Обречено родолюбие. ВМРО в Пиринско 1919-1934
Димитър Тюлеков
 

I. Създаване и дейност на ВМРО в Пиринска Македония (1919-1924)

3. Кризата във ВМРО и наложеното стабилизиране на пиринската спомагателна база

 Членът на ЦК Т. Александров нарича 1923 г. “годината, през която ВМРО извоюва силни позиции и ознаменува победа на идейността и морала”. [201] Наред с оптимистичното начало, през тази година в дейността на ВМРО са заложени насоки, които осмислят нейното развитие и през следващата 1924 г. Очертават се ясно три проблемно-тематични кръга – отношенията на ВМРО с управляващите фактори; преговорите на ВМРО с БКП, Съветска Русия и Коминтерна; ВМРО и легалното македонско освободително движение в България. Те са несъмнено значим и отдавнашен обект на изследване, [202] а в последно време задълбочено и правдиво осветлени от К. Палешутски. [203]

 За да запази базата в Петричко и позициите в България, ВМРО е принудена да съобразява програмните си цели и тактика с Цанковото правителство. Но пред него са изправени същите обективни международни условия, които формират външнополитическа позиция, сходна с тази на премахнатото чрез преврат земеделско управление. Независимо от опитите на Великите сили и особено на Великобритания да предотвратят югославската агресия срещу България, най-невралгичният пункт между двете съседни страни продължава да бъде ВМРО и въпросът за правата на подтиснатите българи. Властите в Белград диктуват на София не само ликвидиране на ВМРО, но и “забрана” българската общественост да мисли за страдалческата съдба на сънародниците си и да оказва подкрепа на освободителната им кауза. Организацията на македонските българи, която има самочувствието на независим политически ръководител в освободителното движение, не може да се съобразява с това становище. Конфликтът с правителството е неизбежен. Той се подхранва постоянно от накърненото честолюбие, болезнената амбициозност и чувствителност на Т. Александров, както и от политическата воля на висшите офицери – министри, представящи отговорния изпълнителен фактор. Те желаят ВМРО и законните бежански организации да се подчиняват на “върховните държавни интереси”.

 Показателен факт за еволюцията в идейните разбирания на Т. Александров, Ал. Протогеров и П. Чаулев е отношението им към Съветска Русия. В края на декември 1923 г. от Т. Александров е подписан проект за споразумение между ВМРО и съветското правителство, почиващ на равноправието и самостоятелността във вътрешната и външната политика на двете страни. Обявена е съвместната цел “Свободна и независима Македония, самостоятелно политическо цяло, което ще влезе във федерацията на Балканските държави”. [204] В тази посока ВМРО желае да постигне споразумение главно с “Руската съветска република”, но като страна в диалога са БКП и Коминтернът. Ръководството на ВМРО започва преговорите без ясно разбиране за евентуалните последици от тях. Тяхното начало е вече обременено от септемврийския антикомунистически политически актив. Идеологическата несъвместимост между народната родолюбива организация и Комунистическия интернационал, еднакво абсолютизиращи – едните принципа на националното, а другите на социално-класовото, партийно начало – обуславят различни цели и мотиви за преговарящите страни. За ВМРО те са чисто практически и морални, идейни. Югославският пълномощен министър в София Милан Ракич споделя пред близкия си чехословашки колега Богдан Павлу: “Македонската революционна организация едва ли би преминала на съветска платформа, но македонците са свикнали да се съюзяват и с дявола, а съветският дявол има много пари”. [205]

 “Признаците на сепаратизъм” в спомагателната организация избуяват от грубо демонстрирания правителствен върховизъм, от двойнствената и самостоятелна външна политика на ВМРО, от личните качества на Т. Александров, както и от ширещото се убеждение, че свободата на българите във Вардарска и Егейска Македония може да дойде от Съветска Русия чрез осъществяване на привлекателната идея за “национално самоопределение”.

 Дейците на ВМРО в Петричко възприемат следсептемврийския повик за издигане над страстите, които хвърлят страната в траур. На политическите борби е дадена отрицателна оценка, а извършените убийства се смятат за пречка в организационния живот. Ако парламентарните избори в “Стара България” през ноември 1923 г. са повод за влошаване на отношенията между Илинденската организация и ВМРО, то в Петрички окръг гласуването е възможност за успокояване на общественото настроение. Депутатите, зад които стои спомагателна организация, са избрани без особени трудности. [206]

 Във ХХI ОНС с листата на Демократическия сговор влизат следните народни представители: Ат. Маджаров, учител от Петрич, Д. Голев, адвокат от Банско, д-р Ив. Каранджулов, М. Монев, чиновник от Г. Джумая, Н. Хаджиев, земеделец от с. Пиперица, Мелнишко и д-р П. Кушев от гр. София.

 Всред депутатите се открояват всеобщо уважаваните д-р Ив. Каранджулов и д-р Петър Кушев. Д-р Ив. Каранджулов е от гр. Прилеп, завършва право в Англия, дълги години работи като висш съдебен чиновник, прокурор на Върховния касационен съд, представител на България в международния съд – Хага, избиран е и за председател на Националния комитет на Македонските благотворителни братства. Д-р П. Кушев заедно с д-р Владимир Руменов са двама известни лекари “съчувстващи на ВМРО”. [207]

 В Горноджумайско се правят опити да бъдат “смекчени” политическите борби и преодоляно враждебното отношение срещу ВМРО. По инициатива на Ив. Караджов, Асен Попаврамов, Сотир Мощански, Н. Северов, Михаил Балабанов, Г. Междуречки и др., е свикано общогражданско събрание за обединяване на всички партии в нова групировка “Политически съюз”. Чрез нея се цели обществените усилия да бъдат хвърлени за решаване на бежанския въпрос, подобряване поминъка на крайно бедните и т. н. Търси се съдействието и на депутатите от правителствената листа, които приветствуват “идеята за единението в Петрички окръг, така необходимо за възхода на българското племе”. [208]

 Съобразявайки се с интересите на тютюнопроизводителите, в началото на новата година окръжното ръководство на ВМРО отменя разпореждането си от 1923 г. относно тютюневия налог. Занапред само от търговците на тютюн могат да се удържат “по 5 лв. на закупен килограм тютюн”. [209] Взети са мерки за попълване на тайните списъци с “годни бойци и сигурни хора в случай на нужда”. [210] За членовете на ВМРО в Петрички окръг не е тайна, че организацията е “под закрилата на официалната власт”. Казионното революционерство се противопоставя основателно на истинската боева дейност във вътрешността на Македония. Такива мисли споделя пред ЦК Петър Шанданов. От името на Битолския революционен окръг през януари 1924 г. той заявява, че “революционерите” около Ал Василев са станали “посмешище в нашия край”. Мнението на Т. Александров е сходно. [211]

 Пред организационната база в Петричко идват първите трудности от страна на правителството. Те са свързани с поредната криза в българо-югославските отношения. Сръбските власти възприемат като истинско предизвикателство речта на премиера Цанков пред депутатите в ХХI ОНС, в която официално са поставени въпросите за правата на българското малцинство във Вардарска Македония, за наборна армия и за излаз на Бяло море. Предприет е истински дипломатически поход срещу България. Правителството в Белград има “неоспорими доказателства, че македонските комитети се ширят из Царството със знанието и даже съдействието на властите в Кюстендилско, Джумайско, Петричко и Неврокопско”. Недвусмислено е заявено, че при най-малкото четническо нападение в сръбска Македония ще последва сръбска наказателна акция на българска територия. [212]

 Правителството не може да остане безучастно и на 3 март 1924 г. извършва арести на подозрителните “македонстващи” в Петрич, Кюстендил и София. Същия ден е декларирано, че от българска територия не ще последва никакъв сериозен акт на провокация, а пограничните власти са готови при възникнали инциденти веднага да уговарят “задружни действия” за охрана на границата. [213]

 След една седмица революционните водачи отправят протестна декларация, но в крайна сметка отстъпват пред натиска на деветоюнци, като предприемат ходове за осигуряване на нови съюзници в освободителната борба. [214]

 Българската дипломация и неофициалната мисия на бъдещите министри във второто сговористко правителство Андрей Ляпчев и Атанас Буров в Париж и Лондон, съдействуват за охлаждане на сръбските агресивни помисли през пролетта на 1924 г. Имайки сведения за военните приготовления, разтревоженото население на Петрички окръг е “готово за борба и като един да се отзове там, гдето бъде повикано от военните власти”. [215]

 Не само българското правителство има желание и прави опити да постави под свой контрол дейността на ВМРО в България. Освен традиционния правителствен върховизъм, в ход е формирането и на неговото федералистко и коминтерновско издание. Започналите преговори във Виена са маневра за овладяването на ВМРО, за нейното обезличаване и поставянето й под контрола на БКП като национално-освободителна организация. [216]

 Целите на Коминтерна съвпадат с тези на федералистите. Доказателство за това е един доклад, съставен от Т. Паница и изпратен на 6 януари 1924 г. до Задграничното бюро на ЦК на БКП и до съветския агент във Виена. [217] Видният федералист, който не е чужд на идеята да осребри богато новото си политическо “верую”, определя серската група на ВМОРО за “родоначалник на революционното федеративно движение в Македония” и с високопарно самочувствие заявява: “Ние винаги сме смятали, че между нас, федералистите и лъжеавтономистите, не може да има никакво обединение и примирение и че само борбата до пълно унищожение на лъжеавтономистките оръдия на българската анексионистична политика може да разчисти пътя на истинското освободително революционно македонско движение”. Излагайки крайно изопачено положението в България, водейки се от зле прикрит стремеж за вдигане на акциите си пред богатите покровители, Т. Паница определя като най-близка задача в България македонците – комунисти да влязат в бежанските братства, да изградят нелегални бойни групи против националреволюционерите. Срещу ВМРО в Пиринска Македония той предлага “организиране и прехвърляне от сръбска и гръцка Македония” на чети, които да поведат “ унищожителна борба срещу терористическите ядра на Т. Александров”.

 Виенските преговори и подписаният на 6 май 1924 г. от Ал. Протогеров и П. Чаулев манифест, разкриват “новата ориентация” на освободителното движение. Преди това на 29 април ЦК на ВМРО в пълен състав одобрява изготвената от П. Чаулев и Д. Влахов декларация. За Ал. Протогеров това е основният документ, от който “се проглежда съвсем ясно какво искат болшевиките”.

 В България ВМРО сама се разпъва на изтерзаващия я кръстопът. Народната организация не може да се откаже от националния си характер и задачи, от подкрепата на буржоазна Европа и Америка, от българските правителства и Отечеството си, за да стане “оръдие на болшевизма” като разчита изключително на Съветска Русия и се опира само на БКП.

 Двамата видни членове на ВМРО не могат да се съгласят от базов тил на ВМРО Българският Югозапад да се превърне в арена на класови и социални битки. Но те не успяват да убедят П. Чаулев, вече обхванат от “капана на болшевиките”. Така ЦК се оказва разединен пред поредното предизвикателство, наречено “нова ориентировка на ВМРО”. [218]

 Нелоялността на виенските партньори е потвърдена от още един факт. Вместо да прекратят контрачетническата си дейност, Ст. Мишев и ренегатите около него свикват събор на 4 май 1924 г. в гр. Щип, на който подвеждат хората под клетва за борба срещу ВМРО. Взето е решение в сърбо – федералистките чети да се канят избягалите и преследваните за разни провинения емигранти от Петрички окръг. Към Илия Пандурски се присъединяват дирените от българските власти Ив. Узунов от с. Чуричене, Ив. Софин и Г. Младенов от с. Г. Рибница, както и бившият земеделския съветник от същото село Хр. Ангелов. [219]

 В отсъствието на Т. Александров, който от Виена през Базел заминава за Лондон, водещи фигури на ВМРО са Ал. Протогеров, Ал. Василев и Г. Атанасов. Те са сближени от желанието да се противопоставят срещу лидерството и единовластието на Т. Александров в движението. Затова са готови да подкрепят самостоятелните прояви на илинденци, бившите македоно-одрински революционери. Безкомпромисната антиправителствена позиция на Илинденската организация, признаците тя да се утвърждава като независим фактор, определящ стратегическите насоки на освободителното движение и превръщането й в обединително звено за комунисти (Д. Хаджидимов, Ив. Серафимов), бивши федералисти (Славчо Ковачев) и др. дейци, са определени от съмишлениците на Т. Александров като “дефекти на досегашния илинденски живот”. [220] Независимо от предварителната подготовка, ръководена от Ив. Михайлов, от мненията на Йордан Чкатров, Петър Мърмев и Велко Думев, Вторият редовен конгрес на Илинденската организация (24 май 1924 г.) избира Ар. Йовков и Г. Занков в ръководното тяло. [221]

 След близо двумесечно отсъствие, на 5 юни 1924 г. Т. Александров се завръща в България. Веднага са предприети усилия за ограничаване последиците от злополучните за ВМРО преговори във Виена. [222] Кризисните процеси в революционната организация се ускоряват от серия неблагоприятни обстоятелства – разколът в ЦК и присъединяването на Ал. Протогеров към опозиционно настроените ръководители в Петричко, оформянето на Илинденската организация като втори алтернативен център в “голямата македонска политика”, въоръжената съпротива начело със Ст. Мишев. Към тях се добавят още и решенията на Витошката партийна конференция от май 1924 г. Тя определя ВМРО като съставена от “великобългарски шовинистични елементи” и предлага Петричко или да бъде обособено в независима република, или да остане в пределите на страната с автономен статут до изграждането на македонска държава. С такъв характер е и несъобразяването с мнението на ВМРО за ревизия на подписаните във Виена документи и достигане на взаимно приемливи формулировки. Обратно – предявяват се нови условия. Коминтерновският представител Милютин на 9 юни настоява “ВМРО незабавно да изгони от Петрички окръг” представителите на българската власт и областта да бъде обявена за автономна. Процесите на ерозия се засилват и от влошаването на отношенията между ВМРО и българското правителство след виенските преговори и политическите убийства в София, и от деморализирането на кадрите в Петрички окръг, където неговият завеждащ Ал. Василев е наричан вече Алеко паша – нещо като “безотговорен монарх в една малка сатрапия”. [223]

 Идейната и организационната криза в македонското освободително движение става явна за обществеността в България, Балканите и Европа с публикуването на Майския манифест. Затова освен изявленията пред чуждестранните кореспонденти и дипломатическите ходове, които довеждат ВМРО до разрив с Коминтерна, Т. Александров насочва взискателността си и към спомагателната организационна дейност в Петричко.

 Там главен отговорник е Ал. Протогеров съгласно разпределението между членовете на ЦК, решено във Виена на 25 април 1924 г. [224] Под единното давление на ВМРО в областта, в местните избори на 18 май населението гласува с общоселски листи за издигнатите кандидати на Демократическия сговор. [225] Но обкръжението на Т. Александров е убедено, че Ал. Протогеров заедно с Ал. Василев, Г. Атанасов и делегатите – илинденци от окръга, които гласуват за Ар. Йовков и Г. Занков, са прекалено самостоятелни. С промеждутък от около два месеца Ал. Протогеров е в Петричко. По поръка на Задграничното представителство на ВМРО, след конгреса в Пловдив Й. Чкатров заминава да търси обяснение за това от Ал. Протогеров, Ал. Василев и Г. Атанасов. Тогава Протогеров поставя под съмнение ръководството на революционната организация в лицето на Т. Александров, а Ал. Василев потвърждава недвусмислено позицията на генерала заявявайки: “Наши са окръзите, ние проливаме кръвта си и няма да допуснем Т. Александров да ръководи ВМРО”. Г. Атанасов, визирайки К. Пърличев и Г. Баждаров, заявява в с. Левуново, Петричко: “Ние не признаваме никакво ЗП, което не е избрано от никого”. [226] Задължителната критичност към изворовия материал навява мисълта за зле прикрити стремежи на Ал. Протогеров и “революционерите” около Ал. Василев да елиминират от ръководството на ВМРО Т. Александров. Целта е това да бъде постигнато в условията на спорната и идеологически неизбистрена “нова ориентация”, при разширяване контактите с бившите серчани и македоно-одринци, като се използват комунистите – заложници и се разчита на вече осигурените сили в Петричко. При благосклонния неутралитет на Ал. Протогеров постепенно започва прилагането на противоорганизационния замисъл, чиято крайна цел обективно съвпада с интересите на “комунистите от София, Виена и Москва”. Главните действащи лица са Ал. Василев и неговото обкръжение.

 Кореспонденцията между Протогеров и Александров, двамата членове на ЦК разкрива не само сложните им отношения, социалната и психологическа несъвместимост, но и личностния сблъсък на фона на очерталите се лагери във ВМРО. [227] Кризата във върховете има своето идейно и реално проявление в Пиринска Македония. Впечатлява мащабният подход и загрижеността на Т. Александров спрямо организационния живот в областта. Той споделя пред Ал. Василев и Г. Атанасов идеята на “наши лекари” да се нареди при с. Добринище, Разложко, курортна лечебница за болни и уморени четници. Прави предложение да не се събира налог върху градобитните тютюни в община Слащен. Нарежда организирането на анкети по дейността на Щерю Влахов, Х. Златанов (Шарен Ампо), Д. Медаров, Евтим Клепков и Ан. Коларов. Не забравя и болното семейство на Ал. Василев, нуждаещо се от морско лечение. [228]

 Независимо от ясните признаци за криза, част от дейците на ВМРО в Пиринско не загърбват преките си задължения към “поробената Родина”. На 26-27 юли 1924 г. в с. Търлис, Драмско, е инсциниран “бомбен атентат”, след който започват арести на българи от селата Търлис, Ловча и Каракьой / дн.Гърция /. На път за с. Горно Броди в м. Черна гора по навързаните беззащитни селяни е открит залпов огън. Успяват да избягат малцина. По този повод в окръжния град Петрич е съставен “граждански комитет” от Ат. Калибацев, Хр. Медникаров, Г. Чапразов, В. Попстоянов и Николчев. Петричани и бежанците от околията, бидейки земляци и близки роднини на невинните жертви и сами свидетели на подобни “покъртителни картини”, апелират съчувствено и единодушно за международен анкетен контрол “върху зверствата над българите и турците в Гръцка Македония” и за човешко прилагане на изселническите наредби. [228а]

 Поведението обаче на “верните хора” около Ал. Василев спрямо Т. Александров е незаслужено пренебрежително и обидно. Ако Т. Александров продължава да споделя с дейците на ВМРО в окръга някои организационни тайни, то те се отнасят високомерно и явно не се съобразяват особено с неговите нареждания и “анкети”. Красноречив пример за нещо повече от “признаци на сепаратизъм” е съзнателното недопускане на Т. Александров в работата на Струмишкия окръжен конгрес, независимо, че той отговаря в ЦК за този окръг. [229] Напълно в духа на новата московска платформа в Петричко се поставят въпроси за заповяданото от Т. Александров убийство на земеделския депутат Петко Д. Петков. [230] Започват критики срещу Т. Александров и М. Монев за потушаването на септемврийския бунт и се активизират контактите на Ал. Василев с бившите серчани, представени в окръга от Ал. Буйнов. [231]

 Учудваща е упоритостта, с която пред местното население се омаловажават качествата и се уронва престижът на Т. Александров от съмишлениците на Ал. Василев – Щ. Влахов, Д. Вретенаров, Г. Пенков, Нашко и Коста Елшански. Тяхното самочувствие е подхранвано от окръжното ръководство, което се гордее с подетата четническа дейност в Малешевско, Радовишко, Гевгелийско, Струмишко и Серско. Пограничните “революционери” поставят ударението върху факта, че издръжката на ВМРО се дължи “на средствата дадени от Петрички окръг”. А бившият горноджумайски войвода Щ. Влахов не се свени публично да заяви в с. Струмски чифлик пред околийския актив на ВМРО, че издигането на Т. Александров и достигнатото от него положение се дължи на Ал. Василев и неговите другари. Предприета е цяла кампания, като се отменят, или забраняват редица разпоредби на Т. Александров, вече подигравателно наричан “министър на външните дела на ВМРО”. [232]

 Според Ар. Манасиев и Ал. Протогеров, всичко което става в Петричко е съобщавано във Виена, като те допускат, че тези донесения прави комунистът М. Алексиев – заложникът със свободен режим, приближен на Ал. Василев и Щ. Влахов. Това става известно и на Т. Александров чрез М. Монев. Научавайки за обвиненията в “шпионство” и за връзките му с “някои федералисти и комунисти” Щ. Влахов “става още по-подозрителен към М. Монев и Т. Александров”. [233]

 “Новата ориентация” и усилията за създаване на “общия македонски фронт” са фактор за възстановяване на дейността на местните комунистически организации в Петрички окръг. Разбира се, този процес не бива да се абсолютизира, тъй като основният ръководен състав на спомагателната организация бди върху хода на забранената политическа работа, а комунистите – заложници са под постоянно наблюдение.

 В началото на юли 1924 г. първите кадри на ВМРО узнават за “комунистическото раздвижване” в окръга. Около годишнината от Илинденското въстание са разпространени “комунистически позиви до емиграцията за единния фронт”, а в Горноджумайско е занесена брошурата на Д. Хаджидимов “Илинденското въстание и поуките от него за сегашните македонски революционери”. Партийното издание е написано по поръка на Илинденската организация. При разпространяването му, на 2 август 1924 г. в София то е конфискувано от полицията. [234]

 Настоятелното искане на Т. Александров за бързи предохранителни мерки срещу евентуалното комунистическо надигане е уважено от Ал. Протогеров и на 10 август бива подписано окръжно писмо с предупреждението “да не бъдем изненадани и да не позволим повторно да злоупотребяват с името и престижа на ВМРО, както стана през септември миналата година”. [235]

 Чрез действията си в изпълнение на това окръжно ВМРО оказва подкрепа на Цанковото правителство. Двамата членове на ЦК са убедени, че виенските внушения на земеделци и комунисти могат да предизвикат “нови кървави междуособици, които да погребат независимостта на България”. Изразена е ясно и позицията спрямо “партизанския комунистически манифест”. Окръжното има за цел да утвърди още веднъж принципа на независимост и национална сплотеност: “Всички единодушно са против опартизаняването на организацията и превръщането й в оръдие било на други правителства, партии или класи зад граница. Защото в такъв случаи тя не ще може да запази своето единство, силата и значението си”. Недвусмислено е изречена заплаха срещу онези “единици, попаднали под влиянието на руските болшевики”. Дадени са отговори на издигнатия по места въпрос: “Какво ще бъде поведението на ВМРО в случай на нови метежи в България?” Отговорът е ясен: На всички бежанци-македонци, намерили временно гостоприемство в България и очакващи освобождението на Македония, “за да се върнат в милите и родни огнища” се препоръчва “да останат далече от подобни пагубни за България, вредни за цялото българско племе кървави междуособици и доколкото е възможно, да въздействат върху двете страни да ги предотвратят.” Другата възможност предвижда “свобода…на македонските емигранти и бежанци в Царство България и като равноправни български граждани там, да вземат участие в тая борба според своите убеждения и разбирания”.

 Специални пратеници – агитатори на ЦК в Пиринския край и в пограничните околии от Кюстендилски окръг, разясняват позицията на националреволюционерите. Поведенческият организационен модел е идейно обусловен – “ВМРО не ще позволи никакви опити за метежи, никакви междуособици. Ако се появят такива, организацията ще ги потуши най-безпощадно. Поканва се населението в тези краища да не се намесва в подобни метежи и междуособици и вън от границата на своя район”.

 Като се има предвид миналогодишният износ на “революционен товар” от Г. Джумая за гр. Дупница, е забранено “безусловно, под страх на наказание, групи или отделни метежници да напускат тези места и да отиват във вътрешността на Царството, за да помагат на едната страна...”

 Окръжното още веднъж подчертава безкомпромисната решителност на ВМРО да запази спомагателната си база от всякакви граждански безредици и да продължи нейното използване само за целите на революционното движение в Македония.

 Но правителството на Ал. Цанков и особено офицерите – министри имат свое становище за мястото на ВМРО в българския политически живот. Виенският манифест буди тревога и уплаха сред управляващите кръгове. Въпреки че е оповестена декларация – опровержение, безпокойството продължава да тегне над министри, военни и политици. [236]

 На 4 август 1924 г. чехословашкият посланик Б. Павлу нарича македонското движение “ахилесовата пета на правителството”. Министър – председателят Ал. Цанков, “който е на заслужена почивка в морския курорт край Варна..., побърза да се върне в София и тъкмо сега, в началото на август се съвещава какво трябва да се направи, за да може поне в последния момент да запази македонската организация за нуждите на правителството”. След 10 дни Павлу в извънредния политически доклад на посолството предава разговора си с Хр. Калфов, министър на външните работи. Правителството определя като критичен периода, “особено поради загубата на опората им – македонците, които отиват на страната на Москва. Ръководството на македонската организация се било отказало от виенския манифест във “Федерасион балканик”, но българското правителство имало известия, че това е само за очи и че в действителност те много държат на подкрепата от Москва. Македонците заявяват, че няма да станат болшевики, но положението било такова, че няма да се откажат от каквато и да е помощ, а особено московската ръка била твърде щедра”. Правителството “иска да покаже добра воля, особено пред Белград” и предприема мерки за усилване на военните гарнизони в Пиринска Македония, като цели да ограничи до минимум четническите преминавания през границата, а това още повече обтяга отношенията му с ВМРО. [237]

 Независимото политическо поведение на Т. Александров, несекващият му стремеж да превърне ВМРО в едва ли не главен фактор за разрешаване на македонския въпрос, безкомпромисната му позиция срещу нарушилите “правилата и традициите на организацията”, както и не винаги удачно подбраните средства за осъществяване на националната кауза, създават около личността на именития ръководител изключително враждебна атмосфера.

 Смъртта на Т. Александров е желана еднакво силно не само в Петрич и София, но и в Атина, Белград, Виена и Москва. Не е случайно, че именно на Щ. Влахов е възложено извършването на престъпното деяние. Горноджумайският околийски войвода е в остър конфликт с Т. Александров. От началото на август 1924 г. той е в Мелнишко, където под покровителството на Ал. Василев не пропуска да даде публичен израз на личната си неприязън към “члена в ЦК на ВМРО”. В заговора са посветени все лица от обкръжението на Ал. Василев – Динчо Вретенаров, мелнишки околийски войвода и невъоръжените куриери Динчо Балкански и Динчо Сугарски. Подготвено старателно, злощастното убийство е извършено безупречно. На път за конгреса на Серски революционен окръг, близо до с. Лопово Т. Александров е убит от Щ. Влахов и Д. Вретенаров. Злокобната дата е 31 август. [238]

 Всички делегати са поразени от съобщението за убийството. Неколцина от тях начело с Ар. Манасиев се противопоставят на Алековото предложение убитият да се погребе край Роженския манастир до гроба на Я. Сандански. След телеграфическо повикване от София и Г. Джумая пристигат Ив. Михайлов, Панчо Михайлов, К. Пърличев, М. Монев и Никола Велев. Александровите тленни останки са положени на 4 септември при изгрев слънце в гроба близо до параклиса “Св. Илия” над с. Сугарево, Мелнишко. Делегатите “запазват в абсолютна тайна, под клетва” новината за смъртта на Т. Александров. [239]

 Въз основа на резолюцията на IV редовен Серски окръжен конгрес, дейността на П. Чаулев е порицана и той е бламиран от членство в ЦК. На 6 септември членовете на Струмишкото окръжно управително тяло се солидаризират с това решение и предлагат в помощ на ЦК до свикването на общия конгрес да бъде делегиран техният представител Ал. Василев, председател на Окръжния комитет. [240]

 Организационните деятели от София и Петрич прикриват взаимната си непоносимост, съгласявайки се да уредят “отношенията с болшевиките”, за да остане само единната борба “срещу гърци и сърби”. Приета е идеята на Ив. Михайлов за среща в гр. Г. Джумая с ръководното тяло на Илинденската организация. [241]

 Част от членовете на ВМРО в Петричко разчитат на “завеждащия трите окръга” Ал. Василев и на Ал. Протогеров, виждайки и двамата като бъдещи членове на ЦК. Надяват се и на подкрепа от “илинденци”. Привържениците на Михайлов смятат, че залогът за успешния изход от кризата е във всестранната предварителна подготовка на замисленото в Горна Джумая покушение. Тяхната цел е физическото ликвидиране на организационните конкуренти и “идейни” противници, проявили съпричастност към “новата ориентация”.

 Кирил Дрангов е изпратен до Алеко паша и Ал. Протогеров, намиращи се в Петричко. Освен да занесе за подпис меморандума по македонския въпрос до Обществото на народите, той изпълнява и разузнавателна мисия. От страна на Протогеров, познат на баща му (полк. Б. Дрангов), към К. Дрангов е отправено предложение за бъдещ секретар на ЦК. Михайлов, инструкторът на Дрангов и негов доверен съратник, обаче е не по-малко подозрителен към поведението на Ал. Протогеров. С първото си идване в София той се интересува не за пропастта в движението след убийството на Т. Александров, а за патроните, пушките, терористите и парите на ВМРО. [242] По-късно, през 1928 г. , пред делегатите от Седмия конгрес на ВМРО Ив. Михайлов споделя защо тогава, през 1924 г., не се е бързало с убийството на Ал. Протогеров. Ако той бъдел убит, то оставало впечатлението, че ВМРО се представлява “от предател”[П. Чаулев – б. а.] и “всички ще кажат, че Македония е с болшевиките”. Втората част от мотива е особено важна, защото разкрива тайната страна от подготовката на “Горноджумайската конспирация”. Вдъхновителите на плана се стремят да премахнат последиците от “виенските преговори”, убедени че “болшевишкият смут” ще застави България да направи опити за унищожение на организацията. Под натиска на К. Пърличев и Г. Баждаров е решено Ал. Протогеров да остане жив. Младите последователи на Т. Александров остават обаче с увереността, че той има участие в убийството на 31 август. Затова Ив. Михайлов пише, че през всичките “дълги седем-осем дни, когато нас ни беше просто страх да не полудеем”, о. з. генералът няма и хабер от кроенето на плана. Но пък министърът Ив. Вълков е запознат с отмъстителния сценарий и обещава исканата от Михайлов ценна помощ. [243]

 Алековци се оказват лоши конспиратори и некадърни заговорници. Наистина пристигат в Горна Джумая със силна охрана, дават разпореждания на своите съмишленици в града да бъдат нащрек и повикват четниците на Щ. Влахов за помощ, но това са по-скоро охранителни мерки, а не готовност за нанасяне на съкрушителен удар. На 10 септември хората на Ал. Василев са в града и чакат утвърждаването на ръководните си позиции във ВМРО.

 На 9 и 10 септември Ар. Йовков и Г. Занков са поканени на отдавна исканата от тях среща. Предупредени са Ив. Караджов, Ар. Манасиев, Борис Тиков, Кирил Паунов (Црън Киро), а в боева готовност още на 11 септември е приведена градската стража. Потърсено е съдействието на околийския полицейски инспектор Костадин Алексиев и началника на военния гарнизон. Пратениците на Илинденската организация пристигат на 12 септември. Тогава, в петък вечерта, в къщата на Панайот Райнов се разиграва кървавата драма. Неочаквано пада убит Ал. Василев, застрелян в гръб от К. Дрангов. Димящите револвери на Й. Гюрков и К. Дрангов са насочени и към гърдите на Ал. Протогеров, но нареждането да не се убива генерала е спазено. Актьори в баталната сцена са още П. Шанданов и П. Михайлов. На другия ден пада убит от терориста Асен Даскалов и Г. Атанасов. Убити са още Ангел Коларов и Димитър Петрински. [244]

 Илинденци намират временен приют при военните власти, които спокойно гледат на вършените убийства и изпращат определените жертви до гарата, знаейки за пъкления план. В околностите на с. Сопово, Дупнишко, е заловен и убит Ар. Йовков. Г. Занков успява да се спаси. Промъквайки се в Дупнишко, Самоковско и Софийско, той наблюдава свободното движение на терористите по гарите, влаковете и селата, както и по “върховете и полите на Витоша”. [245]

 На 13 септември 1924 г. Мирчо Кикиритков убива в София Славчо (Владислав) Ковачев от гр. Щип, бивш секретар на Върховния македоно-одрински комитет, федералист и един от първите инициатори за учредяване на Македонския научен институт. В същия ден Владимир Димитров (Владо Шофьора, Черноземски) застрелва депутата Д. Хаджидимов от с. Горно Броди, Серско, член на ЦК на БКП. Двамата убийци са заловени и по-късно с цел да бъдат оневинени пред съда, от името на ЦК на ВМРО с дата 7 септември са съставени “оневиняващи ги” възлагателни писма. Убитите на 13 септември са осъдени от специален организационен съд заради “заговора против ВМРО и за интелектуалното им съучастничество в убийството на Т. Александров”. Антидатираните документи не са подписани от Ал. Протогеров. [246] Но той се “солидаризира” с извършената конспирация като одобрява действията на “неотговорните лица”. Законният член на ЦК утвърждава присъдите, а Михайлов укорно споменава, че сред наказаните са лицата, с които Протогеров е искал “да стане другар в ЦК”. [247]

 Правителството на Ал. Цанков се старае да представи събитията в Г. Джумая като следствие от борбата между националисти и федералисти-болшевики. Българският печат се пълни със сензационни заглавия за предотвратения метеж и насроченото за 14-15 септември обявяване на “Петричко в съветска република” начело с Ал. Василев. [248] За съжаление в публичното съзнание на българската общественост темата Македония все по-често започва да се свързва с кървавите братоубийства и граждански междуособици, а не толкова с положението на сънародниците в Югославия и Гърция. Внушителните панихиди и искрено оплакване определят заслуженото място на Т. Александров като легендарен революционен водач на българското освободително движение в Македония. След вестта за “изменническото убийство”, населението в Петрички окръг чрез траурни шествия, събрания, телеграми и др. форми, дава израз на преклонението си пред неговата памет. [249]

 До прокудените от родните краища македонски българи е изпратена телеграма, чиито автори са главните вдъхновители и действащи лица на 12 септември – Ив. Михайлов, К. Дрангов, А. Даскалов, В. Мечкуевски, Ар. Манасиев, Ив. Караджов, Т. Кочерински (Стоилов), Д. Иванов, Б. Тиков, К. Алексиев и К. Паунов. Те призовават в “тези велики дни” да бъде следван примерът на великия покойник Т. Александров и уверяват, че “всичко честно и идеалистично е с неговия дух”. [250]

 Докато младите последователи на Тодор Александров желаят да продължат и в окръга започнатото от Г. Джумая дело, то Ал. Протогеров се съвзема и на 16 септември упълномощава своя довереник о. з. полк. Климент Кръстев да отиде в Петрич. Още същия ден той пристига в окръжния център и се среща с легендарния струмишки войвода Г. Въндев, неговия секретар Ал. Попов, кмета на града Чапразов, Хр. Медникаров, околийския началник З. Новев и с офицери от гарнизона. [251] Пълномощникът на Ал. Протогеров е първият организационен човек, дошъл отвън след събитията. Той установява, че от няколко дни в града се спотайват Щ. Влахов и Д. Вретенаров, а на 14 септември е правена панихида в памет на Ал. Василев. Неговите съмишленици начело с Хр. Медникаров ликуват за убийството на Т. Александров. “Положението и духът на Алеко” се държат още от Г. Манолев, П. Говедаров, Н. Хаджиев, Г. Стоянов (Гогата Полски) и др. [252]

 На третия ден от престоя си в Петрич Кл. Кръстев е предупреден, че Щ. Влахов и Д. Вретенаров се намират в с. Припечене (дн. Генерал Тодорово). Веднага “четири вагончета” с четници, водени от Милан Постоларски и “20 – 25 войници с офицер” са отправени към селото и къщата е обкръжена. От телеграмата на видния петрички гражданин Ат. Калибацев става ясно, че градът е окичен с черни знамена, ще има панихида с траурно шествие, а физическите убийци на Т. Александров са избити в с. Припечене. На същия ден, 18 септември в Пловдив пада убит Ч. Кантарджиев. [253]

 Горноджумайските събития са бойно кръщение за новото попълнение в редиците на ВМРО. С организаторския си и конспиративен талант като естествен негов водач се налага Ив. Михайлов, избраник и ученик в революционното дело на убития Т. Александров. Ръководните дейци решават на 17 септември 1924 г. да започне незабавно подготовката на отдавна отлагания общ конгрес. В помощ на Ал. Протогеров, макар и в разрез с правилника и устава, Ив. Михайлов е назначен за секретар на ЦК. От 23 септември той е упълномощен от Ал. Протогеров “да действа в Петрички окръг” за умиротворяването на района. [254]

 Несъмнено Ив. Михайлов овладява възловите командни позиции във ВМРО, а това е поредното отстъпление на Ал. Протогеров от лидерството в ЦК. За него е ясно, че в “горноджумайската конспирация” и при последвалите я убийства е пренебрегнат “единственият член на ЦК”, а е търсено съдействието и изказана благодарност на министъра Ив. Вълков. Преди да даде извънредните пълномощия на Ив. Михайлов, Ал. Протогеров предявява едно условие: “по никой начин да не се посяга върху лица, докато не се установи тяхната виновност”. [255] Това е възприето от Ив. Михайлов, но не е изпълнено.

 Чрез кадрите на ВМРО в Горноджумайско, Неврокопско и отчасти в Разложко, Ив. Михайлов има информация за състоянието в окръга. Редица членове на спомагателната институция възприемат убитите на 12 септември като олицетворение на следвоенната ВМРО и чистосърдечно признават, че до идването на полк. Кръстев “положението било натегнато, в смисъл настроение против убийците” на Ал. Василев и Г. Атанасов. Но след това в писмата си до Протогеров те заявяват верността си към освободителния идеал. Според Хр. Медникаров те не “служат на лица, а на идея”, а Г. Стоянов, след доверителното писмо на Ал. Протогеров до него, започва да се титулува “завеждащ Серски окръг” и е готов да направи “всичко по силите си”, обещавайки винаги да се ръководи от здравия разум”. Такава позиция, “за да се избягват излишни жертви”, възприемат и П. Говедаров, Г. Манолев и Зисо Попов (Живко). [256]

 Специалният пратеник на ЦК и неговите активни помощници в окръга след 23 септември арестуват почти всички ръководни лица на спомагателната организация в Петричка и Мелнишка околия. Обект на повишен интерес са дейците на ВМРО от най-близкото обкръжение на Ал. Василев. Според М. Монев и П. Шанданов, техните присъди са ясни и “няма нужда от много аргументи”. Те установяват, че Г. Манолев и П. Говедаров като главни комисионери по продажбата на турските имоти са взели 278 000 лева само “от един турчин” и в разрез с организационния морал са гонили личния си интерес чрез спекулативна търговия с “тютюна, вината и говедата” и т. н. [257]

 Показателно за чувствата и мотивите, определящи действията на Ив. Михайлов в окръга, е неговото писмо до Ал. Протогеров, писано в гр. Г. Джумая на 30 септември 1924 г. Той съобщава за разкритите “потресающи неща”. За Михайлов е “обидно, ужасно” и крайно съжалително, че “Миле (Т. Александров) загива в кръга на подобни подли мошеници, които са потънали в блато от кражби и други престъпления”. Учудващ е фактът, “че хората, в чиято подлост не се съмнявахме, се оказват укриватели на Тодоровите убийци и получавали от тях писма”. Подробности опитният конспиратор не споменава, но е уверен, че “колко много добре сме постъпили като не се оставихме да ни четат своите гадни уверения в искреност, а ги изпоарестувахме, ще се види от признанията им. По тази материя се изгуби доста време, може би, но поне се извлякоха поуки, изловиха се престъпници от голям мащаб, а народа ще види колко ВМРО е решителна, когато се каже да се изнесе истината и запази морала на едно дело”. Писмото завършва с оптимистичното заключение, подчертаващо още веднъж значимостта на спомагателната организация: “Щом и последните крачки в посоката на обновлението и към спасение на този край от мошеници станат общо достояние, ще има още по-хубави условия за изграждането на това, което е нужно за Делото оттатък.” [258]

 Протогеров е редовно информиран за хода на разкритията в окръга. Всички негови “млади помощници” не пропускат да подчертаят “уважението” си към о. з. генерала и “обещават подкрепа в борбата с разрушителните елементи”.

 Проведени са срещи с делегатите на националния комитет на македонските братства, които поощряват Ив. Михайлов, убедени от протоколите на разпитваните К. Мишев, В. Стоянов, Г. Манолев и др., че “Алеко е уличен решително в далавери от вулгарен характер”. На 1 октомври 1924 г. Г. Занков се обръща с осъдително открито писмо до своите съратници – илинденци. Веднага след това е проведена среща на Ив. Михайлов с младежкия кръг около него. Решено е да се даде обоснован отговор на това изложение. [259] С литературната част на възражението е натоварен “да се занимава [Йордан] Бадев”, на чието разположение започват да се предават материалите от щателно документираното организационно следствие в окръга. Така възниква идеята за брошурата “Заговорът против Т. Александров, по данни на ВМРО”. [260]

 С убийството на Ал. Василев част от неговите “верни хора” намират приют при Г. Пенков, анархокомунист, някогашен телохранител на Я. Сандански, участник в банков обир, а след войната собственик на дъскорезна фабрика в м. Предела. Още на 14 септември Г. Пенков се обявява за “Временно завеждащ Петрички окръг” и заповядва на войводите от околните села заедно с четите си да бъдат събрани в посока “през гората и право на “Предел”. Изричното му нареждане е в никакъв случай да не се изпълняват заповедите на Ар. Манасиев и Г. Хаджиевтимов, “убийците на Алеко, Г. Атанасов, Ан.Коларов и др.” Към четата на Г. Пенков се присъединяват Д. Панов (Пашич), братя Коста и Наско Елшански, Тома Рушкин и Александър Пенков. [261]

 Поведението на Г. Пенков, Ал. Буйнов и Г. Ковачев през онова смутно време потвърждава народната мъдрост “Гузен негонен бяга”. Те нямат някакви особени провинения пред ВМРО, но с убийството на Алеко се открива добър шанс военните да си отмъстят за поруганото офицерско достойнство през септември 1923 г. в гр. Разлог. И тримата са сред най-активните автономисти, които запазват от явна смърт комунистическите бунтовни водачи. Освен за Г. Пенков, командващият войските в целия окръг генерал Асен Чолаков издава заповед за преследване и на Ал. Буйнов и Г. Ковачев, които се обявяват за нелегални. Офицерите от разложкия гарнизон капитан Абаджиев и подполковник Жеков участват в арестуването на Г. Ковачев и Ал. Буйнов. Войсковите усилия са активно подпомогнати от милицията в Банско, предвождана от члена на Окръжния комитет на ВМРО Иван (Йонко) Вапцаров.

 Военните са особено настоятелни в арестуването на Г. Ковачев и Ал. Буйнов. В четата на Разложкия околийски ръководител на ВМРО Г. Ковачев са неговите земляци, комунистите – заложници Вл. Поптомов, Вл. Седлоев и Л. Попстефанов. Четникът на Г. Ковачев Тома Кръстев Самарджиев от с. Елешница в свидетелските си показания от 8 април 1935 г. записва: “Всички бяхме въоръжени. В с. Горна Сушица, Светиврачко намерихме Ал. Буйнов. В това село се бавихме около 7 – 8 дни като Седлоев, Томов и Попстефанов, които бяха комунисти, избягаха за Сърбия и оттам преминали в Русия”. [262] Липсват данни за организиране на въоръжен отпор от Г. Ковачев и Ал. Буйнов срещу последователите на Т. Александров, не е ясно дали те съдействат за бягството на тримата комунисти. С тяхното деяние е решено да се занимава организационният съд. Но двамата не са изправени пред ЦК на ВМРО за разследване. Убити са на 27 септември 1924 г., още същата вечер, когато са арестувани. Бръснарят в гр. Банско Г. Шарлаков, извикан в дома на Й. Вапцаров, предава следния разговор: “... Протогеров гълчеше Вапцаров защо са направили тая работа, та са избили Буйнов и Ковачев, казваше “биваше ли така, защо не ги изпратихте в Горна Джумая”, а Вапцаров му отговаряше: “А бе, дойдоха по-буйни хора от Неврокоп и свършихме с тях...” [263]

 Обстановката в окръга подхранва антисанданистките настроения и прави обречено принудителното отшелничество в пиринските дебри на Пенковата чета. В нейното преследване се намесва и самият Ив. Михайлов. С гриф “много бързо”, на 2 октомври 1924 г. Ар. Манасиев получава подробен план от “специалния пълномощник на ЦК на ВМРО”. Идеята е “гонитбата на Г. Пенков” да започне чрез хвърчащи отряди с уточнени райони на действие. Начело на петричкия отряд е Г. Въндев, на мелнишкия – Димитър Илиев (Мито дядо Илиев), син на войводата дядо Илия Кърчовалията. “Неврокопско – Разложките другари” се предвождат от Ст. Филипов, а на горноджумайския отряд началник е Г. Хаджиевтимов. Осигурено е всичко необходимо на преследвачите – открити листове, дрехи, оръжие, парично възнаграждение, инструкции за начина на гонитбата и разяснение на хората, че ятаците “жестоко ще пострадат” [264] Без никаква поддръжка от населението и преследвани отвсякъде, Г. Пенков и другарите му се предават на военните власти в Разложко, след което са разследвани от ВМРО и убити. [265]

 Наказателните групи на ВМРО в окръга екзекутират и всички приближени дейци на Ал. Василев, злоупотребили с “народните пари”, компрометирали освободителните идеи и взели участие в подготовката и убийството на Т. Александров. В този списък челно място заемат П. Говедаров, Г. Манолев, Д. Балкански, Д. Сугарски, В. Стоянови др. Успяват да избягат братя Никола и Димитър Хаджиеви, Г. Стоянов и Тома Радовски. [266]

 Изпълнителните административни и организационни власти съгласувано предприемат изселването освен на братя Медникарови и братя Вретенарови и на всички, които са близки с “Алеко и компания”. [267]

 Признаците на сепаратизъм, забелязани от Ив. Михайлов през юни 1922 г. в изявите на Ал. Василев, са свързани наред с постепенно нарастващите лидерски амбиции и вождистки стремежи, още и с чисто финансово-икономически интереси. Част от съдружниците на Ал. Василев, криейки се от “надзора на ЦК”, използват положението си в спомагателната организация и за лично забогатяване.

 Прославеният струмишки войвода Г. Въндев назначава в Петрич “специална комисия по разкриване частните търговци и други парични сделки вършени с организационни суми от лица принадлежащи към ВМРО”. Петричкият търговец Васил Костенаров веднага декларира получените от Алеко паша “589 турски лири и 11 златни наполеона за съхранение до второ поискване”. Съгражданинът на Ал. Василев Михалуш Трайчев получава през януари 1922 г. “2003 златни турски лири, 60 разни златни наполеона.” През 1923 г. му са дадени 500 000 лв. организационни средства, за да търгува с тях като от годишната лихва от 100 000 лв. половината бъде за благодетеля Ал. Василев, а другата – за ВМРО. [268]

 Многото създадени документи, някои от които съзнателно огласени публично, говорят освен за проведеното обстоятелствено разследване, още и за явното нарушаване на централните разпоредби по тайния бюджет. [269]

 За разлика от Ал. Протогеров, след “аферата” в Горна Джумая неговият секретар Ив. Михайлов има цялостно становище по обновлението на освободителното дело. Според него, докогато в поробена Македония продължава освободителната борба, в територията на Царство България ВМРО трябва да изгражда “база, солидна и тайна”. Този дух на “конспиративна централизация” обаче е накърнен от липсата на система и дисциплина в работата. Не е организирана ефективна разузнавателна служба, не се търсят нови начини и пътища за контакти с вътрешността, или със странство, нищо не е сторено и за повдигане на съзнанието и бойната подготовка на борците, а има затруднения и от неуредиците в пунктовете. [270]

 Успоредно с подготовката на общия конгрес започва и установяването на ред в “базата”. Прави се верният извод, че причината за настъпилия разпад се корени в устройственото смесване “дейността на ВМРО в Македония под сръбско и гръцко робство” с тази в Пиринския край. Установено е, че “поради това смешение службите са забъркани и занемарени”, вътрешната дисциплина е слаба, а понятията на мнозина пирински деятели за преките задачи и главни цели на освободителното движение са съвсем изопачени. Затова Михайлов ясно започва да разграничава в обръщенията си Серски, Струмишки и Солунски окръжни революционни комитети от околийските ръководни тела в Петрички административен окръг.

 Логично началото на преустройството е свързано с уреждането на пунктовата служба в окръга и страната. Изрично е упоменато, че пунктовите началници се подчиняват само на Задграничното представителство и на ЦК. Кадровият опит от възстановяването на ВМРО до септември 1924 г. е отчетен и затова е постановено “да не приемат за четници дирени от властите за извършени престъпления, нито пък такива, които отиват само един път от любопитство. Организацията има да достига високоморални цели, затова в редовете си може да приема само най-морални човеци, идеалисти, готови да се пожертвуват за свободата на своите братя...” [271]

 По препоръка на Ив. Михайлов от 17 октомври 1924 г. за пунктови началници са назначени Николай Георгиев – Петрич, Ив. Караджов – Г. Джумая, Ст. Филипов – Неврокоп, Атанас Калчев – за Пловдив, с пълномощията ”да стегне дисциплината между спомагателните членове на ВМРО, а Й. Гюрков и П. Шанданов – да проведат анкета в Хасковския пункт”. [272]

 След убийството на Ал. Буйнов и Г. Ковачев е назначено ново околийско ръководство в Разложко с председател Атанас Грънчаров, Ив. Вапцаров –подпредседател, Г. Цаков – секретар, П. Гълъбов – касиер и Б. Максимов – съветник. [273]

 Под ръководството на пунктовите началници и с помощта на местните и околийски ръководни тела се изпълняват нарежданията на Ал. Протогеров и Ив. Михайлов за внасяне на ред във финансите на ВМРО. По идея на “единствения член на ЦК” е в ход и своеобразна инвентаризация на сумите и материалите, с които е боравено от октомври 1908 г. до 30 септември 1924 г. Оказвано е и съдействие на специалната финансова комисия, назначена от ЦК, която има за задача да приведе в известност всички организационни суми и материали, завещани от Ал. Василев и Г. Атанасов в Солунски, Серски и Струмишки революционни окръзи и особено сметките от Петричко. Обърнато е внимание върху постъпленията от специалните налози през Алеково време – 2% върху действителната покупко-продажна стойност на недвижими имоти, 25 лв. върху всеки изработен метър3 дървен материал, по 100 лв. на глава изнесен едър добитък през митниците на окръга, по 20 лв. на глава дребен добитък и т. н. Чрез пунктовите началници са съставени и утвърдени списъците на организационните работници, които ще бъдат издържани през зимата на 1924-1925 г. [274]

 Като отчита народното негодувание спрямо петричките депутати, Протогеров съставя окръжно срещу правото им да бъдат и главни представители на тютюневите експортни фирми. Тютюнопроизводството е единственият поминък на бедното население в окръга и при ниските изкупни цени “то не ще може да се изхрани до края на годината”. Жителите в окръга с право се оплакват пред ВМРО, свикнали да гледат на нея като на свой защитник не само “в борбата против властниците, но и против тираните, експлоататорите на неговия труд, бегове и чорбаджии”. [275] Взети са мерки и срещу четници и кадри, налагащи на населението “разни ангарии, да им сече дърва, да им строи къщи, да им дава безплатно материали за строежи, да им оре ниви”. Това също влиза в противоречие с традицията и наредбите на ВМРО. На пунктовите началници е съобщено “да се прекрати този недостоен начин на изнудване за лични облаги и тегоби”. Защото населението ще се отчае “и не ще дава доброволно подкрепата си”. [276]

 Депутатите М. Монев и д-р П. Кушев са официалните пълномощници на ВМРО пред “разните министерства”. Но те са недоволни, защото П. Михайлов сам урежда произволни срещи и върши всякакви ходатайства. След Протогеровата намеса, по-рано утвърдените представителни пълномощия на М. Монев и д-р П. Кушев са запазени. [277]

 “Суверенитетът” върху организационната територия постоянно е накърняван от ренегатската контрачета на Илия Пандурски, умеещ “силно да се пази, като спи под охраната на двойни часови”. За да преследва неговата чета покрай границата е дадено пълномощно на Евтим Кушов, войвода на група от 10 до 25 души. [278]

 От юли 1923 г. по поръка на Т. Александров, Г. Атанасов е зает с обучението по новите средства на близка борба. От есента на 1924 г. това става задължение на Ив. Михайлов. Той споделя мнението на военните специалисти, че четите освен морално, трябва да превъзхождат “тези на ренегатите сръбски жандармски и войскови отделения” и технически. [279] Базата в България създава широки възможности за модернизиране на новите борчески начинания, а това налага укрепването и запазването на помощната институция в Петричко.

 В окръга продължават да се изпълняват смъртни присъди по “късата процедура”. Освен за “шпионаж в полза на гърците срещу ВМРО”, списъкът на убитите през септември 1924 г. идейни и организационни противници е увеличен. Убит е Ст. Хаджиев от с. Голешово, Мелнишко, М. Алексиев от гр. Велес, Атанас Миховски от с. Косинец, Костурско, секретар на Окръжния комитет на БКП, а на 23 декември в Милано е убит П. Чаулев. На 30 декември е убит Ст. Мишев от Кирил Григоров в гр. Щип. Терористът на ВМРО Х. Златанов изпълнява заръката за убийството на Г. Скрижовски в Свиленград (26 февруари 1925 г.) [280] Организационното разузнаване набира сведения за Д. Влахов, правят се опити за неговото убийство, но без успех. Бившият довереник на Ал. Протогеров и Т. Александров предпочита “да води книжна борба, да живее като отшелник и се пази чрез криене”. [281] Общият брой на убитите по повод на т. н. Горноджумайски събития е около 35 души. [282]

 На 25 декември 1924 г. книгата “Заговорът против Тодор Александров по данни на ВМРО” е готова и Ив. Михайлов изпраща един брой на Ал. Протогеров. Той пък е обиден, защото не е държан в течение “от другарите” при съставянето на “труда”. С неговото публикуване се цели да бъдат посочени виновниците за убийството на Т. Александров – БКП и Коминтерна, а обществото да приеме и оправдае последвалата кървава отмъстителност на младите следовници. За Г. Занков това е “памфлет”, представляващ “кола грънци и една сопа й стига”. Той се включва в “книжната борба” и написва друга, на места по-убедителна версия за събитията от 1924 г. [283]

 Политико-идеологическото противопоставяне и разграничаване забулва историческата истина и не дава възможност за обективно тълкуване и оценяване на събития и личности в македонското освободително движение. Редица кадри на спомагателната организация желаят да запазят водещите си позиции и се движат не толкова от идейни мотиви, а от практическа и житейска целесъобразност. Те не могат да се определят като клонящи към БКП, като “левица”. Сред тях са Ал. Василев, Г. Атанасов, Г. Манолев, П. Говедаров, Г. Ковачев, Ал. Буйнов, Н. Хаджиев и др. Част от политическите убийства след Горноджумайските събития са традиционно мотивирани. Те за съжаление са печален отзвук от идейните и тактически различия във ВМОРО след 1903 г., както и от онова страшно братоубийствено начало, поставено от серчани още през 1907 г. Затова именно кадрите на ВМРО в Неврокопско са най-последователни в крайните си наказания спрямо серчани, вдъхновили и организирали убийството на техния заслужил земляк Б. Сарафов.

 Иван Михайлов, бъдещият първи лидер на ВМРО, който присъствува на Серския конгрес след убийството на Т. Александров, сочи в спомените си добре оформените две групи, едната на Г. Манолев, Г. Пенков и П. Говедаров, а другата – начело със Ст. Филипов, “израснали във взаимно вражество и борби, познаващи се като противници още от крехките си младини”. [284]

 Неврокопската група е най-активно подкрепяна от приближените на Т. Александров дейци, взели връх в организацията след неговото убийство. За разлика от Г. Занков, който от емиграция изпраща едно писмо (декември 1924 г.) до ръководството на Илинденската организация, където прави тревожната констатация, че се “избива едно идейно течение в лицето на т. н. бивши санданисти и останалите случайно федералисти след 9 юни...” [285], Михайлов и неговите млади съратници са убедени, че “санданизмът е един разкол в средата на организацията след 1903 г., не е левичарство”. [286] Но на практика в обстановка на формиращия се във ВМРО непримирим и войнствуващ антикомунизъм, чудесно обслужващ правителствените цели, е намерен подходящ идеен етикет – “комуниствуващи санданисти”. Така лесно биват заведени на отчет живеещите в окръга четници, куриери и поддръжници на Я. Сандански. Всеки техен замисъл и действие е обект на санкциониране, а през 1924 г. и началото на 1925 г. биват извършени убийства и на останалите живи членове на някогашния Серски окръжен комитет – Ч. Катранджиев, Ал. Буйнов, Г. Скрижовски, Ст. Хаджиев, а по-късно и на Т. Паница. [287]

 Злощастното убийство на Т. Александров и кървавата междуособна разпра в Г. Джумая, заедно с новите братоубийства, имат отрицателно значение за дейността на ВМРО в Пиринска Македония.

 Кризисният процес във ВМРО достига до естествен резултат – организационното обособяване на нова прокомунистическа и просъветска формация – ВМРО (обединена). Нейната анемична дейност в Петричко е най-добрият критерий за политическата дееспособност на т. нар. левица в македонското революционно движение. [288]

 Прокламираната безпартийност чрез Окръжно № 303 от 22 август 1922 г. и Декларацията от 6 септември 1923 г. на ЦК на ВМРО за незаинтересованост от българската вътрешна политика, постоянното акцентуване върху обстоятелството, че ВМРО “разчита на своите собствени сили и не може да служи на нито една държава и партия”, [289] не намират необходимия израз в политическите действия.

 ВМРО се заплита във вътрешнополитическите борби на страната, а чрез обратното действие на упражняваната организационна партийност се нанасят удари върху единството, силата и авторитета на освободителното движение. Злополучният край на преговорите с коминтерновските дейци отбеляза началото на неотклонно провежданата антикомунистическа линия във ВМРО. Сред управляващия елит от революционни дейци се формира убеждението, че неотклонната проява на антикомунистическата им позиция превръща организацията във фактор за вътрешната сигурност на България. Това според тях е благоприятна предпоставка за ангажиране на българските официални власти с дискретна подкрепа за ВМРО в “нейната организационна територия” – Петрички окръг.

 Върху цялостната дейност на ВМРО след Първата световна война съществен отпечатък налагат личностните качества, характерни особености и обществено-политически възгледи на нейните първи хора. До 31 август 1924 г. водещата фигура е безспорна – Т. Александров. След него постепенно започва да се утвърждава Ив. Михайлов. Той се отнася с крайна резервираност към опитите партийната идеология и влияние да проникват и да завоюват терен сред македонското освободително движение. Изпитва органическа нетърпимост към комунистическата идеология и следейки всички изяви на БКП по македонския въпрос от началото на 1923 г. насам, е отрицателно настроен спрямо “македонствуващите комунисти” като Д. Хаджидимов. В една бележка [290] до Ал. Протогеров, Ив. Михайлов описва впечатлението си от събрание в тесняшкия клуб, където Д. Хаджидимов говори пред македонците за историята, значението и последствията на въстанието от 1903 г. Наблюдателният младеж не приема “комунистическата тенденция”, която изопачава въстаническата борба. Той се впечатлява от ораторската възбуда, с която се говори за съпротивата на “централистите” към върховисткото патриотарство. Обаче най-силно е вдъхновението на Хаджидимов, когато споменава “мекеретата” Александров и Протогеров, загдето подготвят българската военна намеса през 1912 г. с атентати. Михайлов не е съгласен с партийната критика на бившия революционер, разчитащ на “болшевишка Русия” и обвиняващ “авторите на магарешките атентати”, че сега имат право да се покланят “само на магарешките уши”, но не и да играят “гйозбояджилък с нови идеи за автономия и пр.” Изводът на Михайлов е показателен както за неговата интелигентност и лична позиция, така и за отношението му към публичните изказвания въобще:”…най-добрият успех за агитатора е в това да накараш един разумен слушател да се позамисли, а не в това да предизвикваш смях, или злоба в душите на хиляди прости и глупави слушатели”.

 Михайлов още от началото на 1924 г. подробно излага мнението си за вътрешното македонско революционно движение, което е възможно само като “надпартийна, надкласова борба, която става борба на целия народ срещу поробителя”. Самата организация е тайна и в това е мистериозната сила на движението, а ВМРО е екстериториална. Установеният ред, държавни закони, международни задължения, тя не признава, когато се касае за изпълнението на нейните решения. Организацията е “нещо изключително”, създадено от извънредните обстоятелства, при които е принуден да живее македонският българин. Членовете й свикват безвъзвратно с нейните изключителни изисквания за мислене, за чувствуване и за работа. Македонското революционно дело е “ултраидеалистическо, то е една религия и диша чрез вярата си, от която произлиза предаността, затова революционера е самоотречено същество”. [291]

 За Ив. Михайлов това не са празни думи и схоластични фрази, а осъзнато поведение, доказано след 31 август 1924 г. Усилията на неговите съмишленици са насочени не само към нормализиране на дейността в спомагателната петричка база, но и към преустройството на бежанските организации в България според вижданията на ВМРО. [292] Михайлов е олицетворение на ВМРО не само за неговото поколение дейци, но и за част от българските политически среди. Кирил Дрангов заминава в чужбина “с мисълта че Организацията това си ти... и желая да те чувам и видя още по-силен голям и мощен за Македония, другарите и предателите”, а Гр. Василев съветва Ив. Михайлов да се пази “защото враговете бдят”, нямайки вяра в генерала, когото смята “за болшевик и загубен човек” [293]

 От есента на 1924 г. Протогеров е в сложна и деликатна обстановка. Подкрепата на Михайловите другари е неискрена. Бившият върховист не може да забрави “обидния факт”, свързан с недопускането му в задкулисната подготовка на горноджумайските събития и насоченото срещу него още горещо оръжие. Достойнството на видния участник в македоно-одринското движение и член на ЦК е унизено от интервюто на военния министър Ив. Вълков пред сръбския в. Политика, където е изказано мнение за неговата напреднала възраст. Носят се слухове, че той е неподходящ да оглавява ВМРО не само заради товара на годините, а защото “е бил с Алековци, но после се присъединява към джумайските конспиратори”. Недоверието дразни Ал. Протогеров. Като счита Ив. Михайлов за “единственото лице годно да поеме работите”, той разбира, “че стоенето начело на ВМРО е вредно” и въпреки недовършеното дело проявява склоност да напусне ръководния пост. Душевните терзания на генерала не са разсеяни от Ив. Михайлов и при такива ненормални отношения започва подготовката за отлагания от 1908 г. общ конгрес. [294]

 Горноджумайските събития и последвалото стабилизиране на ВМРО будят загриженост сред военните и административни власти за бъдещето на държавните институции в Петрички окръг. Окръжният управител Никола Георгиев настоява пред министъра на вътрешните работи Ив. Русев “да се открие премахнатото Бюро за обществена безопасност”, а неговият съвет е “Властта в никакъв случай не трябва да разчита на ВМРО в окръга. Пресните и печални факти от катастрофата в нея ни доказаха каква опасност съставлява за държавата една организирана сила, когато попадне изцяло или отчасти под влиянието на разрушителните елементи”. [295]

 Съветът на петричкия окръжен управител не е лишен от основание. Но в единодействие с властите, след 12 септември ВМРО предприема борба срещу “разрушителните елементи” и започна строг кадрови преглед в собствените си редици.

Вярно е, че “горноджумайската конспирация” е благословена от военния министър, но ВМРО няма намерение да става “оръдие никому”. Налице са обективни предпоставки единодействието между революционната организация и управляващите власти да продължи. Пряк резултат от събитията през юни – септември 1923 и септември 1924 г. е формирането на земеделска и комунистическа политическа емиграция, враждебно настроена против правителствата и “неотговорните фактори” в България. Противниците на ВМРО, принудени да напуснат окръга, са готови наред с “книжната борба” да участват и в планираното отвън единофронтовско въоръжено въстание. Политическата емиграция е използвана ловко, за да отслабва българското освободително движение в Македония и да разстройва от Югославия и Гърция пиринската база. Отново Т. Паница предлага услугите си на “руските другари” и на коминтерновския деец Г. Димитров, като организира “старите санданисти и своите хора в гръцка Македония и Неврокопско...” [296]

 В Петрички окръг Ив. Михайлов също залага на “своите хора”. Ако Т. Александров е привърженик на разумен кадрови подход, целящ приобщаването на дейци от Серски революционен окръг към целите на следвоенната ВМРО, Ив. Михайлов се отнася с недоверие и неприязън към останалите живи санданисти и местни общественици. На всички по-възлови ръководни места – от ЦК на ВМРО до околийските пълномощници на ЦК – се назначават кадри от “Българския Витлеем – град Щип”, предани на Ив. Михайлов, или пък бежанци от други краища на Македония. Този кадрови облик е извор на отчуждение и резервираност от страна на някои местни дейци спрямо централното ръководство на ВМРО.

 На 30 декември 1923 г. Т. Александров поздравява членовете на ВМРО с новата 1924 г. [297] Ако 1923 г. е изпълнена с “нечувани жестокости и тежки кървави материални жертви”, то на новата 1924 г. се възлагат големи надежди. Нека тази “високосна година да бъде многоочакваната най-щастлива година както за борческа Македония, тъй също и за всички онеправдани и потиснати в света”. Финалът на окръжното завършва с програмния девиз: “Да живее независима Македония! Да живее самоопределението на народите, братството и справедливия траен мир в света”. Но уви, годишната равносметка не е оптимистична.

 Някои чуждестранни дипломати с основание предполагат, че “смъртта на толкова македонски водачи и най-вече на Т. Александров сигурно е началото на края на идеалистическо-романтичната фаза в македонското освободително движение...” [298]
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


201. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. л. 19.

202. В.Василев, Майският манифест на ЦК на ВМРО от 1924 г. - обстановка, преговори и последици, сп. ИП, кн. 5 от 1980 г., с. 39-63; Българската комунистическа партия и македонския въпрос, 1919-1934, Изследвания по българска история, т. VІІІ, С., 1986, с. 189-196; Д. Косев. Положението в България и курса на БКП след септемврийското въстание в 1923 г. до април 1925, ИБИД, кн. ХХVII от 1970, с. 175-177, 191-196; Отношенията между България и сърбохърватско словенското кралство при военно-фашисткото правителство 1923-1925 г. , ИБИД, кн. ХХХV от 1983 г., с. 175, 187-188, 201-202, 204-205 и сл.; Д. Добринов. Т. Александров и македонското революционно движение, сп. Векове, кн. 1 от 1980 г.; ВМРО(обединена), С., 1993, с. 11-29; Д. Гоцев, цит. труд, с.119-194.

203. К. Палешутски, Македонското освободително движение..., с. 170-254.

204. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 61, л. 1-3; Македония..., с. 676-677.

205. Чехословашки извори..., т. I, с. 304; Д. Добринов, Последният…, с. 108.

206. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 51, л. 12; а. е. 2, л. 9, 9а, 95, а. е. 54, л. 1; К. Палешутски, цит. труд, с. 193-194.

207. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 74; бел. № 19-20 от гл.III; Азбучник към СД на ХХI ОНС, С., 1924, с. 4, 6-7, 10. Навярно при съставяне на депутатската листа е надделяло мнението на Т. Александров, тъй като само Н. Хаджиев от “хората” на Ал. Василев е избран, а останалите местни кадри са подгласници, без особени изгледи за успех. Н. Милев е избран в две околии, Горноджумайска и Кърджалийска. Той приема избора в Кърджалийска околия, а М. Монев заема неговото място; Ив. Михайлов. Освободителната борба..., т. II, с. 43.

208. АМВР, об. д. 16110, л. 32, 42-45.

209. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 180, л. 1; ИМ - Благоевград, Инв. № 2:2/839.

210. Пак там, Инв. № 2:2/828.

211. ЦДА, Сп 2120б, л. 42.

212. ЦДА, ф. 176, оп. 5, а. е. 82, л. 11, 31; Д. Митев. Англия и македонския въпрос и българо-югославските отношения през 1924 г., сп. ИП, кн. 3 от 1984, с. 23-24.

213. ЦДА, ф. 176, оп. 5, а. е. 82, л. 44; ДА - Благоевград, ф. 123К, оп. 1, а. е. 8, л. 29; Ал. Гребенаров. Македонските бежански..., с. 230-231; К. Палешутски, цит. труд, с. 189;

214. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 72; Ал. Гребенаров. Македонските бежански..., с. 233-234; К. Палешутски, цит. труд, с. 189.

215. ЦДА, ф. 176, оп. 5, а. е. 187, л. 2; а. е. 82, л. 74.

216. По-подробно в: В. Василев. Майският манифест..., с. 50 и сл.; Д. Добринов, Последният цар..., с. 117-118; К. Палешутски, цит. труд, с. 237, 240, 242-243.

217. ДА - Благоевград, ЕП № 79; Д. Добринов, Последният цар..., с. 117-118; К. Палешутски, цит. труд, с. 239-240; Ел. Стателова, цит. труд, с. 237.

218. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 66, л. 22-23; Р. Гришина, Формирование.., с. 142-202.

219. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 174, л. 17; а. е. 185, л. 1.

220. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 54, л. 2-4, 9-54; в. “Пирин”, бр. 22-23, 16 март 1924, с. 1; По-подробно за дейността на Илинденската организация в: Ал. Гребенаров, цит. труд, с. 234 и сл; К. Палешутски, цит. труд, с. 191-206.

221. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 275, л. 8-9.

222. К. Палешутски, цит. труд, с. 210.

223. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 66, л. 4-5; 36 години във ВМРО…, с. 128; Л. Панайотов. Витошката нелегална конференция на БКП(1924), С., 1959, с. 66-67; К. Палешутски, цит. труд, с. 210-211; В. Василев, Майският манифест..., с. 50-51.

224. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 66, л. 24; а. е. 55, л. 7.

225. ЦДА, ф. 371, оп. 5, а. е. 67, л. 1-2, 5-6.

226. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 5, л. 185-186.

227. ЦДА, ф. 1932, оп. 2, а. е. 28, л. 14, 68-73; а. е. 29, л. 14, 40-45.

228. ЦДА, ф. 1933, оп. 2, а. е. 22, л. 1; а. е. 28, л. 13, 51, 81; а. е. 29, л. 14; ф. 1909, оп. 2, а. е. 386, л. 15.

228а. Пак там, ф. 1909, оп. 2, а. е. 112, л. 1.

229. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 386, л. 2; ф. 1932, оп. 3, а. е. 66, л. 23.

230. К. Палешутски, цит. труд, с. 213.

231. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 173, л. 53; а. е. 15, л. 6; ф. 396, оп. 3, а. е. 5, л. 1; ДА - Благоевград, ЕП– № 76.

232. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 16, л. 19-20.

233. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 55, л. 6; ф. 1909, оп. 1, а. е. 16, л. 22; 36 години във ВМРО…, с. 485.

234. ЦДА, ф. 1933, оп. 2, а. е. 28, л. 51; АМВР, об. д. 4939; Б. Кастелов, Д. Хаджидимов и приносът му в борбата на БКП за свързване с масите (1923-1924), ИИИБКП, т. 52 от 1984, с. 385.

235. ЦДА, ф. 1933, оп. 2, а. е. 28, л. 51; ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 1-4; ф. 252, оп. 1, а. е. 592, л. 1.

236. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 54, л. 27-29; ф. 176, оп. 5, а. е. 187, л. 6-7, 9.

237. Чехословашки извори..., с. 266-268, 291, 300.

238. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 55, л. 1; ф. 369, оп. 1, а. е. 630, л. 8; ф. 396, оп. 2, а. е. 54, л. 29; ДА - Благоевград, ф. 1320, оп. 1, а. е. 55, л. 33-34; Сп 88, л. 44, 46. Опитите за разплитане тайните възли около убийството на Т. Александров е необходимо да бъдат продължени. Авторът приема за вярна посока, интелектуалните убийци на Т. Александров да се дирят сред кръга на овластените в Министерския съвет представители на Тайния военен съюз (Д. Тюлеков, Дейността на ВМРО в Петрички окръг, 1922-1934 г. – В: 100 години ВМРО, С., 1994, с. 159-160.) Открити бяха още два документа, които потвърждават някои факти от спомените на Хр. Ампов: 1. Писмо на о. з. Г. Атанасов до (Стойчо) Бакалов да услужи на “нашите хора”, един от който е полк. Савов, 5 август 1924 ( ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 181, л.1; 2. Писмо от Ст. Филипов до Ал. Василев и Г. Атанасов от 11 август 1924 г. за посещението на полк. Савов, директор на пощите и телеграфите в Неврокопско ( виж ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 398, л. 21-22). Важен е въпросът за участието на Ал. Протогеров в “заговора против Т. Александров”. Генералът признава, че заедно с Ал. Василев са били в с. Лъджене, но отрича воденето на разговор с Ч. Катранджиев и др. “левичари” там. Версията на Ив. Михайлов, че срещата, в къщата на Ч. Катранджиев е подготовка за премахването на Т. Александров обслужва конюнктурни интереси и не води до научната истина. Въпреки че убийството на Т. Протогеров не е толкова “загадъчно и мистериозно” все още има какво да се изяснява. Но при проследяване достоверността на всяка авторска позиция е редно да се има в предвид и малко известната теза на Г. Чичерин. Съветският дипломат на 22 септември 1924 г. отрича участието на Москва в убийството от 31 август, но приема смъртта на Т. Александров за положителен резултат/ Р. Гришина, Формирование…, с. 164

239. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 16, л. 22; Ив. Михайлов. Убийството на Т. Александров, С., 1993, с. 213-248; Г. Марков, Камбаните бият сами, С., 1994, с. 43-52; Д. Гоцев, цит. труд, с. 130-134.

240. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 63, л. 86; а. е. 108, л. 3.

241. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 5, л. 199; 36 години във ВМРО…, с. 129-131.

242. Пак там, л. 189, 191-192.; ф. 1909, оп. 2, а. е. 237, л. 1.

243. Пак там, ф. 396, оп. 2, а. е. 5, л. 199-200; 36 години във ВМРО…, с. 131.

244. Пак там, л. 181, 189, 194-195; а. е. 54, л. 33; ф. 1909, оп. 1, а. е. 16, л. 22; ф. 1932, оп. 4, а. е. 26, л. 1-33; ЦДА, Сп 2120б, л. 84-106; ДА - Благоевград, ЧП 552, с. 25-26; Чехословашки извори..., с. 317.

245. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 284, л. 2; в. Независима Македония, бр. 76 от 19 септември 1924, с. 2.

246. ЦДА, ф. 1932, оп.3, а. е. 64, л. 35-36; ф. 151б, оп. 1, а. е. 391, л. 6.

247. Пак там, ф. 1909, оп. 2, а. е. 172, л. 1; оп. 2, а. е. 37, л. 1-2; ф. 396, оп. 2, а. е. 5, л. 196.

248. ЦДА, ф. 176, оп. 5, а. е. 187, л. 43-44; ф. 396, оп. 1, а. е. 630, л. 8; в. Народно единство, бр. 227 от 20 септември 1924, с. 1; в. Демократически сговор, бр. 281 от 15 септември 1924, с. 3; в. Свободна реч, бр. 171 от 17 септември 1924, с. 1; в. Зора, бр. 1576 от 17 септември 1924, с. 1.

249. В. Независима Македония, бр. 77 от 26 септември 1924 г., с. 1; бр. 81 от 24 октомври 1924, с. 3; бр. 82 от 31 октомври 1924, с 3; Nouvelles Macedoniennes, ) № 28, 15 sept. 1924, p. 1.

250. В. Независима Македония, бр. 76 от 19 септември 1924, с. 3.

251. ЦДА, ф. 1932, оп.3, а. е. 196, л. 1.

252. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 76, л. 21.

253. Пак там, ф. 1932, оп. 4, а. е. 26, л. 27-29; в. Независима Македония, бр. 77 от 26 септември 1924, с. 3; в. Свободна реч, бр. 173 от 19 септември 1924; Г. Серафимов, 60 години от убийството на Ч. Катранджиев - разказваме за семейството му, в. ПД, бр. 222 от 18 септември 1984, с. 4.

254. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 17, л. 7; а. е. 68, л. 9-10. Д. Гоцев, цит. труд, с. 139.

255. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 311, л. 53; а. е. 210, л. 30; ф. 1932, оп. 3, а. е. 181, л. 4.

257. Ив. Михайлов, Спомени..., т. IV, USA, с. 272-275, 709-710.

258. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 270, л. 9.

259. Пак там, л. 11-12.

260. Пак там, ф. 1932, оп. 1, а. е.16, л. 1-36; оп. 3, а. е. 284, л. 1-3.

261. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 419, л. 26; ДА - Благоевград, ЧП 629, л. 1-3.

262. ДА - Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 29, л. 30-31, 62.

263. Пак там, л. 27, 31.

264. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 143; ф. 1932, оп. 3, а. е. 62, л. 9-10; К. Палешутски, Македонското освободително движение,1924-1934, С. , 1998, с. 15.

265. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 269, л. 45; ДА - Благоевград, ЧП 629, л. 3-13; Чехословашки извори..., с. 318.

266. НБКМ - БИА, ф. 189, а. е. 4, л. 277-278; ДА - Благоевград, ф. 1320, оп. 2, а. е. 55, л. 34-35; АМВР, об. д. 9906, т. II, л. 444.

268. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 193, л. 1-8; а. е. 199, л. 1-2, 4.

269. ЦДА, ф. 396, оп. 1, а. е. 17, л. 1-8; а. е. 22, л. 18, 32-33; ф. 1909, оп. 2, а. е. 407, л. 14; ф. 1932, оп. 1, а. е. 15, л. 20; а. е. 16, л. 1-36; Заговорът против Т. Александров по данни на ВМРО, С., 1924, с. 10 и сл.

270. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 10, л. 51-58; а. е. 8, л. 46-48.

271. Пак там, ф. 1932, оп. 3, а. е. 75, л. 31-32.

272. Пак там, а. е. 17, л. 9-11; а. е. 62, л. 11; а. е. 75, л. 36.

273. Пак там, а. е. 62, л. 11.

274. Пак там, а. е. 63, л. 88; а. е. 145, л. 3-4; а. е. 149, л. 3-6; а. е. 22б, л. 6

275. Пак там, а. е. 82, л. 1.

276. Пак там, а. е. 75, л. 27.

277. Пак там, ф. 1909, оп. 2, а. е. 263, л. 99.

278. Пак там, ф. 1932, оп. 3, а. е. 62, л. 12; а. е. 108, л. 1.

279. Пак там, а. е. 108, л. 9-10.

280. Пак там, оп. 1, а. е. 103, л. 1-10; оп. 3, а. е. 195, л. 4-5; а. е. 4, л. 1-5; ДА - Благоевград, ЧП 348б (Сведение и спомен за Г. Скрижовски от дъщерята Венера Скрижовска - Тричкова; Ив. Михайлов, Кирил Григоров – В: Избрани произведения, С., 1993, с. 306-307; в. Независима Македония, бр. 91, 2 януари 1925, с. 2.

281. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 115, л. 7; а. е. 235, л. 9; ф. 1932, оп. 3, а. е. 139, л. 1-4; а. е. 140, л. 54а.

282. В Скопие все още продължават да крият историческата истина под добре познатия ни македонистки идеологически похлупак. Там със зла умисъл не само преувеличават броя на убитите/160 души/, но и внушават лъжата за етнически мотивираните убийства. Напълно в духа на сърбокоминтерновския политически мит за уж исторически формиралите се различия между “българи и македонци” се тиражира последователно измислицата, че превъзнасяните “македонски революционери” са все невинни жертви на омразните български власти и тяхното оръдие–ВМРО /По-подробно в: Златна книга…, с. 1993, с. 170; Ив. Катарджиев, Сто години од формирането на ВМРО. Сто години революционерна традициjа, Скопиjе, 1993, с. 67-68; Историjа на македонскиот народ, т. ІV, Скопjе, 2000, с. 337-340/. Вдъхновяваният от Скопие съвременен македонизъм под маската за отстояване на демократичните ценности, прави необосновани опити да чествува в България 12 септември 1924 г., като ден на “бугарския геноцид върху македонците”. Този кощунствен акт, отразен в новия македонистки политически календар е грубо посегателство към историческата истина и родова памет. Загиналите през есента на 1924 г. и пролетта на 1925 г. не са “македонци” убити от лошите “бугари”, а около 35 души, жертва на братоубийствената кървава разпра в освободителното движение на македонските българи.

283. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 270, л.22; ф. 396, оп. 2, а. е. 54, л. 7-8.

284. Ив. Михайлов. Освободителната борба..., т. III, с. 33-34.

285. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 54, л. 25.

286. Ив. Михайлов. Освободителната борба..., т. II, с. 247.

287. Кюстендилският конгрес на ВМРО(1908 г.). Съставител К. Пърличев, С., 2001, с. 94-102; Г. Марков, Върховете привличат мълнии. Покушения и политика в България 1878-1919, С., 1989, с. 161.

288. В. Василев. Майският манифест..., с. 62; Д. Добринов, Майският манифест и създаването на ВМРО (об)..., с. 228-240.

289. Чехословашки извори..., с. 314-315.

290. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 270, л. 37-38.

291. Ив. Михайлов. Няколко думи за вътрешното македонско движение, в. Независима Македония, бр. 41 от 18 януари 1924, с. 2-3; бр. 42 от 25 януари 1924, с. 3.

292. По-подробно в: Ал. Гребенаров, цит. труд, с. 247-277.

293. АМВР, об. д. 4939, л. 28;К. Палешутски, цит. труд, 16.

294. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 172, л. 1-3; оп. 2, а. е. 101, л. 19.

295. Пак там, а. е. 220, л. 8 (Писмо на Ив. Вапцаров до Ал. Протогеров, 5 февруари 1925 г.; АМВР, об. д. 9906, т. I, л. 407.

296. Г. Димитров, Събрани съчинения, С., 1990, т. 16, с. 309 К. Палешутски, Македонското освободително движение след Първата световна война…, с. 244; В. Стоянов. Задграничното представителство на БЗНС и единния фронт с БКП (септември 1923 - август 1924) - В: ИИИБКП, т. 57, С. 1987, с. 38.

297. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 19.

298. Чехословашки извори..., с. 32