Първите известия за заселването на славяните на Балканския полуостров датират от VI в. и се съдържат във византийските хроники.
Византийският хронист Прокопий Кесарийски, живял през VI в., е оставил първите сведения за заселването на славяните на Балканския полуостров. „Докато в илирийския град Сердика (София) — пише Прокопий, — Герман събирал и устройвал войската и най-усърдно подготвял всичко за война, в ромейската земя нахлули славяни в такова множество, каквото никога по-рано не било виждано. Те преминали реката Истър (Дунав) и дошли до Ниш... Те твърдели, че били дошли, за да завземат чрез обсада самия Солун и градовете около него. Императорът, щом чул това, много се разтревожил и писал на Герман да отложи незабавно похода за Италия, но да защити Солун и другите градове, като с всички сили отблъсне нападението на славяните... Когато Германовият чичо Юстиниан [1] поел властта, антите, които живеели съвсем близо до славяните, преминали река Истър с голяма войска и нахлули в ромейската земя.” [2]
Друг византийски хронист, Йоан Ефески, живял също през VI в., съобщава, че славяните вече свободно се разпореждат из балканските владения на Византия: „На третата година след смъртта на Юстиниан и от встъпването на Тиберий Победоносни на престола, — пише Йоан Ефески — яви се проклетият славянски народ и завзе цяла Елада, околностите на Солун и цяла Тракия. Те завладяха много градове и крепости, с огън и меч опустошаваха и грабеха страната и господствуваха там напълно свободно като в своя родна страна. Това се продължаваше четири години, докато императорът воюваше с персите... И досега живеят те (славяните, б. а.) безгрижно и безстрашно в ромейските провинции, като грабят, уби-
13
ват, палят. Те разбогатяха, имат злато и сребро, цели табуни коне и множество оръжия. Научиха се да водят война по-добре от ромеите.” [3]
През следващия VII век във византийските хроники вече заемат трайно място сведенията за нахлувания и на прабългарите в балканските владения на империята.
В „Чудесата на свети Димитър Солунски” се съдържа описание за първото проникване на прабългарите на Балканския полуостров:
„За междуособната война, замислена тайно срещу нашия град от българите Мавър и Куберт.
Както знаете христолюбци, в предишните глави ние разказвахме отчасти за славяните... Разказвахме и за това, че те опустошиха почти цялия Илирик, а именно провинциите му: двете Панонии, също и двете Дакии, Дардания, Мизия, Превалитана, Родопа и всички други провинции, а още и Тракия, и земите при Дългата стена край Константинопол [4], както и останалите градове и селища... Именно тогава те се смесиха с българи, авари и с останалите племена, родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и много голям народ... И тъй Кубер [5] премина победоносно казаната река Дунав с целия споменат народ, който беше с него, дойде в нашите земи и завладя Керемисийското (Битолското, б. а.) поле.” [6]
Византийският император Роман II (959-963) в грамота от 960 г. сочи, че славяните вече се наричат българи. „На манастира Йоан Колову — четем в грамотата — бяха подарени 40 освободени от данък парици в замяна на ония малки дялове земя, които отдавна са принадлежали на манастира в околностите на Йерисо. Тия парици са от заселените там славяни-българи.” [7]
Византийският историк Йоан Скилица, живял през втората половина на XI и началото на ХП в. е оставил най-пълни и подробни сведения върху българската история от времето на цар Самуил. В хрониката му, която обхваща периода от 811 до 1057 г., се съдържат важни сведения за войните между Византия и България в края на X и началото на XI в, включително и завладяването на България от Византия през 1018 г. „Петър, цар на българите — пише Йоан Скилица — възобновил мира веднага след смъртта на жена си и сключил договор с императорите, като дал за заложници и собствените си синове Борис и Роман. Не след дълго той починал. След това синовете му били пратени в България, за да заемат бащиното си царство и да възпрат напредването на комитопулите. Защото Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от веле-
14
мощните комити на България, замисляли въстание и внасяли смут в българската държава.” [8]
А ето как Скилица описва разгрома на българската войска и трагичния
край на цар Самуил: „И тъй той (византийският император), като взел своите
войници... внезапно с викове и шум се показал от височината в гърба на
българите. Уплашени от внезапното му появяване, те ударили на бяг. И императорът
разрушил изоставената стена и започнал да ги преследва. Мнозина паднали
убити, а още по-голям брой пленени. Самуил едва можал да се спаси от гибел
с помощта на сина си, който смело отблъскал нападащите. Той го качил на
кон и го отвел в крепостта, наречена Прилеп. А императорът ослепил пленените
българи — около 15 000 както казват — и като заповядал всеки сто ослепени
да бъдат водени от един едноок, изпратил ги при Самуил. А той като ги видял
да идват в редица с еднакъв брой хора, не можал да изтърпи това страдание
храбро и спокойно, а му преляло, причерняло и той паднал на земята. Присъствуващите,
които се мъчели да възвърнат дишането му с вода и благовония, успели да
го свестят. А той, като дошъл на себе си, поискал да пие студена вода,
но когато взел и пил, получил сърдечен удар и след два дни умрял. Властта
над българите поел синът му Гаврил, наричан и Роман, който надминавал баща
си по мощ и сила, но далеч му отстъпвал по мъдрост и разум.” [9]
Битолският надпис на българския цар Иван Владислав (1015-1018) гласи:
,, ... (В годината 6523/1015), от сътворението на света въздигна се тази крепост), зидана и правена от Иван, самодържец български, с помощта и молитвите на пресветата владичица наша Богородица и застъпничеството на дванадесетте и на (двамата) върховни апостоли. Тази крепост беше правена [за] уб[ежище], за спасение и за живота на българите. Беше започната крепостта Битоля през месец октомври в 20 [ден], и се свърши в месеца... в края... беше родом българин у...” [10]
Византийският историк Михаил Псел, в хронологията си върху
историята на Византия през периода от 976 до 1077 г., като се спира на
българското въстание през 1040 г. начело с Петър Делян пише: „И тъй (българското)
племе след многобройни подвизи и сражения станало част от Ромейската империя,
тъй като известният Василий, който се отличил между всички императори,
направил, както се разправя, страната им своя плячка и унищожил мощта им.
Така те, отслабени
15
във всяко отношение, се облегнали на ромейската сила. Но след като кратко време понасяли едно такова поражение, взели да се връщат към предишната си надменност. Известно време те не се проявявали в явно бунтовничество. Но когато се яви един човек от тези, които бяха готови да събудят дързостта им, те всички заеха неприятелско поведение... Името му беше Делян и не знам дали по бащина линия беше получил този прякор или сам се беше нарекъл така. След като разбрал, че целият народ иска да се отцепи от ромеите, но по липса на инициатор и водач в това дело си оставал само с намеренията, той най-напред започнал да се показва за най-достоен и вещ, за да даде съвет, а и твърде опитен бил във военното дело. След като после спечелил тяхното благоразположение, липсвало му само блестящо потекло, за да бъде издигнат до върховната власт (защото българите имат обичай да поставят начело на народа лице от царски род). Като знаел, че това е така и по традиция, и по закон, той сам се свързал с известния Самуил и с брат му Арон, които неотдавна били владетели и царували над целия народ. Той не твърдял за себе си, че е законна издънка на царско коляно, а лъжел и разправял, че е някаква странична издънка на този корен. Така той лесно ги убедил и те му поверили властта, като го издигнали на щит. И след това, като обявил намеренията си, отцепват се, отхвърлят от врата си ромейското иго и самоволно обявяват свободата си. Оттогава те започнали да нахлуват в ромейските земи и да ги ограбват.” [11]
През 1072 г. българите от Македония, начело с Георги Войтех въстават за втори път против византийското робство. Въстанието е подготвено от българските първенци в Скопие, обявено е през септември или октомври 1072 г. и продължава до август 1073 г. [12] По този повод Скилица пише: „Петрил (един от водачите на въстанието, б. а.) се прехвърли към Охрид и го превзе с пристъп, защото градът не беше укрепен, а крепостта стоеше в развалини, тъй както беше съборена от цар Василия (Българоубиец), който смятал, че градът като голям център на българското царство лесно ще се поддаде на въстание. Там той (Петрил) бе пречакан с почести... А след като и в Девол бе направено същото, замина набързо за Костур. Там се бяха събрали ония, които, както се рече, бяха съмишленици на гърците — охридският военачалник Мариан, деволският патриций, проконсулът Теогност Бурцис, с него и военачалника на Костур. С тях бяха и Борис Давид и други мнозина, които, като се опасяваха от угрозата на туземните българи, бяха избягали като в прибежище в Костур. Петрил, прочее, като
16
превзе Костур с безброй множество българи, приготвяше се за война.” [13]
В съчиненията на византийските историци и хронисти, които пишат за събитията, от втората половина на X и първата половина на XI в. се намират богати сведения върху българската история. Това нагледно се вижда и в руските издания на византийските историци и хронисти, появили се в Санкт Петербург през периода 1770 до 1775 г. в четири части.
В продължение на повече от половин век — от 1645 до 1702 г. — в Париж са издадени 32 тома със съчиненията на византийски историци и хронисти, посветени на византийската история от времето на Константин I Велики (роден около 285 г., император от 306 до 337 г.) до падането на Цариград под турска власт през 1453 г. От това многотомно издание, немският историк Йохан Стритер (1740-1801) прави извлечение и създава неколкотомното си съчинение върху византийската история. Йохан Стритер известно време живее и работи в Русия. Със съдействието на В. Светов (1744-1783), трудът на Стршпер е подготвен и издаден на руски език в четири части под общото заглавие ИЗВЕСТИЯ ВИЗАНТИЙСКИХ ИСТОРИКОВ ОБЪЯСНЯЮЩИХ РОССИЙСКУЮ ИСТОРИЯ ДРЕВНИХ ВРЕМЕН И ПЕРЕСЕЛЕНИЯ НАРОДОВ.
В труда на Стршпер за първи път е направен твърде сполучлив опит да се изложат сравнително пълно и систематизирано византийските извори върху българското историческо минало. Още в началото на предговора на четвъртата част, на II и III страница, авторът сочи имената на византийските историци и хронисти, чиито съчинения съдържат сведения за българите и за България. Измежду изброените се открояват следните имена: Теофилакт Симоката [14], Патриарх Никифор [15], Теофан Изповедник [16], Анастасий Библиотекар [17], Лъв Граматик [18], Константин VII Багренородни (Порфирогенет) [19], Георги Кедрин [20], Йоан Скилица [21], Костантин Манасий [22], Йоан Зонара [23], Ана Комнина [24], Георги Акрополит [25], Никита Хониат [26], Никифор Григора [27], Йоан Кантакузин [28], Михаил Дука [29], Лаоник Халкокондил [30] и др.
Заедно с византийската история, византийските историци и хронисти проследяват всички по-важни събития, свързани със заселването на славяните на Балканския полуостров. Те пишат за Волжка България, за придвижването на Аспаруховите българи на запад и за създаването на Първата българска държава. Сведения върху българската история са поместени най-вече в четвъртата част на руското издание на Известията на Стритер. Данните за българите, които
17
намираме в първите три части, имат преди всичко епизодичен характер. Срещат се главно като илюстративен материал при изясняване на факти и събития, осветляващи различни страни от византийската история или от историята на други народи. В четвъртата част материалите върху българската история са систематизирани в хронологичен ред за десетвековния период, описан от византийските историци и хронисти. Още в заглавието Йохан Стритер сочи, че тази част от съчинението му е посветена на българите, власите, хазарите, куманите, уците, печенегите, унгарците и татарите. Четвъртата част на книгата съдържа общо 308 страници (без предговора). От тях 102 са посветени на българската история (в началото на изложението), а другите 206 страници са свързани с историческото минало на останалите седем народа. Нужно е, още веднаж да се подчертае, че Йохан Стритер за първи път представя сериозно обработени и прецизно систематизирани основните сведения от византийските хроники. Това обстоятелство има изключително важно значение за полагане основите и за бъдещото развитие на българската историография. Този труд предоставя за първи път системни знания върху българската история на равнището на тогавашната историческа наука.
В четвъртата част от руското издание на Известията на византийските историци има подробни сведения за българската държава от времето на цар Самуил. „Между впрочем българите, — четем на 50-та страница, — които не били под ромейско владичество, избрали за свои князе четиримата сина на знатен велможа, а именно Мойсей, Давид, Арон и Самуил, от които Давид наскоро умрял. Мойсей загинал при обсадата на града Сяр, а Арон, под предлог че имал тайни връзки с ромеите, бил умъртвен от Самуил. Той (Самуил, б. а.), бидейки единодържец на България... насочил оръжието си към Тракия, Македония, Гърция, Пелопонес и Илирия... и много земи присъединил към държавата си, като установил столицата си в Преспа.” [31]
Византийските историци и хронисти са познавали добре народностния състав на населението в Тракия и Македония. В подкрепа на това твърдение могат да се приведат много примери от труда на Йохан Стритер. Така, като разказва за войната между Византия и България в средата на XIII в., авторът пише: „Гръцкият цар Йоан Дука [става дума за никейския император Йоан III Дука Батаци — 1222-1254 — б. а.], използувал този случай и завладял много градове в Тракия,
18
Заглавната страница на част четвърта от руското издание на византийските
историци
19
Македония и Тесалия... Но веднага след като бил известен за смъртта на Йоан Дука, Михаил [Михаил-Асен, български цар от 1245 до 1256 г., б. а.], настъпвайки в Тракия, минал река Ебр [Марица, б. а.] и си възвърнал за кратко време всички земи, които Йоан Дука е отнел от българите, не срещайки ни най-малка съпротива, понеже по-голяма част от жителите били от българска народност и предпочитали да се подчинят на сънародниците отколкото на гръцкия император.” [32]
Монахът Роберт Реймски, съвременник и историк на първия кръстоносен поход, описва похода на кръстоносците във Византия. Той определя западните краища на Византийската империя като „българска област”. Разказвайки за някои събития, от 1081 г. Роберт Реймски отбелязва: „Докато така се развиваха събитията, за които разказахме, Боемунд Апулски, като приготви със свои средства и необходимите неща за такова пътуване, отплава по море и достигна (през Драч, б. а.) в българската област... Те намериха в България голямо изобилие от жито, вино и дървено масло и от село на село пристигнаха в Костур. Като излязоха от Костур, те дойдоха в Пелагония (Битолско). Там се намираше едно укрепено място с еретици (богомили), което кръстоносците нападнаха и го изгориха заедно с неговите жители.” [33]
През 1381-1383 г. д гр. Кандия на остров Крит се извършвали и оформяли нотариално продажба и освобождаване на роби. Нотариусът Маноли Брашиано се обръщал с въпрос лично към всеки роб и въз основа на получения отговор, записвал името, народността и родния му град. На тържишето в Кандия са продавани българи, гърци, власи, турци, руси, татари, унгарци и сърби. Ето някои данни, които е записал нотариусът Маноли Брашиано:
На 4 ноември 1381 г. се продава „... Теодора от рода на българите от селището Костур.” (№ 31).20На 12 септември 1381 г. се продава „робиня... Мария от рода на българите от селището Прилеп” (№ 19).
На 5 юли 1832 г. се продава „... роб по име Алексо от рода на българите от селището от Серес.” (№ 99).
На 8 юли 1832 г. се продава „... робиня по име Ирина от рода на българите от селището Костур.” (№ 100).
На 18 септември 1382 г. се продава „... роб по име Димитър, българин от селището Воден.” (№ 125).
На 21 септември 1832 г. се продава „... роб от рода на българите от селището Велес.” (№ 126).
На 23 септември 1382 г. се продава „... робиня по име Теодора от рода на българите от селището Прилеп.” (129).
На 5 декември 1332 г. се продава роб „... Михаил от рода на българите от селището Филокарана, Солунско.” (№ 155).На 9 февруари 1383 г. се продава робиня „... Ирина от рода на българите от селището Костур.” (№ 174).
На 4 март 1383 г. се продава роб „... Михаил от рода на българите от селището Скопие.” (№ 184).
На 7 март 1383 г. се продава „робиня по име Мария, българка от Преспа.” (№ 189).
На 8 март 1383 г. се освобождава роб „... Димитър от рода на българите от селището Скопие.” (№ 190).
На 10 май 1383 г. се продава „робиня по име Кали от рода на българите от селището Девол.” (№ 205). [34]
Византийският писател от XIII в. Теодор Скутариот, спирайки
се на междуособиците във Византия по онова време, между другото пише: „А
севастократорът използувал момента и като намерил земя без защитник, започнал
да извършва нападения срещу крепостите на страната. И най-напред отишъл
в Охрид, архиепископията на България...” [35]
Византийският император Андроник II Палеолог (1282-1328) подарява на охридския архиепископ плащеница с надпис: „Пастирю на българите, спомни си при жертвоприношенията за владетеля Андроник Палеолог.” [36]
Венецианският посланик Лоренцо Бернардо през 1591 г. се отправя към Цариград. След Албания той преминава през Македония от запад на изток. В пътеписа му наред с другото четем: „Струга, казват, че е град, а всъщност е повече село; това е първото по ред селище в България. През Струга минава река, която изтича из Охридското езеро... Току-речи, цялото стружко поле е питомо, обработено и твърде плодородно; малко по-нататък, при началото на стружкото поле, се минава по един мост, който е границата между Албания и България. Българите говорят славянски и следват гръцки (източноправославен) обред... Битоля е български град, твърде населен, както казват 1500 къщи, между които и 200 еврейски.” [37]
През 1655 г. католишкият архиепископ Петър Богдан описва Охрид така: „Охрид, български град... Градът Ахрида се нарича по славянски Охрида или Охрид, разположен при езерото... Той е бил съграден от императора Юстиниан, който го назовал Юстиниана Първа и свое отечество... Но в наше време той припада към царство България и е неин главен град: и днес всички, които живеят вътре в града (крепостта), са българи.” [38]
А 15 години по-рано, през 1640 г., Петър Богдан определя границите на българската народност и на българския език така: „България и нейните граници. България се нарича днес
21
всичката оная земя, която се зовяла някога Първа Горна Мизия, част от Долня Мизия, цяла Тракия, с изключение на приморието Калиполско, дето се говори гръцки език, по-голямата част от Македония, цяла Морава, та до Охрид, до пределите на Албания и Гърция, и от Сърбия до Черно море; Дунавът я дели на север от Влашко и Молдова, в старо време наричана Древна Дакия, Прездунавска Дакия и пр.” [39].
Турският историк и географ Хаджи Калфа [40], в съчинението си „Румелия и Босна” пише:
„Хрупища до брега на Костурското езеро, 2 часа далеч от Костур. В съседство лежат (каазите) Костур, Билища, Населица. Жителите са българи.” [41]Евлия Челеби (1611-1682) [45] е известен турски пътешественик и географ от XVII в. В десеттомното му съчинение „Книга за пътуванията” се съдържат любопитни факти и наблюдения на неуморния пътешественик за различни селища в Македония и за техните жители. Ще приведем, съвсем накратко, откъс от тях:„Билища е кадилък, 17 деня от Цариград. Наоколо лежат Костур, Горица (Корча), Преспа, Хрупища. Жителите са българи и албанци.” [42]
„Битоля (Толи Манастир), между Лерин, Прилеп, Преспа и Охрид. От Цариград тук се дохожда през Солун, Вардар и Воден за 15 дена. Жителите са българи...” [43]
„Охрид, югозападно от Скопие, 16 дена път от Цариград, на източния бряг на едно езеро. Граничи с Преспа, Старово, Кърчево, жителите са българи.” [44]
— За Струга: „Град Струга е кадийско наместничество в Охридската каза... Има всичко три махали; българските и гръцките неверници са много.” [46]22— За Охрид: „За броя и названията на охридските махали. Има всичко 17 махали, от които 10 са мюсюлмански, а седемте са на неверниците гърци, българи и латинци... Цялото население говори български и гръцки, но не знае албански.” [47]
— За паланка Старова (гр. Старово в Албания, на брега на Охридското езеро, б. а.) „Център е на каза със степен 150 акчета, околията му има 70 села, като цялата им рая и привилегированото население са българи... С една дума, този град Старова е един извор на младежи и момчета за кръвен данък (за набиране на еничари, б. а.), едно благословено и прекрасно място.” [48]
— За с. Беслер, Битолско: „... пресякохме обширното поле, което се намира в източната страна на град Битоля. Село Беслер [49] е зиамет на Омер ага, а раята му е чисто българска.” [50]
— Пътувайки от Кратово за Крива-паланка, Евлия Челеби отбелязва: „Оттук като станахме и вървяхме на изток, минахме през Нагоричи[но], което е българско село, и се спряхме да променим коне в с. Мурад. Това село е българско, има шестстотин къщи и изкарва железни руди.” [51]— За с. Извор, Велешко: „След като вървяхме час и половина на юг, пристигнахме в селото Извор. То е разположено край река и в полите на един хълм; има сто къщи и е българско село.” [52]
— За паланка Тиквеш [53]: „Тя е център на почтена каза със 150 акчета, в чиято околия има всичко 70 оживени села. Това са села с лозя и градини, цялата рая на които са българи. [54]
— За паланка Валандово: „Паланката Валандово е каза с 80 акчета, в околията й има 40 села... Поради това, че климатът му е приятен, има извънредно много хубави български девойки. Аз вече толкова време пътувам по всички невернически области, но никъде не съм видял толкова чисти неверници, както са къщите и яденетата на българските и унгарските неверници. По същността си и те са неверници, обаче доколкото се вижда, прострените им дрехи и съдовете им са чисти.” [55]
През втората половина на XVIII в. в Санкт Петербург е издаден
трудът на руската императрица Екатерина II (1729-1796, руска владетелка
от 1762 уо 1774 и от 1788 до 1796) ЗАПИСКИ КАСАТЕЛЬНО РОССИИСКОЙ ИСТОРИИ
— 6 тома, общо 2182 страници. Авторката адресира книгата си към руските
князе. В случая е важно да се посочи, че в „Записките” на руската императрица
има важни сведения и за българското историческо минало, почерпани от автентични
исторически свидетелства. Тя разполага с богатата документация, съхранявана
във всички руски — държавни и църковни хранилища и архиви. Освен това,
Екатерина II използва историческите извори, съхранявани в европейските
книжовни центрове, включително и от папския архив във Ватикана. В „Записките”
като правило, след текста, посветен на всеки от руските владетели, под
формата на приложение, авторката съобщава кои са били по същото време владетели
на най-известните държави в Европа, Близкия изток и Северна Африка. Така,
в хронологичен ред, за един период от пет века се разказва за византийски
императори, за френски и полски крале, за български царе, За арабски и
за египетски халифи и пр. Нека посочим само няколко примера, свързани с
българската история.
Кои български владетели сочи Екатерина II, като съвременници на руския княз Ярополк? „Съвременници на Ярополк — пише авторката- ... в България са царете: Борис (от 970 до
23
974) — [тук става дума за сина на цар Петър — Борис II, б. а.], Самуил (от 974 до 1014 г.)” [56]
По-нататък, пак в първата част на „Записките”, Екатерина II пише: — „Съвременници на Владимир от 980 до 1015 година са били:... в България царете: Самуил (от 974 до 1014). Радомир (от 1014 до 1015).” [57]
И още един пример — „Съвременници на Светополк от 1015 до 1020 година са били:... в България царете: Владислав (от 1015 до 1019)” [58]
В четвъртата част на съчинението си Екатерина II поставя най-важните събития в Русия през периода 862 до 1224 г. И в тази част на „Записките” се съдържат важни сведения и за българското историческо минало. Какви са съвсем накратко някои от тях?
— За цар Самуил Екатерина пише: „Той воювал срещу император Василий Гръцки и стигнал с войската си до Пелопонес. Тази бойна продължила 10 години. В 987 г. Самуил близо до Сердика победил войските на гръцкия император... После император Василий и неговите войски имали двадесет успешни похода среши българите. Самуил умрял през 1014 г., 29 юли, оставил син Гаврил и две дъщери...” [59] И малко по-нататък: „През пролетта на 1015 г. гръцкият император влязъл с войските си в България, превзел град Охрид и други градове. Владислав се отбранявал смело и накрая завоювал някои успехи. През 1018 г.... бил убит при обсадата на Дурацо... След смъртта на Владислав император Василий завзел цяла България” [60]
Пуквил, френски консул при Янинския Али паша, в подробните си пътеписи е оставил важни сведения за събития в югозападните области на Балканския полуостров, от края на XVIII и началото на XIX в. В пътеписите на Пуквил между другото четем: „Ние се спряхме в Пякос или Дупяри, село, разположено близо до Костурското езеро. Дотам пътувах като в позната страна, защото можех да разговарям с хората (на гръцки) и да се съобщавам с тях, но тук сцената се промени. Аз навлизах в област с българи; трябваше да прибягвам до няколкото славянски думи, които бях научил през време на пребиваването си в Рагуза.”[61] И малко по-нататък, за с. Личиша, на източния бряг на Костурското езера Пуквил пише: „Личиша, 50 семейства българи и турци.” За други села в Костурско Пуквил отбелязва: „Село Лънга е разположено на горната част на планината Саракина. Там вече не можех да завързвам разговор със селяните, що срещахме, защото по-голямата част от тях бяха българи.” Пуквил нарича населението северно от Костур, към Лерин — „... българи необщителни и полудиви.” [62]
24
Екатерина II
25
Френският византолот Гюстав Шлюмберже (1844-1929) [63] разглежда обстойно войните между Византия и България в края на X и началото на XI век. Какви са заключенията на френския учен за Самуиловата държава, чиято столица е Охрид? „Смъртта на великия цар Самуил — пише Шлюмберже — бележи наистина края на българската независимост, която той така блестящо олицетворявал. Със смъртта на този толкова смел и неуморим герой загинала надеждата на неговия народ и от този миг грубият и тежък крак на могъщия василевс започнал все по-жестоко да тъпче измъчената родина, лишена от дарбите и непобедимата пламенност на своя храбър син... Впрочем имало е още години на съпротива и упорити частични битки, героични боеве, върховни прояви на себепожертване, но великата война била свършена; периодът на подчинение и поробване наистина бил започнал. Независима България, която останала напълно без хора и средства, водила още четири години след смъртта на своя велик цар съществуване, което всъщност е било бавна агония.” [64]
Сведения за славянското население в Македония се съдържат и в донесенията на руските дипломатически представители в Османската империя.
На 20 март 1861 г. руският консул в Битоля Михаил Хитрово изпраща донесения до Алексей Лобанов-Ростовски, посланик на Русия в Цариград. В донесението четем:
„Имею честъ донести вашему сиятельству о прибитии моем 14-ого сего марта к месту назначения и постараюсъ, хотя вкратце, описатъ путешествие мое от Солоник до Битоли...
На пути от Солоник до Вардара я встретил смешанное народонаселение болгар и албанцев, между которыми преобладает греческий элемент, далее за Вардаром деревни населены исключительно болгарами и греческий элемент вовсе изчезает...” [65]
След няколко месеца, с дата 3 август 1861 г., в друго свое донесение, пак до Лобанов-Ростовски, руският консул в Битоля пише:
„Из Битоля выехал я 19-ого юля по солоникской дороге до болгарского села Баница в 8-ми часах растояния от Битоля.” [66]
„Във Водене от 9 до 10 т. жителей, из коих 2/3 христиан-болгар и 1/3 мусулман. Впрочем несмотря на отсуствие здесъ греческого алемента, в общем употреблении языки болгарский и греческий, но преподавание в школе производится исключителъно на греческом яз[ык.] и даже славянская грамота вовсе неизвестна воденским болгарам.” [67]
26
А след две години, с дата 4 юни 1863 г., руският дипломатически чиновник в Битоля Е. Тимаев в донесение до Е. П. Новиков, руски посланик в Цариград, пише: „Битоля находится почти на рубеже, проходящем между двумя населениями. К северу от нея в Прилепе, Велесе и далее находится болгаре, там болгарские школы и в церквах служат на славянском языке, к югу еще идет славянское население, но там уже оно под греческим влиянием... В Битоли и в окресностях ея самая многочисленная частъ населения болгарская.” [68]
Хърватският журналист Д. Т. Тумински публикува в Белград — във в. „Видовдан”, бр. 33, от 13 февруари 1868 г., статия относно етнографските граници на българския народ: „България — пише Тумински — заема най-големия дял от Стара Мизия, Тракия и Македония. Българското наречие е разпространено от устието на Дунава до Солун и Костурското езеро, от Желеград до Охрид. Линията от римския път VIA EGNATIA (Римски път от Драч до Солун), и то там, където се простира между Солун и Охрид, може да се вземе като някаква етнографска граница, макар че оставя някои български земи на юг и някои гръцки селища на север.”
В издадения през 1937 г. сборник КОСТУР В МАКЕДОНСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ са включени „Официални документи из тайните турски архиви на Великото везирство и на Хилми паша”. Спираме се само на началните редове на документа, публикуван в сборника под № 5.
Висока порта
Секретариат на
Минист[ерството]
на външните работи
№1611№ на Великото везирство
156334 - 404До негово Височество Великия везир
Скромно излагаме:
Заместникът на маршалството на третия (Битолски) султански корпус съобщава, че българите готвели петиция до Екзархията да се назначи един български митрополит в Костурска епархия, изтъквайки, че осем десети от населението в Костурско били българи... На направеното запитване корчанският мутесарифлък (окръжно управление) с телеграма донася, че населението по език и род е българско.” [69]
Из книгата на Константин Иречек ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ:
27
„Поселения и численост на българитеБългарите населяват древните области Мизия, Тракия и Македония или според последната турска терминология вилаетите Дунавски, Одрински, Солунски и Битолски и освен това част от Бесарабия. Те заемат общо една територия приблизително от 4000 кв. мили.
Граничната линия на областта, населена с говорещи български език, съвпада на север с долния Дунав — от устията му до Видин, оттам минава по сухо към Тимок, върви по сръбската граница, която тук-таме пресича и завива на юг чак при Прокупле на Тополница. Вървейки по височините по левия край на Моравската долина, обхваща Враня, достига до Черна гора, простира се край Шар планина, обхваща Горен Дебър и свършва на източния бряг на Охридското езеро при селото Лин. Областта на юг от Охридското езеро — Корчанската долина, и долината на река Девол — има смесено население (албанци, българи и власи). По-нататък границата върви от Девол през Костурското езеро.” [70]
Чешкият учен Лубор Нидерле (1865-1944) [71]
в едно от изследванията си, посветено на славянството [72],
в раздела за българите пише: „Територия, заемана от българите. Тя граничи
на север с Дунав, от Черна вода до Видин и после по линията от Видин през
Цар Петрово, Бойница и Шишенци до сръбската граница...” [73]
По-нататък Нидерле проследява границата на българската националност в Македония.
Според него тя „... следва пътя от Ниш до Скопие, заобикаля този град и
се отправя през източните предплатиш на Шар даг [*] към
Дебър... При Дебър българската граница извива на юг и следва левия бряг
на Черни Дрин в посока към Охридското езеро, което тя отчасти заобикаля,
после следва река Девол, езерото Малик, стига до град Горица, а след това
до Костур. Околностите на Костур са още български до Крупища на река Бистрица.
Тук границата извива на североизток към Островското езеро, после минава
през Воден към долното течение на Бистрица и стига до Солунския залив,
който следва до самия Солун.” [74]
В края на 1876 и началото на 1877 г. се провежда ЦАРИГРАДСКАТА
КОНФЕРЕНЦИЯ на европейските сили. В работата на конференцията участват
представители на Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия.
Конференцията приема единодушно решение — земите, в които преобладава българското
население, да се отделят от Османската империя, като се обособят две нови
автономни области (ви-
28
лаета) — Източна и Западна. Това решение, плод на дипломатически компромис, не предвижда в тези области да се включат всички земи, населени с компактно българско население. Все пак конференцията определя като български онези краища, в които, по единодушното мнение на Великите сили представени на конференцията, българското население преобладава, т.е. българите са повече от турците и гърците, взети заедно. Кои краища от европейските владения на Османската империя са признати от Цариградската конференция като земи, в които българското население е преобладаващо? Нека се обърнем към решенията на конференцията.
„България. Органически устав. №. От долу означените земи и съгласно тук приложената карта ще се образуват две области (вилаета), които ще се управляват по начин, изложен по-подробно по-долу. Източната област, с главен град Търново, ще бъде съставена от санджаците Русе, Търново, Тулча, Варна, Сливен, Пловдив (без Султанйери и Ахъ Челеби) и от каазите Лозенград, Мустафа-паша и Казълагач. Западната област, с главен град София, ще бъде съставена от санджаците София, Видин, Ниш, Скопие, Битоля (без две южни кази), от една част на санджака Сяр (три северни кази) и казите Струмица, Тиквеш, Велес и Костур.” [75]