49. Краят
Една сутрин в края на месец август 1913 г. на мегдана в Рум беглий спря файтон-дилижанс, ескортиран от четири-пет души кавалеристи. С него пристигна едно турско семейство - мъж на около шестдесетгодишна възраст и жена – малко по-млада.
Настанихме турското семейство в дома на околийския началник Георги Калоянов, който беше емигрирал в България. Веднага пролича, че това са културни хора. Още докато им показвах къщата, мъжът се впечатли от географската карта на Балканския полуостров, която от много време висеше в една от стаите. Картата беше българска, но турчинът бързо се ориентира и започна да изговаря на турски имената на градове, реки и планини. Оказа се, че е бил военен и на младини, още преди Освобождението на България, е служил по българските земи. Военната му служба преминала по разни щабове, а по-късно се ориентирал към политическа и държавническа дейност в империята. Този турчин познаваше българите, пък и други подвластни народи в Отоманската империя не по-зле от своя собствен народ - психология, професионално-поминъчни склонности и др.
Мъжът и жената имали син, кавалерийски офицер, който по време на Бунархисар-Люлебургаската операция бил придаден с ескадрона си към корпуса, разположен в землището на нашето село. Веднъж по време на разузнаване този офицер оставил ескадрона си на прикрито място и препуснал към една близка височина, за да огледа местността. И... повече не се върнал. Войниците от ескадрона претърсили навсякъде, но не открили никаква следа от своя командир. Предположили, че е попаднал на българска засада и е бил пленен.
След края на войната родителите на кавалерийския офицер напразно очаквали синът им да се завърне заедно с другите турски пленници. Те питали, разпитвали, но не открили нищо. Тъй като били видни хора, направили постъпки и проверки по пленническите лагери, но пак нищо не се установило. Най-накрая решили да дойдат на мястото, където е изчезнал синът им, за да разпитат местните хора.
По време на престоя си в нашето село турското семейство обходи всички места, където се бяха водили сражения и дори най-малки патрулни схватки. Мъжът и жената водиха дълги разговори с овчари и местни хора и установиха безпогрешно всички факти около изчезването на техния син, но не откриха нищо ново за неговата по-нататъшна съдба.
В землището на нашето село имаше много безизвестни гробове на български и турски войници, пръснати из гората, погребани кой където е паднал. След много сълзи и ридания, турското семейство прие, че техният син почива в някой от тия безизвестни гробове и се примири. Мъжът и жената решиха да останат още няколко дни в Рум беглий, където витаел духът на сина им.
И през тези няколко дни турчинът, малко поуспокоен, се срещаше и разговаряше с баща ми. Няколко пъти присъствах и аз, без обаче да разбирам всичко. Турчинът се държеше открито, прямо и любезно и тонът му беше пълен със съчуствие към българите. Инициативата в разговорите беше негова, а баща ми беше по-сдържан и не повдигаше въпроси. Веднъж баща ми каза: “Тоя турчин гледа към нас с голямо съчувствие и съжаление и то не само защото сме бити, малтретирани и накрая сме откупили живота си със със злато. Разбирам го, че иска да ни каже, че нас ни очаква и друго, още по-голямо изпитание от преживяното досега”.
Турчинът разискваше пред нас и политически въпроси от историята. Един ден той се изправи пред картата на Балканския полуостров в дома на Георги Калоянов и помоли присъстващите за внимание. После взе един дървен предмет и посочи на картата днешното курортно българско село Китен, където беше крайната точка на българо-турската граница, отпреди Балканската война. След това очерта един голям полукръг, който обхващаше цяла Европейска Турция между бреговете на Черно и Бяло море. Този полукръг включваше всички земи на юг от българо-турската граница и на изток от река Струма, включително Кресненското и Рупелското дефиле, днешното Благоевградско поле и т.н. Турчинът се обърна към нас и каза: “Тези земи са турски и те трябва да останат такива на вечни времена. Иначе няма да има Турция”. И се впусна в дълги разяснения. Някога Турция покорила европейски земи, затова исторически тя принадлежала на Европа. По някакви причини, обаче, светът не признавал това. Въпреки вековното си присъствие в Европа, Турция била смятана за завоевател на чужди земи и народи. Наистина някои от европейските Велики сили я зачитали като европейска държава, но въпреки това Турция трябвало да се бори на живот и смърт, за да не бъде отхвърлена в предна Азия и Африка. Оставането в Европа отдавна било приоритет в турското държавно мислене, още от времето на най-големите завоевания. Но в по-ново време този приоритет станал императивен, особено когато Турция започнала да губи европейските си територии: появили се румънските княжества, сръбската, гръцката и най-после - българската държава. Дошло време за активна отбрана на империята, затова нещо в турското държавно съществувание трябвало да се промени.
И тогава в средите на младата турска интелигенция се зародила идеята да се направи от Източна Тракия подчертано европейска провинция на Отоманската империя с народност чисто турска, въпреки етническия, културния, политическия и стопанско-икономическия облик на областта. Дори се оформило цяло идейно-политическо течение, което се опитало да привлече националния герой Осман паша ( Плевенския ) чрез близки негови съидейници и съратници. Но Осман паша предпочел да си остане войник и не отговорил нито положително, нито отрицателно на предложението.
Турските управляващи били реалисти и предвиждали люти борби за европейските владения на империята. Най-опасна била България, защото през Сръбско-българската война българите показали, че са храбри войници. Нашият турски гост, макар и с недомлъвки, обвини българската държава за турските неблагополучия тук, на Балканите. България, според него, била обградена от врагове, защото била “неполитична”.
На раздяла нашият събеседник ни пожела твърдост, за да преживеем изпитанията, които ни бяха сполетели, но не спомена нищо за изпитанията, които ни предстояха.
Движението на нашите млади хора от България в Турция и обратно беше зачестило, но турците не вземаха никакви мерки.
Дълбоко в сърцата си ние смътно усещахме, че те нещо замислят...
-------------------------------------------------------------------------------------------
... Беше септември 1913 г. В селото ни пристигна турски жандармерийски отряд и командирът му заповяда: “Пригответе се за път! Отрядът ще ви придружи до границата с България, за да не бъдете ограбени и избити; заповедта е да заминете днес, но аз разрешавам това да стане утре!”...
-------------------------------------------------------------------------------------------
... Моят дядо Войник ме извика да го придружа в полето, за да обиколи и се прости със земята, която той и неговото семейство бяха обработвали цели осемдесет години. Отидохме в местността Ири борун, където бяха основно имотът на нашето семейство, кошарите за овцете... Дядо обиколи цялото землище, рови земята и рида като дете. Най-после грохна от умора и седнахме под сянката на стария дъб. Тогава той ми разказа кога и как се е създал тоя имот...
-------------------------------------------------------------------------------------------
За никого не беше тайна вековното турско въжделение за обезбългаряване на Източна Тракия. И то действително стана: по начин твърде добре познат в тая част на света.
През есента на 1913 г. още не знаех, че никога повече няма да видя Родината си...