Най-напред дракусът [*] се появи у леля Стойна, през пролетта. Ама цялата работа започна още през зимата. До нашата къща бе старата къща на дядо Марко Патков. Една нощ, трябва да беше по Ивановден, тя се запали и изгоря. Дядо Марко не беше в къщи. Тогава мъжете ходеха на пазар в Пловдив по два дена. В сряда сутрин отиват, там преспиват и в четвъртък се връщат. Та дядо Марко бе на пазар. Пък жена му в сряда вечерта останала до късничко да преде. Ама къщата бе стара. Горния кат пълнеха със сено и слама, а в долните стаици живееха хората. Тя си прела женицата, пък децата спели на дюшемето, наредени едно до друго. Газена лампа била поставена по-нависочко, близичко до тавана. И полека-лека дъските на тавана се нажегли. Стари дъски, годините си не знаят, сухи, бориневи, станали като кибрит. Напекли се силно и изведнъж пламнали. А на горния етаж — слама. И тя се фулнала. . .
Леля Марика, жената на дядо Марко, шукнала по стълбите с котел вода да гаси, ама гаси ли се слама. . . стара къща — пламнала цяла. Камбаната удари. Стана олелия. Вдигна се цяло село. Всеки търчи с бакър вода, с мокри черги, с брадви, мотики. Кой както може и разбира.
Изскочихме и ние. Нали сме първите комшии, кажи го с първите хора дорипкахме.
Студено. Сняг до коляно, ама кой ти гледа снега. Два-троица мъже врипнаха
в долната стая и изнесоха децата, А пък за леля
*. дракус — таласъм
136
Марика никой нищо не знае. Питат децата, ама и те нищо не знаят. Тогава едни рекаха, че била същисана от уплаха и хванала въз село. Пък тя, факирет, се задушила на горния етаж и там онемяла. Овъглила се, ама останала цяла...
На другия ден я изнесоха на едно тезгере. [*] Стана голям въпрос — къде да я заровят. Изгорял човек в гробища се не заравя, защото можел да стане вампирин. Мислиха, гълчаха, кроиха и къде-къде, та — та в градината. Речи го до нашата къща...
Дракусът се появи през пролетта. По Великден. Един ден ние с дядо Слав се върнахме от Хаджийца, бяхме за дърва. Леля Стойна ни посрещна на портата и започна да разправя: „Тей, тей, дядо Славе, казва, у нас ходи дракус...”
Дядо Слав се ухили и прихна да се смее, пък мене потрепераха и двете ноги. Стисна ме страх, но ми мина. . .
Мина се ден ли, неделя ли, не помня точно, и леля Стойна пак извика: „Дядо Славе, ха бърже да видиш дракусът какво е направил...”
Дядо Слав беше под навеса. Правеше станове и панакуди [*], та по цял ден чукаше и дялкаше там. Като рече леля Стойна така и той нарами теслата и тръгна към тавана. Сложи скалата. Покачи се. Погледна през капандурата — нищо се не вижда. Тъмно.
Дядо Слав погледа насам-натам, та че рече: „Дайте ми един фенер!” Запалихме фенера. Като светна по тавана и какво да види — завързана магия. Стари дараци, приготвени за чепкане, шарени парцалчета, свити на топ, изсъхнали кожи, промушени с дървени клечки, като че дракусът да си прави цървули. И една стара дървена паница, горяла на огън. . . Стана белли, [*] че тука има нещо, ама какво —никой се не сети.
Не щеш ли, на другия ден, по пладнина, току се рече бум, бум, бум. Три
пъти! Нещо хлопна, ама хлопна силно, и точно над стената, дето пладнувахме.
Всички изрипнахме навън. Баба Лена взе да се кръсти, пък
*. тезгерьо — носилка
панакуда — вдълбана дъска, върху която се поставя суровия хляб,
преди да се пече
белли — ясно
137
дядо Слав пак грабна фенера. Покачи се пак на тавана. И какво да види — магията се преместила. Старите дараци били разместени, шарените парцалчета — разхвърляни по целия таван и между тях два големи, черни, нагорени камъни. И най-важното — една нагоряла салтамарка, елече, такова едно, дето го носеше леля Марика, изгорялата. От тая салтамарка се разбра, че леля Марика е станала дракус. Рекохме си: защо я заровиха баш до нашата къща? На другата сутрин вече цяло село знаеше и разказваше за дракуса. Остави другото, ами започнаха да говорят, че обикаля и наоколо. — Едни го видели да се претърчава нощем към Ангъчевата чешма, други го чули да люшка Павлините чанове. Баба Пена Митрюва каза, че посред бял ден „някой” отвързал конете им и ги извел чак към Шипка, извън село. Циганката, жената на ковача, видяла нещо рошаво да ходи по джамията. . .
Като се разчу всичко това, хората взеха да отбягват да минават по нашите сокаци. Горникрайските жени други път все оттук отиваха на реката да перат, а сега захванаха да обикалят през Барчина и през Бука. Де що имаше сдетиневи [*] жени, заметнаха портите с по три ключа, защото трудна жена, срещана от дракус, не може да роди. Стана голяма работа. . .
Един ден пред нашата порта, в послоната, [*] на сянка седяха баба Дина, баба Пена Митрюва, баба Митра Гугуска, наша баба Лена, мама и други жени. Една чепка вълна, друга ходила наплита, трета ризи кърпи. Шият, плетат и все за тоя пусти дракус приказват. И в това време нещо току изтопурка: Тум, бум, бум. Тропна на тавана. Сетне рипна на скалата [*] и по стъпалата надолу — троп, троп, троп, та право в послоната, при бабите. Черни, нагорели камъни, увити в нагорели парцали хвърчат по скалата надолу и трополят. И бабите, какво —дръжте ме ноги... Коя накъде види.
Ударихме му едно треперене —три дена и три нощи. На третия ден вече
не издържахме, дядо Слав се стегна, нарами бастуна и отиде в общината.
Така и така, в на-
*. сдетинена — бременна
послона — навес
скала — стълбище
138
шата къща има дракус. Казал и преказал какво и как се е случило. Общинарите слушали, разпитвали, мислили, кроили, сукали и решили: да турят караул. И туриха. Още същата вечер двамина с пушки взеха да обикалят къщата. По двамина, по троица — всяка вечер. Понякога и през деня. Единият варди на улицата, другият — на задния двор. Обикалят насам-натам, гледат, вардят — нищо.
Мина се цяла неделя и дракусът като че изчезна, уплаши се. И караулът се отпусна. Сетне го махнаха. Ние поискахме да го махнат. Затова стана причина дядо Динко Ставрюв от Петвар. Той беше докарал тикви да продава и запрял точно до рачелницата, близко до нашата къща. Там разтоварил и бързал да продаде и да не замръкне в село. Преди години имало такъв дракус и в Петвар, и като разправя за него, рече:
— Вашият дракус пак е добър, че не прави пакост. Ами петварският изгрибаше жито от хамбарите, пренасяше цели каци с масло от избите, гонеше млади невести. . . И куршум го не фата. Караул да не поставяте, караулът ще го разсърди още повече и ще стане по-лошо. . .
— Ами няма ли лек бе, дядо Динко? — питаме го ние с три гласа.
— Има, как да нема. Ще вземете голям казан. Ще го поставите на тавана. В казана ще накладете огък от гръмовито дърво, дърво ударено от гръм, от светкавица. До казана ще оставите две панички. В едната ще сипете мляко от първескиня, а в другата — вода от стопена градушка. Две вечери ще поседи и на третата — всичко ще убегне. . .
Тъй рече човекът и си отиде нах Петвар. Вечерта се размислихме, раздумахме по къщи и рекохме да го послушаме. Сутринта дядо Слав пак отиде в общината:, така и така, господин кмете... ако може караулът да се махне... ще мъчим с добром...
— Ваша работа — рекъл Джумеров, той бе кмет тогава. И наредил караулът да се махне.
Пудевите овчари казаха къде има стари елхи, ударени от гръм. И дядо Слав отиде в Елак да докара два товара громовите дърва. Намерихме и мляко от първескиня. Остана само вода от градушка. Ще чакаме да залети. Градушката е господева работа. Ама това е по
139
Петровден. Едно слънце пекнало, една жега сипнала, та се не седи, а ние градушка чакаме. Но не би. . . А по тавана, през вечер — през два — нагорелите камъни хвърчат. . .
Чакахме ден, два, неделя. Не ще. На неделята дойде от Ситово една баба, далечна Каждарска роднина. И там научила за дракуса. Тя пък рече друго: „Голям грях ще сторите огън връз огън да кладете. Дракус от изгорял човек се от огън не плаши. И в Ситово имаше дракус. Нашенчето, дето заклал баща си, жена си, та че и себе си, и то бе станало на жин. [*] И се беше заселило в старите Ракюски къщи. Та ходиха Ракеви при един ходжа в Устина. Ходжата им бе казал какво и как да сторят.
Една сутрин леля Стойна дойде на двора пред портата и разправя на баба Лена: „Нощес сънувах Света Богородица. Седнала бях на ангъчевата тикла. Проснала бях жито да суша. И тя дойде, та седна при мене. Бяла и хубава, бяла и хубава, като че самата куна от черквата бе слезнала и дошла при мене. Поседя малко, поседя, та че се засмя и рече: „Петкова Марика имаше голям грях, та затова стана дракус. И от господа е наредено в тая къща да се засели завинаги. Ако Каждарци искат, могат да продадат тяхната половина. . . Пък ако искат, могат и те да си живеят, ама в тая къща вече мъжки деца няма да се раждат. . .”
Какво да ти описвам по-нататък. Гром да бе паднал връз нашата къща, немаше така да ни удари. Каждарските са били петима братя. И все бездетни. Само дядо Наньо имаше двамина сина. И двамината бяха умрели. Оставили бяха три мъжки внука. И тримата живееха в тази къща. Свършат ли мъжките — свършва каждарсмият род. Женското си е женско. То е като кукувица, — до пладнина в едно гнездо, след пладнина — в друго.
Слана ни попари. Стана дядо Слав пак, та отиде в общината: така и така — не можем сами. Дракусът ще ни пропъди от къщи. . . Ако може караул. . .
И кметът съобщава в Пловдив, в полицията. От участъка в Дермендере (Първенец)
проводили дядо Четю (Цветан) Чорбаджиев. . . Той бил жандарин и нали бе
*. жин — таласъм, дявол
140
от наше село — пратили него. Пристигна човекът с нагант и сабля. Дойдоха и общинарите. Дойде и Пушилката. Той бе горски. И той с револвер. Запалихме пак фенерите. Те заредиха пищолете и се качиха на таваните. Светкат насам, светкат натам, по кишетата. Обиколиха и двата тавана. Нищо. Обраха паужините и един по един взеха да слизат. Последен слиза дядо Четю, полицаят. Таман бе подал ногите от капандурата към скалата, нещо му шумнало и нагънтът изтрещя: дан, дан, дан. Цялата къща се разлюля. И всички замълчахме като измрели...
Слезе и той на потона, при нас. Там бяха и другите общинари. Послушахме, почакахме — нищо. Като че нищо не е имало. И те постояха хората, постояха: та че решиха да си идат, пък вечерта да поставят пак караул и да пазят. Мислим дано дракусът да са е сепнал от гърмежа. Отидоха си.
Не се мина и час и като се рече пак: бум, бум. И два горели камъка току взеха да се търкалят по скалата надолу. Падат от капандурата на нашия таван. Какво да ти кажа — дето бе останал ум, и той изхвърча. И кръстихме се, и молихме се, и свещи палихме. . . В чудо се видехме, не ще и неще. . .
Не щеш ли, таман по това време, като че господ го доведе, през нашия сокак върви калеко Ангел Гугуски, дюлгеринът. Ама дърво пиян. Той трезвен не ходеше. Като се люшне от единия дувар — та на другия. Върви към нас и псува, та цялата махала слуша: „А бре, серсеми със серсеми, толкова ли сте будали, не видите ли, че гледат да ви пропъдят от къщата? Заковите капаците, бе серсеми! Капандурите на таваните заковите, та да видим откъде ще се качи тоя дракус с две ноги. . .
Пиян, ама акъллия човек. И да ти кажа ли, като че самата света Богородица го бе проводила да ни даде ум. Заковахме капандурите и дотам. . . Като че с ръка го махнахме. . .
„Дракусът” още веднъж се опита да хвърля камъни от потона пред вратата.
Но изрипнахме и хоп. . . хванахме го .. . Беше момчетище. Нема да казваме
името, та да не влизам в грях. . . Дракус с две ноги и две очи... Жив,
като нас. ..
Разказал: А. ВЪЛЧЕВ