33. Как Михаил Герджиков реорганизирал революционното движение в Източна Тракия. Избор и изпращане на делегат на конгреса в Солун ( 24 януари 1903 г.)
 

Михаил Герджиков дошъл в Източна Тракия от Македония или България, както пише в спомените си, с двадесет и пет души верни другари. Някои от тях - като Димитър Общински и Чаръкчиев - били негови идейно-политически последователи, други - като Кръстю Българията, Цено Куртев, Пеньо Шиваров, Петър Ангелов, Димитър Христакиев ( фелдшер ) - били действащи подофицери от българската войска. Трети - като Христо Силянов и Михаил Даев - били интелектуалци.

Българското население в Тракия приело всички с радост и вяра, че всеки, който е дошъл в родната земя, ще се бори за неговата свобода. Народът обаче не разбирал много добре идейно-политическите последователи на Герджиков. Те говорели неща непонятни, хората не ги слушали и накрая те изчезнали така, както се и появили. С най-голям възторг били посрещнати подофицерите, които били най-нужни в момента и за които се смятало, че са авангардът на новосъздадената българска войска. Бъдещата революционна територия била разделена на бойни участъци, всеки от които включвал от три до шест села. Подофицерите станали войводи, като всеки от тях командвал чета, рекрутирана ( съставена ) от опитни четници, с придадени селски смъртни дружини. Незаетите от подофицерите участъци оставали под командването на старите войводи, които били в движението от самото му начало. По тоя начин се решил проблемът с командния състав.

Но Герджиков не спрял дотук. Още когато пристигнал в Одринско, станало ясно, че е намислил нещо да прави с революционната организация. Той пожелал да подмени някои от войводите, които командвали районните четнически съединения на територията на предстоящото въстание. Както е известно, това били Георги Кондолов на Малкотърновския район, Лазар Маджаров на Лозенградския и Тодор Шишманов на Бунархисарския. Тримата били в движението още от самото му създаване, израснали в него и командвали четите, които сами създали. Освен това те били и делегати на Пловдивския конгрес, където по личното предложение на Гоце Делчев били санкционирани като войводи.

Ето как извършил подмяната Михаил Герджиков. Той, като пратеник на ЦК, отговарял за революционното движение в Одринско в политическо, военно и организационно отношение. Веднъж на Кондолов му се наложило да замине за България и Герджиков поел командването на неговия Малкотърновски район. След известно време и на Герджиков се наложило да замине за България и той натоварил с всичката власт, която имал, включително и командването на Малкотърновския район, Кръстю Българията. Не след много Българията получил писмо от Герджиков, в което той му нареждал да не допуска Кондолов в Малкотърновско [*]. Хората около Герджиков лансирали слуха, че мярката срещу Кондолов се налагала, защото той не взимал строги мерки срещу хората с разбойнически наклонности. Намеквало се за четиримата братя от село Велика, сподвижници на войводата Георги Кондолов, които Българията набедил, че са разбойници и собственоръчно разстрелял. Така Българията станал войвода титуляр на Малкотърновския район.

По-груба и фрапантна била разправата с Тодор Шишманов - войвода на Трети бунархисарски революционен район. На 28 януари 1903 г. Шишманов и Димитър Ташев били в село Едига, където живеели българи, гърци, или по-скоро погърчени българи, и уседнали каракачани. Селото се посещавало за първи път, за да се състави революционен комитет. Шишманов обаче заболял и с кон го препратили в България през пропусквателния пункт при село Аланкайряк.

В България Шишманов се срещнал с Герджиков, който подготвял чета за осъществяването на замисления атентат по ж.п. линията Черкезкьой-Синекли. Някои от четниците, между които и Димо Колибарски, станали свидетели на остра свада между тях, след което Герджиков заповядал на доверени хора да обезоръжат Шишманова. После Герджиков казал, че забранява на войводата да минава в Турция като въоръжен революционен деятел.

По-късно разговарях с бившия четник Димо Колибарски, който ми съобщи, че Герджиков дори пратил нареждане до четите да убият Шишманов, ако се появи при тях. Когато Герджиков се завърнал след несполучливия атентат по железопътната линия Черкезкьой-Синекли, той назначил за войвода на Бунархисарския район четника Коста Калканджиев, а за негов помощник Стоян Петров.

Само Лазар Маджаров, за когото Герджиков с респектиращ тон говори в спомените си, останал на мястото си.
 

*. Спомени на Лефтер Мечев, публикувани в “Приносите” от Иван Орманджиев, кн. 3 – бел. ред.

---------------------------------------------------------------------------------------

Герджиков действал приблизително по този начин и щяло да се стигне до още по-извратени деяния в революционното движение, ако понякога не се намесвали местни деятели със здрав разум и непоколебима смелост.

Личността на войводата Димитър Ташев е една от най-почтените в източнотракийското революционно движение. Той е бил не само поборник, но и мислещ човек. Престижът и поведението на Ташев неколкократно коригирали решения на първите ръководители на революционното движение. Имало е моменти в него, когато щели да се допуснат извращения с непоправими последици и то само поради лековатото, дори безразсъдно разглеждане на някои въпроси.

Така например на Пловдивския конгрес през 1902 г. се решило да бъдат наказани със смърт като вредни за революционното дело Киряк Калудов от Бунархисар, Димитър Георгиев Чорбаджиолу от село Колиби, църковния певец Илия Петков от село Чонгара и Тома Стоянов от село Сатъкьой. Изпълнението на присъдата било възложено на Димитър Ташев. Той обаче, познавайки и хората, и обвинението, сметнал, че се подхожда безразсъдно по този въпрос и не изпълнил присъдата.

Твърдението на Герджиков, че конгресът в Пловдив е осъдил на смърт четиримата, за съжаление не може да се провери, защото той бил свикан набързо, без предварително подготвен дневен ред и не са останали никакви протоколи или записки за решенията му. Делегатите на конгреса били само около петнадесет души, а негов секретар бил най-младият тогава и безукорно честен Христо Караманджуков. По после Караманджуков стана добър български учен, педагог, който дълги години ръководеше софийските средни училища, придадени към Университета за практика на обучаващите се студенти педагози.

Пред него аз и други заинтересовани, като М. Балджиев, поставихме въпроса за решението на Пловдивския конгрес, което постановявало осъждането на смърт на дадените по-горе тракийци, и на което се позовал пълномощникът на ЦК Михаил Герджиков. Христо Караманджуков здраво притисна паметта си, припомни си почти всичко, което се е говорило тогава, но не можа да си спомни такова решение и изобщо такъв въпрос да е бил третиран на конгреса.

В такъв случай остава открит въпросът кой е издал тази наказателна заповед. И ако нямаше смели патриоти, като Димитър Ташев, които бяха родени в Източна Тракия, следяха и най-главното - разбираха “българския въпрос” в сложната обстановка... това би било истински провал.

Лично познавах осъдените от Герджиков на смърт Киряк Калудов, Димитър Георгиев Чорбаджиолу, Илия Петков и Тома Стоянов. Познавах техните борби и съм сигурен, че и четиримата са били от стожерите, от стълбовете, които с риск на живота си са пазели българщината от пристъпите на елинизма.

И още един случай: в село Велика се събрали войводи и четници, за да разгледат въпроса за убийствата на Димо Янков и някои други за това, че последните осъждали екзекуцията на българския търговец от Малко Търново Анегности Дяков. Димитър Ташев, в присъствието на Кондолов, Герджиков, Шишманов, Стоян Камилски, Пано Ангелов, Общински, Чаръкчиев и други видни революционери, се обявил против исканите убийства като заявил, че ще напусне организацията, ако се върви по тоя път. “Да се посяга на живота на членове, само защото са казали някоя дума за известен деец по повод на някое негово деяние!”

Тази, и други подобни категорични намеси на Димитър Ташев, спасили революционното дело от последици, които никой не можел да предвиди. Всичко това ми е разказано лично от него, много преди той да напише и публикува спомените си в “Приносите” на Орманджиев.

------------------------------------------------------------------------------------------

И така, македонското и тракийското революционно движение се обединили във Вътрешна македоно-одринска революционна организация; Гоце Делчев и Стоян Лазов посетили Източна Тракия; през април 1902 г. се провел конгресът в Пловдив; ЦК и Гоце Делчев изпратили Михаил Герджиков като свой пълномощник в Източна Тракия. След всички тези стъпки се решило да се пръстъпи към уточняване на крайната цел на тия необикновенни приготовления - въстание или нещо друго.

В нашата Преображенска книжнина има две съобщения, които посочват изпращането на делегат на конгреса в Солун, който взел решение за вдигане на Илинденско-Преображенското въстание. И двете съобщения са сходни, което предполага един и същ източник - Михаил Герджиков.

Първото съобщение е публикувано в книгата на проф. Милетич, “Материали за историята на Македоно-Одринското движение”. Герджиков ни съобщава, че бил повикан от Окръжния комитет в Одрин, за да бъде изпратен като делегат. Той обаче упълномощил Велко Думев, учител в гимназията в Одрин и председател на Окръжния комитет в тоя град, като го инструктирал каква позиция да поддържа в Солун: че Одринско не е подготвено за въстание, главно защото не е въоръжено и следователно не може да въстане.

Второто съобщение, пак от Герджиков, е публикувано в спомените му в книга 2-ра от “Приносите” на Орманджиев. Тук той казва, че, обикаляйки Лозенградския район, в село Каракоч получил писмо от ЦК, в което му се съобщавало да замине на конгреса в Солун, който ще обсъжда въпроса за въстанието. Герджиков обаче не заминал, а помолил да направи това Лазар Маджаров, който също се намирал в село Каракоч. Маджаров обаче отказал под предлог, че иска да бъде само между народа. И тогава Герджиков се обърнал към Велко Думев в Одрин, но вече с писмо, чрез което го упълномощавал и инструктирал да отиде на конгреса в Солун.

Аз проучих тоя въпрос и установих, че Герджиков е получил почти едновременно покани за Солун от ЦК и от Окръжния комитет. Тогава той отишъл в село Каракоч, защото искал на всяка цена да изпрати Маджарова делегат в Солун и с това да го заангажира с по-отговорна работа в движението. Маджаров обаче отказал с мотива, че желае да остане и да работи само между народа. В действителност обаче той не пожелал да напусне Източна Тракия, защото се е страхувал от нови извращения, които можели да донесат непоправими злини. Герджиков бил в Тракия от два-три месеца, а Маджаров - от пет години. Войводата Лазар Маджаров тайно поздравил и благодарил на Димитър Ташев за проявената смелост да се противопостави и да спаси от смърт четиримата местни деятели, без значение кой е заповядал това. Никой не можел да предвиди последиците от извършването на тия убийства.

По тези въпроси разговарях и с войводата Яни Попов, автор на Странджанския революционен химн “Ясен месец веч изгрява”, Димитър Занешев, делегат от Македония на конгреса в Солун, и Димитър Ташев, фактически войвода на Бунархисарския район след отстраняването на Тодор Шишманов.

[Previous] [Next]
[Back to Index]