Българите в най-източната част на Балканския полуостров - Източна Тракия
Димитър Войников
 
ТРЕТА ЧАСТ

21. Първата организация на източнотракийската емиграция в България - дружество и вестник “Странджа”, град Варна
 

От моето родно село Рум беглий нямало много желаещи за изселване в България. И как е могло да бъде другояче, след като в местността Старата кория били наредени седемдесет и три пресни гроба на избити млади мъже. Никой не искал да се раздели с мъртвите си – майки и бащи, жени и деца. Имало обаче случаи на семейства, които били принудени да се изселят. Ще разкажа за един от тях.

Малко след обединението на Княжеството с Източна Румелия, турска разбойническа банда нападнала и ограбила някъде в Странджа планина една тепавица, като задигнала към хиляда метра готови изтупани селски шаяци. Разбойниците отнесли шаяците на скрито място и развили топовете да ги сушат на слънце. Било зимно време и на мястото връхлетяла ловджийска хайка, организирана от наши селяни за лов на едър дивеч - сърни, елени, диви свини и др. Случило се така, че един от ловците - Райко ( Ранго ) Чалъков, гръмнал и убил главатаря на бандата, а останалите крадци се разбягали. Райко гръмнал при самозащита, но като размислил, решил, че не му остава нищо друго, освен да бяга в България. Така и направил.

Установил се във Варна и не след много довел тук семейството си и успял да ликвидира имота си в Турция. Райко бил човек смел, енергичен и предприемчив. С парите от имота и малък земеделски кредит от Българска земеделска банка закупил земя и се заселил в нея. Така нашият източнотракийски бежанец основал днешното село Соколите, което е най-близко и първа гара до Варна.

Райко така добре изучил “техниката” за кредитиране на земеделското стопанство в България, че се застъпил пред Българската земеделска банка за друг източнотракийски бежанец, като му уредил почти безлихвен земеделски кредит за покупка на земя, работен добитък, семена и земеделски инвентар. Обезпечение на кредита била безукорната честност и трудолюбие на кредитирания.

Така постепенно Райко започнал да помага на източнотракийски българи да се преселват в България, особено на онези, чието положение в Турция било неудържимо. Този умен и практичен българин донесъл и нещо друго от Турция. Райко информирал обществеността във Варна, че турците са усвоили курс към обезбългаряване на Източна Тракия, тъй като била подворие на столицата им Цариград.

 

----------------------------------------------------------------------------------------

 

Слушал съм немалко разкази от Петър Драгулев и от други като него за източнотракийската емиграция. “Източнотракийските българи, казваше Драгулев, продължаваха безспирно притока си в България, макар и не така масово, както непосредствено след Освобождението. Сега идваха отделни млади хора - едни да търсят щастието си тук, а други - поради невъзможност да живеят под робство. Срамно е, казвали те, при една цветуща и млада България да живеем при това оскотяващо робство. Щом пристигнеха наши хора “отдоле” ( Източна Тракия ), продължаваше Петър Драгулев, търсеха първи нас, които бяхме на по-предна линия емигранти. Търсеха ни за информация, за ориентация по интересуващите ги събития и най-главно - за оръжие и средства за борба срещу Турция.”

Чичо ми Райко Войников - един от първите емигранти, дошли в България - повтаряше, че източнотракийци пристигали във Варна направо от странджанските гори с дебелите дрянови криваци на рамо. Хората търсели първо него, “защото си разбирали от езиците” и така той станал, без сам да разбере как, нещо като постоянен орган за насочване на емигрантската маса във Варна. Пристигащите първо питали за оръжие. Всички тези неуки млади хора, които обричали живота си на свободата на своята Родина, не искали, дори не споменавали за помощ отвън. Не питали дори защо България не се намеси да ги освободи от турците. От България те очаквали оръжие и дипломатическа подкрепа пред европейските държави. Пристигащите “отдоле” източнотракйци вярвали, че техният “комитлък” ще донесе свободата.

Райко Войников беше един от най-добрите познавачи на тракийското движение и активен деятел сред емигратските среди. Но само тук, в България, защото когато въоръжен тръгнал за Турция, тримата му братя и главно баща ми, му забранили най-строго да преминава границата. Поне един от семейството трябвало да остане свободен в България. А една група жени, преселнички от нашето село, написали писмо до моя дядо в Турция да “вразуми” своя син емигрант Райко Войников да престане да “мъти” главите на мъжете и синовете им за пушки, за бомби... Такова писмо дядо действително получил, турците го подушили, но не могли нищо да открият. По-късно обаче, въпреки няколкото амнистии, последвали Преображенското въстание, на Райко Войников не разрешаваха да влиза в Турция в продължение на повече от десет години. Едва след младотурския хуриет му беше позволено да споходи родното си място и то само за двадесет дни. След изтичането на тоя срок беше поканен лично от бунархисарския каймакамин да напусне Турция.

------------------------------------------------------------------------------------------

 

 

Понеделник бил пазарен ден във Варна и в този ден никой от тракийците не работел. Всички се стичали в града, за да чуят нещо за “оттатък” ( Тракия ). Циркулирали слухове най-различни, дори и злонамерени. Това наложило създаването на един свободен и необвързан политически център от по-сериозно мислещи тракийци, които да осмислят и формулират въпросите, интересуващи емиграцията. Затова, на 12 май 1896 г., Петър Драгулев и други тракийци основали във Варна тракийското емигрантско дружество “Странджа”, напълно независимо от курса на българската държавна политика.

Предлагам кратко извлечение из Устава на дружеството, който съдържа тридесет и шест члена и е разделен на осем глави:

 Член 1.Основава се в град Варна от преселниците от Одринския вилает дружество под название “Странджа”, на което за основна цел се определя ратуване за нравственото и умственото повдигане на българщината в Одринската област;

----------------

Член 5. Тая цел е неизменима, но е разширима;

----------------

Член 6. За постигането на тая цел дружеството не само че няма да се меси във вътрешните политически борби на Княжеството, но по възможност ще се старае да отклонява членовете си от това.

----------------

Член 11. За постигане на целта си дружеството според нуждите и обстоятелствата ще върши следното: а.) Ще да помага с пари на бедни училищни и църковни общини в Одринския вилает, за да се издържат учителите и свещениците; б.) Ще издържа бедни ученици изключително от Одринския вилает в самата Турция, в България или в странство, но със задължение да си остават или завръщат в същия вилает с просветна мисия; в.) Ще да наема и изпраща в Одринския вилает с просветна цел добре подготвени за учителство и духовно звание лица; г.) Ще да е посредник между народа в свободна България и населението в Одринско и при удобни и възможни случаи ще да се застъпва по начин легален и целесъобразен пред правителствата в България или другите държави, за да защитават духовните и политически права на българщината в тоя вилает; д.) С един печатен орган ще да защитава интересите...

-----------------

В член 2 град Варна се определя за център на дружество “Странджа”.

-----------------

 Член 3 гласи: “Дружество “Странджа” не е орган на никое друго дружество. То няма и други дружества за свои органи. Но ако има еднаквост на идеята и преследваната цел, то може да работи в съюз с други дружества...”

И по-нататък:

Член 21. Дружеството се ръководи и управлява от едно настоятелство, състоящо се от председател, двама подпредседатели, двама деловодители, един касиер, един домакин и пет членове съветници.

----------------

Членове 32, 33, 34, 35 и 36 уточняват, че дружеството има свой вестник, свое знаме, свой печат, свой празник - 19 февруари.

-----------------------------------------------------------------------------------

Събитието било от изключителна важност за емигрантската маса, защото всеки вярвал, че това е началото на нещо, което имало да става. Учредяването на дружеството раздвижило и чуждите консулски служби, каквито имало във Варна като крайграничен морски град. От тях именно, казваше Драгулев, било подсказано да се избърза с издаването на вестник, “за да ни видят, кои сме, какви сме и какво искаме”.

В програмният брой на в. “Странджа”, излязъл на 25 май 1896 г., се заявява, че дружество “Странджа” като колективна единица няма да се занимава с партизанство, като от огън ще се пази от него и “ще полага всички усилия да създаде от членовете си личности с патриотически добродетели”. Вестникът е списван на изискан български език и разполага с широка информативна и дописническа мрежа от всички български земи под турска власт, най-вече от Тракия и Македония.

Ръководители на дружество “Странджа”, които тогава се наричали настоятелство, били: председател Петър Д. Драгулев; подпредседатели - капитан Петко Киряков и Михаил Ковачев; членове - Гр. Лонджев, Димо Стоянов, Р. Попов, Гр. Петров, П. Стаматов; деловодители - Михаил Ковачев и Н. Тодоров. Споменават се още като граждански пълномощници Никола Драгулев, Д. Ралчев и К. Ранков. Последните трима били образовани и просветени хора и обикновено ораторствали на събрания, митинги и др. Списъкът на ръководството бил публикуван в брой 27 на в. “Странджа” от 1 януари 1897 г.

Девизът на дружество и вестник “Странджа” бил: за мирно подпомагане и културно-просветно издигане на емигрантите тук, в България, и на сънародниците им в Източна Тракия. Всеки обаче живеел със съзнанието, че всичко, което се прави, е за освобождението на Родината. Не липсвали и куриози. Някои стари, недъгави или болни хора отказали да членуват в дружеството, защото не можели да бъдат “комити в Балкана”.

Дружество “Странджа” във Варна се утвърдило като център на източнотракийската емиграция. Скоро след това близки другари и сподвижници на варненските деятели основали подобно дружество и в Бургас. Това са Стоян Петров Топузов, Иван Златарев, Георги Грудов, Тодор Търновски, Георги Кондолов, Георги Минков и др. Повечето от тези хора били от Малко Търново и Лозенград. Основали се дружества и в други източнобългарски градове, но от тях главно Айтос и Карнобат са играли известна роля, защото били по-близо до централния път, по който се движели източнотракийските емигранти от Турция.

Наложило се дружествата от големите градове и безименните групи, които възникнали тук-там, да обединят и уеднаквят своята дейност. Затова на 19 януари 1897 г. в Бургас се свикал обединителен информативен конгрес, с тридесет и шест делегати от цялата страна, където имало преселници от Одринско. Заседанията на конгреса се провели на 19, 20 и 21 януари и били тайни. Решенията на конгреса станали известни чрез в. “Странджа”. За пръв път в Източна Тракия прониквал български вестник, което предизвикало възторг. Грамотните го четели, а неграмотните просто опипвали страниците, защото повечето от тях за пръв път виждали вестник изобщо.

Пропагандата от началото на деветдесетте години, която родила идеята за свободата на Тракия, основаването и разрастването на дружество “Странджа” и идейното развитие и списване на вестник “Странджа”, променили старите схващания на източнотракийците за хайдутството до епохата на Раковски. Дотогава, щом някоя млада и буйна глава била недоволна от робската си участ, нарамвала пушката и набивала гората. От момента на появата на вестник “Странджа” в Източна Тракия, хората вече не поглеждали към гората, а към границата с България.

Чрез дружество и вестник “Странджа” немногобройната източнотракийска интелигенция успяла да консолидира движението така, че то да бъде напълно независимо от правителството или от други вече съществуващи националнореволюционни организации. Взаимопомощта и общите работи с тях се създали много по-късно.

Организирането на емигрантите било спъвано от тогавашната вътрешнополитическа действителност в България - време на груба и безогледна партизанщина. Юристът Никола Драгулев в брой 7 от 17 юли 1896 г. порицава консерваторите във Варна, че уволнили редактора на в. “Странджа”, за да спрат вестника и неговата патриотична дейност. За тая цел консерваторите употребили “най-гнусните, най-отвратителните, най-безнравствените, най-предателските, най-престъпните и най-позорните средства”. По-нататък в статията Драгулев поема юридическата отговорност за излизането на вестника, въпреки че той като социалист не одобрявал общото му направление.

Представителите на българския едър търговски капитал също не гледали с добро око на дружество “Странджа”, защото “търговията искала спокойствие, а не комитлък”. Отоманската империя все още разполагала с обширни пазари, където били изнасяни българските зърнени храни, сирене, кашкавал и някои суровини на скотовъдството, като кожи и вълна. Представителите на търговския капитал искали да запазят турските пазари, като не се дразни Турция с националноосвободителни движения.

Имало и други търкания. В двете големи черноморски пристанища - Варна и Бургас, през които ставала вносно-износната търговия на България, не давали работа на пристигащите гладни емигранти от Източна Тракия. Тогава в Бургаското пристанище работели хиляди работници, предимно гърци, а във Варненското - гагаузи и турци. Постепенно този труден въпрос се уредил пряко между работниците и бежанците емигранти, което позволило в двата пристанищни града да се установят големи емигрантски маси.

---------------------------------------------------------------------------------------

След Берлинския конгрес бежанците от Западна Тракия се установили главно в днешния Хасковски окръг и по-малко в Пловдивски и Старозагорски. Но по-после и те, както българите от Източна Тракия, напуснали административно автономната област Източна Румелия, преминали Стара планина и се заселили в политически автономното Княжество България – на територията на днешния Търговищки окръг.

Най-близкото село до град Омуртаг, Беломорци, е заселено изцяло със западнотракийци. Селата Александрово, Въбен, Лиляк, Здравец и Бистра са смесени, но най-забележително си остава село Светлен в бившата Поповска околия. То е заселено след Освобождението от жители на западнотракийското село Яврен. Преди да стане околийски център, град Попово е бил по-малък от село Светлен. Ще разкажа за една особеност от бита на западните тракийци, които се наричали помежду си на шега “синегалци” - производно от “сини гащи”. Тяхното лятно памучно облекло било преимуществено синьо, а гащите им - само с този цвят. Западните тракийци дотолкова се пристрастили към синия цвят, че всяка жилищна украса била синя. Църковните им стенописи и светиите - също.

Шуменски окръг, който се врязва между Варненски и Търговищки, разделял заселниците емигранти от долнотракийските български земи, които и в Родината си били разделени от река Марица. Тук, в България, източните и западните тракийци заживели без да поддържат взаимоотношения, въпреки общите им интереси. За разлика от източнотракийци, които “потракийчили” град Варна и неговата околност, емигрантите от Западна Тракия останали пръснати и без всякаква връзка помежду си. Западнотракийците нямали популярна личност или организация, която да ги обедини като емигранти. След Освобождението техният бележит съгражданин капитан Петко войвода бил принудително въдворен на постоянно местожителство във Варна, където завършил дните си през 1900 г.

По думите на Петър Драгулев капитан Петко войвода бил деен и делови човек. Той бил приет в средите на източнотракийската емиграция и въздигнат за подпредседател на дружество “Странджа”, което донякъде помогнало срещу постоянните преследвания, на които го подлагали българските правителства [*].
 

*. Капитан Петко войвода е бил известен с антиправителствените си позиции – бел. авт.

--------------------------------------------------------------------------------------

В ранния период на тракийското емигрантско движение се проявили ред неща, които по-късно щели да попречат на неговата изключителна мисия и поставени цели. На първо място, поради дългата оскотяваща робия, усещането за свобода у мнозинството източнотракийци било силно притъпено, а у някои въобще липсвало. Пръв заговорил за това Никола Драгулев, който пропътувал Западна Европа и завършил юридически науки в Швейцария. Още при завръщането си в България, през 1894 г., той издал призив към емиграцията да се подготви идейно за борба “за отхвърляне на позорния хомот”. Според думите на брат му Петър, Никола Драгулев посочвал за пример Великата френска буржоазна революция от 1789 г., която била подготвена от века на френското Просвещение и великите мислители Волтер, Монтескьо, Тюрго, Жан Жак Русо и др. Никола Драгулев казвал: “Не можем да пратим народа си от Одринския вилает да се бие с турците по странджанските върхари, без да знае защо. Ние трябва да го подготвим идейно поне малко от малко”.

И започнала упорита идейно-просветна дейност между емигрантите. Отначало във Варна, а по-после и в други градове и села, където живеели източнотракийци. В тая работа се впуснали мнозина и всеки вършел каквото може. Във връзка с тая дейност ще направя едно съобщение, което ще изненада мнозина, както изненада и мен, когато го научих. Райко Войников ми разказа, че сред агитаторите имало един, който може би от скромност или друго, не се явявал пред голяма аудитория от слушатели. Странният човек подбирал млади хора, сред които и Райко Войников, и говорел за националната революция на хубав език, но с прости думи, та всички го разбирали и запомняли каквото кажел. Този човек имал учудващо въздействие върху ума и чувствата на слушателите си и се казвал Петър Дънов. И когато след много години Райко Войников се научил случайно, че Дънов има последователи и поклонници в цялата страна, той не се изненадал. Знаел, че каквато и мисъл да се роди в главата на Дънов, тя била предавана толкова убедително, че буквално омагьосвала слушателите.

Митингите били едно от средствата за идейна подготовка на източнотракийските емигранти за предстоящите националноосвободителни борби. За своите цели ораторите на тези публично-протестни прояви използвали много популярното по онова време изкуство на реториката.

-----------------------------------------------------------------------------------------

Вестник “Странджа” е посветил много страници на митингите. В някои случаи вестникът само ги хроникира, а в други разказва по-подробно за тях. Ето какво пише в брой 27 от 1 януари 1897 г.: “Днес, 29 декември 1896 г., по покана на Одринското преселническо дружество “Странджа”, вий, Варненски граждани на брой пет хиляди души - от Одринско, Македония и други, се събрахте на митинг и изслушахте ораторите за участта на нашите еднородци в Турция, които турците наричат рая”.

Говори се по нататък за християнските, изобщо за немюсюлманските народи в Турция, особено тия от Македония, Одринско, Армения, Крит, както и за османското управление, което се основавало на деспотизъм и варварство. За тия народи не можело да се очаква нещо друго, освен “гнет, мизерия, мъки, грабежи, разстрелвания, бесилки, клане и позор. Никакви реформи, които Турция обещава да проведе, не ще я направят по-годна за живот на поробените народи. Това може да стане, само ако Европа с оръжие ги застави да го направят, и то не чрез реформи, а чрез пълна автономия и независимост”.

И по нататък: “Ако през 1856 г. Европа на Парижкия конгрес настоя и реши да бъде запазена целостта на Турция, то сега, след Санстефанския мирен договор, след Берлинския конгрес, след кланетата в Македония, Одринско, Крит, Армения и други, Европа трябва да признае, че запазването на турската империя е вредно, несправедливо и нечовешко. Тя трябва строго и категорично да се произнесе за справедливите искания за пълна автономия и независимост на поробените от Турция народи и да признае, че само отстъпването на Македония на македонците, Тракия на тракийците, Крит на критяните, Армения на арменците ще разреши Източния въпрос...

... Да се обърне внимание на акредитираните към Високата порта посланици на Великите сили, които колективно работят в тоя момент по въпроса за политически реформи в полза на поробените народи в Турция, че тия реформи последната никога не ще изпълни. Да се помолят тия посланици да решат завоюваните и узурпирани земи от Турция на Балканския полуостров да бъдат върнати на ония народи, от които са завладени, а турците да се оттеглят в чисто мюсюлманските азиатски области. Да се известят същите посланици, че посочените по-горе молби са последните легални такива и ако не се уважат, поробените народи ще се считат свободни от всякакви международни, нравствени и юридически задължения и ще предприемат въоръжена борба...

... Да се помоли българското правителство да се застъпва за правата на поробените в Турция народи, за тяхната независимост и свобода...

... Упълномощава се бюрото на митинга и настоятелството на дружество ”Странджа” да подпишат резолюцията и да я изпратят до посланиците на Великите сили в Цариград, до българското правителство и до турското правителство. Председател на бюрото на митинга - капитан Петко Киряков; членове: Петър Дънов, Я. Филов; настоятелство на дружество “Странджа”: председател - Петър Драгулев; подпредседатели - капитан Петко Киряков, М. Ковачев; членове - Гр. Лонджев, Димо Стоянов, Р. Попов, Р. Петров, П. Стаматов; деловодител - Н. Тодоров; пълномощници на гражданите, съставляващи митинга - Никола Драгулев, Д. Ралчев, К. Ранков”.

Митингът, състоял се на 29 декември 1896 г., който описах, имал и една практическа задача. Трябвало да се направи “пробна мобилизация” на тракийските емигрантски среди и да се провери “колко са те на брой, каква е тяхната идейна подготовка и най-важното може ли да се разчита на тяхната помощ при един евентуален призив”.

-------------------------------------------------------------------------------------

Вестник “Странджа” - орган на емигрантското преселническо дружество със същото име - изнася и някои събития и данни за живота в Турция.

1896 г.

Брой 2 от 1 юни съобщава, че била отвлечена девойката Тодорина Георгиева от гр. Малко Търново от юзбашията Кьор Кадираа. Същият брой съобщава, че турчин харесал нивата на гърка Георгиус Дандрополу от с. Евренлий, Бунархисарско и я поискал. Гъркът отказал да му я даде, поради което турчинът убил двамата му сина Николаки и Костадин. По-нататък четем: гръцкият лекар д-р Димитридис от с. Яна, Бунархисарско, бил насила потурчен и оженен за сестрата на каймакамина. Димитридис обаче не издържал и полудял.

Брой 3 от 8 юни

Публикувана е статия, в която се пита: Защо не се сплотят балканските държави България, Сърбия и Гърция и не дадат един ритник на банкрутиралата и клоняща към сгромолясване Турция? Съобщава се също за зверското убийство на Стойчо Каракачанина и жена му от село Курудере, Бунархисарско. Турските жандари, които дошли да спасяват Стойчо, обезчестили момичета.

Брой 5 от 28 юни

Съобщава се за насилническото безчестие на Кьор Хасан от Малко Търново, който нападнал вдовицата Желка Георгиева в двора й. Последната се развикала и се притекли на помощ Вълчо Георгиев - кръчмарин и още двама души и спасили жертвата.
 

1897 г.

Брой 27 от 1 януари

Съобщава за многохилядният митинг на емигранти от Одринско, Македония и варненски граждани, състоял се на 29 декември 1896 г. Съобщава също за обир в голямото българско село Булгаркьой, Кешанско. Обирът е направен от турските жандарми. Били задигнати тридесет хиляди гроша и отнесени на каймакамина в Кешан. Обраните са Киро Хаджитодоров, дядо Атанас и дядо Митро. В това съобщение се казва, че ако в землището на българско село се намери убит турчин, селяните трябва да платят тридесет и един хиляди гроша обезщетение. Ако убития е циганин – тридесет хиляди гроша, ако е грък – двадесет и осем хиляди гроша..., а ако е българин - не струва нито грош.

Брой 41 от 27 април

Голяма редакционна статия, с която се подканва българското правителство да се бори за осъществяването на член 23 от Берлинския договор - реформи и права за подвластните народи в Турция. Дава се също сведение за лошото положение на гръцкото население поради войната в 1897 г. между Гърция и Турция. На девети март турчинът Хасан Реджеб с още четирима като него “познати канлии турци”, всички от село Хрузун, един час до селото Серген, до полите на Странджа планина, връщайки се от Лозенград, гдето били викани като редифи ( запасни ), минали край селото Соуджак, там хванали четирима гърци, които си орели нивите, разпрегнали воловете и запрегнали хората и ги карали да орат. От мъка единият починал веднага, а другите трима сега лежат в постеле ( легло ).

И още: ”Хора, дошли от Одринско ни съобщават, че през същия месец март 1897 г., в цялата област са събрани и проверявани редифите, които без да бъдат зачислени в редовете на действащата армия, били въоръжени като башибозук с нови пушки система “Маузер” ”.

Брой 42 от 4 май

Съобщава се, че във Визенска околия между турското село Идрикьой и гръцкото Чаклий имало спор за една нива. Сбили се и паднал един грък убит и един ранен, а от турците четирима убити. Повторно турците под командата на своя “султан” нападат гръцкото село, опожаряват го, убиват петдесет души гърци и осемдесет арестуват [*]. Каймакаминът изпратил един табур войска, а за комендант бил назначен същият султан.

Брой 44 от 25 май

На най-видно място в уводната част се съобщава за убийството на Алеко Константинов и е отпечатан трогателен некролог, в който са използвани силни и красиви думи.

Публикувано е и отворено писмо до Ариф паша - одринския валия, като го молят да провери лошите работи, направени от неговите подведомствени граждански и военни чиновници над раята - българи в Малко Търново и околностите му.
 

1898 г.

Брой 46 от 10 октомври

Съобщава се, че Варненският митрополит Симеон отишъл в Цариград за освещаването на църквата “Свети Стефан”. При слизането си от парахода той бил най-грубо обискиран и малтретиран от турските власти. По тази причина, когато владиците били поканени в двореца Иялдъз кьошк, Симеон Варненски и Константин Врачански не отишли. Ордените им били дадени на Екзарха, за да им ги предаде, но те отказали да ги приемат.

Брой 47 от 22 октомври

В Малко Търново бил назначен за каймакамски муавинин вместо българин, както повелява Берлинският договор, един грък пияница, рушветчия, развратник - Панайотаки Колпаки ефенди. Българите протестират да бъде изгонен той и на негово място да бъде назначен българин.

Брой 1 от 22 ноември

На 16 октомври две деца от село Курудере, Бунархисарско, едното на девет години, а другото на единадесет години отишли към съседното турско село Сазара да берат лопос ( храна за свинете ). Децата били нападнати от свирепи сазарски турци и заклани.

Брой 2 от 6 декември

Говори се за тайното организиране на специалния род войска “Гамидже аскерие”, която се прочула с клането в Армения. Тя била ирегулярна войска, съставена от скитническото номадско племе кюрди. Този първобитен народ, неподатлив към прогрес и култура, бил хитро използван от султан Абдул Хамид да създаде тая войска, пряко подчинена лично нему, за да държи в покорство подвластните чужди народи. Отначало нейното назначение било за Анадола, но скоро тя се оказала удобна за потушаването на въстанията на размирното “гяурско” население в Македония и Одринско.
 

1899 г.

Брой 6 от 14 февруари

Публикуван е меморандум на емигрантското преселническо дружество “Странджа” - Варна. В него се говори, че в Одринския вилает са се организирали банди от завръщащи се войски от турско-гръцката война в Тесалия, които навикнали във войната на грабежи, убийства... и тук продължили същото. Към тях се присъединили и най-лошите турски елементи във вилаета.

Съобщава се, че страшната икономическа криза в Турция тежи най-вече на трудовия български народ. Неговото земеделско-скотовъдно производство било най-тежко облагано. Данъците насила се събирали за година-две предварително [**].

Произволът над българския народ бил такъв, че всеки - от каймакамина до жандарина - можел да обвини всекиго, че е “комита”, да го арестува и пр.

В кореспонденция от Женева от 14 януари 1899 г. се казва, че българите не само не били шовинисти, но те не били дори и националисти, защото давали право на всеки народ, не само да владее своето, но така също да владее и заграбеното българско.

Брой 8 от 28 февруари

Съобщава се, че султанът издал ираде ( указ ) да се разоръжи цялото българско население и то чрез обиски по домовете и имотите им, което значело да се види какво скътано имат българите, за да се раздразни апетитът на башибозука.

Брой 12 от 11 април

Съобщава се за едно грозно престъпление на един турски войник в село Граматиково, Малкотърновско. Млада жена на име Величка, съпруга на Тодор Петров Буковинов, отишла за вода от Чучуриката край селото, придружена от едно малко момиченце. Турският войник я отвлякъл в гората, обезчестил я и в полумъртво състояние я оставил. Жената пометнала своя шестмесечен плод и след пет-шест дни починала.

Брой 14 от 25 април

Прошение до командира на Девета пехотна дивизия ( турска ) от населението на българските села Кофчаз, Пирок и Дерекьой, Лозенградско, в което се казва, че в първото село се намират хиляда и петстотин турци и черкези, които грабят, безчестят и убиват мирното българско население от трите села. Искат да се изпрати във всяко село по една рота войници за защита на населението.

Вестник “Странджа” спира да излиза в края на 1899 г., но дружество “Странджа” продължава да съществува като част от обединеното Македоно-Одринско революционно движение.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


*. Поради въстанието на остров Крит и войната между Турция и Гърция през 1897 г., турците станали безпощадни към гърците – бел. авт.

**. В началото на 1899 г. се събирали данъците за 1899 и 1900 година – бел. авт.