Обречено родолюбие. ВМРО в Пиринско 1919-1934
Димитър Тюлеков
 

III. Освободителното движение на македонските българи в Петрички окръг (1928-1934)

4. Великият македонски събор и краят на  организационния режим

 Идеята за провеждане в гр. Горна Джумая на общ събор намира благодатна почва през зимата на 1933 г. Тогава важни причини заставят ЦК на ВМРО, който диктува волята си на легалните македонски организации в България, да въведе тази нова форма в политическата борба.

 Хитлеристкото нацистко правителство в ревизионистка Германия поражда надеждата за наближаващите “големи промени и събития”, които могат да разкъсат версайските вериги и на размирните Балкани. Изминалите 15 години от повторното окупаторско властване на сърби и гърци във Вардарска и Егейска Македония са повод за преоценка на македонското освободително движение. Това е наложително, защото либералните буржоазни кръгове и опозиционни партии в Югославия предлагат федеративното устройство като единствено средство за запазването на държавата и решаването на изкуствено заплетения македонски проблем. [221] Вътрешнополитически мотив е съборът да докаже братската съпричастност на македонските бежанци в България с подтиснатите им сънародници. Не е случаен фактът, че избраното място на събора е “свободният македонски град” Горна Джумая. Непосредствената политическа цел е към изгонените от родните места българи да се присъедини и населението на Пиринска Македония. Именно тази общност е призвана от ВМРО не само да защити пред света нейната освободителна кауза, но и да заклейми решително “отцепниците – протогеровисти, сърбомани”. Блокирайки по такъв начин българо – югославското сближение, за ръководния организационен елит е важно да изтъкне значимостта на окръга за македонските българи, готовността да се запази спомагателната база и наложеният безпартиен режим в нея.

 Решено е всеобщият събор да се проведе в Горна Джумая на 12 февруари 1933 г. с дневен ред: 1. Доклад от името на всички управителни тела на македонските организации и институти в България върху положението в Македония и македонските българи; 2. Произнасяне на събора върху този доклад; 3. Изработване и приемане на декларация от страна на всички македонски организации по македонския въпрос. Възприета е конгресната норма на представителство. Делегатите от македонските благотворителни братства, илинденските и македонските женски дружества, младежките организации и от македонското студентско дружество “Вардар”, пътуват със 75% намаление. От съответните министерства на делегатите-чиновници е разрешен 7-дневен отпуск. Домакините от Г. Джумая в лицето на братствения председател са уведомени “да вземат навреме мерки за доброто настаняване на всички”. Препоръчано е “всеки делегат или гост да носи одеало или черга за завивка”. [222] Членовете от Македонското благотворително братство “Т. Александров” – Г. Джумая, освен за настаняването, поемат грижите и за съборната украса и подходящата нагледна агитация. Пред кметството е построена висока арка, обкичена с борова зеленина. От лицевата й страна има надпис “Македонци, разчитайте преди всичко на себе си”, а от другата страна – “Жива, жива е Македония”. На арката са поставени портретите на Т. Александров, Г. Делчев, Д. Груев, Й. Гюрков, М. Бунева и П. Яворов. Върху градското читалище е надписът “Македонио, ако те забравя, езикът ми да онемее”, а в различни места на града е изписано: “Македония за македонците”, “Македонският дух е несломим”, “Да живее свободна и независима Македония”. Изрисувани са имената на градовете “в поробена Македония”, а обществените сгради са украсени с трикольорни ленти. [223]

 В навечерието на Великия македонски събор ученици от гимназията “Св. Св. Кирил и Методий” (бивша Солунска) издават един брой на в. “Копнеж на роба”. Целта е да се припомни и внуши на македонските младежи – ученици, че с гордост трябва да носят името “македонец – синоним на страдание и святост”. Авторите на вестника нямат опитността на професионалните журналисти , но с пламенната си любов към Родината подканят “всички млади македонски синове да образуват онази скала, в която ще се разбие кораба на Югославия”. Вестникът е списван в духа на организационната идеология, отричаща класовия “интернационализъм”. Затова един от младите автори –Кирил Арсов, свързва родолюбивия национализъм с прогреса и благоденствието на хората, които са възможни само след постигане “върховната цел на нацията – свобода, независимост и обединение”. [224]

 На 11 февруари хилядното делегатско множество е извозено до гр. Г. Джумая с няколко движещи се един след друг влакове. Към 17,15 часа шествието със 150 знамена е приветствувано при арката от градския кмет Панайот Тасев и от Гьорчо п. Ангелов, председател на благотворителното братство “Тодор Александров”. [225]

 На 12 февруари сутринта Неврокопският митрополит Макарий в съслужение с архимандрит Паисий и 36 свещеници отслужва молебен. От името на българското духовенство владиката благославя събора “за мъдри решения” и изказва преклонението си пред него и своята вяра в бъдещия свободен живот на Македония. [226]

 Първият велик македонски събор е открит от Г. Кондов, ръководител на организираната в България бежанска общност. Той изнася общото становище на Македонския национален комитет, Илинденската организация, Съюза на македонските студентски дружества, Македонския научен институт и Македонската парламентарна група. Всички техни членове и съмишленици декларират пред събора историческа гордост от добитите резултати в борбите за запазване на “българското име и чест”. Ораторът, роден в гр. Прилеп, дн. Република Македония, подчертава единството на “ македонските изгнаници в България “, които са здраво сплотени около идеята за свободна и независима Македония. В речта е поставена червена линия за разграничаване от тъй наречените “протогеровисти” – групата около П. Шанданов, Петър Трайков, Лев Главинчев, Кръстан Поптодоров и др., удостоени с чувство на “погнуса” заради обслужването на сръбския висш полицай Жика Лазич и разединяващата македонското движение комунистическа позиция. Георги Кондов оптимистично заключава, че предателството по пътя към “Македонската Голгота” е доказателство за бъдещото възкресение на “свободна и независима Македония”. [227]

 Ветеранът Хр. Станишев от гр. Кукуш, избран за председател на събора, споделя преобладаващата увереност на делегати и гости, че поробителите не ще успеят да обезличат македонските българи в Гърция и Югославия и да унищожат духовното единство с братята им от Добруджа, Мизия и Тракия.

 Поздрав към съборяните отправят д-р Асен Татарчев и неговата съпруга Марта Татарчева, родена в Швейцария, седем години живяла в гр. Ресен и убедена, че Македония е обитавана предимно от българи. Те подават петиция до ОН в Женева от името на македонското население, след което пристигат като гости на събора.

Думата е дадена и на Марко Дошен, специален хърватски делегат, бивш депутат в Белград. Той прочита поздравително писмо от д-р Анте Павелич, председател на Върховното старейшинство на Хърватски Домобран. В писмото до събора и в последвалата реч на М. Дошен е изведена необходимостта от единна борба за общия идеал – “Свободна и независима Македония и свободна и независима хърватска държава”.

 Приветствени слова към форума на македонските българи отправят и Хасан бей от Кукуш, Кирил Христов, председател на Илинденската организация, Ангел Стоянов, представител на добруджанските българи, Еленков от името на Западните български покрайнини, К. Бобев от тракийската емиграция и Георги Москов от Съюза на военните инвалиди.

 Заради лошото време заседанието е пренесено в читалището, където думата вземат В. Василев, Ср. п. Петров, Г. Анастасов, кмет на гр. Петрич и др. [228]

 Най-съществената част от програмата е писменото приветствие на ЦК. То е прочетено от Й. Чкатров в началото на събора, след речта на Хр. Станишев. [229] Запасният член на ЦК внушава убеждението на революционното ръководство, че ВМРО може да разговаря с “белградските управници само с пушки и бомби”. За първи път така ясно е поставен въпросът за бъдещето на Македония, който не бива да се възприема само като дело за откриване на български черкви и училища, а и като стремеж за изграждане на ”самостоятелна македонска държава”. Особено силен акцент е поставен върху необходимостта от единна борба срещу страничните фронтове на ВМРО. Първият е ширещите се болшевишки опити за рушене на надкласовото народно дело, които не отстъпват на ”сръбските и гръцки похвати”. Вторият страничен фронт, а именно “българското партизанство и сърбоманство на официална София”, е оценен като не по-малка опасност за Македония, отколкото “тъмниците на Белград и Атина”. Изводът е илюстриран от важно обстоятелство – в столицата на свободна България не само падат убити “най-видни представители на македонското легално движение”, но се създават предпоставки за “духовното раздвоение на българското племе”.

 Поздравителното писмо на ЦК е ръководният документ за съставяне декларацията на събора. Отговорната работа е поверена на комисия в състав д-р К. Станишев, протойерей Д. Ташев, Ем. Ляпчев, проф. Ст. Баджов, Хр. Гюрков, Г. п. Апостолов, В. Ваканов от гр. Банско и Вл. Казанджиев. Декларацията е изслушана със затаен дъх и приета единодушно под ехото на “оглушителни и френетични ръкопляскания”. За единственото правилно разрешение на македонския въпрос и като условие за премахване на балканската враждебност е възприета следната цел: “Обособяването на Македония , която днес е разпокъсана между трите държави: Югославия, Гърция и България в една отделна самостоятелна политическа единица в своите естествени географски граници”. [230]

 Информацията за Великия македонски събор е разпространена и във Вардарска Македония чрез дейците на Македонската младежка тайна организация. Третият и последен известен брой на нейното печатно издание в. “Освобождение” е посветен изцяло на събора в Г. Джумая. [231]

 Оценъчните постановки и идеи стават широко известни на над 15 000 делегати и гости от цяла България, а чрез в. “Македония” и българския печат – на цялата общественост.

 След събора е отправен “Позив към македонската емиграция в България”. Подписан е от бюрото на събора инж. Хр. Станишев – председател, подпредседателите – о. з. генерал Симо Добревски, д-р Вл. Руменов, Ал. Димчев, секретарите – П. Димитров, Славова, Ив. Димитров и д-р Вл. Бъчваров; от ръководителите на Македонския национален комитет Г. Кондов и Хр. Зографов, от Съюз “Илинден” – К. Христов /баща на знаменития оперен певец Борис Христов – б. а. / и Хр. Шалдев; от Македонския женски съюз – В. Карайовова и К. Александрова; от Македонската парламентарна група – д-р К. Станишев и П. Мърмев; от Македонския младежки съюз – Д. Михайлов и от Македонския студентски съюз със секретар Г. Николов. [232]

 Наред с оценките в позива за сплотеността “на македонските сили” и за естественото единство между хърватското и македонското освободително движение, не е премълчана “болката от братска България” . Документът е редактиран много внимателно и авторите изразяват надежда, “че известните партизански кръжоци в България ще престанат да тормозят нашето освободително движение, което в основата си е дело за спасението на българщината в Македония”. Едва в края е посочено нееднозначно приетото решение за “Свободна и независима Македония”. Позивът завършва с възгласите: “Да живее свободният български народ”, “Вечна слава на всички жертви, дадени за свободата на Македония”. [233]

 Научното осмисляне на програмните идеи в българското национално-освободително движение след Първата световна война, както и противоречивите днешни анализи, налагат изтъкването на редица важни факти по тази значима тематика.

 Революционната организация на македонските българи е със собствена политическа идеология и облик, с близо 40 години борческа история. В този смисъл ВМРО не може да бъде оценена достоверно, ако се пропуска времето преди 1919 г. В оригиналните документи е отразено, а и от научната литература е ясно, че македонските дейци възприемат идеята за автономия като тактика, като етап по пътя към освобождението и обединението на българския народ.

 Известен е меморандумът от 6 декември 1912 г. на ЦК на ВМРО до цар Фердинанд. Там е посочена бленуваната “свещена цел: ... да се спаси българска Македония за българския народ целокупна, неразделна”. [234]

 Това програмно начало е потвърдено и от Т. Александров в цитираното писмо до П. Карамфилов от 6 юли 1919 г. В устава на ВМРО е поставена целта: “Автономия на Македония и то като етап. Така се е разбирала тази цел не само от основателите на организацията, но и почти от [в]сички техни другари и заместници, от цялата македон[ска] интелигенция и от цялото макед[онско] организ[ирано] население”. Тодор Александров мотивира лозунга “Независима Македония” с няколко аргумента: средство за запазване целостта и неделимостта на Македония; начин за отбиване на сръбски и гръцки териториални претенции; заявената готовност на българското правителство да върне Пиринския край, за “да се създаде от Македония независима държава под протектората на великите сили”. [235] Има и още един съществен мотив, придаващ общонационална характеристика на македонското освободително движение. Искането за “независима Македония” е неатакуемо от принципите на американския президент Уилсън, за които тогава се смята, че ще залегнат в основата на “Световния ред”. Главното е чрез независимата македонска държавност – разсъждава Т. Александров, “да се запази моралното единство на нацията, което е по-важно в сегашния момент даже от една временна свобода”. Родолюбивият българин пророчески твърди, че “чрез моралното единство рано или късно ще се получи народното обединение [но] еднаж разклатено моралното единство[при] създадена пропаст между българи от една област срещу ония от друга, и да се освободим има опасност по вътрешни причини да бъдем бити и поробени по части”.

 Във вижданията на Т. Александров автономисткият светоглед е свързан с поетапното освобождаване на Добруджа, Тракия и Западните покрайнини. Активната българска външна политика би била възможна и освободителната кауза няма да пострада, ако “македонската държава” е с български културно-политически облик и независимо от границите, чрез нея е запазено духовното национално единство. Така автономисткият възглед между двете световни войни е съпътствуван винаги със задължителния тезис за “духовното единство”, който е традиционен сред македонските дейци. [236]

 Зараждането на идеята за “Независима Македония” става след Първата световна война. Тогава в редица официални документи на ВМРО е употребено известното понятие “автономия”, тъждествено на “независимост”, “самостойност”. Така например в “кратките” инструкции за нелегалните групи на ВМРО от юни 1921 г. като цел е записано: “Автономна Македония, независима от Балканските държави”. Печатният орган на македонските бежанци е в. “Независима Македония”. В уводната статия на неговия първи брой е отбелязано, че легалната борба има за цел “въздигане на Македония в нейните географически и икономически граници в една независима държава”. Надписът “Независима Македония” е поставен върху отличителните и наградни знаци на ВМРО и т. н. [237]

 Понятието “независима Македония” е на идейно въоръжение и след убийството на Т. Александров. Приетият устав от VI конгрес на ВМРО и декларацията на избрания ЦК доказват приемствеността. [238]

 Македонските българи от междувоенното време са убедени в правилността на взаимно допълващите се изходни начала за “автономна и независима Македония”. [239] И при Т. Александров, и при Ив. Михайлов, идеята за “Независима Македония” е водеща политическа цел. Тя е уставно утвърдена от VІ и особено от VІІІ конгрес на ВМРО. [240] В този смисъл от ревизия се нуждае крайната формулировка, че с “независимата македонска държава” Ив. Михайлов цели “абсолютното изключване на възможността за присъединение” към България. [241]

 Влогът на Ив. Михайлов не се състои в елиминирането на присъединисткия мотив от Александровата идея за “независима Македония”. Михайловият принос е свързан с по-различния подход при отстояване новото разбиране на автономисткото становище след “военния погром”. Идеята за “независима Македония” най-пълно е в хармония с душевния свят на Ив. Михайлов, на неговите млади съратници. Фанатичната преданост към политическата идеология на ВМРО и особената социално-психологическа обстановка на Балканите, където революционните дейци трябва да действуват, придават някои крайности в организационната тактика.

 Постоянният натиск на балканските съседи и великите сили за разгром на ВМРО, както и невъзможността България да защити гарантираните права на съотечествениците си извън нейните държавни граници, [242] създават враждебни настроения сред революционните кадри към всички български правителства.

 Михайлов никога не престава да планира убийството на Д. Влахов, а и немалко организационни противници са “осъдени на смърт”. Успоредно с това, ВМРО води борба на идеологическия фронт. [243] Склонна е да взаимствува лозунги даже от антиподни формации. При защитата на “македонската самостойност” нейните кадри не искат да делят място с бившите серчани, федералисти, комунисти, дейци на ВМРО (об), с т. н. протогеровисти, а много често дори и с българската държава. Това е фактор, придаващ по-голяма категоричност на идеята за “Независима Македония”.

 От съществено значение за формиране на крайния вариант на идеала “независима Македония” е официално пропагандираното във Вардарско обвинение срещу ВМРО, че тя е “българска присъединистка организация”. [244]

 Естествено и логично е сред известните и достъпни документи да няма “нито един” с изказване на Ив. Михайлов, защитаващо присъединяването на Македония към България. [245] Става дума за тайна, затворена, нелегална организация, ръководена от талантлив конспиратор. Извоюването на “независима Македония” е уставна цел. За присъединяването може да се мисли, но не и да се говори. Всяка изява на присъединистки настроения е нарушение на основния организационен закон. Достатъчно е мисълта да бъде илюстрирана с един показателен факт. Известно е, че през 1927 г. като издание на Македонския научен институт е публикувана книга на Г. Баждаров. В нея членът на Задграничното представителство обосновава идейното становище за “независима македонска държава”. Но Симеон Евтимов в изпратено на 23 юни 1927 г. от Женева писмо до Ив. Михайлов споделя изумлението си: Баждаров е заявил пред руския журналист Л. Неманов, че автономисткият стремеж обхваща сегашния първи етап, а бъдещото предпочитание е обединението на Македония с България! Негодуванието на С. Евтимов личи в неговото предположение “Ако дадем право на българския империализъм, имаме ли тогава правото да осъждаме сръбския и гръцкия империализъм в Македония?” Пред Неманов С. Евтимов прикрива вярното разбиране на Г. Баждаров с формулата за изказано “лично мнение.” [246]

 Документираната позиция на С. Евтимов е логично следствие от формиращия се политически сепаратизъм сред новите водачи на македонското освободително движение. Непосредствената цел за Михайловата ВМРО е националното запазване на “поробената българщина” и поддържането на македонския въпрос пред света с всички средства. [247] Присъединисткият мотив е дълбоко скрит и целенасочено подтискан. Това е съзряно много добре от Елизабет Баркър, която смята неяснотата, двусмислието по въпроса за македонската автономия, или присъединяването към България, като един от факторите, предопределящи саморазрушаването на ВМРО. [248]

 Вярно е, че Ив. Михайлов остро осъжда водената дотогава политика на България по македонския въпрос. Винаги критикува конюнктурното възприемане от България на автономисткия лозунг. [249] Обаче не бива да се забравя, че той разчита главно на България за постигането на уставните цели. Революционният лидер е доста пестелив откъм геополитически анализи. Но в отчетния доклад пред VІІ конгрес той изказва интересна мисъл. При бъдещ итало-югославски въоръжен конфликт и възможността за обособяването на “малка държавица” от Вардарска и Пиринска Македония, основната надежда е в България. От нейното “поведение ще зависи... началото на едно автономизиране на Македония, или окончателно ще се реши съдбата на Македония чрез едно ново разпокъсване”. Притесненията на Ив. Михайлов идват от факта, че в България още не е налице едно дълбоко съзнание и убеждение за спасителността на принципа “автономна и целокупна Македония”. Задачата е автономистката борба да се утвърждава практически и идеологически, “да остане самостоятелна и да не се поддаде на България”. Характерно за Михайлов е не толкова пропагандирането сред българската общественост на автономисткия идеал, а преди всичко желанието му България на всяка цена да възприеме трайно автономисткото начало при решаването на националния въпрос в неговото югозападно направление. Ето защо Ив. Михайлов настоява от българската държава “да се иска твърдост в преследването на македонската автономия”. [250] В този смисъл поведението на ВМРО остава неизменно по два важни пункта: отрицание на българо-югославското сближение и запазване спомагателната база на ВМРО в Петрички окръг.

 Революционната организация е против сближението, защото е убедена, че “сърбите не са истински негови сторонници”. Освен това има опасност чрез подобен безотговорен политически ход “българските фактори” да нанесат нов удар “над македонските политически искания”. Решителното и докрай негативно отношение на ВМРО спрямо българо-югославското сближение е исторически обосновано с припомнените “злини по фирмилянови въпрос”, както и с “престъплението от 1912 г. по признаването “спорна” или “безспорна” зони в Македония”. [251]

 По доста сполучлив начин германският посланик в София Рюмелин резюмира през 1928 г. програмата на Михайлов: “Автономия на Македония и никакво съобразяване с българското правителство при постигането на тази цел”. [252] Такъв е оценъчният тактически подход и за Пиринска Македония, където независимо от основателното несъгласие на “всички български обществени фактори” е наредено запазването на тамошния безпартиен статут. Според Ив. Михайлов неговото съществуване е главният фактор за отстояване самостоятелния характер на македонското дело. [253]

 Постепенно, особено след 1928 г., се засилва откритото незачитане на българската държавна власт в Петричко. Революционната организация върви към явен конфликт с новото правителство на Народния блок. В споменатото инструктивно послание от декември 1931 г. до членовете на Македонската парламентарна група, Ив. Михайлов отново е против всякакви партийни прояви в окръга. Там организационната политика признава липсата на национално подтисничество и по принцип не е враждебно настроена срещу българската държава. Правилно е кавичките от широко разпространения и употребяван израз “държава в държавата” да не се премахват. [254] Става дума за нещо друго. Михайлов и неговите съратници нямат съзнанието, че нарушават българския държавен суверенитет и че вдъхновяват сепаративни актове. Те обаче, желаейки да запазят базата в България без “огън и меч”, залагат на Петрички окръг най-важната роля за основаване на въображаемата “самостоятелна македонска държава”. Успоредно със засилване резервираността към българската държава, в организационните документи, особено след 1925 г. широко се използва ненаучният термин “Македония под българска власт”. Срещат се изразите: “македонски нрави”, “македонско становище”, “македонски политически лозунг”, “македонско всенародно политическо верую”, “македонско народно събрание”, “македонско законодателство”, “македонски парламентаризъм” и т. н. Фанатичният революционер илюзорно възприема Пиринския край, т. е. Българския Югозапад, като македонски “Пиемонт”. Но Михайлов отчита същностното обстоятелство за принадлежността на окръга към Царството. Въпреки че често е склонен да представя желаното за действително, той високо цени приноса на пиринската база за “македонското дело”. [255]

 Според Ив. Михайлов “умните българи от Царство България трябва да насърчават закрепването на македонската парламентарна група”, която съзнателно е наречена “най-важен македонски национален политически институт”. Мотивът е ясен: този институт има да изпълнява общобългарски цели. Например, депутатите от Пиринска Македония имат за своя важна задача “откриването на български училища в селата под албанска власт”. Михайлов е особено настоятелен, не само защото направените постъпки през 1923 г. не са уважени в София. За наложилия се идеолог в македонското освободително движение е по-важен политическият ефект от съществуването на българските училища в Албания. Затова Ив. Михайлов пише: “Пред света ще може добре да се използува обстоятелството, че има българи дори на запад от Охридското езеро, а сърбите отричат да има българи под тяхна власт”. [256]

 В политическия светоглед на цялото следвоенно поколение македонски дейци Петрички окръг е естествено пространство за утвърждаване на всички легални бежански институции, които са своебразни партийни бюра на ВМРО. [257] От това немаловажно обстоятелство се формира убедеността, че “македонското дело е преди всичко дело за запазване на българщината... колкото повече морални средства се измислят за въздействие върху противника и върху убеждението на света, колкото повече хитрини … се употребяват в изграждането на една македонска общественост днес - толкова повече спечелва българщината”. [258]

 Изобщо, интимният замисъл е чрез целокупната дейност на ВМРО в Петрички окръг българският политически елит да бъде заставен да възприеме идеала за “Независима Македония”.

 С такава цел депутатите от македонската парламентарна група получават заръка да подадат от името на 200 – хилядното пиринско население мемоар до Обществото на народите в Женева. Задачата е българските поданици, които се радват “на всички права и свободи”, да заявят желанието си за “създаване на независима македонска държава”, обхващаща и Пиринския край. [259]

 Инструкцията не е изпълнена. Действителността в окръга след парламентарните и общинските избори става все по-тревожна и напрегната. Михайлов още от 1922 г. отлично преценява верижния отрицателен ефект от компрометирането на организацията в Пиринско. За него там са “от домашна гледна точка главните позиции на македонското движение “ и тяхното отслабване е удар “върху кредита на ВМРО “ и освободителната кауза. [260]

 Опасенията на Михайлов стават факт след Великия македонски събор. От 12 февруари 1933 г. влиянието на ВМРО върху българската общественост започва постепенно да отслабва. [261]

 Реакциите от събора в България са най-разнообразни. Още на 14 февруари Д. Крапчев, директор на в. “Зора”, нарича формулата “Независима Македония” негъвкава и фантастична. Той предлага “автономна Македония във федеративна или разпокъсана Югославия”. След четири дни обяснява възприемането на комунистко-федералисткия лозунг “Независима Македония” с тактически съображения – да се отбие комунизмът от македонското движение. Изгражданият от ВМРО образ на софийския върховист, който се поставя редом до “враговете на Македония” от Москва, Белград и Атина, буди недоумение и несъгласие с претенцията да се монополизира родолюбието. Интересни са разсъжденията на Петко Стайнов, даващи израз на доминиращия възглед “борбата от българи за България” да се води с политически, обществени и законни средства, а българската национална политика да става под контрола на Народното събрание и отговорното българско правителство. [262]

 Но представителите на “неотговорните фактори” нямат намерение да променят идейните си позиции. В Народното събрание и във в. “Македония” се разяснява становището от Г. Джумая, като съзнателно се акцентува върху запазването на българското духовно единство. [263]

 Идеята за “Независимо народно управление в естествените граници на Македония” е морално поддържана и от 43 видни представители на българската наука, изкуство и култура, родени и свързани с Македония. Те се обръщат към колегите си по света с молба при ревизията “на мирните договори да не се пренебрегва справедливата кауза на Македония”. Призивът е подписан от проф. д-р Л. Милетич, проф. д-р Ив. Георгов, проф. д-р М. Арнаудов, проф. д-р Ал. Балабанов, П. Дървингов, Д. Талев, д-р П. Джидров, Н. Мушмов, Ст. Македонски и др. Сред представителите на “македонската интелигенция”, съпричастна с решението в Горна Джумая, са и родените в Пиринска Македония български интелектуалци Людмил Стоянов, писател от с. Ковачевица, Неврокопско, проф. Димитър Иванов, почетен артист на народната опера от с. Годлево, Разложко и Кръстьо Сарафов, артист в Народния театър, от с. Либяхово, Неврокопско. [264]

 Най-пълно междувоенната автономистка позиция е изяснена в подготвения от Иван Михайлов, а вероятно и от Й. Чкатров, тезисен материал, озаглавен “Защо се борим за независима Македония?” [265]

 В този първообраз на известната брошура “Македония – Швейцария на Балканите” недвусмислено е показано, че ВМРО запазва традиционната автономистка формула като средство за решаване на македонския въпрос. Отхвърлени са обвиненията за ненавременно издигане на лозунга “Независима Македония”, опровергани категорично и на събора в Г.Джумая. Това е сторено, защото въпросният лозунг е исторически оправдано уставно начало на всички македонски организации. Ясен е отговорът и на поставения от опонентите на ВМРО конюнктурен въпрос – “Македонците отделна народност ли са, та не искат да останат в границите на днес съществуващите балкански държави?” Становището за независима Македония няма антибългарска насоченост, защото “не съществува отделна македонска националност, македонските славяни са българи и част от духовното цяло на българската нация, а македонският народ е географско и политическо понятие. С него се определя населението, което ще обгръща бъдещата македонска държава”. [266]

 По своя общ произход, съдържание и дух, целящи запазване неделимостта на Македония, автономистката идея и “македонската независимост” не изключват, а предполагат скрития присъединистки мотив. Заложеното програмно становище в устава на ВМРО е с перспективна насоченост. От идеята за “Независима Македония” обаче лъха идеалистически утопизъм. По много причини тя не представлява план за изпълнение, особено във времето след Великия македонски събор.

 Разминават се с историческата истина и отразените главно в чуждата литература “факти”, че границата на “независимата македонска държава” включва Кюстендилско и Дупнишко, че целта на събора в Г. Джумая е била да се покаже пред света “македонизирането на македонското битие”, както и недобросъвестните вметвания, че в Петричко е въведен учебен предмет “македонска история”, а учениците и младежите са възпитавани в антибългарски дух. [267]

 ВМРО не предприема никакви мерки за обявяване на “македонския Пиемонт” и осигуряване на неговите граници с бойните си части. Това би било абсурден ход. Но всички организационни изяви до февруари 1933 г. и особено след това, стават публично достояние и се тълкуват превратно чрез печата на групата около П. Шанданов и на ВМРО (об). Открит е истински идеен фронт срещу ВМРО. Нейната дейност в Петричко и продължаващите “македонски убийства” формират гражданска непримиримост сред широката българска общественост. [268]

 Още в навечерието на събора петричките дейци дръзко погазват авторитета на българската съдебна власт, предизвиквайки “буря в съзнателното българско гражданство”. На 16 януари 1933 г. при гара Белица, Светиврачко, около 100 местни четници нападат пристигналия влак от Г. Джумая. Обезоръжават охраната и разстрелват трима души, членове на ВМРО – крадци, обрали и убили учителя Илия Даскалов от с. Петрово, Светиврачко. На следващия ден те е трябвало да бъдат в гр. Св. Врач, за да отговарят за извършеното престъпление пред Софийския военно-полеви съд. Правителството, начело с Н. Мушанов, взема мерки за издирване на виновниците, а ВМРО бързо прикрива следите си. [269]

 По повод “Беличката афера” на 7 април П. Тошев предупреждава околийските пълномощници да не допускат арестуването си, а при обиски “веднага с бързи куриери всички да укриват оръжието, както в турско време”. Разпоредено е да не се изпълняват заповедите на военните и административните власти, заставящи населението да се разписва в общините. [270]

 Околийският пълномощник на ЦК в Неврокопско Асен Аврамов съобщава за “особеното държание, странене и охладняване” на военните спрямо ВМРО. Събират се сведения за занятието на Б. Бунев, Ст. Вардарски и Добри Бумбалов, с цел “интернирането им като празноскитащи”. [271]

 Дръзките прояви на политическия сепаратизъм са истинско предизвикателство за будните патриотически чувства на българското офицерство в Петрички окръг. Родолюбците с пагони не приемат накърняването на българския държавен суверенитет в този край на Отечеството им. Офицерите не харесват името Пиринска Македония, още по-малко неразбираемия за тях израз “Македония под българска власт”. Всички патриоти в България под Петричко разбират единствената национално освободена през 1912 г. изконна част от Българския Югозапад. Точно на 3 март 1934 г. началникът на военния гарнизон в гр. Неврокоп майор Попов настоява пред общинския кмет в с. Копривлен духовият оркестър освен “македонския марш” (Изгрей зора на свободата – б. а.) да научи и българския национален химн. Писмено е сведена заповед за забрана на вечеринките при неизпълнение на задължителното официално музикално въведение – “Шуми Марица”. [272] Доста остра е реакцията на пограничните офицери срещу членовете на общинското ръководно тяло в с. Сатовча, Неврокопско, които строго наблюдават в читалището да се получават “само вестниците “Македония” и “Македонско огнище”. [273]

 Често бойните началници и командири на ВМРО злоупотребяват “със служебното си положение” като нанасят незаслужени побоища, проявяват излишни грубости и се занимават със “съдебно-наказателна дейност”. [274]

 Пристрастното и неграмотно разрешаване на “частни дела” води до правораздавателни грешки. С дейността си част от “служителите на македонската Темида” потвърждават ранните опасения на Ив. Михайлов от октомври 1926 г. Вместо укрепването на народното единство, след “съдебните решения” населението се разделя и противопоставя. Това е характерна последица от неправомерното и безуспешно занимание на ръководните тела с разрешаването на отколешни междуселски свади. [275]

 Продължават извънредните наказания и упражняваният терор над български граждани, нарушили традиционния морален кодекс и осмелили се да критикуват порядките във ВМРО. Околийският пълномощник в гр. Г. Джумая Ив. Г. Мотикаров на 2 декември 1933 г.наказва с “25 тояги по седалищните части” Никола Джонгозов, обвинен, че “клевети известни функционери на ВМРО”. Въпреки своевременно дадената му медицинска помощ на 10 декември потърпевшият почива. [276]

 Независимо от вече явните промени в обществените настроения спрямо ВМРО, точно се изпълнява съдебната инструкция. Всички смъртни присъди за обири, убийства и неморални деяния, са утвърждавани от Ив. Михайлов. На “смърт чрез обесване” са осъдени 7 души, обвинени в “кражба и убийство на свещеника от с. Тросково, Горноджумайско и на едно момче от гр. Горна Джумая”. Присъдата е изпълнена от четниците на ВМРО в м. Бабински хендек, землището на с. Бучино, Горноджумайско. Убитите Стойчо Маламов, Иван Топузовски и Христо Шарков от с. Тросково, Георги Петров от с. Симитли, Станимир Емигранта от с. Падеж, Борис Веселинов и Никола Попов от гр. Г. Джумая, са погребани в нивата на Стоица Илиев. [277]

 Отрицателната енергия срещу ВМРО продължава да расте и във финансовата област. Приетата финансова наредба е практическото ръководство за осигуряване издръжката на освободителното движение. Но наред с нейното строго приложение, има немалко случаи на грубо нарушаване и злоупотреба. Населението продължава да изпитва неправомерните продоволствени тежести от четническите обиколки по селата. Членове на ВМРО ходатайстват пред касиер-счетоводителите търговците да изваждат тютюн от окръга без да плащат задължителния данък. Има случаи и на пристрастно разпределяне на годишния налог, на облагане с тежки глоби, награждаване на четници, присвояване имущество на “осъдени” от ВМРО и др. нарушения и злоупотреби. [278]

 Икономическата криза, хроническите трудности при пласмента на тютюневата реколта от Петричко, спекулативният търговски замисъл да се изкупува обработеният тютюн на възможно най-ниски цени, създават немаловажни проблеми във финансовото осигуряване на ВМРО. Същевременно прогресивно нарастват разходите за командировки и издръжки на организационните работници. Още през 1930 г. Ив. Караджов обръща внимание върху тревожния факт: “Обърнахме се на каса за раздаване и прахосване на пари. Също и в странство, никаква скромност, никаква мярка!” [279]

 Дейците на ВМРО в окръга, изпълнявайки през 1933-1934 г. доста необмисленото разпореждане на ЦК, събират налог за осигуряване на пълна четническа екипировка. Цената на един четнически костюм е 1 200 лв. Всички общински и държавни служители – от кмета до помощник-кмета, секретар-бирника, учителя, свещеника и лекаря на селото – са обложени с такса до 25% от месечната им заплата. От района на с. Склаве, с. Левуново и гр. Мелник, Светиврачка околия, за екипирането на 189 четници е внесена сумата 226 800 лв. В Горноджумайско сумата е 400 000 лв., в Петричко – 86 385 лв. Тези средства са осигурени не само чрез доброволно плащане на определения налог, но и чрез утвърдения способ “приходи, добити със силата на оръжието”. [280]

 Държаното под контрол недоволство сред част от петричкото население излишно е увеличавано и провокирано и от действията на някои ръководни кадри. Набират скорост безкрайните ходатайства за назначаване на учители и чиновници, ширещото се интригантство и злословие, службогонството и непристойните прояви на корумпираност в редиците на някогашната всесилна освободителна организация. [281]

 Националното сцепление се пропуква и в една друга посока. Българите –мюсюлмани започват да излиза от обсега на ВМРО и да се изселват в Гърция и Турция. Органите на спомагателната организация не успяват да омекотят и сложните взаимоотношения между “бежанци и староседелци”. [282]

 Представителите на ВМРО в Петричко не успяват да спрат обективно развиващият се процес на структурно-партийно обособяване и политическо идеологизиране. Така например, независимо от организационното разузнаване, опитният полицай Никола Гешев през март 1933 г. успява да разкрие намиращите се в Разлог окръжни комитети на БКП и на Комсомола. [283] Разпростирането на партийния суверенитет се налага от дейността и желанията на политическите фактори и формации от “Стара България”. Това е естествено следствие от задълбочаващото се социално разслоение и от неспособността на “отговорни и неотговорни фактори” да решат редица проблеми от жизненоважно естество за хората от Пиринския край.

 Държавните инвестиции и апостолските усилия на ВМРО се оказват недостатъчни за предвиденото модернизиране на окръга. В “Бележките на Вълкович и Лютов”, двамата членове на ЦК Вл. Куртев и Г. Настев, по време на инспекционната си обиколка от 1 до 9 март 1934 г. в Светиврачка и Петричка околии правят отчайващо трагични и мрачни изводи. Задълженията към държавата на 4000 семейства от Светиврачка околия са за над 60 милиона лева. Едва 20% от населението е в състояние да преживява. Особено непопулярно е препоръчваното от органите на ВМРО унищожаване на козите в планинските и полупланинските селища. [284]

 Отклоненията и нередностите предизвикват активността и откровеността на обреклите се на освободителната мисия ветерани. На 15 февруари 1934 г. З. Попов пише до Стр. Развигоров: “С изключение на малки единици целият апарат от функционери трябва да бъде коренно променен. Навсякъде се влагат лични интереси под маската на доброто на делото и по такъв начин създава се настроение срещу движението и руши се самото дело, това важи от най-малките до най-големите функционери в окръга”. [285] Сам Ив. Михайлов предлага на 23 март 1933 г. въвеждането на “тетрадки за контролиране нашите органи по селата”. Учителят и бивш революционер в Малешевско Стоян Кантуров от гр. Пехчево, дн. Република Македония, сочи пред П. Тошев необходимостта от изграждането на “контролен институт”, защото не бива хорският морал да бъде и “морал на ВМРО”. [286]

 Нищо съществено не се променя през началото и пролетта на 1934 г. Местните ръководни тела в “ Пиемонт”, т. е. по думите на Михайлов основните общини в тайната държава на ВМРО, не успяват да спрат протичането на разложителния процес в македонското движение. [287]

 Определящ е и външният фактор за отслабването на ВМРО в Българския Югозапад. Залезът на освободителната организация съвпада с икономическата криза. Това положение ловко е използвано от Германия, възвърнала положението си на велика сила, за да навлезе в пазарите на Югославия, Румъния и България. В този случай освободителните движения в Европейския югоизток представляват по-скоро пречка за добрите връзки и изпълнението на подписаните нови стратегически търговски договори върху клирингова основа. [288] Правителството на Народния блок възлага надежди на Германия, която с пробива във Версайската система актуализира и българските въпроси за ликвидиране на репарациите и добиване на равноправие във въоръжаването. [289] Будапеща също не желае да загуби България за ревизионистичната кауза, а италианските дипломати, след започналите взаимни изтребления, поставят основателния въпрос за действителното място на ВМРО в българския политически живот. [290]

 Стремежите на българското правителство за промени в омразното статукво и необходимостта от преодоляване на външнополитическата изолация, активизират през 1933 г. сближението с Югославия. Събитието не е изненада. Сътрудничеството със западната съседка е препоръчвано и от нацистка Германия, главната ревизионистична сила. [291] Българо–югославското сближение след падането на сговористкото правителство през юни 1931 г. е вторият удар върху ВМРО. Необратимият ход на този процес изключва революционната организация от правилата на отговорната външна политика. [292]

 Антиюгославизмът на официална София е най-добрата хранителна среда за ВМРО в България. Революционните водачи се опитват да противодействат, но без успех. В гр. Г. Джумая ясно е подчертана “идеята за целокупна и независима Македония”, но острието на Великия събор е насочено главно срещу “пораженските опити в България за побратимяване с тиранична Югославия”. [293]

 Протестната нота на Белград по повод на събора е от 27 февруари 1933 г. Нервността на югославското външно министерство е предизвикана от декларацията на ЦК на ВМРО, в която фигурира непроменен призивът за въоръжена борба и за “самостоятелна македонска държава”. Българските власти са обвинени в “сътрудничество при организирането и уреждането на събора”. В нотата се твърди, че няма разлика между “легалната и нелегалната македонска организация”, замислящи в България отцепването по насилствен начин на една част от югославската територия. [294]

В отговора си от 9 март 1933 г. до д-р Ал. Вукчевич, югославски пълномощен министър, българската страна отхвърля протестната нота и се обосновава с публичното “незадоволство от българските официални среди и политически кръгове”, изказано от съборяните. Освен това по българските закони представителите на “всяка корпорация” могат да използват намаление на цените по “държавните железници”. Правителството не е в правото си да “отклонява по силата на никой божи и човешки закон” провеждането на църковния молебен. Свободен в действията си е и кметът на гр. Г. Джумая. В качеството си на изборен общински председател той е “напълно независим от правителството”, а речите за готовността на “храбрата българска армия да освобождава Македония не отговарят на истината”. [295]

 Великият македонски събор не влошава отношенията между блоковото правителство и Югославия, която прави безуспешен опит да вмъкне в антибългарската акция и Гърция. Южният съсед е спокоен, тъй като лозунгът “Независима Македония” при преобладаващо според Атина гръцко население в Беломорието не значи нищо. [296]

 През май 1933 г. София е посетена от сръбските владици Николай Охридски и Иреней Новосадски. [297] В същия месец ВМРО противодействува на българо-югославското сближение чрез тиражираните “факсимилирани показания” на С. Кавракиров. На общо съвещание между водещите личности на легалното и революционното движение са обсъждани съвместни мерки срещу кръга около П. Шанданов и Кр. Поптодоров. Техният основен противник Ив. Михайлов препоръчва в Петрички окръг да се издигне “ грамада за предателите, а в София – паметник на падналите от сръбските оръдия в България“. [298]

 Решителен опит да се преодолее “неотговорното влияние” на ВМРО и да се отговори на обществените очаквания, е полицейската блокада в София през юни 1933 г. Арестувани са 50 македонски дейци, иззето е оръжието им, но щабовете и четите на организацията по границата остават незасегнати. [299] Но вече нищо не е в състояние да спре българо-югославското сближение, чийто застъпник е и самият цар Борис III. [300]

 Основните политически сили са против ВМРО и настояват държавата да се простре “ върху цялата българска територия”. [301] Такава е и позицията на политическия кръг “Звено” и Военния съюз, чийто конгресен форум от 27 ноември 1933 г. взема безусловното решение “да се справи с ВМРО” в Петрички окръг. [302]

 Превратът на 19 май 1934 г. под кодовото име “Сабя” е извърщен от опитните офицери-заговорници “гладко и ефикасно”. Четиринадесетата точка от програмата на новото правителство за “възстановяване авторитета на държавната власт върху цялата територия на страната” веднага е приложена в невралгичния пограничен окръг. [303]

 Военните от Разложкия гарнизон съставят “план за действие” срещу нелегалната организация, “временно узурпирала държавната власт”. Основният замисъл е “бойните групи на ВМРО” да бъдат обкръжени в участъка в. Вихрен – Попово езеро в Пирин планина, като предварително “се завардят посоките” гр. Неврокоп – с. Либяхово - гръцката граница и на изток към Доспат, и гр. Св. Врач – гр. Петрич – към с. Кресна, по долината на р. Струма към границата с Югославия. Предвижда се даже използването на самолет по долината на р. Места. [304]

 Оперативният план не е приложен. Отношенията между спомагателната организация на ВМРО и българското войнство са сложни и деликатни, но сега няма място за лавиране. Четниците и милиционерите, съставляващи живата сила на бойния институт, остават верни на възпитаваната традиция – в никакъв случая да не се вдига “оръжие против брата си, свободния българин”, защото организационното оръжие е “предназначено за борба против враговете”. [305]

 Акт на духовна смелост нарича акад. Л. Милетич, роден в гр. Щип, дн. Република Македония, нареждането на ЦК на ВМРО да не се изстреля “нито един куршум срещу българската войска и против синовете на воювалите и падналите за свободата на Македония”. Това е и силен пример на загриженост към съдбата на България, и предотвратяване на евентуална гражданска война, която би могла да се използва користно от Югославия. [306]

 Основната част от ръководните кадри на ВМРО в Петрички окръг и четниците от околийските въоръжени групи се предават доброволно на военните и полицейските власти. Някои от тях са освободени като невинни и крайно бедни, а други веднага са задържани за извършените престъпления преди 19 май 1934 г. Във вътрешността на страната под строг полицейски надзор са интернирани главните функционери на ВМРО от окръга. Бившият окръжен пълномощник П. Тошев е в гр. Карлово с К. Джарови др., Захари Новев е в гр. Плевен. Главните противници на българо-югославското сближение са интернирани от звенарската власт в гр. Лом. Там са Вл. Куртев, Г. Настев, К. Дрангов, П. Мърмев, М. Монев, Ст. Филипов, Й. Чкатров и др. [307]

 До началниците на гарнизоните в Неврокоп, Разлог и Г. Джумая, са отправени от близките на убитите през 1923 и 1925 г. първите жалби. Предприети са следствени действия и снемане на полицейски дознания от задържаните и интернираните бивши членове на ВМРО. [308]

 Със заповед от 25 май 1934 г. на полк. Ковачев, инспектор на пограничната стража, е предприет строг контрол върху “поведението на македонците”. Съгласно поверително писмо от командира на Седми пехотен Рилски полк са обособени две групи “за преследване и обезоръжаване на нелегални групи” в Разложко и Неврокопско. [309] Войсковите разузнавачи изготвят детайлен план за изземване на оръжието от населението в гр. Банско. Градът е блокиран от четири роти на 29 май, рано сутринта. Открити са 500 манлихерови пушки, образец 1895. Обиските продължават и в Неврокопско. [310]

 В началото на юни 1934 г. е забелязана нелегална чета около Банско и с. Д. Драглище, Разложко. С цел да бъде открита и заловена, на 11 юни е организирано “пълно затваряне на Беличкото и Якорудското землище”. Четническият бивак е открит на 13 юни вечерта. На следващия ден в 3. 30 часа в м. Динков дол над с. Белица преследваните комити са обкръжени. Оказва се, че жертва на последвалото единствено въоръжено стълкновение в обсадения окръг става С. Кавракиров, отвлеченият преди две години секретар на ВМРО (об). [311]

 Истината за сражението се люшка в две крайности, от грубото изопачаване [312] до фактографската неточност. [313]

 Как протича ненужната кървава драма? Според версията на военните, в отговор на предупреждението им войводата нарежда “никой да не се предава”. Потвърждавайки намерението си, той започва да стреля срещу неочакваните нападатели. Тогава е открит огън, “като всички бясно” се нахвърлят върху четниците. Началникът на патрула Софрони Тошев Дурев, кандидат-подофицер от с. Г. Драглище, убива войводата и за това си деяние е награден от военния министър със сребърен часовник, а убиецът на останалите две жертви е кандидат-подофицерът Славе Г. Петкин, от 2 ескадрон на 3 конен полк, касапин, роден в с. Ветрен, Пазарджишко. [314]

 Едва на 24 юни 1934 г. военните власти предприемат освобождаването на С. Кавракиров при залавянето на неговите похитители, без да знаят, че преди 10 дни техен подчинен е убил “издирваното лице”. От състава на четата са заловени 5 души. Вероятно в края на юни са установени и имената на убитите: Георги Христов Доганджиев (Гьоше) от с. Долно Трогерци, Щипско, Андон Василев от с. Моносопитово, Струмишко и С. Кавракиров от гр. Солун. [315] Идеолозите на новата власт успяват да прикрият истината за трагичния инцидент като стоварват вината за убийството на С. Кавракиров върху войводата Г. Христов.

 От 14 юни основната задача в ликвидирането на ВМРО е обезоръжаването. Този път с обратен знак насилието на полицейските агенти и офицери се излива върху над 90 бивши членове на спомагателната организация. От нанесения им жесток побой и груби издевателства намират смъртта си шест души – Христо Делвински, Мите Джанев от с. Грамада, Санде К. Новоселски от с. Бучино, Константин Николов от с. Фурка, Дойранско, Борис Божинов от гр. Петрич и Димитър Марков от с. Белица, Светиврачко. Въпреки трудностите, звенарската власт със съдействието на групата около П. Шанданов, особено след бягството на Ив. Михайлов, [316] успява да завърши успешно масовата обезоръжителна акция. [317]

 По силата на приетата от звенарите “наредба за отнемане в полза на държавата имотите на нелегалните организации” е конфискувано имуществото на ВМРО. Оборудването на неосветената хижа “Велибит” е разграбено, а собственик на останалите планински домове става българската държава. [318]

 Вярно е, че правителството на К. Георгиев на 9 юни 1934 г. одобрява международната конвенция за ограничаване и разпределение на упоителните вещества. Подписаната на 13 юли в Женева конвенция се възприема като правна норма и за България. [319] Но данните в чуждата литература за контролираните от ВМРО 10 петрички фабрики, добиващи опиум, не намират засега потвърждение в домашните извори. [320]

 “Антимакедонският вятър”, задухал откъм официалните среди в София, обхваща и Пиринска Македония. От една крайност се отива в друга. “Македономразството” се превръща в утвърдена мярка, по която новите властници оценяват и назначават подчинените си. [321] Успоредно с разтурянето на ВМРО в деня на преврата, две от околиите – Неврокопска и Разложка, на премахнатия Петрички окръг са включени в състава на Пловдивска област, а Петричко, Светиврачко и Горноджумайско – към Софийска област. [322]

 Кадрите и съмишлениците на българската освободителна организация постепенно са уволнени от общинските и държавни служби. Интригантството, клеветничеството и обругаването на бившите организационни ръководители е широко поощрявано от началниците на войсковите гарнизони и полицейски участъци. [323]

 Възстановяването на държавния суверенитет и авторитета на българските закони в Петричко се схваща като поставяне под строга забрана на “македонското име”. Никой не трябва да споменава Македония и освободителната борба на нейните български чеда. Повсеместно са смъкнати портретите на Г. Делчев, Т. Александров и други български революционери. Забранено е да се пеят македонските песни, “чудните български песни от Македония, в които е излята цялата скръб на родната земя и на нейната борба за освобождение”. Носенето на червено-черната лента, символът на македонския траур, се наказва с глоба. [324]

 Държавната “антимакедонска” политика е документирана в започналия да излиза от 24 август 1934 г. утринен всекидневник “Нови дни”. В продължение на един месец под рубриката “Факти, които не трябва да се забравят” са публикувани 21 материала. Наред със значимите извадки от “заловената архива на разтурената македонска организация”, с публицистичен патос е представена едностранчиво съдебно-наказателната дейност на ВМРО в Петричко. [325] Бившите заговорници съзнават, че премахването на “тъмното царство” в Пиринския край е важен политически актив и ловко успяват да експлоатират значимата тематика.

 Грубостите и издевателствата, побоищата и убийствата по време на обезоръжителната акция, както и цялата мартирология на македонските българи в Царство България след 19 май, не отминават без следа върху национално-историческата ни съдба. Невежи новодошли чиновници и млади офицери обиждат населението, като му заявяват, че не е българско. Злощастен факт, който Ив. Михайлов нарича “чудно съвпадение с теорията на някои комунисти и на сръбския географ Цвийч за съществуването на македонска нация”. [326]

 Основната част от възпитаниците на ВМРО в окръга никога не изневеряват на българщината. Но “антимакедонската среда” след 19 май 1934 г. и сближението с Югославия, загърбващо полагащите се национално-политически права и на сънародниците ни в западната съседка, подхранва опозиционния политически сепаратизъм в македонското дело. Това е характерна психологическа реакция и житейска позиция на бившите членове и на новото поколение участници в македонското освободително движение. Твърдите привърженици на самостоятелната борба за “свободна и независима Македония” са преследвани от органите на държавната власт. А сред нейните представители се формира манталитет на пренебрежение и недоверие, на превратно разбиране, че обречените действия на младите български патриоти са заплаха за националната сигурност и държавния суверенитет.

 Краят на ВМРО в Петрички окръг не може да бъде оценяван с една мяра. Премахната е досегашната “власт във властта”, “царство в царството” и са открити по-добри възможности за нормален живот. Но с ликвидирането на поддържаните от ВМРО законни институти и легални организации е прекъсната крехката връзка с “поробената българщина”. Независимо от висшите си държавнически съображения, авторите на преврата от 19 май 1934 г. нанасят удар върху българското духовно единство.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


221. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 51, л. 3; Подробно виж: К. Палешутски. цит. труд, с. 298 - 299.

222. ДА - Благоевград, ф. 116К, оп. 1, а. е. 2, л. 24.

223. в. “Македония”, бр. 1894 от 11 февруари 1933, с. 1; бр. 1895 от 13 февруари 1933, с. 1; В. “Утро”, бр. 7046 от 13 февруари 1933 г., с. 1.

224. в. “ Копнеж на роба”, бр. 1 от февруари 1933, с. 1-2.

225. в. “Утро”, бр. 7046 от 13 февруари 1933 г., с. 1.

226. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 51, л. 3; ф. 176, оп. 6, а. е. 2419, л. 33.

227. Пак там, ф. 396, оп. 2, а. е. 51, л. 3; Ив. Михайлов, Спомени, т. IV, с. 369.

228. Пак там, л. 4; Ив. Михайлов, цит. труд, с. 371-372.

229. Пак там, л. 3-4; Ив. Михайлов, цит. труд, с. 450-451.

230. Пак там, л. 4.

231. Пак там, л. 3-4; К. Църнушанов, Принос към историята на младежката тайна революционна организация, С., 1996, с. 221, 226-229.

232. ЦДА, ф. 403, оп. 3, а. е. 431, л. 1.

233. Пак там.

234. Кр. Гергинов, Ц. Билярски. Новоиздирени документи за Т. Александров и ВМРО, Сп. ВИС, кн. 4 от 1988 г., с. 179; Виж по-подробно: К. Пандев, Политически искания и програми на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско (1878-1912), Сп. Ипр, кн. 6 от 1980 г., с. 21-48; К. Пандев, К. Палешутски. Българското националноосвободително движение след Берлинския конгрес, Сп. Ипр, кн. 3-4 от 1981, с. 95-113; К. Палешутски, Автономното начало в българското националноосвободително движение в Македония, - В: България 1300, Институти и държавна традиция, т. III, С., 1983, с. 287-290; Д. Гоцев, Идеята за автономия като тактика в програмите на националноосвободителното движение в Македония и Одринско, 1893-1941, С., 1983, с. 3-44.

235. Кр. Гергинов, Ц. Билярски. Непубликувани документи...,с. 214.

236. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 11, л. 131; Кр. Попова, Македонската емиграция в България и добруджанския въпрос след Първата световна война, Сп. Векове, кн. 1-2 от 1991, с. 28-35; Виж и Т. Ив. Живков, Етнокултурно единство и фолклор, С., 1987, с. 70, 102-126.

237. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 48; ф. 1932, оп. 3, а. е. 63, л. 23, 51; а. е. 64, л. 13-17; а. е. 66, л. 1-2; В. “Независима Македония”, бр. 1 от 21 февруари 1923, с. 1; Б. Николов, Отличителни и наградни знаци на ВМРО, Сп. ВИС, кн. 4 от 1986, с. 174-175;

238. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 1-2; а. е. 4; ф. 1909, оп. 2, а. е. 18, л. 28.

239. НБКМ - БИА, ф. 324, а. е. 1, л. 3872; Разговор с К. Минчев, Благоевград, 20 септември 1995 г.

240. Подробно за стратегията и тактиката на ВМРО виж - Цв. Мичева, цит. труд, с. 169-203.

241. Пак там, с. 177.

242. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 11, л. 16 и сл.

243. АМВР, об. д. 16186, т. II, л. 36; ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 73, л. 22; К. Палешутски, Югославската комунистическа партия и македонския въпрос, 1919 – 1945, С., 1985, с. 222; Цв. Мичева, цит. труд, с. 176.

244. АМВР, об. д. 16186, т. III, л. 7.

245. Цв. Мичева, цит. труд, с. 177.

246. Г. Баждаров, Македонският въпрос вчера и днес, С., 1927, с. 72, 73, 77, 79-90; Ива Бурилкова, Писма на Симеон Ефтимов. - В: ИДА, кн. 66 от 1993, с. 179-180, 186.

247. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 5, л. 40; Ив. Михайлов. Освободителните борби..., т. III, с. 82; Цв. Мичева, цит. труд, с. 183-184.

248. E. Barker, op cit, p. 38.

249. Подробно виж: Цв. Мичева, цит. труд, с. 172.

250. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 5, л. 127, 134-136.

251. Пак там, л. 127, 135; Революционен лист “Свобода или смърт”, бр. 134 от юни 1932 г., с. 5-9; бр. 145 от март 1934, с. 1-2, 7-8; П. Джидров, Проблемът за Македония, С., 1995, с. 31 и сл.

252. К. Пенчиков, Германия и Югоизточна Европа,1919 -1933, С., 1994, с. 132.

253. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 5, л. 125; Ив. Михайлов. Спомени, т. IV, с. 894.

254. Авторът не споделя крайните оценки на Цв. Мичева за абсолютното незачитане от ВМРО принадлежността на Петрички окръг към България, както и пропагандното внушение на колегата З. Тодоровски за колониалния характер на Пиринския край и измислените “ национални идеали на македонския народ” –Подробно виж - : Цв. Мичева, цит. труд, с. 178 и сл.;З. Тодоровски, цит. труд, 178, 180-182, 184-186, 248.

255. АМВР, об. д. 16186, т. III, л. 46-71, 77-78, 81.

256. Пак там, л. 81.

257. Пак там, л. 76.

258. Пак там, л. 64, 67.

259. Пак там, л. 69.

260. Пак там, л. 78.

261. Чешки и словашки извори..., с. 119.

262. В. “Зора”, бр. 4084 от 12 февруари 1933 г., с. 1; бр. 4087 от 16 февруари 1933, с. 1; В. “Слово”, бр. 3195 от 13 февруари 1933 г., с. 3; бр. 3196 от 14 февруари 1933 г., с. 1; К. Палешутски, Македонското осовободително движение, 1924 – 1934, С., 1998, с. 301-305.

263. СД на ХХIII ОНС, III р. с., 11 зас., 18 ноември 1933, с. 189-195; в. “Македония”, бр. 1895,13 февр. 1933, с. 1; бр. 1902, 21 февруари 1933; бр. 2123 от 20 ноември 1933 .

264. ЦДА, ф. 369, оп. 2, а. е. 55, л. 83-87.

265. Пак там, а. е. 37, л. 6-25; Ив. Михайлов, Избрани произведения, Македония - Швейцария на Балканите, С., 1993, с. 108-197.

266. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 37, л. 10.

267. Р. Крамптън. Кратка история на България, С., 1994, с. 160; Златна книга. 100 години ВМРО, Скопиjе, 1993, с. 185; Ив. Катарджиев. ВМРО и македонското ослободително движение од краjот на Првата светска воjна до разпагането на монизмот, 1919-1990, Скопиjе, 1994, с. 60-61; Историjа на македонскиот народ, т. ІV, Скопjе, 2000, с. 374-389; З. Тодорович, Симпозиум од манифестационен характер, Сп. Фокус, бр. 66 от 1996, с. 15; Ст. Троjбст. Внатрешната македонска ревулюционерна организациiа и недворещната политика на Ваjмарската република (1919-1933), ГИНИ, кн. 3 от 1984, с. 167.

268. Македонска борба, бр. 2 от 11 февруари 1933 г., с. 1; Македонска правда, бр. 1 от 3 септември 1933, бр. 36 от 13 май 1934 г; ДА - Благоевград, ЧП 488б, л. 2-5; В. Ивановски, Зашто ние македонците сме одделна нациjа, Скопjе, 1995, с. 69-71, 79.

269. АМВР, об. д. 2480, т. I, л. 1-6, 11; Спомени на Г. Богданов, Градски археологически музей - Сандански, Инв. Nо 269, л. 12-13; в. “Зора”, бр. 4075 от 2 февруари 1933, с 5.

270. ЦДА, ф. 396, оп. 3, а. е. 31, л. 1-2; а. е. 32, л. 1; а. е. 35, л. 166.

271. АМВР, об. д. 14935, л. 157-164.

272. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 29, л. 131.

273. Пак там, а. е. 37, л. 29.

274. Пак там, а. е. 33, л. 13-14, 33, 112; АМВР, об. д. 16110, л. 209-210.

275. ЦДА, ф. 396, оп. 1, а. е. 15, л. 2-22; а. е. 17, л. 251; а. е. 39, л. 220-222.

276. АМВР, об. д. 119696, л. 38-39.

277. Пак там, л. 47-48, 52-53, 65-66.

278. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 116; а. е. 17, л. 186, 195; а. е. 39, л. 29-45; ДА - Благоевград, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 169; ф. 137К, оп. 1, а. е. 27, л. 21.

279. АМВР, об. д. 16186, т. II, л. 95, 99, 148а, 192; т. III, л. 40; об. д. 14935, л. 26-27, 121-122; об. д. 22480, т. I, л. 32; ЦДА, ф. 173, оп. 5, а. е. 502, л. 141; ДА - Благоевград, ф. 123К, оп. 1, а. е. 10, л. 2; ЦДА, ф. 396, оп. 1, а. е. 15, л. 1, 3-4.

280. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 35, л. 103, 105-106, 108-109, 113-116, 199-200; П. Галчин, цит. труд, с. 64.

281. АМВР, об. д. 16186, т. II, л. 7, 58, 61, 96-97; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 34, л. 70, 384; а. е. 35, л. 366, 368-369, 419, 445, 463-464; а. е. 39, л. 234-236; оп. 3, а. е. 22, л. 2.

282. АМВР, об. д. 16186, т. III, л. 28-31, 34, 52; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 29, л. 127; а. е. 38, л. 137; Д. Данаилов, Съюз на турските младежки културно-просветни гимнастически дружества “Туран” - ИДА, т. 60 от 1990, с. 357-361.

283. АМВР, об. д. 13850, л. 12-35; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 39, л. 54; Д. Желев, Никола Гешев и неговите операции, С., 1994, с. 16-17.

284. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 39, л. 251-254.

285. АМВР, об. д. 16186, т. I, л. 91.

286. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 29, л. 174; а. е. 39, л. 29; а. е. 3, л. 62; ДА - Благоевград, ф. 343К, оп. 1, а. е. 7, л. 5-6, 12, 39, 56, 62 и 67; Ив. Кантуров, Родословието на Стоян Кантура от Малешевско, Кратка хроника, Благоевград, 1991, с. 5-8, непубликуван труд, предоставен за ползване от покойния автор г-н Ив. Кантуров.

287. АМВР, об. д., 14935, л. 38-44; об. д. 16110, л. 187, 206-208, 211-214; ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 39, л. 250-252.

288. К. Пенчиков, цит труд, с. 145.

289. Г. Марков, Българо-германски дипломатически отношения (1919-1944) - сб. Българо-германски отношения и връзки, т. III, С., 1981, с. 229-232.

290. К. Гърдев, България и Унгария, 1923-1941, С., 1988, с. 59-74; Илчо Димитров. Българо-италиански..., с. 216-219.

291. Г. Марков, Българо-германските отношения, 1831-1939, С., 1984, с. 72; Ил. Димитров, Фашистка Италия и ВМРО..., с. 263.

292. Подробно за мотивите и хода на българо-югославското сближение виж А. Кузманова, Балканската политика на Румъния, 1933-1939, С., 1984, с. 26-48; Z. Avramovski. Bugarska i Balkanski sporazum. Jugoslovenski odnosi и ХХ veku, Zbornik radova, т. II, Beograd, 1982, с. 193-207; V. Vinaver. KPJ i jugoslovensko - bugarski odnosi, 1919-1938, пак там, с. 187; Кр. Манчев, Националният въпрос на Балканите, С., 2001, с. 231-233 и посочената там литература.

293. Ив. Михайлов, Спомени, т. IV, с. 306.

294. ЦДА, ф. 176, оп. 6, а. е. 2419, л. 22-24.

295. Пак там, а. е. 2621, л. 45-49.

296. Пак там, л. 73, 78, 128, 131, 133-134.

297. Ж. Кастелан, Българската политика от 1927 до 1934 г. според пълномощния министър на Франция в София- Юбилеен сборник в чест на акад. Д. Косев, С., 1974, с. 455; Л. Спасов, България, Великите сили и Балканските държави, 1933-1939,С., 1993, с. 9.

298. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 230, л. 1-4; Образът и делата на вилнеещата в София и из България сръбско-болшевишка шпионска и злодейска шайка, ръководена от Перо Шанданов, Димитър Влахов, Кръстан Поптодоров, Пецо Трайков и подобните на тях, май 1933, 63 с.

299. АМВР, об. д. 16105, т. ІІ, л. 41-56; Л. Спасов, цит. труд., с. 9; Виж: Закона за ограничение на престъпленията против личната и обществена безопасност, ДВ, бр. 69 от 29 юни 1933 г.; К. Палешутски, цит. труд, с. 306-308.

300. ЦДА, ф. 3, о. 12, а. е. 1794, л. 1; Правила Jугословенско- бугарске лuге у Београду, Београд, 1933, с. 13; Ми и бугари изградньи jединства духова, Београд, 1934; в. “Зора”, бр. 4423 от 1 април 1934, с. 1; бр. 4452 от 7 май 1934, с. 5; Г. Василевиh, ВМРО, Ванче Михайлова..., с. 101; Л. Спасов, цит.труд, с. 5-34.

301. В. Георгиев, Буржоазните и дребнобуржоазните партии в България, 1934-1939, С., 1971, с. 9-69; Хр. Стефанов, Българската радикална партия..., с. 281.

302. ЦДА, ф. 370, оп. 6, а. е. 87, л. 35; ф. 3, оп. 12, а. е. 1627, л. 1-2; Чешки и словашки извори..., с. 154-157, 187-190; Виж по-подробно за дейността на Тайния военен съюз Г. Марков, Парола “Сабя”..., с. 88-97.

303. Еl. Barker, цит. труд, с. 28; Г. Марков, цит. труд, с. 98-112.

304. АМВР, об. д., 2480, т. II, л. 68-69.

305. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 56, л. 22-23.

306. Ив. Михайлов. Спомени, т. IV, с. 291-292, 362, 487, 787-788; Разговор с Т. Малечков, 18 февруари 1994 г., Благоевград; Д. Мичев. Националноосвободителното движение на македонските българи (19 май 1934 - 1941), Сп. Мпр, кн. 2 от 1996, с. 34-35.

307. АМВР, об. д. 2480, т. I, л. 7-8, 11-12, 155, 160; Пак там, т. II, л. 121, 124, 151; Сведение от Стоян Ат. Калибацев (Данчо), 3 ноември 1998 г. – В деня на преврата Г. Въндев се укрива в Петричка околия. При уговореното си предаване той заявява “Аз срещу български войник няма да стрелям. Ще се предам на военните власти, ако ми обещаят, че четниците ми няма да бъдат задържани, да бъдат пуснати да си отидат по домовете. За всичко ще отговарям аз.”Бившият войвода две години е интерниран в Бургас, Карлово и София; Ст. Папалезов, Кръвта вода не става, С., 1983, с. 133.

308. АМВР, об. д. 13575, л. 86; ЦДА, ф. 370, оп. 6, а. е. 407, л. 10.

309. ЦВА - В. Търново, ф. 1391, оп. 1, а. е. 53, л. 19-20; ф. 86, оп. 1 ,а. е. 35, л. 217-219.

310. АМВР, об. д. 2480, т. I, л. 34-35; Пак там, т. II, л. 126, 132, 157.

311. Пак там, т. I, с. 50, 94, 124, 126; об. д. 1011е, л. 1-8; об. д. 4341, л. 1-2.

312. ЦДА, ф. 771, оп. 6, а. е. 133, л. 10-12; ДА - Благоевград, ф. 742, оп.1, а. е. 203, л. 1; ф. 1, оп. 1, а. е. 13, л. 274-279; ЕП 219, л. 2-32; Сп., Сп., 800, 859, 989; М. Юруков, С. Кавракиров, Биографичен очерк, С., 1956, с. 141; Историjа на македонскиот народ, Београд, 1970, с. 202; Г. Караславов, Повест за Беличката гора, С., 1975, с. 30.

313. История на Благоевградската окръжна...,с. 201; Д. Добринов. ВМРО (обединена), С., 1993, с. 220-221, 250; Виж бележката на В. Василев в Чешки и словашки извори за българската история, С., 1994, с. 64; Енциклопедия, Пирински край, т. I, Благоевград, 1995, с. 407.

314. АМВР, об. д. 2480, т. I, л. 126-130; т. II, л. 92-93; ЦДА, ф. 86, оп. 1, а. е. 35, л. 88.

315. АМВР, об. д. 2480, т. I, л. 22, 45, 72, 133, 165; Ив. Михайлов. Спомени, т. IV, с. 333.

316. ЦДА, ф. 176, оп. 6, а. е. 2419, л. 145; Д. Мичев, Д. Гоцев, Тр. Митев. Ив. Михайлов и национално освободителното движение на македонските българи, Сп. Мпр, кн. 3 от 1996, с. 26-27.

317. АМВР, об. д. 2480, т. I, л. 147-148; об. д. 6373, л. 10, 22; об. д. 13575, л. 15, 33, 40, 42, 59, 86-87; Quo vadis Bulgaria ? , 1937, с. 18-24.

318. ДА - София, ф. 3К, оп. 4, а. е. 2, л. 1-13; а. е. 10, л. 1-6; а. е. 16, л. 1-5; а. е. 18, л. 74-85; ДВ, бр. 92 от 25 юли 1934, с. 1522.

319. ЦДА, ф. 284, оп. 1, а. е. 5951, л. 2.

320. J. Swire, Bulgarian Conspiracy, p. 50; El. Barker. Macedonja its plase..., p. 37; S. Troebst. Mussolini..., р. 114; Стоjан Прибичевик, Македонjа, неjзините луге и исторiа, Скопиjе, 1990, с. 172.

321. Ив. Михайлов, Спомени, т. IV, с. 321.

322. ЦДА, ф. 284, оп. 1, а. е.5952, л. 2.

323. АМВР, об. д. 2480, т. I, л. 157; об. д. 13575, л. 87-93, 97, 102, 105-106, 108-119, 186, 192, 214-219 и сл.; ЦДА, ф. 371, оп. 2, а. е. 1039, л. 11.

324. Quo valis Bulgaria? Индианополис, 1937, с. 17-37.

325. В. “Нови дни”, бр. 1 от 24 август 1934 г. ,с. 1; бр. 97 от 15 декември 1934 до бр. 122 от 17 януари 1935.

326. Quo valis Bulgaria? Индианополис, 1937, с. 37.