3. По пътищата на Пловдивския, Пазарджишкия и Смолянския край
Филипопол, Пловдив, Филибе... През XVI столетие този прославен с миналото си град като че ли е запазил твърде малко следи от някогашния свой блясък и величие. Той все още впечатлява с красивото си разположение сред плодородна равнина, по скупчилите се край пълноводната река раззеленени хълмове. Но посетилите го по това време Ханс Дерншвам и Антон Вранчич, Мелхиор фон Зайдлиц и Стефан Герлах, Пиер Лескалопие и Жан Палерн Форезиен остават поразени от неволята на местните жители християни, „които се третират като роби” и са принудени да търпят безброй „възмутителни неща”. [1] Нищо чудно при това положение, че през 70-те години на века в Пловдив могат да се наброят вече само 250 християнски къщи, покрай осемте все още оцелели градски църкви: „Св. Марина”, „Пресветия”, „Св. Константин”, „Св. Георги”, „Св. Спас”, „Св. Никола”, „Св. Архангел Михаил” и „Св. Димитър”. [2]
„Врагове на древността”, по думите на Лескалопие, в Пловдив завоевателите „изгорили и унищожили всичко, където са намерили статуи или надписи”. [3] Затова и във Филибе не биели на очи други забележителни сгради освен джамии, бани и кервансараи. [4] И един публичен дом върху моста над Марица, който според султанска заповед от това време функционирал с подправено разрешително и следвало на това основание да бъде закрит, подобно на другите заведения със същото предназначение в столицата Истанбул и останалите по-големи градове в империята. [5]
Към забележителностите на някогашния Пловдив спадал и построеният тук султански сарай. До 1566 г., когато се предвиждало разширяването му за сметка на нови кухненски помещения, той включвал в своите граници 2400 аршина земя. Предвиждало се пак по това време дворецът да бъде обграден от жива ограда
53
от новозасадени върби, които да не позволяват в територията му да навлиза добитък от града и околните села. Тази работа, както и по-нататъшната грижа за поддържането на сарая, била възложена на жителите на близкото село Коматево (дн. присъед. към Пловдив). В замяна на това, при положение, че добросъвестно изпълнявали задълженията си, тамошните българи следвало да бъдат освободени от извънредни данъци и други държавни повинности. [6] Тези указания, както и сведенията от две години по-късно, че водите на придошлата река разрушили обграждащите султанския сарай ровове [7], навеждат на мисълта, че той най-вероятно се е намирал на днешната Първенецка река непосредствено до с. Коматево и в такъв случай би могъл да се окачестви като своего рода извънградска резиденция на османските султани.
Пак близо до града, на р. Марица, бил построен и „голям обор за конете на султана”, където след един пороен юлски дъжд, съпроводен от градушка, Ханс Дерншвам наблюдавал как „много народ” тъкмо докарвал сено и го трупал на купи. „И навсякъде, където преминахме през страната, целият народ работеше само за султана — негова ангария. Само християните биват угнетявани” — обобщава впечатленията си Дерншвам. [8]
Впрочем нека се върнем отново в центъра на Пловдив по пътя, където „край реката до града” същият неуморен пътешественик срещнал на времето си 10 коня, натоварени с наблъскани в кошове пленени унгарци. [9] Това е само една малка част от многото клетници с подобна съдба, които предизвикват жалост и съчувствие у очевидците, прекосили през XVI столетие пътищата на империята.
Не радвала очите и сърцето разходката из тогавашните пловдивски улици, където „направени от кал и дърво” едва забележими сгради се мъчели с високите си зидове и слепи стени да обърнат гръб на теглото, на този жесток и опасен свят, който дебнел навън. „Те са много тъмни и просто като че ли са необитаеми от хора — пише по този повод за пловдивските къщи А. Вранчич, — защото в тази част, където най-вече трябва да имат очи, те са слепи и заедно с улиците не се осветяват чрез никакви прозорци. От двете страни са об-
54
градени със зидове, които се изравняват с покривите на самите къщи. Поради това става така, че когато се разхождаш из улиците, ще кажеш, че това е пустош, освен ако някой не ти се изпречи отпред. До такава степен никой не гледа от прозорците.” [10]
Какво било това? Във всеки случай едва ли резултат от доосмански строителни традиции сред завареното население. По-скоро някакъв израз на наслоения от десетилетия страх пред необузданата агресивност на завоевателя, своеобразно средство за самозащита, борба за оцеляване сред хаоса и беззаконията. Защото дори тези, които следвало да се грижат за реда и спокойствието на гражданите, нерядко сами се изявявали като главни виновници и причинители на издевателствата над раята. В това ни убеждава изрична султанска заповед от 24. VI. 1560 г., отправена до кадията на Филибе. От нея става ясно, че султанът бил осведомен за насилията и жестокостите, причинявани на пловдивската рая от страна на двама видни местни са-новници — войводата и субашията на Филибе. Нареждало се по този повод и двамата да бъдат арестувани и изпратени в съпровод от подходящи за целта лица в столицата на империята, където да отговарят за извършените деяния и престъпления. [11]
Засега не са ни известни сведения, които да посочат по какъв начин и доколко пловдивският кадия съумял да се справи с възложената му задача. Още повече, че нареждания от този род пристигали едно след друго, а насилията спрямо беззащитни мирни граждани продължавали. Нека споменем още един конкретен случай. Според султанска заповед до пловдивския кадия, този път от 8. III. 1566 г., в града било заловено лице, извършило покушение и наранило мирен гражданин. Случаят бил разследван от нарочен държавен чиновник, който се опитал да намери поръчител за задържания виновник и да го освободи под гаранция. Султанът изглежда обаче и този път не питаел особено доверие към собствения си служител, защото нареждал покушителят да бъде изпратен за правосъдие и възмездие в столицата Истанбул. [12]
Но едва ли борбата срещу единичните прояви на насилия н произвол можела да разчита на особен успех, след като насилието и произволът спрямо
55
друговерците в Османската империя били държавна политика. Как иначе би могъл да се прецени например така нареченият „кръвен данък”, по силата на който със султанска благословия от българските майки и бащи били принудително изземвани невръстните им синове, за да бъдат възпитани като верни слуги и поддръжници на султана, като врагове на собствения си род, на българската вяра и език. С прискърбие описва тази широко разпространена практика Мелхиор фон Зайдлиц, пресъздавайки патилата на пловдивските християни през втората половина на XVI в.: „От тях,, както и от всички други християни, живеещи в неговата държава, султанът изисква и нарежда да се взема обикновено всяка четвърта или пета година данък от децата им. Така че, който има 4 или 5 деца, му вземат едно, има ли повече — вземат му две или всичките момченца. Тези деца изпращат в Анадола или Мала Азия, отвъд морето, и ги разпределят между местните жители из всички градове и села. Докато пораснат, децата биват използувани за всякаква физическа работа и да научат турски език. Наричат ги аджемиогла-ни. По-късно, когато децата заякнат, султанът ги изисква и те трябва да ги отчетат в Цариград... По-късно използуват децата при султанския двор, на корабите, в градините, в конюшните и на много други места, където имат нужда от тях... Много от тях правят еничари и хора, които след това се отнасят тирански с родителите и другарите си”. [13]
Свидетел на незавидната съдба на „горките гърци” в Пловдив (така западноевропейците най-често назовавали източноправославните християни) е и Жан Палерн Форезиен. В нея той вижда главната причина за стремежа на градските жители християни в земите под османска власт „да напуснат градовете, за да идат да живеят из полетата”. [14] Нека се промъкнем крадешком и ние заедно с тях някоя нощ или ранна утрин по калдъръмените настилки на Пловдив, където дори по главната улица всичко е безнадеждно „почерняло от сажди и пушеци” [15] и да потърсим хляб и по-добър жребий другаде. Къде? Може би в селата покрай заблатените оризища на Пловдивско и Пазарджишко или към необхватните родопски пасища? Дали там, по-далече от натрапеното съжителство на османските уп-
56
равници, народът дишал по-свободно и се радвал на по-голямо благополучие и повече сигурност? Разгръщаме отново пожълтели от годините ръкописи и се взираме в непонятните на пръв поглед кривулици на османотурските документи.
Не, съзсем пе било лесно и безопасно това пътуване към неизвестното. Най-напред подобно бягство било наказуемо от османските закони, както впрочем и от всички феодални закони, според които, не дай боже някой да се осмели да напусне своеволно селището, считано за негово постоянно местожителство. Нали всеки християнин бил записан като нечия рая с името и челядта си, с имота и данъците си и бягството му щяло да ощети досегашния му господар, па макар и да облагодетелствува онзи, който се съгласи да го допусне във владенията си и му позволи да се засели там. Но все пак, ако връщането назад изглежда по-страшно от риска да бъдеш заловен, да се опитаме да започнем нов живот по на север и да достигнем до района на Средпогорието и Стара планина. Дали няма да попаднем право в ръцете на прочутия разбойник Сюлейман, върлувал около 1560 г. заедно с брат си и група сподвижници в близост до днешното с. Дрангово (Пловдивски окр.), а и чак докъм Пазарджишкия край? [16] Или пък ни очакват изневиделица злодеите на Пир Али, син на Осман от с. Юренлер (дн. с. Асен, Старозагорски окр.), Вели, син на ходжа Джафер, брат му Салих, Хасан, син на Али, някой си Папасоглу (т. е. син на поп) и други, чиито имена срещаме в документ от 26. VIII. 1563 г. Същите се проявили като разбойници, които не само вършат обири по пътищата, но и нападат християнски къщи и убиват мирни хора. Още повече, че местните власти, дори когато най-после ги заловили, съвсем не бързали да ги обесят, както повелявал законът. Оказало се, че злосторниците имали 25 000 акчета дългове и екзекутирането им би накърнило интересите на онези, които очаквали все някога и някак си да им бъде върнат дългът. [17]
Щем не щем, пред перспективата от подобни нежелани срещи, вместо на север, кривваме по пътя право на изток, там където се сливат Марица и Стряма. Спираме в с. Маноле, чието име срещаме в османотурски документи още от края на XV в. Спираме само за малко,
57
защото оттук насетне орисия ще ни бъде непрестанното пътуване — до морето и обратно — когато пукне първа пролет или пък лете и есен, ако потрябва и зиме, с керван коли и каруци, по пътища и дерета, през населени земи и пустош. Ден след ден, година след година... И още по-черно ще ни се вижда Черно море, макар бял да е товарът ни в чували от по стотина кила. И голямо ще да е и това тегло, макар да сме наречени царски солари и арабаджии и да снабдяваме с добитата в далечно Анхиало морска сол много български села и градове. Малка ще ни бъде утехата, че ни правят дружина и като нас теглят и други: Купен, син на Йован, Кою, син на Васю, Байко, син на Димо, Красило, син на Божин, Бате, син на Драган, всички от с. Маноле; от с. Куклен — Бил, син на Тодор и Крийона, син на Тодор с поръчители софиянеца Стоян, син на Радослав, живущ в с. Куклен и Радо, син на Никола от с. Христе; неколцина други от с. Мененкьово и Табтък, син на Стойкю, брат му Стефан, Ево, син на Станкю, Бою, син на Раю от с. Кондофрей (дн. Пернишки окр.). [18]
За трети път сменяме посоката и потегляме пак така със страх и надежда на запад по поречието на Марица, към устията на Въча, Луда Яна, Тополница... Редуват се блата и мочурища и докъдето погледът стига, се мержелеят необятни султанови оризища. Зърват ги мимоходом Бенедикт Курипешич и Ожиен Гизлен дьо Бусбек, [19] а по думите на Антон Вранчич тук животът на раята и „през най-силните летни горещини протича в кал”. [20] Именно „благодарение на упорития труд на населението” [21] се отглежда тази така търсена и предпочитана в ориенталската кухня зърнена култура, която, макар че „се жъне само през пет години”, осигурява, според изчисленията на Филип дю Френ-Кане през 70-те години на века, точно една трета от всички султанови приходи в района на Пловдив и Пловдивско. [22] Не случайно една след друга следват и официалните заповеди до кадиите на Пловдив и Пазарджик да се погрижат за срочното обезпечаване на столицата Истанбул, на Одрин и другите големи градове в империята с вечно недостигащия ориз, а за събирането и транспортирането му се изпращат отговорни държавни служители. [23]
Всъщност населението на Пловдивския и Пазард-
58
жишкия край снабдявало ежегодно османската държава и с редица други храни и продукти. Така в заповед до пазарджишкия кадия от 8. XI. 1567 г. се напомня, че от селата, разположени в полските райони на подведомствената му каза следва незабавно да се съберат и изпратят до местоназначението им 400 мюда брашно и 200 мюда ечемик. От планинските села пък се изисквали 200 мюда ечемик и 100 мюда брашно. Тъй като селяните от планинските райони не разполагали с каруци, нареждало се посочените количества брашно и ечемик да се превозят до Пазарджик с коне. Ечемикът бил предназначен преди всичко за султанските конюшни в Пловдив и след складирането му в Пазарджик се предвиждало по-нататъшното му транспортиране на две партиди към Филибе. Брашното пък трябвало да остане на склад в Пазарджик до следващо нареждане. [24]
Пак през същата 1567 г. централната власт в столицата била осведомена от страна на одринските бакали, че в дюкяните им липсват мед, масло и сирене. Открай време въпросните продукти се доставяли за нуждите на Одрин от жителите на селищата, разположени по планинските пасища в района на казите Пловдивска, Пазарджишка и Софийска. През настоящата година обаче някои солунски търговци евреи си позволили да изкупят въпросните продукти от пловдивската, пазарджишката и софийската рая и по такъв начин, по думите на ощетените одрински бакали, жителите на Одрин останали без масло, мед и сирене. По този повод послед-; вала строга султанска заповед до кадиите на Пловдив, Пазарджик и София произведените по планинските пасища в подведомствените им райони масло, мед и сирене да се продават изцяло за нуждите на големия консумативен център Одрин и в никакъв случай да не се допуска продажбата им на търговци от Солун и другаде. [25] Това съвсем не бил нито единственият, нито първият случай, когато се сблъсквали интересите на османската държава с тези на отделни частни лица търговци, особено когато се касаело за повече или по-малко дефицитни стоки. Такава през 60-те години на XVI в. се оказала например вълната. Представител на евреите — производители на сукно за облекло на еничарите, отправил по това време оплакване по повод затрудненията, срещани от въпросните сукнопроизводители поради недостиг
59
на вълна. Оказало се, че частни търговци изкупили суровината, доставяна им обикновено от населението в районите на Пловдив, Скопие и Гюмюрджина, натоварили я на кораби и я изнесли от страната. И отново султанът наредил на местните кадии да не допускат занапред подобни деяния в ущърб на държавните интереси. [26]
Не ще и дума, това била целесъобразна заповед, която се нагаждала към интересите и нуждите на държавата, защото къде се е чуло и видяло да ходят голи и боси еничари на царска служба. Други някои разпореждания до пловдивския кадия обаче понякога ни изпълват с известно недоумение. Като например това на територията на подведомствената му каза да бъде приготвен в достатъчно количество лед и доставен незабавно в столицата Истанбул предвид нуждите на предстоящия военен поход. Заповеди с подобно съдържание били разпратени и до кадиите на София, Ниш, Мохач, Буда, Смедерево, и Осиек, но вероятно там ледът щял да се предоставя за нуждите на османските войски при придвижването им на запад. Пак така може да се предположи, че ледът щял да послужи за по-доброто съхраняване на някои храни, предназначени за войската. [27]
Именно по време на военните походи на османлиите, когато многолюдна сбирщина от всевъзможни военни части и поделения се придвижвали по посока на бойното поле на път за Ниш и Белград през Пловдив, Пазарджик и София, особено много зачестявали настоятелните искания за доставка на зърнени храни, млечни произведения, фураж и др. По-пълна представа за прилаганите във военно време извънредни мерки с оглед снабдяването на войските с храни и фураж създава една подробна заповед от 24. V. 1566 г. В нея се фиксират най-напред конаците, т. е. местата, където се предвиждало да отсядат войските по пътя им към Белград. След Пловдив на територията на днешния Пазарджишки окръг това били селата Куру чай (вер. Куру кьой в землището на дн. с. Мало Конаре), Кара бунар и Мененкьово. След това на кадиите в Пловдив и Пазарджик се възлагало да изпратят в столицата точни сведения за отдалечеността на конаците един от друг и за състоянието на пътищата и мостовете, които ги свързват, за наличието и проходимостта на азмаци, бродове, проходи, за необходимостта от построяване на нови мостове и
60
т. н. Най-после — и за това, разбира се, трябвало да-има грижа раята, мостовете и пътищата следвало да бъдат отремонтирани, а конаците — своевременно снабдени със съответните количества зърно и фураж, за да не изпитват неудобства и недоимък султановите воини, тръгнали да завладяват света. [28]
За охраната и поддържането на пътища, проходи и мостове открай време в империята била учредена и специална дервентджийска служба. В замяна на изпълнението й раята трябвало да бъде освобождавана от някои други повинности и налози, но посоченото разпореждане не винаги и не навсякъде се съблюдавало. В това ни убеждава османотурски документ от 26. II. 1568 г., в който се разисква положението на селяните от дн. с. Тополово, Пловдивски окр. Възложено им било да следят за спокойното преминаване през моста, разположен в местността Чешнигиров азмак, но не само че първоначално не била предвидена що-годе компенсация в замяна на службата им, но спрямо тях било упражнено и насилие, което ги принудило да се разбягат, където им видят очите. И едва след застъпничеството на един от пловдивските мютевелии последвало разпореждане да се провери дали въпросният мост действителна е разположен на опасно и нуждаещо се от охрана място, за да бъде привлечена обратно разбягалата се рая и зачислена в списъците на дервентджийското население със съответни специални задължения и статут. [29]
На оживен път и много посещавано през XVI в. било и с. Ветрен, Пазарджишки окръг, известно по това време с двете си имена — българското Ветрен и турското Хисарджик. Самото село, по сведения на X. Дерншвам, било чисто българско и имало два попа. „Никакъв турчин не живее сред тях” — отбелязва авторът и някак със задоволство добавя: „Народът е хубав и силен.” [30]
Хубостта и силата личали и под скъсания чул, защото на българите в Пазарджишко и Пловдивско, както и навсякъде другаде, било строго забранено да се гиздят с по-хубави и по-пъстри дрехи. А и те очевидно предпочитали да се придържат към обичайната за страната и района традиционна носия. „Българите нямат право да носят хубави дрехи — споделя наблюденията си пак Дерншвам. — Ходят всички с дрехи от сив или бял груб,
61
вълнен плат, нямат нито обуща, нито ботуши, а само цървули от необработена волска кожа и чорапи до коленете. Шапките им са от бяла плъст или бяло сукно, а също и от прост кафяв шаяк, със заострена форма. Мъжете нямат горни дрехи, ходят само по ризи зиме и лете. Не са дори остригани като турците, а отзад им висят дълги кичури коса, по които се познава, че не са турци. Никой не носи оръжие, само големи тояги.” [31]
В Пловдивско, Пазарджишко и прилежащия им район през XVI в., освен дервентджии, оризари и царски солари и арабаджии, имало и друга една многочислена категория рая със специални задължения към османската държава. Става дума за т. нар. джелепи или джелепкешани, натоварени да доставят ежегодно на държавата десетки и стотици глави овце и друг дребен рогат добитък. Знаем вече за значението, което отдавала централната власт на доставките на овце и овче месо. Това личи добре и от едно разпореждане с дата 14. VII. 1566 г., връчено на пазарджишкия кадия. В него най-напред от името на султана се изказва недоволството, че напоследък с доставките на добитък се занимават слаби физически и във финансово отношение лица, което не им позволява да се справят, както се следва, със задълженията си. Поради това върховният глава на империята заповядва в бъдеще да се полагат повече грижи за този род дейност. Заповядва още в списъците на джелепите да бъдат зачертани имената на разорилите се или починали лица като на мястото им бъдат регистрирани здрави, силни и платежоспособни джелепи, за които предварително да бъде внимателно проучено на място дали ще се справят със задълженията си. За да бъде облекчен контролът над джелепите, в списъците им следвало изрично да се отбелязва откъде са родом, къде точно живеят и колко овце и друг дребен рогат добитък са задължени да доставят ежегодно. [32]
Известна представа за обема на тези доставки в района на Пловдивско, Пазарджишко и някои други кази през 1568 г. създава пак един съхранил се до наши дни османотурски документ. Според него подчертано първенство по отношение броя на изискваните глави овце държала по това време Пловдивската каза. От пловдивските джелепи държавата очаквала 25 115 овце. От тях 6 219 били вече изпратени към Одрин и Истанбул
62
на стада, съпровождани от нарочни сюрюджии. Очаквало се в най-скоро време да бъдат изпратени и останалите 18 896 овце. Отправя се предупреждение, че няма да бъдат приети и уважени каквито и да било извинения за недостиг в броя на определеното количество овце.
По една или друга причина обаче работата по издължаването на очакваните бройки дребен рогат добитък изглежда изоставала не само в Пловдивска, а и във всички други останали кази, за които разполагаме с данни от същия този османотурски документ. Населението на Старозагорско дължало на държавата още 7810 овце; от Къзъл агач йениджеси (дн. гр. Елхово) изпроводили 1 695 овце, очаквали се още 3 485; от Ълъджа (дн. гр. Кюстендил) пристигнали 4 427, останали в дълг още 13 208 овце; от Радомир — издължени 2 997, дължими 7 978, от Пазарджик — изпратени само 580, останали в дълг 1 015 овце, а дългът на населението от Узунджовско и Хасковско възлизал на 912 овце, при изпратени вече 3 531. [33]
Интересни сведения за развитието на овцевъдството в Пловдивско и прилежащия му район съдържа и един поименен османотурски регистър от 1596 г. относно данъците върху овцете и кошарите в редица кази, в това число и в казата Филибе. Поради това цитираме съответния откъс почти дословно, още повече, че той предлага ценни сведения за състава на населението по етническа и религиозна принадлежност, а отчасти и за статута на съответните села:
С. Михалково (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 580 овце;
С. Лясково (дн. Пловдивски окр.), близо до Водене (дн. с. Горни Воден или с. Долни Воден, Пловдивски окр.) — под формата на отсек данък общо за 1 450 овце;
С. Бойково (дн. Пловдивски окр.):
Добре Стойо — 390 овце
Радослав — 309 овце
Радо, син на Бойо — 390 овце
Герги, син на Момчил — 310 овце.
Всичко данък върху овцете: за 1 399 овце.
С. Сафтище (дн. с. Студенец, Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 371 овце;
С. Борово (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 1 210 овце;
63
С. Тъмраш (изч. 1913 г.):
Йован Никола — 300 овце
Димитре Карагьоз — 150 овце
Герги Алико — 130 овце
Димо Йован — 220 овце
Стойко Михо — 230 овце
Стоян чобан — 110 овце
Данче Стале — 130 овце
Курд Али — 45 овце
Йорга Раше — 45 овце
Всичко данък върху овцете: за 1 360 овце.
С. Чурнака дол (дн. с. Чуруково, Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 882 овце;
С. Чъка (дн. м. Чуката, Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 220 овце;
С. Павелско (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 3 790 овце;
С. Шейтан (дн. с. Косово, Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 390 овце;
С. Забърдо (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 181 овце;
С. Дряново (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 892 овце;
С. Лилково (Пловдивски окр.), с друго име Тимурджи, подведомствено на Капуджи Хюсрев бей — под формата на отсек данък общо за 3 600 овце;
С. Белащица (Пловдивски окр.), близо до Дере кьой (дн. с. Брестовица, Пловдивски окр.) — под формата на отсек данък общо за 1 280 овце;
С. Брезовица (Пловдивски окр., залич. през 1971 г.), подведомствено на черибашията — под формата на отсек данък общо за 890 овце.
С. Лъкавица (дн. Смолянски окр.) — под формата на отсек данък общо за 3 500 овце;
С. Ситово (дн. Пловдивски окр.) — под формата на отсек данък общо за 525 овце;
С. Цалапица (дн. Пловдивски окр.), хас на негово превъзходителство великия везир — под формата на отсек данък общо за 2 000 овце;
Данък върху овцете на войнуците от споменатото село:
Сусал Манол — 150 овце
Петко Сеньо — 100 овце
64
Владо Неделчо — 26 овце
Войо Неделко — 160 овце
Райчо Димано — 160 овце
Никола Маньо — 117 овце
Стойко Димано — 143 овце
Недьо Слав — 188 овце
Стойко Стамо — 185 овце
Петко Стоян — 65 овце
Таньо Велчо — 145 овце
Петри чобан — 43 овце
Драган чобан — 68 овце
Стасаи Стойо — 188 овце
Куман Стоян — 45 овце
Мильо Никола — 189 овце
Стоян Стоян — 50 овце
Всичко данък върху овцете за 2 022 овце. [34]
И така, в по-малко от 20 села от някогашната каза Филибе към края на XVI столетие се отглеждали близо 23 400 глави овце — една внушителна за времето си цифра. Не случайно именно измежду жителите на тези двадесетина села още през 70-те години на века били набрани най-голям брой джелепкешани. [35]
Това обаче далече не е единственият извод, който може да се направи въз основа на посочения по-горе, документ. Привлича вниманието например обликът на изчезналото впоследствие родопско село Тъмраш, известно през XIX в. като село на българи мохамедани. Техни предци са несъмнено запазилите поне до 1596 г. вярата и името си българи тъмрашлии Йован Николов, Димитре Карагьозов, Герги Аликов, Димо Иванов, Стойко Михов, Данче Сталев, Йорги Рашев.
И още нещо. В посочения регистър срещаме изрични указания за наличието на голям брой българи от друга една категория зависимо население със специални задължения — т. нар. войнугани или войнуци, в едно от най-големите пловдивски села — Цалапица, докато друго едно пловдивско село — Брезовица, се оказва по това време подвластно на войнушкия военачалник — че-рибашията.
Всъщност именно войнуците като че ли през XVI в. Са най-многобройната и чисто българска по състав категория зависимо население с по-специален статут в Пловдивско и Пазарджишко. Има ги, освен в Цалапи-
65
ца, и в самия гр. Пловдив, в Станимака (дн. Асеновград), в Перущица,
в пловдивските села Брестник, Маноле, Червен, Радиново, Коматево, Пастуша
(дн. сл. гр. Перущица), Златитрап, Костиево, Войсил, Браниполе, Белащица,
Тополово, Чурен, Катуница, Калековец, Бенковски, Новаково, Рогош, Строево,
Куклен, в пазарджишките села Попинци, Церово, Черногорово, Баня, Бяга,
Стрелча... [36] По-подробни сведения за имената и имотното
състояние на някои от тях намираме в непубликуван досега „Регистър на неверниците
войнуци към държавната конюшня на негово величество падишаха, покровител
на света” от 1573/74 г. [37]:
„Стари и нови войнуци на Синан в казата Филибе. В подчинение на сераскера Али.
Село Хахлан (с. Ахланьово, дн. с. Браниполе, Пловдивски окр.) в нахията Конуш (с център дн. с. Конуш, Пловдивски окр.), спадаща към Филибе:
Войнук Стоян, син на Марин от самото Филибе. Бащина в село Хахлан — 5 ниви — 31 дьонюма, зеленчукови градини — 2 дьонюма, харман — 1, двор — 1, земя за засяване на лен — 1 дьонюм. Ямаци: Герги, син на Велчо от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 6 ниви — 121 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1, земя за засяване на лен — 1 дьонюм; Петко хаймане, син на Стоян от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 6 ниви — 36 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1.
Войнук Йован, син на Петко от гореказаното село, вместо баща си, който е умрял. Бащина в споменатото село — 6 ниви — 44 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1. Ямаци: Стоян, син на Съботин от гореказаното село, вместо баща си, който е умрял. Бащина в с. Хахлан — 3 ниви — 38 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Стоян, син на Пейо, вместо Богдан, син на Койо, който е умрял. Бащина в споменатото село — 9 ниви — 51 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1.
Войнук Димитри, син на Стоян от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 10 ниви — 30 и 1/2 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, лозя — 1 дьонюм, харман — 1. Ямаци: Злат, син на Пе-
66
йо от село Радин (с. Радиново, Пловдивски окр.). Бащина в с. Хахлан — 8 ниви — 28 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, двор — 1; Стойчо, син на Койо от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 6 ниви — 18 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1.
Войнук Пейо от споменатото село, нов, пришълец. Вместо Дука, син на Новак, който е умрял. Бащина в село Хахлан — 10 ниви — 54 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1. Ямаци: Бойко, зет на Милко от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 8 ниви — 56 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1; Петри, син на Койо от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 8 ниви — 53 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1.
Войнук Аврам, син на Цветко от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 10 ниви — 62 и 1/2 дьонюма, двор — 1, харман — 1. Ямаци: Марин, син на Цветко от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 8 ниви — 33 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1; Мати, син на Коста от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 9 ниви — 75 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1.
Войнук Петри, син на Никола от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 9 ниви — 48 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1. Ямаци: Рус, син на пришълец, от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 6 ниви — 38 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1; Йо-ван, син на Ставрос от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 4 ниви — 50 дьонюма, зеленчукови градили — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1.
Войнук Димитри, син на Койо от гореказаното село. Бащина в село Хахлан — 10 ниви — 100 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1. Ямаци: Влас, син на Тако от село Куклене (с. Куклен, Пловдивски окр.). Бащина в споменатото село. Границите й със село Белащица (Пловдивски окр.) са разгласени. До бащината на Тодор е парцелът на Ради-
67
но — 4 ниви — 19 и 1/2 дьонюма. Парцел на Велко — 1 нива — 3 дьонюма,
зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1. Страти, син на Гюрко, хаймане,
от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 9 ниви — 36 дьонюма,
ливади — 2 дьонюма, зеленчукови градини — 2 дьонюма, харман — 1, двор —
1.
Село Манол (с. Маноле, Пловдивски окр.) в нахията Конуш, спадаща към Филибе.
Войнук Параскеве, син на Тодор от гореказаното село. Бащина в село Манол — 8 ниви — 61 и 1/2 дьонюма, земя за засяване на лен — 1дьонюм. Ямаци: Малкоде, син на Станьо, вместо баща си, който е умрял. Бащина в село Манол — 7 ниви — 49 и 1/2 дьонюма, земя за засяване на лен — 3 дьонюма, зеленчукови градини — 5 дьонюма, харман — 1, двор — 1; Тодор, син на Димо от гореказаното село. Бащина в село Манол — 8 ниви — 70 дьонюма, лозя — 4 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, земя за засяване на лен — 3 дьонюма, двор — 1, градина с плодни дръвчета — 2 ореха.
Войнук Йован, син на Васил от гореказаното село. Бащина в село Манол — 9 ниви — 60 дьонюма, земя за засяване на лен — .1 дьонюм, двор — 1, харман — 1, зеленчукови градини — 1 дьонюм. Ямаци: Аврам, син на Доньо вместо Курд, син на Стройо, който е умрял. Бащина в село Манол — 7 ниви — 40 дьонюма, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, 2 лозя — 9 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Стоян, пришълец, нов. Вместо Минчо, син на Степан, който е умрял. Бащина в споменатото село. Парцел на Йован, — 2 ниви — 9 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, двор — 1. Парцел на Станко, син на Добре — 2 ниви — 17 дьонюма. Парцел на Степан — 2 ниви — 5 и 1/2 дьонюма.
Войнук Киряк, син на Тодор от гореказаното село. Бащина в село Манол. Парцел на Старе — 7 ниви — 42 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, земя за засяване на лен — 2 дьонюма, харман — 1, двор — 1. Ямаци: Радослав, син на Стойко вместо Аврам, син на Стройо, който е умрял. Бащина в село Чирпан (дн. гр.) — 8 ниви — 68 и 1/2 дьонюма, земя за засяване на лен — 1 дьонюм, харман — 1, зеленчукови градини — 1 дьонюм;
68
Йован, син на Станьо вместо Йован, син на Степан, който е умрял. Бащина
в село Чирпан — 12 ниви — 53 и 1/2 дьонюма, ливади — 4 дьонюма, земя за
засяване на лен — 1 дьонюм, харман — 1, двор— 1.
Село Пасарелица (неуст.) [38] в нахията Коюн тепеси (между Средна гора и Родопите, в най-западната част на бившия Пловдивски санджак), спадаща към Филибе.
Войнук Мартин, зет на Кале от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 3 ниви — 28 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1. Ямаци: Добре, син на Влайо от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 6 ниви — 45 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Добре, син на Черньо от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 6 ниви — 42 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1.
Войнук Стоян, син на Велчо от гореказаното село, пришълец, нов. Вместо Стойко, син на Пенчо, който е умрял. Бащина в село Пасарелица — 5 ниви — 22 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1. Ямаци: Новак, син на Стойко от гореказаното село, вместо Петко, зет на Марко, който е умрял. Бащина в село Пасарелица — 5 ниви — 26 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Петре, син на Захарин от гореказаното село. Бащина в споменатото село — 9 ниви — 111 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1.
Войнук Димко, син на Черньо от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 5 ниви — 68 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1. Ямаци: Фильо, син на Михо от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 5 ниви — 26 1/2 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Стойо, син на Даго от село Дука (неуст.). Бащина в село Пасарелица — 8 ниви — 72 и 1/2 дьонюма.
Войнук Тодор, син на Стойно от гореказаното село. Бащина в село Пасарелица — 9 ниви — 73 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1. Ямаци: Богдан, син на Кале от гореказаното село. Бащина в село Гаганица (неуст.) — 13 ниви — 71 и 1/2 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, двор — 1, харман — 1; Костандин, син на Михо от село Гаганица. Границите
69
на селото със село Пасарелица са разгласени. Бащина в село Гаганица
— 5 ниви — 37 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор
— 1.
Село Гаганица в нахията Коюн тепеси, спадаща към Филибе:
Войнук Милчо, син на Тако от село Пасарелица, вместо Димо, син на Врабе, който е умрял. Бащина — 11 ниви — 55 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор —1. Ямаци: Радослав, син на Стоян от село Пасарелица, нов. Вместо Нестор, син на Райо, който е умрял. Бащина в село Гаганица — 9 ниви — 87 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1; Тодор, син на Крайо от село Пасарелица. Бащина в село Гаганица — 8 ниви — 44 и 1/2 дьонюма, зеленчукови градини — 1 дьонюм, харман — 1, двор — 1.”
Много се е говорило и писало за войнуците като своеобразна османска институция с несъмнено доосмански корен и българско название, за тяхното положение, задължения, статут. Едни ги считат за наследници на бившата балканска аристокрация, други — едни от най-окаяните измежду покореното население, трети — като някаква особена категория между завоевателите и раята. И във всички тези становища има по нещо вярно — с оглед на определен исторически момент, предвид даден конкретен случай.
Що се отнася до пловдивските и пазарджишките войнуци, в средата и към края на XVI в. положението им не било твърде за завиждане. Ето какво пише за тях познатият ни вече Ханс Дерншвам: „Теглото им от турците е голямо. Трябва да ходят по ангария на 50, 100 мили и освен това да плащат у дома си всички данъци и налози, така че направо могат да измрат от глад. Защото турците измъчват само бедните християни и всеки ден измислят по нещо... Много такива българи, около 100, били отведени по Дунава до Амасия в Персия, за да се грижат за конете на султана, на пашите, на спахиите и други, а при това трябвало да нощуват на открито. Турците искат само да господствуват, а други да работят за тях.” [39]
В подкрепа на казаното от Дерншвам биха могли да се приведат и два османотурски документа, излезли от султанската канцелария съответно на 31. X. 1565 г. и на
70
28. II. 1568 г. В първия от тях се нарежда войнуците от района на Пловдив и Пазарджик да се подготвят за военен поход. За целта следвало да се явят спешно в столицата заедно с черибашиите си. Същевременно заповеди с аналогично съдържание били разпратени и до кадиите на Враца, Никопол, Оряхово, Търново, Плевен, Ловеч, Ямбол, Шумен, Силистра, Провадия, Разград, Златица, Стара Загора. [40] В следващия от двата документа на кадиите от Филибе и Татар пазаръ се напомня, че е наближило времето за коситба на ливадите. Съгласно стария войнугански закон, зарегистрираните в подведомствените им кази войнуци следвало незабавно да се отправят заедно с черибашиите към определените им за косене места, за да не се пропусне благоприятния сезон. Нареждало се също така войнуците да се придвижват пешком и в никакъв случай да не водят със себе си коне, кобили и жребци. По същото време заповеди с подобно съдържание получили и кадиите на София, Шехиркьой (дн. гр. Пирот), Шумен, Берковица, Никопол, Ямбол, Плевен, Оряхово, Ловеч, Златица, Враца и Стара Загора. [41] По такъв начин цитираните два документа, извън всичко друго, доста подробно очертават и районите със зарегистрираните през XVI в. най-много войнуци и достатъчно точно поясняват в какво се състоели по това време основните им задължения.
Засега оставяме групите войнуци да се придвижват било то към Истанбул, към далечна Персия или към султанските ливади, пръснати из цяла Румелия и продължаваме пътя си на северозапад, към прочутия с рударите си Самоков. Ако си послужим с думите, на Филип дю Френ-Кане, около 1572 г. той е „голям град, където се обработва много добре желязото за котви и други цели”. [42]