5. Дупнишко, Неврокопско, Джумайско, Петричко, Мелнишко
В непосредствена близост до с. Червен брег ни посреща някогашна Дупница — Домница или Доблица за слуха на Филип дю Френ-Кане (дн. гр. Станке Димитров) — една през 70-те години на XVI в. „голяма паланка в много приятен край сред високи студени планини, в които обаче има красиви хълмове и хубави долини, изпълнени с лозя и дървета; там не липсват бълбукащи води и много бистри потоци, които текат тук и там и обгръщат почти целия край.”
„Паланката е изцяло турска — отбелязва по-нататък същият автор — но ние се настанихме другаде, на християнско място и доста удобно в този край. Красотата на местността бе толкова голяма, че въпреки умората от пътуването, всички изпитани мъки и несгоди, тя ни подтикваше да пеем...” [1]
Поразен от красотата на заобикалящата го величествена природа, Филип дю Френ-Кане обаче изглежда се е заблудил относно напълно еднородния етнически състав на местното градско население в Дупница. Най-напред, подобно на всички свои съвременници, той вероятно отъждествява религиозната с етническата принадлежност като обявява за „турци” и всички българи с мохамеданска вяра. Освен това налице са списъци на дупнишките жители от втората половина на XVI в., които показват, че сред местното градско население има значителен брой и на българи християни. Така например в документ от 1576 г. само сред общо 18-те дупнишки джелепкешани били вписани седмина българи християни, а именно: Кордан Николов, по всяка вероятност преселник от с. Бараковица (дн. с. Бараково, Кюстендилски окр.), Цветко Добринкев, Миле Ценов, Вою Рювчов Загорчето, някои си Влаю и Гериче и Нино Илиев. Тези седмина българи били задължени да обезпечават ежегодно за нуждите на османската държава всеки по 175 глави овце. [2]
80
Въобще „високите планини”, „красиви хълмове” и „хубави долини”, за които така възторжено говори дю Френ-Кане, очевидно допринесли немалко за развитието на овцевъдството в този край. Съществен принос в това отношение извън изброените по-горе имали още множество други джелепи българи в Дупнишко, Разложко, Джумайско и прилежащия им район:
Дойчин Проданов, Миле Йовков и Стоян Стойчов от днешните села Марулево и Бистрица, Благоевградски окръг;
Васил Велков, Стоян Богданов, Стоян Велков, Стойчо Димков, Койчо Янчов, Стамат шивачът, Пею Стоянов, поп Дойчин, Рале Велчов и Стоян Пройчов, всички от с. Пороминово, Кюстендилски окръг;
Степан Николов, Бою Койчов, поп Стоян Димков, Михо Радославов, Цено Боюв, Иван Радоев, Бою Йовев, Тодор Дралев, Бою Петрев, Вою Боев, Стойко Йовев, Вою Дойчов, Бошко Стоянов, Данчо Проданов, Цено Даюв, Вою Чанов, Вою Йовев, Продан Милев, поп Цено Милев, Цено Стоянов, Вою Даюв, Стойчо Сусчов, Стою Йовев, Бою Груюв, Бошко Даюв, Богдан Николинов, Райко Боюв, Бою Ценов, всички от с. Блато, Кюстендилски окръг;
Петко Пеюв, Коджа Грую, Спас Левунчев Йовичев, Караджа Стою, Стоян Дойков, Вою Петков, Дайчо от с. Крайници и Иван свинарят от с. Тополница, Кюстендилски окр., всички жители на споменатото вече с. Червен брег, Кюстендилски окръг;
Илия Петрев, Йове Богданов, Йове Проданов, Велчо от с. Искър (изчез.);
Вою Стоянов, Стою Пеюв, Тодор Проюв, Пенчо Ценов, Михаил Раюв, Петко Стоянов, Даю Боюв, всички жители на с. Дяково, Кюстендилски окръг;
Тоше Стоянов и Йове Йовев, Никола Пеюв и Степан Богданов, Илия Йовев и Стою Николов, всички от с. Цървище, Кюстендилски окръг;
Пенчин Диханов, Велко Стоянов, Пенчо Ралев, Богдан Велчов, Милю Пеюв, Йове Велчов, Миле Радулов, Велчо Стойков от днешното с. Горно Хърсово, Благоевградски окръг;
Никола Тодоров и Димитри Стайков, Стоян Дорков и Бою Тодоров, завреният зет Продан, Стоян Балабанов, поп Бою, Цепо Марков, Нино Стоянов, Петре Ра-
81
лев, жители на днешното с. Мламолово, Кюстендилски окръг;
Стою Пенчов, Иван Богданов, Стою Истериев, Бойчо Проюв, Тодор Бонкев, Богослав Петрев, Петко Доб-ромиров, Лазар Милушев, Велю Главчов, Велю Стоянов и Йове Никулин от с. Рила, Кюстендилски окръг;
Марко Проданов, Бою Петков, Пею Добрев, Пею Петков, Цено Момчилов, Йове Стоянов, Добре Стоянов, Жизко Дралев, Петре Проданов от с. Смолчево (дн. с. Смочево), Кюстендилски окръг;
Никола Панов, Джуро Димитрев, Цено Бойчов, Малко Степанов от с. Долна Козница, Кюстендилски окръг;
Стоян Владков, Стойко Йовев, поп Цветко, Петко Тодоров, Нешо Нинов, Стою Тодоров, Райчо Рашов, Велю Драганов, Петре Цветков, Пенчо Дралев, Владислав Стоянов, Раденко Владков, Стою Нинов, Бою Радославов, Богдан Еринов и Балю Иванов от с. Сапарево, Кюстендилски окръг;
Иван Тодоров и син му Малчо, Стоян Ценов, Михаил Проданов и Дор Дабиживов от споменатото вече с. Тополница, Кюстендилски окръг;
Славко Недов и Продан Марков, Богослав Манолов, Драю Богданов, Венчо Дайчов, Продан Филюв, Велко Петков, Стою Малчов, Дойчин Влаюв, Спас Дойдев, Рале Стоянов от дн. с. Голема Фуча, Кюстендилски окръг;
Вою Стоянов и Миле Боголин, Малко Стоюв, Бою Бичин и Йове Боголин от с. Горкина (дн. с. Коркина), Кюстендилски окръг;
Милю Стоюв, Пешо Пенчов, Никола Раюв, Нино Стоянов, Джоро Петрев, Вою Стоянов, Димитре Стойков от с. Бобов дол, Кюстендилски окръг;
Стамен Йовев, Димитре Драгославов, Тройчо Райчинов и Йове Петрев от с. Драгодан, Кюстендилски окръг;
Рале Иванов, Иван Велчов, Бою Димитрев, Миле Даюв, Стою Братушев, Драгой Димитрев, Илия Дабиживов от с. Вълково (дн. с. Вуково), Кюстендилски окръг;
поповият брат Иово, Трайчо Иванов, Пройчо Раюв и Тоше Боюв от с. Бадино, Кюстендилски окръг и още десетки други джелепкешани от днешните села Но-
82
воселяне, Палатово, Шатрово, Големи Върбовник, Скрино, Баланово, Овчарци, Мърводол, Каменик, Фролош, Пастра и Слатино, Кюстендилски окръг и Тросково,. Докатичево, Дреново, Градево, Крупник, Сушица (Кадийца), Логодаш (Станке-Лисичково), Падеш, Леш-ко, Горно и Долно Осеново, Габрово, Лисия, Покровник, Брежани, Дебочица и Селище, Благоевградски окръг, че и от някогашния Благоевград, известен по това време с имената Бане и Джумая. Именно измежду неговите жители били излъчени през същата 1576 г. джелепкешаните Михаил и Рале Боюви, Филип Цветков и Бою Русев, Стоян Владков, Бою Яников, Продан Босичов, Никола Йовев, поп Рале Цветков, Стоян Донкоров, Тодор Драганов, Богдан Даюв, Мино Пенчов, Стою Степанов и Цветко Николов. [3]
Интересно е между другото да се отбележи, че много от изброените по-горе селищни названия в този район от българските земи срещаме още в хрисовула на цар Иван Шiшман от 1378 г.
Със своите джелепкешани се славела по същото време и Разложка каза с главен тогавашен център с. Мехомия. Много от тях през посочения период били за първи път регистрирани в джелепкешанските списъци като „нови”. Ако се съди по тези списъци, овцевъдството било по това време най-силно развито между българското население на селата Якоруда, Белица, Баня, Бачево, Горно и Долно Драглище, Годлево, Добърско и Бабяк, както и в днешните градове Разлог и Банско. [4]
Непрекъснатият недостиг от овце и овче месо в големите градове и за нуждите на османската войска и съответно все по-големите бройки дребен рогат добитък, изисквани от джелепите, честите болести и тежките условия за транспортирането на добитъка до местоназначението му станали причина и в обширния район на югозападните български земи през последните десетилетия на XVI в. джелепите да се озоват в състояние на пълно разорение и да се разбягат на други места. За това се съобщава например в една заповед dо кадията на гр. Акче Казанлък.
В нея се отбелязва, че понастоящем в столицата Истанбул се чувствувал недостиг на месо. Оказало се, че част от джелепите, регистрирани в казите Кюстендил,
83
Петрич, Мелник, Сирищник, Кратово, Щип, Тиквеш, Кочане, Радовиш, Демир хисар и Дойран, се разорили или са в неизвестност. Поради това изброените кази не били в състояние да доставят на столицата изискваните количества овце и месо. Изход от положението бил намерен така — в Казанлък бил изпратен държавният служител Мехмед Чавуш със задачата да прави, да струва, но да събере и достави от населението на Казанлъшко недостигащите бройки овце и количество овчо месо.
Кадията на Казанлък и местните аяни следвало да окажат съдействие на въпросния държавен служител при съставянето на нови списъци на джелепите и фиксирането на бройките дребен рогат добитък, който всеки от тях следвало занапред ежегодно да доставя на държавата. Нареждало се от тези обновени списъци да бъдат извадени имената на починалите, разорилите се и забягналите и липсващите бройки да бъдат попълнени с нови джелепкешани. Забранявало се със задълженията на джелепкешани да се товарят лица, които вече били включени в други категории със специални задължения към османската държава, а именно — со-колари (доганджни), оризари (челтюкчии), юруци, мюселеми, въглищари, охраняващите крепости, търговците, а и онези сред населението, които се водели спахии. [5]
Възможно е държавният чиновник Мехмед Чавуш и местните властници да са успели да доставят този път нужните количества овче месо и да компенсират недостига от доставки на овце в югозападните български земи. Не би било за учудване обаче, ако през следващите години и в Казанлъшко настъпело масово разорение и бягство на раята джелепкешани, както по-пре-ди се случило в обширния югозападен дял на българските земи.
Един макар и бегъл поглед върху имената на джелепите специално в района на Дупнишко, Джумайско и Разложко през 70-те години на XVI в. показва недвусмислено, че както и другаде из българските земи, в тази категория население със специални задължения и особен статут нерядко били включвани селските свещеници. Такива били например поп Дойчин от с. Пороминово, поп Стоян Димков и поп Цено Милев от с.
84
Блато, поп Бою от с. Мламолово, поп Цветко от с. Сапарево, поп Рале Цветков от с. Бане (Джумая), поп Маре от с. Дреново, поп Марко от с. Татарово, поп Русин от с. Градево, поп Миле от с. Падеш, поп Раю от с. Лешко, поп Никле от с. Каменик, поп Николин от с. Покорвник, поп Петре и поп Коста от с. Брежани, поп Саво от с. Якоруда, поп Петре от с. Белица, поп Иван от с. Бачево, поп Драйчо от някогашния Разлог, поп Вето от с. Добърско и др. [6]
Този факт показва още веднъж, че нисшето християнско духовенство (и по-конкретно селските свещеници в българските земи под османска власт) едва ли се отличавало, тогава особено много по положението и статута си от останалата рая. Същевременно, те очевидно често били отнасяни към по-заможния слой зависимо българско население, тъй като именно измежду тези уж по-заможни среди следвало да бъдат излъчвани джелепкешаннте. Наред с това горните данни говорят убедително в полза на твърдението, че и след така нареченото от неизвестен летописец „второ разорение на България”, станало при Селим I (1512—1520), който потурчил всичко от Драма до Босна [7], в много от разположените в долините на Места и Струма села продължавали да живеят множество съхранили вярата си българи заедно със своите свещеници. 60-те години на същото XVI столетие обаче бележат нов силен пристъп срещу вярата и обичаите на „българските неверници”.
Особен интерес представлява например една султанска заповед от 27. II. 1560 г., отправена до кадиите на Неврокоп (дн. гр. Гоце Делчев) и прилежащия му район. [8] Причината да бъде издаден този документ се крие в обстоятелството, че неупоменато в заповедта лице или група лица измежду неврокопските мюсюлмани или възможно измежду провинциалната османска администрация, водени от религиозен фанатизъм, били отправили оплакване до централната османска власт. Дразнело ги най-напред наличието на християнска култова сграда — черква, в близост до мюсюлманските джамии и месджиди. Още повече, че черквата, намираща се по отколешна традиция „на едно високо място” в Неврокоп, доминирала над тях по местоположението си.
85
Впрочем известна е съдбата на множество български църкви и манастири, разрушени или превърнати в джамии още през първите десетилетия на османското владичество в българските земи. [9] С течение на времето обаче проявите на религиозно-народностна дискриминация от този род очевидно не намалели. Така през. 1560 г., както добре личи от текста на посочената по-горе султанска заповед, под въпрос било поставено понататъшното съществуване и функциониране на оцелялата дотогава църква в Неврокоп. При това случаят далече не представлявал изолирано явление. В това ни убеждава подобна султанска заповед, издадена само няколко месеца по-късно, на 16. VII. 1560 г., отправена по аналогичен повод този път до видинския кадия. [10]
За разлика от неврокопската, въпросната видинска църква била вече веднъж изгоряла по време на пожар, който предвид настроенията на мюсюлманите от Видин, едва ли ще да е бил случаен. Толкова по-силно било възмущението им, когато местните българи съумели да я възстановят и дори да я разширят. И в този случай просителите се аргументирали с обстоятелството, че църквата се оказала в близост до джамията, построена в града от Михалоглу Мехмед бей. [11]
И в двата случая се твърди, че като се събирали често около черквите — съответно във Видин и Неврокоп, християните смущавали и безпокоели с поведението си „правоверните”. Докато християните от Видин били обвинявани от авторите на жалбата, че „пиели вино и се карали”, на българите в Неврокоп се вменявал друг един грях — в петъчните и другите дни те лазарували.
Не може да не направи най-напред впечатление употребата в официален османотурски документ на оригиналното българско название на обичая. Сам по себе си този факт свидетелствува за широкото и повсеместно разпространение на лазаруването сред българското население и за твърдото поддържане на този обичай, конкретно в Неврокоп и Неврокопско, в условията на османското владичество. Освен това със своята зрелищност и присъщата му (като на пролетен обичай) ведрост на настроението лазаруването е впечатлявало околните, привличало е вниманието на свои и
86
чужди, за да може и названието му да се запомни, да придобие, така да се каже, своего рода гражданственост.
Най-после, навлизането на термина „лазаруване” в официалната османотурска лексика посредством говоримия език, поне специално в Неврокоп, ще да е било улеснено от още едно обстоятелство. Именно в интервала 1530—1569 г. в Неврокоп се наблюдава необикновено интензивно увеличаване на мюсюлманския елемент за сметка на християнския. Така например, ако през 1530 г. това съотношение било 495 християнски домакинства срещу 326 мюсюлмански, по данни от 1569 г., то било в значителна степен изменено — 289 християнски и 453 мюсюлмански домакинства. [12] Следователно голяма част от местните мюсюлмани през 60-те години на XVI в. били българи, наскоро приели по една или друга причина исляма и именно българският бил за тях роден език. И още по-понятен при това положение е страхът на османските властници, че старите български обичаи и обреди биха могли да смутят довчерашните християни и да отвлекат вниманието им от молитвите към аллах.
Същевременно анализът на текста на султанската заповед и начинът на употреба на термина „лазаруване” в нея навежда на мисълта, че той в случая се използува по-скоро като сборно, отколкото като конкретно понятие. С други думи под лазаруване в документа се подразбира не точно самият пролетен момински обичай, а всички подобни обичаи на българите в Неврокоп, свързани с песенно изпълнение, танци и народни игри. Така султанската заповед преповтаря твърденията на просителите от Неврокоп, които определено създават впечатлението, че около въпросната черква се лазарувало многократно през годината, едва ли не през всички празнични за мюсюлманите петъчни дни, а и през другите дни на седмицата.
Разбира се, възможно е авторите на жалбата съзнателно да преувеличават, за да подчертаят още по-силно несъвместимото според тях съжителство на църквата с близките до нея мюсюлмански култови сгради. И въпреки това, както е известно, по традиция лазаруването се извършва през ранна пролет, в т. нар. Лазарова събота, една седмица преди Великден и в навече-
87
рието на Цветница. [13] Султанската заповед е издадена на 27. II., следователно жалбата, в отговор на която е изпратена, едва ли ще да е била отправена от Неврокоп за столицата Истанбул по-късно от месец-два преди това. Оттук се създава впечатлението, че представителите на местната османска администрация в Неврокоп или пък други някои предполагаеми автори на жалбата са били раздразнени по-скоро от поредицата зимни празници на неврокопските българи християни в интервала между края на декември и края на януари. [14]
Коментар заслужава още една немаловажна подробност в текста на султанската заповед до неврокопския и другите кадии от 27. II. 1560 г. В нея се подчертава, че лазаруват „живущите в черквата неверници”. Това изрично указание допуска мисълта, че е възможно фактически да става въпрос не за църква или поне не само за църква, а за някаква християнска обител, може би дори за манастир. Още повече, че по-нататък се споменава за християни, живущи не само в неврокопската, но и в останалите подобни й църкви в околността. Едни целенасочени по-нататъшни проучвания на място в Неврокоп биха позволили вероятно да бъде идентифицирана въпросната християнска култова сграда или комплекс от сгради.
Оплакването до централната османска власт и последвалата султанска заповед до неврокопския и други някои кадии щели да имат сериозни последици не само за българите от града и казата, но и за българите от съседните кази. То послужило като удобен предлог да бъде наредено на кадиите да проучат дали в Неврокопския край и съседните му кази има други подобни черкви, живеят ли в тях „неверници” и какъв е броят им. В случай, че поведението им противоречи на шериатските норми следвало дейността им да се забрани. А то едва ли щяло да се стори на кадиите и останалите османски провинциални власти по-благопристойно от това на неврокопските християни, които си позволявали да лазаруват.
В такъв смисъл би могло да се твърди, че султанската заповед от 27. II. 1560 г. до кадиите на Неврокоп и околността фактически поставяла началото на поредна акция (или поне засилен натиск) срещу зава-
88
реното българско население в Родопската област и по-конкретно в долината на Места. [15] Тези целенасочени действия следвало да атакуват преди всичко християнската религия и българските народни обичаи и традиции, които най-вече поддържали народностното съзнание на българите в условията на чуждото робство.
Впрочем 1560 г. по всичко изглежда била особено тежка за българския народ във всяко едно отношение. Като отчаян вопъл звучи една макар и кратка приписка, оставена ни от неизвестна ръка върху апокрифен сборник от XV-XVI в.: „В лето 7068 ( = 1560 г.). Сие (това) лето беше суша велика не роди се... Беше неволя и зло велико от турците.” [16]
Така или иначе, и през последните десетилетия на XVI в. двете патриаршии — Цариградската и Охридската, продължавали да функционират под привидната закрила на султана. Били избирани и сменявани патриарси и митрополити, събирали се църковни данъци и такси за кръщене и венчило, за смърт и опело. За такова едно ръкополагане на митрополит в намиращия се близо до Неврокоп Мелник съобщава например, макар и съвсем бегло, Стефан Герлах: „На 2 (юни 1578 г. — б. а.) проповедникът в патриархалната черква Методий бе благословен от патриарха за митрополит в Мелник, един град, намиращ се недалеч от Солун. Ръкополагането и самата церемония не можахме да вилим, понеже ни беше казано твърде късно...” [17]
И макар, както видяхме по-преди, за едни митрополитски или патриаршески жезъл понякога да се хвърляло като рушвет цяло състояние, това били постове, от които освен власт и облаги можело да се очакват и твърде много неприятности, че и нещо повече. Ето какво ни съобщава например една приписка върху Пролог от втората половина на XVI в. по повод нерадостната участ на охридския архиепископ Варлаам през 1598 г.: „В лето 7106 (= 1598 г.) месеца мая 28 ден (на) архиепископа Охридски кир Варлаам турците му отсякоха главата в града Велес. (Турците са тези), които сътвориха вечна мъка, а нему вечна памет.” [18]
Тачел народът своите мъченици за род и вяра, но все пак малка утеха можела да даде на страдащите тази християнска максима и никаква защита не предлагала нито тя, нито молитвите, срещу насилията и
89
злочинствата. Наред със засилената през последните десетилетия на XVI в. религиозно-народностна дискриминация в Дупнишко, Неврокопско, както и навсякъде в българските земи, продължавали да се подвизават, почти необезпокоявани от властите и недосегаеми за султанските заповеди и разпоредби, различни разбойнически дружини.
Една такава разбойническа шайка образували по данни от 1581 г. например някой си Хаджи Перване и трима Мехмедовци, единият от които от Неврокоп. Благодатен район за действие те намерили очевидно най-вече в обширната област между Неврокоп и Солун, поради което именно до кадиите на тези два града била изпратена и поредната султанска заповед да бъдат незабавно издирени разбойниците, ограбили напоследък от населението 200 000 акчета и друго имущество. [19]
Да се спуснем и ние, макар и невъоръжени, по следите им надолу по долината на Струма и Места, на юг към топлото Бяло море, да надникнем за някой и друг ден и час в ежедневието на раята от Демир хисар, Драма и Кавала, от Серес, Солун и Сидерокапса.