V

ПРИ ДЯДО ИЛИЯ КЪРЧОВАЛИЯТА
 

Дядо Илия Кърчовалията, Георги Чалъков, Стоян Гаджов, Георги Башлията - и четиримата от село Кърчово, Демирхисарско, Георги Спанчовалията от с. Спанчово, Мелнишко и Димитър Катиналията от с. Катино, Мелнишко, това е четата, на която аз станах секретар, четата на Демирхисарската околия, най-старата чета в Серския революционен окръг. От нея се изроиха неврокопските две чети и серската чета. Наскоро след пристигането се присъединили към четата ни Константин Кюров от Крушово, а още по-късно и Никола Карев от Горно Броди.

Моите другари са всички прости хорица, но всецяло предани на делото. Войводата е старо горско пиле. Младеж на около 20 години, той е участвал в Кресненското въстание в четата на Стоян войвода от Старчища (1878 г.). Бил е четник и през въстаническото движение в 1895 г. Известно време е ходил и като харамия с Дончо и Муструка. В 1897 г. дядо Илия се запознал в София с Гоце Делчев. Големият и вдъхновен апостол на македонската революция изтръгва стария комита от лагера на хайдутите и прави от него народен деятел. Същата година, 1897 г., когато Гоце плени гърка от Шилинос, Зъхненско [40], за пари, другари му бяха дядо Илия Кърчовалията и Георги Радев от Горно Броди, по-сетне войвода на Серската чета. На следната година Гоце изпратил дядо Илия и Михаил Попето в Демирхисарско, в разположение на Серския окръжен комитет като терористи. След това Михаил Попето заминал за Гевгелийско и Кукушко, а дядо Илия остава в Демирхисарско. Те образували и първите организационни чети в 1899 год. Дядо Илия имаше много качества за войвода. Той бе физически здрав човек. Среден ръст, плещест, набит, той издържаше нелегалния живот над 50-годишната си възраст. Прекарал един вид стаж при хайдутите, той познаваше отлично Пирин планина в нейните разклонения от Предела до Серското поле. Чудна памет имаше, горска залутана пътека, която бе минал преди 20 години, налучкваше я в тъмно. Откриваше по белези, които сам знаеше, и нови пътеки в мъчнопроходими планински места. Ориентираше се без компас в тъмни нощи и мъгляви дни из гори и поля. Той знаеше опасните места, местата, гдето турските потери поставяха засади, и ги отбягваше или като трябваше да се мине през тия места, взимани бяха предварително всички разузнавателни мерки. Голям стрелец бе, уби един заек, както бягаше. На прицел никога не гърмеше. Това му създаваше още по-голям авторитет. Като началсвующо лице бе коректен в отношенията си и справедлив. Понякога избухваше и се скарваше, когато считаше, че има нещо нередовно или когато се нервираше, но скоро се успокояваше и дружеските отношения се възстановяваха. Не гонеше гайрез, не бе злопаметен. Неграмотен, той имаше природна интелигентност, която го правеше да бъде уважаван и от интелигентни хора.

И с другите ми другари аз се познавах още от по-рано, когато бях учител в с. Крушово. Всички ме посрещнаха с радост, братски се разцелувахме. Те чувстваха и разбираха, че с мене се запълва една голяма празнина в малката дружина. Ще има занапред кой да води кореспонденцията, кой да свиква селяните на събрания, да върши сред тях агитацията, да ги заклева, пък и на тях самите да казва нещо по политиката и по общия вървеж на освободителното дело. Бидейки на един и същи почти умствен уровен, те понякога, в бездействени дни, като всички хора се спречкват за нищо и никакво. На младия секретар предстои с нужния такт да служи и като спойка между тези инак отлични хора... "Даскале, що си с право, право си е! На нас заповядайте да накажем някой престъпник, някой шпионин, за това ни бива, око ни не трепва, ала да проповядваме на людите, не можем, спъваме се, па и ние не знаем повече от тях", - казваше ми Димитър Катиналията, левент, красив юнак и поглежда към кривата калъчка, преметната на дълъг ремък през врата и под лявата мишница. Той и Георги Спанчовалията, също голям юнак, които с нетърпение чакат да им се даде работа, т. е. да заколят някого, гледат на мен малко със съмнение в това отношение, защото цяла година, бидейки районен ръководител в Демирхисарско, не бях дал на четата такава работа. Ала те все пак си мислят, че сега, като съм нелегален, не ще преда много на тънко. Добри момчета, те считат, че терорът е само могъщото средство за издигане и пазене авторитета на Организацията. Наистина, една тайна революционна организация без това не може да мине, ала всичко с мярка и никакво смъртно наказание без достатъчно причини и доказателства за престъпления. Но те са разумни и ще се разбереме...

На Али Ботуш сме, в боровата гора над крушовско поле. Познати и мили места. Там бе дошъл да бере дърва крушовчанчето Ангел Шанков. Написах едно писъмце до годеницата ми Василка Михайлова, която продължаваше да учителства в Крушово. Отдавна не й се бях обаждал - отпреди минаването на границата. Другарите ми в моя чест хванаха един овен, заклаха го и го опекоха, дадоха ми обяд гала. Разправих им в общи черти за вървежа на организационните работи в района. На другия ден слязохме в землището на Крушово, където заклех неколцина селяни след обичайната проповед и от там отидохме в Кърчовско. С един от другарите - Димитър Катиналията - отидохме в Крушово, гдето квартируваше постоянно аскер, но куриерите ни провеждаха благополучно, без да се срещаме с патрулите. В Крушово се видях с ръководителите и по-ревностните работници след раздяла с тях от година и два месеца. Срещнах се и с годеницата ми. Като ме видя в комитски каяфет, малко брадясал (тогаз ми никнеха мустаци и брада), тя се изсмя и дълго се смя. Добро впечатление ми направи, че бе весела, въпреки опасността, на която бяхме изложени. Тя не бе си отишла през ваканцията в Одрин, за да дочака мен.

Проектирах да посетим постепенно всички села в района, но наложи ми се да отложим това, защото от Мелнишко получихме писмо, с което Сандански ни викаше на помощ, защото бе се явила там върховистка чета. В землището на с. Бельово, погранично на Мелнишката и Демирхисарска околии, се събрахме с четата на Яне Сандански и с част от Неврокопската, под войводството на Атанас Тешовалията. Научихме, че върховистската чета, водена от запасния поручик Саракинов [41], с помощници войводите Ангел Спанчовалията и Тошо от Банско, се явила в околностите на съседното с. Храсна. Отидохме там. Храсненци обещаха да ни кажат где е четата и даже от где ще мине. Един следобед заехме и позиции в едно каменисто дере, но напразно чакахме, чета не мина. Храсненци ни излъгаха. Офицерската форма се оказа по-голям аргумент от нашите слова и вярата, че България ще ги освободи, по-силна от това, което ние проповядвахме - да разчитаме на себе си преди всичко, на своята издържливост в борбата, та ако ни дойде отнейде помощ, добре дошла, но помощ на Организацията, а не с намерение да бъде превземана Организацията. Вечерта, когато ние минавахме край една плевня с гумно, хвърлиха се два залпа по нас, но за щастие никой не бе улучен. Вървяхме пръснато, пък и тъмно беше. Очевидно нас подведоха... Върнахме се в бельовското землище. Бельовчани са напълно предани на Вътрешната организация и може на тях да се разчита. Върховистката чета, окуражена вероятно, също бе дошла в Бельовско. Пратихме селяни разузнавачи да я открият.

Върховистската чета бе намерена в една гора, не далеч от нашия бивак. Дадоха нареждане да я нападнем. И аз бях изпратен по една посока. Започнаха гърмежите. В този момент аз се намирах на една поляна срещу мястото на нападението. Гледах, ала нищо не видях, само гърмежите слушах. Очилата ми се бяха намокрили от пот, а нямах чиста кърпа да ги обърша. Чувствах, че съм смешен комита. Утешавах се обаче с мисълта, че не съм станал такъв като бойна сила, а за агитаторска работа.

Гърмежите не траяха дълго - минута, две. След прекратяването им видях нашите, които бяха излезли вече на открито. Отидох към тях. Изповядах им се, че нищо не видях и помолих да ми разкажат какво стана.
Върховистската чета била съгледана в един горист дол. Тя била изненадана, но поради произведения от нашите шум при пристъпването, усетила нападението и хората й залегнали, залегнали и нашите. Дядо Илия, който е голям стрелец, улучил Ангел Спанчовалията в челото, което могъл да види. Убит бе и Тошо. Другите след това избягали из шумата по дерето надоле. На убитите бяха взети пушките, револверите и чантите. Показаха ми ги като трофеи. Понеже дядо Илия ударил Спанчовалията, той му взема револвера, малък лебел, който после купи годеницата ми за три турски лири, за да се брани в случай, че се опита нещо да й стори турският офицер в Крушово, който се заглеждал по нея.

И двамата убити бяха юнаци хора. Ангел Спанчовалията бе по-рано терорист в разпореждане на Вътрешната организация. Окръжният комитет в Сяр го бе натоварил с акции в самия Сяр и той ги бе извършил сполучливо. Ала като отишъл в София, бил привлечен в другия лагер. Нищо по-скръбно и по-пакостно от това, синовете на една поробена земя, тези, които са се обрекли в жертва за нейното освобождение, да се делят на лагери! Не споделих радостта на някои от другарите за победата. Тежко ми беше, тъжах за погиналите - те можеха да се пожертват в борба с поробителя на Македония, а не в борба с македонски революционери. Не бе първо това дело на братоубийство. Вече бяха станали подобни сражения между върховистски чети и чети на Вътрешната революционна организация в Джумайско, Петричко и Малешевско. Печални страници в историята на македонското освободително движение, страници на взаимно изтребвление се записаха с кръв по полята и горите на родната земя. Сякаш зъл демон си бе поставил за цел да наостри братя срещу братя, еднакво готови да се пренесат в жертва пред олтаря на отечеството. Този зъл демон, използвайки широко клеветата, уличните клюки, човешките страсти и слабости, толкоз по-големи, колкото е по-ниско културното развитие на един народ, използвайки и неосведомеността на мнозина добри родолюбци в България върху онова, което е направено и което се върши в самата Македония, може би потрива ръце при разгарящата се вражда и пролятата кръв...

Утеших се пред неизбежното, да берат греха на убитите тези, що са ги изпратили да превземат Вътрешната организация. Схватката не можеше да остане тайна за турците. Непременно ще се явеше потеря. Щом мръкна, отдалечихме се в друга гора, за да загубим дирите. На следния ден решихме да преследваме разбитата върховистска чета по вероятния път на нейното отстъпление и да я прогоним извън Мелнишкия район. Вечерта потеглихме в поход. Вървяхме и денем из гористите склонове на Пирин. Насочихме се към Бождово. Никъде не открихме следи от избягалите. Стигнахме до Ат Мейдан. Счетохме, че е безполезно да се лутаме повече. Очевидно избягалите са прехвърлили към Кресненско нататък. Отбихме се в близката влашка мандра да вечеряме. Нахранихме се добре с прокиснало мляко, бидейки уморени, ядохме много сладко. Когато вечеряхме, кучетата залаяха много силно и като се нахвърлиха на налетели някакви врагове. Попитахме власите защо тъй яростно лаят кучетата?

- Урсула, урсула, бе отговорът.

След двучасов ход седнахме да починем в една рядка борова гора. Бях се изтегнал, както всякога и, след многото падане-ставане, повече сега от друг път, заради липса на каквато и да е пътека. В един момент слушам глас - бягайте! и тапа - тупа, тупа, тупа - тупа, шум от листа от кършене на сухи клечки и съчки. Изправих се инстинктивно и що да видя! Пред мен и отстрани бягат ... Паника!...

Оказа се, че някой се е отстранил по нужда, без да се обади, и като се прибирал, произвел шум и силуетът му се задал неочаквано изотзад, от посоката на нашето идване. Първият, който го съгледал , помислил, че  неприятелят, от чийто обръч току що се бяхме изтървали и ни преследва. За първи път видях що значи паника. Изглежда, че то да е едно състояние, при което командва само инстинктът за самосъхранение, като разумът е престанал да заповядва на волята. Тя се проявява обикновено след избягната голяма опасност, когато не е настъпило още успокоение. Напротив, опасността в самия момент на преживяването й не е тъй страшна. После се появява страхът, след като поработи въобръжението по нея, и в такъв час от малко нещо човек си подплашва. Не съм бил много страхлив. Проявих самообладание и бях от тези, които най-рано разбраха, че има недоразумение. Станах и пристъпих няколко крачки по инстинкт след думата бягайте и бягането на някои, но спрях, огледах се наоколо и почнах да викам заедно с други на бягащите да спрат, защото няма нищо. Тръгнахме след това нагоре, към височините на Пирин, Трите Върха. Много смях падна сега. Подхвърляха си подигравки за панически бяг, за кой по-голяма клада е прескочил. Един дългокрак другар прескочи едно полегнало дърво, нещо, което при нормално обстоятелство не би могъл да стори. Страшна сила давал инстинктът за самосъхранение. Нищо не плаши човека тъй, както ненадейното нападение и неизвестността. И Сандански малко потича, та после той, за да се отсрами, най-много се шегуваше.

Кои бяха нападателите при Чаира? Ето въпросът, които ни занимаваше цялата нощ, целия ден и другите няколко дни. Върховисти? Но нападателите бяха много, около 40-50 души, доколкото можеше да се съди по гърмежите. Освен това свиреше и буря. Значи аскер е? Вероятно сме били проследени от Бельовско или сме били забелязани в движението ни, и денем се движехме из гънките на Пирина, или са ни предали? Ала що значеха пък думите - "чума", "холера"? Очевидно това бе парола, българска парола. От по-рано бе паднало подозрение върху двама българи от Дебрене или от Белевесчево  не помня добре, че са се предали на турците и че са видели нощно време турски потери, за да открият дирите на организационната чета. Сигурно тези мерзавци са ни забелязали и тяхна е паролата...

По- късно разбрахме, че четата на Саракинов в бягството си към с. Влахи е срещнала голямата чета на Дончо Златков и капитан Стоянов и са се върнали заедно назад да вземат своя реванш. Те са ни забелязали, когато отивахме на мандрата, заловили са власи заложници, да ги убият в случай, че ни обадят, и по този начин да ни нападнат неочаквано, като поставили засади около мандрата. Пиринските власи бяха с нас, защото всичко, що взимаме от тях, си плащаме, освен сами ако ни дадат някоя ялова овца за ядене. От друга страна те знаеха, че Вътрешната организация преследва харамиите. Кочо Муструка, Дончо и други не веднъж бяха вземали турски лири от власите и не малко овци им бяха изяли и затова власите ги мразеха. Ала пред заплахата, че ще заколят заложниците, те скриха от нас готвеното нападение и урсулата се оказа четата на Дончо. По-късно узнахме също, че и нашите в началото на боя бяха убили един и ранили друг от техните.

Когато изкачихме Трите Върха, бяхме мокри от пот. А горе пълзяха мъгли и слънцето от време на време се явяваше да ни постопли. Слязохме след това към Шатрово - влашко село, обитаемо само лятно време и си починахме под тлъстите сенки на пиринските букаци. Власите ни донесоха ракия, изпекохме няколко овни, нахранихме се добре след няколкодневната оскъдица и си отпочинахме.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

40. Става въпрос за една от акциите на Гоце Делчев, с която се цели да се съберат средства за ВМОРО чрез получаване на откуп. През септември 1898г. е отвлечен гръцкия лихвар Димитраки от с. Шилинос. Той е заведен в землището на с. Кърчово, Демирхисарско, а по - късно в пещерата Капе. Акцията завършва с провал, понеже пазача заспива и отвлеченият успява  да избяга в Малник и да уведоми близките си да не плащат откупа .

41. Христо Саракинов  - военен деец, капитан. Роден в с. Саракиново, Воденско. По време на Горноджумайското въстание - 1902г. и на Илинденско-Преображенското въстание - 1903г. е войвода на чета и участва в сражение с турските войски.