I. Създаване и дейност на ВМРО в Пиринска Македония (1919-1924)
2. ВМРО и общобългарските политически борби
Намерила добра народностна и социална почва в Петричко, за кратко време ВМРО се превръща във водещ обществено-политически фактор. Според информация на разузнавателната служба към югославската кралска войска в Пиринска Македония въоръжената милиция на ВМРО наброява 9100 души, съветските агенти пък сочат цифрата 35 000 бойци. Изпратените в Москва сведения, макар и бомбастично преувеличени, разкриват сериозните боеви възможности на ВМРО – разполагаемо оръжие за 100 000 души, до 150 картечници, неустановено количество планински оръдия, 10 полеви и 4 гаубични оръдия. [101]
Влиянието на ВМРО в Петрички окръг намира отражение и в изборните резултати. На 19 ноември 1922 г. е проведено допитване относно съденето на виновниците за националната катастрофа. От всички 16 окръга само в Петрички черната бюлетина (за оправдаване) има надмощие. За съдене на виновниците гласуват 8447, а за оправдаване – 11700 души. [102]
От съществено значение за този резултат е нареждането на ЦК на ВМРО в окръга да се гласува с черната бюлетина не защото организацията е оръдие на Конституционния блок, а защото оценява водените войни като борби за национално освобождение и обединение. Онези, които отричат освободителния им характер, са заклеймени и обругани като пораженци и “доброполски предатели”. [103]
Призвана да следва освободителните си идеали в сложна и бързо променяща се обстановка, ВМРО се ръководи от принципа на общонационалния приоритет. Не толкова социалните интереси и класовите потребности, не партийните боричкания и политическата търговия, не партизанското осребряване на вождистки амбиции и интригантски свади, а общонационалното духовно и патриотично начало е водещо в идеологията и практиката на революционната организация.
След Първата световна война ръководните органи на ВМРО формират свой кодекс за отношенията си с политическите партии и организации. Те не бива да внасят партиен дух, да цепят и обезсилват освободителното движение на македонските българи. Затова бежанските емигрантски организации към БЗНС и БКП са оценени като средство за пропагандиране на партийна идеология сред бежанците. Именно тяхната дейност е разбирана като явно предизвикателство спрямо националните и родолюбивите задачи, които имат да решават македонските организации в България. [104]
Относно другите политически сили, опозиционни на БЗНС, ВМРО проявява благосклонно отношение, готова е да им съдействува, бидейки убедена, че те са носители на бъдещата националноотговорна алтернатива на земеделското управление
Редовите членове на БКП (т.с.) в Петричко и особено в Мелнишка околия са враждебно настроени срещу ВМРО. Те не изключват воденето на идейна борба срещу “новата организация”, оспорват правото й на живот, защото в нейните редици се “прикриват” само т. н. “лъжеавтономисти”, които на думи защитават автономисткия идеал, но на дело желаят присъединяването на разпокъсана Македония към България. Но на партийния горноджумайски събор, в резултат на внушените препоръки от Васил Коларов към ръководителите на окръжната комунистическа организация, са преустановени необмислените и прибързани действия на част от местните комунисти спрямо ВМРО. [105] Тя също коригира политиката си. В разгара на борбата между ВМРО, федералистите и земеделското правителство, Т. Александров предлага на комунистите в Горноджумайско и Петричко да влязат в организационните структури. [106]
Предвид на идеологически условности и поради извършените убийства над партийните членове в Мелнишко комунистическите дейци от окръга запазват резервираността си към ВМРО. Активността, само че в негативна посока, идва от Дупница. Тамошният водач на Дупнишката комуна Коста Петров посещава Петрички окръг заедно с Владимир Поптомов и Васил Мулетаров. Дупнишкият “пролетариат” демонстрира внушително присъствие на горноджумайския събор. В проведените игри “мъжете са с юнашки тояги, жените пък с бухалки”, а самият кмет държи предизвикателно слово към ВМРО. Петричкият окръжен управител Сребрен Поппетров научава от доверени лица, че “многобройните комунисти в Дупница се упражняват тайно с оръжие. На разположение имат 30 картечници, 18 огненохвъргачки и 4 горски оръдия”. [107]
Това, което притеснява революционерите, е опитът на дупнишките комунисти да използват като свое оръдие контрабандиста, доказания престъпник, бившия войвода на ВМРО в Малешевска околия и настоящ федералист, Илия Христов Атанасов (Пандурски) от с. Дебочица, Горноджумайско. [108]
Съгласно “временните наредби” семейството на Ил. Пандурски получава писмо от 9 септември 1922 г. да се предаде до 10 дни, а ако не стори това се предвижда да бъде изгорена къщата им. Главата на Пандурски е оценена на 5000 лв., а на неговия другар Владимир Сосипов – на 1000 лв. [109] Започват безуспешни преследвания срещу Ил. Пандурски. На 1 януари 1923 г. Т. Александров замисля убийството на кмета К. Петров. Планът е одобрен от Ал. Василев и Г. Атанасов. Същевременно четата на Ил. Пандурски успява да убие на 17 февруари 1923 г. ръководителите на ВМРО в с. Сухострел, Горноджумайско, Никола Караиванов (Колтата) и Сотир Димовски. Четири дни след това един от най-известните четници и терористи на ВМРО Харалампи Златанов (Шарен Ампо) от с. Дулица, Царевоселско, убива Коста Петров. [110]
Обединителният конгрес на Македонската емигрантска федеративна организация и Съюза на македонските благотворителни братства се провежда в края на януари 1923 г., но въоръжените федералисти продължават да воюват срещу ВМРО. На 27 февруари 1923 г. хората на Ил. Пандурски и Петър Чочков дават сражение при с. Владимирово, Малешевско. Преследвана от четата на ВМРО начело с Димитър Самарджиев (Прокурора), групата около Пандурски се предава на сръбските власти и поема службата на позорното ренегатство. [111] Важен фактор за това е прекъснатият път към Дупница и безкомпромисните действия на ВМРО срещу федералистите.
В декларацията на ЦК на БКП (т.с.) по повод убийството на К. Петров се отхвърлят “клеветите” от вестника на широките социалисти “Епоха”, че дупнишкият кмет е убит от “македонствуващите”. Комунистическата партия заявява, че подкрепя националните борби на поробените народи и работи за тяхното единство с пролетарското освободително движение. Обаче не така балансиран е тонът на събранието, свикано от комунистическата емигрантска група в цирк “Роусиери”– София. Георги Димитров обвинява българската буржоазия в изкуствено създаване на чети, в чиито услуги са “днешните окаменелости, които говорейки от името на автономисткото движение, организират убийства на комунисти”. За Г. Димитров единствената опора на независимите революционни движения могат да бъдат БКП, Балканската комунистическа федерация и Съветска Русия. [112]
Отношенията между застъпниците на идеята за македонска съветска република в рамките на Балканската федерация и тези за “автономна, или независима Македония” продължават да бъдат сложни и противоречиви. Характерна страна в ръководния стил на Т. Александров спрямо спомагателната организация е постоянното наблюдение върху развитието на политическия живот в окръга. Причините за всеки успех на комунистическата партия той търси в дейността на ВМРО и нейното окръжно управително тяло. Епистоларната престрелка с Ал. Василев и Г. Атанасов има и политическо направление. Когато Т. Александров научава, че за окръжни съветници в началото на 1923 г. от Горноджумайско са избрани 3 комунисти, 2 блокари и 1 земеделец, той пише: “Ясно ми стана, че гласовете на комунисти и земеделци са увеличени от недоволните от Организацията, поради башибозушките ... зулуми и убийства (на 4 - 5 души) извършени от Коларов” (Ангел Коларов, съгражданин на Ал. Василев, войвода от Горноджумайска околия – б. а.). Общият отговор на Ал. Василев и Г. Атанасов е, че не могат да се произнесат, тъй като “нито сме ги чули, нито узнали още лоши или добри са резултатите от изборите”, но очевидно е тяхното желание да не се занимават с анкети и доноси и да прикриват престъпленията на “доверените си хора”. [113]
Идеята на ЦК на ВМРО за надпартийност и “смекчаване на партийните борби” в Петрички окръг няма изгледи за успех. Неумолимата логика на времето ражда цяла поредица от отрицателни фактори и неблагоприятни обстоятелства срещу нея. [114] Сред тях са правителствените извънредни мерки, обезпечаващи успеха на референдума за съдене на виновниците за националната катастрофа и особено налудничавото поведение на майор Никифоров, който е готов с артилерия да гони неуловимите комити по долината на р. Места. Значение имат и оценените като македонофобски изявления и речи на министър-председателя Ал. Стамболийски в Белград (ноември 1922 г.) и в Народното събрание (януари 1923 г.), острото противопоставяне, породено от правописната реформа, разбиваща единството на българските говори, както и опитът за убийството на Ал. Стамболийски. Без успех се оказват и усилията на новия петрички окръжен управител Ср. Поппетров да примири крайните страни във ВМРО и БЗНС. Ожесточението е подсилено и от противобългарската същност на сключената в Ниш българо – югославска спогодба, предвиждаща ликвидиране базите на ВМРО в Петричко. Освен това, военното положение в окръга, твърдият правителствен курс срещу ВМРО от март 1923 г., както и безкомпромисната позиция на Организацията, допълнително нажежават обстановката.
С подписаната Нишка спогодба се утвърждава вярата на сръбския премиер Никола Пашич и неговото правителство в искрените намерения на българските земеделски управници да предприемат наказателни мерки в пограничните райони. Всички са убедени, че най-после комитетските гнезда от двете страни на границата ще бъдат разрушени. [115]
В средите на ВМРО спогодбата е оценена като удар в гърба, който “развързва ръцете на Н. Пашич откъм България, откъдето той е очаквал, изглежда, най-голямо противодействие за прилагане на своя опасен план за посърбяване на Македония”. [116]
Нишката спогодба и правителствените мерки водят до привеждане на бойна нога не само на спомагателната организация в Петричко. В условията на земеделския режим, за да отстои на постоянния натиск, използвайки гъвкавите си нелегални възможности ВМРО формира идейна позиция и практика, която условно може да се нарече “обратно действие, или бумерангов ефект”. Негов прицел са източниците на предизвикателствата и онези фактори, които заплашват самостоятелността на македонското освободително движение.
По време на конференцията в Ниш на 14 март 1923 г. е съставено тайно окръжно, което има за цел създаването на спомагателна организация “в пограничната с Македония зона на Царство България”. С това се цели опитът от Петричко да бъде пренесен в по-широк географски обхват. Съставен е проект за формиране на организации “в държави и области извън Македония”, приета е клетва, както и указание относно начините за изграждане на организационната мрежа. [117]
От друг неизвестен досега документ, отразяващ задачите на тези помощни звена, става по-ясен замисълът на ВМРО и на нейния най-активен ръководител Т. Александров. Идеята е в някои по-важни градове и села на Хасковско, Кърджалийско, Мъстанлийско ( дн. Момчилградско) и на други места, да бъдат обособени тайни спомагателни групи от по 5-10 души и по една бойна група от 5-10, или 10-20 души, всички те съставени от “най-доверени, смели, опитни бойци, от въоръжени младежи там”.
Помощните организационни групи имат за цел да разкрият и унищожат всички канали през тези краища на “разбойниците федералисти” Паница и сие, които през Турция конспирират против независимостта на Царство България. Това е от изключителна важност, защото така те застрашават “базата на ВМРО”. Друга цел е започването на “задружна дейност с идейните дейци от Тракийската революционна организация и с Турският комитет в Западна Тракия и Източна Македония”, както и унищожаването на разбойничеството. Предвидено е да се защищава държавният правов ред и морални норми сред населението, както и “да се привърже то към Царство България с цел подпомагане борбите за извоюване независимостта на Западна Тракия и Македония”. Едва след като ВМРО “си създаде престиж и обаяние сред населението там, ако условията позволят това, може да се събират помощи за борбите на македонските и тракийски българи”. [118]
Очевиден е стремежът на ВМРО да вземе предохранителни мерки като простре своята база в България, както и да спечели нови привърженици на идеята, че “автономизма ще спаси българското племе от пропастта, към която сега то е тласнато, и че само борбата ще докара автономията и свободата му.” [119] Ако благодарение на обединените усилия в Ниш се стигне до превземане базата на ВМРО в Петричко, то в другия край на България могат да бъдат преместени нелегалните групи и да се създаде умален модел на спомагателната организация там. Това говори за неотклонния стремеж на ВМРО да не отстъпва от борбата със земеделското правителство и да остане вярна на идейната си програма.
Федералистите продължават упорито да наливат масло в ту тлеещия, ту разгарящия се враждебен огън между ВМРО и БЗНС. Прогонените след окупирането на Неврокоп противници на автономистите начело с бившия околийски началник Костадин Попиванов замислят завръщането си по родните места. Реваншистките им намерения са подкрепени най-активно от Димитър Кемалов и Петър Ангелов. Потърсено е и съдействието на федералиста Стойчо Чочков, установени са контакти с Т. Паница. Той смята да превземе ВМРО отвътре, разчитайки на влиянието си сред бившите санданисти в Неврокопско – свещ. Милан Конев, Иван Коюмджиев, Димитър Пенков, Стефан Урдев, Ангел Тетимов (Заяка) и др. [120]
Отново смъртна заплаха грози спомагателната организация. Т. Александров издава окръжно Nо 416 от 5 април 1923 г. За да осуети приложението на правителствените задължения от Ниш е заповядано на нелегалните организационни групи не само да избиват явилите се на българска територия “омразни сръбски капи и разбойниците – федералисти”, но и да се оказва въоръжена съпротива срещу “оранжевогвардейците” и да се подбужда населението към неизпълнение “наредбите на сегашното българско правителство”. [121]
На 10 април 1923 г. от името на ЦК на ВМРО Т. Александров изпраща под Nо 423 “Последно предупреждение” до Ал. Стамболийски. Копие от окръжното получават останалите министри, видни общественици, редактори на вестници, депутати, председатели на дружби и др. Категорично е заявено, че ако в Петрички окръг бъдат изпратени отново федералисти и оранжевогвардейци, организацията ще приведе в изпълнение безкомпромисните си намерения от 5 април 1923 г. Към заплашителното писмо Т. Александров прилага окръжни Nо 416 и 303 от 22 август 1922 г. Поставя се ултимативно въпросът за отделянето на Петричко и за хвърлянето на населението в бездната на политическата борба. В крайна сметка Министерският съвет и БЗНС решават, че не може повече ВМРО да бъде “държава в държавата” и че трябва да се справят с нея. [122]
Същевременно, тъй като на 22 април 1923 г. са насрочени депутатски избори, ЦК на ВМРО задължава Ал. Василев, подведомствените му околийски управителни тела и войводи “да се вземат бързи и решителни мерки, за да не се позволи безогледно партизанско настървение, вредно за каузата на роба”. Окръжното от 20 март 1923 г. документира новаторската идея за обща избирателна листа, съставена от “местни (родом в Македония), честни, заслужили, с добро име граждани от различни партии съразмерно силата на всяка от тях”. Предвидено е избраните по този начин депутати срещу писмени декларации пред ЦК на ВМРО и страх от наказание да следват изпълнението на отстояваната политика. Те са задължени от парламентарната трибуна не само да “повдигат македонския въпрос”, но и да въздействуват върху “ българското правителство да възприеме съответна на това външна политика”. Депутатите, освен че трябва дружно да защитават “борбите за независимостта на Македония”, са упълномощени да настояват пред Обществото на народите за покровителство над “малцинствата в Македония под сръбско и гръцко робство, дето населението живее под ужасни инквизиторски режими” и да искат завръщането на бежанците по родните им места и амнистия на всички политически затворници там. Народните избраници от Пиринска Македония имат за дълг опазването на интересите на местното население, както и правото да изискват назначението на “честни, способни и родолюбиви чиновници, предимно от местните жители”, които да познават по-добре нуждите на земляците си. Същевременно бъдещите парламентаристи получават задачата “да правят постъпки” с цел наказване на всички престъпници в Царство България, “които злоупотребяват с името на борческа Македония”. Набелязано е пиринските депутати да правят усилия пред “българската държава за подобрение злата участ” на бежанците от Македония, Добруджа, Тракия и Западните покрайнини. [123]
Досегашните историографски анализи наблягат върху стремежа на ВМРО да създаде парламентарна група, обслужваща нейната програма. В тях се подчертава, че амбицията за парламентарно участие на “неотговорния фактор” се поощрява от легалната буржоазна коалиция “Народен сговор”. [124]
Истината е редно да дирим в друга посока. Ръководният елит на ВМРО възприема общогражданската листа и бъдещата парламентарна дейност като ново тактическо средство за обществен коректив на текущата земеделска политика. Въпреки че възлага надежди на буржоазната опозиция, ВМРО в Петрички окръг не се обвърза с нея. Показателен е следният факт: до 9 юни 1923 г. в Пиринския край не е основан нито един народносговористки комитет. [125]
През април 1923 г. не се стига до гласуване с общограждански листи. Явно Т. Александров отхвърля идеята за самостоятелна македонска парламентарна група, тъй като накърняването на традиционния изборен суверенитет би довело не до смекчаване, а до изостряне на политическата борба с всички партии в България. Разбира се, от значение е и очакваният, особено в Белград, неблагоприятен международен отзвук срещу българската държава. В организационния архив е запазено неподписано от Т. Александров тайно окръжно Nо 412 от 2 април 1923 г., което защищава идеята за пълна свобода на волеизлияние. [126]
Така например в разгласената на 12 април 1923 г. кандидатска листа за Мелнишко се състезават представители на четири партии: БКП (т.с.) – Методи Алексиев от Г. Джумая и Асен х. Василев от Св. Врач; Демократическа партия – Ал. Буйнов от Банско, Михо Попов от Петрич и Атанас Попов от Св. Врач; БЗНС – Димитър Георгиев, Димитър Тилев и Атанас Карачоров; Социалдемократическа партия – Атанас Калибацев , Давид Проев и Георги Митев от Петрич. [127] Изброените кандидати са членове на ВМРО и нейни симпатизанти, а дейците на БКП (т.с.) и БЗНС са лоялно настроени и непровинени пред организацията
Безуспешният опит за реванш, горещо желан от местните земеделски дейци и осуетяването на новите Неврокопски събития в края на април 1923 г. повдигат самоувереността и активизират ВМРО. Милицията при с. Сатовча не допуска обединените федералисти на Т. Паница и Ст. Мишев да стигнат до Неврокоп. Бившият околийски началник К. Попиванов с част от другарите си е принуден да се прехвърли в Гърция и по-късно през Варна се връща в България, а Ст. Мишев с други нелегални федералисти от Солун минава във Вардарска Македония и постъпват подобно на Ил. Пандурски на служба при сръбските държавни власти. [128]
Непосредствено след посрещнатите радостно в Белград триумфални за БЗНС парламентарни избори, [129] ВМРО предприема серия от наказателни мерки срещу политическите си противници. На 26 април 1923 г. е убит Ангел Чолев, земеделски деец от с. Либяхово (дн. Илинден), Неврокопско, в миналото четник на Т. Паница. [130] Край Свети Врач на 7 май 1923 г. е обесен избягалият от автономистите участник в отряда през октомври 1922 г. старши полицай и член на БЗНС Лако Иванов Лазаров от с. Петрово, Мелнишко. [131]
Рано сутринта на 7 май 1923 г. на пътя от Банско за гр. Мехомия /дн. гр. Разлог/ е убит ветеринарният фелдшер Симеон Молеров, в миналото привърженик на Я. Сандански, кмет на Банско от 1919 до1921 г. и председател на местната земеделска дружба. Известен на автономистите като “голям дружбашки ревнител и противник на ВМРО”, той е обвинен и като вдъхновител за убийството на Стоян Мълчанков. [132]
В свидетелските си показания от януари 1936 г. дейците на ВМРО в Неврокопско Самуил Шейнин – адвокат и Н. Атанасов признават, че от “устата на Ал. Василев и подполк. Г. Атанасов” са научили за убийството, което е наредено “от ЦК на ВМРО и заповедта е предадена чрез него (Ал. Василев – б. а.), затова защото ЦК е имал неопровержими доказателства за връзките на Молеров с противниците на ВМРО, Паница и др. и че той систематично е водил борба против нея в Разложко, и че въпреки многократните покани да се откаже от тая борба той това не сторил”. Присъдата на ЦК е изпълнена от четата на околийския войвода в Разложко Илия Попиванов и неговия секретар Иван Стоянов Мълчанков и двамата от Неврокопско. [133]
Решено да изпълнява договореностите в Ниш и да спре братоубийствения граждански конфликт в България, на 7 май 1923 г. земеделското правителство приема специално постановление. То има за цел да спре въоръжените действия на автономисти и федералисти чрез арест и затваряне в специални лагери, както и да ограничи легалните прояви на организираното движение, затрудняващи отношенията със западния съсед. Постановлението влиза в сила веднага, в резултат на което биват затворени редица видни представители на македонските българи. [134]
В Петричко арестите започват още от началото на май 1923 г. От Св. Врач са задържани Миле Станоев, Зисо Попов, Яне Попандонов, Иван Чонтев, Костадин Караянев и др. Войската заема важните стратегически пунктове в окръга. Всички по-видни земедеци подкрепят дейността на новите околийски началници. Нелегалният състав на спомагателната организация остава недосегаем, той отстъпва благоразумно и така не се стига до ново братоубийствено стълкновение. Но главните боеви сили на ВМРО са разположени в окръга по цялото протежение на българо-югославската граница, а Т. Александров изпраща заплашителни писма до местните административни управници и иска оставката им. [135]
Обстановката в окръга през целия месец е крайно напрегната. Акцията по изземването на оръжието не дава резултат. Населението не желае да нарушава дадената клетва пред ВМРО. Земеделските дружби са на кръстопът и не са в състояние да изпълняват вестникарски огласените радикални съвети на Постоянното присъствие и на Комитета за селска диктатура. [136]
На 18 май 1923 г. Т. Александров нарежда изпълняването на смъртните присъди да не става “чрез обесване, а тайно, безследно”, за да не бъдат предизвиквани властите в Петричко. [137] Поддръжниците на “селската диктатура” в окръга Божин Димов и Петър Ангелов са за продължаване арестите на организационните дейци, а последните от своя страна повече не желаят да стоят със скръстени ръце и настояват пред Ал. Василев за решителни действия. [138]
На 4 юни 1923 г. министърът на вътрешните работи Хр. Стоянов обявява пред столичните журналисти заплашителните писма на Т. Александров срещу новоназначените околийски началници. Поставен е акцент върху съобщението, че терористи на ВМРО ще ликвидират Ал. Стамболийски, Хр. Стоянов, К.Муравиев и други земеделски водачи. Поводът е използван за нови атаки срещу ВМРО. [139]
В същия ден дипломатическият представител в Белград К. Людсканов – Цанков изразява безпокойство от факта, че “много млади македонци на възраст 15-30 г. от местата в съседство с Албания” заминават със сръбски паспорти като “зидари” за България. Той предполага, че те се изпращат в помощ на “нашите македонци понеже боравенето на комити тук при строгите мерки на сърбите става невъзможно” На 7 юни гръцкият официален печат пише за капитулацията на Ал. Стамболийски “пред комитствуващите”, които са готови да подновят “разбойническите си действия в Македония и Тракия”. Изречена е дежурната закана, че ако това стане, отговорни ще са пограничните български села, които трябва “да се унищожават чрез желязо и огън”. [140]
До последните дни на земеделското управление погрешно се смята, че главната опасност за него идва от организациите на македонските българи. Безспорен е приносът на ВМРО за създаване и утвърждаване на изгодната заблуда. По този начин делото на истинските заговорници остава скрито.
Извършеният на 9 юни 1923 г. държавен преврат от офицерите – съзаклятници, членове на Военния съюз, е важно събитие в новата ни политическа история. [141] В научната литература В. Василев убедително защитава тезата за участието на ВМРО в преврата, [142] но този въпрос все още продължава да бъде спорен в професионалните среди. [143] Каква е истината за мястото на пиринската спомагателна организация в кървавия финал на политическите й борби с управляващия БЗНС ?
Още на 8 срещу 9 юни 1923 г. в Горноджумайско са убити председателят на окръжното земеделско ръководство и член на Върховния съюзен съвет Петър Трендафилов, както и Христо Ценин – председател на околийската земеделска дружба. [144] В деня на преврата Т. Александров и Ал. Василев известяват чрез Георги Хаджиевтимов ръководните тела и селските войводи от “Горноджумайска революционна околия” за сваленото в три часа “от доблестната българска армия, подкрепена от всичко честно, идейно и съзнателно, предателско правителство на Ал. Стамболийски”. Нареждането е четите в селата на запад от р. Струма да бъдат съсредоточени в три основни пункта: с. Делиязмино (дн. с. Зелен дол), с. Покровник и с. Кърджиево (дн. с. Българчево), а въоръжените четници “от Джумайския пункт” – в с. Дъбрава. [145] Съзнателно бойните формирования на ВМРО са разположени около гр. Горна Джумая.
Земеделските дейци – братята Янчо и Никола Хайдукови, организират съпротивителен отряд в района, а и гарнизонните части отказват да вземат участие в акцията за сваляне на официалната власт. В помощ на допълнително привлечените войскови подразделения се оказват четите на ВМРО и така въстаническите действия са преустановени. Взети са мерки за изтегляне на по-рано изпратените от земеделското правителство войски, а британският пълномощен министър Ърскин сполучливо отбелязва, че всички автономистки стремления сега изчезват без следа, като “Т. Александров и последователите му са отново добри българи”. [146]
Ръководството на ВМРО има основание да очаква усложнения срещу България от страна на сръбското кралство. Заповядано е милицията от пограничните села да се постави в разположение на граничните офицери и старши на постове за евентуална отбрана от външно вражеско нападение. [147]
Нелегалните чети и въоръжената милиция на спомагателната организация от Неврокопско, предвождани от войводите Ст. Филипов и Андон Качарков (Доню) се отправят за Пазарджишко. Връщат се след като до тях достига вестта за убийството на Ал. Стамболийски. [148]
Важно е да се изясни действителната роля в деветоюнските събития на Ал. Василев и Г. Атанасов, двете водещи личности на спомагателната организация. Т. Александров и Ал. Василев разполагат с немалко доказателства за графоманския навик на Г. Атанасов, несъвместим с традициите и правилата на ВМРО. Затова “при подготовка на преврата” те му отправят задружно писмено напомняне “да се върши всичко при по-малко писма”. [149]
От спомените на Методи Янчулев – участник в преврата, става известно, че на 9 юни Г.Атанасов е забелязан в софийските казарми. [150] В сравнение с писмените навици на Атанасов, Ал. Василев е негова противоположност. Той не изпада в увлечения да съставя неприложими инструкции и да пише писма. Но не забравя да отрази собственоръчно в организационната “сметко-разписка”, че са раздадени 18000 лв. “за извънредни разходи по отиване във Вавилон (София) на два пъти по повод събитията след 9 юни и по извикване от ЦК на юни, юли, август 1923 г.и възнаграждения на куриери и др.” [151]
Пътищата на Ал. Василев и Г. Атанасов се пресичат в София през юни 1923 г. и това е безспорен факт. Именно в българската столица са заловени, а след това намират и смъртта си на различни места, най-изявените противници на ВМРО в Петрички окръг. В този предварително съставен “черен списък” са имената на Д. Кемалов, М. Конев, К. Попиванов, Б. Велев, П. Ангелов и др. [152]
Освен Г. Атанасов, който осъществява връзките между ВМРО и Военния съюз, такива пълномощия получава на самия 9 юни и съмишленикът на Т. Александров, бъдещият депутат Таско Стоилов от с. Кочериново, Дупнишко. Най-вероятно неговото присъствие е било необходимо в Дупнишко и Горноджумайско, където през почти целия месец юни членовете на спомагателната организация “като граждани и милиционери” под ръководството на новото гарнизонно началство от гр. Г. Джумая са в “услуга на властта” за запазване реда и обезоръжаване на населението. Тяхното поведение е съобразено с решението на Министерския съвет от 14 юни 1923 г., което предвижда доброволците да се зачисляват към войсковите части и да получават полагащото им се възнаграждение. [153]
Ръководните центрове и в Пиринския край, и в София, действат в една посока както по време на подготовката, така и за победния завършек на преврата. Те оказват подръжка и при началните плахи стъпки на новата изпълнителна власт. При подготовката и хода на преврата се прилагат конспиративните форми на участие, а след 9 юни ВМРО залага на нелегалните си въоръжени групи, селски чети и милиция, които под маската на доброволци пряко участвуват в стабилизирането на извънредното правителство.
През управлението на БЗНС множество от противниците на ВМРО по различни съображения са убедени, че тя е “оръдие” на буржоазния опозиционен блок и под формата на автономистко движение използва Петрички окръг, за да парализира държавната власт. [154] Независимо от колосалните трудности след Първата световна война, възстановената ВМРО обаче има непосилната амбиция да бъде самостоятелен политически фактор при решаване на македонския въпрос не само в България, но и на Балканите. Постигнатото в тази посока се дължи както на организационната традиция, така и на невероятната енергия, стоманена воля и революционен талант, присъщи на Т. Александров. Водената от него организация участвува тайно в държавния преврат по своя воля и мотиви и като самостоятелен политически субект. Същото е в сила и за спомагателната организация, която е родена и се развива в обстановка на постоянен конфликт със земеделската власт в Пиринска Македония.
Съвпадането на позициите между ВМРО и деветоюнци не може да бъде използвано като аргумент за доказване на нейната зависимост и сателитна роля в политическите борби. Проблемът има друго измерение. Обявявайки се за “самостойна и безпартийна”, започвайки освободителна борба в “Македония под сръбска и гръцка власт”, в България ВМРО налага и отстоява политическите си идеи главно чрез безкомпромисни силови средства. Неминуемо се стига до идеологическо противопоставяне, до създаване на фронтове и граници, до необходимост да се избира и залага на една, или друга политическа сила. Това, от което ВМРО бяга и не иска то да засегне нейните членове и съмишленици, тя го създава и подхранва в собствените си редици. Сложено е началото на следвоенната “организационна партийност” в България, която се оказва воденичният камък за македонското освободително движение.
Затова от създаването на спомагателната организация до военния преврат ВМРО в Петрички окръг не може да постигне “смекчаване” на партийните борби до степен да не бъдат вредни за “каузата на роба”. В тази си роля организацията отбелязва пасив. За да постигне на всяка цена “смекчаването”, ВМРО прилага крайни и нетактични средства, които водят до обратни на очакваните резултати. Въпреки че принципът за надпартийност и ненамеса във вътрешно-политическите борби не е изоставен, поставено е началото на отрицателна тенденция, отклоняваща в крайна сметка ВМРО от прякото следване на освободителния идеал.
През лятото на 1923 г. по нареждане на Г. Атанасов дейци на ВМРО оказват “пълно съдействие” на изпълнителната власт при преследване на миналите в нелегалност въстаници от с. Кочериново и с. Рила, Дупнишко. От Министерството на вътрешните работи е заповядано на административните власти да се извършва “зорко, но безшумно следене на комунистите, за които има сведения, че са въоръжени, или [се] въоръжават”. Дейците на спомагателната организация от Горноджумайско също попълват оръжейните си складове. [155]
От телеграма на вътрешния министър до околийските управители става ясно, че след 27 юни 1923 г. дошлото на власт чрез преврат правителство прави опит да създаде своя обществена опора и база. Председателите на партиите, които подкрепят Министерския съвет, са посъветвани да не се занимават с “долно партизанство”, а да отидат при гражданството и да проповядват “мир, сговор, сближение, взаимно разбиране и сплотяване”. [156] На тези идеи не е чужд и Т. Александров.Заедно с Ив. Михайлов и К. Дрангов те играят посредническа роля за създаването на Демократическия сговор. Ал. Василев също поема тази мисия. На 3 август 1923 г. той получава писмо от Т. Александров с молба да се срещне с Александър Малинов и Н. Найденов и да им заяви, че няма да има прошка, ако те подкрепят “шмекерското сливане” между демократи и радикали и “съзаклятничат против консолидирането на България”. Тодор Александров настоява да бъде турен край на “еврейските пазарлъци”, като е убеден, че “десет глави по-малко са нищо пред съществуването на България”. Съветът към Ал. Василев е и той да отправи няколко предупреждения в този дух. [157]
Седмица по-късно ЦК на ВМРО дава израз на обобщената си оценка за родената политическа групировка: “С тая отлична, макар с мъка – при скромното съдействие и на ВМРО – постигната комбинация, новото революционно правителство ще може да спаси България от големите вътрешни и външни опасности... Чрез Демократическия сговор се туря кръст на тъй омразното и гибелно партизанско управление, което чрез властта създаваше и крепеше партии, без да държи сметка за насъщните нужди на гражданството, за народните идеали и племенни интереси... Нека в лицето на днешните обновители на България възкръсне мощния дух на ратниците от Възраждането”. [158]
В обединението на всички родолюбиви политически сили, в съхраняването на националната независимост и териториалната цялост на България, управителните тела на ВМРО виждат сигурна опора и гаранция за успешния завършек на национално-освободителните борби.
Ако Ал. Василев по поръка на Т. Александров и заедно с водачите на Народния сговор и Военния съюз има принос за раждането на Демократическия сговор, то Г. Атанасов в Петричко злоупотребява с организационната власт. На 12 август 1923 г. той получава остра забележка от Т. Александров, който е крайно раздразнен и несъгласен занапред “да бъдат печатани инструкции и ръководства” за цялата организация без разрешение на ЦК. Има се предвид препечатването на Устава от 1905 г. и Правилника на ВМРО от 1908 г. Освен това Г. Атанасов без да взима съгласието на Ал. Василев, от името на трите окръга издава “Ръководство по динамитното изкуство” и произволно подписва инструкциите за пунктовите началници. С оценките на Т. Александров за тези “нелоялни постъпки” е съгласен и Ал. Василев. [159]
Деветоюнският политически актив на ВМРО е важен фактор за успешно развитие на спомагателната организация в окръга. Показателни са резултатите, отчетени на околийския конгрес за Горноджумайско, открит от Аргир Манасиев на 28 август 1923 г. в с. Селище / ”Мисстоново”/.
За разлика от всички предишни околийски нелегални войводи, сегашният – Щ. Сербезов (Щерю Влахов), е похвален. Пред делегатите Г. Хаджиевтимов, Гоце Междуречки, Георги Талев (брат на Д. Талев – б. а.), Ичко Бойчев и др., е съобщено, че в околията има “обучени и готови” във всеки момент за действие 353 четници, а милиционерите са 2399, разполагащи с 1426 манлихерови и други скорострелни пушки, 219980 патрони и 1475 пушки на склад и т. н.
Делегатите имат амбицията за издигане на ВМРО в “идеално положение”. Приетите решения са насочени към привличане на “по-голям брой интелигентни сили”, които да възпитават населението в революционен дух чрез подходяща литература, беседи и вестник, издаван на български, турски, влашки и еврейски езици. Важен факт за независимия дух, обладаващ делегатското съзнание, е решението “Организацията да не поема никакви ангажименти и да не приема никакви материални дарения – изходящи от която и да е държава, а да се обляга изцяло на народните морални и материални сили”. Конгресът предлага тези решения да залегнат в обща директива от “компетентността” на ЦК. [160]
Общият конгрес е отложен за “далечното бъдеще”, а ръководителите на ВМРО насочват усилията си в различни посоки – работят за утвърждаване на Демократическия сговор и желаят да бъдат негласно “кадровици” в Министерския съвет. Организирано е убийството на д-р Р. Даскалов в Прага, а четата на Г. Въндев е по следите на ренегата Пандурски. В ход е и широка дипломатическа дейност за осигуряване на външнополитическа подкрепа за македонското освободително дело. [161]
На 18 август М. Монев информира от Виена Ал. Протогеров за благополучното завършване на възложената им с Д. Влахов разузнавателна мисия в Съветска Русия. Подробностите стават ясни след тяхното завръщане в София. Съветското правителство изрично подчертава, че с ВМРО може да се работи само при нейната пълна независимост от София. По препоръка на Д. Влахов и след окончателната редакция на Георги Баждаров, през септември 1923 г. е публикувана отделна декларация на ЦК на ВМРО. [162]
В декларацията има много пунктове, които съвпадат с възгледите на делегатите на Горноджумайския околийски конгрес. Като разчита “преди всичко на своите собствени сили” ВМРО декларира, че няма да положи оръжие докато не постигне целта си: “Пълното освобождение и обединение на борческото македонско население в едно политическо цяло: свободна независима Македония”, в смисъл на държавна общност – бъдещ “залог за балканския мир”. [163]
С декларацията си от септември 1923 г. ВМРО преследва различни цели. Но тя е едно самопредизвикателство с оглед политическото развитие на събитията в България. Нейното обсъждане и публикуване съвпада с периода на поетата от БКП “всестранна подготовка на масово въоръжено въстание” срещу правителството на Ал. Цанков, на което ВМРО продължава да разчита в освободителната си борба. [164] Декларацията разкрива две важни обстоятелства, които обясняват ролята на ВМРО в т. н. “септемврийски събития”. Ясно е желанието да продължи извоюваният окръжен безпартиен статут, вече утвърден с деветоюнския акт, като бъде запазена организационната лоялност и се избягват всякакви поводи за военна намеса от запад. Другото обстоятелство е в самата декларация – мотивът да продължат преговорите със Съветска Русия.
Александров не иска да прекъсне започнатите вече разговори с ръководните дейци на БКП, която може да подпомогне едно евентуално бъдещо сътрудничество с Москва, откъдето се очаква материална и морална помощ, както и подкрепа от страна на прогресивното обществено мнение за “защита правото на национално самоопределение”. [165]
Известно е, че за да неутрализира ВМРО с оглед на предстоящото въстание, БКП най-после обявява за разтурен Емигрантският комунистически съюз и така отношенията между двете организации почват да се подобряват. В продължение на няколко месеца Христо Кабакчиев, Тодор Петров, Д. Хаджидимов, Иван Илиев, Методи Алексиев, Никола Антонов, преговарят с Т. Александров, Ал. Василев, К. Пърличев, Ив. Михайлов, Арсени Йовков и др., като в навечерието на въстанието се стига до устно споразумение. При въстание, организирано от БКП, ВМРО да запази неутралитет с условие в него да не участвува Петричката окръжна комунистическа организация. Цената на неутралитета е територията на спомагателната организация да бъде съхранена откъм ненужни усложнения, отслабващи българската държава. По този начин БКП признава още веднъж особените интереси и задачи на ВМРО в окръга. [166]
Очертават се два ключови въпроса при научното тълкуване на темата “ВМРО и политическите борби в Пиринския край през септември 1923 г.”: Вярно ли е, че ВМРО първа нарушава постигнатата договореност с БКП? Има ли в спомагателната организация две обособени течения (групи, фракции), наречени “левица” и “десница”?
Привеждането на нови извори по темата и анализирането на познатия документален материал налагат отрицателен отговор и на двата въпроса.
Най-известният комунистически ръководител от Петрички окръг, водачът на разложките въстаници Владимир Поптомов, през годините на емиграция проявява завиден интерес към историческото минало. Редица участници в драматичните събития от септември 1923 г. изпълняват неговото поръчение да опишат своята истина – всичко, час по час и ден по ден, в стил “видях, чух, разбрах”. [167]
Наясно с фактите и убеден, че септемврийското време е част не само от партийната, но и от националната история, по повод обнародваните измислици във в. “Работническо дело” от 19 септември 1945 г. Вл. Поптомов пише на 10 януари 1946 г. докладна записка до Секретариата и Политбюро на ЦК на БРП /к/. Този именно документ съдържа преценката и мемоарните бележки на бившия въстанически ръководител, които са оказват най-близки до историческата истина. Две години по-късно, след разправата с ВМРО и преиначаването на идейното й наследство, в юбилеен сборник за септември 1923 г. Вл. Поптомов публикува материал, където истината е притулена, вметнато е името на Д. Хаджидимов, а политическото и идеологическото противопоставяне между “левица” и “десница” е съзнателно засилено. Оценъчните постановки от сборника трайно навлизат в научната литература и пропагандистката книжнина и са в основата на добре познатите тези, които едва през последните години успешно се преодоляват от мнозина автори. [168]
Първата стъпка към нарушаване на споразумението с автономистите е отредената роля на Петрички окръг във военно-техническия план на БКП. Решено е въстание да има в Разложка околия, за да се отклонят противниковите сили, така че автономистите да не могат да окажат “помощ на правителствените власти във вътрешността на България”. [169]
Доста силно и изпреварващо е написаното от Д. Добринов, че при съставянето на общия въстанически план ръководството на комунистическата партия абсолютно игнорира постигнатото с ВМРО споразумение. [170] Главната цел на БКП в хода на преговорите с ВМРО е не да разцепи и овладее организацията чрез създаването на прокомунистическа фракция в нея и отстраняването на Александров и Протогеров посредством амбициозния Василев, а да постигне нейния неутралитет. Нещо, което никак не е малко и тя успява да го стори. Отношенията между ВМРО от една страна и от друга – българските комунисти и коминтерновски ръководители, са в начална фаза, в опознавателния първи етап.
При изработването на въстаническия план за Петричко БКП има двойнствен подход. Нарушава поетото условие пред ВМРО за една от околиите, но за останалите четири взема предвид предписаното й от споразумението. Има и друго нещо, което е логично да бъде предположено – мотивът на ВМРО за опасността от югославска интервенция, с който БКП се съобразява. Разложка околия е не само добре организирана от ентусиазираните партийни членове, но тя е и най-отдалечена от невралгичната граница и е важен подстъп към вътрешността на страната. В четирите погранични околии не трябва да има въстанически действия, а потенциалът на горноджумайските комунисти е решено да бъде насочен в помощ на дупнишкия пролетариат.
Според полицейска справка за влиянието на БКП по окръзи в Петричко то е най-слабо. Правителството на Ал. Цанков предприема твърди мерки за “бдително следене на комунистите”. На 12 септември 1923 г. в окръга са арестувани 12 души, а под надзор са поставени 4. Голяма част от оръжието е иззето предварително. Два дни по-късно са задържани допълнително от градовете 21, а от селата 13 души. Околийските ръководни тела на ВМРО, особено в Г. Джумая и Разлог, се застъпват пред административните власти за освобождаване на местните комунисти, които дават “тържествени декларации, че няма да предприемат никакви противообществени акции”. [171]
Този многозначителен жест на ВМРО предизвиква вниманието на вътрешното министерство, което внася предложение в Министерския съвет от 21 септември 1923 г. арестуваните комунисти да бъдат задържани до второ нареждане, като никой не може “да се освобождава без знанието на властта по заповед”. [172] Това е първият случай на разминаване на волята на вътрешния министър о. з. Иван Русев и действията на ВМРО в Петричко през септември 1923 г.
На 22 срещу 23 септември (събота и неделя) комунистите от Разложката котловина започват планираните въстанически действия за овладяване на казармата в гр. Разлог и останалите стратегически пунктове в околията. В изпълнение на софийската въстаническа парола от Г. Джумая и околните села към гр. Дупница тръгва отряд, чиято средна възраст е около 25 години. Местните комунисти, земеделци и “съмнителни личности” в Неврокопска околия са арестувани на 24 септември 1923 г. Комунистите от Петрич не вземат участие във въстанието Техният ръководител Никола Антонов, съученик на Ал. Василев, се споразумява с него независимо от въстаническия изход “комунисти и автономисти да не се избиват и наказват взаимно”. [173] В Мелнишка (Светиврачка) околия обаче се стига до убийства. От кръга на Ал. Василев тук са Гоце Манолев, Петър Говедаров, Никола Хаджиев и др. Те ловко използват времето, когато се “ловят комунистите”, за да организират убийства на противници на ВМРО от 1921 г., както и да отстранят съперници, които знаят твърде много за техните злоупотреби и пречат на търговските им дела. След 23 септември 1923 г. в околията са убити Георги Попиванов, Георги Казепов, Асен Хадживасилев, Никола Давидов и др. [174]
Властите в Г. Джумая, както и председателят на Околийското управително тяло на ВМРО Ар. Манасиев, са уведомени за часа на тръгване и посоката на въстаническия отряд. Неговият път е обречен и трагичен. Още на 1 август 1923 г. хората на ВМРО слагат ръка върху грижливо събираните от дупнишките комунисти оръжие и боеприпаси. В Кюстендил властите също успяват да изземат на 15 септември 1923 г. оръжие, картечници и патрони. След като Дупница не се отзовава на бунтовната парола, въстаниците се укриват в Рила планина. Веднага е организирано преследване “на метежниците”, като с готовност по следите им тръгват “всички запасни офицери, подофицери и много родолюбиви граждани и селяни” /т. е. четите и милицията на ВМРО - б. а./ В рапорта на Петричкото окръжно управление пише за 31 убити, а числото на пропадналите без вест не е уточнено. В Г. Джумая са задържани 121 души, от които “75 метежници с оръжие в ръка и 48 съмнителни, за които съдебните власти ще открият виновността им”. [175]
Всички фактори от Горноджумайско в лицето на Ар. Манасиев, М. Монев, В. Мечкуевски, Ан. Коларов и други, стриктно изпълняват нарежданията на Т. Александров и Ал. Василев. И двамата са за “безпощадност” към въоръжените въстаници, които не се предават след отправените им покани. Няма спор между Т. Александров, Ал. Василев и Щ. Влахов относно вината спрямо ВМРО на бившия градски ръководител Тодор Андонов Чопов /племеник на Гоце Делчев – б. а. /, който е убит заради погазената клетва и неправомерно предаденото организационно оръжие на горноджумайския въстанически отряд. [176]
Автономистка чета и милиция от около 500-600 души, предвождана от Г. Хаджиевтимов, арестува комунисти в с. Крупник и потушава бунта в с. Градево, след което съобщава във Военното министерство за стореното. По лична заповед на водача са убити комунистите Петър Пудев, Методи Мазнеов и Илия Калпачки. [177]
Въоръжената септемврийска акция на БКП в региона е явно нарушение на постигнатата договореност. Под командата на Ал. Василев са мобилизирани бойни чети и милиция (всички мъже до 50 години, годни да боравят с оръжие) от Петричка и Мелнишка околия. Събрани в с. Лопово, Мелнишко, те полагат отново клетва за вярност пред организацията, след което заминават за Разложко. Участие във възстановяването на деветоюнската власт в Разлог взема и милицията от Горноджумайско и Неврокопско. На 24 септември 1923 г. околийският началник в Г. Джумая изпраща в София телеграма за насочените към Разлог “силни наши групи от Мелник и Банско”. Един ден по-късно в София е приета (16 часа) и изпратената от Св. Врач шифрована телеграма на окръжния управител Никола Георгиев (Кючук Наполеон): “Мехомия. Комуната готова да капитулира, наредено подполковник Самоковлийски да поеме властта.” [178]
По-късно Вл. Поптомов пише: “Нашата партия не удържа думата си, вероятно този факт застави автономисткото ръководство, в което макар да преобладава така наречената левица, да погледне с подозрение на нашите отношения към тях и затова мобилизира своята милиция в областта и предприе концентрично настъпление към въстаналото Разложко. Те се счетоха за измамени и допуснаха, че въстанието е насочено против тяхната организация”. [179]
Мотивите на бившия народен представител, въстанически лидер и член на Висшия партиен съвет, за слагане на оръжието пред автономистите, са косвена оценка за авторитета и влиянието на ВМРО сред населението от района. Борбата против организацията се оказва “твърде непопулярна сред народните маси”, защото БКП официално декларира симпатиите си към “техния освободителен идеал”. Политически агитираната милиция твърдо защищава популярния лозунг за “автономия на Македония”. Затова въстаналите комунисти са обвинени “като изменници на македонското дело и дори като агенти на великобългаризма”. Според Вл. Поптомов една въоръжена борба тогава “щеше да застави т. н. левица, начело с Ал. Василев да се обедини с десницата – тодоралександровци и протогеровци... между които съществуваше вече остра борба за надмощие в организацията”. [180]
След даденото сражение на 25 септември 1923 г. в м. Дъбова махала, землището на с. Бистрица, въстаническите части се укриват в Рила планина. За легализирането на горноджумайци, с помощта на Георги Пенков и П. Говедаров на 29 септември 1923 г. Вл. Поптомов изпраща важно писмо до М. Алексиев, член на Окръжния комитет на БКП: “Аз твърдо вярвам, че хората, които стоят начело на организацията, ще удържат думата си и че те, които много правилно са оценили вашето влияние и нашето значение за тяхната собствена кауза, ще направят всичко възможно, за да ни направят не техни врагове, а техни приятели и сподвижници”. [181]
На 30 септември в 19 часа от Разлог окръжният управител съобщава в София по телеграфа: “Днес в целия Разлог комунистите окончателно капитулираха, включително и групата, която действуваше между Г. Джумая и Дупница”. Крайният пункт на този отряд е м. Предела, където той е обезоръжен от четата на Никола Северов. [182]
Разложките въстаници предават на спомагателната организация заетите държавни учреждения и взетото от казармата оръжие. Управителните тела на ВМРО вземат под закрила въстаниците и населението в Разложка околия, а войниците, отворили казармените порти, са предадени на военните власти и по-късно осъдени от тях.
В присъствието на Ал. Василев и окръжния управител, на 2 октомври 1923 г. е проведено важно съвещание. При бурните разисквания се очертават две мнения. Окръжният управител, Благо Максимов, Славе Каназирев, Атанас Грънчаров и Спас Рашев, настояват участниците във въстанието да се ликвидират. Мотивът им е, “че комунистите трябва да понесат най-тежки наказания, тъй като това е политически преврат, има погазване авторитета на българската власт и поругаване на пагона с превземане на казармата”. Другото становище е на Георги Ковачев, Ал. Буйнов, Г. Пенков, Цвятко Бизев, Вишан Захов, Янко Благоев, Никола Бакалов, Владимир Николов и Асен Хаджипетров, заемащи ръководни постове в Разложко. Под тяхно влияние се взема решение да се освободят всички арестувани в околията – около 200 души, а 20 души ръководители на въстанието и на БКП (т.с.) да се вземат като заложници в четите на организацията.
От горноджумайския отряд четници стават М. Алексиев, Т. Ангелов (Божаната), Г. Попиванов и Г. Захов, а от Разложко – Вл. Поптомов, П. Стефов, Ив. Чифлигаров, Г. Топалов, Вл. Седлоев, Л. Попстефанов, Г. Рачев, Г. Караджов, К. Патоков и др. [183]
Застъпниците на второто становище, набедени за левичари, излагат разумни доводи, внушени не отвън, а плод на революционната традиция, морал и целесъобразност. Близо три десетилетия населението е възпитавано да остане вярно на ВМОРО (ВМРО), да спазва устава и положената клетва. Нарушителите осъзнават колективно вината си и се предават заедно с ръководителите си на автономистите. Опрощението е еднакво за всички. Толкова много хора наказани в околията, означава бъдещи трудности в освободителното дело. Разбира се, не са без значение и земляческите и роднински съображения за приемане на това решение. Има и още едно съществено обстоятелство. Приетите в четите на ВМРО комунисти не са случайни личности, а добри агитатори, организатори с уважение в околията. Деятелите на ВМРО в Разложко, а и Ал. Василев, оценяват комунистите по-високо в сравнение със земеделците. Вярно е, че бившият руски поданик д-р Борис Майлер съзнателно задържа през въстаническата нощ в дома си разложките офицери и за техен срам казармата е превзета, а началникът на гарнизона подполк. Димитър Самоковлийски арестуван в нелицеприятна обстановка – около купа сено. Но желанието е в четите на ВМРО да бъдат използвани политическите качества и боевите способности на комунистическите ръководители. По този начин те са спасени от офицерското възмездие, изляло се главно върху войниците – въстаници. [184]
Завеждащият окръга Ал. Василев нарежда на временния околийски войвода Ванко Гаврилов Ганчев (Аспарух, Бесарабеца, Ъгленски) да бъде изпълнена наложената от ЦК на ВМРО смъртна присъда на Атанас Попстоянов и Георги Манушкин от с. Бачево. Пак с тяхно знание в околностите на Разлог са убити и горноджумайските въстаници Ангел Кирков, Борис Малински и Стойчо Милушев. Не бива да се търси острота в отношенията между “горноджумайската десница” и “разложката левица”, както продължават да правят автори от Скопие, защото и двете са сътворен с политически мотиви идеологически мит. [185]
Необходимо е да се изясни още едно важно следствие от братоубийствената драма и гражданския конфликт в България. Заради падналите в сражения млади въстаници, се създава крайно негативно отношение сред населението, особено в Горноджумайско, срещу “главните комунистически водачи на метежа”. Преобладаващото обществено настроение и в столицата е отрицателно. Заклеймено е “безмисленото комунистическо движение”, тъй като то няма шанс. Идва и основателният въпрос: “Защо дават напразни жертви и проливат братска кръв?” [186]
Загубите в Горноджумайско са само от едната страна, от преследвачите няма убити, а негодуванието срещу вдъхновителите на метежа е всеобщо. При истински опит за бягство е убит в дома му окръжният комунистически ръководител Ив. Илиев. Екзекутори на ВМРО задигат от военните власти Никола Лисичев, Димитър Ацев и Стамен Велинов. На 9 октомври 1923 г. те са обесени в града (срещу Историческия музей в кв. Вароша – б. а.). Върху гърдите на Н. Лисичев е закачена лента с надпис: “Наказани със смърт: 1. За измяна и предателство към Родината; 2. Вдъхновители и автори на конспиративна акция против държавната власт; 3. Причинители да се пролее невинна кръв, увлечени младежи, да се почернят много семейства от Дупнишко и района”. [187]
Централната власт научава за извършените “неотговорни изстъпления над гражданите”. Министърът на вътрешните работи Русев запознава със случая и колегата си Ив. Вълков, министър на войната. Разпоредено е да се открият виновниците, изпълнили присъдите на самозваните съдилища. Изразена е твърдата решимост да се вземат “най-енергични мерки” против подобна държавна анархия. [188] Разбира се, “хората на ВМРО” не са обект на следствие, но става ясен стремежът на вътрешния министър отговорната политика да бъде дело на отговорните фактори.
Естествено, когато става дума за генералите – министри Ив. Русев и Ив. Вълков, за мястото на “неотговорните фактори” в българския политически живот между двете световни войни, научният интерес е предизвикан и насочен и към делата на т. нар. “Конвент” [189] и правителството на Ал. Цанков, към тайнствените изяви на Военният съюз и ВМРО. Има една личност, в чийто житейски пътеки се преплитат линиите от задружната работа на двата “неотговорни фактора”. Това е секретарят на завеждащ окръга о. з. Г. Атанасов (Б. Моров, В. Петров, П. Вангелов). Възниква логично въпросът: Каква е позицията през септември 1923 г.на Г. Атанасов, едновременно деец на тайния военен съюз и втори ръководител на спомагателната организация в Петричко?
Офицерът и този път оставя следа в конспиративната си дейност. На 29 септември 1923 г. Г. Атанасов е на гара Костенец баня и от негова телеграма до поручик Радев стават известни контактите му с офицери от III секция – “домакинска”, към щаба на армията. Подпоручик Тодор Радев е офицер за свръзка между Ив. Вълков и Т. Александров. Споменати са “Порков, Лазаров и Шалдев”, обяснява се, че те могат да разговарят с Г.Атанасов по телефона на о. з. полк. Коста Николов, роден в с. Вирче, Малешевско, предложен от ЦК на ВМРО за съветник към Задграничното представителство още на 4 ноември 1920 г. [190]
Секретарят на ВМРО в Петричко е във връзка с Ал. Василев, който чака с “5 000 души в Разлога”. На 28 септември е съобщено там, че до ден-два Ал. Василев ще има информация “да праща ли някъде или да ги разпуща постепенно”. Офицерите научават, че в Петрички окръг всичко е спокойно. Цитираната телеграма потвърждава извода за тесните контакти на Г. Атанасов с членовете на Военния съюз, но демонстрира и независимата позиция на Алековата спомагателна организация: “Другаря Русев [ген. Ив. Русев] е искал от Монев [Михаил] – [Горна] Джумая цифри (вероятно на убитите въстаници в Горноджумайско – б. а.). Нито сме длъжни да ги даваме нему, нито е потребно и полезно това. Затова нито на Монева, нито на Русева ще даваме такива. Разни хора, разни акъли, па и всеки си е башка...Твой Б. Моров”. [191]
Следващия ден Г. Атанасов дава съвети на Мурат (?) “да ликвидира по-скоро комунистическата язва и другите разбойнически групи към Бобошево и околните села, па и самата Дупница, за да се отървем веднъж завинаги от тях”. Задачата на Мурат е да се споразумее с Ал. Василев и Ар. Манасиев за разпускане на организираната милиция, “като се почне от излишните и тия, които имат най-много работа”. [192]
Ролята на Г. Атанасов в септемврийските събития е деликатна. Той е връзката между Ал. Василев и структурите на ВМРО в Петрички окръг, осъществява контактите с офицерите – разузнавачи от III секция, които са “очите и ушите “ на Военното министерство. Всичко това едва ли е възможно без знанието на Т. Александров. Остава въпросът защо именно на офицера – автономист от Петричко е поверено тайното посредничество, когато той нееднократно доказва, че е лош конспиратор. Един факт от 14 ноември 1923 г. утвърждава мисълта, че Т. Александров продължава да има пълно доверие на Г. Атанасов. Той представя списък на 35 невоенни и 43 офицери за връчване на наградното отличие “организационна значка с червено емайлирано знаме”. Списъкът е утвърден от Т. Александров. Преди това е разпоредена строга отчетност върху дадените почетни знаци. Упълномощената от ЦК за това комисия е в състав: Б. Моров (Г. Атанасов), Пандов (К. Пърличев) и Петьофи (Г. Баждаров). [193]
Наградените 78 души са дейни участници в организираните наказателни експедиции от ВМРО и от офицерите на III секция към Военното министерство. По-късно, през декември 1924 г. Георги Занков от ръководството на Илинденската организация обвинява “Г. Атанасов и видните хора около ВМРО”, че са в услуга на Цанковото правителство и са автори на “автономистките ужаси” при Долна Баня, Саранбей, Пловдив, Самоков, Ихтиман, Фердинанд [Монтана] и др. “За да не се усъмни някой в това – пише Г. Занков, те издигнаха бесилки в своята територия – Г. Джумая. А за да не ги обвини някой, че не са истински “последователи” на апостола Гоце Делчев, с щикове измериха дълбочината на гърдите на сестреника му Т. Чопов”. [194]
През септември 1923 г. ВМРО не може да бъде безучастна, когато “местните комунисти доказват, че поставят по-високо целите на международния комунизъм, отколкото тия на Македония. Погазвайки дадената клетва пред организацията те тайно се събират и с даденото им от ВМРО оръжие вдигат бунт срещу българската власт”. Последва логично и морално решение – обезоръжаването на нелоялните членове. [195] Но това не е всичко, което върши ВМРО в Петричко. Организацията, с цел “защита на държавата от комунистите”, е автор на политически убийства, част от нейните дейци като доброволци и милиционери под командата на военните власти хладнокръвно вършат “черната работа”. Това е характерно за Неврокопско, където бунтът е осуетен, организирана е охрана на града, а заловените от военните “комунистически куриери от Пазарджишко” са екзекутирани от дейци на ВМРО. [196] Домашните извори не потвърждават участието на бойни чети от Петричко в потушаването на въстанието в “Стара България”, но дипломатите в София са убедени, че ВМРО от Пиринския край е използвано от българското правителство “за унищожаване на комунистите, разпръснати по планините”. [197]
И през септември 1923 г. македонската партийност е приложена. Като цяло крайните резултати са предопределени и в противоречие с идейния замисъл на ЦК. Неговите членове прикриват участието на ВМРО в борбите между партиите. Ако македонските българи са взели страна, то това те са сторили като български граждани. Мислите на Ал. Протогеров обобщено излагат становището на ЦК по въстаническото потушаване в Петрички окръг: ВМРО влиза в борба с БКП, “защото не можеше да допусне там друга организация; при това бяха предупредени много по-рано да не се поддават на никакво влияние от Москва за въстание, защото ще бъде потушено и ще се дадат безполезни жертви за чужди цели”. Но за съжаление се създават “кървави враждебни настроения за мъст взаимна”. Протогеров се връща чрез спомените си в Моравско и Владая през 1918 г. , където не е допуснато “да се посегне нито на един предал се войник или от заловените с оръжие в ръка”. Офицерската позиция е категорична: редно е към идейните противници да се проявява толерантност, а оръжието да се употребява само за тираните, против организационните врагове, които не могат да се отстранят по друг начин. [198]
Становището на Ал. Протогеров е несъмнено разумно и съобразено с воинския морал. Приложеното решение в Разложко безспорно утвърждава политическата позиция на ВМРО, а самият Ал. Василев излиза с актив от събитията заради решителното си застъпничество в спасяването на въстаниците от Разложко и техните ръководители. [199]
Позицията на Ал. Протогеров е признак за несъгласие с наложеното септемврийско отмъщение. Налага се изводът за рискованата политика на “отворени врати”, на опитите за всестранно застраховане, което Т. Александров цели в политическите комбинации на ВМРО. “Комунистическите бунтовни действия” са жестоко и сурово потушени. В охрана на българската държавност ВМРО заедно с тайните органи на Военното министерство оказва помощ на деветоюнските политици. Но организацията доказва, че има възможност в сложна обстановка да задействува механизма и на “смекчаването”. Основателно е предположението на П. Галчин, че заложничеството е не само хуманен жест, а “добре премислен план”. [200] ВМРО-заложниците са своеобразен, жив аргумент в бъдещите преговори с БКП и Коминтерна. Успоредно със задържането и контролирането на комунистите – четници, ВМРО продължава да залага на Демократическия сговор и правителството като фактор за укрепване независимостта и силата на българската държава – нещо, което най-пълно съвпада с организационните интереси.
Всестранното участие на ВМРО във вътрешнополитическите борби на
Царството тласка напред започналото обезличаване на идейните позиции, нравствения
облик и политическото поведение на македонското освободително движение.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
101. Ив. Катарджиев, Време на зреенье, т. І, Скопиjе, 1977, с. 177; Чехословашки извори за българската история, Т. І, С., 1985, с. 177-179; Р. Гришина, Формирование взгляда на македонский вопрос в болшевисткой Москве – В: Македония: Проблемы истории и културы, Москва, 1999, с. 189-190.
102. С. Попов, Страници…, с. 92.
103. ЦДА, ф. 396, оп.2, а. е. 2, л. 8-8а; НБКМ–БИА, ф. 324, а. е. 1, л. 2623; В. Василев, цит. труд, с. 183.
104. В.Василев, цит. труд, с. 169-170; Г. В. Димитров, БКП и бежанския въпрос, 1920-1929, Благоевград, 1986, с. 34 и сл., 139 и сл.
105. Градски археологически музей/ГАМ/-Сандански, Инв. Nо 3, Г. В. Димитров. Партийният събор през 1922 г., в. ПД, бр. 109 от 19 септември 1968 г. , с. 3; С. Попов, Страници..., с. 91.
106. В. Василев, цит. труд, с. 146.
107. НБКМ - БИА, ф. 808, а. е. 440, л. 21; ДА–Благоевград, Сп Nо 864б; Ив. Дивизиев. Елешница в миналото, С. 1977, с. 198-199.
108. ДА–Благоевград, ф. 63К, оп. 1, а. е. 1а, л. 33; 136К, оп. 3, а. е. 20, л. 5, 7, 198; Спомени на Борис Пендев, четник на Ил. Пандурски в Малешевско - личен архив; ДА - Благоевград, ЧП 14б.
109. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 62, л. 1.
110. Пак там, а. е. 77, л. 4; ф. 396, оп. 2, а. е. 18, л. 62; Б. Кастелов. Рилският орел. 60 години от убийството на Коста Петров - кмет на Дупнишката комуна, в. “Звезда”, гр. Кюстендил, бр. 21 от 19 февруари 1983.
111. К. Палешутски, цит. труд, с. 98-102, 141.
112. Работнически вестник, бр. 210 от 2 март 1923; бр. 204 от 23 февруари 1923, с. 1; бр. 206 от 26 февруари 1923, с. 1-2; Д. Добринов. За отношенията..., с. 144-145.
113. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 77, л. 6; в. Работнически вестник, бр. 172 от 15 януари 1923, с. 1; бр. 173 от 16 януари 1923, с. 1 и бр. 174 и 175 от 17-18 януари 1923; бр. 164 от 3 януари 1923–Резолюция на Петата балканска конференция на комунистическите партии, 8-12 декември 1922 г.
114. НБКМ - БИА, ф. 808, а. е. 440, л. 9, 21, 47-48, 63, 76, 93, 103, 121; Чехословашки извори..., с. 182-183; К. Муравиев. Събития и хора, С., 1992, с. 64-67; В. Василев, цит. труд, с. 188-197, 238-277.
115. ЦДА, ф. 176, оп. 4, а. е. 2919, л. 100-132.
116. Цитирано по К.Палешутски, Македонският въпрос в буржоазна Югославия, 1918-1941, С., 1983, с.142; По-подробно за Нишката спогодба в: В. Василев, Още за Нишката спогодба от 1923 г. и нейните последици, сп. Векове, кн. 3 от 1990, с. 17-31.
117. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 8, л. 55; Пак там, оп. 3, а. е. 63.
118. Пак там, оп. 3 , а. е. 63, л. 72.
119. Пак там, оп.1 , а. е. 8, л. 55.
120. ДА - Благоевград, Сп 616 ( Спомени на Яна Димитрова Иванова, съпруга на Костадин Попиванов); В. Василев, цит. труд, с. 277-278.
121. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 30, л. 3.
122. В. Василев, цит. труд, с. 279-280; К. Палешутски, цит. труд, с. 143-144.
123. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 8-8а.
124. В. Георгиев, Народният сговор..., с. 158-159.
126. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 63, л. 51.
127. ДА - Благоевград, ф. 43К, оп. 1, а. е. 11, л. 1.
128. ЦДА, ф. 176, оп. 4, а. е. 2890, л. 94; НБКМ–БИА, ф. 324, а. е. 1, л. 2798; ДА - Благоевград, Сп 38, 643; К. Палешутски, цит. труд, с. 144-145; Ив. Попов, Сатовчанските камбани, С., 2001, с. 353-355.
129. ЦДА, ф. 176, оп. 4, а. е. 2919, л. 152; ДА - Благоевград, ф. 43К, оп. 1, а. е. 11, л. 17.
130. ДА - Благоевград, ф. 742, оп. 1, а. е. 176, л. 26.
131. ЦДА, ф. 1943, оп. 1, а. е.е7, л. 19; ЦДА, ф. 151б, оп. 1, а. е. 315, л. 1-2; ДА - Благоевград, ф. 1320, оп. 1, а. е. 55, л. 25; В. Василев, цит. труд, с. 282.
132. ДА - Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 32, л. 43,45 ( Ст. Мълчанков е убит пет години след убийството на Яне Сандански, 20 април 1920 г.).
133. Пак там, л. 30-33; АМВР, Об. д. 106205, л. 2, 11, 14, 24, 59; Е. Обецанова. Революционният организатор на аферата “Мис Стоун”, в. ПД, 2 март 1995, с. 7.
134. В. Независима Македония, бр. 12, 23 юни 1923, с. 4; К. Палешутски, цит.труд, с. 133-134; Ал. Гребенаров. Македонските бежански организации..., с. 184-186; В. Василев, цит. труд., с. 285 и сл.
135. ЦДА, ф. 1943, оп. 1, а. е. 7, л. 17-21; По-подробно в бележка №134 и в: С. Попов, Страници..., с. 94.
136. В. Василев, цит. труд, с. 286-301.
137. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 62, л. 4.
138. Пак там, ф. 1943, оп. 1, а. е. 2, л. 12.
139. В. Василев, цит. труд, с. 301-302; К. Палешутски, цит. труд, с. 146.
140. ЦДА, ф. 176, оп. 4, а. е. 2919, л. 180; а. е. 2890, л. 121.
141. По-подробно в: Г. Марков, Парола “Сабя”, Заговорите и превратите на Военният съюз 1919-1936 г. , С., 1992, с. 34 и сл.; В. Стоянов, В. Тепавичаров, Политическата алтернатива, юни 1923 - 4 януари 1926, С., 1992, с. 16 и сл.; М. Йонов, Българската армия…,с. 138 и сл.
142. В. Василев, цит. труд, с. 304-312.
143. Г. Марков. Парола “Сабя”..., с. 41; Д. Добринов, Последният цар..., с. 98; Д. Гоцев, цит. труд, с. 116.
144. Сл. Тасев, Неизвестен документ за Деветоюнското антифашистко въстание в Пиринския край 1923, в. ПД, бр. 191 от 28 септември 1982, с. 4, Годишник на Националния музей на революционното движение, С., 1985, бр. 10, с. 69-72.
145. ДА - Благоевград, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 161, К. Палешутски, Македонският въпрос..., с. 135.
146. ДА - Благоевград, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 163; Сл. Тасев, цит. труд, с. 4; М. Йонов. Българската армия..., с. 138; Д. Митев, Превратът на 9 юни 1923 г. , Англия и македонският въпрос, сп. ИП, кн. 4, 1983 , с. 21-22.
147. ДА - Благоевград, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 161; ЦДА, ф. 176, оп. 4, а. е. 2677, л. 84; а. е. 2919, л. 183; По-подробно за отношението на Белград към военния преврат в: M. Kumanov. Relations politiques bulgaro-jugoslaves (juin - novembre 1923) - in: Etudes balkaniques, 1974, Nо 2, 3, p. 179-188; З. Мичева. Българо-югославските отношения (1919-1923), сп. Векове, кн. 3 от 1980, с. 17 и сл.
148. ДА - Благоевград, Сп 162.
149. ЦДА, ф. 1909, оп. 2 , а. е. 386.
150. НА–БАН, сб. IV, , а. е. 194, л. 265; В. Василев, цит. труд, с. 309-310.
151. ДА - Благоевград, ЕП 76, л. 17.
152. НБКМ - БИА, ф. 324, а. е. 1, л. 2870, 2837; В. Василев, цит. труд, с. 311; Сл. Тасев, Безсмъртните..., с. 35-36, 48, 73, 75, 79. През 1922-1923 г. от окръга са убити около 50 души, членове на БЗНС.
153. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 62, л. 4; ф. 284, оп. 1, а. е. 4801, л. 1; ДА - Благоевград, ф. 742, оп. 1, а. е. 198, л. 1-3; ЕП 76.
154. НБКМ - БИА, ф. 812, а. е. 77, л. 1-3; а. е. 81, л. 1, а. е. 83, л. 1; а. е. 86, л. 1-5.
155. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 406, л. 31; ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 82; АМВР, Об. д. 7086, т. II, л. 8.
156. АМВР, Об. д. 7086, т. II, л. 14.
157. Кр. Гергинов, Ц. Билярски. Из архивното наследство на Т. Александров, ИДА, кн. 60, С., 1990, с. 243-244; Хр. Стефанов. Българската радикална партия, 1906-1949, С., 1984, с. 214-223.
158. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 16-17; В. Георгиев, цит. труд, с. 244-261; Ал. Гребенаров, Македонските..., с. 213; К. Палешутски, Македонското освободително…, с. 175.
159. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 386, л. 1; 36 години…, с. 118, 443-444, 447-448.
160. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 182, л. 1-3.
161. Кр. Гергинов, Ц. Билярски, Из архивното..., с. 245-248; Ц. Билярски, Б. Николов. Непубликувани писма на Т. Александров, сп. ВИС, кн. 3, 1989, с. 165.
162. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 265, л. 96-97; 36 години във ВМРО…, с. 114, 451; К. Палешутски, цит. труд, с. 180; Д. Гоцев, цит. труд, с. 121-122.
163. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 48.
164. Ст. Димитрова, Заседанието на ЦК на БКП(т. с.) през юли-август 1923 г. , сп. ИП, кн. 4, с. 52-60; Политическата линия на БКП(т.с.) след поражението на Деветоюнското антифашистко въстание от 5-7 август 1923 г., сп. ИП, кн. 8, с. 10.
165. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 66, л. 2.
166. ЦДА, ф. 146, оп. 5, а. е. 270, л. 1-4; БКП в резолюции и решения, т. 2, 1917-1923, С., 1987, с. 567; 36 години във ВМРО…, с. 113-114, 437-443, 448; К. Палешутски, По въпроса за споразумението между БКП и ВМРО в навечерието на Септемврийското въстание 1923 г., Известия на Института по история на БКП/ИИИБКП/, т. 40, С., 1979, с. 236-242; Д. Даскалов, Васил Коларов и Г. Димитров и революционните събития в българия през 1923-1925 г., С., 1978, с. 44-65; Ал. Гребенаров. Македонските..., с. 214-215; Г. В. Димитров. БКП и революционното движение в Благоевградски окръг, 1913-1925, С., 1972, с. 179-181; Д. Косев. Септемврийското въстание 1923, С., 1973, с. 301-304.
167. С. Цветков, Ние, българите, С., 1986, с. 75
168. ЦДА, ф. 146 б, оп. 5, а. е. 270, л. 1-4; Вл. Поптомов. Септемврийското въстание в Разложко, в: Сб. 25 години от Септемврийското въстание, С., 1948, с. 216-226; Д. Добринов, ВМРО и събитията в българия през 1923, сп. Македонски преглед/Мпр/, кн. 3, 1991, с. 61 и сл.
169. ЦДА, ф. 146б, оп. 5, а. е. 270, л. 2.
170. Д. Добринов, Последният цар…, с. 103 и сл.
171. АМВР, Об. д. 7086, т. I, л. 20, 23, 59; т. II, л. 25, 61.
172. Пак там, т. II, л. 160-161.
173. Пак там, т. II, л. 61-64; Об. д. 112734, л. 5 и сл.; ДА - Благоевград, Сп 93б (Спомени на Тодор Танев Стоев). За хода на въстанието в окръга в: Г. В. Димитров, БКП и революционното..., с. 183-201.
174. ЦДА, ф. 1943, оп. 1, а. .е. 4, л. 1; а. е. 7, л. 2; ф. 371, оп. 3, а. е. 229, л. 37-38; ДА - Благоевград, ЧП 111б; А. Ирибозов, Там където въстанието не успее да избухне, в. ПД, бр. 218 от 18 септември 1973, с. 4.
175. АМВР, об. д. 7086, т. II, л. 61-63, 88; ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 73, л. 1. Общо в окръга по време на септемврийските събития през 1923 г. са убити около 50 души, членове на БКП и безпартийни.
176. ДА - Благоевград, ЧП № 635.
177. ДА - Благоевград, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 164; Г. В. Димитров. БКП и революционното..., с. 197; Сл. Тасев, Безсмъртните…, с. 70, 78, 84.
178. АМВР, об. д. 7088, т. I, л. 125, 136; ЦДА, ф. 1943, оп. 1, а. е. 19, л. 1; ДА - Благоевград, ф. 1320, оп. 1, а. е. 55, л. 25; Пак там, Сп 905, с. 6; ф. 137К, оп. 1, а. е. 17, л. 17, 58, 69.
179. ЦДА, ф. 146б, оп. 5, а. е. 270, л. 2.
181. Сл. Тасев, Документ за Септемврийското..., с. 91.
182. АМВР, об. д., 7088, т. I, л. 177.
183. ИМ–Благоевград, Инв. № 2911, с. 2-11; ДА - Благоевград, ЧП № 602; Сл. Тасев, цит. труд, с. 91 (Търговеца Бл. Максимов е за твърди мерки срещу “метежниците” и заради личностното си унизяване от революционната власт. На 23 септември, неделя, неговата задача е да помете градския площад).
184. АМВР, об. д. 9906, т. II, л. 397, 401; ДА - Благоевград, Сп 186б; Др. Радонов, Четата от Банско в щурма на казармата, в. ПД, бр. 219, 19 септември 1973, с. 4. По-подробно за д-р Борис Майлер в: Вапцаров. Спомени за него. Сътавител Митка Томова- Черганова, С., 1994, с. 16, 22.
185. АМВР, ІІ съд., № 431; НОХД 540/1953, л. 47 и сл. ; Златна книга “ 100 години ВМРО”, Скопиjе, 1993, с. 167.
186. НБКМ–БИА, ф. 324, а. е. 1, л. 2856.
187. АМВР, об. д. 7088, т. II, л. 229-230, 235; Г. Д. Попов. В дома на заслужилия революционер, в. ПД, бр. 5, 20 януари 1960.
188. АМВР, Об. д. 7086, т. II, л. 66-67, 75, 77.
189. Г. Марков. Парола “Сабя”..., с. 51 и сл.
190. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 406, л. 32; ф. 1932, оп. 3, а. е. 55, л. 3; В. Александров.България и тайната война, С., 1992, с. 80-81.
191. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 406, л. 32.
192. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 406, л. 33.
193. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 62, л. 5; АМВР, об. д. 138, т. I, л. 24.
194. ЦДА, ф. 396, оп. , а. е. 54, л. 26.
195. Ив. Михайлов. Освободителните борби..., т. II, с. 304.
196. ДА - Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 17, л. 17, 58, 69; а. е. 26, л. 32-38; К. Палешутски, Неврокопската партийна организация в политическите борби, 1919-1934, ИИИБКП, т. 56, С. , 1986, с. 367.
197. Чехословашки извори..., т. I, с. 244.
198. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 174, л. 18; ф. 1932, оп. 3, а. е. 66, л. 20.
199. ИМ-Благоевград, Инв. № 2911, л. 11; С. Попов. Страници..., с. 97.
200. ДА - Благоевград, ф. 1071, оп. 1, а. е. 2, л. 3; ф. 1320, оп. 1, а. е. 55, л. 29-31 ( Владимир Поптомов и Г. Попиванов са “зачислени” в четата на Д. Илиев. В Сражение с гръцка чета Вл. Поптомов е тежко ранен и всички местни дейци в Петричко полагат навременни грижи за неговото спасяване; Сп 186б (Според “заложника” Ив. Рачев, Вл. Поптомов сътрудничи на революционния съд в Петричка околия. Фотографирането е в с. Кромидово, Петричко и в планината Беласица); П. Галчин. Участието на септемврийци от Благоевградски окръг в следсептемврийските революционни борби на партията, 1923-1944, Научни трудове на Академията за обществени науки и социално управление /НТАОНСУ/, серия история, кн. 2, 1983, с. 35.