19. Културно-просветните въпроси в Източна Тракия след Освобождението на България. Образователната система в българските училища в Турция
 

По ония времена в Източна Тракия едва ли може да се говори за култура и просвета поотделно. Тук ние се интересуваме от културно-просветните въпроси след историческия прелом - Освобождението на България.

След Освободителната война голяма част от скромните учителски кадри, местни или дошли от по-далечни земи, заминали за България, където условията за живот били несравнимо по-добри. Там имало нужда от хора, които да запълнят различните ресори на управлението. Дори се оформило течение, което смятало, че преминаването на интелигенцията в младата българска държава е патриотично задължение. Така относително стабилното положение на българските училища в Турция до войната било нарушено и объркано.

Общо взето новата българска държава, успоредно със собственото си организиране и устройване, не забравила своите сънародници, които останали извън нейните граници. Съвсем естествено тя се превърнала за тях в културен и политически център. Вниманието на младата българска общественост и на Екзархията, чието седалище си останало в Цариград, били насочени предимно към Македония, където останали непокътнати компактни български маси.

Интересът към значително обезбългарената Долна Тракия бил много по-слаб. Може дори да се каже, че тя е била почти забравена. Но упоритият тракийски българин не се стъписал пред мъчнотиите и решил да се справя със собствени сили. Малко по малко започнали да излизат учители със скромно образование от класните училища в Лозенград и Одрин, а по-после и от прогимназията в Малко Търново. В Бунархисарската кааза голяма роля изиграла просветната дейност на упоменатия вече учител и по-после свещеник Димитър Загорски. Всички учители в началните училища се спазарявали с населението за заплатите и храната си.

Годините след 1890-а се оказали твърде критични за българщината в Източна Тракия. Официална Турция вече не скривала намерението си да обезбългари тая земя, без да подбира средствата. Тя използвала трудното положение на българското училище и поощрявала гърците в асимилаторските им пристъпи. За турците не било важно как именно ще обезбългарят тая подворна земя: чрез прогонване или чрез асимилация от гърците. Това стресва нашите тракийски емигранти в новоосвободена България. Те издирват и скланят млади и интелигентни българи, предимно от емигрантските среди, които да заминат като учители в турска Тракия. Тези млади интелигентни хора можели да си наредят едно относително спокойно съществувание в България, но доброволно се отказали и преминали българо-турската граница. Аз лично познавах мнозина от тези родолюбци. Ще спомена името на станалия известен по-късно Петко Напетов, който се родил във Варненското предградието Галата, една-две години след като родителите му емигрирали от Източна Тракия. Той е бил едва осемнадесетгодишен, когато направил този родолюбив жест.

В началото на деветдесетте години Екзархията също започнала да назначава учители от България и най-вече от Македония. Повечето от тези безкористни млади хора завинаги свързали съдбата си с Източна Тракия, като например Георги Калоянов, който избрал нашето село. По всичко изглежда, че гръцкото коварство и турското варварство не са могли да угасят напълно българската просвета в Македония, както почти направили в Долна Тракия. След като се учредила Българската екзархия и нейните деятели проникнали в Македония, те заварили там едно скрито по обясними причини, но почти завършено българско Възраждане. Екзархията само възвестила, че вече може да се манифестират открито българското име и българската просвета и култура. Тутакси разцъфтели просветни центрове, които създали деятели за нуждите на самата Македония, за общото българско национално-революционно движение, та дори по-после и за строителството на нова България.

Заплатите на новоназначените учители в Източна Тракия били плащани от Екзархията и били по размер еднакви със заплатите на учителите в България - двадесет български лева ( в Турция Екзархията плащала тяхната равностойност - една златна турска лира ). Повдигнал се и въпросът за заварените учители, на които било заплащано пряко от населението. Екзархията се съгласила да плаща и на тях. По такъв начин заплатите на учителите станали твърде сносни, дори заможни за ония времена. Това поставило началото на независимостта на учителя от всевъзможни влияния, дори и от това на турската държавна власт.

Всички учители, без изключение, се включили в революционното движение, като някои израснали до войводи. Те, заедно с местните патриоти: търговци, земеделци, занаятчии и пр., създадали и укрепили вътрешната революционна организация.

----------------------------------------------------------------------------------------

Новото време поставило и нови изисквания към училището. Ето например какъв практически въпрос изникнал в Рум беглий. До 1903 г. не се помни в селото да е имало турчин таксилдарин ( бирник ). Такива били само българи, които говорели турски или гръцки език. Аз помня стари хора, които са били таксилдари - Стамат Жеков, Михал Илиев ( Илювичин ), Добри Николчев, баща ми Георги Войников, Димитър Чолоолу и др. Заплати определени нямало, но таксилдарите получавали процент върху събраните суми, които се отчитали всеки месец пред мал-мюдюрството ( финансовото управление ).

През деветдесетте години, обаче, заедно с отчета започнали да изискват и подробна ведомост на турски език. Така възникнала необходимостта таксилдаринът не само да говори, но и да пише на турски. Ведомостите се превеждали от гърци или евреи, знаещи двата езика - български и турски, но срещу твърде голям хонорар. Когато баща ми бил таксилдарин, тоя хонорар стигнал до половин златна турска лира, което значи за една година шест лири. Всъщност това била пазарната цена на чифт волове или биволи.

Затова баща ми се срещнал в Лозенград и поканил за учител в селото ни Никола Кюлбасанов. Този човек бил завършил класното българско училище в Лозенград и след това някакво турско училище. Кюлбасанов приел предложението и открил двугодишен вечерен курс по турски език за възрастни. Постъпили много млади хора и които били с добро прилежание се научили сносно да четат, да пишат и по-правилно да говорят. Баща ми, подпомагайки се взаимно с учителя Кюлбасанов, започнал да си прави отчетите сам и спасил за себе си хонорара, който трябвало да плаща на гръцките или еврейските кетипи ( писари ). Примерът с вечерното училище бил последван в Бунархисар и другаде. Турците обаче не погледнали с добро око на това начинание. Наближавали бунтовни времена, поради което всеки български възход им изглеждал подозрителен.

------------------------------------------------------------------------------------------

Много били факторите, които влияели на образованието на българите в Турция. Най-важна, последна и решаваща дума по въпросите на образованието имала Екзархията.

На равнището, на което се намираше българщината в Турция, единственото средство за опазването й от посегателствата на чуждата пропаганда, особено за нас в Източна Тракия, си оставаха църквата и училището. Аз помня отчасти това време на българско народностно възраждане. Когато тръгнах на училище, всички мои връстници - деца на бедни и богати родители, се намерихме под училищния покрив, без, разбира се, да има писан закон за задължително посещение. Българинът искаше да се учи. И ако нямаше българско училище, чуждата пропаганда, която дебнеше, веднага го прибираше в своето лоно и той вече беше загубен като българин.

Главно поради тази причина, образователната система в българските училища в Турция е била уредена така, че да дава преди всичко учителски кадри. Мъжкото и девическото класно училище в Одрин се превърнали в Мъжка гимназия “Д-р Петър Берон”, под ведомството на Екзархията, и в Девическа гимназия “Янко Касъров”. Те едва смогвали да създават учителски кадри за началните и класните училища в градовете на вилаета ( учителите по селата обикновено били с незавършено прогимназиално образование, но имало и изключения [*] ). Двете Одрински гимназии се устроили така, че да започнат да дават младежи за висши учебни заведения едва през учебната 1898-99 г. Въпреки всичко, учителите недостигали и училището не успявало да разреши практическите задачи, които животът в тогавашна Турция поставял.

Чули се гласове, които съветвали да се реформира образователната система. Един от тези гласове бил на моя стар вуйчо Жорето Арнаутина. Той, като търговец, прекарал значителна част от живота си в Цариград. Бил е в близък, приятелски контакт с първия български Екзарх Антим Първи, а след неговото сваляне и с втория Екзарх - Йосиф Първи. Жорето Арнаутина едвам понасял мъката да гледа как трудолюбивият българин, орач и овчар, като мравка събирал богатствата и ги предавал в ръцете на гръцките търговци, които богатеели и добивали влияние в турската империя. Жорето предложил да се поиска от правителството да разреши към класното училище в Лозенград да се открие търговско училище с двегодишен курс, към което да се насочват някои младежи. “Защото, казвал той, намираме се в търговския център на империята и е грехота производството на трудолюбивия българин да се продава на пазара от чужденци, които да богатеят от нашия труд.” Постъпки се направили, но правителството, респективно вилаетското управление, забавило отговора с явното намерение да се протака и забрави този въпрос, защото те виждали в българина само земеделеца и скотовъдеца и такъв искали да си остане.

След като не успял с откриването на търговско училище в Лозенград, Жорето Арнаутина замислил и създал своя чисто българска, практическа “търговска” школа. По това време той наближавал седемдесет години и бил почти разорен от гръцките търговски картели. В своята частна школа Жорето привлякъл сестрините си синове, завършили трикласното училище в Рум беглий, като не отказвал и на всеки друг, който се нуждаел от неговия съвет или търговски опит. Капитали за една начална и примитивна дребна търговия също не липсвали, защото традиционните българските производства се приемали много добре в Отоманската империя. Българинът повече продавал, отколкото купувал и доходите му постоянно нараствали, още повече, че трудолюбивата българка със своите сръчни златни ръце се грижела за цялото домакинство. В ония времена в Турция нямало сигурни обществени институти, където да се влагат спестяванията, пък и да е имало, българинът не им вярвал. Той събирал златото в гърнета и ги заравял в земята. Случвало се е при оране, копане или събаряне на стари къщи, да се откриват малки или по-големи “съкровища”, които подхранвали апетита на иманярите. Тези хора бяха цяла напаст в нашите земи.

Безукорно честните мои съселяни от онова време събирали спестяванията си и с безгранично доверие един към друг, започнали да създават едър търговски капитал. С него образували неограничени сдружавания, които започнали търговска дейност. Тази търговия, отначало дребна, постепенно се засилвала. В най-ново време, което и аз помня, търговският капитал беше стигнал до хиляди турски златни лири. С него се откупуваше млеконадоя на десетки хиляди млекувани овце, който се преработваше в по-трайни млечни продукти ( кашкавал ) за външните пазари, откупуваше се също и десятъка от турския фиск и т.н.

 Това са накратко резултатите от търговската школа на Жорето Арнаутина, към която обаче Екзархията не останала безучастна. Нейният главен училищен инспектор дошъл в Рум беглий и направил строга бележка на Жорето Арнаутина, че отклонява способни, подрастващи младежи и по този начин спъва създаването на учителски кадри. Посочили му се примери, че чисто български села, поради липса на български учители и училища, минавали под ведомството на Гръцката патриаршия, която откривала гръцки училища и по такъв начин ги погърчвала. При тоя силен аргумент Жорето Арнаутина отстъпил, защото органите на Екзархията, в лицето на училищни инспектори и други, действително издирвали по-будни и ученолюбиви деца и скланяли родителите им да ги изпращат на учение в класните училища и гимназии. Екзархията предложила стипендии на сестрините синове на Жорето Арнаутина да продължат своето образование в гимназия, но дори и тогава той не се съгласил и те останали търговци в селото.

Усилията на Жорето Арнаутина сигурно щели да бъдат и по-добре възнаградени, но всичко това ставало през годините 1898-1899-90-тна, когато се създавали рeволюционните комитети в Източна Тракия. В нашето село дошъл млад учител - Георги Калоянов, който заедно с училището потегнал и възглавил революционния комитет. Той се свързал със сестрините синове на Жорето Арнаутина, които му станали помощници и постоянни сподвижници в революционната му дейност. Тази връзка се заякчила още повече, когато Калоянов се оженил за сестрата на един от тях - Найден Димов. И дотук било образованието на тези млади хора, които Екзархията искала да прави учители. И за търговци, за каквите ги готвел вуйчо им Жорето, време не останало. Те с младежка жар прегърнали идеята за бунта и въстанието, като някои от тях ( Найден Димов ) клоняли да отидат четници в планината и по-късно да бъдат в първите редове на въстанието.

Българското образование процъфтяло и дало обилен плод в Малко Търново. Жителите на този чисто български град в централна Странджа планина отглеждали дребен рогат добитък, предимно овце, търгували и... разбогатели. Тези предприемчиви българи искали да се отдадат на просвета и образование, но турската власт разрешила откриването на прогимназия в Малко Търново само с два класа, като третият клас се открил едва през 1906 г. Малкотърновските българи обаче били заможни, което им позволявало да се учат в Лозенградското класно училище, в четирите Одрински гимназии, в Цариградската семинария и в нередки случаи - в българските гимназии в Македония: в Солун, Скопие и др. В най-ново време българите от Малко Търново се учеха в педагогическото училище в град Сяр, Източна Македония, което даде много учители за българските училища в Тракия.

Католическата пропаганда в Малко Търново също била много силна. Учениците от католическото училище в града обикновено продължавали образованието си в Униатската мъжка гимназия или в Девическата католическа гимназия [**] в Одрин, а някои - в западноевропейски университети. Например двама от синовете на известния търговец Анeгности Дяков, инженерите Евтим и Димо Дякови, завършили Роберт колеж в Цариград, а след това английски университети, които в ония времена били рядко достъпни за нас, българите.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

*. В Рум беглий моя учителка беше Марена Кольшева, завършила в Солун, а в съседното село Чонгара, където имаше гръцко училище, беше назначен Никола Андреев, завършил току-що турско-френският лицей в Галата сарай. Имаше също учители, завършили Цариградската семинария, които в най-ново време бяха престанали да стават свещеници – бел. авт.

**. Девическата католическа гимназия в Одрин била създадена от католическия орден “Загребски сестри”. Обучението в прогимназиалния и гимназиалния курс се водело на немски език. Изучавали се също българска литература и българска история – бел. ред.