Не знам каква кирия бех карало в Пловдив. Сметах да си вървем, ага че гледам по чаршията се точи една върволица ахрентища [*] от Лъки. С брадви.
— Къде? — питам ги.
— Ще деламе, кай. Ще ходим в Рилския манастир. Имало гора да се сече.
— Че ха — викам — да дойда и я с вас.
— Че яла — рече ходжата, дето ги водеше.
За име, за това-онова — нищо ме не пита. Заведе ме при чорбаджията, едно младо като тебе, Балабански го зовеха, и му казва:
— Тоя човек иска работа.
Оня извади от кесията един напальон, даде ми го и нищо не рече. Пък я водех и две мулета — с тех какво да правя не знаех. Хеле, намерих един нашенец — връщаше се от пазар — та му ги придадох да си ги откара в Чукуркьой (дн. Забърдо).
Качихме се ние на влака, нагласихме се в един конски вагон и паф-пуф, паф-пуф, отсурнахме се в София. Другите ахрентища се натъркаляха по гарата, там да чекат, пък я излезах да се поразходя из града. Видех една червена арабица [*] празна — само с едни чилек. Попитах го негова ли си е тая арабина.
— Моя си е — вика.
*. ахрентища — помачища
арабица — кола (умалително)
50
— Ами можеш ли ме закара до царя, дето е от камен сторен. Руснакът, де! Него искам да видя.
— Готово! — казва. — За там сме.
Дадох му два черни галагана, отреза ми човекът китанцията и фър-р-р-р, фър-р-р-р, ф-р-р-р-р — хайде при цар Алисандър. Обиграх го от тъй, обиграх го от нъй, видех го хубаво, че та реках да понагледам какво има и отсреща, в Народното събрание. Мушнах се и я барабар с други хора, добре, ама на вратата стои часовой — кой как влезе и му подава шепката. Нейса, дадох му и я моята гугла и се буботнах вътре. А вътре — сарай. Свет ми се зави. Обърнах се да си изляза, ама без гугла за къде? Гледам другите какво правят — рече ли будно да излезе, най-напред се барне в пазухата, даде на часовоя галаган и тогава си взема шепката. Нема как — барнах се и я.
Дадах още два черни галагана и червената арабина пак си ме откара на гарата. Хубаво, ама яла та намери сега моите аратлици! Хора много, ама за какво ми са, като моите другаре ги нема.
— Бабо — реках на една бабица, — да си видела нашите люде накъде хванаха?
— Кои люде?
— Тия — викам, — дето ще ходят в Рилския манастир да дялат плаки. Дъски и дърве, дето ще дялат на Балабански?
Да се не уздаваш, понасети се тая бабица и ме оправи.
— Ей къде е — казва — склада на Балабански, там ще са вашите!
И там беха.
Сутринта още в тъмно, преди съмнуване, изсвири една бурия — тютюрю-ю-к, тютюрю-ю-к — дигнаха ни да вървим пак на влака. Качихме се, та — в Радомир. Дотам тогава (1901 г.) ходеше машината. Оттам нататък — пеш. Както си вървим през полето, гледам един човек колчета набива — кошара за овце прави. Нали меракът ми е овце, спрех се. Заприказвахме се и човекът ме попита:
— Вие за къде?
— За Рилския манастир — викам. — Плаки ще дяламе.
Пък той тогава рече:
51
— Дялайте! Главите дано си предялате! Направихте, кай, гората на парам-парчета.
Настигнах нашенците и по едни кьорави пътеки — ха бре, де бре — та в Дупница. Великден беше. Людете носеха червени яйца. Моите аретлици пак налегаха да почиват, пък я отидах на пазаря — да видя дупнишки пазар. Завъртех се около една сергия с ножове. Ножарят ме пита:
— Какво ги гледаш?
— Гледам ги — думам, — защото може да ми потребват. В Македония ще вървим, с турците ще се бием.
— Тъй ли? — вика. — На ти тогава без пари това ножче, та и от мене да ги порнеш!
Младо бех тогава, буйно. Пък сега ми се трошат зъбете. Не падат, ами се трошат. Нито един зъб не съм хвърлил, макар че съм на сто и две години.
Че сетне ножарят на друг казва:
— Тоя видиш ли го — за мене, значи, от Стара България е!
— Ха! — зачуди се оня.— Да не си, вика, от Тракията? Хвойна знаеш ли къде е?
— Как да го не знам? Че ние през Хвойна минаваме за нашето село.
— Кога беше, кай, житото кесат [*], скъпо, дойде тука един човек, Ангел Простовски се викаше. Питам го колко шиника иска жито. „Дай — казва — два, защото на гръб ще ги нося.” „Ами защо си — викам — дошъл в Дупница за два шиника, ама не си орал?” „Орал съм — казва, — ама не стана.”
На Кочериново му цоннахме [*] по някаква ракия, че та оттам нагоре, нагоре, та в село Рила. Минахме и друго село — нещо като Наречен, разнесено, паратико. [*]
Най-сетне впрехме в Кобилино жребче. Там ни дадоха цепини. Дотогава ние не бехме виждали цепини, та запитахме: „Защо ни са тия шила?” Пък те са требовали. Дървета по вода не могат да се свличат без цепини.
Мене ме нагодиха да варя качамак на работниците. По едно време допадна
едно лесничейче — ниско и гър-
*. кесат — недостиг
цонновам — звънвам (в случая изпивам)
паратико — лошо
52
бавко, с изкумбурена шепчица и на шепчицата кукувиче перо, забодено за кичилка. Дойде уж да оправя работниците, пък то него си не може да оправи. Такова лесничейче. Послушах му командите, послушах, че та му казах:
— Тая работа тъй требва да стане, а не както наредаш ти!
Ага на другия ден Балабански, чорбаджията, пратил бележка: „Куркутюв да дойде при мене!” Зачудих се за какво ли ме рука. Дали нема да ме бутнат в реката, да ме удавят и никой да ме не види. Всичко ми минава през акъла, ала отидох. Чорбаджията бе горе в хотела, дето е манастира. Изправих се пред него и го питам за какво ме вика.
— Ти ли си — казва — Куркутюв?
— Я съм!
Гледа в една пусулка [*] и ме пита:
— Искаш ли да командуваш другите? Ще ти давам по 20 гроша и отделно ще се храниш като начелник — с пастърмица, с фасулец.
Че кой бега от начелническа работа?
— Искам! — реках.
И спрех да варям качамак — станах начелник, не истински, ала пак нещо като начелник.
Един ден излезах да се поразходя въз реката нагоре. Ама голема река — от Чепеларската по-голема. На едно место в гората нещо ми се мерна. Ага че гледам едно пърчище диво се заклещило в едни храсти. Наближих го с намерение да го чукна с цепинката по главата. Ала не щеш ли пърчището рипна — само съм го закачил — метна се в реката и зафана да гребе. Гребе то надолу и я по него. Най-сетне го настигнах и го млатнах хубавко. Изсурнах го на брега и таман се чудех как да го разправя, пред мене се изправи едно рошаво чилечище, с пушка в ръка. Втрепериха ми се и ръце, и ноги.
— Отде намери — вика — туй бравче?
— Ей отгоре. Утрепано го найдах.
— Остави бравчето и ела с мене!
Като ми рече тъй, още повече ме втресе. Викам си,
*. пусулка — бележчица
53
ей сега ще ми отреже коченя [*]. Ала комитището нищо ме не закача — само върви и от време на време поглежда дали съм до него. Заведе ме в една колиба. Вътре гледам и други като него барачища, рошави, та рунтави. Излегнали са се на нарове и пият ракия. И мене дават да пия. Поотпусна ми се сърцето. На пет-шест места огън гори, пече се месо, ама месо да видиш — саде лой.
— Ядеш ли месо? —попитаха ме комитищата.
— Ям — реках. Дадоха ми.
— Ами тютюн пиеш ли?
— Пием! От нищо не отказвам. Завиха ми и тютюн.
— Ние —викат — турчина ще борим, кога да е!
— Че борите го! — съгласен съм и я.
— Хайде — кандърдисва ме комитището, дето ме доведе — да направиме тъй: вие да ни дадете в България вашите имоти, пък ние ще ви дадем нашите в Турско. Да си ги разменим и вие да отидете в Турско!
— Да ти се пика — викам — в Турското. Я съм в България расъл, тука съм се радал, тука ми е бащинията, тука е за мене всичко.
Тогава ми се откри.
— Аз съм — казва — от македонските войводи. Стефан ме викат. Чувал ли си ти Стефан войвода?
— Не, не съм чувал.
Че запе тогава една песня:
??„А-ах, мръсни турце,
мартини имат — кондаци немат,
а-ах, мръсни турце. . .”
Сетне тоя Стефан войвода след Балканската война го видех в Наречен — инжинерин. Беше се хванало да прави моста на Юговската река. Повика и мене да прекарвам с моите мулета чименто [*].
И започна кюприята [*] да се вдига. Ама не щеш ли, един ден — беше през
лятото — стана много топло, му-
*. кочен — цвекло (в случая глава)
чименто — цимент
кюприя — мост
54
хите зеха много да хапят и ми замириса като на леш. Викам на другарете:
— Нещо ми се види на лошо. Хайдете да минем оттатък реката!
Таман минахме и се спусна едно силентиище [*], едно камантиище [*], дърве влачи, кроти и бучи. Нарами моста и както си беше цел, друсна го на другия брег, та го натроши камен по камен. Сетне вдигнаха нов мост и пак Стефан войвода го прави. Той стори и банята в Наречен. Ами с Балабански какво стана? — ще ме попитате.
Балабански свлече гората, пусна я в реката и фию-ю-ю — стана на дъски
и трески. Дето ми рече оня в Радомир: „Направихте гората парам-парчета”
— прав е бил.
Разказал: С. КУРКУТЕВ
Записал: Н. Хайтов
*. силентия — порой
камантия — ураган