14. Димитър и Константин Миладинови от Струга

Димитър Миладинов
Константин Миладинов
Българската народна песен
Истина и предания
Съюзът между Патриаршията и Високата порта
Дипломатически свидетелства

Димитър Миладинов

Димитър Миладинов е роден през 1810 г. в гр. Струга. Баща му Христо Миладинов, се занимава с грънчарство, занаят, останал в наследство от бащи и деди. Димитър е най-голямото дете на трудолюбивия грънчар. След него се раждат още пет момчета (Атанас, Матей, Апостол, Наум и Константин) и две момичета (Ана и Кръста). Последното дете — Константин (1830-1862) — по-млад от Димитър с 20 години, е роден няколко месеца след смъртта на бащата.

Първият биограф на Братя Миладинови, Кузман Шапкарев (1834-1909), съмишленик и роднина на Миладиновци, си спомня: „Таткото на нашите родолюбци подвижници дотолкова ученолюбив, а особито, христолюбив, макар прост и неук, е бил, щото горещо желание е имал да изучи едного от синовете се на „Глобока книга”, за да може да тълкува Евангелието и да му разказва Христовите и Богородичните чудеса.” [1] По-нататък К. Шапкарев твърди, че бащата изпробожда Димитър да се учи в манастира „Свети Наум”, на южния бряг на Охридското езеро. Там, при игумена, младият послушник изучава гръцко писмо и четмо.

Михаил Арнаудов (1878-1978) от своя страна, наред с твърдението на Кузман Шапкарев, съобщава, че според друго предание — „Димитър сам и въпреки волята на баща си напуснал Струга и заминал за манастира”. [2] Според това предание Христо Миладинов настоява първородният му син да се посвети на семейния занаят — грънчарството. Други са обаче мечтите на будното момче. Учителят от Струга го запознава с черковното писмо. Малкият Димитър иска да се учи. Той търси повече свобода. През една нощ бяга от бащиния си дом и се озовава в манастира „Свети Наум”. Там е приет за послушник. През 1830 г. Димитър се завръща в Струга, но при

197

условие, че ще бъде изпратен да се учи в Охридското гръцко училище, ръководено от известния тогава еднорък даскал Димитър Мокрянин. [3]

След смъртта на баща си (1830 г.) Димитър е принуден да напусне Охрид по средата на учебната година и да се завърне в Струга. Двадесетгодишният младеж желае да стане учител в родния си град, за да може едновременно да подпомага и многолюдното си семейство. Първенците от Струга обаче го намират за твърде млад и неопитен да бъде учител. Но съвсем скоро, още през зимата на 1830 г., Димитър Миладинов е поканен да заеме освободеното учителско място в Охрид. Той приема поканата и така, едва 20-годишен става учител. Димитър Миладинов, с малки прекъсвания, до края на живота си посвещава знанията, енергията, вдъхновението и таланта си на учителската професия.

Младият учител скоро разбира, че за да може успешно да изпълнява учителските задължения, е нужно да продължи образованието си. Това му желание не среща разбиране и подкрепа от страна на охридските първенци, поради което през 1832 г. той напуска охридското училище. През същата година Димитър Миладинов се отправя към албанския град Драч. Липсват по-подробни сведения за престоя му в този град. Знае се само, че там той работи като секретар в една търговска кантора. В Албания Димитър Миладинов се запознава и дружи с италиански емигранти. От тях той учи и усвоява италиански език. [4]

През 1833 г. Димитър Миладинов постъпва като ученик в прочутата тогава гръцка гимназия в гр. Янина, където се учи в продължение на 3 години. Всички изследователи на живота и делото на Димитър Миладинов са единодушни, че годините в Янина играят изключително важна роля при цялостното изграждане на мирогледа и характера на българския възрожденец. Преди всичко в Янинската гимназия Димитър Миладинов изучава основно старогръцки и новогръцки език. Той чете с увлечение произведения на автори от древна Елада, запознава се с безсмъртните идеи, герои и образи от старата гръцка цивилизация и литература. Наред с това младият стружанин получава системна и солидна общообразователна подготовка. Янинската гимназия, като един от най-важните центрове на гръцкото образование, разполага с богата библиотека, с добре уреден кабинет по физика и химия. И когато се сочат традициите и се изтъква високото учебно-педагогическо равнище на Янинската гимназия, не бива да се пропуска, че навремето в нея преподава Евгений Вулгарис

198

Димитър Миладинов

199

(1716-1806) [5], наричан „новият Платон”, както и други големи умове от времето на Гръцкото възраждане. И още нещо, което е особено важно — в Янина Димитър Миладинов се запознава и увлича по идеите на Гръцката революция (1821-1828). Той е горещ поклонник на примера на гръцките революционери демократи. Годините, през които Димитър Миладинов се учи в Янинската гимназия, са години, когато върху съзнанието и чувствата на гръцката младеж владеят идеите на гръцките демократи и революционери от края на XVIII и първите десетилетия на XIX в. А споменът за Гръцката революция е още жив в съзнанието не само на гръцкия, но в съзнанието и на другите балкански народи. Примерът с Димитър Миладинов отново потвърждава колко благотворно е влиянието на гръцката възрожденска мисъл върху Българското възраждане. Прогресивните идеи на тогавашна Европа често влияят върху българските възрожденци не пряко и непосредствено. В много случаи западноевропейските ренесансови идеи упражняват въздействието си върху българската младеж, след като са обогатени и осмислени, съобразно условията на Балканите, от гръцките хуманисти и революционери. Сред тях ярко изпъкват имената на видния гръцки хуманист Адамантис Кораи (1748-1833) и на възторжения поет, мислител и революционер Константин Ригас (ок. 1757-1798). [6] Вдъхновен от идеите на Великата френска революция, Ригас разработва програма, в която възпроизвежда основните положения на френската конституция от 1793 г., пригодена към обстановката на Балканите. Той провъзгласява идеята за обща революционна освободителна борба на балканските народи, за създаване на федеративна балканска република. Неговият „Боен марш” (Бойна песен) се възприема като собствена програма от много революционни дейци в балканските страни. В програмата си, а така също и в бойния марш Ригас разглежда борбата за национално и социално освобождение като единна борба. Той призовава християни и мюсюлмани, всички поробени и експлоатирани народи от Османската империя, независимо от расова, национална и религиозна принадлежност, да се вдигнат на свещена борба против султана и османската държава. Съвременниците на Димитър Миладинов недвусмислено потвърждават, че той чете и се вдъхновява от творчеството и от примера на Константин Ригас. [7]

В Янина Димитър Миладинов остава до 1836 г., а след това е учител в различни селища — Охрид (1836-1839); Струга (1839-1840); Кукуш (1840-1842) и отново — Охрид (1842-1845) и

200

Струга (1846). По-късно той е учител в с. Магарево, Битолско (1849-1852) и в гр. Битоля (1852-1854).

През 1855 и 1856 г. Димитър Миладинов живее и работи сред сърбите в Босна и Херцеговина (Мостар и Сараево) и в Австрия (Сремски Карловци и Нови Сад). Макар и в пределите на Австрия, Нови Сад по онова време е средище на сръбската просвета и култура. В Карловци Димитър Миладинов получава предложение да оглави катедрата по гръцки език в тамошната семинария. Той не приема предложението и отива в Сърбия, като за известно време се установява в Белград. През тези години Димитър Миладинов изучава сръбски език, запознава се със сръбското фолклорно творчество, повишава историческата и филологическата си подготовка, установява връзки с много сръбски учени, запознава се със сръбския книжовен живот. [8] След завръщането си от Сърбия, през 1856 г., Димитър Миладинов е учител в Прилеп, а през 1857 г. по покана на кукушките българи идва в Кукуш, където постъпва учител за втори път.

Винаги, когато се изучават историческите свидетелства със сведения за Димитър Миладинов и се проследява дейността му като учител и общественик, неминуемо се разкрива богатството и широтата на научните му познания. Заедно с безспорните си интелектуални възможности, бележитият възрожденец от най-ранна възраст до края на живота си проявява пословично трудолюбие и постоянство при овладяването на нови знания. Талантлив педагог, той с еднакъв успех преподава старогръцки и новогръцки език, латински, френски и италиански език, философия и политическа география. [9]
 

Константин Миладинов

Константин Миладинов твърде млад напуска бащиния си дом и поема неспокойните пътиша на най-големия си брат. По време на първото учителстване на Димитър Миладинов в Кукуш (1840-1842) Константин е негов ученик. След това и Константин завършва Янинската гимназия. През 184? г., едва 17-годишен, той вече е учител в битолското село Търново. След две години, през 1849 г., отива в гръцката столица, за да следва гръцка филология в Атинския университет. Той завършва университетския курс и през 1852 г. постъпва учител на мястото на брат си в с. Магарево, Битолско. През същата година Константин Миладинов посещава Зографския манастир, където се среща с йеромонах Партений и се запознава с

201

черковнославянски език. Посещението в Атон навярно е продиктувано преди всичко от желанието му да замине за Русия. С отец Партений той иска да изясни как може да осъществи това си желание. Димитър Миладинов също насърчава най-малкия си брат да замине в Русия. Към края на 1856 г. с помощта на Партений Зографски и със съдействието на руското посолство в Цариград Константин Миладинов заминава за Русия. Основният мотив, който го подтиква към братската страна, това е, както той самият пише, да изучи руски и славянски език, за да може след това да преподава български език в родния си край. [10]

Със съдействието на Александър Рачински (1826-1876) [11], след Одеса, Константин Миладинов посещава Киев и Смоленск, а през летните месеци на 1857 г. известно време живее в с. Минино, Смоленска губерния (родното място на Ал. Рачински). През есента на 1857 г. той вече е студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет.

Младият българин от Струга попада в Московския университет в една твърде сложна обстановка. Това са годините непосредствено след Кримската война, когато голяма част от руската общественост е обхваната от огорчение и разочарование. В условията на дълбока икономическа и политическа криза в руското общество зреят важни обществени събития. Тогава особено остро изниква въпросът за ликвидирането на крепостното право в руското село.

От друга страна, в началото на втората половина на XIX в. в Русия има изключително благоприятна обстановка за младите българи, дошли тук от поробената си родина да се учат. За какво става дума?

Най-напред нека напомним за огромната дейност, проведена в Русия още през XVIII век, за издирване, превеждане и издаване на исторически съчинения на европейски автори, които съдържат богати сведения за историческото минало на руския и на другите славянски народи, включително и сведени за историческото минало на българския народ. През втората половина на XVIII и през първите десетилетия на XIX в. в Русия се провежда също така и широка дейност за събиране, изучаване и издаване на старите руски летописи. [12] Изданията, посветени на старите руски летописи, предоставят на руската и на световната научна мисъл, нови, богати, интересни и в голямата си част верни или съвсем близки до историческата истина факти и събития не само от руската, но и от българската история. През първата половина на XIX в. в Русия се полагат много грижи и за издирването на славянски-

202

Константи Миладинов заедно с Любен Карабелов (в средата) и Петър Тодоров Хаджипеев от Панагюрище (в ляво). Москва, 1858 г.

203

те ръкописи. [13] В описите на славянските ръкописи, появили се в Русия, до средата на миналия век, са обхванати хиляди ръкописи. Чрез тях руската наука за първи път представя едни от най-ценните славянски ръкописи, които хвърлят обилна светлина върху историята, съдържанието и формата на славянското ръкописно наследство. Заедно с това руската наука разкрива в широк исторически план и приноса на Средновековна България при възникването, утвърждаването и разпространението на славянската писменост и на славянската ръкописна книга. Описите показват, че в славянските ръкописни сбирки в Русия се съхраняват и много съчинения — в оригинал или в преписи — на старобългарски автори — Климент Охридски, Йоан Екзарх, Константин Преславски, Черноризец Храбър, Евтимий Търновски и др.

През първата половина на ХГХ в. главното внимание на изследванията върху българската история, отразени в руската книжнина (оригинална и преводна), все по-определено се насочва не само към общото историческо и културно развитие на народа ни, но и към отделни проблеми и исторически периоди, към творчеството на видни книжовници или към изучаването на конкретни паметници на славянобългарското ръкописно наследство. Специално внимание заслужават научните изследвания и дейността на Осип Бодянски (1808-1877) — професор и ръководител на катедрата по история и литература на славянските народи в Московския университет. Бодянски е автор на редица изследвания, в които наред с другото се изясняват и важни въпроси от българското историческо и културно наследство. [14] Константин Миладинов е един от българските студенти на проф. Бодянски. Но не само това. По предложение на Константин Миладинов руският учен съдейства в сп. „Руская Беседа” да бъде отпечатана българска народна песен. По този повод руският професор и българският студент се срещат лично. На Бодянски прави силно впечатление скромността на младия българин от Струга.

В началото на втората половина на ХГХ в. т.е. именно тогава, когато Константин Миладинов пристига в Москва, руската книжнина вече предоставя богати възможности за изучаване на българската история и особено на българското културно наследство. Именно поради това българските младежи, които учат в Русия, обикновено се връщат оттам не само като пламенни родолюбци. Оттам те идват и със солидни и системни знания върху българската история и ултура.

Ето защо, когато разглеждаме „руския период” от живо-

204

та на Константин Миладинов и се докосваме до творческото му наследство, сме длъжни да се съобразяваме и с това важно обстоятелство. Освен университетските лекции и учебниците, в Москва той използва богатите възможности на руската книжнина, за да попълва системно знанията си. Българският студент старателно изучава основните проблеми, свързани с историята, литературата и народното творчество на славянските народи, и преди всичко — изучава българското историческо и културно наследство. Янинската гимназия, Атинският университет и Московският университет — безспорно съдействат, щото младият стружанин да израсне и да се формира като един от най-високо образованите български възрожденци. А това обстоятелство от своя страна слага дълбок отпечатък както върху практическата му дейност, така и върху творческите му усилия при подготовката и издаването на сборника „Български народни песни”. Като си спомня към какво главно са насочени силите и вниманието на Константин Миладинов в Москва, Александър Рачински пише: „Той се зае да изучава старобългарската литература — този богат извор на духовното и гражданското образование на славянския свят. Като пристигна в Москва, той побърза да извика тук от Македония няколко свои ученици и връстници и заедно с тях старателно работеше в Московския университет и в Патриаршеското (сега Синодално) книгохранилище до 1860 година, когато през пролетта силите му изневериха и когато той, след като прекара зимата в Екатерининската болница, реши да замине в родината си, за да възстанови разстроеното си здраве.” [15]

По време на престоя си в Русия Константин Миладинов общува и изпитва върху себе си силното влияние на славянофилските среди, групирани преди всичко около създадения през 1858 г. Славянски комитет в Москва. А известно е че този комитет, особено в годините, когато негов ръководител е Иван Сергеевич Аксаков (1823-1866), развива широка дейност в подкрепа на българското националноосвободително движение.

Константин Миладинов е човек с нежна, чувствителна душа. Като поет той е склонен да възприема и да обяснява действителността преди всичко с чувствата си. Но онова, което Константин Миладинов пише за историята и творчеството на българския народ, освен на чувствата се основава и на сериозната научна подготовка на автора. А знанията му очевидно са на висотата на тогавашното равнище на научната мисъл. „Во огласот ми — пише той на Георги Раковс-

205

ки, — Македония назвах Западна Болгария (как и требит да се викат)” [16] Това съждение с уверения си тон напомня, че е изказано не толкова от поет, колкото от учен. Когато Константин Миладинов поставя заглавието „Български народни песни” или когато пише, че българите са най-южните славяни, той дава израз, разбира се на собственото си българско народностно чувство. Но като обяснение това не е достатъчно. Той не озаглавява сборника например само „Народни песни” или „Македонски народни песни”. А е могъл! Могъл е, както може да се съберат и да се издадът — тракийски, мизийски или добруджански народни песни. При това всеки непредубеден читател лесно ще разбере, че се касае за български народни песни от Македония, Тракия, Мизия или Добруджа. Когато Константин Миладинов поставя на сборника наслов „Български народни песни”, той добре разбира, че именно понятието „Български народни песни” най-вярно и най-пълно, в съответствие с изискванията на научното познание, дава най-точната представа за народностната характеристика и за националната принадлежност на включените в сборника народни песни. Тук очевидно няма място за тълкуване от рода — какво иска да каже авторът или как да разбираме това, което иска да каже, но не го казва! Това, което иска да каже, Константин Миладинов го казва пределно ясно! По собствено чувство и убеждение той поставя заглавието на сборника „Български народни песни”. Това обстоятелство не може нито да се забравя, нито да се пренебрегва или да се преиначава!

Какво друго ни разкриват запазените писмени свидетелства за духовния мир на Константин Миладинов? Трудно е да се подредят и степенуват интелектуалните възможности и емоционалните склонности, предпочитанията и увлеченията на младия стружанин. Безспорно е обаче, че богатата емоционалност не му пречи да прави строга и реална оценка на фактите и събитията. Искреното уважение, а в някои случаи и преклонението пред постиженията на други народи у него е неразривно свързано с едно спонтанно чувство за лично и за национално достойнство. Александър Рачински познава добре Константин Миладинов. Той го наблюдава отблизо още веднага след пристигането му в Одеса. Неговите впечатления са непосредствени и разкриват съществени черти в характера на Константин Миладинов. В Одеса и в Киев двамата се срещат с руски духовници, посещават храмове, присъстват на празнични служби. „В Киев — пише Рачински, — той (Константин, б. а.) беше възхитен от великолепието на черквите. В храма „Света София” съзерцанието

206

му бе неприятно нарушено от неуместния въпрос на ключаря: „... от Македония, значи той е грък?” — „Македония не е Гърция, сърдито отговори Миладинов: гърците не говорят български!” [17] В Смоленск Александър Рачински и Константин Миладинов посещават стария архиепископ. В началото на срещата архиепископът не им предлага, както е прието, да влязат в гостната. „... след това — продължава Рачински, за да поправи неволната си грешка, го приласка и му сложи в ръката пари, като благослови намерението му да се учи. Смирението на владиката възхити Константин Миладинов, но в същото време паричната милостиня оскърби гордостта му.” [18] И още един пример. В уводна статия на в. „Свобода” [19] Любен Каравелов съобщава, че един високопоставен чиновник от Министерството на просветата, в присъствието на професорите Бодянски и Погодин, се обръща към Константин Миладинов и Константин Геров с въпрос — какъв език говорят и каква вяра изповедват техните съотечественици? Учуден и оскърбен от чудноватия въпрос Константин Миладинов отговаря, че българите спадат към китайците и изповядват китайска вяра.

Едно щастливо стечение на обстоятелствата събира в Москва Константин Миладинов от Струга с Любен Каравелов от Копривщица, Нешо Бончев от Панагюрище, Георги Теохаров от Пещера, Васил Попович от Браила, Константин Станишев от Кукуш, Райко Жинзифов от Велес и Андрей Стоянов от Воден. Най-близко и сърдечно е приятелството му с Райко Жинзифов и Константин Станишев. [20]

По почин на Георги Раковски между него и Константин Миладинов се установява кореспонденция. За съжаление писмата на Раковски до Константин са изчезнали. Известни са четири писма на Константин Миладинов до Георги Раковски. Първото е писано в Москва и е изпратено в Одеса, където по онова време се намира народния войвода. Останалите три писма са писани в Загреб и са изпратени в Белград.

В Русия Константин Миладинов прави и най-сериозните си поетически опити. За времето от 1858 до 1861 г. той отпечатва 17 свои стихотворения, предимно на страниците на българските възрожденски списания и вестници („Български книжици” и „Цариградски вестник”). Най-вълнуващите поетични творби на Константин Миладинов — „Тъга за юг” и „На чужина” — са отпечатани в издавания от Раковски в Белград в. „Дунавски лебед” (февруари, 1861 г.). Като разглежда творчеството на Константин Миладинов, Михаил Арнаудов отбелязва: „Любопитното при Миладинов е, че нигде в

207

песните му не личи въздействието на руската поезия, достигнала в лицето на Пушкин, Лермонтов, Некрасов и други до величествен подем на лирическото вдъхновение и предала във внушителни образи пробуждането на новия руски човек. Наопъки, и теми, и стил, и метрика напомнят у него българската народна песен, която той е изучавал постоянно, работейки над своя сборник от народни песни от Македония и спомняйки си слушаните от детство песни на майка си.” [21]

Главната грижа на Константин Миладинов по време на престоя му в Русия, без никакво съмнение, е подготовката и опитите да бъде издаден сборникът „Български народни песни”. Още при заминаването си от България той носи със себе си събраните от него и от брат му народни песни. А както се потвърждава от запазените писма, след като Константин отива в Русия, Димитър продължава да събира и да му изпраща още песни, приказки и гатанки. Върху Константин ляга изцяло задължението да подготви сборника за издаване. „Три години — пише Райко Жинзифов, — той ги пазел (песните, б. а.) в Москва и им се радвал, както майка се радва на единствения си скъп син, останал невредим след много нещастия и беди... през целите тези три години не преставал да се надява, че ще се намерят средства за тяхното издаване; но средства не се намерили и било съдено те да бъдат издадени в друг славянски град, а не в Москва.” [22]

За съжаление българските народни песни, събрани от Димитър и Константин Миладинови, не предизвикват нужния интерес сред руските учени — филолози и фолклористи. Измаил Срезневски (1812-1880) [23], Петр Безсонов (1828-1898) [24] и Иван Беляев (1810-1873) [25] се запознават с една част от песните. Рачински прочита няколко песни пред Археографското дружество, които предизвикват жив интерес сред присъстващите. [26] Въпреки усилията на Константин Миладинов, в Русия не се оказва възможно да се пристъпи непосредствено към подготовката и издаването на сборника. Михаил Арнаудов изказва предположението, че равнодушието, което някои руски учени проявяват към песните, може да се обясни и с обстоятелството, че при подготовката на ръкописа Константин използва гръцката азбука.

Огорчен от неуспеха в Москва, Константин Миладинов започва да търси други възможности. През 1860 г. той се обръща с писмо към хърватския епископ Йосиф-Юрай Щросмайер (1815-1905), като го моли да съдейства за издаването на българските народни песни. В отговора си Щросмайер изразява готовност да окаже пълна подкрепа и Константин

208

Миладинов незабавно се отправя от Москва към Виена, където пристига вероятно през юни 1860 г. Втората половина на 1860 г. и първите месеци на 1861 г. Константин Миладинов посвещава изцяло на подготовката, редактирането и отпечатването на сборника. Характерът и обемът на изданието, както и обстоятелството, че Константин работи сам, красноречиво показват колко знания и творчески усилия са били нужни, за да се извърши подготовката на ръкописа в този кратък срок. При това става дума за една обемиста и сложна книга, в която освен 660-те народни песни са включени и произведения от други фолклорни творби, групирани в следните раздели: „Сватбени обичаи”, от Струга и Кукуш; „Годинешни обичаи”, пак от Струга и Кукуш; „Игри”; „Предания”; „Собствени народни имена”; „Пословици”; „Верования”; „Гатанки” и накрая — „SLOVA”, т.е. кратък речник на по-малкото известни български думи, преведени и изтълкувани на хърватския език. Само за преработката на ръкописа от старата редакция (с гръцки букви) в нова редакция (с кирилска българска азбука) са нужни три месеца. Общият обем на първото, загребското, издание на сборника възлиза на 34 коли (542 страници), без предговора и посвещението. Разбира се най-важната и съществената част на сборника са поместените в него народни песни (от 1-ва до 514-та страница).

И така, през 1861 г. многогодишният труд на Димитър и Константин Миладинови се увенчава с успех — в Загреб е издаден сборникът БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ. [27]
 

Българската народна песен

Димитър Миладинов отрано разбира, че разбуждането, опазването и укрепването на народното съзнание сред българското население ще протича толкова по-бързо и по-успешно, колкото по-широко и по-добре се използва духовното творчество, създадено от самия народ. При това той добре знае колко важна роля играе народното творчество в духовния живот на гръцкия и на сръбския народ. Ето защо Димитър Миладинов от ранна възраст започва да събира български народни песни, приказки, гатанки и др. По-късно и Константин Миладинов изцяло се отдава на това благородно дело. В посвещението си към Йосиф-Юрай Щросмайер, поместено в началото на сборника, Константин Миладинов пише: „Ваша Превозвишеност благоизволи да обърни внимание и на

209

най-южните славяни българи и да покажит великодушното й участие в издаванъето на това общеполезно сокровище...” [28]

В продължение на изминалите повече от 130 години след смъртта на Димитър и Константин Миладинови българската наука е дала отговор на въпроса уа мястото, което братята от Струга заемат в българската възрожденска история, както и приноса им в българското културно наследство. С пълно основание най-добрите познавачи на българската литературна история и на българското народно творчество отделят специално внимание на приноса на Братя Миладинови в развитието на българската фолклористика. Наред с проучванията, които навремето правят Александър Теодоров-Балан [29], Иван Шишманов [30], Михаил Арнаудов [31] и други български учени, в по-ново време привличат внимание с прецизните си преценки изследванията на Емил Георгиев [32], Петър Динеков [33], Дочо Леков [34] и др.

Какво преди всичко определя характера на сборника „Български народни песни”? Какво, съвсем накратко, е неговото място в историята на българската фолклористика?

Димитър и Константин Миладинови представляват фактически за пръв път цялостно поетическото и песенното творчество на българския народ. Издадените преди 1861 г. народни песни, включително — народни приказки, пословици, гатанки и други, не разкриват в пълнота това богатство. [35] В изданията, появили се преди Миладиновия сборник, са обхванати сравнително малко песни. От друга страна, те са събрани от българско население, което живее в ограничени райони. А в сборника на Братя Миладинови публикуваното фолклорно богатство е събрано от обширни български краища. Още в първите редове на предговора съставителите на сборника пишат: „Сиве почти песни се слушани от жени: седма-та от них част се собрана од босточните, а другите от западните стърни, именно: од Панагюрище, София, Струмишко, Кукушко, Воденско, Костурско, Велешко, Дебарско, Прилепско, Охритско, Струшко и Битолско. Найповике песни се собрани от Струга, Прилеп, Кукуш и Панагюрище. Богатство-то од песни-те е неисцърпано.” Вярно е, че най-много от включените в сборника песни представят народната песен на македонските българи. Но в сборника са включени също така и песни от Панагюрско и Софийско. А когато се раз-

210

Заглавната страница на сборника „Български народни песни”. Загреб, 1861 г.

211

глежда този въпрос, не бива да се забравя, че Братя Миладинови събират песните в условията на жестоко политическо и духовно чуждестранно робство.

Другото важно достойнство на сборника „Български народни песни” е, че в него са представени образци от различни народни песни [36], групирани както следва: „самовилски, други стари (песни, б. а.), църковни, юначки, овчарски, айдутски, жальовни, смешни, любовни, сватбени, лазарски, жетварски”. Най-внушително място в сборника заемат юнашките песни, следвани от баладичните, любовните и обрядните песни. Всички сюжети и мотиви, всички митически и исторически образи и герои, които вълнуват народната душа и са пресъздадени в народни художествени творения, намират място в сборника на Братя Миладинови.

Винаги, когато се прелистват страниците на това бележито издание, не е трудно да се установи, че Димитър и Константин Миладинови не са безпристрастни събирачи и издатели на български народни песни. В Миладиновия сборник, под № 58, е поместена широко известната песен за „Цар И. Шишман”. Текстът на песента е кратък, всичко 12 стиха. Но пояснението към нея, писано вероятно от Константин, е обширно. В него се напомня народното предание „... за последният бой, кои Болгарскиот цар И. Шишман направил со турците, и на кои царот смертелно се рани на юначкото поле... и къде пърсна кървта му, тамо извреха седум кладенци, кои и денеска носат това име.” [37] Пояснението към 212-та песен — Сирма Войводка — е писано от Д. Миладинов. В него четем: „Тая песна е от Горе, село от Долна Дебра. Сирма се роди во Деберско село Тресанче... Девойка бидвеещем под мъжко облекло обходи как Войвода планините Бабин-трап, Стогово, Барбура, Карчин.” В пояснението след това пише, че по-късно Сирма войвода се омъжва за българин от Крушово. Д. Миладинов се среща с нея в Прилеп, когато легендарната воеводка е вече 80-годишна. В стаята си тя още пази пълни пищови, а на стената над нея висят окачени саби. [38]

И още една съществена страна на разглеждания въпрос. Повечето от включените в сборника творби носят белега на високо художествено съвършенство. Това недвусмислено потвърждава не само усет към красивото, но и солидната обща и художествена култура на Димитър и Константин Миладинови. И не случайно в предговора на загребското издание Константин отбелязва: „Од неколку песни сме избрали по-харната.” [39]

212

Независимо от неизбежните празноти, съдържанието на сборника „Български народни песни” дава основание на Петър Динеков да направи следното заключение: „Миладиновият сборник разкрива необикновено богат поетически извор и веднага поставя нашия народ в семейството на онези народи, които в XIX в. учудиха света със своите народнопоетически творения. За разлика от мнозина от своите предходници и следходници Братя Миладинови показват жив, непосредствен усет за поезия, успяват да подберат действително великолепни образци от българския фолклор, да изтъкнат красотата и разнообразието му. В сборника на Миладиновии са засегнати огромен брой от мотивите, които срещаме в нашия фолклор.” [40]

Странна е съдбата на Миладиновия сборник „Български народни песни”. Показателно е, че още преди да се появи, към него се появява необичайно голям интерес. В сборника, като приложение, е отпечатан списък на лицата, предплатили стойността на един или повече екземпляри от очакваната книга. [41] Когато се разглежда този списък, очевидно трябва да се имат предвид всички трудности и препятствия, които разпространението на подобно издание неминуемо среща на територията на Османската империя. Голяма част от българите, желаещи да се сдобият с книгата, предплащат стойността й в различни градове на Австрия, Сърбия, Чехия и пр. А д-р Петър Берон се абонира за 25 екземпляра от „Български народни песни” в Париж. За сборника се абонират и хървати, чехи, сърби, немци (предимно от Австрия) и др. Или общо — абониране с предплащане се извършва в повече от 40 европейски селтца. Най-много са предплатените екземпляри в Загреб — 34, Осиек — 33, Виена — 21, Марибор — 20, Прага — 18, Любляна — 17, Карловац — 16. От българските селища е посочен само град Хасково, където са предплатени 21 екземпляр.

Как народът приема една книга, какво е нейното въздействие върху съзнанието и чувствата на читателя — ето това е особено важен критерий за научните и художествените достойнства на предлаганото съчинение. Малко са произведенията от българската възрожденска книжнина, които се посрещат така топло, с толкова радост и вълнение като сборника „Български народни песни.” И може би понятието „посреща” в нашия случай не е най-подходящо. Защото съвсем скоро след издаването му сборникът „Български народни песни” е една потребна книга, търсена по села и градове във всички български краища. И въпреки че се появява не като ръкописна, а като печатна книга, още по времето на турското робство, сборникът се преписва на ръка. В Силистра и в наши дни се

213

съхранява един екземпляр от Миладиновия сборник, на чиито страници още през 1869 г. е записана приписка, която разкрива нещо много важно — „Преписал я втори път — учител Никола Габровец от село Айдемир 1869 майя 25-и”. [42]

Народното творчество, събрано от Димитър и Константин Миладинови, вече втори век изявява жизнената си сила. Много български поколения именно от страниците на сборника „Български народни песни” най-напред опознават силата и красотата на българската народна песен. И необикновената съдба на тази чудесна книга се заключава преди всичко в обстоятелството, че интересът към нея, обичта и уважението към нейните създатели от времето на появяването й до наши дни не намаляват.

За Димитър и Константин Миладинови, за сборника „Български народни песни” много пъти и по различни поводи пише Любен Каравелов. Той отрежда най-високо място на Миладиновия сборник сред българската възрожденска книжнина. „... ако ни попитат, — изтъква Каравелов: — „Колко книги имате на езика си?”, трябва да отговорим: „Имаме две книги!” И наистина две книги имаме за света и само из тия книги можем да изучим народния си език, народа си, неговата история и негови дух — тия книги са безценните сборници, които са събрани от Миладинова и Верковича.” [43]

Делото на Димитър и Константин Миладинови е добре известно в средите на българската емиграция в Румъния, Сърбия, Русия и в други европейски страни. Красноречиво доказателство за това е широкия отзвук, който намира появата на сборника „Български народни песни” на страниците на българския възрожденски печат. [44]

Въпреки трудностите публикации за Братя Миладинови и за сборника „Български народни песни” се появяват и в цариградските български периодични издания. В това отношение най-голяма активност проявява в. „Македония”, начело с главния си редактор П.Р. Славейков. През 1874 г. П.И. Данчов отпечатва в сп. „Читалище” статията си „Братя Миладинови и техните литературни работи”. [45] С това се полага началото на една цялостна оценка на живота и творчеството на братята от Струга.

Издаването на сборника „Български народни песни” намира отзвук и в редица европейски страни. В Русия Ал. Рачински, който следи отблизо подготовката на ръкописа, се изказва топло и сърдечно за сборника още преди отпечатването му. През 1863 г. изтъкнатият руски славист и приятел на българския народ И.И. Срезневски пише, че Миладиновият

214

сборник поставя българският фолклор наравно, а в известни моменти и по-високо от фолклора на съплеменните му народи. [46] За Димитър и Константин Миладинови, за сборника „Български народни песни” пишат също така журналисти и учени, поети и белетристи от Чехия и Полша.
 

Истина и предания

На 16 февруари 1861 г. полицейско отделение конни заптиета, предвождани от Абедин бег, арестуват в Струга Димитър Миладинов. Отделението пристига от Битоля в Охрид, откъдето на 15 срещу 16 февруари, прикрити от нощта, потегля тайно за Струга. Народният учител е изненадан. Заптиетата нахлуват в дома му рано сутринта, преди да съмне, когато той още не е станал от сън. Не може да се отмине без внимание строгият обиск, който заптиетата правят при арестуването на Димитър Миладинов. Проверяват внимателно навсякъде — всички помещения в къщата, включително таван и мазата. Оглеждат обора и всяко кътче в двора. Заптиетата преглеждат лист по лист всяка книга и ръкопис, всеки вестник и писмо. Заедно с арестувания, заптиетата отнасят четири чувала с книги, ръкописи, писма и др. Окован във вериги Димитър Миладинов е хвърлен в охридския затвор. Там в продължение на четири дни той е изолиран напълно от външния свят.

Известните факти недвусмислено показват, че арестуването на Димитър Миладинов се осъществява след внимателна подготовка. Властите с основание се опасяват, че арестуването му може да предизвика недоволство и протести сред българското население в Струга и Охрид. Ето защо само няколко часа след Димитър Миладинов в Струга са арестувани още Георги Чалъков и Иван Евров. С арестуването на двамата авторитетни и влиятелни стружани, близки приятели и съратници на Димитър Миладинов, полицията си поставя задачата не само да всее страх сред българското население. Очевиден е опитът да се създаде представа, че се касае за началото на една по-широка акция, насочена против повече от будните българи в Струга.

И още един въпрос — има ли българско участие при оклеветяването, станало повод за арестуването на Димитър Миладинов? Да — за съжаление, има! Известно е, че Димитър Миладинов подпомага изпращането на български младежи от Македония в Русия, за да се учат там в различни учебни заве-

215

дения. С негово съдействие в Русия е изпратен и Иван Капчев от Охрид. Изпращането на този ученик, както и на всички други, става със съгласието на родителите му. Веднага след арестуването на Димитър Миладинов, братът на Иван — Георги Капчев, прави писмено оплакване пред турските власти в Охрид. Георги Капчев обвинява Димитър Миладинов, че е изпратил брат му в Русия без знанието на бащата. Този факт бил изтълкуван и коментиран от властите, в смисъл че Димитър Миладинов изпраща български деца без съгласието на родителите им да се учат в чужда държава, враждебна на Османската империя и на султана. Няма да проследяваме подробностите, включително и причините, поради които българинът Георги Капчев участва в оклеветяването на Димитър Миладинов. Ограничаваме се само с отговора на този колкото неприятен, толкова и неизбежен въпрос. При това съвсем ясно е, че не писмото на Георги Капчев е първопричина за арестуването на Димитър Миладинов.

На 20 февруари, отново окован във вериги, на кон и със силна охрана, Димитър Миладинов е отведен в Битоля. В битолския затвор той престоява три месеца. Властите и тук му налагат необичайно строг режим. Всички опити на роднини, близки и познати да уредят свиждане с него, както и напълно законните искания да се изяснят причините и обвиненията, поради които е арестуван, или да се внесе парична гаранция и срещу нея да бъде освободен, поне временно — остават напразни. Властите са категорични в своята неотстъпчивост. На 11 май 1861 г., пак силно охраняван, Димитър Миладинов е изпратен през Солун за Цариград.

Константин, който във връзка с издаването на сборника „Български народни песни” през първата половина на 1861 г. е в Дянково, Загреб и Белград, научава за арестуването на брат си вероятно в началото на месец юли. Той веднага се отправя към Цариград. На 29 юли Константин отива в затвора с надеждата да види своя брат. Там обаче полицията незабавно го арестува.

Последните пет месеца от живота на Димитър и Константин Миладинови в цариградската тъмница са обгърнати с необичайна тайнственост. И тук никой с нищо не е в състояние да смекчи суровата строгост на турските власти. Всички познавачи на Османската империя, на механизма на управлението й в началото на втората половина на XIX в., както и всички изследователи, на които са известни обстоятелствата със „случаят Братя Миладинови”, са единодушни, че отношението на властите към тях е необичайно жестоко и безчовечно. В множеството изследвания, посветени на жи-

216

вота, делото и мъченическата смърт на братята от Струга, подробно са описани усилията на роднини и приятели — най-напред в Охрид, а по-сетне в Битоля и Цариград да бъдат смекчени тежките условия, при които е поставен Димитър, а след това и Константин. Особено внимание привлича усилията на Митра Миладинова — съпруга на Димитър Миладинов. Защото тя действително проявява изключителна настойчивост и находчивост, за да изтръгне съпруга си от застрашаващата го смъртна опасност. Освен към близки и познати и към известни български родолюбци от Охрид и Битоля, Митра Миладинова се обръща и към дипломатическите представители на някои от европейските сили в Турция. И тя успява не само да възбуди интерес към съдбата на двамата братя, но спомага и за формирането на правилно становище сред някои от европейските дипломати по това необикновено произшествие, изпълнено с много загадки.

Турските власти остават глухи за всички постъпки от страна на роднините, близките и познатите на Димитър и Константин, предприети, за да бъде облекчена участта им. Това не е трудно да се обясни. Трудно обяснимо е обаче, че турските власти остават глухи и на опитите на дипломатическите представители на някои от големите европейски страни за едно по-хуманно отношение към Димитър и Константин Миладинови, за спазване на елементарни — законни и човешки — изисквания към тях в хода на следствието. Всички инстанции, включително и Високата порта, се отнася към Братя Миладинови като към най-опасни държавни престъпници, като към лица, които застрашават непосредствено сигурността на империята. И така до мъченическата им смърт, настъпила неизвестно точно кога. Не се знаят точно и непосредствените причини за смъртта, както и обстановката, при която умират двамата мъченици. Кога и от кого са погребани — също не е известно. Къде е гробът им — и днес никой не знае.

Вестта за трагедията, сполетяла Димитър и Константин Миладинови в цариградската тъмница, бързо обхожда всички български краища. Появяват се различни, често съвсем противоречиви сведения за страдалческите дни и за голготата на двамата братя. Смъртта на Димитър и Константин Миладинови възбужда силно българското обществено мнение. За нея пишат българските вестници в Цариград и българският революционен печат в емиграция. Смъртта на Миладиновци вълнува не само българите. Вълнуват се руси и хървати, сърби и чехи. Още на 13 февруари 1862 г., на заседа-

217

ние на Славянския комитет в Москва, секретарят на комитета съобщава за смъртта на Братя Миладинови. Там е известно, че „... общата мълва приписва смъртта им на отрова (средство нерядко за Фенер)”. [47] В началото на март същата година (3 март 1862 г.), Александър Рачински на страниците на московския вестник „Ден” изказва мнение, че двамата братя са отровени („Думаю, что их отровили”). Ив. Хаджов предполага, че Рачински формира това си становище въз основа на сведения, изхождайки от средите на цариградските българи и от хора, близки до руското посолство в Цариград. [48] По-късно подобно становище защитава и сръбският мисионер в Македония Стефан Веркович. В изследването си „Описание быта болгар, населяющих Македонию”, издадено през 1868 г. в Москва, Веркович пише: „Познат е по секъде случай на несчастни братиа Миладиновци Димитриа и Константина от село Струга при Охрид. Фенерци со цинцаре заплатили су 10 000, велим, десят тисяч фунти стерлинги на настойник над цариградската тарсана [*] Ариф бей, за да неизлезат вейке на видело бела дена и наистина буду отровени во темница скоро во едно и исто време, сиреч Димитрия во четворток, а Константин во петок!” [49]

По всички български краища широко се разпространява мълвата, че братя Миладинови са отровени. Особено бързо тя стига до Охрид и Строга. Това мнение се споделя от много български възрожденци и чуждестранни приятели на българския народ. В издадените през 1884 г. „Материали за животоописанието на Братя X. Миладинови Димитри и Константина” Кузман Шапкарев категорично твърди, че двамата братя са отровени.

Заедно с това широко се разпространява преданието, че в затвора след продължителната раздяла, болни, измъчени и изтощени до краен предел, в момента на срещата Димитър и Константин, силно развълнувани, се прегръщат и така прегърнати, и двамата издъхват едновременно. По този повод Иван Шишманов не без основание изтъква: „Ненапразно народът, който неволно създава митове около своите любимци, е съчинил цели легенди за смъртта на двамата братя... всеки, който колко-годе познава народната поезия, ще се сети, че в случая възбудената фантазия на народа се е ползвала, за да си уясни една непроницаема тайна с един готов поетически образ”.

Немалко са именно песните и в Сборника на самите братя Миладинови, в които се разказва как двама от радост, че
 

*. Директор на цариградския затвор

218

се виждат след дълга раздяла, живи се прегръщат и мъртви ги разделят.” [50]

Появяват се и легенди, авторите на които се опитват да обединят мълвата, че братята са отровени, със слуховете, че смъртта им настъпва от силното вълнение при срещата в затвора. Александър Теодоров-Балан се спира на това твърдение в изследването си „Миладиновските песни и Щросмайер”. [51] Между нази се вярва например — пише Балан, — че откак пролежали Миладиновци някое време в тъмницата в отделни места, без да са могли някак да се видят, в последния уречен за живота им час те били изведени в една стая да ядат заедно от поднесеното отровно ястие. От дългата раздяла през пет години и повече, и поради промените на изгледа им в затвора те веднага не се познали. Взели да се разпитуват — и то с голяма въздържаност, както е обикновено при такива случаи — за своята злополука и тепърва от разказите се досетили за своето братство, та припаднали един другиму в прегръдките; ала при туй силно вътрешно вълнение учинът на отровата се доставил по-бързо и двоицата мъченици се разделили с душата си в една и съща минута.” [52]

През 1912 г. Иван Шишманов, в речта си по случай петдесетгодишнината от смъртта на Димитър и Константин Миладинови [53], се спира и на въпроса за смъртта на двамата братя в цариградската тъмница. Въз основа на сериозни проучвания видният български учен за първи път обосновава становището, според което Димитър и Константин Миладинови не са отровени. Като използва различни свидетелства, между които и показанията на хора, които са имали непосредствен достъп и лични впечатления от затвора и са познавали състоянието на двамата братя там, той изказва твърдението, че Димитър и Константин Миладинови умират от тифус в полицейската болница на затвора. Това становище на Иван Шишманов се подкрепя и от други български учени, проучвали след него различни въпроси, свързани с живота и гибелта на Братя Миладинови.

Въпреки солидната аргументация, приведена от Иван Шишманов, някои изследователи обаче оспорват становището му за естествена смърт на двамата братя в затвора. В това отношение особено внимание заслужават обширните „Критични бележки върху някои от вестите за Братя Миладинови” [54] на Ив. Хаджов. В това си изследване авторът прави обстоен преглед на известните писмени свидетелства и показания, сравнява факти и обстоятелства, приема или оспорва различни твърдения, свързани с изясняване причините 3а

219

смъртта на Димитър и Константин Миладинови. А основното си заключение Ив. Хаджов формулира така: „И тъй, въпросът за смъртта на Д. и К. Миладинови се слага така. Двамата братя са заболели в затвора. Усилия големи се полагат да бъдат спасени. Турците не желаят това. Всички усилия, грижи, харчове на противниците са заплашени да бъдат унищожени. Затова трябва да се действа бърже — със свършени факти: да се тури решително и окончателно край на желанията и усилията да бъдат спасени братята. Средството за това е тяхната смърт. Заболяването на братята налагало грижи за тяхното здраве. При тия грижи и тежкият тъмничен режим трябва да бъде смекчен. От това смекчаване може да последва закрепване и евентуално оздравяване на братята. А туй значи всичко да рухне. За да се тури еднаж за всякога край на такава възможност, те трябва да умрат. Толкова повече, че има условия, които благоприятстват да се потули престъплението: братята заболеле, има тифна редушка. Нищо по-естествено да се приеме, щото тя да ги покоси. Под това було се извършва насилието: биват отровени.” [55]

Очевиден и обясним е стремежът да се установи истинската причина, причината, която непосредствено предизвиква смъртта на двамата братя. И все пак — дали в случая това е най-важното?

Иван Шишманов твърди, че Димитър и Константин Миладинови не са отровени. Дори това твърдение да отговаря изцяло на истината — намалява ли се отговорността на висшите духовници от Фенер, както и тази на турските власти за трагичната смърт на братята от Струга?

Охридският владика Мелетий пръв оклеветява Димитър Миладинов пред турските власти. Това е непосредствената причина той да бъде арестуван. Битолският владика Венедикт не само подкрепя клеветата на Мелетий. Той съчинява и добавя нови обвинения. Цариградската патриаршия изцяло подкрепя нападките на Мелетий и Венедикт срещу двамата братя. И което е твърде съществено и характерно за поведението на Патриаршията — светите отци от Фенер най-енергично се противопоставят да бъде проведено следствие, почиващо на що-годе законна основа, за да бъдат изяснени обвиненията, поради които двамата братя са арестувани.

А отговорността на турските власти? Може да се изоставят много въпроси, които изникват винаги, когато се разглеждат обстоятелствата, свързани с арестуването и смъртта на Димитър и Константин Миладинови. Но не могат да се пренебрегват условията, при които двамата братя са пос-

220

главени в цариградския затвор. Пълна изолация от близки и познати, липса на каквато и да е медицинска помощ, и правна защита. И по-нататък. Турските власти хвърлят и държат в затвора месеци наред двамата братя без съд и присъда. Те въобще не обявяват някакъв срок за провеждане на следствие или за връчване на официално обвинение на арестуваните. Турските власти така и не съобщават — предвижда ли се съдебен процес и за кога. А какви са условията в затвора, където са хвърлени Димитър и Константин? По-късно в същия затвор попада Никола Обретенов, четник от Ботевата чета. Ето какво научаваме от едно негово писмо, написано на 30 август 1876 г. „Тези двама светци (братя Миладинови, б. а.) са умрели в този зандан, в който живеем ние днес... Занданът, в който живейме — продължава Никола Обретенов, — около 10-15 педи в земята, прозорци няма, освен една врата, отгдето излягва въздухът. Той е голям, дето може да събира до 150 души, и е само от кевгир. Дуварите му всякога сълзят, земята на която си простираме сиромашките постелки, е толкова влажна че скоро ще останем без тях. Пантофи, хляб и друго всичко е потопено в мухъл...” [56] Това, което пише Никола Обретенов естествено навежда на мисълта — не са ли поставени двамата братя при тези условия, не да се изяснява вината им (ако изобщо има такава), а да бъдат обезвредени напълно и завинаги. Човек може да бъде унищожен физически с отрова. Но това може да се постигне, като се използват и други средства. Ако бъде подложен продължително на физическо изтощение, той неминуемо ще погине. А непосредствената причина за смъртта може да бъде и простуда, и тифусна или друга епидемия. Това очевидно не е най-важното. При пълното физическо изтощение на Димитър и Константин Миладинови, настъпило поради продължителния престой във влажните и студени подземия на затвора и хроническия глад, все едно, някаква непосредствена причина за смъртта им неминуемо ще се появи. Тя не може да не се появи. И тя се появява.

Ето защо отговорността за трагичната смърт на Димитър и Константин Миладинови в цариградската тъмница през януари 1862 г. носят изцяло Цариградската патриаршия и Високата порта. И никой друг!

*  *  *

Една седмица след смъртта на Братя Миладинови българският възрожденец от Солун Константин Динков [57], в писмо до Зографския манастир пише: „Братята Миладинови умряха преминалата седмица в Цариград в затворите. Умреха за

221

народът и ке да се наредат в редът на новомъчениците народни. Види се не познаха още неприятелите ни, чи човеците, ако умират, народът обаче никога не умира.” [58] Богата и мъдра е мисълта на българския възрожденец от Солун. Той сочи преди всичко мястото на Братя Миладинови в българската история. И това място според него е — „в редът на новомъчениците народни”. В тези редове се съдържа и философията на Константин Динков за мястото на личността и на народа в историята — „човеците, ако умират, народът, обаче никога не умира.”

Историческата дистанция от януари 1862 г. до наши дни недвусмислено потвърждава правотата на Константин Динков. Колкото повече време минава от гибелта на Димитър и Константин Миладинови, толкова по-внушително се очертава историческата непреходност на делото, за което те отдават енергията, таланта и живота си.

Образите на Димитър и Константин Миладинови неотклонно присъстват в творчеството на няколко поколения български поети, белетристи и публицисти. Още през 1862 г. Райко Жинзифов публикува в московския седмичен вестник „Ден” животописните бележки „Димитрий и Константин Миладинови”. [59] В своята „Автобиография” Григор Пърличев пише с любов и мъка за първия си български учител. [60] Народният поет Иван Вазов създава безсмъртния образ на „двата Миладина”. Прочувствени са редовете за Димитър и Константин Миладинови, които Симеон Радев ни остави в чудесната си книга „Македония и Българското възраждане в ХIХ век.” [61] И така до наши дни, когато Димитър Талев и Венко Марковски отново се обръщат към светлите образи и безсмъртното наследство на Димитър и Константин Миладинови. [62]

Сред всичко писано за Братя Миладинови ярко се открояват мислите на Христо Ботев. Открояват се със силата на въздействието си. Открояват се с верността на Ботевата оценка за мястото на Димитър и Константин Миладинови в българската история. „Ние не говорим вече — пише Христо Ботев, — за ония нещастни учители, за които ще да плаче во веки веков не само града им или селото им, но и сичка България, т.е. сичкият български народ. Тия сиромаси погинаха за правата на народа, за българското име... Братя Миладинови ще се почитат вечно за първомъченици на българската ерархия... Ще преминат цели стотини и хиляди години, а тяхното име ще да се произнася с благоговение и в българските песни, и в българските приказници, и на седенките, и пред Христовия олтар. С една дума, Миладиновци са предтечи, а техните последователи са допълнители на онова начало, на кое-

222

то ще бъдят написани първите страници на българската нова черковна и гражданска свобода.” [63]

Времето тече. Споровете около смъртта на Димитър и Константин Миладинови, ту затихват, ту се разгарят с нова сила. Дългогодишните проучвания вече са хвърлили обилна светлина върху живота и творческото наследство на братята от Струга. А преданията за мъченическата им смърт, преклонението през безсмъртния им пример и в наши дни са живи в народното съзнание.
 

Съюзът между Патриаршията и Високата порта

Изниква един законен въпрос — коя е главната причина, поради която Цариградската патриаршия и турските власти преследват жестоко Димитър и Константин Миладинови? И по-нататък — като продължение на въпроса, — какво обединява в съюз Патриаршията и Високата порта в борбата им против братята от Струга? Борба, в хода на която висшето духовенство от Фенер и турските власти не се спират пред нищо.

В много от изследванията, посветени на Димитър и Константин Миладинови, се разглеждат различни страни на така поставения въпрос. Авторите разкриват съществени съображения и тълкуват убедително някои от основанията на Патриаршията и на турските власти за преследването на братята от Струга. При разглеждането на този сложен възел от въпроси не бива да се забравя, че и досега не е известно пълното и точното съдържание на писмените донесения, които висшите духовници правят пред турските власти против Братя Миладинови. За онова, което Мелетий, Венедикт или други представители на Патриаршията пишат против Димитър и Константин Миладинови до различни длъжностни лица и институции от тогавашната турска администрация, може да се съди само по косвен път. Понякога вярно обрисуваните факти и обстоятелства се представят като причина, а не като следствие, каквито са в действителност.

Всички автори са единодушни, че Димитър, а по-късно и Константин Миладинови са арестувани по донесение и по настояване на духовници от Цариградската патриаршия. Това се потвърждава както от запазените до наши дни писмени свидетелства на съвременници на разглежданите събития,

223

така и от известната ни дипломатическа кореспонденция от онова време, в която се разглеждат в една или друга светлина въпроси, свързани със съдбата на Братя Миладинови.

И така, запазените исторически извори единодушно потвърждават, че Димитър Миладинов е арестуван по донесение на охридския владика Мелетий. И тук не бива да се пропуска, че веднага след арестуването му широко се разпространява слухът, че това е станало, защото той поддържал връзки с руски агенти и развивал широка русофилска дейност сред българското население в Македония. Този слух се разпространява в различни варианти. Някои твърдят, че самият Димитър Миладинов е руски агент, други — че поддържа връзка с руски агенти, трети — че провежда пропаганда в полза на Русия. Възможно е в донесението на владиката да се съдържа само обвинение, че Димитър Миладинов провежда широка пропагандна дейност, която предизвиква сред българското население в Македония чувства на симпатия към Русия. Възможно е също така в това донесение на владиката Мелетий да се твърди, че Димитър Миладинов поддържа връзки с руски агенти или дори че самият той е руски агент. Възможно е защото той не крие обичта си към руския народ и към Русия. Той открито говори и пише за своето преклонение пред руския народ и пред Русия. За него Русия е опора на православното славянство. По негов израз Русия е „Велика наша майка”. Впрочем нека се обърнем към писаното лично от Димитър Миладинов. „Ръцете на всевишния — пише той в едно свое писмо до руския археолог и пътешественик Петр Севастиянов (1811-1867), [64] — благословиха нашата обща майка (к. а.), могъщата и предопределена от горе да върши благодеяние към цялото човечество, което се намира под слънцето, и да ръководи символичния кораб на Ноя.” [65] А в писмото си до архимандрит Антим (Зографския манастир), писано в Кукуш на 27 май 1859 г., Димитър Миладинов възкликва: „... кой се е надявал, че в разстояние на година и половина македонските българи ще слушат цялата църковна и божествена литургия на майчиния си език? Можеше ли да си представи човек някога, че българските деца от Македония и Мизия ще се учат в гимназиите и университетите на Петербург, Москва, Киев и Одеса? Благодарение на могъщата закрилница и покровителка (к. а.) на цялото православие на земното кълбо!” [66] В друго свое писмо, този път до йеромонах Климент в Дойран, той подчертава: „... и се трудам и написахме от овде сос подписи и печати за некоя полгощ от Великата наша майка (к. а.) да просиме, видемо кое бог поможет и на овие наши братия!” [67] Впро-

224

чем на Димитър Миладинов е известно отправеното против него обвинение, че е руски агент. В писмото си до руския консул в Битоля Михаил Хитрово (1837-1894) [68], писмо, което той пише и изпраща тайно от битолския затвор, се изтъква: „познато ми е, что се грижите за мое избавление. От друга страна, ми пратиха писмо: „ако се надевашъ на северни (русси) и на башибозуци (т.е. на чорбаджии православни), никогаш немаш избавление, защо си наклеветен, от црнокапци грцки владици, че сте северен деец.” [69]

По-нататък, Димитър Миладинов поддържа редовни връзки — среши, разговори, кореспонденция — с руски учени и дипломати — с Виктор Григорович, Александър Рачински, Е. Южаков [70], Петр Севастиянов, Михаил Хитрово и др. Могат, разбира се, да бъдат посочени още много примери в подкрепа на твърдението, че Димитър Миладинов изпитва най-искрено уважение и обич към Русия и към руския народ. Това обаче едва ли е нужно.

А сега нека се опитаме да разгледаме така поставения въпрос от другата страна. Възможно ли е гръцките висши духовници (независимо от съдържанието на изложенията им до турските власти) да смятам, че Димитър Миладинов действително е руски агент и да се опасяват от неговата дейност като такъв? Има ли основание да се приеме, че Цариградската патриаршия действително се опасява от засилване на руското влияние сред българския народ и в частност — от засилването на руското влияние сред българското население в Македония? Може ли да се приеме, че любовта и най-искреното уважение, което Димитър Миладинов изпитва към Русия, както и неговите връзки с руски учени и дипломати са действителната причина, която подтиква духовниците от Патриаршията да правят донесение пред турските власти против него и да настояват за арестуването му?

Отгворът на така поставените въпроси може да бъде само отрицателен. Защо?

Цариградската патриаршия познава добре становището и последователната политика на царска Русия за запазване единството на Източноправославната църква. Политика, провеждана точно и прецизно в продължение на много десетилетия. Основите на тази политика и практическото й осъществяване са положени още през втората половина на XVIII в. от руската императрица Екатерина II. Разбира се, Екатерина свързва единството на Източноправославната църква с основните стратегически замисли за руската политика на Балканите и в Мала Азия. Вярно е, че руската дипломация и

225

лично граф Игнатиев оказват съществена помощ за извоюване на българската църковна независимост. Но това става по-късно, няколко години след смъртта на Димитър и Константин Миладинови. Това става тогава, когато руската дипломация се убеждава окончателно, че борбата на българския народ за църковна независимост не се свежда само да църковната страна на въпроса, а е преди всичко борба да бъде призната националната му самостоятелност, борба против асимилаторските домогвалия към народа ни от страна на най-консервативната и реакционната част на гръцкото духовенство.

Следователно Цариградската патриаршия няма основание да се опасява от руското влияние сред българското население в Македония. Нещо повече. Източноправославната църква в лицето на Цариградската патриаршия винаги се е радвала на моралната и материална помощ на православна Русия. И, от друга страна, независимо от стратегическите замисли на руските владетели, през XVIII и особено през XIX век, Русия оказва решаваща помощ на балканските народи в борбата им за извоюване на националната си независимост. Духовниците от Фенер много добре познават действителното отношение на Русия към Цариградската патриаршия и към балканските народи, за да се опасяват от засилване на руското влияние сред българското население в Македония.

Тогава очевидно има други причини.

Може би Патриаршията се опасява, че дейността на Димитър и Константин Миладинови ще ограничи гръцкото влияние, по-точно — влиянието на гръцкия език и на гръцката култура сред българското население в Македония?

Нищо подобно! Димитър и Константин Миладинови се учат и възпитават в гръцки училища. И двамата са възпитаници на Янинската гимназия. Константин завършва още и гръцка филология в Атински университет. В продължение на няколко десетилетия Димитър Миладинов е учител, включително и в гръцки училища. Всички негови съвременници са единодуиши, че той не само добре знае, но и преподава блестящо гръцки език. Добър познавач на старата гръцка култура, Димитър Миладинов е горещ поклонник на елинизма. Както и други български възрожденци, той се учи на родолюбие от примера на гръцките възрожденци и патриоти. „Чудно ли е след всичко това, — пише в тази връзка Иван Шишманов, — че и Миладинов също като отличния елинист Райно Попович, като Неофит Рилски, Христаки Павлович и дори Богорова беше убеден, че гръцкото образование в първата епоха на нашето Възраждане е едно мощно средство за повдигане на

226

общото умствено равнище на българските земи... Сам той не бе ли станал съзнателен българин благодарение на многобройните примери от беззаветното родолюбие у модерните гърци? Кой го научи наистина да обича горешо своя род и език, ако ли не именно неговите учители гърци.” [71]

И така, действителната причина трябва да се търси другаде!

Към края на 50-те години на миналия век Димитър Миладинов е вече един от най-изтъкнатите дейци на Българското възраждане в югозападните български краища. Всички по-важни прояви на националноосвободителните борби на българското население в Македония през онези годни са свързани с неговото име. Но не само това. Често те са резултат на непосредственото му участие както при замислянето, така и при осъществяването им. Високообразован човек, опитен учител, пламенен оратор, обаятелна личност, човек с богата житейска закалка, Димитър Миладинов се ползва с любовта и уважението на българското население в Македония. Той се отдава на учителското си признание през 1830 г., когато е едва 20-годишен. Изминават 20-25 години и много от първите му ученици вече са в редиците на най-пламенните възрожденски родолюбци. Освен Партений Зографски сред учениците на Димитър Миладинов се открояват още имената на Кузман Шапкарев (1824-1909), Григор Пърличев (1830-1893), Панарет Пловдивски (1805-1883), д-р Константин Мишайков, Янаки Стрезов (1818-1903). Не бива да се пропуска, че през 1840-1842 г. в Кукуш Константин Миладинов също е ученик на най-големия си брат. Дори само посочените имена красноречиво говорят за плодовете от учителската дейност на Димитър Миладинов. „Вземете списъка на многобройните му ученици — подчертава Иван Шишманов, — между тях има владици и доктори, и търговци и учители. Ни един почти не изневери на народността си.” [72]

Откриването на българските училища в Охрид, Струга, Прилеп, Битоля, Кукуш, Дойран, Струмица също е свързано с името и дейността на Димитър Миладинов.

Широката и все по-ползотворна дейност на Димитър Миладинов намира висока оценка от водачите на борбата за българска църковна независимост в Цариград. В това отношение особено показателно е участието му в събирането на средства за построяване на нов български храм в Цариград от българското население в Македония. През 1859 г. в цариградския квартал „Балат” се полага основният камък на нов български храм в столицата на Османската империя. „Бъл-

227

гарска народна черква”. Това е крупно за времето си начинание. Цариградската патриаршия най-напред подкрепя изграждането на новия български храм в столицата. Проектът на българската народна черква е изработен от италианския архитект Ф.Г. Фосати. На черковната служба при полагането на основния камък на храма присъства цариградският патриарх Кирил начело на Синода на Вселенската патриаршия. Там са още трима православни патриарси — йерусалимският, антиохийският и александрийският. На службата присъстват също така руският посланик Алексей Борисобич Лобанов (1824-1896), секретарят на руското посолство Евгений Петровия Новиков и сръбският представител Милан А. Петрониевич. [73] Преди това, още през юни на същата (1859) година, цариградският патриарх изпраща окръжно до епархиите в Молдова, Влахия, България, Тракия и Македония. В него се съдържа препоръка до православното духовенство да участва в събирането на помощ за построяването на новия български храм в Цариград. [74] Цялостната дейност по изграждането на храм е поверена на специално създадено „Надзирателство на Народната българска черква — Цариград”. В състава на надзирателството са включени: Иларион Макариополски, Гаврил Кръстевич (ок. 1820-1898), Димитър Евст. Гешов, Христо Тъпчилещов (1808-1875) и Захари Струмски. [75]

На 6.II.1860 г. Надзирателството се обръща със специално писмо към Димитър Миладинов, в което му предлага да се заеме със събирането на помощи за строежа на новия български храм от българското население в Македония. Димитър Миладинов приема предложението, за което уведомява Надзирателството с писмо от 4 март 1860 г. Заедно с новото си писмо от 2 април 1960 г. Надзирателството изпраща на Димитър Миладинов и необходимата документация (тефтери) за събирането и отчитането на средствата. „Въистина — четем в това писмо, — вий заслужавате голяма похвала между нашия народ и с това показвате, че сте истинний син на България, нашя майка и желател ревностен за напредованието нейно. Службата, която предприемате во имято на българския народ, е голяма и достопохвална. Бог да би възнагради за доброто, което ще сторите на целия народ. Това ваше слугуванъе за полза народна, за полза на народната църква не ще ся изглади от памятта на всеки истинен българин.” [76]

От май до септември 1860 г. Димитър Миладинов, придружен от брат си Наум, кръстосва по-голямата част от Македония, за да събира помощи за строежа на новия български храм в Цариград. Той посещава Дебър, Велес, Прилеп, Солун,

228

Серес, Струмица, Воден и много други по-големи и по-малки селища в Македония. Ако се съди от писмата му, писани на 17 и 31 август 1860 г. [77] във Велес и изпратени до братя Робеви в Битоля, Димитър Миладинов е посетил също така и Скопие, Кюстендил и Самоков. По време на тази си обиколка из Македония Димитър Миладинов е в стихията си. Снабден с официално разрешение от Цариградската патриаршия да посещава градове и села, той фактически има изключително благоприятна възможност да се среща, да общува, да разяснява на стотици и хиляди хора истината по всички въпроси, свързани с борбата за българска църковна независимост и развитието на българското просветно дело. Димитър Миладинов умело съчетава събирането на средства за новия български храм в Цариград с издирването на нови народни песни и на други етнографски материали от българското население в Македония. Събирателската му дейност по време на обиколката привлича вниманието и на Надзирателството в Цариград. „Ваша милост что събирате старини и ръкописи — четем в писмото на Надзирателството от 24.1Х.1860 г. до Димитър Миладинов, — добре правите, не забравяйте си обаче главната цел, и за нея действайте най-настоятелно, тоест за събирането на помощта; та между събирането нейно, ще извършвате и издирването на старини и ръкописи.” [78]

По време на обиколката си Димитър Миладинов оставя дълбока бразда в съзнанието на българското население в Македония. Той вече е не само талантливият учител и остроумният събеседник. Сега той е помъдрелият от времето и борбите апостол на народното дело. Тежка и търсена е неговата дума. Думата му искат да чуят приятели и познати. Но с нея се съобразяват и враговете му. А те не са малко. И което е особено важно. Враговете му все по-добре разбират колко силно е влиянието на Димитър Миладинов сред най-широките слоеве на българското население в Македония. Много са писмените свидетелства, които разкриват обаянието на Димитър Миладинов върху млади и стари в села и в градове. Нека се ограничим само с редове на авторитетния изследовател на Българското възраждане в Охрид Евтим Спространов: „Първите учители още не били отишли в черната земя, когато пак се явил познатият нам учител. Този последният не бил вече учител на малките, а на възрастните. Той не учел по училищата, а по домовете, по стъгдите и по дукяните. Той проповядвал на гражданите да изфърлят гръцкия език от училищата, да се откажат от Патриаршията и да се борят за самостойна черква. Хората, жадни за сладка и народна ду-

229

ма се групирали около него, жадно го слушали, въодушевлявали се и готови били на бой да тръгнат с него. Той бил „даскал Митре Миладин”, който скоро се завърнал от обиколката си по Македония, гдето отишел да събира волни помощи с една пандахуса, потвърдена от Патриаршията за направа на българската фенерска черква „Свети Стефан” в Цариград. Той обиколил цялата Македония, не толкова да събира пари, колкото да агитира, да проповядва, да подбужда, да оре и да сее добри семена и мисли. Пандахусата му била було, под което се криели други по-благородни по-възвишени цели. Той обикалял, придружен от брата си Наума. С голямо умение бършел възложената му работа, купувал стари книги и ръкописи, събирал пари, учел и нигде не се спирал. Най-сетне дошел и в Охрид и се прибрал у дома си в Струга.” [79]

В течение на един продължителен исторически период висшето духовенство от Вселенската патриаршия, в съюз с най-консервативната прослойка на гръцкото общество, последователно провежда мегаломанската си идея за възстановяване на Византийската империя. Това са същите духовници, които не допускат българските деца да се учат на майчиния си език, нито българските богомолци да слушат божествената литургия на роден български език. Без срам от хората и без страх от бога те унищожават стотици и хиляди богослужебни книги само за това, че са написани на старобългарски (черковнославянски) език. По време на посещението си в Атонските манастири руският учен Виктор Григорович установява, че в някои манастири гръцки монаси, унищожават големи количества славянски и преди всичко стари български ръкописи. „В Зограф — пише той, — малко преди моето идване изгорили куп ръкописи. От очевидци съм чувал, че във Ватопед, Ксеноф, Симопетр и Филотей ги изгорили безпощадно.” [80] „Въобще неуважението към славянските книги — разказва по-нататък В. Григорович — дава повод за тяхното унищожаване. Славянската книга или съдържа това, което има в гръцката, или е написана от българин, а може би от сърбин (сърбите още по-малко ги уважават), следователно нищо не струва. Като не знаели какво да правят с различни славянски книги във Ватопед, повикали даскал Спиридон. Той, като ги разгледал, с една дума... осъдил ги на изгаряне. Ръкописите били в голямо количество, защото, както твърдят, в нагорещената от тях фурна изпекли манастирския хляб. В манастира Ксеноф по същата причина изхвърлили книгите в морето.” [81]

Към средата на XIX в. националното пробуждане на българския народ постепенно прераства в националноосвободи-

230

телно движение. Все по-широки слоеве от българския народ участват в борбата за църковна независимост, за развитие на българската просвета и култура. Това движение, естествено и спонтанно обхваща и българското население в Македония. В тази обстановка, както стечението на обстоятелствата, така и личните качества на Димитър и Константин Миладинови ги поставят в най-предната редица на борбата за развитие на българското просветно дело, за извоюване на българска църковна независимост. Неспособни да разберат народната воля, сковани от средновековния църковен догматизъм, висшите духовници от Фенер виждат в лицето на Димитър и Константин Миладинови, както в лицето и на другите дейци на Българското възраждане, едва ли не смъртни врагове, чието отстраняване ще предотврати по-нататъшното разрастване на народната съпротива.

Събитията през 1859 и 1860 г., свързани пряко или косвено с дейността на братята от Струга, плашат още повече висшите духовници и ги карат да предприемат нови, драстични действия. Кои са някои от тези събития?

Най-напред — униатската акция в Кукуш. Без да навлизаме в подробности, в случая е нужно да се подчертае, че акцията в Кукуш е не само акция на отчаянието — това е акция и на решителността. Тя показва, че българите в Кукуш окончателно губят всякаква надежда и вяра във висшето духовенство във фенер. Заедно с това тя красноречиво показва, че в името на духовната си свобода, кукушките българи са готови да предприемат, и те действително предприемат, и най-решителни действия. Поставен е въпрос — ако трябва да се избира между българската църковна независимост от една страна, и източноправославното вероизповедание, от друга — какво да се избере? Действията в Кукуш показват, че сред една част от българските възрожденски дейци зрее идеята — вместо духовната власт на цариградския патриарх да се приеме тази на римския папа, стига това да доведе до българска църковна независимост. Кукушката акция нагледно показва, че тази идея вече започва да се възприема и сред една част от българското население. Униатското движение не се разраства. Но това е друга тема. Патриаршията обаче вижда ясно каква перспектива се открива, ако това движение евентуално обхване по-голямата част от българския народ.

Вярно е, че Димитър Миладинов не се присъединява към униатите. Той остава верен на православието. Без никакво съмнение, при приемането на подобно решение той не е могъл да не се съобразява с господстващото сред българските

231

възрожденци становище, че верността към православието е гаранция за запазване единството на българския народ. Но Димитър Миладинов не осъжда открито униатите в Кукуш. Може ли този факт да се обясни само с обстоятелството, че между тях са хора, които той обича и уважава, хора — свързани с него от дълги години в обща работа и борба? Не говори ли това, че макар и да остава верен на православието, Димитър Миладинов не порицава униатската акция, защото вижда в нея преди всичко решителна стъпка за духовна свобода на пламенните български патриоти от Кукуш? Липсват писмени свидетелства, които да потвърждават или да отхвърлят подобно предположение. Безспорното е обаче, че в продължение на 20 години Димитър Миладинов два пъти е учител в Кукуш. При това и през годините, когато учителства в други селища, той поддържа непрестанно връзки с кукушките българи. Ето защо някои автори, които изследват появата на униатското движение и разглеждат събитията в Кукуш през 1859 г., свързват патриотичния подем на кукушките българи с името и с дейността на Димитър Миладинов. „Порицанията срещу Въсточната църква — пише Т. Ст. Бурмов, — съединени с похвали за Римската и за нейните представители, намериха ненадейно съчувствен отзив в един малоизвестен дотогава кът на Македония. Този кът беше мъничкий град Кукуш, или Кълкъч (по турски Хаврет-Хисар), на който жителите са почти всички българе. В този градец, благодарение на старанията и патриотизма на учителите му, Димитър Миладинов и Ксенофонта Жинзифов (Райко Жинзифов, б. а.), българското чувство се пробуди по-рано, отколкото в много по-големи градове в Македония.” [82] На този въпрос се спира и Кирил, патриарх български, в изследването си „Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX век.” „Д. Миладинов — пише авторът, — бе на два пъти учител в Кукуш. В 1840 г. бе го поканил за учител Нако Станишев, с когото го свързвало приятелство и еднакви национално-политически стремежи. В Кукуш той престоял две години (1840-1842) и сторил твърде много за напредъка на училиищото дело и за усилване на народното пробуждане. За втори път, пак по покана на кукушани и на техния първенец Н. Станишев, той учителства през 1857-1858 г. Възторгът му от народния подем на кукушани от това време бил голям.” [83]

По-нататък обиколката на Димитър Миладинов из Македония за събиране средства на новия български храм в Цариград предизвиква силно раздразнение в средите на висшето

232

гръцко духовенство. Все по-широките размери на борбата за църковна независимост духовниците са склонни да си обяснят преди всичко с въздействието, което той оказва върху българското население. Разбира се, подобно мнение не е лишено от основание.

И още едно — твърде важно — обстоятелство. На 25 декември 1859 г. умира старият охридски митрополит Йоаникий. Охридчани уведомяват Патриаршията за смъртта на Йоаникий още същия ден и молят патриарха за нов митрополит в Охрид да бъде назначен Авксентий Велешки (1798-1865). Охридските първенци искат новия митрополит да бъде българин. Намеренията на патриарха обаче са други — той възнамерява на овакантеното място да назначи гръцкия архиерей Мелетий — духовник, добре познат и омразен на охридското население. Като узнават това, охридчани правят допълнение към първото си предложение. Към името на Авксентий Велешки те прибавят кандидатурите на Иларион Макариополски и Антим Видински (1816-1888). Вълнението около назначаването на новия митрополит обхваща широки слоеве от българското население в Охрид и в Охридска митрополия. Евтим Спространов описва подробно това събитие в изследването си „По възражданьето в град Охрид”. „От тоя ден — пише авторът, т.е. от смъртта на Йоаникий, започва се дълга преписка, от една страна, между охридчани и Патриаршията, а от друга, между първите и техните пълномощни представители в Цариград. Такива били охридските богаташи — кюркчии, находящи се тогава тамо: братя Манчеви, братя Я. Паунчеви, братя К. Паунчев и братя Кецкарови. Те постоянно отивали да молят патриарха да не праща Мелетий за митрополит в Охрид, но той не искал и да ги слуша. Употребил всевъзможни средства дано убедят Патриаршията да ги почуе, ала нищо не помогнало. Заплашили я, че ще прегърнат католицизма — и туй напусто.

Патриаршията, с една дума, не щяла и да знае какво искат охридчани. Мелетий бил цяло страшилище за населението. Той, както поменахме по-горе, бил известен всекиму с лошите си постъпки и злодеяния: цели десет години живял попреди в Охрид и после, възведен в епископски сан, бил проводен в Зворник (Босна), а оттам в Кюстендил, пак със същия митрополит Дионисия. Охридчани страшно възнегодували против него и изведнаж протестували единодушно против избора му. Протестът носел 12 хиляди подписа.” [84]

През април 1861 г., охридските първенци се обръщат към турските власти с искане да се възстанови закритата през

233

1767 г. Охридска архиепископия. Разбира се, и това искане остава без последствия. Кое е същественото от гледна точка на разглежданите тук въпроси?

След униатската акция в Кукуш борбата на българското население против произволите на висшето гръцко духовенство в Охридската митрополия през следващата година отново въвлича хиляди хора. Протестът против назначаването на Мелетий носи подписите на 12 000 души. Това е ново — качествено ново — явление в борбата на българското население в Македония за църковна независимост. То не може да не предизвика сериозна тревога сред духовниците във фенер. А съвременниците на събитията в Охрид твърдят, че Димитър Миладинов отново е един от главните двигатели на действията на българите по време на описваните събития. Това обстоятелство, без никакво съмнение, не остава незабелязано от Цариградската патриаршия.

Дори ако се ограничим само с посоченото, то става ясно, че именно тук трябва да се търси действителната причина, поради която висшето гръцко духовенство започва преследването си срещу Димитър, а по-късно и срещу Константин Миладинови.

В случая не е най-важното дали тази действителна причина е посочена ясно в писмените донесения, които Мелетий и събратята му изпращат до турските власти. По всяка вероятност действителната причина не е посочена или ако за нея става дума, то тя вероятно е поставена на по-заден план. За духовниците е ясно, че турските власти ще бъдат къде-къде по-строги и неотстъпчиви, ако Димитър и Константин Миладинови бъдат представени като врагове на Османската империя. А в тогавашната обстановка това може да се постигне най-лесно, когато на властите бъде внушено, че обвиняемите са „руски агенти”. И ето, духовниците се обръщат към клеветата, към това старо оръжие, изпитвано не един път през многовековната византийска история. Не бива да се забравя, че от Кримската война са изминали едва 3-4 години. Страхът от Русия, по-скоро антируските настроения сред управляващите турски среди са още твърде силни. На тази основа очевидно следва да се търсят причините за постигнатото пълно единомислие и единодействие между Цариградската патриаршия и Високата порта при преследването на Димитър и Константин Миладинови.

С основание Ив. Хаджов подчертава: „Турското правителство използва повода, даден от гръцкото обвинение, за да измести гърците и да ги замести в обвинението. И от епизод в

234

Българо-гръцката църковна разпря, обвинението срещу двамата братя се разраства, минава в ръцете на турците и се превръща в политическо обвинение за работа против самата държава. Двамата братя са първата политическа жертва на българите от Македония по време на църковната борба.” [85]

При всеки признак, че турските власти се разколебават във виновността на братята от Струга, духовниците от Фенер отново и отново нашепват, че те са руски агенти. Това е силата, която като магическа пръчка отпъжда всякакво съмнение. И така до трагичната смърт на Димитър и Константин Миладинови, настъпила някъде през януари 1862 г.
 

Дипломатически свидетелства

Арестуването на Братя Миладинови намира широк отзвук сред дипломатическите мисии на някои от европейските сили в Османската империя. До наши дни са запазени писмени свидетелства на дипломати и други съвременници от различни европейски страни, които съдържат важни показания не само за Димитър и Константин Миладинови. От тях могат да се почерпят богати сведения за положението и за борбите на българското население в Македония в началото на втората половина на XIX в.

Автори на тези писмени свидетелства са съвременници на братята от Струга, хора със солидна обща и специална подготовка, добри познавачи на историята и културата на народите, населявайки балканските владения на Турската империя. Тези писмени свидетелства имат и друго твърде ценно качество — те са писани с откровеност, характерна за тайната дипломатическа кореспонденция.

Как реагира и какво предприета руската дипломация след арестуването на Димитър Миладинов? Още на 9 април 1861 г. Михаил Хитрово, руски консул в Битоля, в доклад до Азиатския департамент на Руското министерство на външните работи съобщава: „Някой си Миладинович открил народно училище, но владиката, позовавайки се на познанството му с нашия консул във Варна [86], го представил пред турските власти като опасен човек, проповядващ въстание, и вследствие на това Миладинович бил арестуван, а владиката се заел да преведе на турски език намерените у него книжа.” [87] На 11 май Хитрово отново пише за арестуването на Димитър Миладинов. Този път в писмо до княз Алексей Лобанов (1824-1896), тогавашен руски посланик в Цариград, той изяснява: „В донесението до г.

235

директора на Азиатския департамент от 9 април, № 6, изпратено на Ваше Сиятелство незапечатано, за да го прочетете, аз писах за задържането тук под арест поради интригите на тукашния митрополит, българин Димитър Миладинов. Впоследствие той се обърна до мен с писмо, копие от което имам чест да препратя с настоящето на Ваше Сиятелство, и помоли, ако е възможно да му се притечем на помощ, като предупреждава в същото време, че в този случай трябва да се постъпва крайно предпазливо. Главното предявено против него обвинение е, че той уж се намирал в тайни връзки с руските агенти, и всякакво невнимателно застъпничество може още повече да го компрометира в очите на турците... Между това днес узнах, че вчера през нощта неочаквано отвели Миладинов някъде, вероятно в Цариград. Ще бъде много жалко, ако не би имало никаква възможност да му се помогне, още повече, че не бива да се забравя, че този човек е пострадал отчасти заради нас.” [88] Малко по-късно, на 25.V.1861 г., руският консул в Битоля пише отново на Азиатския департамент. „Учителят Миладинов — четем в това писмо на Хитрово, — известен със своите заслуги в полза на българската народност и за разпространение на образованието между православните жители на Македония, е бил неотдавна арестуван от турците поради подозрение за връзка с руските агенти и откаран от Битоля вероятно в Цариград.” [89] На 20 юли Хитрово изпраща на княз Лобанов две писма от Митра Миладинова, едното — адресирано до руския посланик, а другото — до посланика на Франция в Цариград. [90] А от донесението на един от сътрудниците на Руското посолство в Цариград научаваме следното: „Али паша, на когото аз говорих още веднаж в полза на Миладинов, ми каза, че и други легации са се заинтересували от него, но той е твърде компрометиран от собственоръчни свои писма. Той (Али паша) добави, че той се намира понастоящем в Цариград. Ако това е истина, неговото изгнание е свършено. Забранено му е само да се завърне в родната си страна. Представителството на папата също е интервенирало в негова полза.” [91] От това донесение, писано на 7 август 1861 г., става ясно, че в полза на Димитър Миладинов са били правени постъпки и от страна на Ватикана. През август 1861 г. Михаил Хитрово отново прави опит да се окаже помощ на Димитър Миладинов. В едно ново свое писмо до княз Лобанов той изтъква: „Вече известният на Ваше Сиятелство охридски жител Димитър Миладинов бе подложен на преследвания от страна на правителството също вследствие на интригите на митрополита, който се стараеше да го представи пред

236

турците като разпространител на небивали революционни идеи само за това, че Миладинов принадлежеше към Цариградската партия на Авскентий и Иларион.” [92]

По-късно, през 1929 г. А.М. Селишчев публикува съобщението „Семья Д. Миладинова”. [93] В това си известие той оповестява текста на един доклад и две писма, които М.А. Хитрово отправя през 1864 г. до Петр Николаевич Стремоухов, началник на Азиатския департамент на Руското министерство на външните работи. Руският консул в Битоля с доклада и двете си писма ходатайства пред Министерството на външните работи да се окаже помощ на семейството на Димитър Миладинов. В доклада си от в септември 1864 г. той пише: „В донесении моем Г-ну директору Азиатского департамента от 18-го юля № 195 я упоминал междупрочим о проживаюищм в г. Струге семействе покойного Дмитрия Миладинова, сделавшегося известным Императорскому министерству по той деятелъости на полъзу болгарской народности, которой он посвятил всю, к сожалению слишком рано пресекнушюся, жизнъ свою...” [94] В личното си писмо до Стремоухов от 10 септември 1864 г. Хитрово отново се спира на арестуването и гибелта на Братя Миладинови: „Действителъно семейству этому грех было бы отказатъ в участии, ибо к сожалению нужно сознатъся, что оклеветанные перед турецким правителъством, братъя Миладиновы пострадали более всего за сношение с некоторым из агентов наших... во всяком случае Миладиновы пали одним из первих жертв нами же вызваного пробуждения в здешних местах чувства славянской народности...” [95] Съдържанието на доклада и писмата на Хитрово, а така също и проучванията, които Селишчев предприема по този повод, му дават основание да направи заключението си, което се съдържа още в началото на съобщението. „Не подлежит сомнению — пише Селишчев, — мученическая кровъ Д. и К. Миладиновых пала на клеветников из сферы Константинополъской патриархии. По их клеветническому доносу был арестован Д. Миладинов и, как лицо, опасное дла государства, был заключен в константинополъскому тюръму. Туда брошен был и Константин Миладинов.” [96] И малко по-нататък: „Турецкие власти были весьма чувствительны к голосам, хотя бы и клеветническим, обвинявшим кого-нибудъ в противогосударственных в полъзу России. От такой клевети и подозрении погиб в это время еще один болгарин, скромный монах Иларион, игумен дебрского монастыря.” [97]

237

По повод арестуването на Димитър и Константин Миладинови постъпки предприемат и английските диплотатигески мисии в Турция. И още тук — справедливостта изисква да се отдаде заслуженото на английския консул в Битоля Чарлс Калберт. Защото, ако може да се говори за действия в защита на Димитър Миладинов от страна на английските дипломати в Турция, то това се дължи преди всичко на инициативата и на проявеното разбиране от страна на Чарлс Калверт. При това, както се вижда от донесението му до английския посланик в Цариград Хенри Булвер (1801-1872) и до държавния секретар Джон Ръсел (1792-1878), изпратено на 3 април 1861 г., в началото и Чарлс Калверт смята, че арестуваният е „... един руски пропагандист...” [98] И по-нататък английският консул в Битоля пише: „Неговата доста обемиста преписка, състояща се от получени писма и преписи от изпратени писма, която току-що е била прегледана, не оставя и най-малко съмнение, че това лице е агент на руската пропаганда.” [99] На 24 юли обаче Чарлс Калверт пише ново, твърде обширно донесение, в което наред с другото четем: „Аз лично посетих Струга преди няколко седмици и докато бях там, чух някои неща за човека, съпругата на когото енергично апелира за покровителство и изправяне на грешката... Димитър Миладинов е същото лице, за което обръщах вниманието Ви в доклада си № 10 от 3 април т.г., че е било арестувано от турските власти и по подозрението, че е агент на руската пропаганда в Румъния. Говореше се навремето, че след едно преглеждане на заловените негови частни писма не оставало никакво съмнение в това отношение. След това обаче станаха известни различни обстоятелства, които ме карат да вярвам, че Миладинов е по-скоро жертва на политико-религиозно преследване от страна на гръцкото духовенство и особено от гръцкия архиепископ в Битоля... Изглежда, че Миладинов е български патриот, който неуморно се е трудил да освободи своите сънародници от робията на фанариотската черква... Руската пропаганда е плашило за турските чиновници и достатъчно е гръцкото духовенство да си послужи с тоя претекст, за да причини арестуването на Миладинов. След това архиепископът успял да оправдае своето обвинение пред турските власти посредством онова, което сам е построил и протълкувал въз основа на частната кореспонденция на своята жертва. Понеже самият аз не съм видял нищо от тая кореспонденция, не мога да кажа колко голяма е била степента на Миладиновата връзка с русите — по слухове — в самата Русия и вън от нея. Но тъй като съм донякъде запознат с неп-

238

равдите, извършвани по висшите заповеди на гръцкото духовенство в тази страна, аз лично мога да намеря извинение за всички усилия на българите, чиито естествени симпатии са винаги в разрез с гърците, да отхвърлят игото си, стига тия усилия да не подронват верноподаничеството им към техния законен суверен. Въпросът е: дали Миладинов е виновен в нещо като предателство или по някакъв начин е поощрявал склонност у своите сънародници към Русия, това би могло да бъде установено посредством едно обстойно, но безпристрастно, обследване, което всъщност е целта на молбата на неговата съпруга.” [100]

Във връзка с твърденията, че Димитър Миладинов подкрепя униатското движение сред македонските българи, австрийският консул в Битоля — Соретиг, в доклада си от 30 слай 1861 г. пише: „Абдул Керим паша поверително ми даде за преглед писмата и книжата на задържания от Струга Миладинов... От тях добих твърдото убеждение, че г. Миладинов до момента на задържането е работил най-действено не за уния със светия римски престол, а за отцепването на българите от Гръцката патриаршия и за създаването на една отделна българска православна черковна общност... Миладинов е провел между своите съотечественици подписка за събиране на пари за строежа на православна българска национална черква в Цариград. В писмата си той говори с жар за отделянето от Гръцката патриаршия, докато нито с една-едничка дума не споменава за уния с Рим... Доколкото съм в състояние да преценя характера и духовните стремежи на българите, то тъкмо жителите на Охридското каймакамство са ония, които най-малко мислят за уния, а, напротив, от пристигането на руския консул тук повече от когато и да било бленуват за възстановяване на една българска православна патриаршия в Охрид.” [101]

Това е само една част от сведенията, които се съдържат в дипломатическата кореспонденция на европейските сили по повод арестуването и гибелта на Димитър и Константин Миладинови.

*  *  *

За Димитър и Константин Миладинови има твърде обширна литература. На братята от Струга са посветени десетки произведения от всички жанрове на научното и художественото творчество. За тях пишат по-обширни или по-кратки изследвания почти всички български автори, проучвали различни проблеми на Българското възраждане из областта

239

на историята, история на литературата и народното творчество, като: Кузман Шапкарев [102], Евтим Спространов [103], Ал. Теодоров-Балан [104], Иван Шишманов [105], Боян Пенев [106], Никола Трайков [107], Йордан Иванов [108], В.Д. Стоянов [109], Стефан Младенов [110], Иван Хаджов [111], Н. Табаков [112], Иван Снегаров [113], Царевна Миладинова-Алексиева [114], Владислав Алексиев [115], Михаил Арнаудов [116], К. Карагюлев [117], Емил Георгиев [118], Петър Динеков [119], Кирил, Патриарх български [120], Дочо Леков [121] и много други.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Шапкарев, К.А. Материали за животоописанието на Братя X. Миладинови, Димитрия и Константина, С прибавление нещо и за живота на Нака С. Станишев. Пловдив, 1884, с. 7.

2. Арнаудов, М. Братя Миладинови. Живот и дейност. С., 1969, с. 37.

3. Пак там.

4. Вж. Табаков, Н. Братя Миладинови. Биография. С., 1966, с. 12.

5. Евгений Вулгарис, изтъкнат гръцки учен от края на XVIII и първите години на XIX в. философските си възгледи формира под влиянието на Джон Лок (1632-1704), Готфрид Вилхелм Лайбниц (1646-1716) и Кристиан Волф (1679-1757). Установява и поддържа връзки с Волтер (1694-1778). Вулгарис оставя трайна диря в епохата на Гръцкото възраждане главно с идеите и последователната си дейност за широко развитие на просветата сред народа като най-важното средство за освобождение от чуждестранно робство. Консервативно-реакционните сили в гръцкото общество го преследват като атеист. Изгонен от Янина, за известно време той се установява в Атон. Там основава прочутата навремето Атонска академия. Прогонен и от Атон, Евгений Вулгарис намира убежище в Русия. (Вж. Тодоров, Николай, Филики етерия и българите. С., 1965, с. 22).

6. Константин Ригас (Велестинлис, Фереос), гръцки национален герой, поет и революционер. Във връзка с подготовката на въстание в края на 1797 г. Константин Ригас прави опит да се прехвърли от Австрия в Гърция. В Триест е заловен от австрийската полиция. Предаден на турските власти, Ригас заедно с другарите си е удушен на 13/24 юни 1798 г. в белградския затвор, (вж. Тодоров, Николай, Филики етерия и българите, с. 31).

7. Вж.: Арнаудов, М. Братя Миладинови... с. 39—40; Табаков, Н. Братя Миладинови... с. 25, 26.

8. Вж. Арнаудов, М. Братя Миладинови... с. 62—63.

9. Вж. Арнаудов, М. Братя Миладинови... с. 43; Табаков, Н. Братя Миладинови... с. 15.

240

10. Братя Миладинови. Преписка. Издирил коментирал и редактирал Н. Трайков. С., 1964, с. 126.

11. Александър Викторович Рачински, руски славянофил, общественик и дипломат. Като пратеник на Московския славянски комитет посещава различни български селища. През периода 1859-1862 г. е руски консул във Варна. Ползва се със симпатия и уважение в средите на българските възрожденци. Впоследствие, като руски консул във Варна, работи за преселването на българско население в Русия. Г.С. Раковски подлага на остра критика тази му дейност във в. „Дунавски лебед”.

12. В продължение на 25 години — от 1767 до 1792 г. — Руската академия на науките издава „Русская летопис, по Никонову списку” — 8 части, общо 2302 страници. Академията възлага подготовката на това внушително издание на немския професор Август Шлъоцер (1735-1809). През първото десетилетие на XIX в. (1802-1809) Август Шлъоцер издава в Гъотинген на немски език свой труд — тритомно съчинение, посветено на руския летописец Нестор. В него авторът прави критическо изследване на наследството на най-изтъкнатия руски летописец. През периода 1809-1829 г. в Петербург се появява, пак в три тома (общо в повече от 2000 страници), руското издание на това съчинение на Август Шлъоцер, в превод и под редакцията на Д. Языков (1773-1845), озаглавено — „Нестор. Русския летописи на древнеславянсксом язмке. Сличеныя, переведения и объясненыя Августом Лудовиком Шлецером”.

13. Ето някои от по-важните описи на славянските ръкописи, появили се в Русия докъм 60-те години на XIX в.:

— през 1825 г. Константин Феодорович Калайдович (1792-1832) и Павел Михайлович Строев (1796-1876) издават в Москва Опис на славяноруските ръкописи от библиотеката на граф Ф.А.Толстой

— през 1827 г. Петр Иванович Кеппен (793-1864) издава в Петербург Опис на славянските ръкописи, съхранявани в Германия;

— през 1835 г. Руската академия на науките издава в Петербург Опис на ръкописите и печатните книги от библиотеката на АД. Норов. Той е съставен от Александър Христофорович Востоков (1781-1864), който пише и предговор към изданието;

— през 1841 г. в Москва е издаден Опис на славянските ръкописи, съхранявани в обществените библиотеки в Германия и Франция. Негов съставител е Сергей Михайлович Строев (1815-1840);

— през 1842 г. Руската академия на науките издава Опис на руските и славянските ръкописи, съхранявани в Румянцевския музей. Описът е съставен от Александър Востоков.

— през 1848 г. Павел Строев издава в Москва Опис на славянските и руските ръкописи от библиотеката на И.Н. Царски;

— през периода 1855-1869 г. в Москва е издаден в 5 тома, подгот-

веният от Александър Василевич Горски (1812-1875) и Капитон Иванович Невоструев (1815-1872) Опис на славянските ръкописи, съхранявани в Московската синодална библиотека.

14. О.М. Бодянски посвещава много време и творчески сили за изучаването на някои от най-ценните паметници на славянското ръкописно наследство. Негова е главната заслуга за подготовката на първите издания на съчиненията на Йоан Екзарх Български — Небеса и Шестоднев. През 1843 г. Бодянски публикува обширна статия под надслов О древнейшем свидетельстве, что церковно-книжный язык естъ славяно-булгарский. След Калайдович и Востоков, от 1845 г. до края на живота си Бодянски изследва и подготвя за печат критично издание на Светославовия-Симеонов сборник от 1073 г. Той развива широка дейност в подкрепа на българското националноосвободително движение. Много от дейците на Българското възраждане са негови студенти в Московския университет.

15. Хаджов, Иван. Александър Рачински за Братя Миладинови. — ВУПр., XXXI, 1932, кн. 1, с. 114.

16. Братя Миладинови. Преписка..., с. 138.

17. Хаджов, Иван. Александър Рачински... за Братя Миладинови. Посоченото издание, с. 114.

18. Пак там.

19. В. Свобода, бр. 7, 13.II.1871 г. Вж. и Арнаудов М. Любен Каравелов, 1834-1879. Живот, дело, епоха. С., 1972, с. 169, 170.

20. Арнаудов, М. Братя Миладинови..., с. 138.

21. Пак там, с. 192, 193.

22. Жинзифов, Р. Димитър и Константин Миладинови. — В: Съчинения. С., 1969, с. 214.

23. Срезневски, Измаил Иванович, руски филолог-славист, професор в Харковския, а от 1847 г. — в Петербургския университет, искрен приятел на българския народ.

24. Безсонов, Петр Алексеевич, руски славист и фолклорист, изследва литературата на славянските народи и преди всичко — българската и сръбската литература. През 1855 г. издава в Москва сборник „Болгарские песни из сборников Ю.И. Венелина, Н.Д. Катранова и других болгар”.

25. Беляев, Иван Дмитриевич, руски историк, професор в Московския университет (1852-1873).

26. Арнаудов, М. Братя Миладинови..., 295-310.

27. Български народни песни, събрани од Братъя Миладиновци Димитрия и Константина и издани од Константина в Загреб на 1861 година. 543 с.

28. Тук всички цитати и позовавания на сборника „Български народни песни” са по четвъртото му издание, София, 1961, под редакцията на Петър Динеков, 693 с. Вж. Посоченото издание, с. 36.

242

29. Теодоров-Балан, Александър. Миладиновските песни и Щросмайер. — ПСп., I, Кн. XVI, 1885, 82-97.

30. Шишманов, Иван. Значение и заслуги на Братя Миладинови. Избрани произведения. Т. I. С., 1965, 351-30.

31. Арнаудов, Михаил. Братя Миладинови. Живот и дейност 1810-1830-1862. Първо издание. С., 1934, 319 с. Второ издание. С., 1969, 403 с; Български народни песни. Трето издание, под редакцията на проф. М. Арнаудов. С., 1942, 571 с.

32. Георгиев, Емил. Приносът на Братя Миладинови в нашето историческо, културно и литературно развитие. — Ново време, XXXVII, 1961, кн. XII, 65-75.

33. Динеков, Петър. Делото на Братя Миладинови. - В: Български народни песни, събрани от Братя Миладинови. Издание IV. С., 1961, 5-32; Делото на Димитър и Константин Миладинови. С., 1961; Братя Миладинови в историята на българската фолклористика. — Сп. БАН, VI, 1961, кн. IV, 13-30.

34. Леков, Дочо. Сборникът на Миладинови и неговата оценка в българския възрожденски периодичен печат. — Литературна мисъл. V, 1961, 105-117.

35. Ето някои издания от преди 1861 г., посветени на българския фолклор:

— през 1822 г. Вук Караджич публикува 27 български народни песни като приложение на „Додатък к Санктпетербургским речницами”, по-подробно за Вук Караджич и за това негово издание — вж. Глава VI-та на настоящото издание;

— през 1842 г. Иван Богоров издава „Български народни песни и пословици”. Пеща, 63 с., 12 песни и 204 пословици;

— през 1852 г. Петко Р. Славейков издава „Песнопойка или различни песни и гатанки на българский язик за увеселение на младите от П.Р. Славейков”. Букурещ, 94 с., общо — 50 песни и гатанки;

— през същата 1852 г. П.Р. Славейков издава и „Български пословици”. 24 с., 602 пословици;

— през 1855 г. руският учен Петр Безносов издава „Болгарския песни из сборников Ю.И. Венелина, Н.К. Катранова и других болгар”. Выпуск I-II. Москва. — В: Университетской типографии, 152 песни;

— през 1856 г. Найден Геров издава в Петербург „Болгарския народния песни...”, 18 с., 5 песни;

— през 1860 г. Стефан Веркович издава в Белград сборник „Народне песме Македонских бугара “. Книга прва. Женске песме. 335 песни;

36. Вж. Динеков, П. Братя Миладинови в историята на българската фолклористика. — Сп. БАН, VI, 1961, кн. IV, 23-24.

37. Сборник Български народни песни. Четвърто издание, с. 124.

38. Сборник Български народни песни. Четвърто издание, с. 386, 387.

243

39. Вж. Динеков, П. Братя Миладинови в историята..., с. 23.

40. Сборник Български народни песни. Четвърто издание, с. 39.

41. Пак там, 665-668.

42. Еников, Злати. Добруджански екземпляр от Миладиновия сборник. — Народна култура, V, бр. 34, 26 август 1961.

43. Вж. Леков, Дочо. Сборникът на Миладинови и неговата оценка в българския възрожденски печат — там се съдържат подробни сведения за публикациите на Л. Каравелов посветени на Братя Миладинови, и на сборника „Български народни песни”.

44. Пак там, 113-114.

45. Данчов, П.И. Братя Миладинови и техните литературни работи. — Читалище, IV, бр. 20, 15 ноември 1874.

46. Цитирано по — Арнаудов, М. Братя Миладинови..., с. 265.

47. В. „Денъ”, бр. 47, 27.Х.1862.

48. Хаджов, Ив. Критически бележки върху някои от вестите за Братя Миладинови. — Македонски преглед. IX, кн. 2, 1934, с. 880.

49. Веркович, Ст. Описание быта болгар, населяющих Македонию. Москва, 1868, с. 46.

50. Шишманов, Ив. Избрани съчинения. Т. I., 1965, с. 254.

51. Публикувано в Периодическо списание, кн. XVI, 1885, 82-96.

52. Пак там, с. 89.

53. Шишманов, Ив. Избрани съчинения. Т. V. С., 1965, 351-370.

54. Хаджов, Ив. Критически бележки върху някои вести за Братя Миладинови. — Македонски преглед, IX, 1934, кн. 1, 89-114 и кн. 2, 88-110.

55. Македонски преглед, IX, кн. 2, 1934, с. 107.

56. Вж. Арнаудов, М. Братя Миладинови..., с. 312, вж. и бел. № 51 нас. 384 в същото издание.

57. Константин Динков е баща на Георги Константинов-Динката, първият български учител на Димитър Благоев, по-подробно — вж. Глава XVIII-та на настоящото издание.

58. Вж. Ковачев, Михаил. Сборник Зограф. С., 1942, с. 372.

59. Жинзифов, Р. Избрани произведения. С., 1970, 184-216.

60. Пърличев, Григор. Избрани произведения. С., 1970, с. 236.

61. Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане в XIX век. Част I и II. С., 1927, част III, 1928, 147-166.

62. Талев, Димитър. Братята от Струга. Повест за Димитър Миладинов и за неговия брат Константин. С., 1981, 235 с. (2-ро издание), Марковски, Венко. Бунтовни вощеници. С., 1983, 264 с. Будителите (сонетен венец), 185-201.

63. Приведените мисли на Христо Ботев за Братя Миладинови се съдържат в статията му „Какво е очаквал народът от черковния въпрос”, публикувана в Каравеловия вестник „Независимост” (год. IV, бр. 39, 13 юли 1874). Статията е включена в т. II от Събраните

244

съчинения на Хр. Ботев. С., 1958, 405-408. Н. Табаков погрешно сочи, че тази мисъл е на Любен Карабелов. (вж. Табаков, Н. Братя Миладинови. Биографичен очерк. С., 1963, с. 111). Това твърдение авторът повтаря и в следващото си издание, посветено на Братя Миладинови (Вж Табаков, Н. Братя Миладинови. Биография. С., 1966, с. 94).

64. Петр Иванович Севастиянов, руски археолог и пътешественик. Посещава няколко пъти Атонските манастири, придружен от фотографи, художници и типографи. При една от тия експедиции се запознава с Димитър Миладинов, който му предоставя ръкописи и други старини (Вж. Братя Миладинови. Преписка..., с. 49).

65. Братя Миладинови. Преписка..., с. 54.

66. Пак там, с. 88.

67. Пак там, с. 94.

68. Михаил Александрович Хитрово, руски дипломат, консул в Битоля от 29 март 1861 г. Хитрово познава добре положението в Македония. Проявява се като убеден и искрен приятел на българския народ.

69. Братя Миладинови. Преписка..., с. 117.

70. Егор Петрович Южаков, руски писател и пътешественик. Като пратеник на Московския славянски комитет, в края на 1858 и началото на 1859 г., заедно с Александър Рачински посещава Кукуш. Там престоява един месец, среща се и се опознава отблизо с Димитър Миладинов.

71. Шишманов, Ив. Избрани съчинения. Т. I. С., 1965, с. 364.

72. Пак там, с. 364.

73. Братя Миладинови. Преписка..., с. 146.

74. Вж. Бурмов, Т. Ст. Българо-гръцката църковна разпря. С., 1902, 80-82.

75. Братя Миладинови. Преписка..., 146.

76. Пак там, с. 147.

77. Пак там, с. 107, 109.

78. Пак там, с. 149.

79. Спространов, Е. По възражданьето в град Охрид. — СбНУ, XIII, 1896, с. 628.

80. Григорович, В. Очерк за пътешествие по Европейска Турция. С., 1978, фототипно издание по второто руско издание. Москва, 1877, с. 82.

81. Пак там, с. 83.

82. Бурмов, Т. Българо-гръцката църковна разпря..., с. 84.

83. Кирил, Патриарх български. Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX век (1859-1865). С., 1962, с.136, 137.

84. Спространов, Е. По възражданьето в град Охрид..., с. 625.

85. Хаджов, Ив. Кратки бележки върху... Посоченото издание, с. 99.

86. Руски консул по онова време във Варна е Ал. Рачински.

245

87. Никола Трайков. Братя Миладинови..., С., 1964, с. 202.

88. Пак там, 203-206.

89. Пак там, с. 207.

90. Пак там, с. 208.

91. Пак там, с. 210.

92. Пак там, с. 211, 212.

93. Селишчев, А.М. Семъя Д. Миладинова. Из донесений консула М. Хитрово (1864 г.). — Македонски преглед. V (919 г.), кн. 3, 63-70.

94. Пак там, с. 65.

95. Пак там, с. 67.

96. Пак там, с. 63.

97. Пак там, 64-65.

98. Никола Трайков. Братя Миладинови..., с. 215.

99. Пак там, с. 217.

100. Пак там, с. 221.

101. Пак там, с. 237.

102. Шапкарев, К.А. Материали за животоописанието на Братя X. Миладинови Димитрия и Константина. Пловдив, 1884; Книжовни бележки. По повод статията на А. Теодоров: „Миладиновските песни и Щросмайер” — ПСп., кн. ХХI и XXII, 1887, 561-571.

103. Спространов, Е. По възражданьето в град Охрид. — СбНУ, XII, 1896, 621-681.

104. Ал. Теодоров-Балан. Миладиновските песни и Щросмайер. — ПСп., кн. XVI, 1885, 82-96.

105. Шишманов, Ив. Д. Значение и заслуги на Братя Миладинови. Т. I. С., 1965, 351-370.

106. Пенев, Боян. История на новата българска литература. Т. 3. С., 1977, 518-533.

107. Трайков, Никола. Братя Миладинови. Преписка..., С., 1964, 273 с.

108. Иванов, Йордан. Българите в Македония. С., 1917, с. 86, 89, 290-295.

109. Стоянов, В.Д. Спомен за празнуването паметта на покойните Миладинови на 11 януари 1887 г. в София. — ПСп., ХХI-ХХП, 1887, 578-602.

110. Младенов, Стефан. Братя Миладинови и единството на българския литературен език. — В: Братя Миладинови, Димитър и Константин. За памет на 75 години от мъченическата им смърт 1862-януари-1937. С., 1937, 9-13.

111. Хаджов, Иван. Критически бележки върху някои от вестите за Братя Миладинови. — Македонски преглед, IX, кн. 1, 1934, 89-114 и кн. 2, 88-110; Александър Викторович Рачински за Братя Миладинови. — УПр., XXI, 1932, кн. 1, с. 107-119; Константин Миладинов и Г.С. Раковски. — Македонски преглед, II, 1926, кн. 4, 65-76; Чертици из идейния свят на Димитра Миладинова. — Просвета, (1936), кн. 10, с. I,

246

Братя Димитър и Константин Миладинови, библиотека „Българска книга”, № 15, С., 1944.

112. Табаков, Н. Вести за биографията на Братя Миладинови. —УПр., XXX, 1931, кн. 5, 745-771; Братя Миладинови. Биографичен очерк. С., 1963, 246 с; Братя Миладинови. Биография. С., 1966, 143 с.

113. Снегаров, Ив. Град Охрид. Исторически очерк. — Македонски преглед, IV, 1928, кн. 1, 91-138; кн. 2, 65-98; Българският дух на Охридско-Преспанската епархия преди Освобождението на България (1878 г.). — Македонски преглед, XIII, 1943, кн. 4, 1-34.

114. Миладинова Царевна-Алексиева. Епоха, земя, хора. Из българското минало. С., 1939.

115. Алексиев, Владислав П. Братя Миладинови. Българска сбирка, XXI, 1915, кн. 8, 466-478.

116. Арнаудов, Михаил. Братя Миладинови. Живот и дейност 1810-1830-1862. Първо издание. С., 1934, 319 с.; Второ издание. С., 1969, 403 с.; Братя Миладинови. Български народни песни. Трето издание, под редакцията на проф. М. Арнаудов. С., 1942, 571 с.

117. Карагюлев, К. Братя Миладинови, — Минало, I, 1909, 46-53.

118. Георгиев, Емил. Приносът на Братя Миладинови в нашето историческо, културно и литературно развитие. — Ново време, XXXVII, 1961, кн. 65-75.

119. Динеков, Петър. Делото на Братя Миладинови. — В: Български народни песни, събрани от Братя Миладинови, издание IV-то. С., 1961, 5-32; Делото на Димитър и Константин Миладинови. С., 1961; Братя Миладинови в историята на българската фолклористика. —Сп. БАН, VI, 1961, кн. IV, 13-30.

120. Кирил, Патриарх български. Седем неизвестни писма на Димитър X. Миладинов. — Духовна култура, ХLIII, кн. 11-12, 1963, 1-30.

121. Леков, Дочо. Сборникът на Миладинови и неговата оценка в българския възрожденски периодичен печат. — Литературна мисъл, V, 1961, кн. 5, 105-117.