Гръцкитѣ жестокости въ Мaкедония прѣзъ гръцко-българската война

Любомиръ Милетичъ

 

Документи за гръцкитѣ жестокости

 

I.

 

(1.) За събитията въ гр. Солунъ на 17 и 18 юни

    Документъ № 1. Съобщение отъ д-ръ Т. Дечевъ, бившъ директоръ на българската търговска гимназия въ Солунъ  63

    № 2а. Частно писмо отъ Солунъ, отъ 23 голи 1913 г.  67

    № 2б. Съобщение отъ Солунъ, 22 юни  69

 

(2.) За положението въ Западна Македония

    № 3. Съобщение за гръцкитѣ и сръбскитѣ жестокости въ Западна Македониа въ началото на войната съ съюзницитѣ. Подробенъ списъкъ на арестуванитѣ въ Воденско и Берско  70

 

(3.) За изгарянето на гр. Кукушъ

    № 4. Показание на Анко Поповъ, бивши кметъ въ гр. Кукушъ  74

    № 5. Показание на Отецъ Иванъ Чикичевъ, български униятски свещеникъ въ Кукушъ  75

    № 6. Показание на Отецъ Иосифъ Радановъ, български униятски свещеникъ отъ Кукушъ  77

    № 7. Разказъ на Атанасъ Ивановъ родомъ отъ Кукушъ  77

    № 8. Разказъ на Кольо Караивановъ, родомъ отъ Кукушъ  78

    № 9. Списъкъ на избититѣ българи, граждани и гражданки, въ Кукушъ  78

 

(4.) За гръцкитѣ жестокости по селата въ Кукушко

    № 10. Разказъ па Митьо Колевъ Христовъ отъ с. Гавалянци, съсѣченъ отъ гръцки кавалеристи  79

    № 11. Разказъ на Дѣдо Троянъ Дѣловъ отъ с. Драгомирци  82

    № 12. Разказъ на братята отъ гр. Дойранъ Мито и Петъръ Николови  82

    № 13. Свѣдѣния отъ бѣжанци за участъта на кукушкитѣ села Гавалянци, Драгомирци, Калиново, Гьолбасъ, Новоселяни, Беглерия  82

    № 14. Разкази на бѣжанци за гр. Кукушъ и селата: Драгомирци, Грамадна, Рошлово, Али-Оджаларъ, Щемница, Алексово, Раяково, Казаново, Амбаркьой, Караджакадаръ, Джумаамаале, Неманци, Междурѣкъ и Мутулово  83

    № 15. Разказъ на Гоце Пецовъ отъ с. Гор.-Тодораки  85

    № 16. Списъкъ на опожаренитѣ села въ Кукушка околия  87

 

(5.) За Лагадинско

    № 17. Свѣдѣния за селата Зарово, Негованъ и Богородица. Разкази на Анастасия Трендафилова и Лисавета И. Сучева отъ с. Зарово и на Митра Иванова отъ с. Богородица  88

 

(6.) За Дойранско

    № 18. Разказъ на Мито Илиевъ за сѣчьта въ с. Аканджали  89

    № 19. Разказъ на Кольо Кировъ и Иванъ Милевъ за ужаситѣ въ с. Аканджали  90

    № 20. Допълнително показание отъ Кольо Кировъ по Аканджалийската сѣчь  91

    № 21. Показание на Нако П. Димитровъ, родомъ отъ с. Аканджали  92

    № 22. Показание на Никола Хр. Каралийски отъ с. Аканджали  92

    № 23. Показание на Петъръ Аргировъ отъ с. Аканджали  93

    № 24. Показание на Мито Гугушевъ отъ с. Аканджали  93

    № 25. Търговецътъ Г. К. отъ Дойранъ за Акаиджалийската сѣчь  93

    № 26. Подробности за Аканджалийската сѣчь по разказа на единъ българинъ Г. М. отъ Дойранъ  96

    № 27. Свѣдѣния отъ Гоце Ивановъ за убийствата въ с. Попово  96

    № 28. Свѣдѣния отъ Стоянъ Дѣльовъ за изгарянето на с. Николичъ  96

 

(7.) За Гевгелийско

    № 29. Разказъ на Донка Савовъ и Томе Тановъ за грознитѣ събития въ гр. Гевгели и въ околнитѣ села  97

    № 30. Подробности по ужаситѣ въ гр. Гевгели  98

    № 31. Разказъ на Иоакимъ п. Дучевъ и Гоне Чавдаровъ за с. Богданци  99

    № 32. За двѣ дѣца отъ Гевгели, изгубили родителитѣ си  100

    № 33. Подробности за участьта на селата: Мързенци, Смоквица, Балинци, Брайковци, Костурино отъ Мито Ивановъ Козарчето  100

    № 34. Свѣдѣния за селата Баялци и Рабово  101

    № 35. За гр. Гевгели и с. Сеово  101

    № 36. Писмо на Холандския свещеникъ Ф. ванъ десъ Гукхейдъ отъ гр. Зейтинликъ за гръцкитѣ вандалщини надъ българитѣ  101

  

(1.) Въ гр. Солунъ.

 

1.

 

Д-ръ Т. Дечевъ, бившъ директоръ на българската мѫжка гимназия въ Солунъ, като очевидецъ на събитията въ Солунъ слѣдъ 17 юний т. г. и самъ пострадалъ, съобщава слѣдното:

 

На 17 юний т. г., къмъ 4 часа слѣдъ обѣдъ се забѣлѣза особено движение на стражари и войници по улицитѣ на Солунъ. По едно врѣме се пръсна слухъ, че гръцката войска, находяща се въ Солунъ, въ пълно въорѫжение се събирала на кея. Всички прѣдполагаха, че войската ще заминава нѣкѫдѣ, но вмѣсто да направи това, тя се раздѣля на групи, нееднакви по своята численость и, така раздѣлена, тръгна къмъ разнитѣ части на града. Щомъ гръцката войска почна да се спира и да взема позиции около зданията, въ които квартируваха находящитѣ се въ Солунъ български войници отъ трета дружина на 14 Македонски полкъ, всички разбраха, че гърцитѣ отиватъ да разорѫжаватъ българскитѣ войници. Българската войска не е прѣдполагала, че ще бѫде тъй ненадѣйно нападната отъ гръцката и за това много български войници прѣспокойно сѫ се разхождали по улицитѣ на града, гдѣто сѫ били и заловени и разорѫжени отъ гърцитѣ. Къмъ 6 часа почнаха да се чуватъ пушечни гърмежи почти отъ всички мѣста на града, гдѣто имаше български войници. Това даде да се разбере, че българитѣ не сѫ се съгласили да прѣдадатъ орѫжието си доброволно, и за туй сѫ се завързали сражения между двѣтѣ неприятелски войски. Къмъ 6 часа почнаха да се чуватъ и гърмежи на митралйози, а къмъ 8 часа и топовци гърмежи. Съ топове сѫ били обстрѣлвани зданията, въ които с имало най-много войска, а именно зданията, дѣто бѣха българската поща, помѣщението на щаба на дружината, находящо се срѣщу джамията „Св. София" и двѣтѣ турски училищни здания близо до правителствения домъ. Прѣстрѣлката не свърши едноврѣменно на всички мѣста. На едни мѣста тя се прѣкрати

 

 

64

 

къмъ полунощь, на други къмъ 2 или 3 часа слѣдъ полунощь, а на трети чакъ сутриньта. Обикновено войницитѣ сѫ се прѣдавали, щомъ се свършвали патронитѣ имъ, и гръцкитѣ войници сѫ ги откарвали като плѣници. Най-много съпротивление сѫ указали четиримата войници, които сѫ били въ зданието на пансиона при реалната гимназия. Тѣ сѫ се сражавали чакъ до 6 часа сутриньта, т. е. цѣли 13 часа. И когато сѫ отворили портитѣ на пансионския дворъ, за да се прѣдадатъ, гръцкитѣ войници на мѣсто да ги взематъ въ плѣнъ, убили сѫ ги. Били сѫ убити въ двора на пансиона заедно съ войницитѣ и трима пансионски служащи, както и четирма ученици. Споредъ солунскитѣ вѣстници българскитѣ войници, които сѫ се намирали въ Солунъ на 17юний, сѫ били 1160 души. Споредъ свѣдѣния отъ български източникъ, българскитѣ войници не сѫ били повече отъ 650 души. Споредъ солунскитѣ вѣстници броятъ на убититѣ български войници въ сраженията на 17 юний вечерьта е билъ 62. Тая цифра, 62, се потвърѫдава и отъ двѣтѣ стари жени-българки, които бѣха изпратени да се навъртатъ на 18 юни въ българскитѣ гробища, за да видятъ, колко трупа на български войници ще бѫдатъ донесени въ гробищата.

 

Плѣненитѣ български войници и офицери сѫ били откарани на параходи въ Гърция още на 18 юний. Какъ сѫ се отнасяли гърцитѣ съ тѣхъ, не е извѣстно. Знае се само, че, когато една голѣма група отъ тѣхъ сѫ били карани къмъ пристанището, една гръцка тълпа, повечето жени, почнала да ги плюе и да имъ прикача най-отвратителни епитети. Поруганията не сѫ могли да бѫдатъ понесени отъ българскитѣ войници и единъ отъ тѣхъ се обърналъ съ груби думи къмъ тълпата. За тая своя смѣлость той е билъ промушенъ съ щикъ отъ гръцкитѣ войници. Промушени сѫ били и починали на мѣстото още нѣколко плѣници, които се опитали да защитятъ своя другарь. Разказва се още, че на парахода станали спрѣчквания между български войници-плѣници и гръцки войници, при които спрѣчквания нѣколко български войници били хвърлени въ морето. Кѫдѣ се държатъ българскитѣ войници и какъ се гледатъ, това никой не знае.

 

Единъ мѣсецъ прѣди разорѫжаването и плѣняването на българския гарнизонъ въ Солунъ, гръцкитѣ власти почнаха силно да прѣслѣдватъ българитѣ въ тоя градъ. Въ много български кѫщи се направиха обиски съ цѣль ужъ да се търси орѫжие, а главно бомби. Бомби не се намѣриха никѫдѣ. Тѣзи, у които се намѣри нѣкой револверъ или пушка бидоха арестувани. Но бѣха арестувани и такива, въ които не се намѣри никакво орѫжие, както и такива, на които не бѣшо правенъ никакъвъ обискъ. Такъвъ е случая съ учителя отъ българската ттрговска гимназия Василъ Шантовъ, който е арестуванъ безъ да му се каже защо, и още на другия день откаранъ въ Атина. Въ Атина той е билъ поставенъ въ единъ затоворъ, 3 метра дълбокъ въ земята, и щѣлъ да загине тамъ отъ задушване, ако да не е билъ прѣмѣстенъ въ другъ по-добъръ затворъ по силното застѫпничество на българското правителство. По застѫпничеетвото на сѫщото той бѣ и освободенъ, но когато пристигна въ Солунъ, каза му

 

 

65

 

се отъ гръцкитѣ власти, че трѣбва да напусне града най-късно слѣдъ 5 дни. Той и до сега не може да си обясни, защо е билъ арестуванъ. Повечето отъ арестуванитѣ българи бѣха изпратени на заточение въ Гърция. Какъ сѫ се отнасяли тамъ съ тѣхъ, това ще видимъ по-долу.

 

Въ врѣме на катастрофата на 17 юний вечерьта и 18 сутриньта били сѫ убити отъ гръцкитѣ войници 5 души българи въ Кукушката махала и то безъ никакъвъ поводъ. Помня името само на единъ отъ тѣхъ, той се казва х. Тоневъ.

 

Когато на 18 юний сутриньта разорѫжаването и плѣняването на българскитѣ войници се привърши, веднага се започна арестуване на българитѣ въ града. Голѣмъ брой стражари тръгнаха по улицитѣ, придружени отъ мѣстни жители — гърци и почнаха да арестуватъ всички българи, които биваха показвани отъ тия послѣднитѣ. Като се свърши арестуването на българитѣ, които се намѣриха по улицитѣ, почна се арестуването и на тѣзи, които се криеха въ кѫщитѣ си. При арестуването не се обръщаше никакво вниманио на положение или възрасть. Заедно съ най-богатитѣ, арестуваха се и най-сиромаситѣ, каквито сѫ х. Ионъ Весовъ, Саздо Ризовъ, Б. Мончевъ и пр. Арестуванията сѫ ставали въ надлежнитѣ махленски участъци, отъ гдѣто арестуванитѣ сѫ се прѣнасяли послѣ въ централиил затворъ. Въ участъцитѣ нѣкои отъ арестуванитѣ сѫ били грозно изтезавани. На всички българи, които сѫ запитали, защо се арестуватъ, било е отговорено, че се арестуватъ, защото сѫ комитаджии и бомбаджии. Арестуванията продължаваха дълго врѣме, по най-много такива се извършиха въ първата недѣля слѣдъ разорѫжаването на българския гарнизонъ. Мене арестуваха на осмия день слѣдъ разорѫжаването. Когато ме заведоха въ централния затворъ, поставиха ме въ единъ каушъ, гдѣто имаше 90 души затворници, десеть отъ тѣхъ бѣха отъ града, а останалитѣ отъ Леринско, Воденско и Сѫботско. Много отъ тия послѣднитѣ сѫ били грозно изтезавани по пѫтя до Солунъ. По ризитѣ имъ имаше голѣми пятня отъ кръвь. Най-жестоко е билъ изтезаванъ секретаря на Леринската българска митрополия. Той е отивалъ въ Солунъ, за да изтегли отъ клона на Българската народна банка въ тоя градъ заплатитѣ на учителитѣ и да прѣдаде на сѫщия пари, дадени му отъ нѣкои търговци въ Леринъ. Гърцитѣ му взели всички пари и чекове и го били жестоко, за да каже, кои сѫ членоветѣ отъ комитета, за смѣтка на които сѫ били събирани паритѣ, които сѫ се намѣрили въ него. Напраздно той се е мѫчилъ да убѣждава своитѣ джелати, че паритѣ и чековетѣ не сѫ на нѣкакъвъ комитетъ, а сѫ на учители и търговци.

 

Мене държаха въ затвора само 12 дни и ме освободиха по силното настояване на руския консулъ въ Солунъ. Първиятъ опитъ на тоя послѣдния да ме освободи остана безъ резултатъ, защото гръцкитѣ власти му съобщили, че имали нѣкакви документи, отъ които се виждало, че азъ съмъ билъ началникъ на революционенъ комитетъ. Когато, обаче, слѣдъ нѣколко дена консулътъ се усъмнилъ въ твърдението на гръцкитѣ власти и помолилъ да се направи анкета, за да се опрѣдѣли по-точно моята виновность, гърцитѣ ме освободиха съ задължение,

 

 

66

 

обаче, да остана въ Солунъ до свършването на войната и пускането на свобода отвлѣченитѣ въ България гръцки първенци отъ Драма, Сѣресъ и пр.

 

Казахъ по-горѣ, че почти всички българи отъ Солунъ бѣха турнати въ затворитѣ. Въ много отъ затворитѣ имаше и голѣмъ брой българи отъ провинцията. По-голѣмата часть отъ затворницитѣ се изпратиха на заточение въ Гърция. Отъ начало не се знаеше, кѫдѣ именно се изпращаха и каква е въобще тѣхната сѫдба. По-точни свѣдѣния за това се добиха едва слѣдъ като бѣха върнати отъ тамъ богатиятъ български търговецъ Спиро Суруджиевъ, единъ арменецъ, бивши разсиленъ при българската поща въ Солунъ и единъ австрийски поданикт, славянинъ, мисля далматинецъ. Спиро Суруджиевъ бѣше повърнатъ въ Солунъ по силното настояване на руския консулъ. Когато е пристигналъ въ Солунъ, той е билъ почти полумъртавъ, не е можалъ да говори, жена му едва могла да го познае. Тя е поискала отѣ властитѣ да го освободятъ, за да може да го лѣкува, но тѣ не се съгласили, а го поставили пакъ въ затвора. На другия день слѣдъ пристигането му го занесли въ болницата на католишкитѣ сестри въ града. Тамъ е останалъ само една вечерь и на другия день го откарали въ холернитѣ бараки до гарата, защото билъ ужъ холеристъ. Въ холернитѣ бараки той се е измѫчвалъ два дена, слѣдъ което е починалъ. Когато се е срѣщналъ втори пѫть съ своята жена, той е можалъ да и каже само това, че Исусовитѣ мѫки не били нищо прѣдъ неговитѣ. Арменецътъ и австрийскиятъ поданикъ, за които поменавамъ по-горѣ, разказаха за мѫкитѣ на Суруджиева и за състоянието на заточеницитѣ въобще слѣдното. Когато заточеницитѣ, между които е билъ и Суруджиевъ, пристигнали въ Воло, пръснало се слухъ между гърцитѣ тамъ, че Суруджиевъ убилъ единъ гръкъ въ Солунъ; за туй жителитѣ отъ Воло почнали да биятъ Суруджиева съ камъни, а той не е можалъ да се отбранява, защото е билъ съ вързани рѫцѣ. Нанесени му били нѣколко рани по тѣлото. Войницитѣ, които сѫ придружавали плѣницитѣ, едва сѫ оттървали Суруджиева отъ разярената тълпа. Болшинството отъ плѣницитѣ били въ островъ Трикири срѣщу Воло и то въ онази негова часть, дѣто обитавали само змии, гущери и нѣкакви отвратителни мухи. Водата въ това мѣсто била много лоша; за храна на заточеницитѣ давали само сухари, които били толкова твърди, че въ нищо не можели да омекватъ. Прѣдполагатъ, че това сѫ сухари, останали отъ врѣмето на гръцко-турската война отъ 1897 г. Арменецътъ донесе въ Солунъ едно парче отъ тия сухари. Вслѣдствие на лошата и недостатъчна храна и на още по-лошата вода повечето отъ заточеницитѣ били болни и едва се държели на краката си. Много отъ тѣхъ сѫ вече умрѣли. До 16 юлий е имало около 150 смъртни случаи. Мирътъ е подписанъ и заточеницитѣ още не сѫ освободени. Ако не ги освободятъ скоро, едва ли половината ще могатъ да се повърнатъ живи по домоветѣ си. Сѣмействата на заточеницитѣ, особено на по-бѣднитѣ се намиратъ въ пълно отчаяние. Тѣ рискуватъ да умиратъ отъ гладъ и нѣма, кой да имъ со притече на помощь. Само отъ руското консулство се дадоха

 

 

67

 

на ограничено число сѣмейства по 10—20 и словомъ по десеть до двадесеть гроша врѣменна помощь. Почти всѣки день женитѣ на заточеницитѣ ходятъ при гръцкитѣ власти и ги молятъ да освободятъ мѫжетѣ имъ, но властитѣ не обръщатъ внимание на отправенитѣ имъ молби.

 

За сега положението на българитѣ въ Солунъ е много лошо. Тѣзи, които сѫ свободни, не смѣятъ да ходятъ по улицитѣ и да си гледатъ работата, защото се боятъ да не бѫдатъ арестувани. Всѣки гледа да ликвидира съ своята работа и да напусне града.

 

Както изглежда и турцитѣ и евреитѣ отъ Солунъ не сѫ благодарни отъ гръцкото управление и за туй и еднитѣ и другитѣ масово се изселватъ отъ тамъ. Евреитѣ отиватъ най-много въ Смирна и въ Америка.

 

Гърцитѣ не пощадиха и българскитѣ гимназии въ Солунъ. Тѣ ги завзеха още на 17 вечерьта. Тѣ поставиха войници въ тѣхъ, а слѣдъ 2—3 дена прѣобърнаха дѣвическата и търговската въ военни болници, а въ реалната поставиха по-късно бѣжанци. Отъ началото имуществата на гимназиитѣ (библиотеки, кабинети, покѫщнина и пр.) бѣха само отчасти разграбени, а когато (на 1 августъ) управленията на гимназиитѣ помолиха официално (съ писмо написано на френски езикъ) управителя на Македония, Драгумисъ, да разпореди да се запазятъ гимназиалнитѣ имущества, а архивитѣ да имъ се прѣдадатъ, стана окончателното разграбване и унищожение на тия имущества. Драгумисъ обѣща, че ще запази всичко, но както се разбра, той въ сѫщность е заповѣдалъ да се разграби всичко, защото още на 2 августъ всевъзможни хора навлѣзоха въ гимназиитѣ и почнаха да разграбватъ и отнасятъ всичко отъ тамъ. Книги отъ библиотеката и архивата на реалната гимназия се горѣха всрѣдъ двора на тая гимназия. Прѣдполага се, че по-цѣннитѣ работя отъ кабинетитѣ, както и чиноветѣ сѫ прѣнесени въ гръцката гимназия.

 

 

2.

 

Солунъ, 23 юлий 1913 г.

 

Драги бате,

 

Получихме вчера картичката отъ 7-ий т. м., която ни много зарадва, защото почнали бѣхме да се безпокоимъ. Вѣрвамъ С. да ти писа всичко, що се отнася за насъ, а азъ ще се огранича съ подробното описване на паметнитѣ и ужасни дни отъ 17—18 юни и по нататъкъ.

 

На 17 юни зараньта всичко бѣше тихо и мирно, когато ненадѣйно къмъ 4 3/4 ч. сл. обѣдъ почнаха първитѣ сбивания между гръцкитѣ войски (състоящи се отъ едпа дивизия въ града) и българскитѣ (само 3-та дружина отъ 14 македонски полкъ на чело съ господинъ майоръ Лазаровъ и 8—10 офицери). Това тури въ паника цѣлото население и цѣлия градъ затреще отъ пушечнитѣ и топовни (защото гърцитѣ употрѣбиха около 20 топа и картечници) гърмежи.

 

 

68

 

Битката въ града почна съ нападането на българския постъ въ „Grand Hôtel", състоещъ се отъ 6 войника, и се разпространи по всички постове въ града (а такива имаше 16, кой съ по 6, 10, 20, кой съ по 50 войника).

 

Битката трая повече отъ 12 часа и се свърши съ прѣдаването на зданието, служаще за щабъ на дружината (срѣщу черквата Св. София) и едно друго здание. Най-усилена съпротива даде зданието на щаба (което имаше 50—60 войника съ единъ офицеринъ-юнкеръ), срѣщу когото гърцитѣ дѣйствуваха съ около 1000 души, 6 топа и 2 картечници.

 

Такава съпротива даде и зданието, служаще за пансионъ на реалната гимназия. Тамъ поста се състоеше отъ 10-на войници и толкова ученици (отъ 15—20 годишна възрасть) на които гърцитѣ не дадоха да излѣзатъ и тѣ бидоха принудени да се сражаватъ.

 

Макаръ и малолѣтни и необучени, и тѣ се сражаваха геройски, и зданието се прѣдаде едва къмъ 5 1/2 часа зараньта въ вторникъ. Отъ ученицитѣ паднаха 3—4 убити, отъ които единия макаръ бидейки раненъ въ плѣшката, продължавалъ да се сражава още цѣли 2 часа, когато съ два удара му е била отнета долнята челюсть. Останалитѣ ученици раздърпани, окървавени и вързани сѫ били откарани като плѣници въ Гърция съ останалитѣ български плѣнени войници — начело съ майора Лазаровъ и 8 офицери. Въ тая борба бидоха убити около 50 войника, 4 ранени войника и 1 офицеръ. Не трѣбва да те очудва факта че само 4 има ранени при 50 убити, защото раненитѣ войници сѫ били убивани послѣ съ приклади и мушкани (това разправятъ евреи-очевидци).

 

Сега настава толкова очаквания отъ гърцитѣ моментъ за изтѫпления противъ българитѣ. И дѣйствително прѣзъ тази нощь въ суматохата бидоха убити около 20 българи. Не стигаше това, ами трѣбваше цѣлата нощь българскитѣ кѫщи да се прощаватъ съ своитѣ бащи, мѫже и братя, които по най-грубъ начинъ сѫ бивали измъквани отъ кѫщи и на другия день откарани въ Гърция съ параходи, но поставени не на кувертитѣ — а въ хамбаритѣ безъ хлѣбъ и вода до Гърция.

 

Гдѣ сѫ понастоящемъ и какъ сѫ, никой не знае, защото гърцитѣ не казватъ. Има съмнѣние за живота на много отъ тѣхъ. Така бидоха закарани въ Гърция около 150 души солунски граждани между които управляющия Солунската Епархия отецъ Евлогий съ 2 свещеника и 2-та си секретари, добрѣ извѣстнитѣ търговци г. г. Саздо Ризовъ (баща на Райна, 60 год.), Сп. Суруджиевъ, Саздо Весовъ (75 год. старецъ), Пеневъ, Г. С. Бояджиевъ, Т. Ачковъ, Петъръ Матовъ (52 год.), Тодоръ Кожухаровъ (60 год.) и пр. и пр.

 

А въ тукашния затворъ гниятъ между другитѣ г. г. Кирилъ Ризовъ (синъ на С. Ризовъ), братя Никола (зетъ на С. Ризовъ) и Димитъръ попъ Георгиеви, братя С. Бояджиеви, Тодоръ Мацановъ 55 год.) и пр.

 

Не стигаше всичко това, ами за да се допълни картината на тази ужасна нощь, трѣбваше да се разграбятъ и нѣколко кѫщи, както и тритѣ гимназии.

 

 

69

 

За щастие никой отъ насъ не пострада; сѫщо и при Иоско и вуйчо всички сѫ добрѣ. Азъ слѣдъ като стояхъ 24 часа скритъ въ магазина, очаквайки всѣка минута да бѫда намѣренъ и убитъ, избѣгахъ и се скрихъ въ една еврейска кѫща, дѣто стояхъ дѣли 5 дена, а отъ тогава става вече 1 мѣсецъ съмъ въ кѫщи. Прѣзъ това мое отсѫтствие, насмалко въ кѫщи щѣше да стане едно нещастие. На 20 юни (три дена слѣдъ всичко това) двама войника вмъкватъ се въ кѫщи и заплашили Г, че ще бѫде убитъ, както другитѣ българи. Можешъ си прѣдстави настаналата олелия въ кѫщи. Тогава заявяватъ срѣщу 500 л. да го оставятъ на мира. Г. имайки 100 л. имъ ги прѣдложилъ, но тѣ отказали. Тогава Г. имъ казва да почакатъ до като М. отиде у Иоска да вземе пари. Намѣсто у Иоска, М. намира 2 критски жандарми, разправя имъ работата и тѣ дошли у дома; войницитѣ избѣгватъ и така се свърши това единственно голѣмо прѣмеждие. Благодарение на X., който издаде по една карта на Иоска и Георги че сѫ честни българи, та малко се поуспокоихме. Георги отъ една седмица насамъ излиза въ чаршия по 4—5 часа на день. Сега положението е малко по-добро, но все не могатъ се търпѣ тѣзи надменни гърци. Колкото за храна и вода нѣма какво да се безпокоишъ. Самашко купува храна, а вода — чешмата си тече у дома.

 

Отъ една седмица се забѣлѣзва масово бѣгство на гръцки войници отъ редоветѣ. Захвърлятъ войнишкитѣ си дрѣхи и обличатъ цивилни. Градъ Кукушъ слѣдъ завземането му отъ гърцитѣ билъ подпаленъ и разграбенъ. Населението сполучило да избѣга, но има много убити граждани, застигнати по пѫтя. Загубитѣ материялно (отъ изгорѣли кѫщн, готово и разграбено жито, афионъ, тютнъ, мобили и пр.) възлизатъ на около 4 милиона лева.

 

Такава участь сполетѣла опоредъ очевидци избѣгали българи сега скрити при тукашнитѣ сестри католици, почти всички села на горѣ.

 

Има много да се писва, но мѣстото не позволява.

 

 

.

 

Солунъ, 22 юлий 1913 год.

 

Почти всичкото българско население въ Солунъ е арестувано или пратено въ заточение. Голѣмо число българи, селяни отъ околностьта на Солунъ, сѫ затворени въ Еди-Куле, а други сѫ изпратени въ Гърция. Много първенци българи отъ различни градове на Македония сѫ били застрѣляни прѣдъ затвора Еди-Куле. Между тѣзи сѫ и Петъръ Шунтаковъ, родомъ отъ Екшису, Кърсто Трифоновъ отъ Леринъ, единъ български учитель отъ Пателе. До 130 жители отъ с. Пателе сѫ арестувани. Въ самия Солунъ не бѣха пощадени дори и българскитѣ ученици , момчета и момичета, а сѫ били убивани отъ войската. Всичкитѣ български кѫщи около българскитѣ казарми въ

 

 

70

 

Солунъ сѫ ограбени. Българскиятъ солунски архимандритъ Евлоги и дияконътъ му сѫ арестувани и изпратени въ заточение, неизвѣстно кѫдѣ.

 

Българитѣ въ Костурско съ сила сѫ принудени да се откажатъ отъ екзархията и да припознаятъ патриаршията.

 

 

(2.) Положението въ западна Македония.

 

3.

 

Солунъ, 28 юлий.

 

Извѣстно Ви е, какво голѣмо нещастие сполетѣ цѣлия български народъ. Това нещастие може да се наблюдава най-добрѣ тукъ въ Солунъ, понеже Солунъ е централенъ градъ и тукъ станаха и продължаватъ да ставатъ най-важнитѣ събития. Азъ познавамъ много хора както отъ тукъ така и отъ цѣла Македония. Много отъ тѣхъ идатъ при мене да разправятъ своитѣ нещастия и да искатъ съвѣти. Събралъ съмъ много факти, и понеже Вие можете да използувате нѣкои отъ тѣхъ, считамъ за нужно да Ви съобща: 1) Когато разорѫжението на българската дружина се свърши, слѣдъ като горкитѣ се бориха 14 часа, зданията на 3-тѣ български гимназии и на пансионитѣ при тѣхъ се окупираха отъ гръцки войници. Всичко, което се намираше въ тѣхъ: кабинети, библиотеки, архиви, покѫщнина, бѣше разграбено, сѫщо става и съ имуществата на Митрополията и военната болница. 2) Още прѣди катастрофата отъ 17-ий юний много българи отъ гр. Солунъ и околноститѣ бѣха арестувани въ тукашнитѣ затвори и една голѣма часть изпратени на заточение. Слѣдъ 17-ий веднага арестуванията и заточенията станаха толкова много, че човѣкъ мѫжъ-българинъ не остава въ градове и села. Тукъ въ затворитѣ донесоха хора най-много отъ Солунско, Леринско, Воденско и Костурско: свещеници, учители и селяни се донасяха почти всѣки день на голѣми групи отъ по 50 до 150 наведнажъ, и отъ тукъ се изпращаха на заточение. По вечето отъ тѣхъ сѫ били изтезавани по пѫтя до тукъ като ги принуждавали да станатъ гърци. Изтезаванията се продължаватъ и въ тукашнитѣ затвори. Единъ отъ истезаванитѣ до смърть е билъ секретарятъ на Леринската Митрополия; той е ималъ въ себе си екзархийски пари за изплащане заплатитѣ на учителитѣ и нѣколко чека на частни лица за прибиране суми отъ Българската народна банка. Гърцитѣ помислили, че всички тѣзи пари сѫ комитетски и сѫ го изтезавали за да изкаже, кой му ги е далъ. Разбира се, гърцитѣ задържали паритѣ и не ги повърнали, макаръ да ги искалъ настоятелно нѣколко пѫти.

 

Тукъ въ Солунъ е цѣла олелия. Почти всички мѫже сѫ затворени, а повечето пратени на заточение. Тѣхнитѣ жени, майки и сестри ходятъ ежедневно при гърцкитѣ власти да ги молятъ да ги освободятъ или да имъ съобщятъ поне, кѫдѣ сѫ заточени, но прѣдставителитѣ на гръцката власть, и то най-висшитѣ отъ тѣхъ, намѣсто да имъ дадатъ нѣкакъвъ удовлетворителенъ отговоръ, подиграватъ се

 

 

71

 

съ тѣхъ, казватъ имъ че трѣбва да се наричатъ гърци, подсвиркватъ имъ, ако сѫ млади и красиви, казватъ имъ: „що сте се женили за македонци и българи да раждате българчета"; ако сѫ момичета, се лигаватъ, ако сѫ стари, пѫдятъ ги и викатъ имъ: „махайте се комитаджийки", а на други, които иматъ свои въ тукашнитѣ затвори, не имъ позволяватъ да се видятъ. Заловиха ги на улицитѣ, по дюкянитѣ и завлѣкоха ги голи, боси, богати, бѣдни. Плачъ и ридание въ Солунъ и цѣла Македония! Казватъ имъ; „вашитѣ мѫже ще ги сѫди воененъ сѫдъ".

 

Кукушъ е цѣлъ изгоренъ; дюкяни, кѫщи, покѫщнини гърцитѣ имъ ги разграбиха и житата имъ ги дигнаха, а 25 души, които бѣха скрити при калугеркитѣ, измрѣха отъ страхъ. Останалитѣ, които можаха да бѣгатъ, избѣгаха. Сѫщо опустошени сѫ, изгорени, разграбени до 45 села около Кукушко. Населението отъ тѣзи села избѣгало, безъ да може да спаси своитѣ имущества, сѫщо е станало и съ Гевгелийско. Въ Воденъ старата българска черква Св. Врачъ е била отнета отъ гърцитѣ насилствено и понеже управляющия епархията архимандритъ Тома Кичевски не е искалъ да прѣдаде доброволно черквата, билъ е арестуванъ и доведенъ тукъ въ Солунъ. Отъ тукъ е пратенъ на заточение. Всички воденци българи, свещеници, учители, селяни сѫ въ затворитѣ, кѫдѣто ги постоянно изтезаватъ и ги принуждаватъ да се признаятъ за гърци. Сѫщо взета е черквата българска въ Енидже-Вардаръ отъ гърцитѣ. Въ деньтъ, когато се подписа мирътъ на 20 юлий, извадили сѫ иконата на Св. Кирилъ и Методи вънъ, изкарали сѫ и очитѣ на светцитѣ, като на подигравка, и сѫ казвали: ако Кирилъ и Мотоди сѫ светци, нека дойдатъ да ви помогнатъ. Всички българи отъ тамъ, които не сѫ се признавали за гърци, сѫ били изпращани на заточение. Всички първенци, учители, прѣдседатели, граждани и селяни отъ цѣло Костурско, Леринско сѫ изпратени слѣдъ дълги изтезания въ Солунъ на заточение.

 

Ами знаете ли какво става въ Битоля, нашето нещастно отечество? Отъ тамъ идатъ постоянно пѫтници болни и разправятъ потресающи работи. Най-напрѣдъ започнали да изтезаватъ и затварятъ българитѣ, до като ги принудили да се признаятъ всички заедно съ свещеницитѣ и основнитѣ учители за сърби. Надписитѣ на иконитѣ въ българскитѣ черкви сѫ били заличени съ циментъ и между тѣхъ написали сръбски надписи. Свещеницитѣ скоро щѣли да бѫдатъ облѣчени въ сръбско свещеническо облѣкло. Сега прѣди два дена пристигнали въ Битоля трима сръбски архимандрити (владици) и при всичко, че българската митрополия е била затворена и запечатана отъ битолския български владика Авксенти и ключоветѣ прѣдадени на руското консулство, тѣ, безъ да търсятъ ключоветѣ, като имъ казали, че сѫ у руския консулъ Кохмански, изпсували сѫ го и насила влѣзли. Тѣ били единъ за Прилѣпъ, другъ за Охридъ, а 3. за Битоля. Въ всѣко едно отъ битолскитѣ села сѫ били настанени по единъ началникъ и единъ секретарь и били взети такива мѣрки противъ чети, че тѣхното върлуване било направено почти невъзможно. Необходимо е да се

 

 

72

 

направи нужното за по-скорошното освобождение на заточеницитѣ и затворницитѣ, защото тѣхнитѣ сѣмейства рискуватъ да измратъ отъ гладъ. Раненитѣ български войници и четници въ тукашнитѣ гръцки болници съвсѣмъ не се гледатъ както трѣбва. Тѣ сѫ оставени на произвола на сѫдбата, ранитѣ имъ гангренясватъ и нѣма кой да ги погледне. Тѣзи, които умиратъ, се хвърлятъ въ двора на българскитѣ гробища и стоятъ по два три дена непогребени.

 

Консулитѣ се показватъ индиферентни къмъ молбитѣ на нещастнитѣ български сѣмейства; тѣ или не ги приематъ, когато отиватъ да се оплачатъ при тѣхъ, или, ако ги приематъ, понеже въ всѣко консулство има по единъ гръкъ, злѣ ги нагрубяватъ.

 

До края на м. май т. г. гръцкитѣ власти затвориха и прѣвзеха българскитѣ черкви въ 9-тѣ български селища въ Берско. Българското население бѣ заставено чрѣзъ заявления да се откаже отъ екзархията и да признае патриаршията.

 

Съ обявяването на военнитѣ дѣйствия между бившитѣ съюзници почватъ и масовитѣ арести надъ всички по-интелигентни българи въ Воденско и Берско.

 

1. Въ гр. Воденъ, сѫ арестувани повече отъ 40 души, между които

Протоиерей Тома Николовъ, управляющъ Воденската епархия;

Йорданъ Шайновъ, митрополийски секретарь;

свещеникъ Илия п. Сотировъ,

свещенникъ Христо Шаламановъ;

главенъ учитель Георги Ковачевъ;

Костадинъ Бодачевъ, Георги Томчевъ, Тодоръ Апостоловъ, Христодулъ Нощевъ — учители въ града;

Димитрушъ Занешевъ, Дори Кустидоровъ, Гуши Кронцелчевъ, Иванъ Чакъровъ, Георги Томовъ, Ташо Саракиновъ, Георги Саракиновъ, Дино Погончевъ и други;

 

2. Отъ с. Владово, сѫ арестувани 10 души, между които учителитѣ: Георги Поповъ и Тушле Настевъ и първенцитѣ: Иванъ Далкалъчевъ и Христо Петковъ;

 

3. Село Месимеръ. Арестувани сѫ повече отъ 15 души. Между тѣхъ сѫ: свещенникъ Сотиръ Николовъ, Ташо Караджовъ, Никола Аргировъ, Христо Янчевъ и др.

 

4. Село Гугово. Арестуваши сѫ отъ това село 11 първенци и изпратени на заточение. Между тѣхъ: Пеню Христовъ, Кръсто Лазаровъ и братята Джуклеви;

 

5. Въ с. Острово, арестувани сѫ и заточени повече отъ 50 души. Между тѣхъ: свещенникъ Георги Вангеловъ, Георги Костадиновъ, Вангелъ Кондовъ, Тръпче Георгиевъ, Георги Чановъ, Константинъ Поповъ, Аргиръ Поповъ и др.;

 

6. Село Чеганъ. Отъ това село сѫ арестувани и заточени 8 души. Между тѣхъ: Атанасъ попъ Лазаровъ, първенецъ;

 

7. Отъ с. Жерви, е заточенъ свещенникъ Димитъръ Николовъ, съ 4 души първенци;

 

8. Отъ с. Кронцелево, сѫ арестувани и заточени 7 души. Тѣ сѫ бити до смърть въ Воденския затворъ. Между тѣхъ сѫ: Трифонъ Пашалиевъ, Георги Диневъ, Иванъ Поповъ, Ташо Джавалеровъ;

 

9. Отъ с. Луковецъ, сѫ арестувани и заточени 7 души;

 

 

73

 

10. Отъ с. Оризари, е арестуванъ свещенникъ Иванъ Динковъ;

 

11. Отъ с. Потъ, сѫ арестувани 6 дупш;

 

12. Отъ с. Русилово — 3 първенци;

 

13. Отъ с. Епископия — 8 души първенци;

 

14. Отъ с. Църномориново, сѫ заточени 3 първенци, между които и селскиятъ свещенникъ;

 

15. Отъ с. Голишани — 2 първенци;

 

16. Отъ с. Воденска Вѣщица — 12 първенци;

 

17. Отъ с. Перска Вѣщица — 7 първенци. Между тѣхъ и селскиятъ свещенникъ Яни Димитровъ, който умрѣлъ отъ побой въ затвора;

 

18. Отъ с. Горно-Копаново, е арестуванъ и битъ злѣ Георги Димитровъ, ученикъ при Скопското свещ. училище;

 

19. Отъ с. Долно-Копаново: свещенникъ Никола Петровъ и първенецътъ Мицо Сарафовъ;

 

20. Отъ с. Църворъ — първенци.

 

На 30 юний гръцкитѣ власти въ Воденъ завзели на сила българската черква и изгонили българскитѣ свещенници.

 

 

74

 

(3.) Въ Кукушко.

  

4.

 

Анко Поповъ, родомъ отъ Кукушъ, 36 г., кметъ на града Кукушъ. Напускалъ Кукушъ на 21 юний т. г., сега се намира въ София. Той разказва слѣдното:

 

При Кукушъ имаше наша войска всичко около 6.000 души — два полка, 29 и 32, подъ командата на генералъ Сарафовъ. Артилерията имаше около 25 орѫдия, повече нескорострѣлни. Гръцката войска, която нападаше Кукушъ, бѣ три дивизии, а една дивизия още стоеше при с. Топчинъ за резерва.

 

Нашата войска почна сражението на 19 юний въ срѣда. Него день се държа добрѣ, но вечерьта се отдърпна на позициитѣ прѣдъ Кукупгь на 4 км. до града. На 20 се продължи сражението. Сѫщия день вечерьта на 12 ч. прѣзъ нощьта гърцитѣ атакуваха, но нашитѣ ги отблъснаха; атаката продължава два часа. На 21 около 1 ч. слѣдъ пладне нашитѣ се принудиха да отстѫпятъ къмъ Шекерли. Войската ни се държа отличио, извърши чудеса — държа се три дена. Кукушкото население още на 19 една часть се изтегли, а друга часть на 20. На 20 вече почнаха да падатъ въ града гранати. Това даде поводъ да избѣга голѣма часть и отъ тия (около 1.000 души), които се бѣха скрили при Сестритѣ — французкитѣ сестри, та остана при тѣхъ само една часть — до 500 души, повече жени и дѣца. Отъ гранатитѣ имаше убити много хора, а и градътъ отъ тѣхъ се запали.

 

Още на 20 зараньта, слѣдъ като нашата войска бѣ отстѫпила отъ първитѣ позиции, гърцитѣ почнаха да опожаряватъ околнитѣ села. Тогава сѫ изгорѣли българскитѣ села: Гавалянци, Гърбашеръ (чифликъ български на братя Богеви), Айдарли, Калиново, Врагитурци (половината — сетнѣ не се знае, може и цѣлото село да е изгорѣло), Чугунци и др. Всичкото българско население избѣгало и стигнало къмъ с. Аканджали. Часть отъ това бѣгаще население остаанло въ това село. Гръцката кавалерия тукъ съсѣкла голѣма часть отъ него, а други — много малко, успѣли да избѣгатъ, всички други били съсѣчени. Ние заминахме прѣзъ село Стефче (Изтемннца), по новия друмъ, а други — право по пѫта и прѣзъ балкана — всички къмъ Порой. На 22 зараньта ние се качихме на трена до Демиръ-Хисаръ.

 

 

75

 

Слѣзохме тукъ около 5 ч. зараньта. Отъ тукъ продължихме незабавно прѣзъ дефилето безъ бавене пѣшъ до Джумая — безъ почивка почти. Вече на 23 вечерьта бѣхме въ Джумая. Дефилето бѣше прѣпълнено съ бѣжанци отвсѣкѫдѣ: откъмъ Зарово, откъмъ Лѫгадина, Демиръ-Хисаръ.

 

Въ кукушкото сражение отъ двата полка излѣзли отъ строя наши до 1.500 души. Мъртви сравнително малко, а гърци сѫ паднала много.

 

На 20 вечерьта пристигна на помощь една дружина отъ Сѣрската бригада, а на 21 пристигнаха още двѣ дружини отъ сѫщата бригада, но то бѣше вече късно, гърцитѣ бѣха вече напрѣднали, лѣвото ни крило при Лѫгадина бѣше вече отстѫпило. Нашата боева линия бѣше голѣма — стигаше до Лѫгадина, а войскитѣ ни бѣха малко. Затова отстѫпиха, та нашиятъ градъ и всичката околия така злѣ пострадаха.

 

 

5.

 

Отецъ Иванъ Чикичевъ, родомъ отъ с. Салманли (до Кукушъ), униятски свещеникъ, напусналъ града Кукушъ на 20 юний, сега врѣменно се намира въ София. Той разказва:

 

Гърцитѣ почнаха да опожаряватъ селата около Кукушъ на 19. Съ фугасни гранати подпалваха кръстцитѣ и колибитѣ; дѣто имаше нива непожъната, дѣто имаше копа сѣпо, дѣто имаше жетвари — стрѣляха върху тѣхъ и ги разпръсваха. Множество хора прѣмо отъ нивитѣ, безъ да иматъ врѣме да се завърнатъ у дома си, взеха пѫтя къмъ България. Около 35 села около Кукупгь сѫ изгорени. Въ Долно-Тодораки остана половината село; казватъ, че селянитѣ не сѫ избити, но все имало много избити.

 

Въ самия градъ Кукушъ на 20 юний къмъ ч. 1—1 и половина слѣдъ пладне започнаха редовно да падатъ гранатитѣ. Гранатитѣ, които паднаха въ сиропиталището и училището на Сестритѣ, бѣха разрушителни, но случайно не подпалиха зданието, което е масивно. Имаше три знамена французки, високо издигнати, и гърцитѣ, която не бѣха далечъ, добрѣ ги виждаха, но при всѣ това тѣ стрѣляха.

 

Въ града почнаха да падатъ гранати по всички точки, особено върху правителствения домъ, върху банята и върху болницата, въ която имаше ранени отъ сражението отъ първия день — 19 юний. Които отъ раненитѣ можеха да бѣгатъ, избѣгаха. По пѫтя, когато ние бѣгахме, срещнахме ранени войници, избѣгали отъ болницата, съ тояжки полека лека се движеха. Тия, която останаха въ болницата, сѫ сигурно избити. Болницата е изгорѣла. Освѣнъ нашата кѫща и нѣкои масивни магазини, всичко друго е разрушено. Войници първия день, на 19. вечерьта, когато отстѫпваха, разказваха, че на много мѣста видѣли, какъ гърцитѣ застигали ранени войници и ги убивали.

 

 

76

 

Прѣди да излѣземъ, видѣхме, какъ една граната падна задъ зданието на Сестритѣ и уби единъ старецъ. Така и други сѫ били убити тукъ-тамѣ въ града.

 

Манастирътъ Св. Георги надъ Кукушъ бѣше бомбандиранъ, и той е изгорѣлъ. Ние минахме покрай манастира и видѣхме че гранати падаха по височината. Задъ манастира имаше наша войска, дошла на помощь отъ сѣрската бригада — двѣ-три дружини съ артилерия. Артилерията бѣше на пѫтя долу и чакаше заповѣдь за настѫпление. Гърцитѣ не сѫ знаяли, че задъ монастира има войска, а обстрѣлваха манастиря. Нѣкои гранати прѣхвърляха и се пукаха надъ войската, та имаше и отъ тѣхъ пострадали.

 

Отъ Айджаларе бѣха вече дошли въ Кукушъ бѣжанци — понеже на 19. тамъ бѣше сражението и това село бѣше вече изгорено, та ни казаха, че гърцитѣ, като ги съгледали на височината, че бѣгатъ, почнали да стрѣлятъ съ топове по тѣхъ, но за щастие никой не загиналъ.

 

Като излѣзохме отъ Кукушъ, при Сестритѣ остана много свѣтъ — всичкитѣ изби бѣха прѣпълнени — повече съ жени, малки дѣца, старци и малко младежи, не само отъ града ни, но и отъ селата. Отъ тѣхъ, както сега узнаваме, около 46 души сѫ измрѣли при слѣдното сражение, което станало другия день между българската и гръцката войска прѣдъ самото здание на Сестритѣ, та площадьта била покрита съ трупове. Може би да сѫ били избити. Сестритѣ останали здрави и съ тѣхъ около 420 души отъ населението се спасили. За тѣхъ гърцитѣ давали брашно сега. Ние избѣгахме съ много народъ. На височината срѣщу Дойранъ излѣзнахме на 21 и видѣхме, че Кукушъ гори и околнитѣ села димятъ, а тъй сѫщо и полето къмъ Вардаръ — всичко бѣше въ пламъкъ. Нощьта прѣкарахъ въ с. Попово. На 22 отъ Попово тръгнахме за Порой. Прѣди да стигнемъ въ Порой, видѣхме бѣжанци отъ селата Патаросъ, Сурлево и други, които се връщаха откъмъ Порой. Попитахме ги, защо се връщатъ. Тѣ отговориха, че искатъ да се прѣдадатъ на гърцитѣ, за да запазятъ селото си и имотитѣ си. Казали имъ, че нищо нѣмало да имъ сторятъ гърцитѣ. Въ Порой спрѣхме само колко единъ часъ. Тамъ бѣха се събрали бѣжанци отъ вси страни. Отъ Долни Порой минахме въ Горни Порой. Отъ тамъ видѣхме, че хората се качватъ по планината Бѣласица. Прѣди насъ е имало уплахъ — паника, че ужъ гръцка кавалерия идѣла, та хората хукнали да бѣгатъ къмъ Демиръ Хисаръ. Ние спокойно пѫтувахме. Отъ Порой до Петричъ по пѫтя видѣхме много вещи, захвърлени отъ бѣжанцитѣ, минали тукъ въ паника: чували съ храна, юргани, дюшеци и др. Видѣхъ една стара баба, която умираше. По-горѣ видѣхме дѣте, умрѣло близо до едно изворче, 5—6 мѣсечно дѣте, оставено въ едни търни. Видѣхъ около 4—5 коли търколени въ р. Струма. Въ Петричъ прѣсѣдѣхме около два деня. Сетнѣ прѣзъ Свети Врачъ прѣзъ Кресна, Симитли, Горна Джумая, Дупница, стигнахъ въ София. Пѫтувахъ 15 деня пѫть, все пѣшь. Чудѣхъ се, какъ малки дѣца извървѣха този страшенъ пѫть и останаха живи. Въ Петричъ ми каза учителя Никола Стояновъ отъ Дойранъ, че селянитѣ, които се върнали въ Патаросъ и Сурлево, били избити отъ гръцката кавалерия.

 

 

77

 

 

6.

 

Отецъ Иосифъ Радановъ, български униятски свещеникъ, на 20 юний напусналъ гр. Кукушъ. Сега врѣменно се намира въ София. Той казва, че въ Кукушъ на 19 и 20 юний видѣлъ началото на бомбардировката на града и запалването на зданията и на опожаряването на всичкитѣ ниви въ околностьта, тъй сѫщо и на повече отъ 15 села.

 

Гръцката войска още се сражавала съ българската, която се намирала на 3—4 километра отъ самия градъ, а гърцитѣ при все това вече обстрѣлвали града.

 

„Гранатитѣ падаха всрѣдъ града. Най-напрѣдъ бѣ ударена турската баня, послѣ по-нагорѣ частни кѫщи, сетнѣ три гранати подъ редъ удариха сиропиталището на французкитѣ милосърдни сестри въпрѣки тритѣ французки знамена, които бѣха издигнати. Една граната падна върху кѫщата на мисионерина Перъ Мишелъ, лазаристъ. Въ града гранатитѣ толкова много се силѣха, че не може да се говори за отдѣлни случаи. Гранатитѣ бѣха фугасни, защото дѣто ударѣше граната въ здание, веднага се появяваше пожаръ. Това даже ни направи силно впечатление, защото миналата есень въ войната съ Турция бѣхме виждали въ Айватово и въ Лахана да падатъ български гранати и върху здания, които даже се събаряха, но пожаръ не се явяваше. Явно бѣше, че цѣльта на бомбардировката е била да се запали града и да се унищожи."

 

Отецъ Йосифъ напусналъ Кукушъ на 20 юний и пѫтувалъ до София съ много други бѣжанци, както и неговия колега отецъ Иванъ (вж. док. № 5).

 

 

7.

 

Атанасъ Ивановъ, родомъ отъ Кукушъ, сега живеещъ въ  София (улица Пиротска № 65), като очевидецъ, разправя слѣдното:

 

На 21 юний гръцката кавалерия прѣдъ очитѣ на разказвача на градския площадь въ Кукушъ съсѣкла три жени, двама старци и едно 4—5 годишно момиче. Имената на жертвитѣ не знае, понеже това е станало на около 300—400 крачки отъ зрителя, който е билъ скритъ въ една кѫща — въ кѫщата на брата си. Въ сѫщия моментъ гръцката кавалерия била отблъсната отъ българската, благодарение на което и разказвачътъ успѣлъ да избѣга.

 

Атанасъ Ивановъ първо напусналъ града на 19 юний, но тъй като въ града билъ останалъ братъ му съ твърдѣ болната си жена, то на 20 юний той се върналъ въ града, понеже сражението ставало на югъ отъ Кукушъ. На 21 с. м., когато прѣзъ прозореца гледалъ грозната сцена, поминала се жената на брата му, та той заедно съ брата си и съ българската кавалерия втори пѫть напусналъ града.

 

На една отъ кукушкитѣ улици Атанасъ Ивановъ видѣлъ трупа на Гоце Рубиевъ, 60 годишенъ, родомъ отъ Кукушъ, убитъ отъ граната.

 

 

78

 

Сѫщиятъ Атанасъ Ивановъ твърди, че на зданията на католишкитѣ милосърдни сестри се развѣвали три твърдѣ голѣми французки знамена, но и че при все това гранатитѣ около сѫщитѣ здания били многобройни.

 

Споредъ А. Ивановъ, въ село Долни-Тодораки (Кукушко) останали 65 сѣмейства, а въ с. Горни-Тодораки останали около 120 сѣмейства. Какво е станало съ тѣхъ не се знае.

 

 

8.

 

Кольо Караанковъ, родомъ отъ гр. Кукушъ, сега настаненъ въ с. Княжево (№ 159) до София, като очевидецъ, ето що разказва:

 

Азъ бѣхъ изпратенъ въ обозна служба съ нашата войска. На 21 юний, при отстѫпванието на нашитѣ войски отъ Негованъ, азъ и другитѣ другари съ обоза се отправихме къмъ рѣка Струма. Отдалечъ още забѣлѣжихме, че мостътъ е хванатъ отъ гърцка кавалерия. Отъ тамъ потеглихме къмъ село Димитричъ, гдѣто има другъ мостъ. На едно растояние отъ около 2 к. м. видѣхме, че и на този мостъ се яви гръцка кавалерия. Спрѣхме, и до като се чудѣхме, какво да прѣдприемемъ, нѣколко души гръцки кавалеристи дойдоха при надирнитѣ наши коля и видѣхъ, какъ четворица турци отъ нашия обозъ, които първи имъ се изпрѣчиха на пѫтя, паднаха мрътви, съсѣчени по най-жестокъ начинъ. Изплашенъ отъ това, що видѣхъ, веднага покарахъ биволитѣ съ колата и спуснахъ се въ р. Струма. Мракъ падна. Другаритѣ ми останаха на другия брѣгъ. До сега никой отъ тѣхъ не се е явилъ тукъ. Вѣрвамъ, че всички сѫ избити. Убититѣ турци сѫ двама отъ Сарѫ-Гйолъ и двама отъ Хаджиюнусъ (Кукушко).

 

Гопе Ичовъ отъ с. Ириклия (Кукушко) разказва слѣдното: На 21 юний, като избѣгахъ отъ селото, покачихъ се на една височина и отъ тамъ видѣхъ какъ селата Ириклия, Серсемлия, Хайдалия, Хаджиюнусъ, Армутлия, Крецово, Гавалянци, Драгомирци, подпалени отъ гръцкитѣ войски, горѣха.

 

Туше Тишинъ отъ Кукушъ, сега живеещъ въ еврейската махала въ Самоковъ, разправя слѣдното: На 21 юний видѣхъ, че Кукушъ горѣше на 4 мѣста отъ гръцки гранати. Една шрапнела рани въ главата Стойчо Гулевъ, друга — Чичо Гоговата жена. Гърцитѣ хвърлиха 35—40 гранати върху зданието на милосърднитѣ сестри. Видѣхъ какъ гърцитѣ улучиха и събориха часовника и знамето. Подпали се и една стая отъ сѫщото здание. Подпали се една часть отъ кѫщата на Христо Пехливанътъ, а сѫщо така и зданието въ народната градина.

 

 

9.

 

Сега допълнително се установява отъ бѣжанци и отъ други източници, че гърцитѣ сѫ убили въ града Кукушъ слѣднитѣ гражданки и граждани:

 

 

79

 

Стояна Киримова (22 год.),

Йорданъ Андоновъ (22 год.),

Неша Станишева (70 год.),

Мария Ичова (53 год.),

Попъ Мицо Чакълдакъ,

Ружка Шапкина (50 год.),

Мария Батакова (60 год.),

Велика Георгиева Курчина (68 год.),

Стойна Мутачина (70 год.),

Христо Посковъ (75 год.),

Султана Тепегьозова (72 год.),

Марга Карамичова (63 год.),

Христо Джока (80 год.),

Леча Черкенска (50 год.),

Ангелина Иджиларска (60 год.),

Мария Стоянова Попъ-Георгиева (75 год.),

Георги Арменговъ (80 год.),

Катерина Шекерджиева (65 год.),

Катерина П. Чакмакова (80 год.),

Христо Пехливановъ,

Цофа Тепегьозова,

Кольова Чанова,

Стойко Бояджията (70 г.),

Цофа Кара-Николова (80 г.),

Георги Болначовъ (75 г.),

Велика Пехливанова (60 г.),

София Аргиларска (80 г.),

Попъ Георги Росиловски (80 г.),

Тана Михалова (45 г.),

Лина Делигеоргиева (85 г.),

Христина Саламанка (75 г.),

Стоянка Гошева (80 г.),

Катерина Иванова (73 г.),

Танка Парчева (70 г.),

Танка Трайкова (35 г.),

Чона Тумбова Божинова (70 г.),

Василка Боракова (1 г.),

Тина Григоръ — Сакилова (36 г.),

Марча Танчева (65 г.),

Хаджи Чефкаръ (75 г.),

Мария Баракова (80 г.),

Насо Христовъ Демерджиевъ (50 г.),

Христниа Кюпова (96 г.),

Султана Хаджи Митова (30 г.),

Милошъ Иочовъ (67 г.),

Цофа Бахчеванджиева (50 г.),

Ефка Демерджиева (20 г.),

Тина Накова (28 г.),

Велика Парчова,

Ангелъ Насо-Кьосевъ (15 г.),

Доне Мангъровъ (60 г.),

Пано Патарозли (55 г.),

Никола Дели-Наковъ (60 г.),

София Христо-Делева (38 г.),

Мария Икономова (74 г.),

Иочо Смърдешкинъ (70 г.),

Магда Дейкова (60 г.),

Туше Вачевъ (47 г.),

Иванъ Поповъ Маноловъ (82 г.),

Георги Хр. Демирджиева (35 г.),

София Ицо-Стоянова (70 г.),

Ленка Сотирова (31 г.),

Дафина Деминкакова (20 г.),

Киро Гр. Сакьовъ (петмѣсечно дѣте),

Слава Христова (пеленаче),

Траянка Трайкова (едногодишно дѣте),

Борисъ Миланъ-Кировъ (пеленаче),

Гоце Танговъ (15-мѣсечно дѣте),

Невена Кольова-Тодорова (15-годишна),

Ильо Хр. Панайотовъ (1 год.),

Георги Мазновъ (15 мѣсечно),

София Андошева (85 год.).

 

 

(4.) За гръцкитѣ жестокости по селата въ Кукушко

 

10.

 

Митьо Колевъ Христовъ, отъ Гавалянци (Кукушко), 14-годишенъ, сега въ Климентинската болница въ София, гдѣто се цѣри отъ ранитѣ, нанесени му отъ единъ гръцки кавалеристъ. Той е грамотенъ, свършилъ IV отдѣление въ българското училище въ селото си. Той е изобщо за годинитѣ си умствено твърдѣ развито момче, което дори очудва, когато разказва за станалото съ него. Митьо ни разказа своитѣ страдания съ слѣднитѣ подробности:

 

На третия день, слѣдъ като се бѣ почнала войната съ гърцитѣ — то бѣ срѣда (19 юний), когато българскитѣ войски почнаха да се отеглятъ, селянитѣ отъ нашето село почнаха да бѣгатъ къмъ България. Заедно съ всички, между които бѣше и баща ми, тръгнахъ а азъ къмъ станцията Килиндиръ. Понеже нѣкои селяни се рѣшиха да се върнатъ да си прибератъ добитъка и понеже майка ми бѣше останала въ селото, на утреньта на другия день и азъ се върнахъ въ селото, за да взема майка си, защото почти никой не бѣше останалъ въ селото. Съ майка си тръгнахме и едвамъ излѣзли отъ селото,

 

 

80

 

спусна се къмъ насъ единъ гръцки кавалеристъ и право съ револверъ стрѣля върху майка ми и сетнѣ и върху мене. Азъ, макаръ че не ме улучи, паднахъ на земята като умрѣлъ. Майка ми бѣше злѣ ударена и само извика; „Митьо! Живъ ли си?" и издъхна, Въ това врѣме едно друго момче като мене, уплашено мина тичешкомъ край насъ къмъ селото, и кавалериста се спусна къмъ него. Азъ малко извъртѣхъ главата си и видѣхъ, какъ гъркътъ настигна момчето, което падна, и какъ съ сабята го ударяше безъ да слѣзе отъ коня. Въ това врѣме достигна отъ селото едно куцо момиче, което бѣ тръгнало съ майка ми и съ мене, но бѣ останало назадъ, защото не можеше да върви бърже. Момичето уплашено избѣга на дѣсно къмъ рѣката въ низкото, и оня кавалеристъ, който съсѣче момчето, веднага се спусна къмъ момичето и какво стана сетнѣ незная, понеже не се виждаше въ низкото мѣсто. Кавалеристътъ не се върна вече, а азъ отъ страхъ все лежахъ низкомъ, безъ да шавна. Слѣдъ нѣколко врѣме дойде селскиятъ воденичарь, Кальо, и ми извика: „Стани бре, защо лежишъ тъй на слънцето?" Азъ не се помърднахъ. Тогава той се наведе, хвана ме за рѫка и ме дигна. Докато му казвахъ какво е станало, като посочвахъ и убитата си майка, единъ другъ гръцки кавалеристъ, който бѣше далечъ въ полето, видѣ ни и се спусна къмъ насъ. Воденичарьтъ избѣга уплашенъ къмъ рѣката на долу, а азъ се въврѣхъ въ една близка сламена копа — вѫтрѣ въ сламата. Чухъ конския тропотъ на кавалериста, който отмина въ посока, кѫдѣто избѣга воденичарьтъ. Слѣдъ нѣколко врѣме връщатъ се и двамата, кавалеристътъ, види се, го бѣ настигналъ, и се приближиха до сламата. Воденичарьтъ ме извика да излѣза, но азъ си мълчахъ. Втори пѫть ми извика, да излѣза, че нищо нѣма да ми сторятъ, инакъ щѣло да бѫде по-лошо за мене. Тогава излѣзохъ. Воденичарьтъ говорѣше по гръцки нѣщо съ кавалериета. Воденичарьтъ знаеше гръцки, той не бѣше отъ нашето село, а казваха, че билъ откѫдѣ Битоля — гъркоманъ бѣше. Кавалеристътъ, който бѣше взелъ пушката на воденичаря, извади единъ бѣлъ листъ, написа нѣщо, даде го на воденичаря и си отиде. Воденичарьтъ ме поведе къмъ воденицата, която е надъ селото — тя е едничката воденица въ Гавалянци.

 

Не се мина много, слѣдъ като бѣхме стигнали въ воденицата, и ето че дойдоха други трима кавалеристи, извикаха воденичаря вънъ и говориха нѣщо съ него. Този влѣзе вѫтрѣ и ми кава: „хайде по-скоро събери суха трѣва, че ще запалимъ воденицата". Азъ излѣзохъ да бера трѣва, а воденичарьтъ събра нѣколко стари дъсчици, изнесе вънъ постелката си и почна да я товари на коня. Кавалериститѣ па и самъ воденичарьтъ подпалиха воденицата и тя слѣдъ малко пламна. Воденицата не бѣше на воденичаря, той я държеше подъ наемъ, а тя бѣше по-напрѣдъ на единъ турчинъ, сетнѣ стана наполовина селска — но още не изплатена и наполовина на единъ евреинъ. Щомъ се запали воденицата, кавалериститѣ си отидоха и ние още малко се помаляме, докато воденичаря натовари всичко, що имаше, на коня и тръгнахме по пѫтя. Въ това врѣме видѣхме, че и селото ни е запалено — горѣше. Бѣхме се отдалечили колкото половина

 

 

81

 

пѫть между воденицата и селото, когато въ запалената воденица почнаха да пукатъ като пушки. То били патронитѣ отъ пушката на воденичаря, които той ги ималъ нѣкѫдѣ скрити въ воденицата. Трима гръцки кавалериети, които били негдѣ наблизу, като чули тѣзи гърмежи въ кареръ ни достигнаха и ни спрѣха. Разпитваха нѣщо воденичари, който имъ говорѣше нѣщо гръцки и видѣхъ, че извади оня писанъ листъ и имъ го показа, Азъ стояхъ на страна, на двѣ-три крачки. Забѣлѣжихъ, че гърцитѣ като приказватъ съ воденичаря всичкитѣ право въ очитѣ го гледатъ — не си снематъ отъ него очитѣ. Върнаха му писмото и слѣдъ това единъ отъ тѣхъ завъртѣ малко коня на къмъ мене и съ револверъ гръмна върху ми. Куршума трѣбва да е миналъ близу, защото бѣше закачилъ е тукъ отпрѣдъ дрѣшката ми. Азъ веднага паднахъ уплашенъ на земята, и слѣдъ това втори пѫть се гръмна и осѣтихъ, че ме удари куршумъ надъ лѣвата плешка. Веднага тоя сѫщиятъ, безъ да слѣзе отъ коня, като го доближи до мене, наведенъ почна да ме сѣче съ сабята: удари ме въ тила напрѣки, сетнѣ ми съсѣче лѣвото рамо, единъ ударъ осѣтихъ въ главата надъ дѣсното ухо. Като съмъ се бранилъ съ лѣвата си рѫка, когато ме е ударилъ въ тила, разсѣкълъ ми и пръститѣ на рѫката. Азъ цѣлото врѣме гласъ не издадохъ. Подиръ това гърцитѣ забраха съ себе си воденичаря и си отидоха, като ме оставиха тъй полумъртавъ да лежа. Тѣ сѫ мислили, види се, че съмъ убитъ. Азъ не знамъ, колко врѣме съмъ тъй лежалъ, но сетнѣ, като се ствѣстихъ, станахъ и видѣхъ, че подъ лѣвата мишка кръвь тече — сетнѣ разбрахъ, че куршумътъ отъ задната плешка прѣминалъ и излѣзалъ подъ мишницата. Бѣхъ облѣнъ въ кръвь и отъ главата. Помъкнахъ се полека до една градина, дѣто се скрихъ между едни царевици и тамъ замръкнахъ. Бѣше тъмно, азъ съмъ охкалъ, и единъ старъ човѣкъ, нашъ познатъ отъ с. Драгомирци, дѣдо Траянъ Дѣловъ, който минавалъ близу, чулъ охканията ми та дойде при мене, позна ме и ме взе да вървя съ него да търся баща си на станцията Килиндиръ. Понеже мѫчно вървѣхъ, ако и да нѣма повече отъ 3 часа до Килиндаръ, цѣла нощь пѫтувахме, докато да стигнемъ. Когато най-сетнѣ дойдохме, узнаше, че нѣма никой тамъ отъ нашитѣ хора. Зададе се единъ бѣжанецъ, който си бѣше натоварилъ на една конска кола покѫщнината. Дѣдо Траянъ му се примоли та този ме качи на колата и ме доведе до Дойранъ, гдѣто за щастие намѣрихъ и баща си. Тамъ ме прѣвързаха на болницата. На другия день, когато трѣбваше да ми правятъ втора прѣвързка, казаха, че гърцитѣ наближаватъ и за това и болницата се изпразни. Баща ми ме качи на единъ конь и така съ него стигнахме въ Струмица, сетнѣ отъ тамъ прѣзъ Петричъ дълго пѫтувахме докато стигнахме въ Джумая. Азъ можахъ да язда, макаръ че ме болѣха ранитѣ. Въ Джумая ме прѣвързаха, качиха ме въ единъ автомобилъ и право ме доведоха въ Климентинската болница, гдѣто и сега, ето вече ставатъ два мѣсеца, стоя. Ранитѣ зацѣлѣха, само още ранитѣ на рѫката още не сѫ съвсѣмъ заздравѣли. (Виж. приложената фотографическа снимка на Митьо Колевъ).

 

 

82

 

 

11.

 

Дѣдо Траянъ Дѣловъ Караколевъ, родомъ отъ с. Драгомирци, (Кукушко), сега на прѣбивание въ Самоковъ (ул. Гуркова № 19), разправя слѣдното:

 

Отъ страхъ со криехъ въ Арджанското езеро и видѣхъ, какъ гърцитѣ изгориха селата Драгомирци и Гавалянци, сетнѣ запалиха Гавалянската воденица. Изгориха и мандарата ми. Въ селото останаха 25 мѫже, жени и дѣца, за които нищо не зная.

 

Като се стъмни излѣзохъ изъ сазлъка (тръстиката) на озерото и бѣгайки надъ с. Чугунци (Кукушко) въ бахчитѣ, чухъ охкане. До ближихъ се, видѣхъ 13—14 годишно дѣте и го взехъ съ себе си. Дѣтето се казва Митьо Кольовъ, родомъ отъ с. Гавалянци (Кукушко). То ми разправи слѣдното: „Видѣхъ съ очитѣ си, какъ гръцки кавалеристи убиха майка ми. Мене раниха на много мѣста по тѣлото и ме тъпкаха съ конетѣ, а когато си отидоха, азъ избѣгахъ". Дѣтето бѣше облѣно съ кръвь отъ ранитѣ, нанесени му съ ножъ и пушка. Сетнѣ прѣдадохъ дѣтето на баща му, който бѣше забѣгналъ въ с. Крондирци. Сега дѣтето е въ София на лѣчение въ нѣкоя болница.

 

 

12.

 

Мито Николовъ и братъ му Петъръ, родомъ отъ гр. Дойранъ, на възрасть 45 и 40 години, сега настанени въ училището „Седмочисленици", въ София.

 

Тѣ разказватъ, че на 19 юний — срѣда — и двамата били въ Арджанския гьолъ (Кукушко) свидѣтели, какъ нѣкои кукушки села нарочно били подпалвани отъ гръцкитѣ войски. Като очевидци разправятъ, че гръцката войска, която идѣла отъ с. Саръ-пазаръ (Кукушко) къмъ с. Коджамарли, и двѣтѣ села запалила, сѫщо и с. Беглери и с. Гавалянци. Когато послѣдното село е горѣло и наближавала войската къмъ двамата братя Мито и Петъръ, тѣ избѣгали отъ Арджанския гйолъ. Гърцитѣ горили горѣпоменатитѣ села, когато българскитѣ войски прѣди три дни отстѫпили отъ къмъ тѣхъ. Очевидци сѫ, че трима българи, на които имената не знаятъ, бѣгайки отъ с. Коджамарли, сѫ били застигнати отъ гръцка кавалерии и убити. Сѫщитѣ сѫ очевидни свидѣтели, че гръцки войскови команди сѫ ходили по нивята по Беглерийскитѣ поля и сѫ подпалвали кръстцитѣ отъ житата.

 

Свещенникъ Хр. Наковъ, родомъ отъ с. Владая (Дойранско), идейки отъ къмъ с. Чугунци (Кукушко), виждалъ е, какъ гръцки кавалеристи подпалвали кръстцитѣ по нивята на селата Гавалянци и Маловци, като сѫ отивали отъ кръстецъ на кръстецъ.

 

 

13.

 

Въ Ихтиманъ има 633 души бѣжанци. Тѣ сѫ отъ селата: Гавалянци, Драгомирци, Калиново, Гьойолбасъ, Новоселяни, Беглерия, Междурѣкъ и Петро (Кукушка околия); Мѫтницата, Шугово, Кърчово,

 

 

83

 

Германъ, Баракли-Джумая (Демирь-Хисарско); Дебряни (Мелнишко); Либяхово и Гайтаново (Неврокопско): гр. Кукушъ; Калапотъ (Зиляховско). Отъ разпита на бѣжанцитѣ отъ Кукушко можа да се установи слѣдното:

 

Село Гавалянци. Селянитѣ сѫ напуснали селото вслѣдствие настѫпването на гръцкитѣ войски на 19 юний. Тѣ никадѣ не сѫ били настигнати отъ войскитѣ. Въ селото сѫ останали само женитѣ — Цона Николова и Наста Гьошева и момчето Димитъръ Кольевъ. Като влѣзнала въ селото гръцката кавалерия, убила двѣтѣ жени и наранила момчето. Послѣдното сполучило да избѣга. То сега цѣрило се въ Клементинската болница въ София.

 

С. Драгомирци, било напуснато половинъ часъ до пристигането на гръцкитѣ войски. Тамъ останали само 15—20 души старци и двѣ бабички. Отъ избѣгалитѣ върнали се въ селото и се прѣдали на гърцитѣ селянитѣ: Христо Топчевъ и Марко Георгиевъ. Тѣ наново избѣгали отъ селото и разправяли, че гърцитѣ опожарили селото и заловили момчето отъ сѫщото село Томе Георгиевъ Какарасковъ. Христо Топчевъ и Марко Георгиевъ сега живѣятъ въ Самоковъ.

 

Село Калиново. Михаилъ Георгиевъ и Дино Пановъ сѫ напуснали селото съ мнозина свои съселяни на 19 юний. Тоя день тѣ па и тѣхнитѣ съселяни, настанени сега въ София, видѣли да горятъ прѣвзетитѣ отъ гърцитѣ български села — Гавалянци, Драгомирци, Маловци, Врагитурци, Гърбашево и Айдарли. Михаилъ и Дино твърдятъ, че селата били нарочно подпалени, защото около тѣхъ не сѫ ставали сражения между българскитѣ и гръцки войски.

 

С. Гьолбасъ. Селянитѣ напуспали селото на 19 юний. Танасъ Ивановъ, Христо Доневъ, Анго Георгиевъ и Христо Ивановъ спрѣли се на растояние половинъ часъ отъ селого да слѣдятъ какво ще стане съ него. Тѣ видѣли, че гърцитѣ подпалили отъ двѣ страни селото още при влизането си въ него.

 

Село Новоселяни. Отъ това село избѣгали всички селяни. Деветь сѣмейства отъ тѣхъ останали въ с. Аканджали (Дойранско). Тѣ сѫ били изклани отъ гърцитѣ. Това разправяло нѣкое момче отъ Аканджали и избѣгало отъ послѣдното село слѣдъ навлизането на гърцитѣ въ него. Момчето се казвало Петъръ Касапинъ.

 

Село Беглерия. Селото било напуснато отъ всички селяни. Селянитѣ отъ това село Георги Ивановъ, Атанасъ Байрактаровъ, Мито Атанасовъ, Георги Тончевъ и Мито Ивановъ разправятъ, че на 19 юний видѣли, какъ горятъ прѣвзетитѣ отъ гърцитѣ български села — Айдарли, Маловци, Врагитурци и Гавалянци. Тѣзи села били нарочно подпалени. Около тѣхъ не сѫ ставали сражения.

 

 

14.

 

Василка Атанасова отъ село Гьолбасъ, Кукушко, разправи като очевидка, че гръцката редовна войска е запалила кръстцитѣ

 

 

84

 

и снопитѣ по нивитѣ въ тѣхното село прѣди да се подкачатъ военнитѣ дѣйствия. Тя напуснала с. Гьолабасъ на 19 юний сутриньта.

 

Сега се намира въ София въ училището „Неофитъ Рилски".

 

Нешо Владовъ, родомъ отъ гр. Кукушъ, на 33 годишна възрасть, (сега въ София), напусналъ родното си мѣсто на 21 юний около 8 часа слѣдъ обѣдъ, расправя като очевидецъ какъ е билъ запаленъ градътъ. Сѫщия билъ единъ день по-рано въ с. Караджакадъръ (Кукушко) и видѣлъ какво гръцкитѣ редовни войски сѫ запалили селото отъ четири страни.

 

Туше М. Кьосовъ, родомъ отъ Кукушъ, 20 години, (сега въ София, въ училището „Неофитъ Рилски"), разправя като очевидецъ, какво се запалилъ магазинътъ на Туше Бояджиевъ отъ гранатитѣ при обстрѣлването на града отъ гръцката войска. Той напусналъ родното си мѣсто на 20 юний.

 

Xр. Янковъ, родомъ отъ Кукушъ, (сега въ София, въ ул. „Овче поле"), наемателъ на Арджанското езеро, напускайки с. Драгомирци наедно съ слугата си Тошо, видѣлъ какво едно отдѣление гръцка кавалерия влѣзла въ селото и го подпалила. Това става на 20 юний. Бѣгайки сѫщиятъ забѣлѣжилъ, че 7 души гръцки кавалеристи влѣзли и въ Гавалянци, намѣрващи се на сѣверъ отъ Драгомирци, които слѣдъ кратко бавене, напустнали селото, като го оставили въ пламъци. Сѫщитѣ кавалеристи на пѫтя подпалватъ и селската воденица, която отстои на извѣстно разтояние отъ селото.

 

Сѫщото кавалерийско отдѣление застигнало група бѣжанци, които се връщали въ с. Драгомирци да прибератъ добитъка си. Тогава Хр. Янковъ съ слугата си се спасилъ съ бѣгство, благодарение на конетѣ.

 

Вангелъ Казански отъ Кукушко, (сега въ София), се връщалъ на 20 юний въ родното си мѣсто Казаново и срѣщналъ Кольо Шоповъ отъ с. Драгомирци, който му съобщилъ, че гръцката кавалерия пристига. Въ сѫщото врѣме и кавалерията ги застигнала въ мѣстностьта „Фъргово" между селата Гавалянци и Драгомирци. Тогава той избѣгва, а една часть старци и жени отъ съсѣднитѣ села били заловени. Кавалерията згазила женитѣ и стрѣляла върху Мица Кукушиновъ, който билъ убитъ и съсѣченъ съ шашки. Слѣдъ като кавалерията повалила женитѣ на земя, слѣзла отъ конетѣ, но какво е станало по послѣ, не може да знае, защото избѣгалъ по рѣката, източно отъ селото. Сѫщия потвърѫдава и свѣдѣнията на Хр. Янковъ.

 

С. Грамадна (Кукушко), Атанасъ Гошовъ очевидецъ: Избѣгали на 21 юний всички съ изключение на 10 души овчари, които сѫ се намирали около селото. Цѣлото село се състои отъ 120 кѫщи чисто български, сега всички изгорени.

 

Жителитѣ на с. Рошлово, Кукушко, забѣгнали на 20 юни съ изключение на двѣ жени и единъ мѫжъ, които останали и за чиято участь нищо не се знае. Селото е изгорено и брои 40 кѫщи население.

 

 

85

 

Отъ с. Али-Оджаларъ, Кукушко, Вѫко Гоговъ Папучаровъ очевидецъ разказва: Цѣлото село изгорѣло на 20 юни съ изключение на една кѫща. Опожарени сѫ всички засѣти ниви, а прѣди два дена гърцитѣ измѫчвали населението да прѣдаде орѫжие и 800 глави едъръ добитъкъ. Селото брои 55 кѫщи.

 

Отъ с. Щеница, Кукушко, Георги Митровъ Пехливановъ свидѣтелствува: Избѣгали на 21 юни съ изключение на двама мѫже и една жена. За тѣхната участь нищо не се знае.

 

Жителитѣ на с. Алексово избѣгали на 21 юни. Иванъ Стойковъ казва, че всички избѣгали. За селото и полето нищо не знаятъ.

 

Отъ с. Ралково, Кукушко, Гюргя Митева казва, че бѣгали на 21 юний. Селото състои отъ 80 кѫщи, избѣгали само 6 кѫщи, а за участьта на останалитѣ тамъ нищо но се знае. Селото е изгорено.

 

Гоце Димовъ отъ с. Казаново (Кукушко) казва, че били избѣгали на 19 юни цѣлото село, само останалъ единъ, а за изгарянето на селото и полето нищо не знае.

 

Пеце Димовъ и Гоце Ивановъ отъ с. Амбаръ-кьой казватъ, че сѫ избѣгали на 19 юний всички съ изключение на една баба. Сетнѣ 15 души отъ тѣхнитѣ останали въ с. Порой, за които нищо не знаята какво се е случило съ тѣхъ. За селото и полето не сѫ видѣли, дали горятъ или не.

 

Никола Трайковъ отъ с. Караджа-кадаръ казва, че цѣлото село било избѣгало още на 19 юнии съ изключеиие на трима и 27 души, останали въ с. Аканджили. Селото горѣло, тъй сѫщо и полето.

 

Двама души отъ Джума-маале (Демиръ-Хисарско) казватъ, че на 23 юни цѣлото село избѣгало, но отпослѣ повечето се завърнали. Избѣгалитѣ сѫ 10 кѫщи. Останалитѣ сѫ 55 кѫщи. Още излѣзли неизлѣзли отъ селото то пламнало а тъй сѫщо и цѣлото поле. За останалитѣ селяни нищо не знаятъ, какво сѫ направили сѫ тѣхъ гръцкитѣ войски.

 

Отъ с. Неманци. На 20 юни всички селяни избѣгали, като останали само 5 души. Селото е изгорено и цѣлото поле, а за тѣзи що останали тамъ, не се знае нищо.

 

Томе Костовъ отъ с. Междурѣкъ разправя, че съселянитѣ му избѣгали на 21 юний, но и останали нѣколко кѫщи, за чиято участь нищо не се знае. Полето и селото не били изгорени.

 

Мито п. Стояновъ отъ с. Мутулово (Кукушко) разказва, че всички избѣгали на 20 юни. Още при излизането, като се отдалечили, видѣли, че селото както и полето сѫ въ пламъци. Човѣшки жертви нѣма, освѣнъ кмета и стражара Коце Маноловъ, които били застигнати отъ гръцка кавалерия и съсѣчени. Добитъкътъ имъ билъ разграбенъ отъ гръцка редовна войска.

 

 

15.

 

1. Гоце Пецовъ, родомъ отъ Гор. Тодораки (Кукушко), сега въ Дупница (въ една кѫщица срѣщу еврейското училище) е излѣзълъ на 20 августъ и разправя слѣдното:

 

 

86

 

Въ недѣлята на 23 юний, въ нашето село Горно-Тодораки дойдоха 4 души гръцки кавалеристи и хванаха Христо Гоцевъ (18-годишенъ) и Гоце Дѣльовъ (17-годишенъ), взеха ги съ себе си ужъ да имъ показватъ пѫть. Слѣдъ два дни взеха и кмета Гоцо; и до день днешеиъ нашитѣ селяни не се върнаха. Турци отъ с. Камберлий, Кукушко, ни казаха, че сѫ убити. — Слѣдъ нѣколко дни дойде чета подъ воводството на Гьорче. Четата се състои отъ гърци и турци. Нѣкои отъ турцитѣ четници познаваме, тѣ сѫ: Ибишъ отъ с. Сѫрчали, Мехмедъ Иминъ отъ с. Алейково, Асанъ Пехливанъ отъ с. Раяново, Скендеръ отъ с. Камберлий и др. още много. Цѣлата чета отъ гърци и турци възлиза на 40—45 души. Работата на четата е да граби, бие и убива. Биха Дѣлю Поповъ и Гоце Гошевъ и имъ взеха по 3 лири; отъ цѣлото село взеха първо 15 лири, сетнѣ на нѣколко пѫти все взимаха пари. Въ селото имаме три чешми съ български надписи, — надписитѣ заличиха съ тесла. Сѫщо заличиха надписътъ и на училището. Имахме гр. стражарь отъ Гор.-Порой, но понеже знаялъ български, щѣлъ да бѫде замѣстенъ съ другъ отъ с. Балджа, който да не знае ни дума български — така ни говорѣше войводата Гйорче.

 

2. Отъ сѫщитѣ четници въ с. Долно-Тодораки сѫ заловени: Вано Гошевъ, Хр. Шарланджиевъ и синъ му Мито, Трайко Попъ Дѣльовъ, Вано Мѫнговъ, Т. Гоговъ, Тано Г. Трайковъ и др. — всичко 13 души. Долно-Тодорачене пратили попа да ги търси въ Солунъ, но не ги намѣрилъ; турцитѣ казватъ, че сѫ избити. Четницитѣ много пари взеха отъ селянитѣ. Въ сѫщото село имаше десеть (10) фамилии отъ Кукушъ, имаше и отъ околнитѣ села тамъ.

 

3. Сѫщитѣ отъ с. Планица заловиха осемь души, между които и попъ Никола; за сѫдбата имъ нищо не се знае. Отъ останалитѣ селяни много пари взеха.

 

4. Отъ с. Междурѣкъ заловиха 9 души, имената имъ не зная. Тамъ имало грабежи и безчестия.

 

5. Най-много безчестия имало въ с. Лельово. Отъ това село заловиха 8—9 души.

 

6. Отъ с. Кушево — трима заловени.

 

7. Отъ с. Рояново — гърцитѣ хванали трима; единиятъ се казва Мито Трайковъ, другия — Вано Митревъ, а третия — незнамъ. На въпроса, кои села въ Кукушко сѫ изгорени, свидѣтельтъ Гоцо Пецовъ отговори:

 

„Ке ти кажа само за тия села, що бѣха близу до нашето село — тѣ сѫ: с. Мутулово —200 кѫщи; с. Немаици — 50 кѫщи; с. Сеслово — 40 кѫщи; с. Стрезово —35 кѫщи; с. Грамадна — 200 кѫщи; с. Алексово — 130 кѫщи; с. Рошлово — 30 кѫщи; с. Морарци — 250 кѫщи; и Кукушъ е цѣлъ изгоренъ". Момъкътъ притури още: „селянитѣ, що бѣха въ Долно-Тодораки събрани отъ околнитѣ села, сега гладуватъ. Турцитѣ по заповѣдь отъ гърцитѣ овършиха житата на българитѣ отъ околнитѣ села, занесоха си ги у дома, а сламата изгориха".

 

 

87

 

16.

 

Освѣлъ града Кукушъ (съ 1846 кѫщи, 612 дюкяни и 6 фабрики — една за фланели а другитѣ мѣлници) гърцитѣ сѫ опожарили споредъ досега събранитѣ свѣдения, слѣднитѣ български Кукушки села:

 

Иджиларе, Алиходжаларъ, Гьолбасъ, Саламаново, Амбар-кьой, Караджакадаръ, Алчакли, Сеслово, Стрезово, Шекерлия, Ириклия, Граманда, Алексово, Мурарци, Рошлово, Мутулово, Планица, Неманци, Постоларъ, Женско, Коджамарли, Беглерия, Казаново, Драгомирци, Гавалянци, Крецово, Михаилово, Калиново, Чугунци, Хърсово, Новосоляни, Маловци, Врагитурци, Гърбашелъ, Хайдарлия, Щемница, Рояново, Гола Даутлия.

 

Тия села на брой 39 сѫ изцѣло изгорѣли съ изключение на Планица, Драгомирци, Новоселяне и Рояново, въ които е останала по една група незапалени кѫщи.

 

 

88

 

 

(5.) Въ Лагадинско.

  

17.

 

Въ Лагадинско е унищожено голѣмото чисто българско село Зарово (1896 жители), запалено на 21 юний слѣдъ сражението станало до самото село. Жителитѣ сѫ избѣгали, и мнозина сѫ убити отъ гранатитѣ, които сѫ падали въ селото.

 

Селото Негованъ (1544 души екзархисти българи) е било запалено на 21 юний отъ гръцката войска. Населението избѣгало, а старитѣ хора, които останали, сѫ убити.

 

Сѫщата участь е сполетѣло и малжото българско село Богородица (240 души) на сѫщата дата.

 

Анастасия Трандафилова родомъ отъ селото Зарово, настанена сега въ Самоковъ (улица „Искъръ" № 73), разправя, че на 21 юли, като е бѣгала, изгубила 8-годишното си дѣте Благой, безъ да знае до сега кѫдѣ е. Дѣтето изгубила въ Демиръ-Хисарското дефиле. Мѫжътъ на горѣпоменатата жена, билъ въ Америка.

 

Лисавета. Пар. Сучева, родомъ отъ сѫщото село, (сега въ самоковското желѣзарско училище) разправя, какъ си е хвърлила двомѣсечното момиченце Кирана въ рѣка Струма на 21 голи. Тя съ сълзи на очи каза това: „Имамъ 4 дѣца: Вангелъ 4 години, Петре 12 години, Райна 10 години и Кирана, двомѣсечна, Мѫжъ ми съ по-голѣмитѣ дѣца бѣше избѣгалъ прѣди мене, а азъ бѣгахъ съ малкитѣ, отъ които едното, 4-годишното, носѣхъ на гърба, а другото на рѫцѣ. Така вървѣхъ до Демиръ-Хисаръ. По едно врѣме чухъ: Скоро бѣгайте — гръцка кавалерия! Хукнаха хората да бѣгатъ кой какъ може и на кѫдѣ му гледаха очи. Азъ, за да спася по-голѣмото момче, хвърлихъ момичето си Кирана въ рѣката."

 

Митра Иванова отъ с. Богородица, (сега настанена въ самоковското желѣзарско училище) разказва: „Съ двѣтѣ си дѣца бѣгахъ до Демиръ-Хисаръ. Тамъ намѣрихъ много войнишки кола, дѣто качихъ и дѣцата си: едното Георги, на една и половина година, качихъ на една кола, а другото, Якимъ, тригодишно — на друга. Слѣдъ врѣме малкото намѣрихъ, а голѣмото, Якимъ, не зная дѣ е. Мѫжъ ми Петъръ Георговъ е въ Америка."

 

 

89

 

 

(6.) Въ Дойранско.

 

18.

 

Мито Илиевъ, родомъ отъ Аканджали (Дойранско) (сега се намира въ гр. Самоковъ), разказва:

 

На 23 юний часътъ около 5 слѣдъ обѣдъ навлѣзе гръцка кавалерия въ селото ни, която бѣ посрѣщната отъ селянитѣ на с. Аканджали. Първо запитаха, кой е кметътъ, и като го посочиха, запитаха кажко кмета тъй и селянитѣ, дали ще се прѣдадатъ, и ако се прѣдадатъ — да събератъ орѫжието. Въ разстояние на 1—2 часа се събра орѫжието, и всѣкиго, който докарваше орѫжие, прѣтърсваха и колкото пари намѣрваха, прибираха ги. Едно отдѣление кавалеристи отъ около 30—40 души тръгна низъ селото за пари и обезчестявания на моми и жени. У двѣ момчета — едното отъ Кукушъ, не му зная името, а едното бѣше отъ с. Сурлево по име Туше Атанасовъ, 18 годишенъ, не се намѣриха пари, и затова първото го извадиха вънъ отъ селото и го убиха, а второто въ селото, въ кѫщата на Георги Кировъ Семерджиевъ съсѣкоха. Послѣ хванаха около 60 души първенци отъ селото, вързаха ги и ги извадиха къмъ корията „Чалъка", мѣстность при селото Кръмлий. Какво направиха съ тѣхъ, не зная. Събрахме хлѣбъ за гръцкитѣ войници, и послѣ ме изпратиха за овни, и като ги докарахъ, изклахъ овнитѣ и ги прѣдадохъ, за да ги готвятъ. Сѫщата нощь имаше писъкъ отъ жени и моми, които бѣха обезчестявани отъ гръцки войници до смърть. Съ очитѣ си видѣхъ какъ обезчестиха снахитѣ на Стоянъ Поповалията, Стоянъ Илиевитѣ дъщери, Пелтекъ Илиевитѣ дъщери и снаха му и 12 годишното момиче на Коста Турбашийски, което се намѣри тамъ. Дали е останало живо, не зная. На сутриньта, 24 юний, въ понедѣлникъ, ме накараха да имъ посоча пѫтя за Дурбали, (Дойранско) отъ кѫдѣто вземаха другъ водачъ, за да ги опѫти за с. Асанли. Като видѣхъ, че Аканджали гори и това, което вършатъ гръцкитѣ войници, избѣгахъ отъ Дурбали къмъ планината. Още излѣзълъ неизлѣзълъ отъ Дурбали и послѣдното тъй сѫщо пламна, както и с. Николичъ. Съ останалитѣ хора въ Аканджали, Дурбали и Николичъ какво се е случило, не зная.

 

 

90

 

Прѣди да излѣза отъ селото си, за да посоча пѫтя на гръцкитѣ войници, видѣхъ отъ всичкитѣ околни села въорѫжени турци да навлизатъ въ селото. И тѣ грабѣли и горѣли български кѫщи и дюкяни. Въ селото ни имаще хора отъ слѣднитѣ кукупши села: Гавалянци, Гърбашелъ, Мияльово, Хръсово, Новоселяни, Калиново и Чугунци. Имаше селяни и отъ дойранскитѣ села: Патаросъ, Сурлево, Неманци, Попово и Брѣстъ. Какво направиха съ тѣзи хора, нищо не зная.

 

Отъ селото Атли (Дойранско) изпратихъ единъ свой приятель, турчинъ по име Садъкъ, да види, що е станало съ дѣцата ми въ селото Аканджали. Като се завърна Садъкъ ми каза, че не можалъ да влѣзе въ кѫщи, защото въ моя дворъ имало трупове отъ избити хора. Той още ми каза: „бѣгай, защото въ вашето село колятъ и убиватъ, когото заловятъ", и азъ избѣгахъ на 24 юний привечерь, и като се покачихъ на Бѣласица планина, видѣхъ че селата Патаросъ, Сурлево, Димонци и Попово бѣха догорѣли, а селата: Аканджали, Дурбали и Николичъ още горѣха.

 

 

19.

 

Кольо Кировъ и Иванъ Милевъ, родомъ отъ с. Акаканджали (Бориславъ) Дойрянско, първия 22 годишенъ момъкъ, втория 33 годишенъ, (сега настанени въ София въ училището „Неофитъ Рилски"), разправятъ слѣдното:

 

На 23 юний — недѣля, слѣдъ пладне приближили гръцкитѣ войски до селото имъ. Всички селяни съ бѣли и гръцки знамена излизатъ да ги посрѣщатъ вънъ отъ селото. Влизатъ гръцкитѣ войски тържествено въ селото и селянитѣ се надпрѣварвали да ги почерпятъ и настанятъ по кѫщитѣ си. Мито Тангъчевъ, първенецъ въ селото, почерпилъ съ 10 оки ракия. Когато платилъ паритѣ на кръчмаря Стаменъ, единъ гръцки войникъ взема кесията на първенеца Мито Тангъчевъ. Слѣдъ това се дава заповѣдь, всички селяни да донесатъ и прѣдставятъ на командиря всичкото орѫжие, което иматъ и заедно съ послѣдното всѣки да донесе, колкото пари има въ кѫщи. Селянитѣ изплашени тичешкомъ отиватъ въ кѫщи и се връщатъ да донесатъ и прѣдставятъ орѫжието и прѣдадатъ паритѣ, искани отъ войскитѣ. Всѣки е занесълъ, каквото е ималъ: имало богати като Мито Тангъчевъ, Георги Шарлаганджи, Георги Наковъ, Стойче и пр., които сѫ донесли по 50, 100 и 150 жълтици и всички други пари, каквито сѫ имали. Отъ часть прибралото орѫжие се прѣдавало на турцитѣ. Когато орѫжието се прибрало, изтръгналъ се единъ патронъ отъ една пушка незабѣлѣзано и се ранилъ единъ гръцки офицеръ въ рѫката. Разсърденъ отъ случката, единъ отъ кавалеристатѣ съ сабя налита върху едно момче, което е държало единъ кавалерийски конь, и го посича. Слѣдъ това българитѣ изплашени, хукнали да бѣгатъ, но се видѣли заобиколени отвсѣкѫдѣ. Почнало се връзването на всички селяни и слѣдъ туй сѫ ги извадили вънъ отъ селото. 10—15 души отъ вързанитѣ

 

 

91

 

освободили, за да приготвятъ сѣно на конетѣ и храна на войската. Нѣкои отъ освободенитѣ сполучили да се закриятъ и избѣгатъ. Извързанитѣ сѫ ги посѣкли на мѣстото. Къмъ черквата женитѣ били събрани всички —отдѣлятъ на друга страна по-старитѣ и ги освобождаватъ по домоветѣ, кѫдѣто заедно съ тѣхъ гърцки войници тръгнали и имъ ограбили всичко, каквото сѫ намѣрили, а главно събрали сѫ и задържали за себе си флорини, пръстени, обици, гривни и пр. Младитѣ булки и момитѣ сѫ ги събрали на отдѣлна страна къмъ каракола (участъка) и тамъ сѫ ги обезчестявали. Въ кѫщата на учителя Дино п. Христовъ, дѣто се спрѣли двѣ моми отъ с. Патаросъ, Дойранско, негови роднини, прѣзъ цѣлата нощъ сѫ подлагани на обезчестяване и зараньта намѣрили ги мъртви.

 

Първиятъ отъ горѣпоменатитѣ очевидецъ, като виждалъ всички тия сцени, закриванъ ту въ кѫщата си, ту въ плѣвнитѣ и плетищата си, какъ неговия роднина Кольо Ташковъ го е промушилъ съ щикъ единъ войникъ, рѣшилъ се да избѣга, като е прѣдпочелъ да бѫде застрѣлянъ, отколкото варварски да бѫде измѫчванъ. Бѣгайки отъ скритото мѣсто до излизането отъ селото, минавалъ прѣзъ улицитѣ, които били покрити съ трупове. Грамада отъ трупове видѣлъ въ двора на Мито Илиевъ. Тази грамада отъ трупове е била отъ жителитѣ на 15 кукушки и дойрански села бѣжанци, които сѫ стигнали въ тѣхното село и били на почивка още отъ петъкъ. Сѫщитѣ тия бѣжанци, прѣди да бѫдатъ избити, сѫ били ограбени, а женитѣ имъ обезчестени. Момчето Киро, слѣдъ като излѣзло отъ селото и сполучило да хване гората къмъ Бѣласица планина, виждало е какъ гори селото му Аканджали още и освѣнъ Ниволичъ и Дурбанли, чисто български села. Туй става на 24, понедѣлникъ, безъ да е имало тамъ българска войска или пъкъ да е минала прѣзъ тѣхъ такава войска. Още въ недѣлята, 23 юний, сѫ били подпалени дойранскитѣ села: Патаросъ, Сурлево, Димонци и Попово, чисто български села. Сѫщото разправя и Милевъ Иванъ.

 

 

20.

 

Сѫщиятъ Кольо Кировъ отъ с. Аканджали (вж. № 19) допълнително е разказалъ по Аканджалийската сѣчь слѣдното:

 

Гръцката кавалерия дошла въ тѣхното село на 23 юний (недѣля), а въ понедѣлникъ на 24 дошла и пѣхота. Щомъ дошла гръцката кавалерия, слѣдъ нея дошли и турци отъ селата Карлий, Ежевци, Гърбашелъ. Събрани били отъ селото всички пушки и дадени на тия турци, които заедно съ гръцката войска се спуснали да обиратъ. Свидѣтеля като бѣгалъ на 24 юний, видѣлъ въ двора на Илиевъ Мито изклани българи, нѣкои отъ които не били още убити и охкали. Тамъ имало бѣжанци отъ селата: Патаросъ, Сурлево, Димонци и Попово (Дойрянско), Чугунци, Маловци, Новоселяне, Гавалянци, Хърсово и Мутулово (Кукушко). Мнозина отъ тия хора сѫ били заклани. Какво е станало съ другитѣ — не знае. Когато бѣгалъ, видѣлъ селото запалено отъ гърцитѣ.

 

 

92

 

Тои видѣлъ че и селата: Патаросъ, Сурлево, Димонци и Попово били запалени още на 23 юний, а неговото село Аканджали, сетнѣ Николичъ и Дурбали били запалени на 24 юний.

 

Момитѣ, които били обезчестявани въ кѫщата на Дино п. Христовъ отъ гръцката редовна войска, се казвать: Велика Костадинова отъ с. Патаросъ, Мария Димчарова отъ сѫщото село. Сѫщо тъй сѫ обезчестени и Вѣрча п. Христова и Лина п. Христова. Въ кѫщата на Иванъ Костовъ Шавалота сѫ обезчестявани женитѣ: Димитрица, Иваница, снахата на Ени Мито и майката на Танче Стойновъ.

 

 

21.

 

Нако п. Димитровъ, родомъ отъ Аканджали, Дойрянско, (сега въ София), на възрасть 17 години. Като очевидецъ разправя слѣдното:

 

Гръцката войска пристигнала на 23 юний въ с. Аканджали. Тържествено била посрещната отъ населението. Тогава имало събрани въ селото съ хиляди бѣжанци отъ кукушкитѣ села и отъ нѣкои дойрянски села. Гърцитѣ първо обезорѫжили населението. Събрали четири коли пушки. Занесени били къмъ с. Кърмлий. За обискитѣ на тѣхно разположение били кмета отъ селото и попъ Стою. Кѫщитѣ били ограбени. Прибрали паритѣ на цѣлото население. И женитѣ най-щателно ги прѣтърсвали за пари. Мнозина били изложени на побои, щомъ проявятъ знакъ на негодувание. Послѣ опожаряватъ селото и избиватъ много хора. Изгорили и турски кѫщи, като на Али Даудовъ, Юмеръ Лейчовъ и други. Туше Сурловски и неговъ единъ другаръ гърцитѣ ги убили още като влѣзли въ селото, защото знаели гръцки. Димитровъ избѣгалъ отъ селото на 24 юний.

 

 

22.

 

Никола Хр. Каралийски отъ с. Аканджали, разказва:

 

На 24 юний бѣхме се екрили въ кѫщата на Китинъ Андовъ заедно съ Нако попъ Димитровъ и стопанина Андонъ; дойдоха на двора снаха ми Еорталия и Мария Ст. попъ Стоянова. Чухме, какъ разправяха, че кѫщата на Стаматъ п. Стояновъ била подпалена отъ гръцки войници, а въ тавана били скрити Стаматъ и Кольо Харизановъ шуря му, гдѣто и живи изгорѣли. До насъ една съсѣдна кѫща горѣше. Тогава ми каза едно турче, да бѣгаме, защото подпалвали и кѫщата, въ която бѣхме и ние. Като излѣзохме да бѣгаме, хванаха ни гръцки войници, вземаха ни паритѣ и щѣха да ни убиятъ, ако не бѣше Кара-Мустафа отъ с. Атлии (Дойрянско), който каза, че смо му слуги, та ни пуснаха. Подиръ насъ бѣгаше Дино Илиевъ отъ с. Сурлево (Дойрянско), върху когото гърмѣха на залпове. Видѣхме, че ударенъ още продължаваше да бѣга, но като излѣзе отъ селото, падна, сетнѣ пакъ стана и съ скръстени рѫцѣ тичаше, но постепено намаляваше тичането, докато най-сетнѣ остана, и не знаемъ, живъ ли е или умрѣлъ. Другаря ми

 

 

93

 

Нако и. Димитровъ ми каза, че Танчевитѣ кѫщи, кѫщата на Дино п. Христовъ и Ильовъ Стояновата кѫща били запалени и изгорѣли. Споредъ думитѣ на Нако имало още кѫщи запалени и дюкяни ограбени. На бѣжанцитѣ отъ другитѣ села, които бѣха останали въ селото ни, всичко имъ разграбили. Какво е станало съ тѣхъ, не зная.

 

 

23.

 

Петъръ Аргировъ, 13 годишно момче, отъ с. Аканджали (сега въ Самоковъ, въ желѣзарското училище) било въ селото си на 23 юний, день, когато е пристигнала гръцката войска. То разправя, че всичкото мѫжко население е било събрано отъ гърцитѣ на едно мѣсто. Отъ дома му извадили и брата му Иванъ. То се укрило въ това врѣме и послѣ е успѣло да избѣга. При излизане отъ селото е видѣло да гори дюкяна на Георги Наковъ и кѫщата на Дино П. Христовъ. За участьта на останалитѣ не знае нищо.

 

 

24.

 

Мито Гугушовъ отъ Акалджали (сега въ гр. Самоковъ) казва слѣдното:

 

На 23 юний щомъ влѣзе въ селото гръцката кавалерия събра слѣднитѣ първенци: Христо Петровъ съ сина му Георги, Дзино и Тошо Накови, Иванъ Точе и Радко Делигогови, Мито Корчевъ, Ени Мито съ момчето му, Георги Демирджи, Христо Упаровъ, Точе Мончовъ, Димитъръ Христовъ, П. Христовъ, Георги Поповали, Аризанъ и Иванъ Стойкови, Христо Кировъ съ сина му, Дино Григоровъ, Мито и Дело Христови Ахтѫнжиеви, Иванъ Тренчовъ, Димитъръ Попчевъ съ сина му, Точе, Кимо и Митушъ Арѫкови, Коста Дѣлевъ, Илия Поповали, Христо Попчевъ, Петъръ Ковача, Георги Стаменовъ, Иванъ Заковъ, Иванъ Мончовъ, Георги Ташковъ и Мито Костовъ и др. Закараха ги къмъ корията Чалъка, дѣто бѣше и турчинътъ Мехмедъ Еминовъ отъ с. Робово. При него имаше 6-ма души българи, вързани, отъ с. Полово. Отъ Аканджаличани отдѣлиха 10 души, между които бѣхъ и азъ, за да намѣримъ сѣно за конетѣ на кавалерията. Като влѣзохъ въ селото, отдѣлихъ се ужъ да взема соль, и вече не отидохъ при гръцкитѣ войници. Кѫдѣто се скрихъ, дойдоха Дино и Дело отъ сѫщитѣ и се скриха въ моята кѫща, отъ кѫдѣто видѣхме какъ селото и полето, подпалени отъ гръцки войници, горѣха.

 

 

25.

 

Пристигналъ търговецъ отъ Дойранъ Г. К. ни разказва по Аканджалийската сѣчь слѣдното:

 

На 30 юний дойдоха въ Дойранъ отъ селото Аканджали Мито и Кимо, двамата братя, арабаджии, слѣдъ като сѫ се лутали по околнитѣ турски села Робово, Атли и др. Тѣ разказваха за грозната участь, която постигнала селото имъ:

 

 

94

 

Гръцката кавалерия е била прѣсрѣщната на 28 юний прѣдъ селото отъ селянитѣ съ бѣли знамена. Слѣдъ това гърцитѣ събрали мѫжетѣ и по указания на турцитѣ отъ с. Аканджали и околностъта отдѣлили отъ тѣхъ 45 души, изкарали ги вънъ отъ селото и тамъ сѫ ги държали една нощь. Отъ тѣхъ сѫ избили 18 души, а за другитѣ не знаеха да кажатъ, какво е станало съ тѣхъ. Тепърва сега на 24 августъ сѫщитѣ двама братя ми разказаха, че узнали отъ турцитѣ, скоро дошли отъ Солунъ, какво тѣзи турци видѣли нѣкои отъ казанитѣ 45 души аканджалийци въ затвора въ Солунъ. Между тѣхъ били и двама братя на сѫщитѣ Мито и Кимо — отъ които единъ е нѣмъ, а другиятъ е най-стариятъ имъ братъ. Тѣ знаяли отъ турцитѣ имената и на други аканджалийци, сега въ Солунския затворъ.

 

Слѣдъ като гърцитѣ отдѣлили ония 45 души, извършили въ селото Аканджали грозни работи: почнали се обири, убийства, обезчестявания и пр. и най-сетнѣ запалили селото. Още прѣзъ нощьта почнали кѫщи да горятъ. Едно момиче, Магда Константинова отъ село Миялево (сега въ Дойрянъ), чиито жители като бѣгали отъ селото сѫ се спрѣли въ с. Аканджалий и тамъ се намѣрили прѣзъ нощьта на 23 юний, разказва, че миялевци били настанени въ джамията на село Аканджали, когато стигнали гърцитѣ. Момичето отъ джамията, гдѣто се е намирало и то, е можало да види, какъ въ една кѫща насрѣща, която е била запалена отъ войскта, живи сѫ изгорѣли хората, които сѫ били вѫтрѣ. Писъцитѣ тя е чувала. Това е разказало сѫщото момиче въ Дойранъ и прѣдъ Уйлямъ С. Куперъ, американски мисионеринъ въ Солунъ. Джамията не е изгорѣла. Слѣдъ като гърцкитѣ войски сѫ си заминали, спасилитѣ се миялевци отишли въ село Килиндиръ. Тукъ се събрали жени и мѫже и отъ други села (отъ Миялево, Чугунци и Килиндиръ). Гърцкитѣ войници сѫ ги закарали на станцията ужъ да ги прѣпратятъ въ Солунъ, понеже ужъ нѣмало храна. Слѣдъ това тикнали въ два вагона само мѫжетѣ, а женитѣ и дѣцата изпѫдили. „Тѣзи нещастници слѣдъ това, като нѣмало кѫдѣ да идатъ, дойдоха въ Дойранъ. Азъ прибрахъ отъ тѣхъ мнозина въ нашата кѫща. Подиръ десетина дена дохаждатъ гръцки стражари и ги изпѫждатъ съ камшици вънъ отъ града. Азъ се опитахъ прѣдъ единъ отъ стражаритѣ да се застѫпя за тѣхъ, а той ми отговори: „Нашиятъ краль не се е билъ за българитѣ, а за гърцитѣ — па нека умратъ тамъ". Обща заповѣдь имаше да се извадятъ вънъ отъ града всички бѣжанци. Въ Дойранъ со бѣха набрали отъ Кукушко и Дойранско до 5—6 хиляди души бѣжанци. Всички немилостиво ги изпѫдиха вънъ отъ града. Това бѣше надвечеръ. Случи се, че една жена, уплашена, кѫдѣ ще иде вънъ отъ града съ три дѣца — мѫжътъ ѝ билъ убитъ — хвърли малкото си дѣте, което носѣше на рѫцѣ, въ езерото, па и сама се хвърли да се удави. Стражаритѣ ги извадиха отъ езерото още живи, и двама гръцки офицери, които идѣха отъ станцията, видѣха това нѣщо и най-сетнѣ се разпоредиха, да оставятъ бѣжанцитѣ въ града. Прѣди да ги прогонятъ отъ града, бѣ дошелъ сѫщия день единъ нѣмски кореспондентъ, който

 

 

95

 

е видѣлъ бѣжанцитѣ и говорилъ съ тѣхъ. Това може да е била причината, че се опитаха да ги изгонятъ отъ града."

 

Споменатитѣ мѫже отъ станцията Килиндаръ били направо изпратени въ затвора въ Солунъ.

 

Сѫщо така сѫ постѫпили гърцитѣ и съ мѫже отъ други села, които сѫ останали живи отъ сѣчьта въ Аканджали; и тѣ се намиратъ сега въ солунскитѣ затвори. Голѣма часть отъ тѣхъ сѫ избити въ Аканджали заедно съ женитѣ имъ.

 

 

26.

 

Пристигналъ българинъ отъ Дойранъ Г. М. разправя по Аканджалийската сѣчь:

 

На 23 юний излѣзохъ отъ Дойранъ, гдѣто бѣше опасно да се сѣди, понеже имаше сражение при града, започнато още на 20. Шрапнелитѣ падаха въ града, и вече се виждаше, че ще бѫде прѣвзетъ отъ гърцитѣ. Азъ зная добрѣ гръцки и намѣрихъ за най-спасително да излѣза отъ града и да се присъединя къмъ гърцитѣ — къмъ войскитѣ имъ, като гъркъ. Отидохъ въ селото Гьевшекли и тамо видѣхъ на 24 юний зараньта турци, дошли съ пушки въ рѫцѣ и съ ограбени нѣща отъ селото Аканджали. Трѣбва да се знае, че гърцитѣ систематично въоржжаваха турското население. Щомъ дойдатъ въ нѣкое село, дѣто има турци, тѣ ще питатъ: „Колко има турци мѫже, които могатъ да носятъ пушка?" Ще се отговори напр.: „Има 50 души". Гърцитѣ тогава ще имъ дадатъ 50 пушки и ще имъ кажатъ: „На ви пушки и идѣте и убивайте българитѣ, правѣте, каквото щете съ тѣхъ". Като видѣхъ въ Гьевшекли турци съ плячка отъ Аканджали, питахъ ги, какво е станало, а тѣ ми отговориха, че въ Аканджали (голѣмо село, въ което имаше и дюкяни съ стока), гърцитѣ плячкосвали и дали воля на турцитѣ да си задигнатъ каквто искатъ отъ кѫщитѣ и дюкянитѣ.

 

Слѣдъ това, като излѣзохъ отъ селото Гьевшекли, чувахъ далечни гърмежи отъ пушки. Срѣщнахъ другъ единъ турчинъ, и като виждахъ, че селото Аканджали, което е наблизо, гори, пакъ го попитахъ, какво има, и той ми обади, че въ селото Аканджали убиватъ, че и той видѣлъ, какъ двама бѣгащи селяни били убити отъ гръцки войници. Продължихъ пѫтя и стигнахъ гръцки войски, които минаваха по посока къмъ Струмица. Прѣди да стигна гръцкитѣ войски, срѣщамъ нѣколко жени и спрѣхъ една отъ тѣхъ и я попитахъ, защо бѣга. Тя ми отговори, че селото имъ Аканджали е въ пламъци и че пушкитѣ, които сега пукатъ, съ тѣхъ убиватъ хората въ селото. Тя ми по-нататъкъ разказа, че тя, като бѣгала още въ селото видѣла, какъ една друга жена гръцки войници хванали и я хвърлили въ пламъцитѣ.

 

Слѣдъ това азъ сгигнахъ пакъ въ Дойранъ, и тукъ видѣхъ единъ нещастникъ, селянинъ отъ Аканджали, който лежеше полумъртъвъ, прѣбитъ отъ бой, нанесенъ му отъ гръцкитѣ войници, които го хванали въ самия градъ Дойранъ и го прѣбили. Той ми разказа

 

 

96

 

слѣдната твърдѣ покъртителна и печална история. Когато навлѣзли гърцитѣ въ Аканджали, той билъ въ селото си. Вечерьта, като почнали да убиватъ, да безчестятъ женитѣ и да запалватъ селото, той заедно съ жена си се скрили недалечъ отъ своята кѫща — жена му въ свинската кочина, на края на съсѣдния дворъ, а той въ единъ търнакъ наблизу. Зараньта се измъкнали и рѣшили да бѣгатъ. Понеже сестрата на жена му била останала въ кѫщи и понеже вече и кѫщата имъ почнала да гори, жена, му не можала да се стърпи и тръгнала да види, какво е станало съ сестра ѝ. Мѫжътъ останалъ скритъ и видѣлъ, какъ единъ гръцки войникъ изкочилъ отъ нейдѣ, спусналъ се върху жена му и я проболъ съ щикъ. Ужасенъ, мѫжътъ ѝ се сдървилъ на мѣстото си и слѣдъ малко избѣгалъ, та три дни се луталъ по полето, като се криелъ денемъ, безъ храна, докато най-сетнѣ достигналъ до Дойранъ. Тукъ веднага билъ хванатъ отъ гръцки войници, обранъ и сетнѣ немилостиво битъ до смърть. Какво е станало послѣ съ него, не зная, защото азъ заминахъ за насамъ.

 

 

27.

 

Гоце Ивановъ отъ с. Попово, Дойранско, (сега въ София) 18 г., напусналъ селото на 28 юний, разправя като очевидецъ долното:

 

Съ пристигането на гръцката войска населението било обезорѫжено и се почнали обири: за пари го подлагали на грозенъ побой. Мѫжетѣ раздѣлили отъ женитѣ. Още първия день изчезнали 30 души отъ селото. Жени и моми били събрани въ кѫщата на Колю Тодоровъ. Тамъ били нападнати отъ пѣхотинци и обезчестявани. Селото било запалено. Изгорѣли и кѫщитѣ на турци — Етемъ, комисионера, хаджи Хафъзъ-Халиловъ, Салишъ Молла Али и други. Слава Колева, слѣдъ като сѫ я обезчесили, била убита на пѫтя. Отъ цѣлото село се спасили само трима: Георги Ивановъ, Трайко Колевъ и Гоце Ивановъ.

 

 

28.

 

Стоянъ Делйовъ, отъ с. Николичъ, (Дойранско), излѣзълъ отъ селото на 23 юний. На 24 с. м. завръща се обратно и дохажда вънъ отъ селото. Въ това врѣме пристига гръцка войска, придружена отъ мѣстни турци. Видѣлъ, какъ войската и турцитѣ, слѣдъ като изпразнили кѫщитѣ, подпалили селото. Сѫщия день видѣлъ още да горятъ селата Аканджали и Дурбали.

 

 

97

 

(7.) Въ Гевгелийско.

 

29.

 

Динка Савовъ отъ гр. Гевгели около 35-годишенъ, по занятие аргатинъ, спасилъ се отъ куршума и ножа на гърцитѣ — сега се намира въ черквата „Св. Мина" въ гр. Кюстендилъ, разказа слѣдното:

 

На 20 юний стана сражение между гърцитѣ и българскитѣ войски до нашия градъ — нашитѣ войски отстѫпиха. Уплашено отъ изстѫпленнята на гърцитѣ, населението почна да бѣга вънъ отъ града. И азъ, безъ да мога да взема поне едно дѣте отъ осмочленото си сѣмейство, понеже гръцки гранати се сипѣха надъ града, избѣгахъ къмъ мостътъ на р. Вардаръ. Макаръ да виждаха добрѣ, че сме прости граждани — бѣха доста близу — гърцитѣ почнаха да ни обстрѣлватъ съ орѫдията върху мостътъ. Пръснаха се бѣжанцитѣ и мнозина паднаха убити. Напр. на малко разстояние отъ мене една граната падна въ една купчинка бѣгащи жени и дѣца, отъ които 5—6 души паднаха убити на земята, а другитѣ съ писъкъ, безъ да обръщатъ очи къмъ тѣхъ, продължиха бѣгството си. На 10—15 крачки се пръсна и друга шрапнела на пѫтя и уби трима. Паднаха още много шрапнели върху ни, но азъ бѣхъ доста напрѣдналъ та не видѣхъ и тѣ дали взеха такива грамадни жертви както първитѣ. Така бѣгайки, силно обстрѣлвани отъ гръцката артилерия, качихме се на с. Стояковската височина, обърнахме се да видимъ, що става слѣдъ насъ, и видѣхме че с. с. Сехово, Шлйопенци, Мачуково, Смоль и Баялци бѣше ги обхваналъ огънь. Горѣха въ редъ и нивитѣ. Отъ тамъ продължихме пѫтя си прѣзъ Дойранъ — тамъ намѣрихъ двѣтѣ си дѣца, които сполучили да избѣгатъ отъ полето. Прѣзъ Струмица, Пехчево, Дупница стигнахме въ Кюстендилъ. Ужасна мизерия прѣкарахме по пѫтя: гладни (само кѫдѣто не бѣше избѣгало населението, просѣхме храна), голи, боси, изморени . . .

 

Томе Тановъ отъ с. Мързенци (Гевгелийско), като потвърдява горѣказаното (той сѫщия день билъ на пазаръ въ града), прибавя: „азъ, съ четири фамилии отъ моето село бѣгахме прѣзъ селата Мързенци,

 

 

98

 

Градецъ, Конче и Търновци. Тамъ се спрѣхме 2—3 дена. На третия день почнаха да пристигатъ бѣжанци отъ къмъ Тиквешията и разказаха, че сърбитѣ въорѫжавали турското население и заедно съ тѣхни войници устройвали сѣчь на българитѣ като опожарявали всички села. Ние видѣхме, че горятъ селата Пиперево, Конче и Габровци, а послѣ по пѫтя се научихме отъ настигнали ни бѣжанци, че изгорѣли и селата Лѣсковица, Гарванъ и Скоруша. Прѣзъ нощьта дойде отъ с. Конче единъ човѣкъ и поиска да се събератъ въорѫженитѣ селяни отъ Гръповци и да отидатъ на помощь на с. Конче, което го заобиколили вече сърби и турци, и тѣзи запалили крайнитѣ кѫщи и се сражавали съ защищаващитѣ се селяни. Продължихме пѫтя си прѣзъ Радовишъ, Пехчево и стигнахме въ Кюстендилъ.

 

Въ Пехчево ни настигна спасилъ се човѣкъ отъ Конче и каза, че помощь не имъ отишло отъ никъдѣ, почти всички кѫщи били изгорени, запаленъ билъ и манастирятъ „Св. Спасъ".

 

 

30.

 

Пристигналъ бѣжанецъ отъ Гевгели ни разказа слѣднитѣ подробности за жестокоститѣ, станали въ града:

 

На 20 юлий слѣдъ отстѫпването на българската войска, гр. Гевгели биде прѣвзетъ отъ гръцка войска, която още при влизането ограби часовникарскитѣ дюкяни на Илия Ташковъ, Г. Семинаковъ и кондураджийския дюкянъ на Илия п. Ивановъ. Всичкото население, което срѣщнаха по улицитѣ, биде арестувано.

 

Подиръ 3—4 часа пристигна четата на воеводата „Кара Пано", придружена отъ мѣстнитѣ забѣгнали прѣди три дни граждани — андарти, а именно: Никола Цицовъ, двамата негови братя Наумъ и Кирилъ, струмичкия войвода Димитракъ съ своитѣ близки и други. Още сѫщия день заловиха аптекарчето Вангелъ Иванчовъ, родомъ отъ Гумендже, въ кѫщата на неговия вуйчо X. Дельо (гръкъ), и слѣдъ като го отведоха въ правителствения домъ, момчето биде посѣчено на парчета. На 22 с. м. заловиха незабѣгналитѣ съ българската войска граждани, отъ които едни бидоха посѣчени и убити, други изпратени подъ силна стража и изтезавания въ Солунъ, а отъ тукъ на заточение въ Гърция.

 

Граждани, за които се знае, че сѫ положително убити на Гумендженската станция и на вардарския мостъ, сѫ: х. Тано, Гоно Мамковъ, Антонъ Калайджията, Хр. Ковачовъ, Гопо Тутушовъ, Фиро х. Митровъ. Има още други, на които имената отъ часть се знаятъ, като се мислятъ да сѫ на заточение. Такива сѫ: Мих. Иосифовъ, Спиро Шекерджията, Григоръ х. Митровъ, Василъ Зафировъ (изъ с. Столково), свещеникъ Григоръ (изъ с. Богданци), Петъръ Дерменджиевъ, Димитъръ Кафадаровъ (изъ с. Петрово), Спасъ Франговъ, Теофанъ Фотографчията и др. . . . Повечето отъ горѣизброенитѣ

 

 

99

 

лица бидоха заловени въ българокатолическата духовна митрополия, кѫдѣто бѣха намѣрили прибѣжище за 8—10 дена, а нѣкои сѫ заловени отъ пѫтя. Взети сѫ отъ кѫщи и затворени въ солунския затворъ Еди-Куле: Нокола Димовъ, Гоно Елимовъ съ сина си Костадинъ, Христо Пецовъ, Мито, Тано, Фиро Камберови и още много други, щото числото на всички възлиза на 150 души.

 

Въ с. Муинъ избити сѫ отъ 8—10 души българи. Четата на Мих. Тоновъ, изъ с. Богданци, подпали и изгори живъ селянина Гоно Капсаровъ, поставенъ да изгори всрѣдъ селото между българската и гръцката черкови.

 

На 24, 25 и 26 юний цѣлата Гевгелийска чаршия биде ограбена и опустошена пакъ отъ гръцкитѣ андарти, а именно магазиитѣ на: Мирче Димитриевъ, Юрданъ Гѫчовъ, Хр. Старидѣловъ, Гоно Иосифовъ, Стоянъ Щиплията, Иванъ Чалановъ, Фиро х. Митровъ, Владе Икономовъ, Мито Ковачовъ, Гоно Илимовъ, Григоръ Иосифовъ и др. нѣкои.

 

Ограбени сѫ и кѫщитѣ на всички по-главни граждани. Опожарени сѫ едната кѫща на Мирче Димитриевъ въ града и кѫщата на Аргиръ Манасиевъ и Гр. Тотевъ въ с. Семово на самъ Петровъдень. Рѣдки сѫ лица, които можаха да запазятъ живота си, и то благодарение на голѣми суми пари, която сѫ давали. Отъ с. Богданци събрани сѫ повече отъ 2.000 лири, а отъ с. Стояково около 1.500 лири.

 

Слѣдъ като се каза, че горнитѣ и друга нѣкои села оставатъ въ сръбска територия, по разпоредбата на андартина Мих. Шоповъ задигна се голѣмо количество жито, пашкули и прочее и се прѣвози въ ближното село Мачуково, което се мисли да остане въ гръцка територия.

 

Обикновено бѣше да се псува, да се ругае, да се бие всѣки, който се каже българинъ. Безчестия сѫ извършени много въ града и околията. У насъ е срамно да се изповѣдватъ изнасилени жени, и затова рѣдко се казватъ имена.

 

 

31.

 

Разказъ на Иоакимъ п. Дучевъ и Гоне Чавдаровъ отъ с. Богданци, Гевгелийско.

 

Бѣжанцитѣ селяни разправяха, че гърцитѣ убивали всички българи безъ разлика на възрастъ и полъ. Палили и разграбвали имущества. „Не слѣдъ много чухме пушечни гърмежи въ околнитѣ села, а по-послѣ забѣлѣзахме пламъци въ селата: Мачуково, Сеово, Шльопинци, Орѣховица, Баялци и други. Най-много пострадаха селата: Сеово, Орѣховица и Шльопинци. Нѣмаше съмнѣние, че и насъ чакаше сѫщата участь. Ето защо прѣди да бѫдемъ застигнати отъ гръцкитѣ войски, около 80 фамилии отъ селото побѣгнахме, а около 370 останаха тамъ. Какво о станало съ тѣхъ, не знаемъ."

 

Въ бѣгството си минали прѣзъ гората покрай с. Валандово, с. Костурно, Струмица прѣзъ Пехчево за България. По пѫтя мнозина

 

 

100

 

отъ групата сѫ изгубени. Дали сѫ били застигнати отъ неприятеля и избити, или сѫ избѣгали по други пѫтища, не се знае. Гоне Чавдаровъ е изгубилъ двамата си братя, сестра си и жена си съ малко момиче. По-късно се научилъ, че тя била въ с. Дутли (Дойранско) и тамъ е добила малко дѣте. Братовата жена на сѫщия, която е пѫтувала съ него, е погрѣшила пѫтя и не се знае дѣ е. Нѣкой разправялъ, че е дошла до Струмица, а по-късно никой не я видѣлъ. Освѣнъ изгубенитѣ отъ групата има и умрѣли по пѫтя. На Дине Петрушевъ умрѣли двѣ дѣца отъ изтощение. Еленка Митова, 19-годишна, умрѣла отъ страхъ и изтощение. Василъ Христовъ, 3-годишно дѣте, умрѣло отъ страхъ и изтощение.

 

 

32.

 

Въ гр. Самоковъ има двѣ изгубени дѣца безъ родители отъ Гевгели. Тѣ сѫ братче и сестриче. Момчето се казва Тома Зариновъ 11-годишно, а сестричето му Свобода 4—5-годишно. Момчето разправя, че при бѣгането си случайно намѣрило сестричето си Свобода въ единъ каикъ (корабъ) на р. Вардаръ съ други хора и дошло тукъ въ Самоковъ. Сега тѣ живѣятъ въ кѫщата на подпрѣдседателя на комисията Р. Христовъ ул. Митрополитска № 154. За родителитѣ казватъ, че сѫ останали въ Гевгели, Кога сѫ избѣгали, не знаятъ да кажатъ.

 

 

33.

 

Козарчето Мито Ивановъ, 19-годишенъ, родомъ отъ с. Смоквица, Гевгелийско, на 19 августъ 1913 г. въ Дупница разправя слѣдното:

 

1. Селото Мързенци, Гевгелийско, 22 кѫщи, на 20 юний съ газь запалено и изгорено отъ гърци въ сдружение съ циганитѣ отъ с. Чичево. По-голѣмата часть отъ мѫжетѣ изклани, женитѣ обезчестени, а момитѣ взети въ плѣнъ и изпратени неизвѣстно кѫдѣ. Село Мързенци е половина часъ отъ Смоквица. Това е станало на 19 и 20 юний.

 

2. Въ родното соло на Мито Ивановъ, Смоквица, сѫщото извършили само че вмѣсто гърци — сърби въ съдружие съ турци. Нѣкой си Тодоръ, черногорецъ, съ 4 души сърби, войници, на чело на около 300 души турци отъ околнитѣ села нападналъ на 20 юнийселото. Запалили 10 кѫщи, заклали 7 души: Хр. Марковъ, 20-годишенъ, зетя му Иванъ, 45-годишенъ, Янко Георгевъ, 22-годишенъ, брата му Костадинъ, 31-годишенъ, Мито Поповъ, 30-годишенъ, Мито Джалъзовъ, 28-годишенъ, Хр. Рамадановъ, 40-годишенъ.

 

Отъ селото взели 100 лири турски. Заграбили и покѫщнината.

 

3. Село Балинци, Гевгелийско, 30 кѫщи, цѣлото е опожарено на 19 и 20 юний отъ гърци и цигани. Въ една кѫща изгорѣха 3 дѣца, 2 жени и 1 мѫжъ, понеже бѣше заключена вратата. Кѫщата се намнра всрѣдъ селото. Имената на изгорѣлитѣ не зная. Женитѣ въ селото бидоха обезчестени, а по-хубавитѣ гърцитѣ ги закараха въ плѣнъ — не знамъ кѫдѣ? Стоката на селянитѣ е заграбена. Отъ с. Мързенци до с. Балинци има 10 минути разстояние.

 

 

101

 

4. И с. Брайковци (четвъртъ часъ на изтокъ отъ Балинци, 50 кѫщи) цѣлото изгорѣ, пакъ запалено отъ гърци и цигани все на 19 и 20. Стоката ограбена. Дали има избити човѣци и обозчестени жени, не знаемъ. Първомъ селянитѣ се скитаха по други села, а сетнѣ се върнаха. „Бегътъ" имъ купи чадъри.

 

И селото Костурино, Струмишко, е изгорено отъ гърцитѣ.

 

 

34.

 

Селото Баялци, Гевгелийско. На 19 юний селото изгорели гръцки кавалеристи, а жителитѣ избѣгали. Останали само 12 души, между които има 7 жени и 5 мѫже.

 

Отъ с. Робово, Струмишко, Милка х. Манчева разказва, че сѫ убити отъ тѣхното село селянитѣ: Спасо Г. Боневъ, Кольо Бисеринъ и Василъ Терзи Ристевъ; тѣ сѫ избити въ с. Ратево, Мелнишко, и имъ е закарана всичката дребна стока — около 140 овци.

 

 

35.

 

Гр. Гевгели. Дѣтето Аргиръ, 9-годишно, не знае участьта на родителитѣ си; сега со намира въ Радомиръ.

 

С. Сеово. Опожарено отъ редовни гръцки войски. Очевидци: Христо Милковъ и Мито Гоневъ.

 

 

№ 36.

 

(Прѣводъ отъ едно писмо, писано на холандски и публикувано въ холандския вѣстникъ „Het Handelsblad".

 

Достопочтеному отцу Ферхенъ, свещеникъ въ Вюствезелъ, (Холандия).

 

Зейтинлѫкъ (Солунско), 4 юлий.

 

Отъ врѣме на врѣме отправлмъ по едно писъмце до милото си сѣмейсто и убѣденъ съмъ, че то ви съобщава извѣстията, относящи се до мене. При все това, този пѫть съ удоволствие се обръщамъ къмъ васъ, и дългъ ми е това. Едно задоволство за мене е туй, че, когато ще получите това писъмце, двѣ години ще да сѫ се изминали отъ най-приятнитѣ часове, които съмъ прѣкаралъ при васъ; вамъ дължа, въ голѣма часть, празника на 6 августъ 1911 г. Вие се показахте благосколоненъ къмъ сѣмейството ми, много пѫти ме и запитвахте въ изпълнението на нашата тъй бѣдна мисия; дългъ, може-би, още и отъ обичъ къмъ човѣчеството. Да, отче, откровено казано, струва ми се, че съмъ принуденъ да сторя нѣщо за Македония. Дължа ѝ не само работнитѣ си часове и живота си, но и една особна помощь, прѣдъ видъ на сегашнитѣ обстоятелства.

 

Отъ вѣроизповѣдна точка зрѣние, цѣла Македония е повѣрена на грижитѣ на лазариститѣ, а ние броимъ още само 8 свещеника въ една такава широка страна, Ние имахме добри помощници въ селата, 9 млади свещеници, които идватъ често, съ рискъ на живота си, да

 

 

102

 

ни освѣтляватъ върху жалнитѣ събития по тѣхнитѣ мѣста. И понеже имаме работа изключително съ българи, често ни е прискръбно, като гледаме какъ България се злослови.

 

Отецъ Христофоръ дойде напослѣдъкъ отъ Богданци. „Българитѣ — разказа ни той — отдавна (въ края на 1912) бѣха завзели нашитѣ села. Когато се подкачи новата война въ срѣдата на юний, български войници обикаляха улицитѣ на селата, като подканяха българи, гърци и турци да бѣгатъ, защото, казваха тѣ, нѣма нишо по-опасно и по-ужасно отъ топовнитѣ гърмежи."

 

Отъ туй поведение на българскитѣ войници ще може да си съставите точно понятне за лъжитѣ, що се пущаха въ ходъ отъ гръцитѣ по „българскитѣ жестокости". Какво ни разказваха тѣ, особено за Сѣръ! Е добрѣ, двама американци, чиновници въ единъ голѣмъ тютюневъ складъ, ни разказаха за всичко станало въ този градъ.

 

Прѣди всичко въ Сѣресъ имало твърдѣ малочислена българска войска. Тъй щото, не можейки да брани града срѣщу гърцитѣ, тя се отегли, когато гърцитѣ наближаваха постепенно. Тутакси сѣрското гръцко население развѣ знамената и захвана да стрѣля върху оттеглящитѣ се българи. За да го накажатъ за това, българитѣ се повърнаха и, слѣдъ като избиха главатаритѣ имъ, тръгнаха си пакъ, защото гръцката войска наближаваше. Това бѣше знакъ на пълно безредие въ Сѣръ. Гърци, евреи и турци, българи отъ града грабятъ, колятъ, пожарятъ и пр. Нашитѣ двама американци се уплашили отъ най-лоши послѣдствия и, възползувани отъ единъ случай, избѣгали къмъ Солунъ.

 

И тъй, гърцитѣ лъжатъ постоянно, за да прѣдставятъ прѣдъ Европа българитѣ като диваци. Когато, на 17 юний гърцитѣ изклаха и изпозатвориха българитѣ въ Солунъ, тамъ имашо единъ белгиецъ, единъ арменецъ и единъ левантиецъ. Пристига при тѣхъ една група войници: „Вие сте българи!" — „Не" — „А защо този се криеше?" питатъ войницитѣ и сочатъ арменеца. — „Азъ съмъ арменецъ и си отивамъ по работа" — „Дѣ работите?" — „Тукъ, наблизу". „Ще ви заведа до тамъ, за да ви пуснатъ да минете, войницитѣ нѣма да ви познаятъ и тогазъ . . ."

 

Излизатъ, и когато армебеца наближава до работилницата си, бива застрѣлянъ отъ войника. Белгиеца се втурва навънъ и, безъ да обръща внимание на войницитѣ, които биха малтретирали и него, упрѣкава убиеца за подлостьта му. Работата не се свърши само съ туй. Двама отъ войницитѣ, които видѣха арменеца че падналъ, отишли къмъ кѫщата на майка му; съобщили ѝ, че синъ ѝ е въ опасность и поискали възнаграждение да го спасятъ.

 

— Синъ ми? земето, на, всичкитѣ ми пари, но спасете сина ми!

 

И хищнитѣ грабители взели на жената паритѣ.

 

А въ Гевгели? Когато този градъ падна въ гръцки рѫцѣ, тамошното българско население и онова отъ Сеово избѣга задъ вардарския мостъ. Какво направятъ гърцитѣ? Стрѣлятъ съ топове върху нещастнитѣ бѣжанци и избиватъ нѣколко отъ тѣхъ.

 

 

103

 

Прѣди нѣколко дни, единъ бившъ ученнкъ, слѣдъ като тичалъ цѣла нощь, пристигна въ семинарията при насъ и ни разказа, че всички младежи отъ 10 години нагорѣ били изклани; между тѣхъ билъ и единъ отъ най-добритѣ ученици.

 

Истина е, че гърцитѣ гледатъ много добрѣ въ Солунъ раненитѣ пленници българи, но това се прави само да се лъжатъ европейцитѣ, а нашитѣ свещеници знаятъ, че въ вѫтрѣшностьта на страната тѣ не сѫ тъй съвѣстни; тукъ захващатъ да се смѣятъ на тѣхнитѣ „български жестокости", за каквито пишатъ въ нашия печатъ.

 

* * *

 

Отче, излагамъ ви тъй подробно своитѣ мисли, за да ви направя българофилъ. За обезпечение бѫдѫщето на нашата мисия, поражението на гърцитѣ е необходимо: тѣ не могатъ да търпятъ католици. Съ голѣма мѫка прѣди единъ мѣсецъ допуснаха тѣ на нашитѣ милосърдми сестри да гледатъ около хиляди ранени. Сестритѣ бѣха въ състояние да вършатъ тази работа именно сега, прѣзъ ваканцията. Е добрѣ, гръцкитѣ власти, може би съ цѣль да парализиратъ влиянието на сестритѣ, сториха всичко, за да имъ отнематъ туй добро дѣло.

 

Въ Кукушъ единъ мисионеръ и 10 сестри притежаватъ двѣ кѫщи, която бѣха спасени благодарение на френското знаме, което били забили надъ кѫщитѣ си; събрали тамъ 500 македонци-българи, повечото католици. Но гърцитѣ пакъ намѣрили срѣдство да попрѣчатъ и на този актъ на мелосърдие: на бѣжанцитѣ, скрити въ кѫщитѣ, било забранено да стѫпватъ вънъ отъ кѫщи. Случило се неизбѣжното, а именно, че между тѣзи бѣжанци, натъпкани на тѣсно и безъ хлѣбъ, избухнала епидемия; една страшна холерина косяла по 6—7 души дневно.

 

Дали туй, което сега ще ви сѫобщя, е най-тежкото? Може би, че не. Слушайте. Единъ нашъ братъ во Христѣ г. Алоати, италиянецъ, уредилъ прѣди 25 години, съ сестра си като наставница, една хубава конгрегация за подготвяне млади българки къмъ благочестивъ животъ и обучаване македонската младежъ въ селскитѣ училища. Конгрегацията, която брои сега 40—50 евхаристинки, има главния си домъ въ Палеорци, едно твърдѣ широко стопанство, купено съ наслѣдство отъ г. Алоати. Въобще г. Алоати се намира въ нашата семинария въ Зейтинлъкъ, но прѣдъ видъ на трудноститѣ, рѣшилъ да остане въ Палеорци. Въ началото на войната българитѣ бѣха господари на Дойранъ, Палеорци и околноститѣ, но, прѣдъ видъ на малобройностьта имъ, бѣха принудени да се оттеглятъ.

 

Когато се започна сражението около Дойранъ, повечето отъ селянитѣ бѣгаха къмъ Палеорци, тъй че евхаристинкитѣ имаха, въ своята мизерия, да хранятъ дневно по 5—600 души. Между тѣхъ имаше 15 българи, тежко ранени на бойното поле, и бѣха добрѣ гледани. Г. Алоати знасше, обаче, че този начинъ на дѣйствие е опасенъ.

 

 

104

 

Той използува първия случай и прати единъ свещеникъ въ Гевгели да увѣдоми гръцкитѣ власти. „Много късно!" било му отговорено. „Войници тръгнаха още днесъ за Палеорци. Извѣстия ще получите за това".

 

Тази вѣстъ бѣшо ужасна. Една шайка навлиза въ монастиря, безъ да слуша протеститѣ на живущитѣ въ него.. За нѣколко минути монастиря и църквата биватъ ограбени. Отецъ Алоати помолилъ тримата офицери, които се намирали на чело на бандата, да изкаратъ войницитѣ. Не слушатъ, а единъ войникъ забѣлѣзва едного отъ нашитѣ свещеници (най-добрия отъ всички, ректоръ на евхаристинкитѣ) и извиква: „Ето единъ комитаджия". Войницитѣ като диви се нахвърлятъ всички върху попъ Тръпче. От. Алоати се втурва на помощь на другаря си; отстраненъ бива отъ войницитѣ съ щикъ и принуденъ да гледа едно ужасно гледище: добрия нашъ свещеникъ биде свързанъ, битъ и покритъ съ рани отъ главата до петитѣ и ревѣше отъ болки. Отецъ Алоати молѣше да му не правятъ вече зло.

 

Дохажда и неговия редъ. „Дѣ е Аргиръ" питатъ го (Аргиръ е четникъ, българинъ, борецъ за независимостьта на Македония противъ гърци и турци). „Дѣ е Аргиръ? — „Нѣма го въ монастиря". — „Лъжете!" Г. Алоати удря три пѫти върху своя молитвеникъ: „Кълна ви се, че Аргиръ не е въ монастиря". — „Ще ви убиемъ!" — „Отъ хората не се боя, а само отъ Бога!" — „20 минути срокъ ви давамъ, и ако но ни отговорите, смърть!" — „Не чакайте. И подиръ 20 минути истината ще ви кажа, защото за истината искамъ да умра".

 

Аргиръ не бѣше въ Палеорци, ала селянитѣ въ туй село бѣха всички малтретирани и бити; момитѣ и женитѣ вързвани по три, бити и хвърляни въ краката на конетѣ. Едно 8—9-годишно дѣте било вързано о едно дърво прѣдъ очитѣ на родителитѣ си и селянитѣ. Най-сетнѣ г. Алоати и помощницитѣ му свещеници биватъ изпратени полумъртви подъ стража въ Гевгели, на 3 часа разстояние. Свещеникъ Тръпче не можалъ да стигне до тамъ. Бандата, съ двамата офицери, продължава да граби монастиря. Сестра Алоати се обръща къмъ едного отъ офицеритѣ: „Ние не можемъ да стоимъ повече тукъ съ вашата банда; каквото се вижда, намѣрявате да нощувате тукъ, държа ви отговорни за всичко каквото можо да се случи на монастиря. Азъ, съ сестритѣ, сирачетата и бѣжанцитѣ ще идемъ въ Гевгеля и ще се върнемъ тукъ, когато се умири. До тогазъ вие сте отговорни за моя монастиръ." Туренъ до стѣната, офицера казва на другаритѣ си: „Католикинитѣ по-дяволъ излѣзоха отъ насъ".

 

На утреньта г. Алоати биде освободенъ, отецъ Тръпче повърнатъ въ монастиря, а българитѣ изпратени въ Солунъ. Въ този моментъ сѫ запяти съ лѣкуване на ранитѣ и търсене на хранителни припаси. Пари и др., надѣваме се, ще ни бѫдатъ дадени благодарение намѣсата на френския консулъ. Слѣдъ като узнахме за всички тѣзи ужаси, увѣдомихме консула, който отправи протестъ до краль Константина лично.

 

Мислите ли, че съмъ ви изброилъ всичкитѣ ужаси, които сподѣлиха нашитѣ католици, отче? Уви! безброй сѫ тѣ! Католишкия

 

 

105

 

Кукушъ е съсипанъ, апостолитѣ на католицизма изклани, католишкитѣ села Алексово, Сеово, Рошлово, Мурарци, съвършено унищожени. Кѫщитѣ сѫ ограбени или изгорени. За изгоренитѣ и опустошени наши църкви не ви говоря. Нашата „Св. Богородица" въ Кукушъ; нашитѣ нови, макаръ малки, църкви въ Алексово, Моино и другадѣ сѫ унищожени.

 

За страха, които всѣкѫдѣ чувствувахме, не говоря. Не ни ли бомбардираха четири пѫти на нѣкои мѣста, като при Гевгели? Нѣма да говоря за нашитѣ бѣжанци-католици въ Карадагъ; имаме около дванадесеть католишки села. Подиръ битката при Кукушъ, нашитѣ селяни, отъ страхъ прѣдъ гърцитѣ, избѣгаха къмъ България. Единъ ученикъ, които прѣди 15 дни се върна при насъ въ семинарията, слѣдъ като прѣтърпѣлъ най-жестоки страдания, ни разказа, че добитъка имъ (волове и биволи) запрѣли, не можли да теглятъ колата оттатъкъ Струмица. Гръцката войска пристигнала, заловила бѣжанцитѣ, поставяла на групи женитѣ и дѣцата отпрѣдъ, а мѫжетѣ отзадъ и всички били заобиколени отъ войници съ щикове.

 

„Какво да ги правимъ, капитане?" питали войницитѣ. „На всички главитѣ долу!" отговорилъ офицера. Другъ офицеръ, обаче, забѣлѣжилъ, че тѣ били искали отъ солунския комендантъ свободенъ пропускъ. Почакали и получили извѣстие, всѣки бѣжанецъ да се върне въ селото си.

 

И ученика прибавн, че понеже селото имъ сѫ унищожили, много отъ хората ще измратъ.

 

Нѣма да говоря и за нашитѣ плѣнници-католици. Нашиятъ най-добъръ семинаристъ видѣлъ като арестували баща му и брата му. Каква ще бѫдо, или е била, участьта имъ въ гръцки рѫцѣ? Никой не може нищо да ни каже по това. Майка му била малтретирана и бита, и този семинаристъ, 12—13-годишно дѣте, гледа майка си въ една чужда кѫща, понеже бащиното му огнище било разсипано и унищожено. И туй което казвамъ за своя ученикъ, може да се е случило съ много други.

 

Да, наистина, отче, всички тѣзи ужаси ви каратъ да се просълзите. И тйъ ние самитѣ страдаме, а трѣбва да утѣшаваме. Ние, мисионеритѣ въ Македония, тъй малобройни, трѣбва да утѣшаваме и помагаме; тази идея за помагане ме прѣслѣдва постоянно. Но какво можехъ азъ, младъ мисионеръ и тйй малко опитенъ? Г-нъ Керкове обѣща да ме подкрѣпя, но прѣдпочтително е нашия добъръ депутатъ да се прѣдаде всецѣло на своитѣ хубави патриотически дѣла.

 

И тъй, отче, апелирамъ къмъ Вашитѣ грижи и усърдие за мисиитѣ. Спомнямъ си още съ каква пламенность ми проповѣдвахте на 6 августъ 1911 г. — деньтъ на първото ми богуслужение, великолѣпното дѣло за разпространението на вѣрата. Нѣщо отъ този редъ не може ли да се направи при тѣзи тъй скръбни обстоятелства? Спомнямъ си, че въ 1897 г. (тогазъ едва бѣхъ 13-годишенъ) прѣзъ гръцко-турската война въ Вюствецелъ се извърши едно богослужение въ полза на Гърция, която бѣше не католишка, а само християнска страна. Прѣзъ Балкано-турската война въ 1912 г. се помагаше сѫщо

 

 

106

 

и на сърби, и на българи и на гърци, които — тъй казваха поне — бѣха се осмѣлили да дигнатъ кръста срѣщу полумѣсеца.

 

Сегашната война показа добрѣ, колко малко довѣрие заслужватъ нѣкои отъ тѣзи нови „кръстоносци". Но засега ние се питаме: какво ще стане съ католичеството въ Македония? Осмѣлямъ се да твърдя, че католицизма сега зависи, въ голѣма часть, отъ разположенията, които ще правятъ латинскитѣ католици спрямо своитѣ събратия въ Ориента. Македонскитѣ католици сѫ и ще си останатъ католици; това е безспорно. И прѣзъ врѣме на войната тѣ почти всѣки день показваха, че прѣдпочитатъ по-скоро да умратъ отколкото да послѣдватъ схизмата (православието).

 

Но, прибавямъ: понастоящемъ сѫществуватъ вече много спънки, които отклоняватъ отъ насъ схизматицитѣ. И ако тѣзи схизматици намѣрятъ сега у насъ вѣра и любовь, тѣ ще минатъ (особено българитѣ, които не сѫ тъй опорити като гърцитѣ) къмъ истинската църква, особено въ случай, ако Македония стане автономна или ако тази область бѫде поставена повече или по-малко подъ покровителството на западнитѣ католишки държави.

 

Имамъ и друга една молба да Ви отправямъ, отче. Между тукашнитѣ католици нѣма още обичай да се служи парастасъ за покойнитѣ роднини. Може-би въ вашата благочестива енория има лица, които искатъ да си служатъ таквизъ парастаси. Така, вие, отче, и роднинитѣ ми, подкрѣпихте многократно моята бѣдна мисия. Като Ви благодаря за подкрѣпата, повтарямъ отново молбата си.

 

И сега, отче, макаръ че туй писмо би ви наскърбило, мога, обаче, да ви увѣря, че за мене не трѣбва твърдѣ да се безпокоите. Истина е, че отъ 8-тѣхъ мисионери, прѣмѣстени въ Македония, оставатъ само трима, и то само за да плачатъ и изложени на най-голѣми опасности. Отецъ Алоати, основатель на Евхаристинската обитель, отдалеченъ отъ града и отъ пѫтя, ще има още много неприятности съ войницитѣ и грабителитѣ; отецъ Михаилъ, мисионеръ въ Кукушъ, се занимава все още съ своитѣ бѣжанци, на брой 500; около 50 отъ тѣхъ вече измрѣха и безжалостната болесть би могла да го сполети и него като болнитѣ му; отецъ Мажъ, мисионеръ въ Енидже, е виждалъ вече, какъ летятъ гранатитѣ и куршумитѣ надъ и прѣдъ жилището имъ, и сега още гърцитѣ го удостояватъ съ всѣкакви непрѣстанни трудности.

 

Но тукъ, въ семинарията въ Зейтинлѫкъ, на два километра отъ Солунъ, всичко е тихо. Дребнитѣ неприятности, каквито ни правятъ войницитѣ, скоро се забравятъ.

 

Изглежда, че е сключено 15-дневно примирие въ Букурещъ. Нека пожелаемъ, щото мира да се въцари отново въ Македония. Тази плодородна земя, дѣто има хубави и голѣми села, сега прѣдставлява само една сѫщинска пустиня. Подиръ сключването на мира ще можемъ тутакси да се занимаемъ съ нашитѣ католици, да строимъ училища, църкви, кѫщи и пр.

 

Разчитайки на вашето усърдие, оставамъ вашъ твърдѣ прѣданъ и признателенъ.

 

    Ф. ванъ-десъ Йукхейдъ.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]