То беше след Балканската война. Вървех на пазар в Станимека. Оттам купувахме жито, мисир — всекакво. С две мулета бех. Едното яхах, пък другото водех отзад — товарено с шесдесе оки ябълки. Сметах да ги трампя за мисир на пазара.
С мене беше и Хитю — мой брат, по-малък от мене няква година. Беше аджамия, още не беше ходило на пазар, та го водех да се отрака.
От Бахтиерица се ортосахме ранко. Още не бе пладнина, кога излезахме на Каракулас. Там мястото е равно и голо. Ала ага се спуснахме надолу — буче едно до друго. И големи — двамина да се скрият зад бук, не можеш ги видя, ако да си от другата страна.
Вървим ние с Хитя и си гълчим. И както си гълчим, зад един бук изрипна рошав, с голяма коса чиляк. Носи тюфек мартина — такива беха тогава пушките. Махна ми да запря мулетата и я веднага усетих каква е работата. Тогава имаше много разбойници, управниците ги поддоржеха.
— Кажи — викам — какво ищеш? За какво ме спираш?
— Вашия горски — казва — е отзад, в дерето, та те рука да идеш при него, да се върнеш.
— Защо ще се вращам?
Ала то вдигна мартината и я какво да правя — оборнах се назад. Ага се оборнах, гледам пред мене
58
още двамина с вдигнати тюфеци, също като порвия: барачища, рошави.
— Кажете — викам пак — какво искате? Хлеб, сирене, пари — каквото имам, ще ви дам, та си ме пуснете да си ворвям.
На всичко съм готов, само да си ме пуснат. Иначе могат да ме заколят като шиле — хич и око нема да им мигне, отрезват ти главата като нищо.
— Нищо не искаме — казват, — само требва да се върнеш при горцкия. Сигурно нещо ще поръча за пазар.
Разбрах йе, че това е напиналка — защо горцкия ще праща тех, разбойниците, да ме викат. Ударих мулето — с намерение да бегам. Ала те го хванаха, свалиха ме мене от самаря и от три страни ме заградиха. Двамина ме подпират отстрани, а третия върви отзад — и той държи пушката. Сурнат ме към дерето.
— Всичкото ще ви дам, каквото нося, пуснете ме! — моля ги.
Те — ни ус, ни домус [*]. Само ме водят.
— Пусните ме! — изруках се. — Никъде нема да ворвя!
И както впънах ноги, оня, дето бе отзад, ме млатна с приклада на мартината. Тогава вейки ме втресе. „Те че ще ме колят, ще ме колят — мислем си, — ам ми се гледа, че и резан по резан ще ме режат.”
Реших да бегам. Те могат да ме застрелят, ала по-добре да ме застрелят, отколкото да ме джалатоват. Повървех още няколко крачки и рипнах напред. Те се не уздадоха, че това ще сторя. Откопчих се и побегнах. Чух, че троицата пукнаха веднъж — в залп. Мене ми прилютя от баротя, мина ми през ум, че може да съм и ранен, та позачеках кога ще падна. Изглежда, че и тем се е сторило, че съм ранен, та и те зачекаха да падна, ала йе свих в една дерица и се шумнах в баира.
Изпуснаха ме.
Ала мулетата останаха. И Хитя не знам какво сториха. Него уж го не закачеха, защото е дете, ама на разбойници вера можеш ли да имаш?
Повървех колкото съм повървел и стигнах до долната чешма. Гледам около
нея са насядали пет-шест
*. ни ус, ни домус — в смисъл на: ни хубаво, ни лошо
59
души — пладноват. Наближих ги, видеха ми се, че и те са разбойници, та им реках:
— Вашите люде ми взеха мулетата. Ако си ми ги докара някой, ще му платя.
Те ага чуха, че има обиржие нагоре, рипнаха и избегаха.
Йе пак останах самичък. Ворнах се назад — дали не ща видя нейде Хитя и мулетата. Ала вървя не в пътя, а през баиря и се опулвам на четири страни. По едно време гледам идат отгоре най-малко педесе души и всичките уплашени — кой без дулама, кой без навуе. И тех беха пребарали разбойниците.
Тия душмане са били десет души. Троицата, дето и мене сгащиха, седели на пътя, на пусия причаквали людете. Когото хванели, водело го долу, в дерето и там да го обират. Другите седем разбойника пазели хванатите пазарджие. Сметали цел ден да ги държат, за да не издаде някой пусията. Ала йе я развалих.
Гледам — някои от обраните хрупкат ябълки. Усъмних се йе, жегна ме нещо, че са от моите. Попитах ги за мулетата. Тогава те ми казаха, че хайдутите са ги хванали, изсипали са единия чувал с ябълките и са турили в него награбеното — часовници и кюстеци, пари и дрехи. Мулетата беха оставили, защото немало къде да ги водят, ала чувалът бяха отсурнали.
Найдах две овчерчета и им реках:
— Ще ви дам един напальон, ако ми докарате мулетата.
Тогава един напальон бе голема пара — сума работи можеха да се купят с него. Овчерчетата ми доведаха мулетата и йе им дадох обещаното.
В другия чувал бех замерил на дъното четиринадясте аршина навуе. Носех ги да ги меня с нещо на пазаря. Добре че тоя чувал — с навуете не беха отсурнали разбойниците.
Качих се на мулетата и се върнах в село. Изпуснах и пазаря, загубих
и Хитя. Чек на другия ден си дойде и той — избегал бе през Долащър.
Разказал: Д. КУЦОВСКИ
Записал: Ив. Киряков