(Характеристика - 2.)
[[ страници 47 и 48 липсват ]]
49
Освѣнъ пѣсеньта за Кузмана Пърличевъ е ималъ прѣдъ видъ и други хайдушки пѣсни. Тази гръцка поема на Пърличева и до днесъ още заема найвидно мѣсто въ новогръцкпя изященъ епосъ, което ѝ се отрѣдило тогава още отъ атинското общество. И наистина звучниятъ и легкиятъ стилъ, заедно съ омеровското величие на многобройнитѣ ѝ епизоди, които сѫ твърдѣ духовито съставени и искусно вплѣтени въ едно стройно цѣло, поставятъ я много високо прѣдъ другитѣ новогръцки творения отъ тоя родъ.
На слѣдующата година Пърличевъ написалъ и друга много пообѣмиста поема пакъ на гръцки, озаглавена „Скендербей". Той я оставилъ при единъ познѫтъ съ порѫчка да я прѣдстави на конкурсната коммисия. Обаче прѣзъ 1862 г. Григоръ получилъ си я назадъ, безъ да му пише познатия, каква е била присѫдата на коммисията върху тази поема. Тя е сложена въ неримувани стихове. Въ езика ѝ вѣе старина, както и въ „Арматолосъ", нъ той е силенъ и пъстъръ, и сѫ твърдѣ сполучливо употрѣбени изразителни и мощни епитети.
„Главното съдържание и интереснитѣ части на поемитѣ образуватъ многобройни епизоди, духовито съставени и майсторски вплѣтени въ едно цѣло. Само че тѣ страдѫтъ тукъ тамъ отъ извънмѣрна дългота. А инакъ планътъ на епопеята не е съвсѣмъ безъ недостатъци. Така, голѣмата частъ отъ историческото величие на Скендербея, извѣстенъ епически герой, се отнима съ туй, че се възпѣва само една отъ неговитѣ побѣди, когато той прѣзъ цѣлия си животъ се е борилъ за свободата на своето отечество. А като кара Господа да се вмѣсва въ човѣшкитѣ работи (по примѣра на Хомера), той
50
не прави туй винаги сполучливо. Тъй напр., когато Господъ се сърди на гърцитѣ поради малко достойната за него причина, че тѣ прѣдпочитатъ въ молитвитѣ си името на пророка прѣдъ неговото. Нъ гнѣвливитѣ Божии думи (насочени срѣщу християнитѣ) . . . не се испълняватъ. . . . Въпрѣки тоя недостатъкъ и нѣкой други, и двѣтѣ поеми притѣжаватъ многобройни истински епически хубости". [1]
Поемата „Скендербейсъ" не е напечатана и на гръцки, ами се чува въ рѫкописъ. Освѣнъ тѣзи двѣ гръцки поеми Пърличевъ загатва и за нѣкакви стихотворения, нъ дали ги обнародвалъ нѣкадѣ, не е извѣстно до сега никому. Съ неговото заминувание отъ Атина спира се за винаги дѣятелностьта му въ полза на гръцката литература. Пърличевъ като учитель въ Охридъ започнѫлъ да подготвя населението за прѣмахванието на фанариотското иго. Той въ Охридъ захванѫлъ да учи и българеки езикъ. Прѣзъ 1867 год. Пърличевъ е съчинявалъ и произнасялъ образцови слова на българско-македонско нарѣчие (глед. вѣстникъ „Македония" 1867 г. 18 февруари 15 Јулій), а на слѣдующата пролѣть заминѫлъ за Цариградъ да учи славянский езикъ при Ив. Найденовъ. На 1869 год. прѣзъ пролѣтьта Пърличевъ написалъ пѣсеньта за паданието на Охридската Архиепископия на българомакедонски диялектъ.
Подиръ нѣколко мѣсеци прѣдложило му Цариградското Читалище да прѣведе Хомеровата Илияда. Въ отговоръ писалъ Пърличевъ, че приема, нъ „ще скратѭ: многажъ Омеръ спи: ще прѣведѫ само блестящитѣ страници на Иліадѫтѫ и ще ги съединѭ,
1. Виж Geschichte der neugreshischen Litteratur von A. Rangabè u. Daniel Sanders, стр. 170. . .
51
така чтото да съставятъ нѣчто си цѣло". Ето какъ гласи туй писмо на Пърличева до читалището за да види читателя, какъ разбиралъ тъзи робота самъ Пърличевъ . . .
„Да се преведе Омирь е едно отъ знаменититѣ дѣла, което бѣ показало, че народътъ ни напрѣдва. Това бѣше дѣло на младежитѣ дошли отъ Европа, или на Славейкова, или на когото и да е, който да знае старобългарский, толко добрѣ, колкото и Елинский. Англия съ богатийтъ, обработенийтъ и еластикъ свой язикъ, сега скоро се удосгои да има преводъ на Илиада. Омиръ преведенъ добрѣ на Българский ще докаже всякадѣ че сми живи и достауважаеми Българе. Поезията (а не мьртвото стихотворение) възвишава человѣка, го облагородява, го прави чювствителенъ къмъ все що е добро, красно, благородно, великодушно; силно го привлича къмъ чтение, когато е природна, лесна вразумителна, както е омировата. Омиръ е по лесенъ отъ днешнитѣ гръцки журналисти, защото не пише ничто вънъ отъ природѫтѫ; затова стиховетѣ му ся лесно изустяватъ. (Пърличевъ знаеше ги сички изустъ). Такава книга, ще ся въведе въ вси кѫщи и колиби. Но знаете че Омиръ е дългословецъ и многаждъ дреми. Ще ся потруда, по възможности, да отбѣгнѫ недостатъцитѣ му. Ще бѫда строгъ на все що е излишно. Indignor quadoque bonus dormitat Omerus.
„Не ще напишѫ ни единъ стихъ излишенъ или студенъ, тъй щото дѣйствието да върви съ исполински крачки, и любопитностьта да се възблагодари и постепенно да се наострява, и книгата да стане малка и ефтина да се въведе всякаде, съ еднѫ рѣчь да привлече къмъ чтеніе. Би било безумно да проведѫ точно, буквално. Тогава цѣльта ми не е сполучена. И тъй преводътъ ми ще бѫде свободенъ.
52
Сравнете преводътъ ми съ Руский, или съ пьрвобитното, и съмъ увѣренъ, не ще исповѣдате какъ цѣльта ми е сполучена. Ахъ! да знаяхъ по добрѣ старобългарскый! Въ преводътъ срѣщамъ много трудовы и забавы. Когато единъ стихъ е добъръ, силенъ, природенъ, значи че е обработенъ. Трудътъ ми искамъ да улесни чтението . . . . . Пишете ни . . . . . Ако насърдчаніето е значително — ще преведѫ, съ Божѭ помощь, не токмо Иліадѫ, но и Одусеѭ, и вси другы омирически стіхове и по изящныты на другыты елинскы поеты и-вси тія книги ще бѫдѫтъ неотнемено притежаніе на Българското въ Царигр. Читалище, защото поетыты не сѫ ныкога тьрговци . . . . Има іоще десетина стихове за да се свьрши Іліадосъ алфа, но толко достигнѫхъ. И отъ толко обаче можете да сѫдите, что съмъ приложилъ и что съмъ примълчалъ, и дали имамъ право да направя така". (Читалище книга 13, 1871 година).
Редакцията на „Читалище" отговорила на Пърличева на туй писмо, че приема предложението му съ възторгъ и обнародва първитѣ двѣ пѣсни, прѣведени по горѣоказания начинъ, като почна съ 11 книга, безъ да укаже на самия планъ, по който е предприелъ Пърличевъ прѣвода си. Тя възхвали прѣвода до небеса, като каза: „прѣводътъ на г. Пърличева ще да направи епоха" въ българската книжнина. Малко подиръ появявабието на една само часть отъ Пърличевия прѣводъ, послѣдва крптиката на Н. Бончовъ въ Периодическо Оппеание 1871 г. I год. кн. IV.
Н. Бончовъ изхули както редакцията на читалище тъй и Пърличева. Така напр., по адресъ на редакцията каза: „нито умѣе да оцѣни слабиятъ
53
трудъ на г. Пърличевъ". „Тогава не казвайте, че преводитѣ Омира и преводътъ ви прави епоха, а кажете посмирено: подражание Омиру на г. Пърличева. Тогава друго". (стр. 93). Относително пакъ самия прѣводачъ намираме слѣдующето, което е достатъчно да охарактеризира самата критика: „г. Пърличевъ не е преводилъ Омира, а го е остриженъ предложилъ на Българетѣ и допълнилъ и украсилъ по свой вкусъ". И още като заключение: „Отъ това види читателятъ какъ е изопаченъ Омиръ въ безкнижний преводъ на г. Пърличева. Г. Пърличевъ намѣрилъ за нужно да изостави, такоречи сичката распря на Ахилеса и Агамемнона, която е най-главното нечто въ първата рапсодия" (стр. 109). А на стр. 93 писа Бончовъ: „Да ни прости великата сѣнка на стареца (Омера), че съ неумѣнието си дерзаемъ да го прѣводимъ на български".
Тази безпощадна критика на Н. Боичовъ нѣмаше да се появи, ако редакцията на читалище едноврѣменно съ появяванието на Пърличевия прѣводъ, обнародваше и планътъ, който самъ Пърличевъ бѣше съобщилъ по своята работа, както го намираме въ писмото му до редакцията. Бончовъ строго осѫждаше Пърличева, че е прѣдставилъ остриженъ Илиада. Къмъ неговото мнѣние по послѣ се присъединяватъ: А. Тодоровъ и пок. Д. Матовъ. Първия ни казва, че „който отива да чете Хомера, той дири и Хомеровска поезия, която затуй трѣба да му се дава и съ оригиналнитѣ свои качества . . . . Строгата оцѣнка на Бончева досѣгаше тая страна отъ прѣвода на Пърличева и ако щете — отъ неговия талантъ". (Български Прѣгледъ год. I кн. VI.
54
стр. 171). А втория приема че „справедливо осѫди Бончевъ прѣводача, за гдѣто съкратява Омера и гдѣто измѣнява и самия размѣръ на оригинала. Но за жаль, той се нафърли върху Пърличева, безъ да оцѣни неговитѣ изразителни провинциализми, както и неговата поетска дарба". (Български Прѣгледъ год. II кн. отъ февруари м. стр. 170). Пърличевъ, освѣнъ обясненията въ писмото си пише въ своя защита и слѣдното:
„Трѣбваше ли за хатъра на педантитѣ да прѣводѫ точно вситѣ праздни разговори, които и найстрастнитѣ любители на поезията не ги четатъ? . . . Омиръ не пита точенъ ли е, нъ полезенъ ли е прѣводътъ . . . . Знаете ли, какъ прѣведе Флорианъ Донкишота? Знаете, че и други скратиле Омира? Мѣжду всичкитѣ лоши прѣводи нѣка се приложи още единъ . . . . Агамемнонъ, въсхищенъ отъ юначеството на Тевкра, го въодушевлява тъй: „Стрѣляй така, и прослави отца, който те въспиталъ, ако и да му бѣше ти синъ незаконенъ". Днесь простено ли е това? Изражения въ Омировий вѣкъ силни, днесь не сѫ приети. Други вѣкъ, други нрави. Омиръ оприличава ироитѣ не тъкмо съ левови и барсови, но и съ вепри и съ мухи и съ осли. Днесь такви метафори могѫтъ да огрозѫтъ цѣла книга отъ найприятнитѣ".
Пърличевъ искалъ да направи своя прѣводъ на Илияда съврѣмененъ, всѣки да го чете съ поголѣмъ интересъ; тъй като той „не писалъ за Еллини". На помощь Пърличеву се притече и г. К. Величковъ. Той пише, че редомъ съ недостатъцитѣ, Пърличевия прѣводъ на Илияда „съдържа и качества и достойнства и то такива, които го правѭтъ единъ талантливъ опитъ да се прѣдаде на български великата гръцка епопея. Ако критикътъ Бончовъ
55
не е видѣлъ добритѣ страни въ него, вината за това е въ пеходната точка, отъ която е тръгвалъ, и която му е попрѣчила да примѣни къмъ своя трудъ единъ поширокъ и по-безпристрастенъ методъ" (глед. въ календаръ „Св. Кирилъ и Методий" за 1894 г. студията на К. Величковъ върху „Прѣводътъ на Илияда отъ Гр. Пърличевъ" [1].
„Това което критиката счела за погрѣшки състои въ съкращения и опущения обмислено правени по единъ общъ и отрано опрѣдѣленъ планъ, съставенъ отъ вѣща рѫка, благодарение на който прѣводътъ е запазилъ характерътъ на едно стройно и хармонично цѣло. Гр. Пърличевъ би заслужилъ справедливъ упрекъ, който би уничтожилъ всѣко достойнство въ трудътъ му, ако съкращенията и опущенията, който е направилъ въ оригинала, би могли да се припишатъ на единъ необмисленъ произволъ. Сега може само да се съжалява, че е прѣдприелъ въ тоя видъ прѣвода на Илияда.
Може да се съжалява толкова повече, че Пърличевъ е притежавалъ най-важнитѣ качества за да прѣдприеме и извърши единъ текстуаленъ и пъленъ прѣводъ на гръцката епопея. И най-важното отъ тия качества е това, че той е поетъ [2]. И когато дори той би заслужилъ упрекъ за всичко друго, има въ него едно нѣщо, което винаги ще успѣе да го спаси, и то е езикътъ. Пърличевъ не е прѣвелъ Илияда на литер. български езикъ. Той го е зелъ за основа и е внесълъ въ него форми и свойства заети отъ старобългарски язикъ и отъ македонското или по
1. Г-нъ Величковъ при изработванието на тази си сериозна студия не е взелъ прѣдъ видь писмото на Пърличева до Читалището, вслѣдствие на което и нѣкой разсѫждения по въпроса не сѫ на мѣстото си.
2. Пърличевъ билъ живъ, когато се писвала студията му.
56
право отъ македонскитѣ нарѣчия, и съ тия три елемента е успѣлъ да създаде единъ инструментъ чудно удобенъ за дѣльта, за която се е прѣдназначавалъ. Българский язикъ е приелъ така една оригинална и архаическа окраска, пълна съ прѣлесть. Пърличевъ е повторилъ, съ ввеждание въ новий ни язикъ, на форми и свойства отъ старобългарский язикъ единъ опитъ правенъ много пѫти прѣди него, нъ който всѣкога е излизалъ несполучливъ и затова не е оставилъ никаква диря въ литературний ни язикъ. Като чете човѣкъ прѣвода на Илиада иде му да съжалява, че при образуванието на литературний ни язикъ, не били вземени въ разчетъ ни старобългарский язикъ, ни македонското нарѣчие и не сѫ влезли въ съставътъ му форми, на които отсѫтствието така живо со чувствува. У всички ония, които сѫ се опитвали да приближѫтъ новий литературенъ язикъ до старобългарский, елементитѣ заети отъ тоя послѣдний, се явяватъ насилствено прилѣпени на язика. У Пърличева нововеденията . . . така вѣщо се сливатъ съ язика, щото не ви се прѣдставляватъ ни най-малко да го изнасилватъ . . . . Въ всѣки случай трудътъ на Пърличева не е трудъ загубенъ . . . . Искамъ да кажѫ, че прѣводътъ му въпрѣки всичкитѣ недостатъци, които може да му се вменѭтъ въ упрѣкъ, отражава въ себе си хубостьта на Омира въ достатъчна степенъ за да може да се чете съ наслаждение". (К. Величковъ въ календара на „Св. Кирилъ и Методий").
Не само К. Величковъ се произнесе съчувственно спрямо Пърличевия прѣводъ, нъ сѫщо М. Балабановъ, като редакторъ на Читалище, той писа: „Съ усердіе спѣшимъ днесь да обнародувамы въ Читалище еднѫ часть отъ хубавыя му и гладъкъ прѣводъ
57
на първѫта пѣснь на Іліадѫ". Почти еднакво похвално къмъ Пърличевия прѣводъ се произнесе посетнѣ и П. Р. Славейковъ, именно: „Нарочито обнародувами днесь, прѣди Омировыты стиховы, цѣлото почти до Настоятелството писмо, съ което г-нъ Гр. С. Пърличевъ бѣше придружилъ драгоцѣнныи си книжевенъ и поетическый трудъ". (Глед. Чит. априлска кн. 386 стр.)
Само единъ филологъ, г-нъ А. Тодоровъ, е останѫлъ найнедоволенъ и до сега отъ Пърличевия прѣводъ, и казва „такмо днесь не е врѣме вече да се издава първиятъ му прѣводъ на „Илияда". При това г-нъ Тодоровъ позволилъ си да твърди, че редакцията на „Читалище спрѣла е понататъшното издание ба Пърличевия прѣводъ затова, че „тоя прѣводъ напълно заслужи оная оцѣнка на Неша Бончовъ". (Виж. Български Прѣгледъ год. I кн. VI стр. 171). Това не е никакъ вѣрно. Вѣнчания поетъ, а не Грѣбенаровъ, който ни наймалко не разбира отъ критика, прѣдава на огъна цѣлия си трудъ. Това е слѣдствието отъ Бончовата критика и отъ буйния и чувствителенъ темпераментъ на Пърличева, какъвто го знаемъ отъ младинитѣ му. Нека чуемъ, какво ни говори самъ той върху туй:
„като видѣхъ тѫзп критика казахъ си, що направѭ другѫ Иліадѫ". Зехъ цѣлата Българска Иліада, ѭ хвърлихъ въ очага и тутакси ѭ полиза огънь-тъ"!
Нъ съ това не се свършила работата. Пърличевъ се убѣдилъ, че не знае български книжовенъ езикъ. „Критикътъ, пише Пърличевъ можеше да каже само туй: Пърличовъ не знае Българский" и тогава азъ наистина бихъ билъ пораженъ".
Дълго врѣме, слѣдъ появяванието на Бончовата критика, Пърличевъ захвърлилъ перото си и почти
58
нищо не писвалъ. Обаче посетнѣ, пакъ се заловилъ съ прѣвода на Илияда, нъ веке на славянобългарски езикъ. Цѣлия прѣводь на Илияда на такъвъ езикъ се намира и днесь на съхранение у г-на В. Диямандиевъ. На славянобългарски езикъ Пърличевъ е прѣвождалъ, както „Арматолосъ", тъй и една часть отъ „Скендербей", само че и двѣтѣ поеми не точно, ами въ съкратенъ видъ. Той самъ признава, че въ тѣхъ езика, „не мирише на български", а на славянобългарски.
До колко е подѣйствувала убийственно Бончовата критика върху Пърличева, се вижда и отъ подписа му подъ прѣвода на „Гимнъ Каллимаха и Омира" извършенъ прѣзъ 1889 г. на 19 октомври. Тукъ той се подписалъ: „Гр. С. Пърличевъ убитий българами". Значи той скоро до смъртьта си не е могълъ да се помири съ мисъльта, че други сѫ му убили таланта.
Относително туй негово литературното отчаяние расправя покойни Д. Митовъ
„че сѫ били еднакво виновни, както своенравието и честолюбието на Пърличева, тъй и безобзирното отношение на Бончева и необмисленнитѣ думи и постѫпки на Читалище. Бончевъ не указа пѫтя, по който Пърличевъ би могълъ да тръгне и да бѫде добъръ прѣводачъ. Трѣбваше да се съвѣтва Пърличевъ да чете повече български книги съ чисть езикъ, напр. Безсоновитѣ и Славейковитѣ народни пѣсни и пр. Тогава езикътъ на Пърличева може би щѣше да се подобри, ако изобщо не бѣше късно за това. А на мѣсто туй, Читалището праща Пърличеву руския прѣводъ на Илиадата и руски рѣчници! Ето защо нашиять прѣводачъ удари по кривъ пѫть и то до появяванието на критиката. За туй ако има нѣкого
59
да обвиняваме за убийството на талантъ, то е Читалището, а не Бончевъ. Идеята за общо славянска книжнина се бѣ загнездила въ главата на Пърличевъ и той не се съобрази, че бѣше минѫло вече врѣмето за славяно-български езикъ" . . .
Споредъ мене едвали трѣба да считаме горнитѣ доводи на Д. Матовъ като съвършено достовѣрни за литературното разочарование на Пърличева. Дѣйствително, сичко туй е могло да се отрази доста злѣ върху Пърличевия духъ, нъ това не е било тъй дълготрайно, а врѣменно. Него съсипа срѣдата, въ която той бѣше останѫлъ да живѣе тъй дълго врѣме, въ единъ затънтенъ край, лишенъ отъ всѣкакви срѣдства, които би могли да го ползуватъ. Цѣли 18 год. Пърличевъ прѣкаралъ е въ Охридъ като въ заточение, кѫдѣто му е била отнета всѣкаква възможность, за неговото понататъшно развитие. Ето какво ни казва за своитѣ занятия самъ Пърличевъ:
„Уморенъ отъ прѣвода четехъ Русскы стихотворенія, които намѣрихъ у покойника Д. П. Захаріевича. Несчастіе, что нѣмахъ Български книги: жедно вникнѫхъ въ Русскитѣ и чтомъ намирахъ думѫ поетическѫ, или кратка, или звучнѫ, или новѫ за ушитѣ ми ѭ приписвахъ въ Словаря при гръцкѫтѫ думѫ, на която съотвѣтствоваше".
Попаднеше ли се Пърличевъ мѣжду друга срѣда посвѣстна съ повисоки стрѣмления, той безъ друго щѣше да бѫде плодотворенъ и полезенъ, защото бѣше извънмѣрно трудолюбивъ. Въ автобиографията си той самъ осѫжда уединението: „Тази сѫщата мисъль ме остранявала отъ най високитѣ крѫгове на обществото, безъ които никой не бива знаменитъ гражданинъ, нито списатель" (стр. 20). Едвамъ слѣдъ 2-3 год. отъ освобождението на България, Пърличевъ излиза отъ
60
Охридъ и се явява въ София, нъ вече твърдѣ късно, защото билъ е приблизително на 50 год. възрасть, съ раслабната енергия, съ твърдо заякнѫли привички, и съвършенно нервно раздразненъ, неспособенъ даже да води порядъченъ разговоръ. Нъ, въ прѣки сичко туй, той отъ тогава веке, ако и късно, почнѫ да пише на литературенъ езикъ. Мнѣнието на Д. Матовъ „че Пърличевъ си служелъ съ славяно-български езикъ само за стихотворения, но не и за прозаични дѣла каквито сѫ: Автобиографията, прѣводътъ на нѣкои глави отъ Ариосто и др. т." не ми се вижда вѣрно. Пърличевъ написа автобиографията си въ Солунъ като учитель, слѣдъ като се повлия нему да се остави отъ славянобългарския езикъ. Тогава той бѣше занятъ и съ други прѣводи отъ италянски списатели.
Пърличевъ освѣнъ прѣвода на Илиада оставилъ ни и други литературни трудове въ рѫкописъ. Мѣжду тѣхъ и една часть отъ Ариостова „Orlando furioso". Слѣдъ освобождонието на сѣверна България той е написалъ пакъ на славянобългарски езикъ една възторжена ода на Царя-освободителя. Тя е напечатана въ списан. „Лоза" год. I кн. V 1891 стр. 24—61. Като поднася на Русския императоръ стиховетѣ си, Пърличевъ ни съобщава, че ги съставилъ отдавна прѣзъ 1878 г. октомври, а сѫщеврѣменно той съзнава, че не знае ни една славянска ритма, тъй като наново и слабо изучилъ „славянски" езикъ; при туй признава още, че стиховетѣ му не сѫ дотамъ сполучливи: „Мы по греческій пѣли какъ лебедъ, а не хотимъ по славянски пѣть какъ филинъ".
Слѣдъ връщанието си отъ София прѣзъ неговото учителствувание въ Солунската Гимназия, подъ
61
влиянието на друга срѣда. Пърличевъ се залови пакъ съ книжовна работа и написа любопитната си автобиография. За нейното значение ние на кратко указахме въ характеристиката на Пърличева. Прѣзъ 1889 г. той прѣвелъ и „Гимнъ Каллимаха и Омира" и се подписалъ отдолѣ „Гр. С. Пърличевъ, убитий българами". Туй е скърбно доста, нъ отъ части и самъ той далъ поводъ за подобно послѣдствие. „Сега се изказва съжаление не само за това, че нашата книжнина, съ ранното оттеглянье на Пърличева отъ книжовното българско поле, се лиши отъ неговитѣ плодове, но и за това, че неговитѣ трудове се прѣкѫснѫхѫ и не можихѫ да сьдѣйствуватъ върху образуваньето на българския книжовенъ езикъ, като внесѫтъ въ него македонски елементи".
И дѣйствително, запазеше ли се първиятъ прѣводъ на Илиада отъ Пърличевъ и испълнеше ли си той даденото обѣщание, да прѣведе и други гръцки класици, то, безъ всѣко съмнѣние, въ неговото лице западнитѣ говори щѣхѫ да си иматъ свой прѣдставитель, а въ такъвъ случай и влиянието на западнитѣ говори върху съврѣменния ни книжовенъ езикъ, щѣше да бѫде многу по чувствително. Туй никой неможе да отрича, защото всѣки езикъ прилича на организъмъ, който е способенъ постоянно да се развива и обогатява. Даровититѣ пъкъ поети и белетристи сѫ, които оказватъ найголѣмо влияние при образуванието и понататъшното развитие на книжовния езикъ. А на Пърличева никой не може да откаже първото качество, поетическата дарба. Освѣнъ него западнитѣ ни говори сѫ имали и други личности, които сѫ боравили въ книжнината ни, нъ тѣ сѫ били твърдѣ малко, па нѣмало мѣжду тѣхъ нито единъ, който да е билъ достатъчно плодовитъ.
62
Слабата поетическа дарба на Жинзифова малко нѣщо можа да повлияе върху книжовния езикъ, защото той, ако и да употрѣби западни говори, не успѣ да създаде материя, приложима въ дѣйствие. Неговия езикъ съ незначителни исключения се счита и днесъ отъ самитѣ македонци, като искуственъ и прѣсиленъ. К. Миладиновъ пъкъ, дѣйствително, е умѣелъ да съчетава чудесно хубаво говора на родината си съ источното нарѣчие и е написълъ звучни стихотворения, нъ е твърдѣ жално, че тѣ сѫ мощнѣ малко на брой. А слѣдъ освобождението на поголѣмата часть отъ българския народъ, се нанесе силенъ ударъ на всѣкакъвъ опитъ за развитието на западнитѣ говори, тъй като политическия ни животъ, както и умствениятъ се съсрѣдоточихѫ окончателно на изтокъ и найновитѣ ни книжовници: поети, педагози и журналисти, повечето отъ изтокъ, съ своето надмощие въ броя, можахѫ да удушѫтъ още въ зародишъ опита на западнитѣ. За туй именно, може да се каже, че македонскитѣ говори, въ сравнение съ тѣхния просторъ, сѫ повлияли до сега твърдѣ малко върху книжовния ни езикъ. Неговото обогатявание не се състои само въ рѣчника, който ще се обогатява съ внасянието на думи изъ различнитѣ български говори, нъ той, книж. езикъ, се обогатява и съ чужди нему форми, обрати и свойства, както вече Пърличевъ, като поетъ, се опита смѣло да внася въ него.
„Ние най-вече трѣба да съжаляваме, че умствениятъ и духовенъ животъ на българитѣ въ Македония не е получилъ още ония размѣри на развитието, които сѫ необходими за да могѫтъ македонцитѣ да повлияѭтъ по-силно, по-мощно върху книжовния ни езикъ". Веднажъ постигне ли се туй по какъвто и да е начинъ, тогава и езиковитѣ
63
връски мѣжду источнитѣ и юго-западнитѣ българи ставѫтъ покрѣпки, посилни; тѣ се притичатъ на помощь на слабитѣ исторически връски. „За това би трѣбвало, нашитѣ писатели, особено белетриститѣ, да черпѭтъ почесто и повече отъ богатството на западнитѣ говори. Примѣрътъ на Вазова заслужва подръжание". На туй срѣдство трѣба отъ сички ни да се гледа като на доста важенъ факторъ, съ помощьта на който може да настѫпи поскорошното езиково сливание на единъ народъ, толкова нужно за неговото понататъшно сѫществувание и развивание.
София 23 августъ 1897 г.
Г. Баласчевъ.
64
Благодарность.
Понеже не можехме да се снабдимъ съ портрета на Пърличева за да се изработи на вънъ, ние крайно благодаримъ на г-нъ Русева, редакторъ на „Градинка", че бѣ тъй любезенъ и ни даде клишето си.