Историческата съдба на македонските българи
Д. Райков
 
13. Епизод от иниатското движение в Македония (Кукуш, 12 юли 1859 г.)
 

На 12 юли 1859 г. българите от Кукуш се обръщат към папа Пий IX. В молбата им се изразява готовност да преминат към католическата църква и да приемат върховенството на римския папа.

На историята на униатското движение сред една част от българското население през 50-те и 60-те години на миналия век са посветени обширни изследвания на авторитетни български учени. Сред тях се откроява съчинението на Кирил, Патриарх Български. „КАТОЛИЧЕСКАТА ПРОПАГАНДА СРЕД БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА XIX В. [1] В нашия случай е нужно да се напомни, че кукушките българи предприемат тази стъпка с ясното съзнание, че вече са изчерпани всички средства в усилията да получат от Цариградската патриаршия признание на правото си да имат свой български духовен водач, а църковната служба в епархията да се извършва на роден език.

В обръщението си до папата кукушани между другото пишат:..

„2. Искаме и следователно молим Пия IX да не внася никакво изменение в обредите на нашата църква (обичаи, тържества, литургия) и в причастието със Св. Тайни, и в положението на нашите свещеници, и в езика, на който ще се четат молитвите в църква, език, който е старобългарски или славянски.

3. Нашата епархия ще бъде поверена на един архиепископ, избран съгласно с нашите общи желания, избор, който молим Н. Св. Пий IX да одобри.

4. Архиепископът и свещениците, които ще управляват епархията и енориите, трябва да бъдат всички българи...

5. Българският език с български букви и знаци ще бъде главният език и основа на обучението на младежта.” [2]

190

Начело на кукушките българи по време на акцията им през юли 1859 г. застава Нако Станишев (1810-1875), един от изтъкнатите дейци на Българското възраждане в Македония. Негови са думите: „Как би могла да съществува вяра, ако не би имало народ? Народ без бяра бива, той ще си намери една която и да е вяра, но вяра, без да има народ, не може да съществува.” [3] Според народното предание, по-късно Нако Станишев е отровен от гръцкото духовенство. [4]

Събитията в Кукуш имат ограничен отклик и в някои други български краища. Но постъпката на кукушките българи смущава не само духовниците във Вселенската патриаршия. Смутени са и българските първенци в Цариград. Те се страхуват, че е заплашено единството на българския народ. Тревога обхваща и значителна част от радетелите на българската църковна независимост в много български селища.

Обединени от общата опасност, Българската църковна община в Цариград и Вселенската патриаршия установяват временно, негласно споразумение за единодействие. По общото съгласие на двете страни в Кукуш е изпратен българският епископ Иларион. [5] Там отива и главният ръководител на католическата пропаганда в Цариград, игуменът Еужени Боре. „Между двамата духовници — пише по този повод Симеон Радев, — се започва един истински двубой в този малък македонски градец. Крайната победа спечели Иларион. Подучени от него, жителите на Кукуш заявиха, че са готови да оттеглят молбата си към Ватикана, при условие че Патриаршията ще им даде български владика.

Това условия в очите на Фенер беше равносилно с поражение, но той не можеше да постъпи иначе, освен да го приеме, тъй като един отказ от негова страна би означавало едно незабавно възобновяване на еретическото движение, тоя път с особена сила и с много по-тежки последици. Така градът Кукуш пръв от българските градове има български владика. Тук също, както и в толкова много области на Българското възраждане, Македония може да претендира за първенство.” [6]

Пръв български владика в Кукуш става Партений Зографски (1818-1879). Високообразованият за времето си духовник, следвал в Атина и завършил Московската богословска академия, най-напред се учи и възпитава от Димитър Миладинов, като негов ученик в Охрид. „От своята идейна близост с Миладинова, — подчертава Симеон Радев, — Партений доби вкус към фолклора. Той също публикува български народни песни от Македония. Партений тръгваше за Кукуш, предшестван от една отлична репутация на патриот и литератор.

191

Началото на неговото управление още повече увеличи неговата популярност. Привидната кротост на Партения криеше пламенна душа. Жителите на Кукуш са познати със силата на темперамента си. Партений бе в хармония с тях.” [7]

Събитията в Кукуш карат и европейските сили да следят отблизо развоя на борбата за българска църковна независимост. Руската дипломация се опасява, че по-нататъшните успехи на униатското движение сред българите ще отслабят единството, силата и влиянието на Източноправославната църква в Османската империя. А известно е, че една част от руските дипломати отъждествяват Източноправославната църква с Вселенската патриаршия в Цариград. [8] Франция и Австрия — тъклю обратното — одобряват и поощряват това движение. В него те виждат една нова възможност да се разшири влиянието на Католическата църква и в бъдеще да се постигне и политическо надмощие на западните държави сред южните славяни.

Водачите на борбата за българска църковна независимост извличат важни поуки от събитията в Кукуш. През март 1860 г. епископ Иларион, пред свои близки в Цариград, споделя интересни мисли: „Ходих — казва той, — в началото на 1860 г. в Кукуш и научих един нов урок. Не щеш ли един владика — изхвърли му името из църквата си; не щеш ли патрика — направи същото.” [9] Така се стига до дръзката акция на българите от Цариград на 3 април 1860 г. [10] Тогава, за първи път, по време на великденската литургия Иларион Макариополски, при спонтанната подкрепа и непосредственото участие на присъстващото множество български богомолци, не произнася името на цариградския патриарх, а го заменя с името на султана. И това става в Цариград, в българската църква „Св. Стефан”, в квартал „Фенер”, в непосредствена близост до седалището на Вселенската патриаршия. Този акт, верен израз на настроенията на най-широките слоеве на българския народ, от своя страна въздейства с неимоверна сила за по-нататъшното разгаряне на българското народно движение за църковна независимост.

Великден 1860 г. бележи нов връх и нов етап в Българското възраждане. С пълно основание Петър Ников (1884-1938) характеризира Великденската акция от 3 април 1860 г. като революционен акт, който „...послужил като един нов мощен сигнал за събиране и сплотяване на българския народ. Той превърнал частичното движение против гръцките владици в една голяма вълна за независима българска църква, която заляла и продължавала да залива всички български земи... С акта от 3

192

Иларион Макариополски
Иларион Макариополски

193

Цариград. Квартал „Фенер” с българската черква
Цариград. Квартал „Фенер” с българската черква

194&195

април се отпочнала същинската борба против патриаршията, за българска църква. С това българският народ изпъква за пръв път като едно по-внушително национално тяло, готово и способно да води борба, за което следователно всички меродавни фактори трябваше да държат сметка.” [11]

За българите първите години на шестото десетилетие на миналия век — това са години на висок национален подем, години на смели начинания и на още по-смели замисли за бъдещето. Българският народ вече гледа напред, изпълнен с надежда и вяра в собствените си сили.

Но не само радост и надежда носят на народа ни онези години!


[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Кирил, Патриарх Български. Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX в. I. 1859-1865. С., 1962, 472 с. Вж. още — Генчев, Николай. Българско възраждане. С., 1981, 224-226.

2. В.к „България”, бр. 25, 1859. Вж. още Иванов Йордан. Български старини из Македония. С., 1970, 201-203.

3. Вж. Шапкарев, К.А. Материали за животоописанието на Братя X. Миладинови, Димитри и Константина. С прибавление нещо и за живота на Нака С. Станишев. Пловдив, 1884, с. 54.

4. Пак там, с. 61.

5. Става дума за Иларион Макариополски (1812-1875), един от най-популярните водачи на борбата за българска църковна независимост.

6. Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане в XIX век. С., 1927, с. 236, 237.

7. Пак там, с. 239, 240.

8. Вж. Хаджов, Иван. Александър Викторович Рачински за Братя Миладинови. — УПр., XXXII, 1932, Кн. 1, 107-119.

9. Ников, Петър. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 971, с. 147.

10. Пак там, 145-155.

Вж. още — Жечев, Тончо. Българският Великден или страстите български. С., 1975.

11. Ников, Петър. Възраждане на българския народ... с. 155