И те са, амудже, [*] на много чешите. На един само с поглед можеш да му състинеш кръвчицата, на друг — и пищол да му извадиш, пак пет пари не дава.
За 23 години горска служба срещал съм ги всекакви — и плахи, и кабадие, [*] и рушветчие — ала да ти кажа ли? Тимаря от Стърница няма да забравя.
С него се набарахме на Чилтепе. Млатил бе човекът наляво и надясно. Каква му е била сметката не зная, но аз сварих най-малко трийсет смърча, повалени на земята. И всичките на отбор. И други стърничани по онова време правеха нарушения, ала такава пакост на едно място не бях виждал. Сърцето ме заболя.
— Какво правиш, бре човек? — рекох му, когато го наближих на две-три крачки.
Че не беше ме чакал, не беше ме чакал, ама и да ти кажа уплаши се, ще те излъжа.
— Ти видиш — вика — какво правя! Сека!
И продължи да размахва брадвата. Все едно че мене никакъв ме нямаше.
— Спри — казвам, — че мамината ти ще разплача!...
— Добре — вика, — ще спра, ама не защото ме е страх, а да кажеш какво искаш.
Срещу мене, амудже, се разкрачи едно чилечище — вол да му се провре през четала. Аз ако съм метър и деветдесет, нему сложи още трийсет санти отгоре и няма да сбъркаш. А във врата — не вол, а бик.
— Кажи какво искаш? — повтори пак и ме погледна право в очите.
*. амудже — братовчед
кабадие — човек, обличащ се с вкус, конте
125
— Брадвата!
— А — вика, — само тука не позна. Виж, друго нещо ако искаш, ще му найдем колая. . . Брадвата обаче няма да ти дам. В тая брадва мене е живота — шест деца с нея храня.
Сетих се, че с дума няма да се разберем, безсмислено стана и с оръжие да го плаша, ами рипнах и влепих сапа на брадвата.
Хубаво, ама и Тимаря го не изпусна.
Четири, космати ръчища се наплетоха на един сап. Аз дърпам към мене, нарушителят — към него. А между нас лъщи като огледало острието на брадва. Триж го извъртах към Тамаря, триж ми идва на чалъм да го порна, ама нали пустият човек спомена, че има шест дечинки, не можах да кайдисам [*]. Дали нему е идвало на ум да ме затрие, не мога да кажа, ала че нямаше намерение да ми даде брадвата, в това бях вече напълно сигурен. И тързах го, и крак се опитвах да му подложа, и с голяма глоба го плаших, не пуска и не пуска.
Борихме се, пъшкахме, по едно време видях зад гърба му един елов чеп. Рекох си на акъла „Ха сега, Илийка, ако можеш да го натиснеш на тоя чеп, няма къде повече да шава!
И го сторих.
Трябва бая дълбоко да му се е забил чепът, защото ревна като диво. Ревна и отпусна сапът на брадвата. . .
Нарамих брадвата, тръгнах към горското стопанство в Давидково и чак тогава се сетих да погледна кое време е. Смрачило се беше.
Цели пет часа, амудже, бяхме се въртели с Тимаря из боруня, доде му измъкна тая проклета брадва из ръцете.
След това още веднъж се срещнахме с него на Чилтепе — корава глава лесно
не увира, — казахме си за последен път каквото имахме да си кажем и толкоз
вече би неговият кутрубанджилък.
Разказал: ИЛ. ВЕЛКОВ
Записал: Вл. Арденски
*. кайдисвам — сърцето ми дава