През 1831 г. в Париж е издадено в два обемисти тома съчинението на Еспри-Мари Кузинери (1747-1833) ПЪТУВАНЕ ИЗ МАКЕДОНИЯ [1].
Роден в Марсилия, Кузинери отрано се посвещава на дипломатическата кариера, която за него започва в Триест през 1771 г. През 1773 г. той е назначен за управляващ френското консулство в Солун, а през 1779 г. е вицеконсул в Смирна. По-късно, през 1783-1793 г., Кузинери вече е консул в Солун. През 1793 г. революционната власт в Париж го отстранява от този пост заради монархическите му убеждения. По време на реставрацията Кузинери отново е възстановен (1815) като консул в Солун.
По време на престоя си в Солун френският дипломат често пътува и системно проучва различни селища в Южна Македония. Кузинери е известен и като изтъкнат нумизмат и археолог. В Солун и при обиколките си из Македония, той създава богата и прецизно подредена сбирка от антични — тракийски, гръцки и римски монети. В наши дни сбирката на Кузинери е един от най-известните нумизматични фондове на френската национална библиотека. А друга част от нумизматичната му колекция се съхранява в музеите на Мюнхен, Виена и пр.
В двутомното си съчинение ПЪТУВАНЕ ИЗ МАКЕДОНИЯ Кузинери поднася на читателя резултатите от своите проучвания и наблюдения по време на дългогодишния си престой в Солун и от обиколките си из Македония. Поклонник на древна Елада, в политическата си дейност, а така също и в научното си творчество, Кузинери се изявява като горещ елинофил. Въоръжен с богати исторически познания, той пристъпва най-добросъвестно към изучаване на наблюдаваните факти и явления. Това позволява на автора в много случаи
94
да прави правдива характеристика и на българското население, с което често се среща в Македония. Когато разглежда въпроси от историческото минало на българския народ или когато пише за положението на българите в условията на турското робство, Кузинери търси обективната истина. Той рисува ярко и убедително трудолюбието на българина, моралната чистота на българката, богатството и красотата на българската народна носия.
Нека най-напред, съвсем накратко, се спрем на някои от сведенията за историческото минало на балканските народи, които се съдържат в съчинението на Кузинери ПЪТУВАНЕ ИЗ МАКЕДОНИЯ. „През средните векове — пише той — този край на Бизалтия изцяло е съставлявал част от земите, подчинени на България. От X век насам току-речи цялото поле, по което протича (долна) Струма, и всичките склонове на Керкинската планина са били заети, както са и днес още, от българите, които са се смесили с древните жители на страната и са ги научили на езика си. На юг и запад от Бизалтия българската народност изчезва. Намира се отново в Солунската равнина” [2]. А като говори за християнското население в Македония, Кузинери изтъква: „Гърците, които са стари пелазги, и българите, дошли от Татария през Тракия, съставляват мнозинството на това разноплеменно население. Гърците държат горите и планините, които са ги запазили от нахлуването на българите през време на завоеванието. Българите също продължават и сега да обитават било в други планини, било из полетата, дето някога се настанили като победители и дето турците, завоеватели на свой ред, ги оставили, благодарение на земеделието, с което се занимават току-речи всички българи” [3].
По различни поводи Кузинери пише за отношенията между българското и гръцкото население в Македония. „В градовете гърци и българи — подчертава той, — са се смесили повече, било чрез носията, било чрез езика и вярата си. В селата те живеят съвсем отделени едни от други. Там именно носията на българите се различава твърде много от тази на гърците. Българинът, все още горд с победата си, продължава да оре земята си с риза, антерия и широки потури, украсени с шевици от разноцветна вълна. Това облекло, винаги много чисто, има блясък и някакво изящество, особено лете; тогава шевицата се откроява на съвсем белите памучни платна, тъкани от жените във всеки дом.
Гъркът, докаран изобщо до по-бедна земя, носи не така широки и чисти дрехи. Нито едните, нито другите, дори в
95
градовете не обуват обувки или ботуши, било жълти било червени, те се задоволяват с черната кожа, ярките цветове са запазени за турчина победител.
В двете Мизии (Горна и Долна Мизия, б. а.) и в Тракия българите и гърците, изглежда, са по-сближени. Но гърците пазят езика си в много градове на Тракия, като Филипополи (Пловдив, б. а.) и Селимна (Сливен, б. а.). Двете народности живеят и из различни села” [4].
Наблюдателят дипломат ни е оставил сведения, които недвусмислено говорят за асимилаторската политика на турските завоеватели, провеждана към голяма част от българското население. „Между народностите — пише той, — които съдбата е захвърлила в Македония, от които голям брой са станали турци, се забелязва една чисто българска народностна група, обитаваща Горна Етамия, разположена на Запад от Аксиос (р. Вардар, б. а.), около развалините на Стоби (местност в Тиквеш, б. а.). Тази област е населена с турци, които говорят всички помежду си на български език. Не може да се съмняваме, че тази група население е от скитски (български, б. а.) произход. Нейното уединение в тази част на Македония, някогашна България, позволява да се разбере, че е от расата на другите българи, от които е обкръжена. Какви особени обстоятелства — пита Кузинери, — са заставили жителите да се предадат на исляма?” [5] Пак в тази връзка, като пише за Мъглен, Кузинери сочи, че там живеят българи вероотстъпници или помаци [6].
Кузинери описва обстойно Солун и древните му паметници, спира се на търговията, манифактурата и управлението му, пише подробно за населението и околностите на стария град. „От всички градове на Македония — подчертава авторът, — Солун е единственият, който е запазил истинска значимост; в него още съществуват паметниците, в които виждаме доказателство за богатството му през най-различни епохи. Този град от най-далечни времена не е престанал да бъде склад за местните произведения от околните области, предназначени за външна търговия.” [7] Към края на изложението си за Солун, Кузинери прави кратка характеристика на селското население в околностите на града. „Щом се излезе откъм източната страна — пише той, — се попада на земеделци, изцяло гърци, докато от западната страна се срещат само български поселници. Това рязко разделение датира от X в., епохата, когато българските владетели, като овладели страната, станали господари на западната част, било чрез отстъпки, било чрез сила. Изглежда, че планините са благоп-
96
риятствали за оттеглянето и независимостта на гърците, които не са престанали да се държат из различните краища на Македония. Турското нашествие узаконило всичко това. Турците станали господари на всички земи, те поставили жителите от селата в положението на прости земеделци: гръцките и българските собственици са само редки изключения” [8].
Какви са наблюденията на Кузинери върху живота на българското население по време на обиколките му из Македония? При едно от пътуванията си от Солун до Верея, през Воден и Пела, той се присъединява към голям керван, с повече от 200 коня. „Един еничарин — пише авторът, — един слуга и един български художник по име Апостоли, роден във Воден, древната Едеса, ми бяха другари по пътешествие. Багажът ни се състоеше от два малки дюшека... два креватни чаршафа, две одеяла и няколко кухненски съдове и посуда за храна. Тази екипировка, толкова необходима в Турция, образуваше един конски товар, покрит с килим, който служеше също, когато се поспрем.” [9] По-нататък Кузинери описва град Воден, започвайки с думите: „Българите са нарекли този град така, поради хубавите води, които се спускат на водопади... и образуват малката река, която ни бе отдясно.” [10]
Въз основа на собствените си наблюдения, още при описанието на Воден, френският дипломат се спира на гърчеенето, което се шири сред една част от българското население и то предимно сред по-заможните слоеве на тогавашното българско общество. Като разказва за престоя си във Воден, авторът изтъква: „Първото ни посещение бе при уважаемия митрополит, от когото Апостоли бе получил бащински грижи. Той се хвалеше, че е повече грък, отколкото българин. Бях забелязал вече, че хората от тази нация (българите, б. а.), се отъждествяват по-лесно с гърците, които населяват градовете с епископ и където следователно има училища. Те, изглежда, се смятат по-изискани, когато следват гръцки училища и че там са придобили знания, които само българското образование не би могло да и даде” [11]. Заедно с това Кузинери установява, че гръцкото духовенство е принудено да се съобразява с компактния български състав на населението във Воденска епархия. „Всички архиепископи във Воден — отбелязва той, — макар и гърци по народност, са задължени да научат български език. Техният диоцез се състои от повече от сто села, чиито жители говорят само този език (български, б. а.) и турски. Тъй че, ако архиепископът знае да говори само турски и гръцки, ще по-
97
Солун. Триумфалната арка на Александър Македонски
98&99
лучи при обиколките си по-малко подаръци и доходите му ще бъдат по-малки.
Не ще навляза в подробностите, — продължава своя разказ за Воден и Воденско Кузинери — относно светската и религиозната администрация на един диоцез, населен изцяло с българи” [12]. Накрая френският дипломат не пропуска да отбележи: „Денят премина приятно с българите, всички грамотни, приятели на архиепископа” [13].
След Воден, Кузинери, заедно с архиепископа, посещава няколко селища във Воденско. Най-напред те се отправят към с. Палеокастро (с. Градище, Ениджевардарско, сега — с. Кирос, б. а.). „Това село — бележи авторът — е населено със селски собственици; там и агите имат земи и поддържат служители от своята народност; главният от тях е управител на селото. Но населението е изцяло българско. С пристигането архиепископът отседна у местния свещеник и ни настани при най-заможния тукашен български селянин. Разбира се, там не намерихме легла, но имаше скромен миндер” [14]. В селото Кузинери се натъква на интересен случай, който разкрива обичаите на българското население от този край при загубата на близък човек. „Привечер, докато се разхождах сам около селото — спомня си авторът, — за да се насладя на изгледа, който се разстила към Караферия между планината Бермус и Пиерия, дошъл до християнските гробища, бях удивен и изплашен от жалните вопли на една жена. Отидох без колебание към мястото, откъдето се чуваха тези вопли на мъка, и пристигнах в подножието на стари гробищни стени. Покатерих се отгоре и видях една жена, седнала на петите си, която удряше колената си, плачеше и нареждаше, тя не ме забеляза и продължаваше напева си. Аз се пазех да не я смутя и като дойдох при владиката, му разказах случката. Тогава ми казаха, че жената била изгубила неотдавна сина си; че по български обичай тя всяка седмица отивала да преживее отново деня, когато синът й умрял, да плаче на гроба му, да отпява възхвала за сина си и мъката си и това идване на гроба трябвало да продължи цяла година” [15].
Преди Пела, Кузинери и придружаваиште го лица, отсядат в Йенидже (сега — Йенисея, б. а.). Наблюденията и разговорите му с местния свещеник дават основание на френския дипломат отново да се върне към отношенията между българското и гръцкото население, както и да се спре на някои характерни страни от народните обичаи на двете народности. „Религиозната общност — пише той — не пречи да се забележат по празниците различията в обичаите на българи и
100
гърци. Българските жени никога не играят хоро с мъжете, докато при гърците винаги млад мъж води жените. Гърците играят под звуците на инструмент, а българите играят само като пеят” [16].
В Пела Кузинери отново наблюдава народните обичаи на местното население. „В Пела — отбелязва той — българите имат, както гърците, древния обичай да се веселят на общи трапези през големи летни празници. Щом слънцето намали жаркостта си, т.е. към 4 ч след обед, всеки глава на семейството пристига на мястото, определено за общи сборища, като всеки носи и ястията, които е наредил да се направят, сяда до вече насядалите групи и поканва гостите да поделят яденето му, кара ги да седнат среиш него или от дясната му страна. На тези събрания не се допускат жени.
Аз присъствах на тези празненства в деня на светите апостоли: на тях се чувства повече добродушие и простота, отколкото на гръцките (празненства).
Българките от Пела минават за много целомъдрени. Но има райони в Македония, където нравите на това население са твърде различни” [17]. И още нещо, което Кузинери пише за Пела: „Пела... населението му изцяло е българско.” [18]
Опитният дипломат наблюдава внимателно икономическото положение на районите които обикаля. Той се интересува както от стоките, произвеждани от местното население, така и от търговските възможности на произвежданите продукти. Само един пример. „Бяхме — разказва авторът, — все сред блатата и житните полета на Юсуф бей, наречен Велики за разлика от друг Юсуф бей, по-малко знатен от него и по-малко уважаван в страната. Тия земи се разстилат към реката и свършват през бърдата, по обратната страна на които е много обработвана лозата. Виното, което се добива там, се консумира почти изцяло из солунските кръчми. То е известно под името „българско вино” [19].
Интересно е също така и описанието, което Кузинери прави на поминъка на жителите на с. Йени къой (Киреч къой, Пейзаново, Ново село, сега — Азвестиохорион, б. а.), разположено източно от Солун: „То... единствено от цялата община е населено с българи. Това население, което говори старинния си език, а също и гръцки, и турски, понеже няма много земя за обработка, е избрало занятие, което най-много подхожда на местожителството му. Прави вар и с това е станало много полезно. Дружина от тези селяни никога не пропуска да посети Предна Азия и след като прекара известно време там, бива сменена от друга. Тези българи пътуват на мулета, които
101
използват за пренасяне на варта; движат се по пътя през крайморска Тракия. Щом стигнат бреговете на Марица, древният Хеброс, вървят покрай залива Мелас и минават в Азия през Галиполи. Там намират големи кораби, които ги прекарват от единия бряг на другия. Щом пристигнат в Азия, обикалят много области.” [20]
И накрая, заслужават внимание критичните бележки на Кузинери за някои слабости, характерни за тогавашното общество. Така, като обяснява причините за многото злоупотреби, наред с покварата на турските власти, авторът изказва предположението, че и някои навици на местното население, като завистта, злобата, клеветата и пр., подпомагат появата и развитието на това позорно явление. „Причините за злоупотребите — пише Кузинери, — се подновяват непрестанно. Доходи, данъци, спорове и крамоли между частни лица, отклоненията в частния живот, създават постоянно възникващи поводи да се налагат произволни, често унизителни такси. Щом някой рая се издигне със занаята си над съгражданите си, рядко го оставят да се радва спокойно на това благосъстояние. Най-доброто, което би могъл да направи в такъв случай, е да напусне страната, но това бягство не винаги е осъществимо” [21].
Съчинението на Еспри-Мари Кузинери ПЪТУВАНЕ ИЗ МАКЕДОНИЯ не е превеждано и издавано цялостно на български език, а френското издание липсва във фондовете на българските библиотеки. Йордан Иванов в труда си БЪЛГАРИТЕ В МАКЕДОНИЯ, черпи от него важни сведения върху българската история [22]. Христо Гандев в студията си ЕВРОПЕЙСКИ ПРОУЧВАНИЯ НА БЪЛГАРИЯ ПО ВРЕМЕ НА ВЪЗРАЖДАНЕТО, разглежда и прави оценка на балканските проучвания на френския дипломат и на сведенията за българите и за България, оставени от него [23]. Обширен откъс от ПЪТУВАНЕ ИЗ МАКЕДОНИЯ е включен в сборника ФРЕНСКИ ПЪТЕПИСИ ЗА БАЛКАНИТЕ. ХV-ХVIII век [24].