Ага дойдоха манафете в Чепеларе, йе бех дете на около дванайсе години. Те ненауздав дойдоха. Тогава какво да правим? Свихме се у майка, дойде и чича, и други комшие у дома. Ходенето ни бе до вратата. Оттам нататък всичко бе аскер, манафе — пиле не може да префорка, та не чилек да мине. Чудихме се, мислихме се, та че пробихме тавана. И през тая дупка врют [*] се проврехме и оттам през плевнята, та в дерьота. Побегнахме голи и боси, пък се стемневаше. По това време майка беше трудна, скоро щеше да рада. Едно дете в корем и друго — в ръки. А пък снег имаше до шия. Вървехме и плачехме. Ага по едно време, че видехме да свети огън горе на бърчината и чухме да цирикат други деца. Тогава майка рече: „Там има люде, хайдете да ги настигнем!”
Отидохме на „Студения чучур”. Там найдохме Кинкиния Ваню и Жекин Ваню. Наклали беха огън. Наближихме и ние огнището и там дочекахме сутринта без никакви завивки.
Ага се развидели, дойде при нас Сивкуски Гочу, „Тука — вика — не бива
да седим повече, требва да идем на Куртювата колиба.” И пак забродихме
по снега. Мъжете вървеха напред да правят диря, пък ние децата и жените
ги следехме. В колибата стигнахме вбабанозени [*] от студ.
*. врют — всички
вбабанозен — вцепенен
23
В Куртювата колиба седехме пет дена. Пет дена — без да има нещо ни за ядене, ни за пиене. И там спехме без завивки. Като кукальчици [*] бехме край огъня.
На петия ден пак Сивкуски Гочу рече: „Ние мъжете ще слезем долу в село да видим какво е станало, пък вие жените и децата седите тука до огъня и ни чекайте.”
Ага отишли до Дльоговце в отсрещната махала, видели, че селото е олекнало — тук-там са се меркали манафища. Тогава нашите са беха спуснали по края, нашли един заклан вол, резнали от месото му, та че; намерили и харкома [*] и сол, та ги донесоха горе на колибата. Свариха месото и на всички дадоха по една малка парчинка [*].
На сетния ден пак слезоха в село — тогава донесаха говежди гьон и три-четири сдупчени чувала. От кожата сториха и на малки и големи по един чифт цървуле, пък от чувалите — на всички навуе. Щом видеха, че сме се обули, наредиха: „Хатте сега да си вървим в село!”
Отидохме си, ама какво да найдем. У дома — врата, мусандри, таван — всичко бе изгорено. Манафищата направо на дюшемето беха валили [*] огън. Майка закроти и заврати: „Чумата дано ги смете!” Кълна, кълна, та че награби лопатата и започна да им рине буклуците. Доде не изрина и не изми всичко, не седна. Хубаво разтреби, ама като немаше какво да се яде! Манафето всичко беха изяли, изпили и обрали, да речеш, че с метла са мели. Ни завивка, ни сахан беха оставили.
Тогава рекаха: обирът е в Устово: Дотам са го отнесли манафищата. Който
може да иде в Устово и си познае кое е негово, да си го земе и донесе.
Отиде и майка, ала какво да познае — всичко е било объркано. Познала беше
само харанията, та нея си донесе. Донесе и един фурнит [*] хлеб, две-три
оки брашно, една
*. кукальчици — кукички
харкома — бакърен съд
парчинка — парченце
валям — паля (огън)
фурнит — хляб от фурна
24
ризка и едно халенце [*]. Тия работи беше ги й дала една позната жена, защото бе видела, че майка ще ражда.
Още същия ден дойдоха в село руснаците и изподиха до един манафищата, дето беха останали по Чепеларе. И ние се разпуснахме. Най-напред туриха караул до нашата къща. Руснаците викаха на нас „Братушки” и ние на тех викахме „Братушки”. Много хубави люде беха. Ага свареха чорба, първо на децата ще сипят.
Братушките беха курдисани с едни зелени дрехи, а на главите — помня — носеха железни шепки. Пък чизмите им беха с кужуси облечени.
Никога нема да забравя това време. Като че сега гледам Куртювата колиба — тук огън, там огън. какво е било, какво се е теглило от тия пусти манафища!
Заборих да кажа, та ще се повърна: ага слезахме от колибата и наближихме дома, че видехме долу, дето е Кьоргоговската воденица, двамина манавища надупени, умрели. И сетне ходехме да ги гледаме. Те беха облечени с черни дрехи. Майка ни се караше да не ходим, ала ние деца, пак си ходехме.
Братушките седеха доста време в Чепеларе — доде хубаво се освободи селото. И много беха. Само в нашата стара коща имаше 20 души. Пък караул имаше и до Караманолевцех и на „Чукарет”.
По това време се думаше „Керимат”, та „Керимат”— разбойник некаков. Керимат бил на „Червенон”, щел да дойде в село, всичко щел да изгори, изколи и избеси. Та хората да са „на ухо”, да се наслушват. Ала аго дойдоха руснаците, и Керимат, и манафищата всички се ройнаха като еребичени пилце, та едно с друго се не видеха.
Ала имаше и друго: и в онова време с нашите мохамедани си се сгадахме.
С Адемоските бехме като роднина. Доде се върне тетю от полето — него немаше,
той бе в Беломорието — те, Адемоските ни даваха жито. И с други работи
ни пригльодваха.
Разказала: СТ. БАЛДЖИЕВА
Записал: Ат. Райчев
*. халенце — малко домашно чердже