4. Големият град Самоков
Пътят ни за Самоков задължително преминава през една „голяма паланка в хубава равнина”. Става въпрос за днешното с. Костенец, Софийски окръг, наричано навремето Костенец баня или Баньо заради прочутата си още по това време топла минерална баня. [1] Тук обаче ни чака едно за съжаление не съвсем рядко за епохата зрелище — доброволното помохамеданчване на млад български селянин. Възпроизвеждането му дължим на посетилия Костенец Филип дю Френ-Кане: „Там видяхме да потурчват млад мюсюлманин и да празнуват с публични обреди празника на обрязването му. Всички от групата бяха облечени в особени кожи на диви животни, с гола сабя в ръце и големи орлови криле на главата. И след няколко думи, казани от най-едрия между тях сред мегдана и на други публични места, те тичаха едни срещу други с викове и ругатни. Младият мюсюлманин бе сам на кон с друг свой съотечественик и държеше плат в дясната си ръка, като вдигаше пръст, за да покаже, че вярва само в един бог, както е казал Мохамед: „Няма друг бог освен аллах.” [2]
Наближаваме Самоков, разположен сред обширна, висока и „много заснежена” през този сезон на годината равнина. Колкото и да бързаме обаче, изпреварили са ни няколко спешни султански заповеди, всички от 1565/1566 г. И тъй като твърде много си приличат по съдържание, ще се спрем само на две-три от тях. В едната например се напомня, че преди време е било издадено разпореждане в Самоков да бъдат изготвени за нуждите на войската 20 000 подкови и 30 000 клинци. Заповядва се, щом пристигне държавният чиновник Бали, да се пристъпи незабавно към изпълнение на нареждането, а готовите подкови и клинци да се изпратят веднага с каруци за Белград. [3]
В друга подобна заповед се подчертава, че за нуждите на държавните корабостроителници ще са необхо-
74
дими гвоздеи и котви, които също следва да бъдат незабавно изработени и своевременно доставени по местоназначението им от самоковчани. [4]
В третата султанска заповед се съобщава, че исканите преди време за султански нужди от жителите на Самоков гвоздеи, са пристигнали с каруци в Истанбул. Очевидно става дума за стотици хиляди гвоздеи и внушителен керван натоварени с тях коли, защото като възнаграждение за изпълнената поръчка била определена огромната за времето си сума от 8 000 алтъна. И разбира се, заповядвало се да бъдат изрботени и изпратени следващата партида гвоздеи. [5]
Приблизително от същото време е и един друг официален документ, отправен този път до никополския кадия. В него отново става дума, че се очаква от Самоков в Никопол да бъдат докарани няколко готови пратки гвоздеи и необработено желязо. Предвиждало се очакваната суровина и съоръжения да бъдат превозени с гемии по р. Дунав и по-нататък по суша към Смедерево. [6] Очевидно и този път желязото и гвоздеите били предвидени за нуждите на османската армия.
Размерът на исканите количества железни съоръжения и честотата на следващите едно след друго разпореждания вече сами по себе си говорят за размаха на железодобивната и железообработващата дейност в някогашния Самоков и за огромното напрежение, с което били принудени да работят местните жители рудари и железари при някогашната примитивна техника на добив на руда и обработването й. Следващите години и десетилетия от XVI в. не променили ни най-малко положението. В това ни убеждават два други османотурски документа — съответно от 3. XI. 1571 г. и от 1574 г. В първия от тях се изтъква, че е необходимо и важно да се състави и изпрати в столицата на империята подробен опис на произведените в Самоков гвоздеи и железни съоръжения, предназначени за нуждите на корабостроенето. Самите гвоздеи и железни строителни материали пък следвало да се натоварят на коли и да се изпроводят на поредния далечен преход — до Анхиало (дн. гр. Поморие) на Черно море, където през XVI в., а и по-късно се строели някои видове морски съдове. Ако превозните средства се окажели недостатъчни, за да поемат целия товар, заповядвало се да бъдат допълнително нае-
75
ти още каруци, които да потеглят незабавно към Анхиало.
И още един проблем тревожел органите на централната османска власт през въпросната 1571 г. — конкуренцията на търговците евреи. Затова в края на заповедта се обръщало изрично внимание на това как да се процедира, ако в Самоков дойдат някои измежду тях, дадат предплата и успеят да закупят от самоковчани железни инструменти и материали. Нареждало се в такъв случай закупените железни съоръжения и материали да им бъдат насила отнети и да се използуват изключително за държавни нужди. [7] Не било шега. Течала 1571 г. — годината на прословутата морска битка при Лепанто, когато обединените християнски сили на Западна Европа унищожили изцяло османската флота. Предстояло в кратки срокове бойните морски съдове на Османската империя да бъдат възстановени и султанът очевидно възлагал големи надежди на самоковското желязо като изключително важно за нуждите на корабостроенето.
В документа от 1574 г. пък се разисква въпросът за обезпечаването на превоз за изготвените в Самоков железни съоръжения за сметка на населението от Ихтиманска каза. Поръчаните бройки каруци обаче до този момент не били обезпечени от ихтнманци. По този повод султанът отправил предупреждение до кадията на Ихтиман, че му препоръчва да избягва занапред да проявява такъв род небрежност при изпълнението на султанските заповеди и по възможно най-бързия начин да осигури необходимия брой каруци. Същите следвало веднага да се отправят за Самоков заедно със стопаните си, несъмнено люде измежду раята, за да осигурят транспортирането на съответните съоръжения от Самоков по посока на някакво неозначено в документа пристанище. [8]
При толкова много задължения на самоковчани като рудари и железари би могло да се създаде погрешната представа, че българите от града и казата имат един-единствен поминък и са освободени от други държавни доставки и повинности. В действителност обаче от Самоковска каза, както и от редица други райони от българските земи, в това число и от не по-малко прочутото с рударството си Кратово, изисквали ежегод-
76
но и големи доставки от овце. Главният потребител, както обикновено, били големите консумативни центрове — Истанбул и Одрин, и многочислената османска армия. В официална заповед на централната османска власт от 24. V. 1566 г. например четем, че жителите на казата Самоков били задължени да съберат и доставят 15 400 овце, а на казата Кратово — 21 200 овце. Същият документ съдържа сведения за подобни задължения на раята от още няколко кази: от казата Шехиркьой (с център дн. гр. Пирот) — 26 600; от казата Радомир — 19 900; от казата Берковица — 30 500; от казата Струмица — 25 900; от казата Тиквеш — 30 400; от казата Враня — 6300; от казата Щип — 26 500; от казата Скопие — 25 500. Изисквали се следователно ни по-малко, ни повече 228 200 глави „подходящ за клане” дребен рогат добитък, предназначен за изхранването на султанската армия при Белград. При това в задълженията на раята влизало и докарването на овцете до местоназначението им. [9]
Най-после заобикалящите Самоков вековни борови гори станали причина този български град да се превърне и в предпочитан доставчик на първокачествен строителен дървен материал. Звучи наистина невероятно, но по данни от документ, издаден на 12. VIII. 1573 г., са-моковлии трябвало да доставят 300 броя дървени греди чак в свещения за мюсюлманите гр. Мека (дн. в Саудитска Арабия). Предвиждало се транспортирането им да се осъществи с товарен добитък [10], най-вероятно кираджийски коне, които, може да се предположи, впоследствие щели да бъдат по необходимост сменени от привикналите към суровите условия на пустинята камили.
Представата за битието на населението от Самоков и прилежащия му район през XVI столетие се допълва и от един друг непубликуван досега документ. Той носи дата 31. V. 1566 г. и изглежда бил връчен наскоро след това на пазарджишкия кадия. Повод за издаването му дали безчинствата на неколцина мюсюлмани, жители на Пазарджишка каза, а именно Махмуд, син на Айдън, Хасан и Кара Ферхад. Същите избрали като главен обект на подвизите си населението на съседната Самоковска каза, често преминавали на нейна територия и грабели безнаказано имущество и стока. Деjст-
77
вията им предизвикали сериозен смут сред жителите на Самоков, в това число и между заетите в сферата на рудодобива и железопроизводството и станали причина много от хората да се разпилеят далече от родните си места. Предвид необходимостта да се сложи край на този произвол, още повече, че от замирането на рудодобива страдала и османската държава, на пазарджишкия кадия се нареждало да изсели Махмуд, Хасан и Кара Ферхад от подведомствената му каза и да ги въдвори на местожителство другаде. [11] Остава ни само да гадаем кои щели да се окажат занапред щастливците от проектираното близко съседство с тримата принудително преселени юначаги. Но самоковчани щели да могат отново — до появата на някоя нова разбойническа тайфа — да работят необезпокоявани в местните рудници за султановите походи на изток и запад... А може би, каква горчива ирония на съдбата, да коват желязо и за ония тежки железни вериги, които трябвало да опашат измъчените нозе и изранените вратове на роби и пленници, на прикованите към галерите гребци, на заловените от властите непокорни български хайдути и харамии. Тази мисъл не може да не се прокрадне в главите ни, когато видим с очите на Бенедикт Курипешич на 7 януари 1531 г., събота, съвсем близо до Самоков и на път за с. Червен брег (дн. Кюстендилски окр.) „много християни в железни вериги”. В ушите ни отекват неговите думи, изпълнени с примирението и отчаянието на безизходицата: „Бог да се смили над тях”. [12]
Именно тук, близо до кюстендилското село Червен брег, трябва отново да направим своя избор, поспрели за миг пред трите пътя, които се разкриват пред нас: на север към Перник и София, на запад — към Кюстендил и Крива паланка и на юг по долината на Струма и Места и после по Вардара до Скопие и по-нататък. И понеже ходенето по мъките се подчинява на логика, по-различна от тази да се търсят най-бързите и най-кратки пътища, избираме един доста дълъг и твърде обиколен, несъмнено труден и може би от никого неизходен точно в тази последователност път: през Дупница, Неврокоп, Мелник, Петрич, Валовища, Драма, Кавала, Зъхна, Серес, Солун, Сидерокапса, Йенидже-и Вардар, Флорина, Битоля, Охрид, Скопие, Струмица, Щип, Кра-
78
тово, Кюстендил, Радомир, Брезник и Сирищник за София. Един път на зигзаг и с много криволици, каквито са пътищата, белязани от съдбата на нашите предци отпреди четири-пет века.