41. На пост
Ага ни провалиха войници, на едно място се случихме двамина от нашето село — я и Щефу Марджуски. С нас бе и едно момче от Фатово — Доню Радювски се викаше. Сбраха ни на площада пред общината, наредиха ни като шилета с оголени лялки и за половин час ни разпределиха.
— Троицата ще вървите с тоя капитан! — рекаха ни. Ще вървим, какво ще правим.
Откараха ни, където трябваше. С влизането в казармата старите войници ни нагарванисаха да се подиграват с нас. По едно време Щефу ме пита:
— Тасо бря, какво ще правим сега?
— Де да знам! — викам. — Питай Доня! Ала и Доню знаеше колкото и Щефу.
Не се мина много време и се изтросиха още трийсе-
146
четиридесе новобранци. Олекна ни. Доню се захили, да речеш, че ей сега ще му кажат: „Хайде, върви си!” И като се позасмехме, пред нас се изтъпани едно фелдфебелище с големи мустачища и изфуча:
— Бързо навън! Ра-а-а-з, два-а-а. . . ! Изскочихме като тапи на двора и ни подбраха на баня. Щом се обаняхме, строиха ни както сме си голи и един по един ни заизвикваха. Двамина стари войника ни дават гаще с въркузуня [*] и ризи от кабуть [*], други двамина ни метат другото, дето трябваше да наденем. Криво-лево облекохме се и пак ни строиха отвън. Оня с големите мустачища дойде и рече на първата редица да прекрачи една крачка напред и взе да ни огледва. Ага дойде до мене, гледа ме, че съм без поясок и ме пита:
— Ти защо си така разгащен? Де ти е поясока?
— Че то за мене не стигна. . . — смецах.
— Как не стигна? — шавна му единия мустак и нареди всички да вратнем куртките от пъпа нагоре.
И фелдфебелището един по един започна да ни обибарва.
— Ами това — казва — какво е? — и ми дръпна каиша от панталонете.
Я мислех, че по два дават, та е единия си бях опасал панталонете, пък другия смятах да проводя в село.
— Ще видим — вика — тая работа! — шавна му пак мустака.
Затъркаля се службата, ама нанагоре трудно се търкаля. Сутрин ранко, вечер по-докъсно, но посвикнахме. Закълнаха ни и още на другия ден ме туриха на пост.
Майчице, и сега си ме втриса, ага се сетя за тая нощ!
Беше голям мраз. Побиха ме на пост на една бърчина, дето всичките ветрове
се сбират и мислят къде каква пакост да сторят. Ти остави това, ами старите
войници разправяха, че преди години там са намерили заколен часовой. Върви
та недей да те е страх. Ще се тетенкаш не, ами може и да се подмокриш.
Доде вървяхме троица нах барчината, имах още кураж. Ала
*. въркузун — връв с която се завързват гащите (потурите)
кабут — вид грубо бяло платно
147
щом ме оставиха самичък — ела да ти кажа как се седи. Че та се случи да съм „на пост” от единайсе до един през нощта. Тъкмо време за клане! Пък ти са дали един район да пазиш, с кон не можеш го обигра, та не с ноги да го обходаш. И то вечеру. А отдолу едно страшно дерище! Уж тук-там са сложили крушчици за видело, ала те светят като кандилца. Остава да слезнеш в дерището и да рукнеш колкото ти глас държи: „Тука съм! Недейте си губи времето, ами ялате по-скоро ме колите, дето ще бра тоя страх!”
Да, ама имала душа да пати, пък и тъй лесно душа дава ли се! Зафанах се да се разходам насам-натам, напред-назад — колкото за кураж. И държа пушката заредена, а пръста — на спусъка. По едно време нещо шумна отдолу. Реках да натисна спусъка, ама дали той се беше поледил или пръста ми, не разбрах, но нищо не излезе. Викам ся: „Тая нема да я бива тъй. Шумне ли още еднъж, ще викам!”
Тъкмо си мисля това и гледам долу под едно кандилце нещо се ментехера [*]. Дадох си зор да отворя устата и да се изцепя, хубаво ама пусти чейнета сковани, не можеш ги с брадва разтвори. Пък и в устата ми е едно, да речеш, че някой цяла топка паспал ми е натиклл. Дойде ми на ум да се мушна в снега. Само това да не бех правил, ама ха де! И то пак да съм седял на едно място, както и да е, ами съм се сурнал, сурнал, та съм се спуснал чак в дерището. И без да се усетя, съм отишъл точно там, дето преди малко видех нещо да шава. Видях се на онова място и ни жив, ни умрел съм се качил пак на бърчината. Легнах там надупен и си викам: „Доде не дойдат да ме сменят, ни руквам, ни мръдвам от тука.” Да, ала то не е каквото го мислиш, ами каквато та е писано.
Лежа си я и по едно време усетам, че нещо ми стъпя на гърба и топълко
ми дъхва в шията. Колко съм седял тъй не помня — помня само, че на ум прекарах:
всичките роднини, а майка видех с черна кърпа. Я стоя изпружен у дома,
накамарен с много, много китки, а майка плаче. Комшиите и те са там. Дошли
са и цяла рота войници да попукат кога ме спускат в гроба
*. ментехерам — мотая се, клатя се.
148
Кой знае колко още работи щях да видя, ако едно гласище не беше ревнало над мене като мандо: [*] „Ставай! Цял час те търся, обърнах света, пък ти си седнал с малки кучета да играеш!”
Обърнах се и какво да видя — фелдфебелището се е изправило до мене, смее се и в едната му ръка жаука кученцето, дето го хранехме в караулното. Ядосах се на кученцето, че ме стори резил, пък фелдфебелището ми стана драго, оти колкото му беха големи мустачищата, дваж по-големо му е било сърцето...
Фелдфебел, ама и у него е имало човещина.
Разказал: АН. МЕРАКОВ
*. мандо — бивол