Едно време нашето село се викаше не Загражден, ами Долащър. Йе съм се родил тука, ама са ме изкутили в Манастир. Сетне ми е домилело за село, та пак съм си дошъл в Долащър. Бил съм вече бая момчетище, ага първем съм слел в Пловдив. Там ни избираха за войници и който налекноваше на кантара, не го одобреваха. Некои мои другаре се беха научили, та по два-три деня залък в устата не туряха. Да олекнат, де! ... Ама една година бе зор за войска, та и олекналите одобриха и право на фронта ги пратиха. Мене не взеха, оти имах малко сакатлък [*] по ногите.
Ама и в село като се върнах, хубаво не видех. Тука сега, дето са новите
къщи, всичко бе колибаци и събо-ретини, със слама и с цепени дъски покрити.
Немаше ни път, ни тел, ни каруца. Нагоре-надолу — всичко носехме на гръб
или на мулета. Пък пътечките тогава за Долащър беха много въртеливи. Само
през Каракулас и Инкая е по-направо за долните села. За там карахме кутробант
дъски и ги сменихме за мисирено брашно, шарлан, сол, сапун. Йе съм отпарал
табанете по четри деня пеш — чек до Кърджалъка съм ходил да моля за торба
брашно, кога бе гладното време. Нам се не хващаше край кой е в село и кой
не. Долащърци се бехме навървили като мравки по Козаново, по Ле-
*. сакатлък — телесна повреда
61
ново, по Тополово, по Прангата, по Арапово и Новаково. Бичехме, косехме, брусехме орехи — от никаква работа не бегахме. Прибирахме се у дома колкото да се приперем. И още не си се видел хубаво ни с дечинки, ни с жена, и хайде пак — надолу, по чуздите села, защото пак се е кратило брашното. Хем го мешахме с млен фасул и с патато [*] и пак не стигаше.
... От младите години все коравото на хлеба съм запомнил. Четри пъти разбойници са ме обирали по Къс кая, Каракулас и Инкая... Жандарете уж требваше да ни бранят от разбойниците, а и те като тях правеха обирджилъци. Кому да се оплачеш? Големците на жандари на верваха, а за нас казваха „лош народ” и толкова.
Еднъж пак вървех на пазар. На Инкая, в най-дълбокото, гледам разтоварени мулета и люде същисани около тех. Доде да се сетя каква ще е тая, едно гласище ми буботна: „Стой там!” Мене ми се впетлаха нотите и зъбите ми цъннаха. Уплаших се. Ама, викам си, добре турих барем париците на скришно. В казъка [*], дето носех за вързване на мулето, бех издълбал дупка и в нея бех мушнал колкото имах парици. Разбойничището се не сети, че са там.
Сетне се разбра, че тия хайдучища са били само дваминка, ама ние нали бехме наплашени, не поемехме да им се опрем, нищо че бехме мнозина. Един по един ни причекваха и така беха насъбрали цела камара с портофеле. На едно бакалче беха му зели десет хиледарки.
И Митю Ганев съм срещал. Колено до колено съм думил с него. Той не закачеше сиромаха. Нему чорбаджиете и стражерете беха в очите. В Айдулмуш две бедни жени разправеха, че Митю им е бил дал пари да си купят крави.
На Каракулас имаше наша, селска мандра. Едно лето тръгнах с мулето да
откарам хлеб на чобаните, а на връщане сметах дръвца да товаря. Беше мъгла
и не разбрах в тъмното отде изрипиха двамина, нагиздени с патрондаше, пушки
и ножове. „Върви — казват — пред нас и се не бой!” Щом излезахме на видело,
ви-
*. патато — картофи
казък — дървено колче за вързване на добитък
62
дех, че единия е самият Митю Ганев. Дрехата му бе само гайтан, а чантата му лъщеше от пулове. А пък пушката му, да се огледаш в нея. Лъщи и светка като огледало пущината.
Седнахме близо до мандрата, закадихме цигара, свариха мандражиете синдирмьо [*], похапнахме хубаво, ама йе съм се вдървил, не мога да се отпусна. В село имаше стражере, викам си, ако дойдат и те на мандрата, ще се отвори един пукот, не ти е, майко, работа. Ие си мисля за това и Митю Ганев заговори за същото.
— Във вашето село има ли стражари?
— Има — реках. — И те могат всеки момент да дойдат тука.
— Ама защо — вика — ги коткате, ами ги не нападнете? Е-е-е-х — въздъхна чилекът и самичек си отговаря, — не сте втасали за такива работи вие.
Поседеха още малко, че та Митю рече на другаря си:
— Хайде да се дигаме, да не подпалим чергата на тия добри хора.
Казахме си „Със здраве” и се не видеха вече...
Разказал: А. МАНАФОВ
Записал: Д. Колчев
*. синдирмьо — овчарски специалитет, приготвен от брашно, сирене и масло