През 1794-1795 г. сръбският книжовник Йован Раич (1726-1795) издава във Виена книгата си ИСТОРИЯ РАЗНЫХ СЛАВЕНСКИХ НАРОДОВ НАЙПАЧЕ БОЛГАР, ХОРВАТОВ И СЕРБОВ. През 1795 г. съчинението на Раич е преведено и издадено на руски език в Санкт Петербург.
На българската история Йован Раич е посветил втора книга, включена в
първата част на руското издание. Върху повече от сто страници (от 207 до
317) авторът разказва за историческото минало на българкия народ. Разпределено
в девет глави, изложението започва с най-древния период от историята на
славянските племена, които по-късно са известни като „български славяни”.
Авторът проследява и най-ранната история на прабългарите. Той отделя специално
внимание на създаването на Аспарухова България и приемането на християнството
при княз Борис I. По-нататък Йован Раич разглежда положението на народа
ни в условията на византийското владичество, спира се на въстанието начело
с братята Асен и Петър. Сръбският книжовник проследява българската история
до падането на България под турско робство.
В историческите си изследвания Йован Раич черпи обилно сведения от
съчиненията на Георги Кедрин [1], Йоан Зонара [2],
Ана Комнина [3] и на други византийски историци и хронисти.
Авторът често се обръща и към руските издания на Мавро Орбини [4]
и Цезар Бароний [5]. Той умело използува и други исторически
свидетелства, като житието на свети Владимир (Иван Владимир, сръбски княз)
и др.
В съчинението на Йован Раич и по-конкретно в изложението му върху българската история, също има празноти, срещат се не съвсем точни, а някъде и явно неверни твърдения. И това е неизбежно. То отразява тогавашното състояние на
84
историческата наука. За съжаление, създаването на славянската писменост и разцветът на старата българска книжовност в края на IX и през X в. са извън вниманието на автора. Той очевидно не познава ръкописното наследство на Климент Охридски, Йоан Екзарх, Константин Преславски, Черноризец Храбър, Презвитер Козма. Главно поради това Йован Раич не е могъл да се позове на богатата историческа информация, която се съдържа в паметниците на старобългарската книжнина. Въпреки всичките си празноти и неточности обаче ИСТОРИЯ РАЗНЫХ СЛАВЕНСКИХ НАРОДОВ НАЙПАЧЕ БОЛГАР, ХОРВАТОВ И СЕРБОВ ИМА важно значение за правилното осветляване на българската история от най-дълбока древност до падането на България под турско робство. Когато се говори за това произведение, справедливо е да се подчертае, че най-съществените събития от българската история през описвания многовековен период, в основни линии са предадени верно. При това, когато за някои исторически събития и личности, в използваните източници се съдържат различия или противоречиви твърдения, Йован Раич привежда точно и добросъвестно и едното и другото становище. Книгата не е лишена също така от оригинални съждения и заключения на сръбския книжовник.
А сега нека се спрем, съвсем накратко, на някои от съобщенията и коментариите, които Йован Раич прави за важни събития и известни личности от българската история.
Най-напред — какво пише сръбският книжовник за цар Самуил и за Самуилова България, какво е характерното, според него, за последните години на Първата българска държава? „Останал само Самуил, — пише авторът, — ХХШ-ят крал на българския престол, който по сведение на Ана Комнина в „Алексиада”, кн. XII, стр. 294, преди се наричал Морх, и край езерото Лихнис [6] много канали прокарал, и от свое име нарекъл това място Ахрида... Този Самуил, както го описват Кедрин и Зонара, бил войнствен и храбър човек... Императорът (Василий П), след като усмирил бунтовете в страната си... се отправил към България.” [7] Йован Раич, като се позовава пак на Кедрин и Зонара, пише за военните успехи на Самуил в Тракия, Македония и Тесалия. На юг българските войски начело със Самуил достигат и завземат град Лариса. По-нататък, авторът се спира на походите на Василий II в България и неуспешната му обсада на София през 986 г. Сръбският книжовник описва и разгрома на византийската войска на 17 август 986 г. в Ихтиманския проход. Йован Раич проследява подробно хода на продължителната война между България и Византия
85
в края на X и началото на XI в. „От хилядното лето господне — подчертава той, — дори до своята смърт, император Василий II не престанал да прави набези в България, откъдето последвало и пълното разоряване на кралството” [8]. Подобно и на други автори, които изследват изтощителния конфликт между България и Византия, Йован Раич описва и трагичния край на Самуилова България: „От ден на ден благополучиетона българите все повече намалявало, защото император Василий ежегодно нападал България и в едно от сраженията, което било в лето 1014, безброй българи избил и 15 000 хванал живи, като ги наказал ужасно с изваждане на очите, поради което Самуил се разболял и умрял” [9]. И малко по-нататък ЙованРаич заключава: „След толкова славни победи над българите император Василий получил името Българоохтон, сиреч „победител на българите.” [10]
Сръбският историк определя Гаврил Радомир [11] като 24-ти, а Иван Владислав [12] като 25-ти български владетел. „Така след като Самуил се поминал от мъка — пише авторът, — на престола го наследил неговият син Гаврил, ХХIV-тикрал, който се именувал Роман, и Радомир” [13]. И малко по-нататък: „Йоан, наречен Владислав, ХХV-ти крал, син на Самуиловия брат Арон, по внушение на император Василий убива Гаврил, и приема владението над вече издъхваща България.” [14]
Като се спира на първото масово българско въстание против византийското робство начело с Петър Делян, авторът пише: „И така, под тяхното (на византийците, б. а.) иго стенели българите цели 20 години. Някои си Петър, по прозвище Делян, на някакъв константинополски жител слуга, като избягал от града, пристигнал в България и се представил за син на Роман, внук на Самуил. Той лесно убедил озлобените българи да го провъзгласят за крал, след което изклали безпощадно всички гърци в тези провинции. Опитали се императорските вождове да усмирят бунтуващите се българи, но техните усилия се оказали напразни” [15]. Йован Раич обяснява неуспеха на въстанието, ръководено от Петър Делян, преди всичко с раздорите сред редовете на българските първенци. „Въстаналите срещу гръцкото робство — подчертава авторът — били приведени в пълно покорство поради вътрешно неразбирателство. Понеже Делян и Алусиан (син на Иван Владислав, б. а.) и двамата се възцарили в България, преследвали се един
86
Йован Раич
87
други, а императорът използвал този повод и ги изтребил, а България отново покорил: така свидетелстват Кедрин, Зонара и други историографи” [16].
В тази част на книгата Йован Раич насочва вниманието си към многобройните факти, които се съдържат във византийските хроники и които осветляват сложните перипетии на продължителната и жестока схватка между Византия и България. Историческата наука в двувековния период след появата на ИСТОРИЯ РАЗНЫХ СЛАВЕНСКИХ НАРОДОВ НАЙПАЧЕ БОЛГАР, ХОРВАТОВ И СЕРБОВ, хвърля нова обилна светлина върху събитията от онези години на българската история. Не може обаче да не се подчертае умението на Йован Раич да насочи вниманието на читателя към някои факти и явления, характерни за историческата епоха, за господстващата феодална класа, за управляващата върхушка. Като анализира фактите, сръбският книжовник убедително разкрива коварството на византийския двор и покварата, обхванала българската управляваща върхушка. Така по внушение на Василй Н, Иван Владислав убива първия си братовчед Гаврил Радомир, законен наследник на Самуил и се обявява за български цар [17]. По-късно, страхувайки се за трона си, Иван Владислав убива и Иван Владимир, сръбски княз, женен за една от дъщерите на Самуил, верен съюзник на България през онова трудно за народа ни време [18]. Разбира се, Василий II не закъснява да се избави и от Иван Владислав. При обсадата на Драч, последният български владетел от времето на Първата българска държава, е убит при загадъчни обстоятелства [19]. По-късно, жестоко е ослепен и Ивац — един от най-верните воеводи на Самуил [20]. И още един въпрос, който естествено изниква когато се чете съчинението на Йован Раич. Кое повече допринася за трагедията на България в началото на XI в. — дали военните успехи на Василий II или покварата и разложението сред българските управлявайки среди? Подстрекавани отвън, с помощта на златото и обещанията за нова власт, много от българските — светски и духовни — първенци, прикрито и открито, се поставят в служба на Византия [21].
Последната — IX, глава от раздела върху българската история, Йован Раич посвещава на Втората българска държава. В хронологичен ред, авторът проследява най-важните събития през този двувековен период. Той се спира подробно на причините, подготовката и успеха на българското въстание в Търново начело с братята Асен и Петър през 1185 г. Сръбският книжовник пише за убийството на цар Асен I от Иван-
88
Заглавната страница на руското издание на „История разннх народов,
найпаче болгар, хорбатов и сербов”, Санктпетербург, 1975 г.
89
ко. Той не пропуска да отбележи, че не след дълго и цар Петър е убит от български заговорници [22].
Йован Раич се спира по-подробно на личните качества и държавническата дейност на Калоян и Иван Асен II, които според него са най-изтъкнатите владетели от времето на Втората българска държава. Авторът разказва за усилията на Калоян за международното признание на България. И най-важната стъпка за утвърждаване международния авторитет на българската държава, според него, това са контактите, които Калоян установява с папа Инокентий III. Разгромът на кръстоносците и пленяването на Балдуин от българите, това е другото събитие, на което сръбският книжовник спира вниманието си, когато пише за българската история от времето на цар Калоян. В заключение на изложението си за този български владетел, Йован Раич се спира на убийството на Калоян под стените на Солун. При това той не пропуска да напомни легендата, според която Калоян е убит от св. Димитър, покровител на град Солун.
Йован Раич представя Иван Асен II като мъдър и далновиден държавник. Известно е, че след победата си край Клокотница, българският владетел освобождава великодушно голямата част от пленените византийски бойници. Ромеите, подчертава сръбският книжовник, затова обичат цар Иван Асен II и го наричат щастливец, защото той умее да се радва на живота, без да прибягва до убийства и жестокости [23].
В заключение на раздела върху българската история Йован Раич прави собствена оценка на онова, което е предоставил на читателя за българите и за България. В описанието на българската история, подчертава той, се съдържат преди всичко сведения за войните на България и за нейните владетели. Малко са, или почти липсват сведения за международната и вътрешната политика през мирните години от живота на страната. Липсват също така данни за българското законодателство, за народните обичаи, за икономическия живот, за историята на църквата, за развитието на науката. Всичко това не позволява да се направи едно цялостно описание на държавата. Тези празноти в изложението си Йован Раич обяснява с подобни празноти в съдържанието на съчиненията на византийските историци и хронисти.
Какви са според Йован Раич някои от най-характерните слабости, които българите проявяват по време на описвания от него исторически период? Българите, подчертава той, често пренебрегват онова, което носи обща полза за целия народ. Вместо това, те проявяват самолюбие, от което се по-
90
ражда стремежът всеки да властва („Откуда все хотели владети, все началъствовати.”) [24]. Оттук се ражда несъгласието, раздорите, разприте, междуособиците и накрая — разорението. В тази връзка, сръбският книжовник напомня онова, което Мавро Орбини пише за българите в последните редове на раздела върху българската история в своята КНИГА ИСТОРИОГРАФИЯ [25].
И в заключение, сръбският книжовник прави описание на българското знаме. „На българското знаме — пише той, — е изобразен яростен лъв, с протегнати нагоре предни крака, увенчан със златен венец на славата, но поруган и убит от коварния лъжепророк Мохамед, заедно с дъха, загубил венеца и славата си, лежи бездушен и до днес” [26].
* * *
Ролята на Йован Раич в Българското възраждане не се изчерпва с непосредственото въздействие на ИСТОРИЯ РАЗНЫХ НАРОДОВ НАЙПАЧЕ БОЛГАР, ХОРВАТОВ И СЕРБОВ върху нашите възрожденци. През 1801 г. Атанас Нескович прави преработка и издава в Будим (Будапеща), предназначена специално за българския читател една нова версия на историята на Раич, озаглавена „История славеноволгарског народа...” [27] През 1844 г. Петър Сапунов преработва и издава в Букурещ Историята на Атанас Нескович. По-късно Георги Икономов (1822-1865) прави нов превод и преработка на книгата [28].
Нужно е също така да се напомнят и личните връзки, а може да се предполага и непосредственото сътрудничество между Йован Раич и Паисий Хилендарски. Константин Иречек в книгата си ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ твърди, че през август 1758 г. Йован Раич пристига в Хилендарския манастир и остава там в продължение на два месеца. По това време в манастира е и Паисий Хилендарски [29]. За втори път двамата възрожденци се срещат три години по-късно, когато през 1761 г. Паисий Хилендарски посещава Карловци. [30] „Не е възможно — пише по този повод Иван Шишманов, — двамата мъже да не са разговаряли върху теми, които еднакво ще ги заинтересуват като историци. Паисий търси и намира навярно по указание на самия Раич руския превод на Славянската история на Мавро Орбини... в библиотеката на Патриаршията” [31].