ДВА МЕСЕЦА С ЯНЕ САНДАНСКИ
В Горноджумайско трябваше да се пазим не само от турците, а и от върховистите. В с. Марулево пристигна вечерта ръководителят на комитета в Горна Джумая Сава Михайлов [35], които бе вече полунелегален. Донесе ни тютюн и кибрит. Дълго говориха с Яне Сандански по състоянието на работите в града и околията. От Марулево отидохме в Делвино и Хърсово. Пожелахме да отидем в Градево, но под влиянието на върховистка чета не ни пратиха куриер, та решихме да подемем агитацията оттатък Кресна, като вземем със себе си и Разложката чета. През Осеновската мера прехвърлихме към Разлога. В планината водачът ни - Миле Бизев от Банско, четник, сбърка пътя поради това, че още дебел слой сняг покриваше почвата и поради мъглата. Хлябът ни се бе свършил. Огладняхме. Осеново бе турско село и не можехме да вземем от там храна. Обирахме трохите по раниците, за да се подкрепим. Сухите трохички се топяха като захар в устата ни. Краката едва държаха. Носехме и по малко захар и етер сулфурикум - балсамо по бродски, та при голяма умора хапвахме на захарчето от балсамото и го глътвахме. Но и захарчетата се свършиха. След като изгубихме около три часа в напразно лутане с тежък товар - пушки, патрони, най-после оправихме се и превалихме към Разлог. Първото селище, в което влязохме там, бе Недобърско, център на просеците в Източна Македония. Мокри бяхме, подсушихме се, гладни бяхме - нахранихме се. Два дни стояхме в Недобърско и от там отидохме в с. Годлево. И там поседяхме и се отправихме за Банско. Разложкото поле и така е водно, а като вали дъжд, все по вода и кал се шляпа. Валеше тих кротък дъжд. Нощта беше тъмна като рог. Често се хлъзгах и падах. Целият се окалях. На едно място, от една трапчинка, така лошо паднах, че ремъкът на пушката ми се извъртя от рамото и тя отхвръкна настрани. С пипане трябваше да я намеря. Не вървяхме, разбира се, по царския друм, а по странични пътеки. Стигнахме до едно дълбоко дере. Реката бе придошла. Можеше да се мине само по една дълга тясна дъска - това бе мостът. Към средата дъската се привива като пружина и мърда. А долу страшно бучи. Едно подхлъзване, едно малко изгубване на равновесието и цумбур доле, мъртъв, разбира се, защото коритото на реката е скали. Страшно! Да умреш от куршум, това разбирахме, с това се бяхме примирили още като тръгнахме да смущаваме дрямката на султана, но да се утрепеш от падане в трап - срамно.
Негодувах в душата си, че ни водят по такива трапища, та макар и по-безопасно от турски засади. Предпочитах, стократно предпочитах, всички рискове по шосето от безопасността по тези криви пътеки, по които или врата ще си счупиш, или ще се утрепеш! И така не мога да виждам нощно време поради късогледство, а при съществуващия мрак нея нощ, нищо не виждах. Не се наех пръв да мина по дъската-мост. Макар и мокра, яхнах я и влачещем се озовах на другия край. Голямо облекчение усетих след минаването на тази пропаст. Наближихме Банско. Тогаз и сега е заобиколено с градини, оградени с тараби. И понеже пак не можехме да вървим по улиците, както му е редът, в Банско имаше аскер, трябваше да прескачаме тези тараби. Кален, мокър, всичко натежало, уморен от това нощно пътуване, душата ми щеше да изскочи от тия прескачания... Най-после на сухо сме, на топло сме. Банско има хубави къщи, здрави, каменни. Населението е родолюбиво, смело, борческо. Макар и да квартируваше постоянно аскер в него, четата с месеци можеше да се движи вътре от къща в къща, защото нямаше предатели, само случайно откриване при движението можеше да доведе до стълкновение с войската. В Банско всички са българи. Деляха се тогаз само по вяра - едни, по-малкото, бяха протестанти, другите - православни. И едните, и другите, обаче, бяха верни и предани членове на Организацията. Фасул, сварен с парчета сланина, е обикновената храна в Банско и твърде вкусна. Майстори са и на старец, дедец - банскалиите, но това е разкош. Добре се хранехме в Банско и добре починахме.Там намерихме местната четица с двадесетгодишния си войвода Иван Вапцаров [36]. Интелигентен момък, с шестокласно образование, твърде начетен, буен и смел, той водеше добре своята малка дружина, в която бяха Гълъбата, Маминото - така го наричаха, защото бе най-младият четник, 18-годишен, Димитър Захов и др., които не помня. Скоро бе постъпил в четата и учителят Андрей Казепов, моят другар от ученичество. Кой се надяваше някога, че ще се срещнем при такава обстановка - комити! След като свършихме гимназията, Андрей Казепов бил назначен учител в Струмица и там изкарал 1900/901 учебна година. Бидейки заподозрян, за следната учебна година получава учителско място в Банско. Ала поради някаква афера, някакво разкритие в Струмишко, бива замесено и неговото име. Властта узнала, че той сега е в Банско, ала Организацията преди това известила Казепов да се закрие. Така го заварих нелегален и известно време бяхме заедно, макар и с прекъсване.
Ръководителят на Банско бе Димитър (Мингьо) Лазаров, интелигентен и смел млад човек. Банско бе центърът за Вътрешната организация в Разлог. Мехомия бе околийският град - там бе седалището на каймакамина, защото близо половината жители бяха мохамедани - помаци и малко турци. Но Околийският комитет бе в Банско и това тайно местно правителство беше по-авторитетно и работеше повече от турското. На ден Георгьовден потеглихме от Банско пак за долината на Струма. Поехме по Глазна. След 6-7 километра нагазихме в сняг - там не бе се дигнал още. Уморително пътуване - все нагоре до подножието на Ел Тепе [37], около 5 километра, след като се мине сегашната хижа на Бъндерица, все пак пътят бе сложен. Най-големият зор беше да изкачим седловината, която се намира под самия връх Ел Тепе отляво, и която води до Влахи. Добре че снегът не бе воден, а или замръзнал, или пепеляв. Силен вятър ни забрули като се изкачихме на седловината. Но за това пък слизането ни бе лесно. Преметнахме пушките през врата, поставихме ги в хоризонтално положение на плешките, седнахме на замръзналия сняг и се плъзнахме надолу по задника - така ние бяхме първите скиори без ски!... Имаше и опастност, разбира се, да се ударим на някой корен или стрък, скрит под снега. За щастие всички слязохме долу здрави и читави.
След тричасово пътуване надолу по Влашка река (реката, която води към с. Влахи) стигнахме до един чарк - дъскорезница, гдето починахме и ядохме. След още няколко часа бяхме в едни от колибите на Влахи. И това село е пръснато - тук няколко колиби, на другия баир няколко и така нататък. Най-много къщи има в централното селище, гдето е черквата и гдето е училището. Яне Сандански бе родом от Влахи, но още малък, преселен в Дупница, гдето и израснал. След това посетихме по ред селата Сенокос, Събиново, Мечкул, Ощава и Кресна. Страшна мъка бе нощното пътуване. Местността тук, в подножието на Пирин, е много пресечена: слизаш надоле качваш се нагоре, пак нагоре, пак надоле, много пъти така. Питаш куриерите - близко ли е вече селото, към което отиваме, отговарят ти, тук е, още два часа, още малко! Какво ти малко! Вървим не два, а два по два часа и пак не сме стигнали. Още половин час, каже, много дълги се оказаха часовете на ошопите от Джумайско. За това се смеехме. Е-е, тук е още малко, колкото стига един куршум с манлихера и като потичаш още два часа!... Като седнехме нейде да почиваме, заспивах на мястото и затова бях поръчал на другия след мен да ме вика непременно, защото мога да остана заспал, където съм седнал. Понякога и като ходех, дремех. Поради късогледство аз и така често падах, а в такъв случай още повече падах и още повече очуквах пръстите си. Селяните в Горноджумайско бяха тогава много нечистоплътни. Колибите им нечисти, те самите зле облечени. Въшки лазеха по пепелта на огнището и правеха бразди. Напълнихме се с въшки. Вместо завивка, пелерина или шинела, аз носех едно горно палто от влакнестите. Такава бе тогава модата. Като се натъпка тази дреха с паразити, тя стана непрекъснат източник на такива. Кръвта ми изпиха - станах блед.
Във всяко село Яне Сандански държеше агитаторски слова, главно против върховистите. Темата беше почти една и съща: "Трябва да се надяваме на собствените си сили, да не чакаме освобождение нито от Русия, нито от България. Офицерите, които идат, ви заблуждават, не ги приемайте. Щом видят зор, те ще си отидат в България на топло и спокойствие, а вие тук ще се пържите в маслото си. Ние сме излезли измежду вас и с вас ще делим мъки и страдания. Фердинанд работи за своята корона, за династията си, за величието си, за амбицията си, а не за освобождението ви!..." В този дух говореше. Гласът му, гърлен и звънтящ, се отекваше в тъмнината и само ораторът сякаш се възхищаваше от словото си. Селяните, насядали на земята, мълчат и слушат, за да посрещнат след няколко вечери, а може би още следната вечер, върховистски агитатори, които също така ще посрещнат, ще нахранят, ще изслушат и ще изпратят. И пак в душите ще настъпи мрак...
Не се хранехме добре. Трябваше да не бъдем взискателни, та с това да спечелим привързаността на селяните. Хранеха ни обикновено с фасулова чорба, но лъжицата рядко залавяше някое зърно. Даваха ни едно твърдо и постно, като камък бито сирене. Облажвахме се, като от време на време с пари на четата си купувахме месо или сланина. Сандански носеше за всеки случай малко от мис-стоунките.
Пропуснах да спомена, че когато потеглихме от Банско, ние взехме със
себе си и Разложката чета с Иван Вапцаров и моя другар от ученечеството
А. Казепов, който после остана в четата на Яне Сандански.
Най-важният епизод бе обезоръжаването на дядо поп Найден в с. Сърбиново.
Дядо поп бе от върховистите. Най-интелигентен свещеник в околията, той
бе много влиятелен. Селяните го слушаха. Пък и в града го уважаваха. Той
беше стълб на върховизма в Горноджумайско. Решено бе да го сплашим. Иван
Вапцаров познаваше добре селото, знаеше и къщата. Обсадихме последната.
Вапцаров и още един се прехвърлиха през оградата, влязоха в двора и заставиха
дядо поп да им отвори, макар че отначало и да се спотайваше. Хванаха го
и го заставиха да им предаде пушката - къса манлихера. За да не стреля
поп Найден, Вапцара се бе досетил да грабне едно от децата в ръцете си
и го държеше пред себе си. Попът излезе благоразумен. Сандански му чете
едно конско евангелие. Заплаши го, че ако продължава да агитира против
Вътрешната организация и да поддържа върховизма, ще последва по-лошо наказание,
най-лошото смърт. Инат и безстрашен излезе дядо поп. Пресели се в Горна
Джумая, но си остана върховист до край...
Добър спомен имам от с. Кресна. Там селяните ни приеха много добре. Разложаните - главно банскалиите - имаха добри връзки с кресненци поради търговията с вино. Прочутото кресненско вино се изпиваше главно в Банско, като се прекарваше през винарския път в Пирин планина. Креснечани ни гостиха и черпеха с вино. След като се навечеряхме, мен се падна редът да бъда часовой. Незаличима е във въображението ми красивата картина, която се откри пред очите ми от скалите, при които трябваше да стоя и да наблюдавам шосето доле, покрай Струма. Месечина бе - пълнолуние. Ясно небе. Зад мен се възвишават върховете на Пирин, оковани в сребро. Под мен доле бучи и лъкатуши Струма като блестяща лента от отражението на лунната светлина. Слушах шепота на току-що разлистената горичка, потънала в мрак между скалите, гдето стоях, и реката. А насреща като грамадна стена се простираха Малешевските планини. Звездите на небето пък трепкат, трекат, като кандилца, подъхвани от слаб ветрец. Боже мой, казах си, колко е хубав светът и колко много зло има в него...
Може би и кресненското винце имаше дял в поетическото ми настроение през тази хубава вечер. Този бе един от редките случаи, когато дежурството на часовой не ми беше скучно и определените два часа минаха неусетно и приятно.
В началото на месец юни, стар стил, четата на Яне Сандански навлезе в същинско Мелнишко. Кресна бе в Мелнишката кааза, но топографски е повече към Горна Джумая. Посетихме селата Дебрене, Горна Сушица, Катина. От Катина аз се отделих и тръгнах, воден от куриери, за Демирхисарско, в четата на дядо Илия. В землището на Катина - между Катина и Храсна - се срещнах с Димитър Гущанов [38] от Старчища по баща, от Крушово по майка. През пролетта на 1902 г. А. Г. Ников, книжар в Сяр, Лука Поптеофилов от Белица, Разложко, и Димитър Гущанов - последните двама учители в Сярското педагогическо училище, а и тримата членове на Окръжния комитет, бяха предадени и принудени да избягат. Ат. Ников и Лука Поптеофилов по канал стигнали благополучно в България, а Димитър Гущанов, млад, здрав тялом и духом, пъргав, останал нелегален и бе тръгнал да ревизира околиите в окръга. Така стана свиждането ни. Престояхме един ден заедно, разправи ми той за работите по нас, аз за това, що знаех в България и обиколката ни с Яне Сандански, и вечерта всеки тръгна по своя път. През Храсна, Белово, Голешово се озовах на Али Ботуш [39], гдето и намерих четата на дядо Илия Кърчовалията.
През двата и половина месеца, прекарани със Сандански, освен него помня, че бяха в четата му Петър Милев от Радомирско, за него вече съм упоменал, Спиро Петров от Прилеп, който си бе напуснал бакалницата, за да служи на делото, Ангел Войничето от Дебърско, после разсилен в Университета, Георги Иванов Скрижовски от с. Скрижово, Зъхненско, с когото се познавахме още като ученици в Сяр; Христо Младжов Лисненски от Дупница, поменатите вече по-рано от Разложшката чета. Младжов Лисненски и Ангел Войничето не можеха да издъражат нелегалния живот и се върнаха още преди да се отделя аз за моята чета. Най-големи спомени ми е оставил Спиро Петров, красив мъж с хубава голяма брада, с приятен и силен глас, той ни бе песнописеца. Спиро Петров загина юнашки в Пирин, на връх Китка, в бой с турците през време на въстанието.
[Previous] [Next]
[Back to Index]
35. Сава Михайлов / 1877 - 1905 / - роден с с. Мачуково, Гевгелийско . Във ВМОРО постъпва през 1895 г. Участва в пленяването на мис Стоун . Войвода на чета в родния си край по време на Илинденското въстание , а след края му известна време прекарва в България . В началото на 1905 г. се завръща и постъпва в четата на А . Петков . Загива същата година при с. Смол , Гевгелийско .
36. Иван /Йонко/ Вапцаров
/1880-1939/ - роден в гр. Банско. Включва се във ВМОРО още в юношеските
години. Взема дейно участие в освобождението на родния си край от турско
иго. След Първата световна война участва във възстановяването на
ВМРО. След разцеплението на организацията през 1928 г. не застава твърдо
на страната на Ив. Михайлов и затова не се ползва с неговото доверие. Баща
на поета Никола Вапцаров.
37. Ел тепе - дн. връх
Вихрен.
38. Димитър Гущанов е роден в село Крушово, Демирхисарско. Учи в родното си село, Педагогическото училище в Сяр и Духовна семинария в Самоков. Завършва право в Лозана, Швейцария. След завръщането си става учител в Сяр, а през 1902 г. преминава в нелегалнист. Убит заедно с Гоце Делчев в с. Баница .