Когато стана Балканската война, бех 14-годишно копелдачетище [*]. Ходех на училище в Гюмюрджина. Там беше тетьо [*] хабажие, та бе отвел и нас с брат ми да учим в болгарска прогимназия.
Турците по града беха по-много, наежиха са и думаха, че те ще надвият. „Булгарие е малка — викаха те, — та ще я сметем набързе, ала зад нея е Москофа, та от нега ни е страх.” Ката ден рукаше терлар [*], че турците са вейке в Хасково, че на другия ден ще са в Хильбьо (Пловдив), а след още един ден в София кафьо ще пият. Нашите стари бае са плашеха, ала се съмневаха дали е верно това.
Баща ми имаше един приетел болгарин-мохамеданин. Преселен бе между турцете в Сусурке, пък бе родом от Кузаба, от балкана горе, къде Алем-тарла. Казваше се Арифаа. Много са слагаха с баща ми и си ходеха на госте. Те ни доходаха от Сусурке и ние ходехме у тех за 2—3 деня. На Великден ага дойдеха, та им давахме червени яйца, пък на помака ага дадеш червено ейце, все едно че му харизваш кон — толкова са радва. Тоя Ариф имеше син Хасан. Него беха взели тогава турски войник.
Една вечер, в тъмно, по среде нощ, както сме си легнали в стаята над дюкена, слушаме някой да чука на вратата. Ала полечка, не силно. Баща ми попита:
— Кой е?
— Йе съм, йе! Хасан!
Отворихме му и той влезе, с манафски дрипи и с пушка. На жемовете бехме
опънали халища да не се види, че светим. Хасан си думаше болгарски и каза,
че турците бегат, болгарете идат и утре ще са в Гюмюрджина. Бубайко му
каза, че вчера тарлар е рукал
*. копелдачетище — момчетище
тетьо — татко
терлар — глашатай
56
и викал, че утре в София кафьо ще пият. Пък Хасан рече:
— Каква ти кафьо! Срещу един турчин два топа пускат [*] и турското царско се е свършило вейке.
Хасан помоли тетьо да му даде един чифт нашенски дрипи от дюкена да се премени, оти ще чека да посреща болгарете. Тетьо му даде едни сини потуре и той са премени, пък манафските дрипи барабар с пушката и патронете фърли.
— Ние — викаха нашите — требва да са браним едни други. Ние сме си братя.
Хасан остана да са крие у нас, че на друге ден чухме тупурдия по града. Турците бегаха. Нас държеха заключени вътре, пък старите излизаха. Ага по пладнина задумкаха камбаните, баща ми рече:
— Сбират са в черквата болгаре и горци на молебен. Ще посрещат болгарете.
Турците вейке са беха измели, та пуснаха и нас, децата, да излезем по улиците. Таман се показах, че гледам зададаха се отгоре много люде, ехнали на коне, по тех имаше железа, та дрънкат и калъчките им светят на слънцето. Йе си разруках на другите деца:
— Гледайте карнавале!
Подминаха тия с конете. След малко дойде баща ми и каза:
— Видехте ли войниците? Това беха болгарски войници, кавалерия!
Чек сега се сетих, че това било наши войници, оти дотогава не бех видевал болгарски войници.
Сбраха се тогава в среде града много люде, та казаха, че сме свободни вейке и Беломорието станва болгарско. Много се радвахме. Сетне беха фатили в плен и Явер паше. Пък Хасан си отиде от нас в Сусурке нах бубайка му и пак си ходехме на госте.
В Гюмюрджина седехме до 1919 година, ала тогава пак на окупира Горция
и за нас немаше живот там, затова са вдигнахме и си дойдохме в Петково.
Сетне ние се преселихме в Пловдив, други другаде, кой където найде.
Разказал: Д. ДИМОВ
Записал: П. Маринов
*. пускам — стрелям