Гръцкитѣ жестокости въ Мaкедония прѣзъ гръцко-българската война

Любомиръ Милетичъ

 

Документи за гръцкитѣ жестокости

 

II.

 

(8.) За Демиръ-Хисарско

    № 37. Убийствата въ с. Германъ споредъ данни отъ Димитъръ Търсьовъ отъ сѫщото село  107

    № 38. За ужасното клане въ с. Кърчово споредъ разказа на Марко Буракчиевъ  108

    № 39. За клането въ с. Кърчово споредъ разказа на Атанасъ Ръждевъ  109

    № 40. За избиването на много жители отъ с. Цървища и изгарянето на сѫщото село по данни отъ Илия Костантиновъ  111

    № 41. За сѫщата участь и на с. Крушево по свѣдѣния отъ Иванъ Божовъ и Харалампи Янкуловъ  112

    № 42. За избѣгалото население отъ с. Шугово по разказа на Вельо Митовъ  112

    № 43. Други подробности за с. Шугово  112

    № 44. Разказъ за масови убийства на българи въ с. Долни-Порой  113

    № 45. Свѣдѣния отъ Тома Стояновъ за убити 25 първенци въ Баракли Джумая  113

 

(9.) За Сѣрско

    № 46. Свѣдѣния отъ Лазаръ Томовъ за събитията въ гр. Сѣръ между 22 и 23 юни  115

    № 47. Разказъ на Благой Петровъ за поведението на гърцитѣ въ гр. Сѣръ слѣдъ 22 юни и за убийства, извършени отъ тѣхъ  116

    № 48. Подробенъ разказъ на Георги Бѣлевъ, родомъ отъ Струмица, за масовото клане въ гръцката дѣвическа гимназия  118

    № 49. Подробно описание на клането въ гръцката дѣвическа гимназия отъ Доксимъ Смилевъ, терзия въ Сѣръ, родомъ отъ с. Лазарополе (Дебърско)  124

    № 50. Разказъ на Димитъръ Карамфиловъ, кланъ въ дѣвическата гимназия въ Сѣръ  127

    № 51. Разказъ на Илия П. Лимоновъ, родомъ отъ Дойранъ, спасилъ се отъ затвора въ гръцката дѣвическа гимназия въ Сѣръ  128

    № 52. Разказъ на Хр. Димитровъ, кланъ въ дѣвич. гимназия въ Сѣръ  132

    № 53. Разказъ на Страти Георгиевъ, отъ Лазарополе (Дебърско), кланъ въ дѣвическата гимназия въ Сѣръ  134

    № 54. Разказъ на селянина отъ с. Мъкленъ, Димитъръ Лазаровъ, кланъ въ дѣвическата гимназия въ Сѣръ  135

    № 55. Подробности отъ Димитъръ Ангеловъ отъ гр. Гевгели, спасилъ се отъ клането въ дѣвическата гимназия въ Сѣръ  135

    № 56. Свѣдѣние за мьченическитѣ страдания на Мариа П. Ѫржеулова, отъ Сѣръ  137

    № 57. Съобщение отъ руския лѣкарь Д-ръ Петъръ Григориевичъ Лазневъ за поведението на гръцкитѣ войски и гръцкия владика въ Сѣръ слѣдъ 22 юни  137

    № 58. Свѣдѣния отъ руския лѣкарь Д-ръ Клугманъ за събитията въ Сѣръ и за ролята на гръцкия сѣрски владика слѣдъ 22 юни  141

    № 59. Свѣдѣния за изгарянето на с. Мъкленъ и Дрѣново и за избити и изчезнали селяни  144

    № 60. Свѣдѣния за избититѣ 15 души овчари отъ с. Мъкленъ и Дрѣново  145

    № 61. Разказъ на Дѣдо Василъ Трандафиловъ за бомбардирането съ шрапнелени гранати селото Горно Броди и страданията на жителитѣ отъ сѫщото село  146

    № 62. За изгарянето на с. Горно Броди и варварщината на гръцката кавалерия  147

    № 63. Свѣдѣния за ужаситѣ въ Горно Броди отъ трима бѣжанци  147

    № 64. Съобщение отъ Кира Галева за съсипията въ Горно Броди  147

    № 65. Спировъ Георги и Катерина Христова за Горно Броди  148

    № 66. Списъкъ на жителитѣ отъ Горно Броди, избѣгали отъ селото и сетнѣ безслѣдно изчезнали  148

    № 67. Д. Костантиновъ за опожаренитѣ села: Баница, Даутлия и Орѣховецъ  149

 

(10.) За Зиляховско, Драмско и Неврокопско

    № 68. Никола Атанасовъ и Атанасъ Георгиевъ за гръцкитѣ злодѣяния въ с. Алистратикъ  153

    № 69. Никола Мавродиевъ и Коста Тимяновъ за печалната участъ на селата : Скрижево, Кобалища, Калапотъ, Либяхово, Долно-Броди, Каракьой, Копривлакъ, Лѣски  151

    № 70. Ив. Христодоровъ отъ с. Гюреджикъ за убийствата и обезчестяванията въ селото му  152

    № 71. Г. Марковъ за избиването на 40 души селяни въ с. Плѣвня и 3-ма въ с. Кобалища  152

    № 72. Аргировъ, учитель въ село Търлисъ, разказва за обиритѣ въ това село  152

    № 73. За страданията на жителитѣ отъ с. Каракьой и измрѣлитѣ по пѫтя бѣжанци  153

    № 74. Унищожението на с. Ловча и списъкъ на умрѣлитѣ бѣжанци отъ сѫщото село  153

    № 75. Велика Стоянова отъ Долно-Броди за изгарянето на селото си  154

    № 76. Имена на убити българи и обезчестени български сѣмейства въ с. Долно-Броди  155

    № 77. Свещ. Д. Стоевъ съобщава за убийства и грабежи въ с. Въземъ  155

    № 78. Списъкъ на убити българи отъ гърци и турци въ с. Бѣлотинци  155

    № 79. За опожаряването на с. Либяхово  156

    № 80. Свѣдѣния за убити българи въ Неврокопъ и селата Фращани, Черешово, Бутинъ и др.  156

    № 81. Свѣдѣния отъ Иосифъ Атанасовъ отъ с. Доленъ за убийства, обири, безчестия и пр. по неврокопскитѣ села  157

    № 82. Благой Икономовъ отъ Мехомия съобщава за гръцки варварста въ с. Добринища, въ гр. Мехомия, гр. Банско, с. Баня и пр.  158

 

(11.) За Мелнишко и Пехчевско

    № 83. Съобщение отъ Г. Билдиревъ, инспекторъ на пощитѣ и телеграфитѣ въ Мелнишко, за опустошенията въ Мелникъ, Петричъ и Струмица  159

    № 84. Иванъ Стойчевъ отъ с. Бѣлевехчево и Динка Ивановъ отъ с. Марикостеново за ужаси и обири въ мелнишкитѣ села  160

    № 85. Г. Поцковъ отъ с. Враня за гръцки злодѣяния въ селото му  160

    № 86. Смилянъ Стоилковъ и Никола Андоновъ отъ с. Дебряне за гръцки безчинства по мелнишкитѣ села  160

    № 87. Подробности за варварщини и обири извършени въ 13 мелнишки села  161

    № 88. Ужаситѣ въ гр. Пехчево и селата въ околията  162

    № 89. Обезчестявания и клане въ с. Владимирово и Рабово  168

 

(12.) Въ Петришко и Струмишко

    № 90. Небивали изтезания и убийства на българи въ изгоренитѣ села Яково, Гореме, Дреново и Велушецъ  165

    № 91. Подробности по изгарянето на гр. Струмица отъ Мария Георгиева Ичева  165

    № 92. Свѣдѣния за страшни варварства на гръцкитѣ войски въ околностьта на гр. Струмица отъ 27 юни до 17 августъ  167

 

 

(8.) Въ Демиръ-Хисарско.

 

37.

 

Димитъръ Търсьовъ, отъ с. Германъ, Демиръ-Хисарска околия, чисто българско село, съ около 80 кѫщи, разказва слѣдното:

 

Прѣди още да дойдатъ гръцкитѣ войски тукъ, германчани, като виждатъ пламналитѣ български села изъ Долно-Джумайско, Кукушко и Поройско, като виждатъ и селянитѣ изъ тия мѣста, зарѣзали всичко мило и драго, голи—боси да бѣгатъ, за да спасятъ живота си, разказвайки съ сълзи на очи нечувани жестокости, какъ гърцитѣ колятъ българитѣ, дори невинитѣ дѣца, какъ безчестятъ женитѣ, грабятъ исичко що намѣрятъ и горятъ всички села, отстѫпвани отъ българскитѣ войски, най-сетнѣ и тѣ, обзети отъ страхъ, безъ да могатъ да взематъ поне най-необходимото отъ кѫщи, съ по една чергица, мнозина и безъ нея, избѣгватъ отъ селото.

 

Когато гърцитѣ дохаждатъ въ Демиръ-Хисаръ и научаватъ, че германчани сѫ избѣгали, че и селянитѣ отъ околнитѣ села сѫ ги послѣдвали, тѣ веднага измислятъ една хитрость, за да ги повърнатъ. Христотель, демиръ-хисарски лѣкарь, извѣстенъ по цѣлата околия влиятеленъ гръкъ, изпраща по едно писмо въ селата: Германъ, Елешница, Цървища и Крушево. Съ тия писма, адресирани до първенцитѣ въ селата, той кани и моли всички селяни, да се завърнатъ по домоветѣ си, като имъ се кълне и ги увѣрява, че никой нѣма и не може да имъ напакости съ нѣщо, че никой нищо нѣма да имъ стори.

 

Щомъ германчани получили писмото, 30 семѣйства отъ тѣхъ се излъгватъ и завръщатъ обратно. Дошли гръцкитѣ войски. Слѣдъ като били посрещнати съ знамена и биене на камбани, тѣ събиратъ всички мѫже, взиматъ имъ паритѣ и ги затварятъ въ черквата, а женитѣ около 40 затварятъ въ поповата кѫща, ограбватъ кѫщитѣ и дюкянитѣ, па най-сетнѣ подпалватъ и селото.

 

Затворенитѣ въ черквата нещастници, отъ дѣто наблюдавали всичко, що се върши въ селото, като виждатъ прѣзъ прозорцитѣ обхванати отъ пламъци кѫщи, разбиратъ, че имъ се крои клане. Какво да правятъ? Свещеникътъ имъ казва да бѣгатъ. Насилятъ со и счупватъ

 

 

108

 

вратата. Но куршумитѣ на поставената стража не имъ позволили да прѣскочатъ черковния дворъ. Само единъ отъ тѣхъ, живъ свидѣтель на всичко извършено отъ гърцитѣ въ с. Германъ — само Димитъръ Търсьовъ сполучилъ да се измъкне прѣзъ труповетѣ на другаритѣ си и да избѣга. Той се спасилъ отъ мѫжетѣ, а Стоянка Константинова, 20 годишна мома — отъ женитѣ. Послѣдната се е освободила отъ ноктитѣ на войницитѣ, когато отишли да обезчестяватъ затворенитѣ въ поповата кѫща жени. Бѣгайки отъ селото на горѣ, тя срѣща нѣколко души германчаии, между които и своя чичо Тома Ивановъ. Тѣ се връщали въ селото си. Почнали да я разпитватъ. Тя изморена, изплашена, едвамъ говорѣла:

 

„Не мога, не мога да ви разправямъ, не се казва туй, което видѣхъ, което искаха да ни направятъ! Боже, какъ ни мѫчеха, събличаха ни голи, ние пискахме, плачехме... Азъ се спасихъ, но другитѣ . . . Селото гори, по улицитѣ избити, въ черквата се слушаха писъци и гръмежи, тамъ изклаха всички мѫже" — разправяла тя съ сълзи на очитѣ. Върнали се назадъ. Стоянка Константинова съ нѣкои германчани останала въ село Сингелово. Гдѣ е сега, не знае. Чичо и дѣдо Тома Ивановъ самъ дошелъ въ България, изгубили се съ внучка си. Сега той, заедно съ избѣгалия единъ отъ 40 злощастници, Димитъръ Търсьовъ, се намиратъ въ село Амурчово, Т.-Пазарджишка околия. Село Германъ е изгорѣло на 29—30 юний.

 

 

38.

 

Особено грозни и неописуеми сѫ жестокоститѣ на гърцитѣ въ с. Кърчово, Демиръ-Хисарска околия. Село Кърчово има 180 кѫщи все български. 100 отъ тѣхъ сполучили да избѣгатъ прѣди да пристигнатъ гърцитѣ, а всички други си останали въ селото, надѣвайки се, че нѣма да имъ се напакости. Но се излъгали. Като влѣзли гърцитѣ въ селото, тутакси се прѣдали на сѣчь и грабежъ. Селянитѣ Марко Буракчиевъ, Иванъ Рѫждевъ, Павелъ Шавковъ и Димитъръ Гидишовъ сѫ избѣгали тъкмо тогава, когато селото отъ всички страни било подпалено и войницитѣ ловѣли мѫжетѣ, женитѣ и дѣцата, за да ги колятъ (сега сѫ въ с. Баня, Чепинско).

 

„Дойдоха гръцкитѣ войски — разправя дѣдо Марко Буракчиевъ — посрѣщнахме ги както трѣбва и веднага се настаниха по кѫщитѣ ни. Каквото ни кажеха, всичко носѣхме, кѫдѣто ни пратѣха — ходѣхме. Всички ние имъ слугувахме и полагахме всички усилия, за да имъ угодимъ. Отъ тичане насамъ-нататъкъ азъ се уморихъ. Намѣрихъ сгоденъ моментъ — отидохъ си у дома. По едно врѣме заби барабанъ. Азъ се стреснахъ. Дигна се силенъ шумъ — движение на войницитѣ по улицитѣ и кѫщитѣ. Отъ вредъ се слушаха писъци и стѣнания. Чу се едно жалко и смрътно охкане въ съсѣдния дворъ. Азъ излѣзохъ да видя. Стояна Чалъкова, моя съсѣдка, лежеше убита, облѣна въ кърви, смушена съ щикове. Отидохъ малко по-нататъкъ. Намѣрихъ заклано малкото момченце Ангелъ Пасковъ. Азъ се смаяхъ

 

 

109

 

и не знаехъ, какво да правя. Отидохъ си у дома. Тамъ вече бѣха влѣзли 2—3 войника. Търсѣха пари отъ моята баба. Тя нѣмаше, какво и да имъ даде. Видѣхъ, прѣдъ очитѣ ми я заклаха, забиха щиковетѣ въ гърдятѣ ѝ, бликнаха кърви, тя извика и се вална на земята. Хващатъ и мене, търсятъ ми пари. Отидохме заедно въ друга кѫща, тамъ при други и мене щѣха да заколятъ. Намѣрихме други войници и нѣколко души андарти — гъркомани. Разприказваха се нѣщо. Единъ важно разправлше, другитѣ го слушаха. Азъ гледахъ отъ страна, забравенъ. Искахъ да се моля, но на кого? О, тѣзи пусти гърци не знаятъ милость! Единъ отъ войницитѣ ме накара да му полѣя, да си измие окървавенитѣ рѫцѣ, на него и по-рано азъ служихъ. Слѣдъ като се изми, дигна глава къмъ мене, намигна ми съ окото и посочи къмъ вратата, да бѣгамъ. И азъ — тъй рече Богъ — хукнахъ на вънъ и избѣгахъ. Затичаха се поднръ мене, чухъ викъ, но азъ бѣгахъ. Отъ срещния ридъ видѣхъ селото вече подпалено — горѣше. Горѣха училището и черквата. Бѣше 2 юлий."

 

Димитъръ Гидишовъ и Иванъ Рѫждевъ разправятъ, че всички мѫже отъ селото били затворени въ двѣ кѫщи и тамъ изгорени. Селото било запалено едноврѣменно отъ всички страни. Гледали, какъ войницитѣ палили житата и пълнитѣ сѫ снопи плѣвни. Горѣли и воденицитѣ вънъ отъ селото. Съ очи си видѣли заклани на улицата женитѣ: Злата Пирева и Анна Чалъкова. Въ кѫщата на Ангелъ Дурьовъ затворили повече отъ 40 жени. Тукъ смушили съ щикъ въ устата жената Стояна Пенева, защото не искала и не се покорявала на войницитѣ да я изнасилятъ. По сѫщата причина разчекнали на двѣ половини Костадина Бунина. Били ги, събличали ги голи и се гаврили съ тѣхъ.

 

Заграбени били и отвлѣчени съ войницитѣ: Мария Дьортова — мома, Стоянка Атанасова — мома, Петра Стойкова — млада невѣста, Петра Манолова и др.

 

Въ Кърчово били заклани и повече отъ 20 души селяни отъ Цървища и Крушово и два свещеника. Павелъ Шавковъ видѣлъ войницитѣ да каратъ 7—8 голи жени съ себе си за къмъ Горно-Броди. И избѣгалитѣ отъ с. Кърчово оставили всичкитѣ си движими имущества. Гърцитѣ всичко ограбили.

 

 

39.

 

Въ село Баня (Чепинско) сѫ настанени 103 сѣмейства бѣжанци отъ село Кърчово, Демиръ-Хисарско. Тѣ разказватъ, че въ селото имъ останали около 80 сѣмейства, които не искали да бѣгатъ, а рѣшили да се прѣдадатъ на гърцитѣ. За тѣхно нещастие гърцитѣ не се смилили надъ тѣхъ, а всички ги изклали — мѫжетѣ отдѣлно отъ женитѣ, които първомъ грозно мѫчили и обезчестявали. Селото най-сетнѣ запалили. Отъ тѣзи нещастници се спасили двама души —

 

 

110

 

единиятъ отъ които по име Атанасъ Рѫждевъ, овчаръ, 60-годишенъ, напослѣдъкъ доведенъ въ София, ни разказва подробно ужасното клане въ Кърчово:

 

Бѣхъ на мандрата, когато чухъ, че гърдитѣ дошли, че всички отъ наше село избѣгали. Побързахъ да си отида въ село да разбера, какво е станало съ тѣхъ. Като дойдохъ у дома си, никого не заварихъ, защото домашнитѣ ми заедно съ съсѣдитѣ ни избѣгали. Тъкмо се готвѣхъ и азъ да излѣза отъ селото, виждамъ, че отъ долния край влиза гръцка войска. Опитахъ се да излѣза отъ другия край, но и той се указа вече обграденъ отъ гърцитѣ.

 

Щомъ влѣзоха въ селото, гърцитѣ се пръснаха по кѫщитѣ да търсятъ храна и да грабятъ. За нещастие не бѣха всички избѣгали — имаше останали до 80 кѫщи. Близу до насъ у съсѣдитѣ гръцки войници намѣрили невѣстата на Ходжовъ Димитъръ и я изпратили у тѣхъ си, да имъ донесе хлѣбъ. Тя излѣзла и се забавила да се върне. Въ туй врѣме виждатъ мене, който бѣхъ се скрилъ до портата и ме проваждатъ да ида да я намѣря. Азъ отивамъ у Ходжовъ Димитъръ и що да видя — върху нея единъ войникъ и другъ до него чака. Тя плачеше горката; бѣше добила дѣте прѣди три дена. Ужасенъ, бързо излѣзохъ на улицата и тръгнахъ на долу. Прѣдъ една кѫща съ голѣмъ дворъ излѣзе една жена и съ плачъ ме молѣше да влѣза да видя, какво правятъ гърцитѣ съ женитѣ. Влѣзохъ и видѣхъ множество жени викатъ на помощь и се бранятъ отъ гръцки войници, която ги поваляха на земята. — Между тѣхъ познахъ Стояна Кехаева, Стояна Панева и Гела Бракьова. Прѣдъ мене близу до портата ставаше грозно нѣщо: 12-годишното момиченце на Димитъръ Кокондовъ, повалено на земята и около него 5—6 души чакатъ редъ да го изнасилватъ. Единъ по-старъ гръцки войникъ, като видѣ това, разсърди се и имъ извика строго, като ги ругаеше, че вършатъ такова нѣщо на това дѣте. На туй единъ гръцки старши, — нѣщо като унтерофицеръ, съ закани се пусна върху войника, който се бѣ възмутилъ отъ постѫпката на другаритѣ си, и му заповѣда да ме хване и да ме изведе вънъ нанѣкѫдѣ. Той изпълни заповѣдьта и ме подбра, и азъ тръгнахъ съ него. Като минахме малко, видѣхъ, че кѫщата на Злата Пирева гори, а тя се опитваше да я гаси. Гръцки войници я хванаха и понеже тя се съпротивляваше, единъ я прободе съ щикъ въ челото и тя падна. Мене войника изведе вънъ отъ селото, гдѣто имаше гръцка вохска и гръцки офицери. Доведоха още двама мои съсѣди, и слѣдъ малко заповѣдаха на войника да ни отведе назадъ. Като наближихме селото, видѣхме нѣколко гръцки войници, които караха отъ селото 9 души наши съселяни съ вързани рѫцѣ. Между тѣхъ бѣше и Димитъръ Ходжовъ, мѫжътъ на оная нещастна невѣста, що бѣ родилка отъ прѣди три дена. Гръцкитѣ войници прѣдъ нашитѣ очи съ щикове убиха и 9-тѣ. Като видѣхъ това и понеже бѣше явно, че и насъ тримата това очаква, азъ ударихъ на бѣгъ. Бѣше почнало да се смрачва — гърмѣха подиръ мене, но не ме улучиха — защото бѣхме близу до селото и азъ завихъ задъ една кѫща. Онѣзи двама

 

 

111

 

мои другари останаха и трѣбва да сѫ убити. Като бѣгахъ, видѣхъ подпалени кѫщитѣ на Иосифъ Начевъ и Костадинъ Дьортовъ. Кѫщата на Ангелъ Цирикатевъ бѣше разрушена съ бомба.

 

Като прибѣгнахъ, отидохъ право на мандрата и отъ тамъ заедно съ нѣкои другари, които заварихъ тамъ, още прѣзъ ношьта подбрахме овцетѣ и ги подкарахме насамъ. На зараньта стигнахме български войници, та се спасихме. Селото ни е изгорѣло и всички останали тамъ мѫже и жени сѫ избити, защото досега никой отъ тѣхъ не се вѣсти живъ.

 

 

40.

 

Село Цървища, сѫщата околия, брои около 170 кѫщи, болшинството българи. И българитѣ отъ Цървища, като виждатъ жостокоститѣ на гърцитѣ, избѣгватъ. Но щомъ получаватъ писмото отъ демиръхисарския лѣкарь Христотель, измамватъ се и се повръщатъ чакъ отъ Неврокопско. Връщайки се назадъ, срѣщатъ ги гърцитѣ и залавятъ около 20 мѫже — първенцитѣ отъ селото. Отвеждатъ ги въ с. Кърчово и тамъ ги избиватъ. Сполучилъ да избѣга само Илия Константиновъ. Той видѣлъ, какъ избили другаритѣ му, отвели женитѣ, видѣлъ какъ горѣло и селото на 1 юлий. Отъ Цървища има само 4 сѣмейства бѣжанци. Бѣжанеца Илия Константиновъ се намира въ с. Бѣга, Пещерско.

 

 

41.

 

Сѫщото се повтаря и съ селото Крушево. И крушовчани постѫпватъ сѫщо така и ги сполетява сѫщата участь както германчани и цървищани. И тѣ почти всички избѣгватъ. Но като получили писмото да се върнатъ, всички други съ изключение на 7—8 сѣмейства — се завръщатъ. На 1 юлий гърцитѣ дохаждатъ и въ Крушево. Посрѣщнати били най-тържествено. Подъ звуковетѣ на камбанитѣ войницитѣ влизатъ въ селото и се настаняватъ по кѫщитѣ. Главния офицеръ държалъ и рѣчь на събралото се цѣло село, въ която заявилъ, че въ туй хубаво, отъ 800 кѫщи село нѣма българи, че тѣ всички сѫ и трѣбва да бѫдатъ гърци. Здрачило се. И ето всички войници по кѫщитѣ: масло, кокошки, яйца, баници . . . Грабежи и безчестия! Не оставили човѣкъ, кѫща и дюкянъ неограбенъ, не оставили жена и мома неопозорена. Ето имената на нѣкои отъ ограбенитѣ:

 

1. На Георги Тошовъ, търговецъ, взематъ 250 лири турски. 2. Ивана Ракитинъ, слѣдъ като му взели всичкитѣ пари, убили него и жена му. 3. На вдовицата Ранза Хаджиева, търсили стотини лири, като нѣмала да имъ даде и нея убили. 4. Султана Xалянова, вдовица, за да запази двѣтѣ си дъщери и снаха си, затваря добрѣ кѫщата си. Войницитѣ, водени отъ андарти-власи, счупватъ вратитѣ и прозорцитѣ, влизатъ вѫтрѣ, взиматъ имъ паритѣ, обезчестяватъ ги, най-сетнѣ я убиватъ като я ръгватъ въ корема съ щиковетѣ. 5. Обезчестили и убили и Вела Xарманова, Ранза Сушова,

 

 

112

 

а най-хубавитѣ моми заграбили и отвлѣкли съ себе си. 6. На свещеникъ Тодоръ Стойевъ взели дъщеря му, на него пъкъ изваждатъ очитѣ, два дена го развеждатъ насамъ-нататъкъ низъ селото, най-сетнѣ го завеждатъ съ други крушовчани въ село Кърчово и тамъ ги убиватъ. Тия свѣдѣния дава Иванъ Божовъ и Xаралампи Янкуловъ, видѣли всичко, избѣгали послѣдни отъ селото. Сега живѣятъ въ гр. Пещера.

 

 

42.

 

Вельо Митевъ отъ Шугово, сега настаненъ въ Долна-Баня (Чепинско), разправя слѣдното:

 

На 4 юлий сѫ дошли въ селото двама гръцки кавалеристи, които се завърнали обратно, слѣдъ като обиколили селото. Вельо, като видѣлъ, че кавалериститѣ не сѫ сторили нищо лошо въ селото, рѣшилъ да остане тамъ и да чака гръцкитѣ войски. Малко слѣдъ заминаването на разѣзда, въ селото имъ пристигнало едно момче отъ Аканджали. То се избавило отъ гръцки рѫцѣ и било свидѣтель на редъ тѣхни звѣрства. Това момче, като стигнало въ Шугово, започнало да описва звѣрствата на гърцитѣ прѣдъ Вельо и другитѣ останали въ селото селяни. Послѣднитѣ, изплашени отъ разказа на момчето, напуснали селото. Вечерьта Вельо съ другаритѣ си Мито Коцевъ и Илия Саатчиевъ, сега настанени въ Самоковъ, видѣли да горятъ селата: Аканджали, Сурлово, Асани и Попово. Около тѣзи села не сѫ ставали никакви сражения; Вельо на и другаритѣ му сѫ увѣрени, че тѣ сѫ нарочно подпалени отъ гърцитѣ.

 

 

43.

 

Селянитѣ отъ Шугово сѫ напуснали селото заедно съ отстѫпващитѣ наши войски. До 24 юний е останалъ въ селото Илия Марковъ. Тоя день въ селото дошли двама гръцки кавалеристи. Тѣ обиколяли селото и со върнали. Илия, окураженъ отъ факта, че кавалериститѣ нищо лошо не сѫ сторили, останалъ въ селото. Прѣзъ нощьта обаче като видѣлъ, че горятъ селата: Николичъ, Попово, Аканджали, Брѣстъ и още много други, около които никакви сражения не сѫ ставали и подпалването на които не е можало да стане случайно, защото мѣстностьта била блатиста, изплашилъ се и избѣгалъ. Какво е станало съ селото и останалитѣ тамъ жители слѣдъ това, не знае.

 

Една малка група бѣжанци отъ с. Шугово съобщава:

 

Забѣлѣзахме, че сума хора бѣгатъ и много села, обхванати отъ пламъци. Отъ страхъ напуснахме селото прѣди да дочакаме тая участь. Бѣгахме прѣзъ Петричъ, Бѣласица, Джумая, Кочариново, Дубница, Кюстендилъ. По пѫтя умрѣ едно малко дѣте отъ гладъ и изтощение. Повече сѣмейства избѣгаха въ Самоковъ. Ако новитѣ владѣтели се отнасятъ добрѣ съ насъ, ще се завърнемъ по домоветѣ си.

 

 

113

 

 

44.

 

Георги Киро Семерджи (родомъ отъ с. Аканджали, Дойранско), казва слѣдното:

 

На 23 юний заедно съ Илия Христо Ташковъ и Никола Колевъ отъ сѫщото село около часътъ осемь по турски, като бѣ наближила гръцката кавалерия, излѣзнахме отъ селото и се упѫтихме къмъ Долни Порой. Минахме прѣзъ селата Св. Петка и Шегово, Демиръ-Хисарско; щомъ дойдохме до Порой, изгубихме пѫтя, за което нѣщо часъ и повече се скитахме. Най-послѣ въ часътъ три — три и половина по турски вечерьта влѣзохме въ Порой. Прѣди да влѣземъ въ Порой, на пѫтя видѣхме трупове на избити хора, а до самитѣ трупове имаше коли и волове. На влизане въ Порой видѣхме 10—50 души съ бѣло знаме, които чакаха гръцка редовна войска. Хората бѣха отъ Горни Порой, а отъ Долни Порой имаше само единъ — Иванъ Кояновъ. Всички бѣха власи, а българитѣ били избѣгали. Запитахме ги, пѫтятъ свободенъ ли е, и ни казаха, че билъ свободенъ. Като влѣзохме въ селото, видѣхме на групи по 6—8 турци и прѣдъ всѣки по единъ фенеръ съ особена свѣтлина, която се събираше и усилваше. Такива групи имаше на 6 мѣста и на 40 и повече мѣста по единъ сигналенъ фенеръ. Стигнахме до една чешма, кѫдѣто се отбихме да пиемъ вода. Веднага ни обсадиха селянитѣ начело съ 6 гръцки кавалеристи, като ни обезорѫжиха, вземаха на единъ конь и една кобила съ вещитѣ, които имахме, а насъ поведоха да ни колятъ къмъ единъ домъ съ желѣзни напрѣчки. Като видѣхме, че ще бѫдемъ изклани като овни, търтихме да бѣгаме. Гръмнаха по насъ, но не можаха да ни улучатъ, защото бѣ тъмно; само Никола Колевъ заклаха, защото не успѣ да бѣга.

 

Илия Ташковъ подържа сѫщото (сега въ училището „Фотиновъ", въ София).

 

 

45.

 

Тома попъ Стояновъ, родомъ отъ Баракли-Джумая, бившъ учитель въ Сѣрското педагогическо училище, разправя, че узналъ отъ своя другарь Хр. Кафтанджия отъ Д.-Джумая, че баща му свещеникъ Стоянъ Таневъ Узуновъ е билъ звѣрски закланъ отъ гръцки войници въ гр. Долна-Джумая, още при първото нахлуване. Тамъ заедно съ него сѫ били изклани още 25 души първенци — българи, между които: свещеникъ Костадинъ Ходяковъ, който по-рано билъ гъркоманъ; свещеникъ Петъръ и синъ му Стоянъ, слѣдъ като прѣдварително имъ взели 100 лири; жената на Стоянъ П. Петровъ, умрѣла вслѣдствие на ужаса, който видѣла; на Хаджи Костадинъ Мандака, най-богатия българинъ въ града, прѣди да го убиятъ му взели 150 лири турски; Тома Тафовъ, халваджия, слѣдъ като прѣдварително му взели 70 лири турски; Дина Миткова; Мито Яневъ Алипашовали; Ванчо Стойовъ Чучулюклиевъ; Иванъ Гайдаржиевъ; Кара Дона; женитѣ на Петъръ и Доно Раманлиеви, братя, и други. Бити сѫ

 

 

114

 

до смърть за пари и сѫ имъ взети всички пари: Стоянъ Митковъ, Михаилъ Трайчевъ, Георги Ройковъ, Елена Маргаритова, която е и обезчестена отъ войници гърци, Георги, нейниятъ мѫжъ и много други.

 

Отъ всички околни села сѫ изклани по 10—15 души българи. Напр. отъ с. Бурсукъ сѫ убити 8 души, между които и Георги Груевъ, бивши четникъ.

 

Имотитѣ на всички българи въ града сѫ разграбени. Всички български кѫщи въ града и селата сѫ пълни съ бѣжанци — гърци, вѣроятно отъ Петричъ, Мелникъ и др. Не позволяватъ да се връщатъ тамъ забѣгналитѣ българи. Нѣкои, които се върнаха, опитаха върху си звѣрствата на гръцкитѣ войници: прѣбиватъ ги съ бой, ограбватъ имъ имота, безчестятъ имъ. женитѣ и момитѣ, слѣдъ което ги изпѫждать.

 

Гърцитѣ въорѫжаватъ турското население въ градътъ и селата, противъ българитѣ.

 

Търсили да убиятъ Великъ Тоневъ Узуновъ. Той се е криелъ дълго врѣме и се спасилъ благодарение на застѫпничеството на видни гъркомани, негови роднини по жена.

 

 

115

 

(9.) Въ Сѣрско.

 

46.

 

Лазаръ Томовъ, бивши български учитель въ Скопие и училищенъ инспекторъ въ Сѣрско, като личенъ свидѣтель съобщава слѣдното:

 

Българскитѣ власти, военни и адмнистративни, напустнаха гр. Сѣръ на 22 юний т. г. На другия день мѣстнитѣ гърци, подтикнати отъ гърцката митрополия, въорѫжили се и започнали да прѣслѣдватъ всичко българско, останало въ града. Разграбили складоветѣ и учрѣжденията. Ограбили всички български кѫщи и училищата. Всички останали българи въ града заловили и затворили въ гърцката митрополия и гърцката гимназия. Има около 250 души затворени. Между тѣхъ имало селяни, учители, адвокати, войници, стражари и пр. Подхвърлили ги на ужасни мѫчения, ругания и пр. Не имъ давали храна. Въ града е било ужасна анархия.

 

Българскитѣ военни власти, слѣдъ напускането на града, оставиха подъ с. Дутлия 2 роти българска войска да пазятъ селянитѣ и моста.

 

Гърци отъ града и андарти нападнали двѣтѣ роти и се започна прѣстрѣлка, която продължи 8 дни. До командира на ротитѣ често прибѣгвали българи отъ селата и града. Послѣднитѣ разправяли за ужаситѣ, що вършатъ гърцитѣ съ останалитѣ българи въ града. Българската войска — двѣтѣ роти отишли въ Д.-Броди при сборната дивизия. Командира съобщилъ за всичко, що става въ града надъ мирното българско население. Необходимо бѣ да се спасятъ заловенитѣ българи. Военнитѣ власти на 27 юний прѣзъ нощьта изпратиха една дружина, за да влѣзе въ Сѣръ и спаси затворенитѣ. На 28 с. м. прѣдъ обѣдъ дружината пристигна край града. Тя бѣ посрещната отъ въорѫжени гърци отъ града и андарти. Завърза се сражение. Нашитѣ ги разбиха. Всичкото мѣстно гърцко население, като чу гърмежитѣ, започна да бѣга къмъ полето.

 

Гледаше се отъ височинитѣ, какъ бѣгатъ. Една часть отъ българската войска навлѣзе въ града. Градътъ бѣ запаленъ на нѣколко мѣста. Палили сѫ и турци и гърци. Мѣстнитѣ турци много мразѣха

 

 

116

 

гърцитѣ, защото тѣ ги ограбили прѣзъ врѣме на окупацията отъ българската войска — първиятъ пѫть. Тѣ ни казаха, че едвамъ сѫ се спасили. Всички други българи сѫ изклани въ дѣвическата гимназия отъ вилнѣещитѣ гърци.

 

Отидохме и видѣхме купища трупове, потънали въ кръвь. На нѣкой ушитѣ отрѣзани, имаше и съ отрѣзани глави. Между избититѣ имаше и жени дебърки, заедно съ мѫжетѣ.

 

Възмущението въ българската войска бѣ голѣмо. Обаче пакъ никаква жестокость не направи. Заловенитѣ около 150 души гърци, на чело съ Златко, австрийски консулъ, бѣха задържани до вечерьта, безъ обаче ни косъмъ да падне отъ тѣхъ. Надъ града по пѫтя за Неврокопъ близу до с. Дутлия тѣ бидоха освободени. Дадоха се отъ българскитѣ военни власти наставления на гавазина Илязъ отъ българското консулство и пристава Карагьозовъ, за да имъ се запази живота. Българската войска не извърши никаква жестокость. Градътъ повечето изгорѣ и то оовече гърцката часть. Видѣхме да палятъ турци, гърци. Имаше и нѣколко селяни бълггари, обаче тѣ въ скоро врѣме избѣгаха нагорѣ. Надвечерь подухна вѣтъръ и тогава се засили огънятъ.

 

Гръцката войска пристигна откъмъ Демиръ-Хисаръ. Започна се сражение между българската войска и гърцката срѣщу „Кулата" при тѣзи баири.

 

Наскоро настѫпи тъмнина и се свърши сражението. Българската войска остана надъ града — подъ с. Канакли да прѣнощува.

 

Въ града ние имаме голѣми загуби. Складоветѣ и кѫщитѣ на българитѣ сѫ разграбени отъ гърцитѣ. Всички села въ полето и надъ града сѫ ограбени. Изгорѣли сѫ българскитѣ села: Дутлия 100 кѫщи, Орѣховецъ — 100 кѫщи, Баница — 100 кѫщи, Г.-Броди — 900 кѫщи и пр.

 

 

47.

 

Отъ разказа на очевидеца Благой Петровъ, родомъ отъ Сѣръ, 18 годишенъ, до прѣди 9 мѣсеца патриаршистъ, владѣещъ по-добрѣ гръцки отколкото български, настаненъ въ училището „П. Р. Славейковъ" въ Пловдивъ, излиза като най-положително слѣдното:

 

На 24 юний сѣрскитѣ гърци излѣзли съ орѫжие въ рѫка по улицитѣ. Сражавали се съ малочислената българска войска надъ града.

 

Сѫщия день пристигналъ въ Сѣръ единъ гръцки войвода, а на 25 с. м. влѣзли въ Сѣръ 40 гръцки войника, образували 40 чети отъ по 10 души и продължили сражението.

 

На 26 с. м. така организиранитѣ сѣрски гърци арестували всички останали въ града българи въ гръцката дѣвическа гимназия.

 

Гърцитѣ водили нѣкои отъ българитѣ при гръцкия владика, който си давалъ съгласието да ги арестуватъ или не. По заповѣдь на владиката билъ освободенъ само Петъръ Марковъ, за когото нѣколко гъркини твърдѣли прѣдъ владиката, че убилъ двама българи. Той пъкъ, слѣдъ като го освободили, и вънъ отъ Сѣръ, твърдѣлъ противното — нѣщо загадъчно!

 

 

117

 

Сѫщия день гърцитѣ убили К. Мавродиевъ, помощникъ кметъ въ Сѣръ, и сѣмейството му. Разказвачътъ не е видѣлъ, понеже тъкмо тогазъ го арестували, но казва, че абсолютно всички твърдѣли това. За това убийство още сѫщия день разправялъ на разказвача гъркътъ Тодоръ, старъ кметъ въ махалата Катаконосъ въ Сѣръ, съсѣдъ и добрѣ познатъ на разказвача.

 

Сѫщия день въ чифлика на черквата „Св. Богородица" отъ махалата Катакопосъ гърцитѣ убили градинаря Димитъръ, извѣстенъ подъ името Димитъръ Зарзаватчията. Жена му се заканила на гърцитѣ, че и тѣхъ щѣло да сполети зло. За тѣзи си думи била арестувана и на 28 с. м. убита въ дѣвическата гимназия. Съ жената на Димитъръ била убита и друга една жена, неизвѣстна на разказвача.

 

Сѫщия день гърцитѣ убили въ кѫщата и българката Вангелия, вдовица, родомъ отъ Струмица. Тази жена е извѣстна почти на всички българи отъ Сѣръ.

 

На 27 с. м. въ дѣвическата гимназия билъ убитъ Петъръ Димитровъ, каменодѣлецъ, родомъ отъ с. Горно-Броди, прѣселенъ въ Сѣръ прѣди 20 години. До освобождениото на Сѣръ, той билъ патриаршистъ. Слѣдъ туй станалъ екзархистъ и съ това си навлѣкълъ омразата на гърцитѣ, особено на владиката. Той билъ убитъ прѣдъ очитѣ на сина си Благой, разказвача на всичко това. Заедно съ Петъръ Димитровъ били убити и други двама българи, имената на които разказвачътъ не знае.

 

На 27 срѣщу 28 с. м. посрѣдъ нощь единъ гръцки войникъ съ твърдѣ дълга коса и брада извелъ отъ дѣвическата гимназия 7 души отъ неизбититѣ българи. Слѣдъ нѣколко минути останалитѣ арестувани и разказвачътъ чули два залпа. Разказвача знае имената само на двама отъ тѣзи 7 души: Киро и Прокопъ. Повече свѣдѣния за тѣхъ не знае.

 

На 28 с. м. зараньта гърцитѣ освободили разказвача, понеже, освѣнъ че се призналъ много пѫти за гръкъ, за него силно се застѫпилъ нѣкой си Хаджия, виденъ членъ на Сѣрския гръцки комитетъ и познайникъ на разказвача. Слѣдъ туй, сѫщия день, станало масово клане въ гръцката дѣвическа гимназия. Разказвачътъ не е видѣлъ, понежо е билъ освободенъ, но понеже гърцитѣ, слѣдъ като го освободили, го третирали като гръкъ, той узналъ нѣкои работи, напр. за убийството на жената на Димитъръ Зарзаватчията, на другата, заедно съ нея и пр.

 

Сѫщия день вечерьта разказвачътъ заедно съ българскитѣ войски и съ майка си напусналъ Сѣръ.

 

Убийствата вършели повече цивилнитѣ, понеже тъй разпоредилъ владиката.

 

 

118

 

 

48.

 

Георги Т. Бѣлевъ, родомъ отъ гр. Струмица, протестантинъ, 32 годишенъ войникъ въ 70 полкъ, въ който Бѣлевъ служилъ като санитаренъ носачъ. Въ този полкъ имало и стари войници отъ България — всички отъ Старозагорско. Бѣлевъ разказва:

 

Втората дружина отъ 70 полкъ се намираше на 17 юний въ с. Мекешъ, Сѣрска околия. Настѫпихме на тоя день къмъ Нигрита, която бѣше въ гръцки рѫцѣ. На 18 влѣзохме въ Нигрита. Градътъ още си бѣше цѣлъ. Нѣмаше жива душа, само 8—4 души, стари жени и единъ мѫжъ намѣрихме. Азъ бѣхъ санитаренъ носачъ. На 19 стигнахме до Маслатъ-кьой, дотогава въ гръцки рѫцѣ. При Кулата, въ която по-рано сѫ се помѣщавали турски жандарми, се сражавахме цѣлъ день (7—8 часа) съ двѣ гръцки дивизии. Като видѣхме, че неможемъ да се удържимъ, по заповѣдь на дружинния командиръ, капитанъ Стамболовъ (отъ Станимака, знаеше турски и гръцки), отстѫпихме пакъ къмъ Нигрита. Въ сражението изгубихме около 200 души убити и ранени. Тежко раненитѣ не можахме да вдигнемъ. При Нигрита на половина часъ се окопахме. Въ това врѣме азъ откарахъ двама ранени въ болницата въ Нигрита, устроена въ гръцкото училище. Въ болницата имаше около стотина ранени отъ нашето сражение. И подпоручикъ Пасховъ бѣше тежко раненъ на 4 мѣста. Сѫщата вечерь се върнахъ и спахъ на позицията. На другия день по заповѣдь на доктора санитарното отдѣление се оттегли на единъ часъ задъ Нигрита, защото се очакваше сражение. То захвана зараньта. Като минавахъ прѣзъ Нигрита, видѣхъ, че прѣзъ нощьта болницата я изпразнили и имаше само двама тежко ранени. На единия отъ тѣхъ отъ шрапнелъ рѫката и ногата му бѣха строшени. Азъ карахъ двѣ магарета (раненитѣ съ магарето ги прѣнасяхме). Едно отъ магаретата нѣмаше и самаръ — съ два шинела отгорѣ вдигнахъ двамата тежко болни. Единиятъ, който го сложихме на магарето безъ самаръ, се подпираше на плешката ми и съ голѣми мѫки, плешката ме болѣше силно. доведохъ ги до Сѣръ въ българската болница (този дѣто се подпираше на плешката ми, бѣше родомъ отъ Кочани на име Тодоръ; той оцѣлѣ, онзи день ме срѣщна въ София, много се зарадва, изцѣлува ме, та отидохме да се черпимъ — той нѣмаше пари, азъ съ 2—3 гологана черпихъ). Въ това врѣме сражението при Нигрита се продължаваше. Ние стигнахме вечерьта, при заходъ слънце, понеже на болния 2—3 пѫти му припадна, та не можеше бързо да върви. Нея вечерь спахъ вънъ отъ града, понеже нѣмаше възможность да се върна веднага назадъ. Нашитѣ тоя день сражавайки се сѫ отстѫпвали и бѣха доближили до моста „Орлячкия мостъ" на Струма (около три часа отъ Сѣръ, четири часа отъ моста до Нигрита). На заранъта тръгнахъ да търся дружината. Отидохъ къмъ моста и ми казаха, че дружината отстѫпила отсамъ рѣката къмъ Аго-махале. Тамъ се указаха други наши войници отъ другъ полкъ (69?). Тѣзи войски сѫ били отстѫпили откъмъ Лахана, дѣто имало силно сражение и дѣто нашиятъ 69 полкъ (повече рекрутирани

 

 

119

 

отъ Кукушъ и Радовишъ) е билъ унищоженъ. Гърцитѣ не се осмѣляваха да минатъ моста къмъ Сѣръ отъ страхъ (тѣ минаха едвамъ въ недѣлята, 23 юний). Азъ цѣлъ день търсихъ дружината и не можахъ да я намѣря, та се върнахъ пакъ при моста, дѣто имаше наша артилерия отъ други полкове и тамъ прѣспахъ (послѣ се научихъ, че дружината заминала нагорѣ по горното шосе, минала прѣзъ Сѣръ и взела посока къмъ Драма). Сутриньта на 22, сѫбота, тръгнахъ пакъ къмъ Сѣръ. По пѫтя на шосето намѣрихъ единъ раненъ (непомня отъ нашия или отъ 69 полкъ), качихъ го на едно отъ двѣтѣ ми добичета и го закарахъ въ болницата въ Сѣръ. Въ болницата вече нѣмаше наши лѣкари — бѣха избѣгали, останали само тешко ранени болни около 20 души. Оставихъ болния и заминахъ нагорѣ да гоня дружината къмъ Драма. Минахъ прѣзъ чаршията и трѣбваше да си купя хлѣбъ. Влѣзохъ въ една фурна на единъ мой познатъ, струмичанецъ българинъ. Питахъ за хлѣбъ, струмичанецътъ ми каза да влѣза въ една стаичка задъ фурната, дѣто ужъ имало хлѣбъ. Тамъ намѣрихъ 6 души българи, отъ които четирма бѣха войници (трима отъ 70 полкъ и единъ отъ 69) и още двама цивилни българи. Щомъ влѣзохъ вѫтрѣ, осѣтихъ се арестуванъ, не ми позволиха да излѣза. Указа се, че фурунджията билъ гъркоманъ и съ него имаше 5—6 гърци въорѫжени (орѫжието имъ вѫтрѣ). Стояхме два дена арестувани въ фурната, даваха ни по единъ хлѣбъ на човѣкъ. Въ вторникъ на 25 юний ни откараха въ гръцката митрополия ужъ прѣдъ комисия. Влѣзохме въ салона — имаше нѣколко души седнали прѣдъ маса въ едно кьоше. Имаше едно духовно лице между тѣхъ, а другитѣ миряни. Изгледаха ни и казаха: „Хайде закарайте ги!" Отъ тамъ ни закараха въ дѣвическата гимназия, която е до митрополията, като минахме чини ми се само прѣзъ единъ капиджикъ. Щомъ ни въведоха въ двора на гимназията, отвориха портата и ни казаха на български: „Хайде стройте се по войнишки! Бѣхме отъ фурната слѣднитѣ 8 души: Азъ, Хараламби Спасовъ отъ Струмица (войникъ, баща му гъркоманъ), Хараламби Поцковъ отъ Струмица (войникъ отъ 69 полкъ), Теохари Ингилизовъ отъ Пехчево, отъ 70 полкъ, Григоръ Манчовъ отъ Струмица, цивиленъ, Мито х. Котаровъ отъ Струмица, 70 полкъ, и Пандо Абрашовъ отъ Струмица. 70 полкъ и имаше още едно кондураджиче — Кольо Рогознаровъ (гъркоманъ, цивиленъ). Тамъ заварихме тъкмо тогава докарани още четирма български войници отъ стара България. Щомъ се построихме, дойде единъ евзонъ и единъ съ него още, на име Дука капитанъ. Имаше и много мѣстни цивилни гърци. Взеха единъ по единъ та ни съблѣкоха горнитѣ дрѣхи, разпасаха ни пояситѣ, за да ни прѣтърсватъ за пари — да нѣмаме кемери нѣщо. Взеха на всичкитѣ пари, които намѣриха у насъ. У едно момче, Теохаръ Ингилизовъ отъ Пехчево, имаше 8 напалеона, и единъ часовникъ. Азъ имахъ единъ срѣбъренъ часовникъ на стойность 30 лева и въ кесията имахъ всичко десетина лева. Така редомъ ни ограбиха.

 

Послѣ, като бѣхме построени прѣдъ една стълба, обирачитѣ, които имаха на пояситѣ турски касатури, извадиха голи ножове и

 

 

120

 

казаха: „Качвайте се сега по стълбитѣ нагорѣ!" Двама съ голи ножове со поесавиха отъ двѣтѣ страни на стълбата и ни караха да се качваме нагорѣ. Щомъ почнахме да се качваме по стълбата, двамата тия съ голитѣ ножове и още други цивилни почнаха съ тѫпото на ножоветѣ грозно да ни биятъ по глава, рѫцѣ и пр. Мене ме удариха въ лѣвата рѫка,, а на друго едно момче — Пандо Абрашовъ отъ Струмица, 70 полкъ, съ единъ ударъ му счупиха дѣсната рѫка, съ втори ударъ му разцѣпиха главата отзадъ въ тила надлъжъ. И другитѣ бѣха ударени. Като изкачихме стълбата, вкараха ни въ една стая (около 25 кв. м.). Тамъ ни държаха въ вторникъ и срѣда. Даваха ни по половинъ хлѣбъ на човѣкъ на день. Въ вторникъ (къмъ 10 ч. прѣди обѣдъ) ни докараха, не ни дадоха хлѣбъ, но и дори по нужда не ни пуснаха вънъ. Ранениятъ Абрашевъ си върза съ своята кърпа счупената рѫка: кожата му бѣше пукната и кръвь течеше, а и отъ разцѣпената глава течеше кръвь, палтото му бѣше все измокрено отзадъ. Нѣмаше съ какво да си прѣвърже главата. Съ счупено стъкло изтъркахъ варь отъ стѣната, та насолихъ на раната, за да спре ужъ кръвьта. Тютюнъ му турихме. Въ срѣда ни пуснаха по нужда — съ часовой съ голъ ножъ въ рѫка. Дадоха ни по половинъ хлѣбъ и внесоха едно тенеке съ вода. Въ четвъртъкъ на 27 дойде гръцкиятъ владика, влѣзе въ салона и отвори стаитѣ, въ които имаше арестувани. Той всичкитѣ изгледа и говори единъ видъ рѣчь: „Ние сме християни, нашето свето евангелие не позволява да колемъ. Ние не сме като българитѣ, ние ще ви пуснемъ всѣки да си отиде по своя домъ. Не бойте се, нѣма нищо да ви направимъ". Каза: „Дайте имъ вода, дайте имъ хлѣбъ!" и си отиде. Ние се освободихме много, като мислѣхме, че единъ владика нѣма да лъже. До вечерьта прѣкарахме съ надежда. Ала вечерьта отидоха отъ всичкитѣ стаи по нѣколко души — всичко 11 души. Избраха тия, които бѣха български стражари (изловени по селата и по града) и които сѫ били дѣйци по революцията — като войводи и изобщо по-силни българи. Между тѣхъ бѣше и Христо Димитровъ отъ Гевгелийско. Тои имаше воденица, въ която често сѫ отивали български войводи и четници — Таската и други. Много врѣме отиваха на воденицата му (половинъ часъ далечъ) чиновници българи и все го закачаха: „Дѣ е Таската?" Тринадесеть души ги избиха на втория етажъ и ние слушахме виковетѣ имъ (Охъ, охъ! — други; Ахъ майко мори! — други само ечатъ: Офъ — оофъ! и пр.) Ние вече разбрахме, че ги колятъ и все още се надѣвахме, че може би отборъ ще става, че че ни отбиратъ и че нѣкои ще ни оставятъ живи. Но сѫщеврѣменно вече допускахме, че и насъ всички ще постигне тая участь. Само Христо Димитровъ оставиха живъ, за да го колятъ по-тържествено, като е билъ приятель на българскитѣ комити. Прѣзъ нощьта той стоялъ вързанъ при изкланитѣ, които ги издигали. На зарантьта го доведоха пакъ при насъ. Това бѣше на 28. Слѣдъ него дойде единъ гръцки попъ, отвори вратата на нашата стая и ни каза: „Доброутро момчета!" (на подигравка). Ние нищо не му отговорихме. Той повтори, а ние пакъ си траехме, той каза: „Защо не отговаряте?" Ние пакъ си мълчахме. Попита ни „Искате ли да видите вашия славенъ царь Фердинандъ?" „Искате ли

 

 

121

 

Солунъ да прѣвземете? Всичко ще стане слѣдъ малко". Слѣдъ това попътъ си отиде. Слѣдъ единъ и половина до два часа се чуха гърмежи. Почна се сражение. Нашитѣ войски почнаха да навлизатъ въ града. Азъ и другаритѣ ми разбрахме, че сѫ наши войски, защото орѫдия гръцки откъмъ тая страна не можеше да има. Щомъ почна артилерията да обстрѣлва, гърцитѣ почнаха да тичатъ нагорѣ надолу по зданието. Като видѣли, че българитѣ ще влѣзатъ въ града — всички, които бѣха въ нѣколко стаи, ги събраха въ една стая — около 70 души — въ една по-тѣсна стая, та бѣхме натъпкани като сардели, единъ връзъ други. Стояхме тйъ колкото половинъ часъ. Въ това врѣме, види се, изпратили човѣкъ да узнае дали българитѣ ще успѣятъ да влѣзатъ въ града. Слѣдъ като се увѣрили, че ще влѣзатъ, взеха да ни изваждатъ по двама по двама; изкаратъ двама въ салона, тамъ имъ вържатъ рѫцѣтѣ, сетнѣ други двама. Вързанитѣ изкарваха на горния етажъ и тамъ ги убиваха. Най-първо извадиха едно гърче отъ с. Колешино, Струмишка околия. То е живѣло 7 години въ Сѣръ. Затворили сѫ го, защото сѫ го мислили че е българинъ, а то тъкмо по причина на българизма въ Струмица, избѣга въ Сѣръ. Това гърче постоянно имъ се молѣше, че е 7 години търговецъ, че е жененъ, че го знялтъ. Бѣше богато момче, но никой го не слушаше — заклаха го. Имаха врѣме всичкитѣ 70 души да избиятъ. Екзекуцията трая само около единъ часъ. Имашо много колячи — джелати, та бърже вървѣше. До 30 души вързаха, а сетнѣ, като видѣха, че съ това се губи врѣмо, отвеждаха ги невързани. Между джелатитѣ имаше единъ струмичанецъ Хараламби х. Павловъ, гъркоманъ. Той сѫщиятъ, въ чиято фурна мене затвориха. Други джелати бѣха цивилни гърци граждани отъ Сѣръ и двама власи гъркомани отъ Порой. Единиятъ се казва Христо, който често пѫти идваше въ Струмица, бѣше търговецъ и азъ му гарантирахъ много пѫти (купуваше овни, прасета), а другиятъ — куцъ, чини ми се се казва Щерю. Той никакъ не знаеше гръцки, говорѣше български. Колѣше съ ятаганъ; той бѣше съвсѣмъ отрѣзалъ отъ трупа главата на едного. Другитѣ колѣха съ мартинови касатури (широки и по-дебели отъ маузеровитѣ), имаше нѣкои съ български манлихери съ ножове; отъ тѣхъ никой живъ не остана. Имаше специално които връзваха хората. Колячитѣ бѣха горѣ и слизаха долу, взимаха жертвитѣ и ги караха горѣ. Тѣ си носѣха ножоветѣ въ рѫцѣтѣ си и ние виждахме кръвьта какъ тече по ножоветѣ. Вѣха вече изклали около 35 души — половината. Прѣди мене четворица изкараха безъ да ги връзватъ — нѣмаше врѣме. И мене поведоха заедно съ още трима души — двама дебралии и единъ непознатъ, невързани. Като се качихме по стълбата нагорѣ, минахме прѣзъ половината на единъ салонъ къмъ една голѣма стая. Азъ вървѣхъ напрѣдъ, подиръ мене вървѣше колячътъ съ голъ ножъ. Сѫщо така по единъ колячъ слѣдѣха и тримата ми другари нещастници. Ние бѣхме полумрътви отъ страхъ и вълнение — едвамъ се движехме. Приближихме до самия прагъ на стаята — вратата бѣше полуотворена, и видѣхъ изклани хора, отъ които още не умрѣли охкатъ, други хъркатъ, нѣкои пѣятъ като петѣль. На едного главата се бѣше търколила

 

 

122

 

отъ тѣлото. Той току що бѣше закланъ отъ оня съ кривата нога, съ ятаганъ. Стаята бѣше пълна — имаше и по двама, трима единъ връзъ другъ. Нѣмаше мѣсто за мене. Джелатинътъ като видѣ, че нѣма за мене мѣсто, повърна ме къмъ друга малка стаичка, празна. Застана джелатинътъ на прага на вратата и каза „влѣзъ вѫтрѣ" на български. Джелатинътъ ми бѣше оня влахъ отъ Порой, Христо — мой добъръ познатъ. Азъ прѣстѫпихъ съ единия си кракъ навѫтрѣ въ стаята, когато да вдигна и другия си кракъ отвънъ да прѣстѫпя вѫтрѣ, а той ме рѫгна съ ножа си по посока къмъ врата ми подъ ухото, но ножътъ засегна яката на палтото ми и не може да пробие. Азъ отъ силния ударъ паднахъ на земята — на лицето си. Джелатинътъ стѫпи съ единия си кракъ върху гърба ми и съ ножа си ми нанесе 6 удара: отзадъ, отдѣсно, два задъ ухото, два подъ дѣсната челюсть, единъ право въ гръкляна и единъ въ гърлото отъ лѣва страна, дѣто ми прѣрѣза гърлото, та вслѣдствие на това азъ не можахъ нищо да говоря нито да ямъ. Млѣко, което отпослѣ сестритѣ въ болницата въ Пазарджикъ ми даваха да пия, течеше прѣзъ тая рана на гърлото. Азъ не помня да съмъ извикалъ, когато ме колѣха. Несъмъ осѣтилъ когато ми е разрѣзалъ и показалеца на дѣсната рѫка — види се съмъ се бранилъ съ рѫката отзадъ. Ни за минута не изгубихъ съзнание. Най-ммого ме доболѣ, когато ми удари втория ножъ, сетнѣ по-слабо усѣтихъ болката. По-рано въ голѣмата стая, докато е имало мѣсто, сѫщеврѣменно сѫ убивали по трима-четирма, всѣки джелатъ своята си жергва, а тукъ при мене, понеже стаичката бѣше малка — тѣсна, едвамъ събираше 7—8 души, другитѣ жертви задъ мене трѣбваше да почакатъ, докато се свърши съ мене. Тѣ сѫ гледали, какъ мене ме убиватъ. Подирѣ, понеже имахъ съзнание, чувахъ какъ дебралията не искаше да влѣзе въ стаята, че се съпротивляваше и искаше да вземе ножа отъ рѫцѣтѣ на джелатина. Тогава моя джелатъ и още други двама, които му се притекоха на помощь, почнаха немилостиво да го удрятъ, види се съ тѫпото на ножоветѣ си, за да могатъ да го свалятъ. Слушахъ ударитѣ на ножоветѣ и виковетѣ на дебрянеца, който бѣше много едъръ човѣкъ и на около 40 годишна възрасть. Той викаше: „Охъ маико мори! — Какво ви направихъ бе братя! Недѣйте кайдисва на мене! Най-сетнѣ, като му хванали рѫцѣтѣ, наведоха го върху мене — той падна върху мене и азъ усѣтихъ голѣма тежина, и като бѣшо падналъ върху мене съ лицето надолу, тѣ му прѣрѣзаха гръкляна и отзадъ съ нѣколко удара го довършиха. Кръвьта му точеше върху мене и цѣлото ми палто съвсѣмъ се измокри, усѣщахъ горещата кръвь, какъ ми измокри тѣлото: той моментално умрѣ — хичъ не се помръдна биле. Докараха и други двама още и тѣхъ ги изклаха върху мене и дебрянеца, та четири трупа се трупаха на едно. Тѣзи подирнитѣ двама не се противиха — види се бѣха примрѣли отъ страхъ. Отъ тѣхъ дебрянецътъ не викаше, много вика цивилниятъ, неизвѣстенъ на менъ, бѣше македонецъ — отъ Драмско, не зная селото. Слѣдъ това докараха и други. Подиръ нѣкое врѣме стана грозна тншипа и само се слушаха отвънъ топовни

 

 

123

 

и пушечни гърмежи. Като разбрахъ, че нѣма никой въ зданието, рѣшихъ да се измъкна изъ подъ труповетѣ, които много ме натискаха, па и съ много кръвь бѣхъ облѣнъ, а сѫщо и отъ страна имаше много кръвь; лежалъ съмъ около единъ часъ може би. Като се изтеглихъ изъ подъ труповетѣ, сѣднахъ въ кюшето и взехъ да се прѣвързвамъ. Намѣрихъ въ джеба си една кърпа и си прѣвързахъ шията, отъ дѣто течеше кръвь. Макаръ че много ме болѣше, хубаво изстискахъ ранитѣ и се прѣвързахъ съ кърпата. Опитахъ силитѣ си да видя, дали мога да стана на крака. Изправихъ се и видѣхъ, че мога да ходя и отидохъ въ другата стая. Тамъ намѣрихъ Христо Димитровъ гевгелиеца — и той бѣшо сѣдналъ между 40 души изклани. Бѣше се опрѣлъ до единъ зидъ. Стана и той на крака и щомъ се раздвижихме, взеха да се мърдатъ и други между труповетѣ. Христо проговори български: „Абе и ти ли стана бре Георги, ималъ си щастие!" Отидохме до прозореца и разузнахме, има ли часовои на вратата и видѣхме, че никой нѣма ни въ двора, ни на портата. Въ това врѣме гранати отлитаха и куршуми. Една граната падна подъ нашето здание — въ една кѫща, която горѣше. Ние видѣхме, че ще изгоримъ живи и рекохме да бѣгаме. Отъ стаята на Христо станаха нѣкои и отъ другитѣ стаи, та въ салона се събрахме всичко осемь души. Имаше по стаитѣ тежко ранени — може би до 20 души, които биха могли да бѫдатъ спасени, ако имаше кой да имъ даде помощь. Единъ — девети — даже слѣзна по стълбитѣ надолу и падна на капиджика, прѣзъ кѫдѣто ние излѣзохме. Бояхме се да излѣземъ прѣзъ портата, да не би отвънъ да има часовой. Този нещастникъ се казваше Илия Керемитчията, българинъ отъ Гевгелийско, въ Сѣръ работилъ керемитчилиъкъ. Бѣхме заедно арестувани, та го познахъ. Ние прѣзъ капиджика влѣзохме въ една гръцка кѫща, въ която нѣмаше живъ човѣкъ — всички бѣха избѣгали и оставяли и портата, за наше щастие, отворена, та взѣхме направо баира безъ пѫтека. Азъ бѣхъ много слабъ, та останахъ най-назадъ. Между осъмтѣ спасили се само азъ бѣхъ войникъ. Онѣзи избѣгаха по-бърже, бѣха по-яки и по-слабо ранени. Азъ самичъкъ се дотътрихъ до върха, дѣто намѣрихъ български войници. Тръгнахъ пѣшъ за къмъ Неврокопъ. Имаше съ мене войници, повечето турци войници отъ България. Слѣдъ чась и половина ходене, срещнахъ войска и единъ офицеръ. Понеже не можехъ да говоря, отвързахъ си кърпата отъ врата, показахъ му ранитѣ и съ мимика му дадохъ да разбере, че съмъ изтощенъ и не мога да вървя. Той се смили, заповѣда да ме качатъ на една войнишка кола и така се спасихъ. Колата ме караше около три часа и слѣдъ това ме свалиха. Войската вече отстѫпваше и голѣма суматоха бѣше по пѫтя. Послѣ пакъ пѣши — около 10 часа ходихъ, и стигнахме въ Неврокопъ. Не бѣхъ ялъ нищо, защото не можехъ нищо да гълтамъ. Въ Неврокопъ стояхъ два дена: прибра ме една стара баба въ дома си. Отидохъ въ болницата та ме прѣвързаха, стегнаха врата, турнаха мушами. Бабата намѣри млѣко и мекъ хлѣбъ и съ голѣми болки можахъ да глътна по малко храна. Това ми бѣше първата

 

 

124

 

подкрѣпа. Два деня стояхъ тамъ. На петия день отъ раняването ми съблѣкохъ кървавитѣ ризи — ужъ се установи тамъ болница, но само за два часа. Слѣдъ това дойдо заповѣдь, скоро кой какъ може да бѣга, защото гърцитѣ настѫпватъ. Тогава се принудихъ да тръгна по пѫтя за Разлога, защото казаха, че болницата ще се установи въ Мехомия. Пѫтувахъ два деня. Стигнахме въ Банско слѣдъ 16 часа пѫть: нищо нѣмаше да вкуся. Въ Мехомия ужъ ще се основава болница, но и тамъ слѣдъ два деня казаха да се отеглиме, да идеме въ Лъжене, прѣзъ балкана. Чудно нѣщо, какъ съмъ ималъ сила да прѣхвърля тия страшни планини съ непрѣвързани рани, като ми бѣше изтекла толкова кръвь и не бѣхъ почти нищо ялъ. Най-сетнѣ, слѣдъ два деня пѫть прѣзъ Якоруда, дѣто спахъ въ кѫщата на една протестанка — стигнахъ въ Лъжене. И въ Лъжене стояхме два деня. Сѣдѣхъ въ единъ ханъ и отивахъ въ болницата, дѣто ми прѣвързаха ранитѣ. Отъ Лѫжене ме пратиха въ болницата въ Пазарджикъ, зашото и тамъ вече се готвѣха да бѣгатъ отъ гърцитѣ, които прѣвзеха и Мехомия. Отъ Лѫжене до Пазарджикъ пѫтувахъ два деня. Спахъ въ Ели-дере. Въ Мехомия срѣщнахъ жена си и дѣцата си, избѣгали отъ Струмица и прѣзъ Джумая дошли въ Мехомия, дѣто имамъ сестра оженена. Казалъ имъ единъ офицеръ, че за Разлога никаква опасность отъ гърцитѣ нѣма! Отъ Мехомия до Пазарджикъ пѫтувахъ заедно съ сѣмейството си: жена, три дѣца, едно 7 годишно момиче, едно 1 годишно момиче и момче на 9 мѣсеци. Въ Пазарджикъ момченцето се помина, види се, отъ слънчевитѣ горещини и отъ всичко. И жена ми се поболѣ. Отъ Пазарджикъ взехъ билетъ до София. Въ Струмица всичко изгубихме, градътъ е изгорѣлъ.

 

(На приложенитѣ фотографически снимки много добрѣ се виждатъ още слѣди отъ ранитѣ на Бѣлева).

 

 

49.

 

Доксимъ Смилевъ, родомъ отъ Лазарополе (Дебърско), 54-годишенъ, терзия (сега се намира въ София), ми разказа слѣдното:

 

Имахъ дюкянъ въ Сѣръ, на Агачъ-чарши. Когато се оттегляха българскитѣ войски, не можахъ да избѣгамъ, защото имамъ нѣколко дѣца: 2 мѫжки на 6 и 8 години и едно момиче на 10 години. Домакинята ми е отъ Лазарополе (Дебърско), Ангелина. Късно се сѣтихъ, че е опасно, дѣто останахме въ града. Малкитѣ дѣца чули отъ гръцкитѣ дѣца, че ще колятъ българитѣ. Рекохъ си, най-добрѣ ще бѫде да се скриемъ у единъ турчинъ приятель, Реджепъ Асланъ, търговецъ. Той ни прие. Чрѣзъ шпионство гърцитѣ се научили, че сме тамъ и въ четвъртъкъ на 27 юний (скрихме се въ понедѣлникъ на 24 юний у турчина) дойдоха шестима гръцка андарти съ двама сѣрски граждани, гърци. Андартитѣ не ги познавамъ, а единъ отъ гърцитѣ ми е познатъ, но името му не зная. Не влѣзоха въ кѫщи, а на портата ме поискаха мене. Турчинътъ имъ каза: „Азъ да ида вмѣсто него, защо го искате?" Тѣ отговориха: „Иска го владиката". Турчинътъ видѣ, че не може да ме закриля, и ми каза: „Майсторе,

 

 

125

 

владиката те търси, ще идешъ на митрополиата". „Ще ида" — отговорихъ. Никакъ не се сѣтихъ, че има опасность за живота ми, щомъ ме викатъ отъ владиката, защото азъ отъ малъкъ все съ гърци съмъ работилъ. Въ село Вдовища, което е чисто гръцко село, 33 години наредъ съмъ седѣлъ все като терзия, а тепърва прѣди седемь години бѣхъ миналъ въ Сѣръ. Все съ гърци съмъ работилъ, особено селата ме знаятъ. Отидохме на гръцката митрополия, ужъ при владиката. Владика нѣмаше тамъ, а, имаше „комисия" — 3–4 лица цивилни, облѣчени цивилно, Сѣрезлии гърци, по-видни. Да ги видя, ще ги позная. Отъ по-рано не съмъ ги знаялъ. Излѣзохъ прѣдъ комисията; тия само ме изгледаха — азъ си бѣхъ въ сѫщитѣ дебърски дрехи, въ които ме виждате, — нищо не ме попитаха, а само казаха на андартитѣ: „Заведетс го тамъ вѫтрѣ". Азъ пъкъ разбирамъ гръцки и рекохъ: „Кѫдѣ ще ме пратите?", а тѣ: „Не бой се, ще те чуваме единъ день тукъ, послѣ пакъ ще те пуснемъ." Бѣхъ вече много уплашенъ, още когато излѣзохъ отъ дома на турчина и видѣхъ гръцки андарти. Какъ не ще се уплаша, гръцки андарти да ме карать! Заведоха ме въ училището до митрополията и ме затвориха въ зимника — доста голѣмъ зимникъ, въ който се складиратъ вѫглища за училището. Вѫтрѣ имаше българи. Сетнѣ, когато единъ отъ андартитѣ прѣброи всички, за да знае, колко души сме, помня че прѣброи 33 души съ мене заедно. Тамъ имаше четирма души наши селяни отъ Дебърско: Симонъ Мартиновъ, отъ Лазарополе, който бѣше прѣдприемачъ и работѣше и съ машини за памукъ въ Сѣръ отъ дълги години, отъ 50 години все живѣе въ Сѣръ. Той бѣше старъ — 70-годишенъ човѣкъ; Русалимъ Постоловъ, отъ Лазарополе, 60—65-годишенъ, той си бѣше бахчованджия и терзия; и той отъ малъкъ живѣе въ Сѣръ; Страте Георгиевъ, терзия отъ Лазарополе, скоро дошелъ въ Сѣръ. Лани дойде прѣди войната. Тѣхъ ги докараха веднага подиръ мене. Съ тѣхъ станахме 33 души. Не знаехме, какво ще стане. Но вече ни минуваше прѣзъ ума, че ще ни погубятъ. Имаше гюбре —каменъ кюмюръ, и ние връзъ това гюрбе спахме. Още не бѣше мръкнало, къдѣ 6 ч. слѣдъ обѣдъ, дойдоха андартитѣ и изкараха отъ зимника 13 души, безъ да ги избиратъ, — съ редъ. Азъ и не гледахъ, какво правятъ, сѣдѣхъ до прозореца къмъ двора. Прѣдъ прозореца имаше часовой — андартъ. Прозорцитѣ бѣха съ желѣза. Казаха ми, че сѫ извели 13 души. Чухме, когато ги изкараха горѣ, да викатъ „аманъ!" „леле!" и това бѣше. Не разбрахме, какво стана. Прѣнощувахме. Зараньта, щомъ осъмна, още около 50 души българи доведоха — ту по двама, ту по единъ, ту по четирма. Види се прѣзъ нощьта ги ловили. Събрахме се калъбалъкъ. И почнаха тамъ да ни вързватъ въ зимника: ще влѣзатъ два-трима андарти, ще хванатъ двама българи и ще ги вържатъ съ вѫже и двамата заедно, дѣсната рѫка на единия съ лѣвата на другия, а лѣвата му назадъ вързана. Изкарватъ ги вързани, други веднага влизатъ пакъ други вързватъ и нищо не казватъ, все мълчатъ. Когато дойде редъ да вържатъ мене съ Симона, азъ имъ се моляхъ на гръцки: „Бре братя! научете се, какви хора сме ние; азъ съмъ билъ

 

 

126

 

търговецъ човѣкъ, кажете ми, каква вина имамъ, за да зная, защо ме вързвате." Нищо не ми отговориха. Колко имъ говорихъ: „Питайте тоя човѣкъ, оня човѣкъ, кефелинъ ще стане, ето които искате". Нищо не казваха. Азъ се сѣщахъ, че вината ми е, че български попъ идѣше на кѫщата да ми пѣе, — това ми е вината, друга вина не съмъ ималъ. Въ Сѣръ въ комитетски работи не съмъ се мѣшалъ, а на вилаетъ — въ Дебърско тамъ съмъ помагалъ, защото всѣка година азъ си отивахъ на вилаетъ въ Лазарополе: — на Гюргьовъ день си отивахъ на вилаетъ, а на Митровъ-день се връщахъ въ Сѣръ, а по-рано въ село Вдовища. Зимно врѣме само си работѣхъ терзилъка въ Сѣръ. Само отъ прѣди една година азъ си прибрахъ сѣмейството въ Сѣръ, и първо лѣто миналата година и тая не съмъ си ходилъ дома, ужъ за по-хубаво . . .

 

Изкараха ме горѣ — двѣ скали изкачихъ, доведоха ме до една стая, азъ се сѣщахъ вече, че ни водятъ на клане. Още въ зимника, когато ни вързваха, други по-млади българчета около насъ казваха: „Тѣ ни вързватъ за да ни колятъ; всички що ги изкараха, сигурно сѫ ги изклали". Опитаха се нѣкои да избѣгатъ по-рано. Когато се отвориха вратата, шестима юрнаха и избѣгаха въ двора, и видѣхъ, че ги застрѣляха съ пушки и паднаха. И когато излѣзохъ вързанъ, обърнахъ се и пакъ ги видѣхъ убити въ двора. Искахъ и азъ да бѣгамъ, но това ме обезкуражи. Скалата бѣше отвънка. Когато стигнахме до вратата, отвориха вратата и азъ видѣхъ 8 души заклани. Съ удари повалиха мене и Симона да легпемъ, дѣто имаше повече мѣсто, защото закланитѣ бѣха налѣгали околовръстъ въ стаята. Удариха ни въ гърба силно съ кондацитѣ, на пушкитѣ и ние клекнахме и бидейки вързани легнахме съвсѣмъ низко. Слѣдъ това ме удариха съ ножъ съ една дълга касатура отъ старитѣ турски пушки. — дълъгъ правъ ножъ. На врата получихъ три удара и единъ по главата на темето — една рѣзка напрѣки, разсѣкла само кожата. Осѣтихъ голѣма болка, когато ме удари въ врата. Викнахъ 1—2 пѫти „аманъ!" „аманъ!" — това помня. И другарятъ Симонъ извика. Гланата му я разцѣпиха надлъжъ. Той поживѣ 2—3 часа, не охкаше, може да е билъ безъ свѣсть. Азъ не изгубихъ свѣсть. Подиръ това донесоха други двамина, и единия го заклаха върху мене. Когато отсетнѣ го видѣхъ, той бѣше моя съотечественикъ Русалимъ Апостоловъ. Слѣдъ тия двамина, други не доведоха въ стаята. Бѣхме тукъ 12 души заклани. Мнна около 3 часа. Слушамъ гърмежи като че ли отъ топове, отъ бомби, и си мисля, че е дошла гръцка войска. Мълчихъ си, а гърмежитѣ продължаватъ. Азъ не се ни мръднувамъ, защото не знаехъ, не гледа ли нѣкой отзадъ и да ме забѣлѣжи, че съмъ живъ, та да ме добие. Сетнѣ чухъ „ура! ура! ура!" Помислихъ си, тая „ура" трѣбва да е наша, българска, и се осмѣлихъ да се повдигна, а връзъ мене лежи той, прѣпрѣченъ, умрѣлиятъ. Нѣмаше вече да тропотятъ въ зданието, както по-напрѣдъ, да колятъ, тишина бѣше. Излѣзохъ отъ моята стая, влѣзохъ въ салона, дѣто видѣхъ четирма заклани. Отъ салона се виждаше прѣзъ отворени врата въ други стаи, дѣто тъй сѫщо имаше заклани трупове. Отъ тамъ слѣзохъ

 

 

127

 

долу и минахъ прѣзъ кухнята, и видѣхъ единъ български войникъ, насѣченъ като мене. Двамата излѣзохме на улицата да бѣгаме. Той можа като мене да ходи, хванахме отъ Кулитѣ — дѣто има гръцки болници — извървѣхме горѣ надъ града. Намѣрихме единъ български войникъ, азъ не го познахъ, че е български, помислихъ да не е гръкъ, но ранениятъ войникъ позна, че е български, и отидохме при него. „Какви сте бре вие?" — „Ето какви сме", и му разправихме. Той ни каза да отидемъ при нашата войска. Като отидохме при войската, виждамъ наши около 8 души войници пазятъ около 40 души гърцки войници и около 40 жени и много дѣца. Между тѣхъ е билъ и австрийскиятъ консулъ. Азъ се примолихъ на войницитѣ, че имамъ въ града жена дѣчица, но тѣ ми казаха, да вървя нагорѣ, и азъ тръгнахъ заедно съ другитѣ. Бѣше ми отеченъ лѣвиятъ образъ, както съмъ падналъ тогава, ударенъ съ дипчицитѣ при клането. Пѫтувахме 6 часа прѣзъ нощьта до Долно-Броди. Едвамъ на пладне въ сѫбота на 29 юний ни прѣвърза фелдшеръ на Старчища. На Неврокопъ сетнѣ три дни сѣдѣхме, та пакъ ни прѣвързаха. Отъ Неврокопъ пѣшъ стигнахъ до Бѣльово прѣзъ Лѣщница—Якуруда—Лъжене по рѣката прѣзъ планината слѣзохме на Бѣльово. Нѣмаше, кой да ни храни, — просѣхме по селата. Бѣхъ безъ пари. Взеха ми ги въ четвъртъкъ, прѣди да ме въведатъ въ зимника, ме въведоха въ една стаичка, обискираха ме и ми взеха всичко — 8 наполеона, 2 лири, единъ и полъ наполеонъ въ банкноти, сетнѣ въ сребро — всичко около 12 наполеона пари. Бѣхъ безъ пари, просѣхме хлѣбъ. Въ Старчища ни дадоха хлѣбъ. Сетнѣ въ Неврокопъ ни дадоха хлѣбъ. Сѫщо въ Лѣщница, отъ порта на порта. Въ Якоруда пакъ и пр. Дойдохме въ София. Ранитѣ ми зарастнаха. Сега съмъ тукъ, и съмъ много угриженъ заради дѣцата и домакинята ми, които останаха въ Сѣръ.

 

(Ако и да сѫ заздравѣли, ранитѣ на Смилева още се познаватъ, както се забѣлѣзва и на фотографическата снимка).

 

 

50.

 

Димитъръ Карамфиловъ, 40-годишенъ, родомъ отъ с. Орѣховецъ, Сѣрско, прѣселенъ въ Сѣръ прѣди 6 години. Сега въ София. И той е единъ отъ жертвитѣ въ Сѣрското дѣвическо училище, пакъ тъй по чудо се спасиль, както Бѣлевъ и Смилевъ. Пострадалиятъ има 5 бѣлѣга отъ щикъ; цѣрилъ се е по пѫтя и въ Т.-Пазарджишката и Старозагорската болница. Отъ послѣдната излѣзналъ на 4 августь. Макаръ и да се минали 10 дни и макаръ и да се е цѣрилъ, ранитѣ сѫ ясни, но вече на заздравяне. Една отъ ранитѣ е твърдѣ ясна рѣзка отъ щикъ по главата. Слѣдитѣ отъ ранитѣ добрѣ се виждатъ и на фотографическата снимка.

 

Пострадалиятъ разправя слѣдното:

 

На 26 юний гръцки войници и андарти отишли у дома му, отъ дѣто го откарали въ гръцката митрополия. Тамъ го извели прѣдъ владиката и една комисия. Единъ гръкъ попиталъ другитѣ, дали Димитъръ е добъръ човѣкъ.

 

 

128

 

Само единъ се е обадилъ и казалъ, че е добъръ. Слѣдъ туй го отвели въ гръцката дѣвическа гимназия, дѣто прѣкаралъ два дена. На 28 с. м. зараньта отишелъ при тѣхъ единъ гръцки войникъ съ твърдѣ дълга коса и брада. Той имъ казалъ, че не трѣбвало да се боятъ, защото гърцитѣ не били варвари и нѣмало да ги убиватъ. Слѣдъ като излѣзълъ той, влѣзли при тѣхъ четирма гърци съ ножове въ рѫцѣ, всѣки въорѫженъ гръкъ изкарвалъ отъ стаята въ салона по единъ българинъ. Въ салона други гърци връзвали по трима българи наедно и ги отвеждали въ горния етажъ, дѣто ставало клането. Въ стаята дѣто билъ Димитъръ, имало около 60 души българи. Имало пълни 4 стаи и 4 изби. Димитъръ твърди, че на 28 юний въ гимназията сѫ били изклани не по-малко отъ 150 българи. Между убититѣ имало български войници новобранци и 6 войника отъ стара България. Разказвачътъ е ималъ щастието да го доведатъ на касапницата заедно съ трима неизвѣстни нему българи тъкмо тогазъ, когато гърцитѣ вече узнали, че българска войска влѣзла въ града. Него сѫ го ранили тежко, но не сѫ имали врѣме да видятъ, дали е издъхналъ. Скоро върху него паднали и други трупове. Когато гърцитѣ напуснали гимназията, той излѣзълъ облѣнъ въ кърви и съ българската войска напусналъ града. Пострадалиятъ знае имената само на двама отъ палачитѣ: Христо Манго, зетъ на Медарката, и месаря Яни, влахъ. Всички палачи на брой 6, освѣнъ Христо Манго, били сѣрски власи месари.

 

Жената на Димитъръ Зарзаватчията, за която Благой Петровъ твърди, че била убита (вж. № 47) била заклана прѣдъ очитѣ на Димитъръ Карамфиловъ.

 

 

51.

 

Илия Петровъ Лимоновъ, спасилъ се на 28 юний отъ клането въ дѣвическата гръцка гимназия въ Сѣръ, гдѣто е билъ затворенъ въ единъ отъ зимницитѣ на гимназията (сега врѣменно въ София), ето какво ни разказва:

 

Азъ съмъ родомъ отъ гр. Дойранъ. 28-годишенъ, по занятие рибарь, православенъ българинъ. Взеха ме войникъ на Великъ-день т. г. въ 2-ри драмски полкъ, драмска бригада, а послѣ полкътъ се прѣименува въ 70 пѣхотенъ полкъ. Азъ бѣхъ въ 4-та дружина.

 

Когато се обяви войната, нашата дружина заедно съ цѣлия полкъ потегли отъ селото Орлякъ, което се намира прѣзъ Струма на дѣсния брѣгъ, къмъ Нигрита. Минахме прѣзъ Нигрита, която бѣше пуста, понежо гръцкото население бѣше избѣгало. Ние не се спирахме никакъ въ Нигрита и продължихме пѫтя си още десетина километра на югъ до гръцкото село Хункусъ, прѣзъ което минахме. И това село нѣмаше никакви жители. Прѣспахме вънъ отъ селото на бивакъ. На другия день 2-та дружина отъ 70 полкъ, която бѣше по-напрѣдъ въ дѣсно, има сражение, а послѣ е била принудена да се оттегли, то и нашата дружина безъ да влѣзе въ бой (на 20 юний), се оттегли назадъ въ гръцкото село Димитричъ, близу до р. Струма.

 

 

129

 

Тамъ прѣспахме вънъ отъ селото, което горѣше. На другия день имаше прѣстрѣлка между нашата дружина и гръцката войска, която идѣше откъмъ Нигрита. Прѣстрѣлката спрѣ. Когато се съмна, поставиха постове: мене и моя другарь Иванъ Дионисевъ, отъ гр. Дойранъ, кафеджия, изпратиха съ единъ старъ български войникъ на секретни постове около половина часъ далечъ. Когато стигнахме тамъ, имаше наблизу една кория и забѣлѣжихме, че се движатъ хора — вѣроятно гърци. Стариятъ български войникъ, който ни бѣше за старши, отиде да съобщи на дружината за това нѣщо и не се върна вече. Дружината, както сетнѣ разбрахме, се оттеглила, като минала прѣзъ Комарския мостъ рѣката Струма, а, види се, и старшията ни отишълъ съ нея. Ние останахме сами на постоветѣ, до като да съмне. Като съмна, на 21 юний, върнахме се назадъ къмъ ротата и видѣхме, че всички си заминали. Слѣдъ това азъ и другарятъ ми тръгнахме да диримъ дружината. Минахме съ голѣма мѫка рѣката при Орлякъ, като бѣхме принудени да я прѣплуваме, понеже мостътъ бѣше изгоренъ. Намѣрихме една лодка и съ нея прѣкарахме още 8 души български войници отъ 26 опълченска дружина, които бѣха взели участие въ сражението при с. Лахна и останали назадъ. Дружината имъ минала по-рано прѣзъ моста. Понеже не знаели да плаватъ, бѣха се спрѣли при рѣката. Между тѣхъ имаше и ранени — всички бѣха около 30 души. Понеже казаха, че гръцка кавалерия наближава, ние вече не смѣехме да продължаваме да ги прѣнасяме съ малката лодка, и ги оставихме тамъ. Какво е станало съ тѣхъ, не зная. Ние, 10 души, потеглихме да диримъ частитѣ си. Искахме да влѣземъ въ града Сѣръ, но турци отъ селата казаха, че гръцкото население въ града е въорѫжено и не дава на никакъвъ български войникъ да влѣзе вѫтрѣ. Ние тогава взехме другъ пѫть, за Долна-Джумая. Отъ тамъ, понеже не намѣрихме никаква войска, стигнахме въ Демиръ-Хисаръ — 23 юний въ недѣля. Тукъ намѣрихме 25 полкъ. Въ града нѣмаше нищо — дюкянитѣ бѣха отворени. Прѣспахме въ Демиръ-Хисаръ. Понеже ни казаха, че нашата дружина била въ дѣсно отъ Сѣрската гара, на 24 потеглихме къмъ Сѣръ и отидохме до гарата, но тамъ вече нѣмаше никаква войска. Върнахме се пакъ назадъ, и понеже бѣхме огладнѣли, отидохме въ селото Кавакли, което се намира на 3/4 часа до Сѣръ. Ние го знаехме за българско село, а то било гръкоманско. Отъ 10-тѣ души, които вървѣхме, влѣзохме въ селото 4-ма. Тамъ веднага ни заобиколиха гръцки евзони, обезорѫжиха ни и ни поведоха къмъ града, слѣдъ като прѣзъ нощьта ни задържаха въ селото. Съ евзонитѣ имаше единъ гръцки офицеръ. Този офицеръ ни заведе заедно съ 7 души евзони право въ двора на дѣвическото гръцко училище въ Сѣръ. Какво бѣ станало съ ония 6 души войници, който не влѣзоха съ насъ въ селото, понеже бѣха малко изостанали назадъ, не зная, но прѣдполагамъ, че сѫ избити, защото щомъ влѣзохме ние въ с. Кавакли, чухме че се сражаватъ вънъ отъ селото, — види се, нашитѣ войници се защищавали отъ евзонитѣ. Сражението не продължи дълго.

 

 

130

 

Ние четиримата, като пристигнахме на 25 юний зараньта въ училището въ Сѣръ, видѣхме въ двора гръцки войници — съ войнишка форма. Наредиха ни, съблѣкоха ни горнитѣ дрехи, взеха ни паритѣ и почнаха силно да ни биятъ кое съ прикладитѣ на пушкитѣ, кое съ юмруци и плесници, като сѫщеврѣменно ни псуваха по гръцки: „гàмо ти вулгаросъ!" и други. И мене много биха. Слѣдъ това ни качиха горѣ въ горния етажъ на училището въ една стая, гдѣто имаше много затворници — имаше повече отъ 20 души. До тая стая имаше още три стаи, тъй сѫщо пълни съ затворници. Като отваряха вратитѣ, — виждаше се. По срѣдата имаше салонъ. Видѣхме, че отъ стаитѣ излѣзоха 4 сиромашки жени въ салона. Попитахъ ги, по каква причина сѫ тукъ. Тѣ ми отговориха, че защото по-рано перѣли дрехи на българскитѣ войници, затова ги заловили и ги докарали въ затвора. Въ нашата стая бѣха все българи — непознати. Като ги питахме, защо сѫ затворени, отговаряха едни, че били ненадѣйно заловени отъ гръцкитѣ андарти и отъ самитѣ граждани гърци, когато се намирали въ дюкяна си, други на улицата, трети въ кѫщата имъ, четвърти въ нѣкое отъ селата и пр. Насъ — четирмата войници — ни държаха тукъ около половина часъ, сетнѣ ни свалиха долу въ единъ зимникъ. Тамъ имаше около 25 души затворници. Между тѣхъ познахъ единъ свой съгражданинъ отъ Дойранъ Митьо Микльомовъ, бръснаръ, а тогава тъй сѫщо войникъ отъ нашия полкъ, 14 рота, IV дружина. Той бѣше заболѣлъ 10-на дена прѣди да почне войната, та бѣше закаранъ въ болницата въ Сѣръ. Попитахъ го, гдѣ сѫ го заловили, отговори ми, че гърцитѣ го дигнали направо отъ болницата още боленъ и го затворили тукъ. Въ зимника видѣхъ и единъ българинъ фурнаджия, родомъ отъ Петричъ, заселенъ отъ прѣди 7—8 години въ Сѣръ. Имаше и двама души евреи отъ гр. Кюстендилъ, български войници. Имаше още единъ български войникъ отъ Пловдивъ, който знаеше да говори и французки и който е билъ въ щаба на полка си. Имаше и нѣколко дебърчане. Ние прѣстояхме въ зимника три дни и три нощи. Прѣзъ прозореца виждахме постоянно, какъ довеждаха все нови и нови българи и ги качваха по стълбата нагорѣ. На 26 юний видѣхъ, че по стълбата слѣзоха двама български офицери и 11 български войници. Тѣхъ заведоха нѣкѫдѣ вънъ отъ училището. Първия день не ни дадоха храна, а на 26, 27 и 28 зараньта ни дадоха по единъ хлѣбъ. До 28 юний и при насъ докараха нови затворници та станахме около 60 души, все непознати на мене хора. На 27 слѣдъ обѣдъ изкараха 11 души и ги качиха на стълбата въ горния етажъ. Не зная, какво сѫ направили съ тѣхъ. Нашиятъ зимникъ се падаше на дѣсно отъ стълбата, като се влиза въ зданието. Трѣбва да е имало и други зимници, понеже зданието е голѣмо, а нашиятъ зимникъ не бѣше голѣмъ. До 28 юний слѣдъ пладне други българи не извадиха отъ нашия зимникъ. На 28 чухме още зараньта да пукатъ пушки а сетнѣ и топове. Ние се сѣтихме, че има нѣкакво сражение. Това се забѣлѣжи и по самитѣ гърци, които ни вардѣха отвънъ. Почнаха звѣрски да ни изглеждатъ, влѣзоха нѣколцина вѫтрѣ при насъ и съ прикладитѣ на пушкитѣ почнаха да удрятъ главно

 

 

131

 

тия българи, що бѣха отъ града Сѣръ. Слѣдъ пладне видѣхме отъ прозореца, че гърцитѣ носѣха вѫжета и се качваха на горния етажъ. Тогава чувахме горѣ тропотъ и силни писъци и разбрахме, че горѣ убиватъ хора. Видѣхме още, че отгорѣ паднаха до стълбата три човѣшки трупа, — по-нататъкъ не се виждаше. Тогава вече ние си казахме, че и насъ ни чака смъртъ и хванахме да се молимъ на Бога, всичкитѣ. Евреитѣ ни казаха: „молете се на Бога и ние ще се молимъ, дано Богъ ни избави". И всички почнаха да се молятъ: кои клекналъ на колѣнѣ, кои се цѣлуватъ и се прощаватъ вече. Така въ смъртенъ страхъ прѣкарахме половина часъ. Слѣдъ това видѣхме, че гърци около 60-тина въоражени, които бѣха всички се изкачили горѣ и колѣха, единъ по единъ слизатъ по стълбата и бѣгатъ, безъ да се спиратъ въ двора. Ние разбрахме, че има нѣкаква опасность за гърцитѣ, за гдѣто бѣгатъ, и си помислихме, че българитѣ трѣбва да сѫ надвили. Тогава ние рѣшихме, като дойдатъ и насъ да колятъ, всички и изеднъжъ да юрнемъ прѣзъ вратата и да не се дадемъ да ни колятъ. До като си приказвахме това, слѣзоха четирма гърци съ окървавени ножове и застанаха до насъ, до прозореца. Имаше помебду ни двама българи сѣрски касапи. Тѣ знаеха хубаво гръцки и казваха, за да се спасятъ, че сѫ гърци. Извикаха най-напрѣдъ да излѣзатъ тия двамата касапи, и отвориха вратата. Ние тогава всички нагънахме и излѣзохме. Видѣхъ на излизане, че моя познатъ Митьо Минлюмовъ, за когото казахъ вече, че е билъ дигнатъ боленъ отъ болницата, единъ отъ четиримата гърци го прободе съ ножа си и той падна. Убиха още единъ другь, непознатъ. Видѣхъ, че дебранитѣ се нахвърлиха върху джелатитѣ, уловиха ги за гушата и се сборичкаха. Повече нищо но видѣхъ, защото всѣки гледаше да избѣга, безъ да има врѣме да се озърта назадъ. Като излизахме отъ училището, на срѣща ни въорѫжени турци и цигани стрѣляха върху насъ. Трѣбва мнозина да сѫ убили, но не зная нищо положително, кои се спасиха и кои не. Азъ заедно съ едно учителче отъ Демиръ-Хисаръ успѣхме да се скриемъ въ една стара кѫща на край града, — портата бѣше строшеиа и вѫтрѣ нѣмаше никой. Тукъ прѣстояхме десетина минути и послѣ чухме да викатъ низъ улицитѣ „ура!" Излѣзохме и видѣхме български войници, които влизаха въ града. Това бѣше патрулъ, около 7—8 души само. Слѣдъ тѣхъ идѣше дружината. Въ това врѣме градътъ на нѣколко мѣста горѣше. Разказахме на дружинния командиръ, че въ гръцкото училище има изклани българи. Той ни изпроводи съ единъ старши подофицеръ да видимъ, какво има тамъ. Дойдохме въ двора на училището и видѣхме хвърленитѣ отъ горѣ трупове до стълбата — и труповетѣ на ония двама, които ги убиха, когато излизахме изъ знмника. Понеже съсѣдното здание горѣше, и като мислѣхме, че горѣ всички сѫ изклани, и като бѣхме много наплашени, не се изкачихме горѣ, да видимъ какво има по стаитѣ, а се върнахме назадъ при дружината, която се бѣше спрѣла при края на града близу до манастиря. Тогава пристипнаха и други войници — патраули, които докладваха на дружинния, че болницата, кѫдѣто той ги

 

 

132

 

изпратилъ да спасятъ болнитѣ, била въ пламъци та не можели да влѣзатъ и да спасятъ болнитѣ. Понеже градътъ вече горѣше и понеже дружинниятъ забѣлѣжилъ, че отдалечъ се задава по Демирхисарското шосе гръцка войска, заповѣдалъ на войницитѣ да се оттеглятъ на височината надъ казармитѣ. Въ града освѣнъ пратенитѣ патраули, пѣхота и кавалеристи, дружината не влѣзе. Влѣзоха нѣкои четници. Скоро мръкна, и гръцката войска, която бѣше доближила на половина часъ до града, почна да стрѣля по направление къмъ градинитѣ близу до гарата. Тамъ именно бѣше се събрало голѣмо множетво гръцко население отъ града, — съ жени, дѣца и пр. Гръцката войска, види се, е мислила, че тамъ сѫ българи, и затова стрѣляше върху това множество съ пушки и картечници. Стрѣлбата трая цѣлъ часъ. Трѣбва да сѫ били избити отъ гръцката войска много гърци. Това го казваха и българи, които бѣха останали още въ града, безъ да знаятъ, че иде гръцка войска, и тепърва, когато видѣли, че се стрѣля върху хората и че падатъ много убити, избѣгали и дойдоха при насъ. Слѣдъ като прѣкарахме нощьта надъ града, въ призори дружината и ние всички заедно съ нея потеглихме назадъ — прѣзъ Даутли, Крушево, Кара-кьой, Търлисъ—Неврокопъ — и отъ тамъ прѣзъ Мехомия въ Лъжене.

 

Прѣди нѣколко дена случайно видѣхъ въ София едного отъ двамата евреи, които бѣха съ мене затворени въ зимника. Той ми каза, че другарьтъ му при бѣгането отъ училището билъ убитъ, вѣроятно отъ турцитѣ и циганитѣ, които стрѣляха. За другитѣ, дали сѫ се спасили, нищо не зная.

 

На 29 юний, когато дружината се отегляше прѣзъ Крушево, видѣхме, че селото Германъ е въ пламъци. На другия день единъ старецъ, избѣгалъ отъ с. Кърчево, настигна дружината и разказа, че въ Кърчево гърцитѣ всичко живо изклали. Сетнѣ минавайки нататъкъ отдалечъ се виждаше, какъ горятъ селата Горно-Броди, Долно-Броди, Каракьой, Търлисъ и др.

 

 

52.

 

Христо Димитровъ, отъ с. Сеово (Гевгелийско), живеещъ въ Сѣръ съ фамилията си (жена и едно дѣте), занимава се съ воденичарство при Бей-Бахче. Сега живѣе въ Павлово, при София.

 

Разказва, че на 22 юний излѣзли българскитѣ войски, а на 23 той отишелъ въ Сѣръ, за да вземе жена си и дѣтето си, защото бѣгащитѣ българи му казали, че гърцитѣ отъ Сѣръ се заловили да колятъ българитѣ. Сѫщия день при вечерь отъ къмъ изтокъ пристигнали въ града около 30 души евзони. Гърцкото и турското население въорѫжени отишли да посрѣщатъ евзонитѣ, които въ това врѣме се сражавали съ българската милиция. Щомъ се стъмнило (това било при вечеръ), сражението се спрѣло и градътъ билъ обиколенъ отъ въорѫженитѣ гърци и турци. Свидѣтеля останалъ дома си. Цѣлата нощь сѫ тичали по града турци и гърци, като викали, че който отъ тѣхнитѣ не излѣзе съ пушка да бие българитѣ, ще бѫде убитъ. На 24 юний сутриньта имало общо гонение на българи: влизали сѫ

 

 

133

 

въ кѫщитѣ имъ за да ги арестуватъ. Срѣщу кѫщата на Христо Димитровъ имало двѣ кѫщи на дебранци — Кръсто и Марко, дюлгери, хора сѣмейни. Първиятъ излѣзълъ отъ кѫщата си и гърцитѣ го арестували и го завели въ митрополията, а слѣдъ това влѣзли въ кѫщата му и я ограбили. Жената на Кръсто излѣзла съ дѣцата си на улицата и викала съ плачъ да я спасятъ и да не ограбватъ кѫщата. ѝ. Марко се скрилъ въ турска кѫща и не могли да го намѣрятъ този день, а неговия зетъ (годенъ за дъщеря му), отъ с. Фращани, арестували и го завели въ митрополията. До 26 Димитъръ се криелъ, и тоя день (срѣда) дошли и гърци въ неговата кѫща и съ приклади го отвлѣкли на вънъ. Съсѣдитѣ гърци се застѫпили за жена му, която е гъркиня отъ Сѣръ, за да не ограбватъ кѫщата му. Казали му, че го водятъ при владиката, а когато го завели въ митрополията, веднага го изпратили въ училището, дѣто го турили въ една стая, обискирали го, съблѣкли го и му взели 6 наполеона; казали му да не се бои, паритѣ нѣмало да се изгубятъ. Слѣдъ това го завели при други арестувани въ срѣщния салонъ, а въ зимника имало много други, които той видѣлъ, когато минавалъ прѣзъ двора, прѣди да влѣзе въ училището. Въ тоя салонъ, кѫдѣто е билъ заведенъ, имало 26 души българи. Между тѣзи е билъ и Георги Бѣлевъ, отъ Струмица; имало още 6 момчета отъ този градъ, повечето отъ селата, а имало трима отъ града Сѣръ: дѣдо Георги — надничаръ, на 65 години, единъ овчарь — Илия, а на третия не помни името. Сѫщия день, 26 юний, довели още 7 души отъ с. Дрѣново и Мъкленъ; между тѣхъ имало единъ стражарь отъ с. Дрѣново. Когато се стъмнило, извадили стражара и още единъ отъ селянитѣ, вързали ги и ги завели въ горния салонъ, дѣто сѫ ги заклали. Слѣдъ тѣхъ вързали и самия Димитровъ, като му казали, че ще го водятъ при владиката. Димитровъ познава по лице тия хора: единия отъ ония, които сѫ го вързали, билъ синътъ на Петъръ Ханджията на Чеверне-пазаръ по име Таки, а другиятъ се казва Теохаръ, калъпчия за фесове; още позналъ нѣкого си Алекси, гръцки четникъ, на когото баща му билъ аргаджия; позналъ и брата на гавазина на гръцкия консулъ Янаки (не му знае името). Димитрова завели въ салона, дѣто билъ убитъ вече стражаринътъ отъ с. Дрѣново и видѣлъ много трупове, между които позналъ тѣзи на Кръсто дюлгерина, на Прокопъ отъ Крушево, на Петъръ — каменаря отъ Броди. Тѣзи били още полу-живи, та съ тѣхъ можалъ да размѣни нѣкоя дума. Слѣдъ това го вързали за краката, ударили го единъ пѫть въ главата и излѣзли на вънъ. Прѣзъ този промежутъкъ свидѣтелятъ се разговарялъ съ Кръсто и Петъръ. Свидѣтелятъ вързанъ е стоялъ и слушалъ, когато гърцитѣ се разговаряли, че тази вечерь (четвъртъкъ срѣщу петъкъ, 27 срѣщу 28) ще трѣбвало да погребатъ избититѣ 14 души. И наистина сетнѣ дошли съ носилки и ги изнасяли. Петъръ и Кръсто били отнесени още живи за да ги добиятъ и заровятъ. Свидѣтелятъ останалъ самъ. Призори го взели и пакъ го завели при другитѣ затворени въ първия етажъ. При тѣхъ довели нови българи и направо ги завели въ салона, дѣто сѫ ги клали. Свидѣтелятъ слушалъ виковетѣ. На 28 сутриньта

 

 

134

 

дошла жената на Димитрова да види мѫжа си и да му даде малко пари. Димитровъ нещѣлъ паритѣ, казалъ ѝ да ги задържи у себе си, защото тукъ ще му ги взематъ и защото той виждалъ вече, че съ него е свършено, че ще го убиятъ. Тя плачешката си отишла. Гъркини отъ прозорцитѣ на срещнитѣ кѫщи надвесени гледали въ двора на училището и злобно викали, че всички българи щѣли да бѫдатъ изклани. Слѣдъ единъ часъ захванали да викатъ, че българи идатъ. Тогава завели свидѣтеля въ друга стая, гдѣто имало 8 души български войници, между които имало и единъ цивиленъ българинъ, бирникъ отъ с. Тополинъ. Подиръ това влѣзли гърцитѣ и по двама връзвали затворницитѣ въ салона. Най-напрѣдъ били заклани единъ войникъ и бирникътъ. Димитровъ билъ вързанъ съ едно момче отъ Драмско. Ударенъ съ щикове, неговия другарь падналъ мъртъвъ. Редомъ всички сѫ били изклани. И Димитровъ билъ поваленъ съ ударъ отъ ножъ въ гърдитѣ и по врата. Гърцитѣ викали цинично: „да дойде сега Царь Фердинандъ да ви избави". Въ това врѣме къмъ 2 часа чули се викове „ура!" А топовнитѣ гърмежи продължавали. Тогава Димитровъ се опиталъ да стане, видѣлъ, че има сили да се дигне, и като нѣмало никого въ стаята, станалъ и излѣзълъ въ салона, гдѣто имало заклани трупове и срѣщналъ нѣколко души като него оживѣли, тежко ранени, па заедно слѣзли долѣ въ двора и отъ тамъ прѣзъ улицата се домъкналъ до българската войска. Димитровъ въпрѣки тежкитѣ си рани, особено на гръкляна, отъ които слѣдитѣ и сега сѫ видни (вж. фотографическата снимка), можалъ сетнѣ да ходи пѣшъ съ дни докато стигналъ въ България и тукъ се изцѣрилъ. Какво е станало съ жена му, не знае.

 

 

53.

 

Страти Георгиевъ отъ Лазарополе, живеещъ въ Сѣрско, разказва:

 

Той билъ арестуванъ на 27 юний въ с. Каваклий (гъркоманско село) дошли 10 души гърци въорѫжени и 5 души турци и го взели съ Христо Силяновъ. Казали му да не се бои, че го викали въ митрополията. Свидѣтеля запиталъ едного отъ турцитѣ, защо и кѫдѣ го каратъ. Турчинътъ отговорилъ, че всички, които носятъ дебърски дрѣхи ще бѫдатъ изклани, понеже сѫ българи. Билъ обискиранъ, взели му паритѣ, билъ заведенъ въ зимника. Послѣ на 28 ги закарали по двоица въ салона, дѣто сѫ му нанесли тежки рани и той падналъ въ несвѣсть. Имало заклана една бабичка, около 60 години: главата ѝ била пръсната. Сѫщо и три млади жени лежали убити. Въ салона, дѣто С. Георгиевъ е билъ кланъ, имало повече отъ 50 души заклани вече. Свидѣтеля, както и другитѣ, сполучилъ да се избави по сѫщия начинъ, понеже получилъ съзнание и ималъ сили да се придигне, когато чулъ че и други измежду закланитѣ сѫ станали и разбралъ, че гърцитѣ палачи ги нѣма.

 

 

135

 

 

54.

 

Бѣжанецътъ Димитъръ Лазаровъ, 25 годишенъ жененъ, родомъ отъ с. Долни-Броди, а живеещъ въ с. Мъкленъ (Сѣрско) (сега въ Татаръ-Пазарджикъ) разказва слѣдното:

 

На 23 юний дойде въ с. Мъкленъ старшия стражаръ отъ Вдовища. Той запита, що става въ Сѣръ. Никой отъ селянитѣ не знаеше, за това рѣшихме да изпратимъ 7 души да отидатъ въ Сѣръ и ни донесатъ нѣкои извѣстия.

 

Изпратиха се трима стражари и четирма селяни. Стражаритѣ сѫ: 1) Иванъ Христовъ, 2) Атанасъ Ивановъ, секретаръ и 3) Димитъръ Поповъ, родомъ отъ с. Горно-Броди. Селянитѣ сѫ: 1) Христо Парасковъ, жененъ съ 2 дѣца и жена, 2) Атанасъ Митевъ, жененъ, има 4 внучета отъ сина му, 3) Стоянъ Василовъ, жененъ, има 2 дѣца и жена, 4) Димитъръ Лазаровъ. На 24 (Яновъ-день) тръгнахме 7-тѣ души отъ с. Мъкленъ за Сѣръ. Минахме прѣзъ Субашкьой. Тукъ около 200 души гърци отъ сѫщото село и отъ Сармосакли заловиха ни и ни откараха въ селото. Затвориха ни въ една стая като ни сбраха всичко що имахме.

 

Четири дни бѣхме затворени въ Субашкьой. На 4-я день туриха вѫже, за да ни бѣсятъ. Въ това врѣме чухме гърмежи. Оставиха ни, а на другия день вързани ни закараха за Сѣръ. Въ Сѣръ ни откараха въ гръцката митрополия. Прѣтърсиха ни и ни взеха всичко. Слѣдъ туй ни откараха въ друга стая. Биха ни много (гръцки войници и граждани). Сутриньта на 28 юний чуха се гърмежи. Запали се градъть. Въ това врѣме дойдоха двама гърци и единъ влахъ да ни колятъ. Ние бѣхме въ стаята 50 души българи, заловени отъ града и нѣкои отъ селата. Имаше още други затворени българи, но тѣ бѣха въ друга стая. По двама по трима караха ни въ друга стая и ни колѣха като кози. Съ ножове ни колѣха. Най-послѣ осемь души ни изкараха заедно. Всичко видѣхъ. Единъ връзъ другъ падаха облѣни въ кърви. Стаята бѣ пълна съ трупове. Мене най-напрѣдъ ей тука (посочи раната) по главата ме удариха съ ножъ. Послѣ тука (на шията рана). Сетнѣ тука и излѣзе отъ прѣдъ (на три мѣста има рани). Слѣдъ като ме удариха нѣколко пѫти, паднахъ въ несвѣсть. Връзъ мене падна другъ. По града все повече се слушаха гърмежи. Тѣ като чуха всичко, що става на вънъ, избѣгаха. Ние се посъживихме, петь души бѣхме клани и недоклани, и слѣдъ туй излѣзохме. Огънятъ бѣше дошелъ до насъ. Вънъ отъ града намѣрихме българска войска и съ нея тръгнахме за Г.-Броди. Кѫдѣ с. Дутлия ме прѣвързаха. Съ мене избѣга и Ангелъ Димовъ отъ Карлуково. Сега е въ Батакъ. На другитѣ имената не зная.

 

Лошо бѣше. Хемъ взеха ни дрѣхи, обуща и пр. и сега сме голи и гладни. На Христо Парасковъ взеха 14 лири турски. И на мене взеха пари, що имахъ — до десетъ лева. Когато ни докараха въ митрополията, отвориха вратата на една стая и ни казаха да влѣземъ. Ние влѣзохме и тамъ видѣхме гръцкия владика. Той бѣше самъ, владиката, когото познахме. Каза ни да не

 

 

136

 

се боимъ, че нищо нѣмало да ни стане и да дадемъ на него каквото имаме пари у себе си, да не ни ги взематъ — за да ни ги пази той, та послѣ щѣлъ да ни ги повърне. Ние сложихме паритѣ и всичко — часовници е тъй като на тая маса тукъ и владиката самъ ги взе и ги тури въ чекмеджето на масата. Слѣдъ това ние излѣзохме и ни заведоха, както казахъ, въ една стая, дѣто много ни биха.

 

 

55.

 

Показания на Димитъръ Ангеловъ, родомъ отъ гр. Гевгели, кръчмаръ въ Сѣръ.

 

Въ понедѣлникъ на 24 юний гърцитѣ отъ Сѣръ се въорѫжили и арестували Димитъръ Ангеловъ и Харалампъ Пасховъ, отъ с. Горно-Броди. Завели ги отначало въ гръцката митрополия и ги затворили въ една стая. Тукъ дошло едно духовно лице, което имъ поискало паритѣ. Слѣдъ това ги завели въ едно гръцко училище не далечъ отъ митрополията гръцка, дѣто имало и други арестувани. Въ стаята, дѣто били арестувани тѣзи двама, имало 50—60 души, другитѣ били горѣ, надъ тѣхъ.

 

Тамъ ги държали затворени, давали имъ по малко хлѣбъ и ги биели за орѫжия, а въ сѫщность да прѣдадатъ паритѣ си.

 

Между арестуванитѣ имало и безорѫжени български войници. Димитъръ Ангеловъ видѣлъ какъ едного искарали мъртъвъ отгорѣ поради силно стигане при вързването.

 

Въ вторникъ на 25 станало схватка между въорѫженитѣ гърци граждани и отдѣление български войници — около кьошковетѣ, край града.

 

Въ четвъртъкъ на 27 арестуванитѣ били заведени въ друга стая и тукъ около една маса ги разпитвали, кои отъ дѣ е, колко години е и пр. Гърцитѣ имъ казвали, че тѣ, като добри християни, нѣма да ги колятъ, а ще ги пуснатъ. Ала въ петъкъ се почнало клането, отначало въ горния етажъ. Димитъръ Ангеловъ видѣлъ, когато хвърлили отгорѣ два трупа, върху които едно гърче, караулъ, стрѣляло съ пушка.

 

Въ сѫщото врѣме затворенитѣ чули, че се подкачило сражения между българи и гърци. Димитъръ Ангеловъ съ единъ евреинъ сполучилъ да избѣга, прѣди влизането на български войници въ града, въ една еврейска кѫща. Евреитѣ ги прѣхвърлили въ турска, отдѣто слѣдъ пристигането на българскитѣ войници Димитъръ Ангеловъ избѣгалъ.

 

Слѣдъ Димитъръ Ангеловъ и евреина тръгнали да бѣгатъ и други 5—6 души, но били убити.

 

Слѣдъ бѣгството си вече Димитъръ Ангеловъ научилъ, че всички арестувани били качвани горѣ и клани.

 

 

137

 

Димитъръ Ангеловъ не знае сега за сѫдбата на своето момче, 12-годишно. Момчето му на другаря му Харалампъ Пасховъ, което работѣло у единъ гръкъ, казало имъ въ затвора, че неговия господарь прибралъ братчетата и сестричетата му, а момчето на Дим. Ангеловъ го взелъ другъ гръкъ.

 

Отъ жената на Харалампъ Пасховъ гърцитѣ взели 1.500 гроша.

 

Стаитѣ и дюкянътъ на Димитъръ Ангеловъ били разграбени отъ гърцитѣ.

 

 

56.

 

Мария Петрова Ѫржеулева, 50 годишна жена, родомъ отъ с. Търлисъ (Неврокопско), прѣселена въ Сѣръ прѣди 16 години. Сега се намира въ Пловдивъ, гдѣто е и мѫжъ ѝ Петъръ, синоветѣ ѝ Владимиръ 18 годишенъ, Христо 9 годишенъ, и дъщеря ѝ Мария 6 годишна. Всички до освобождението на Сѣръ сѫ били патриаршисти. Сега сѫ настанени въ черквата Св. Недѣля въ Пловдивъ. Жената е била извѣстна като най-здрава и твърдѣ пълна въ махалата си. Сега е изпита — слаба, и боледува отъ силна уплаха и безсъница, постояно ѝ се явяватъ видения на въорѫжени гърци. Тя бълнува, вика, че гърцитѣ ще я колятъ, говори неясно и откѫслечно, та я дори причестили, понеже е била на умиране. Блуждаещиятъ погледъ на тази сѫщинска мѫченица е твърдѣ характеренъ. Пострадалата разправя слѣдното:

 

На 26 юний дошли у дома ѝ андарти, взели ѝ 25 лири и нанизъ на стойность 8 лири. Питали я за мѫжа ѝ и за сина ѝ, които напуснали Сѣръ още на 21 юний. Като не ги намѣрили, взели да прѣтърсватъ кѫщата, ужасно се озвѣрили, когато намѣрили български книги (пѣснопойки), българско знаме, ликове на българи, както и оня на царя. Всичко това струпали посрѣдъ кѫщата и всрѣдъ най-голѣми гаври изгорили, а жената била повалена на земята отъ бой. Оставили я. Слѣдъ туй се повърнали и пакъ я били. Изкарали я вънъ отъ кѫщи, влѣкли я по улицитѣ, дѣто я оставили, като ѝ казали, че въ 9 часътъ по турски ще бѫде убита, ако не намѣри мѫжа си и сина си. На 27 с. м. я отвели въ гръцката митрополия; ударили я силно съ дърво по тила и тя паднала, Приготвяли се да я заколятъ, но дѣцата ѝ писнали по гръцки: „Мана му, мана му, ти та конме и мисъ?" Въ сѫщия моментъ за нея се застѫпилъ нѣкой гъркоманинъ отъ Горно Броди та я освободили. Тя особено често повтаря, какъ три дни и три нощи заедно съ двѣтѣ си малки дѣца прѣкарала на тавана, умирайки отъ страхъ. Отъ Сѣръ излѣзла на 28 юний заедно съ българската войска и дошла въ България (Вж. фотографическата снимка).

 

 

57.

 

Д-ръ Петръ Григорьевичъ Лазневъ, руски лѣкарь въ българската болница въ Сѣръ, дава собственорѫчно написано слѣдното съобщение:

 

„Описаніе событій произходившихъ во II-ой этапной больницѣ съ 23-го іюня по 9 іюля 1913 года.

 

 

138

 

23 іюня болгарскія войска покинули городъ. Докторъ Цвѣтановъ передалъ мнѣ управленіе больницей, оставилъ на разходъ 500 лева, а самъ съ докторомъ Шамраевскимъ и со всѣмъ персоналомъ отправился по направлению к Неврокопу. Въ больницѣ осталось 34 холерныхъ больныхъ, я и фельдшеръ Комаровъ. Ни одного санитара. Въ тотъ же день передь вечеромъ, явился докторъ Койчевъ изъ І-ой етапной Сѣрской больницы и передалъ мнѣ своихъ раненыхъ больныхъ. Мною было принято 25 тяжело раненыхъ. Докторъ Койчевъ оставилъ мнѣ на разходъ 20 наполеоновъ, кромѣ того уговорилъ остаться у меня на службѣ четырехъ санитаровъ, турецкихъ плѣнниковъ за вознагражденіе. Въ тотъ же день былъ поднятъ русскій національный флагъ; флагъ краснаго креста висѣлъ и раньше. На другой и на слѣдующіе дни неоднократно являлись греческіе кумитаджіи; они разграбили въ складъ оружіе, принадлежавшее больнымъ. Больше никакихъ насилій они себѣ не позволяли; наоборотъ даже прѣдлагали услуги. Женщины — горожанки разхитили часть имущества, принадлежавшаго холернымъ.

 

Какъ до прихода греческихъ войскъ, такъ и послѣ ихъ прихода (28 іюня), во главѣ управленія городомъ стоялъ сѣрскій греческій митрополитъ. Онъ сказалъ что имущество будетъ возвращено, а похитительницы будутъ казнены, что фамиліи ихъ извѣстны. Имущество возвращено не было и никто изъ похитительницъ не пострадалъ. Разрѣшеніемъ митрополита мнѣ приходилось пользоваться каждый разъ, когда приходилось посылать въ городъ за хлѣбомъ или за покупкой кислаго молока для больныхъ. Въ такихъ, сравнительно благопріятныхъ условіяхъ находилисъ мы до прихода греческихъ регулярныхъ войскъ. Прихода войскъ мы не боялись, думая, что если комиты — нерегулярныя войска не чинятъ надъ больными насилій, то тѣмъ болѣ не станутъ ихъ чинить войска регулярныя; и мы жестоко ошиблись въ этомъ. 28 іюня появилась на высотахъ, царившихъ надъ больницей, болгарская пѣхота и горная артилерія. Началось сраженіе съ комитами, укрывавшимися за нашей больницей. Комиты принуждены были отступить и наша больница очутилась въ болгарскихъ рукахъ . . . на полъ часа не больше, потому что подоспѣла греческая пѣхота и кавалерія, превосходившая численостью болгаръ, началась почти несмолкаемая ружейная и артилерійская пальба, длившаяся отъ 3-хъ до 6 часовъ вечера. Какъ и раньше, центромъ боя была больница, потому что служила хорошимъ прикрытіемъ не только для грековъ, но одно врѣмя и для болгаръ. Много оконъ въ нашей больницѣ оказалось прострѣленньіми и больныхъ приходилось снимать съ кроватей и укладывать на полу у стѣнъ, чтобь прѣдохранить отъ шальныхъ пуль; тѣмъ не менѣе одинъ больной былъ легко раненъ въ ухо рикошетной пулей. Я указывалъ какъ болгарамъ такъ и грекамъ, что болцница не можетъ служить прикрытіемъ ни для одной изъ воюющихъ сторонъ, но это было гласомъ вопіющаго въ пустынѣ. Къ концу боя болгары отступили. Приблизительно за часъ до ихъ отступленія

 

 

139

 

начался пожаръ въ городѣ. О причинѣ пожара я поговорю послѣ. Пришли побѣдители усталые и озвѣрѣлые отъ боя. Они не вошли, а ворвались въ больницу. По дорогѣ набрасились на турка — плѣнника — санитара; онъ былъ въ бѣломъ халатѣ съ краснымъ крестомъ на лѣвой рукѣ. Это не помогло ему и онъ былъ избитъ. Ворвалисъ съ ружьями на перевѣсь въ отдѣленіе для раненьіхъ, угрожая переколоть всѣхъ, за то что „болгары подожгли городъ". Мы съ фельдшеромъ Комаровымъ защищали больныхъ какъ могли, конечно убѣжденіемъ, а не съ оружіемъ въ рукахъ, за что Комаровъ получилъ нѣсколько ударовъ прикладомъ въ грудь и въ плечо, а на меня было направлено дуло ружья. Я возвысивъ голосъ передалъ имъ черезъ переводчнка, что я не болгаринъ и не грекъ и что они не смѣютъ чинить насилый, гдѣ развивается флагъ краснаго креста и русскій флагъ . . . Убѣдилъ. Ушли. Больные отдѣлались только съ испугомъ. Въ это врѣмя услыхалъ шумъ на верху, гдѣ находились кухня для болныхъ, наша столовая и моя комната, и пошелъ на шумъ: на верхнемъ этажѣ хозяйничали греческіе солдаты. Подъ видомъ обыска (искали оружія) они занимались мародерствомъ. Каждый тащилъ, что могъ: стаканы, полотенца, сахаръ и т. д. Въ своей комнатѣ я засталъ страшный безпорядокъ. Хозяйничило человѣкъ 10: замки во всѣхъ чемоданахъ и сундукахъ были взломаны; вещи были выброшены и валялись по всюду. Каждьій взялъ для себя то, что ему нравилось: папиросы, табакъ, сахаръ, часы съ цѣпкой, бѣльо, записную книжку, карандашъ... не брезгали ничѣмъ. Я очень испугался, потому что во взломанномъ чемоданѣ хранились деньги, какъ мои такъ и казенныя; по счастливой случайности ихъ не замѣтили . . . Явился офицеръ и увидя развѣвавшійся на балконѣ русскій національный флагъ и флагъ краснаго креста, велѣлъ своимъ солдатамъ сорвать ихъ, несмотря на наши протесты, и вогрузилъ греческій морскій флагъ . . . До самаго поздняго вечера являлись группами греческіе солдаты и каждый разъ приходилось убѣждать ихъ не чинить насилій.

 

Этотъ день (28 іюля) былъ самый тяжелый въ жизни сѣрской больницы. Съ 29 іюня стали присылать въ нашу больницу холерныхъ грековъ и отношеніе къ намъ стало постепенно улучшаться. Присылая къ намъ больныхъ они въ тоже время не давали намъ ничего, кромѣ хлѣба. Кислое моложо приходилось покупать за свой счетъ, да и то каждый разъ надо было заручаться согласіемъ митрополита. Санитаровъ не давали также, не смотря на то, что у насъ по томъ осталось два больныхъ, неспособныхъ къ работѣ санитара; остальные, услышавъ о томъ, что Одринъ снова въ турецкихъ рукахъ, бѣжали. Приходилосъ самимъ дѣлать все: и воду носить для больныхъ за полтора километра, и быть поваромъ и санитаромъ и аптекаремъ и т. д. Между тѣмъ, митрополитъ отъ котораго зависѣло все, не давалъ намъ ничего, кромѣ обѣщаній. Стали приходить и греческіе врачи, конечно, не изъ простого любопытства; они обязаны были взять больницу въ свои руки, но отказывались подъ тѣмъ предлогомъ,

 

 

140

 

что они боратся съ холерой въ городѣ и что должна пріѣхать спеціальная холерная комиссія изъ Салоникъ, тогда освободятъ насъ отъ обязанностей. Каждый изъ нихъ высказывалъ готовность помочь намъ и когда я попросилъ дать мнѣ пять санитаровъ, мнѣ обѣщали прислать немедленно пятнатцать. Черезъ 2 дня вечеромъ явилось 20 санитаровъ; поужинали (я угостилъ ихъ чаемъ), переночевали, а на другое утро ушли, потому что боялись в холерной баракѣ. Видя, что больныхъ холерой присылаютъ безъ конца, что приходится расширять старыя и откривать новыя отдѣленія, даже для женщинъ, что проходится возиться с амбулаторіею и приемомъ, не смотря на то, что въ городѣ есть врачи, я заявилъ категорически митрополиту, что не имѣю физической возможности продолжать работу и все же онъ убѣдилъ меня остаться еще на два дня; объ этомъ же просилъ и греческій врачъ, обѣщавшій черезъ 2 дня взять больницу. Прошли и эти два дня и митрополиту проситъ снова остатъся. Наступило 7-ого іюля. Вечеромъ, когда уже стемнѣло, одинъ изъ больныхъ едва не былъ убитъ караульнымъ. Какъ оказалось потомъ, караульные получили приказъ стрѣлять в каждаго, кто появится въ дворѣ, когда зажгли огни, больные не имѣли права ходить вечеромъ даже по естественной надобности (отхожее мѣсто было во дворѣ; клозетовъ при больницѣ не было). О существованій такого приказа ни мы, ни больные освѣдомлены не были. 8-го іюля я снова пошелъ къ митрополиту и заявилъ ему, что я долженъ уѣхать. Митрополитъ, по обыкновенію началъ убѣждать остаться еще на неопрѣдѣленное время, сказалъ, что уже пріѣхала холерная комиссія изъ Салоникъ, но что врачи отказываются принять на себя завѣдываніе нашей больницей, сказалъ, что приѣдетъ вали изъ Салоникъ и заставитъ врачей . . . одниъ словомъ старался всячески удержать меня в больницѣ. Однако мнѣ безъ его вѣдома удалось достать открытый листъ у коменданта, сказавшаго, что врачи у нихъ есть и уже посланы в больницу. В это время в мое отсутствіе былъ снова произведенъ безрезультатный обыскъ у меня и у фельдшера; при чемъ фельдшера продержали подъ арестомъ 3 часа, во все время обыска. Вечеромъ явился врачъ санитарь, а на другое утро (9 іюля) мы, раздавъ больнымъ чай, отправились къ митрополиту и заявили, что уѣзжаемъ. Новые препятствія: мнѣ заявили, что мой фельдшерь Комаровъ останется въ плѣну, такъ какъ онъ болгаринъ. Пришлось опровергать нелѣпость этого предположенія, показавши его паспортъ. Врачъ, узнавъ, что мы уѣзжаемъ, угрожалъ выдержать насъ в карантинѣ, какъ работавшихъ в холерной больницѣ. Но угроза осталась угрозой и мы уѣхали въ Салоники; тамъ пробыли недѣлю в ожиданіи парахода в Одессу . . .

 

Что касается пожара в Сересѣ, имѣвшаго мѣсто 28 іюня, считаю долгомъ заявить, что причины его мнѣ неизвѣстны. Могу только высказать предположеніе. Возможно, что онъ возникъ отъ какого нибудь снаряда, пущеннаго болгарской горной артиллеріей. А такъ какъ дулъ достаточно сильный вѣтеръ, то и понятно, почему пожаръ, начавшись в одномъ мѣстѣ быстро распространился на другія сосѣднія зданія и уничтожилъ приблизительно треть города, расположенную у

 

 

141

 

подножія горы. Нельзя согласиться с предположеніемъ, высказаннымъ мнѣ митрополитомъ сѣрскимъ Апостоломъ. По его словамъ, болгары еще за два дня до прихода греческихъ регулярныхъ войскъ явились в городъ, принесли с собой „120 тенекій гасу", облили имъ всѣ греческіе дома в городѣ, а черезъ два дня явились и подожгли. Предположеніе это нелѣпо уже потому, что если бы явились болгары и облили дома керосиномъ, то они не стали бы ждать еще два дня, чтобы поджигатъ ихъ; къ тому же ихъ бы не допустили в городъ кумиты; пожаръ в такомъ случаѣ долженъ былъ бы начасться одноврѣменно в различныхъ частяхъ города, так какъ греки живутъ повсюду.

 

Причина, по каторой я остался в Сересѣ, понятна; съ одной стороны жаль было оставить больныхъ на произволъ судьбы; с другой стороны мнѣ жаль было больничнаго имущества. Я надѣялся сохранить его до новаго прихода болгарскихъ войскъ, которые, какъ меня увѣряли, „непремѣнно явятся через 2—3 дня". Пробылъ я в Сересѣ послѣ оставленія его болгарами 17 дней.

 

Считаю своимъ нравственнымъ долгомъ отмѣтить беззавѣтную преданность дѣлу и самоотверженность фельдшера Комарова.

 

Болгарія, София, 1 августа 1913 года.

Д-ръ Петръ Григорьевичъ Лазневъ.

 

 

58.

 

Д-ръ Клугманъ, руски лѣкарь въ болницата въ Сѣръ, пристигналъ въ София, ето какви показания дава за събитията слѣдъ 22 юний въ Сѣръ:

 

„Понеже слѣдъ оттеглянето на българскитѣ войски отъ Сѣръ, въ болницата, въ която работѣхъ азъ съ г-нъ Цвѣтанова и още единъ колега-русинъ, имаше много тежко ранени, рѣшихме да остана. Азъ съ другаря си русинъ съ тежко раненитѣ и болнитѣ въ града, а д-ръ Цвѣтановъ съ по-леко раненитѣ да слѣдва слѣдъ остѫпващитѣ войски, което и стана.

 

Българскитѣ войски се бѣха оттеглили вече на едно голѣмо разстояние, когато почнаха да навлизатъ въ града гръцкитѣ, придружени отъ единъ голѣмъ брой андарти, които още съ влизането си се впуснаха изъ българскитѣ кѫщи да ловятъ тѣхнитѣ обитатели. Въ едно непродължително врѣме бѣха изловени всички българи. Наблюдавахъ какъ съ едно звѣрско остървение се караха тия нещастници къмъ една посока, гдѣто, когато ме постигна сѫщата участь и мене, разбрахъ, че се намира митрополитския домъ и самата гръцка митрополия.

 

Тукъ въ присѫтствието на сѫщия митрополитъ ставаше раздѣлянето българитѣ на групи, участьта на които въ нѣколко само минути се рѣшаваше: да бѫдатъ изклани, турнати въ затвора или изпратени на заточение. Още съ влизането ми въ митрополията, когато ме закараха тамъ, митрополитътъ ми заяви, че азъ трѣбва да сваля отъ

 

 

142

 

рѫката си червения кръстъ, тъй като той билъ български, а българитѣ въ тоя моментъ не можели да разчитатъ на никакви червени кръстове. „Въ такъвъ случай, прѣди да излѣзна — възразихъ му азъ — не мога да разчитамъ на покровителството и надъ повѣренитѣ ми ранени и болни; имайте прѣдъ видъ, обаче че у мене има точенъ списъкъ на послѣднитѣ и сѫществуватъ международни конвенции, задължителни и за Гърция, възъ основа на които искамъ да ми осигурите не само неприкосновеностьта на болнитѣ отъ страна на вашитѣ войски тукъ, но и да вземете грижата да ми се достави всичко необходимо за одържаие на болнитѣ и болницата". Напуснахъ канцеларията му, прѣдупрѣждавайки го още единъ пѫть, какво лично него ще държа отговоренъ за всичко онова, което гръцкитѣ войски или андарти биха си позволили да извършатъ съ мене, подчиненитѣ ми или раненитѣ болни войници. Имамъ основания да вѣрвамъ, че той бѣ облѣченъ отъ гръцката главна квартира съ една абсолютна дискреционна власть. Митрополитъ Апостолъ бѣше въ Сѣръ върховниятъ разпоредитель съ всички власти.

 

Казахъ, че всички българи се изловиха и разсортироваха. Отъ осѫденитѣ на смърть не може да се спаси нито единъ, защото само нѣколко минути слѣдъ като му се опрѣдѣлеше присѫдата, осѫдения биваше съсѣченъ. Домоветѣ на всички бѣха разрушени и имуществата само въ нѣколко часа ограбени. Този позоренъ за гръцката нация актъ трѣбваше да се покрие съ една плоска хитрость, която на първо врѣме даде своя резултатъ, но на която авторитѣ прѣдстоятъ да бѫдатъ открити за европейското общество, тъй като сѫ открити за мене, за да види свѣтътъ на какво е способенъ гръцкия клефтъ, безразлично дали държи той митрополитски жезълъ или скиптъръ на рѫката си. Касае се въпросътъ за пожарътъ, който гърцитѣ причиниха въ гръцкия и европейския квартали.

 

За да се унищожатъ слѣдитѣ отъ погромътъ надъ българитѣ трѣбваше да се дадатъ жертви и отъ страна на гърцитѣ и затова, слѣдъ като се прѣдупрѣдиха всички гърци да изпразнатъ кѫщитѣ си, даде се огъня на всички гръцки квартали, като се запази само турския (защото, до прѣвзимането на града отъ гърцитѣ турцитѣ бѣха съ българитѣ много добрѣ и презумцията въ случая е: българитѣ пожарятъ ненавистнитѣ тѣмъ гърци, а турцитѣ, които имъ бѣха приятели, оставатъ пощадени).

 

„Защо направихте това?" попитахъ направо единъ день митрополитъ Апостола, когато бѣхъ отишелъ да го моля да разпореди да се изпратятъ нѣкои работи за болницата. „Нима може да допуснете, че това сме го извършили ний, надъ своитѣ братя?" — отговори ми той; „това сѫ българитѣ, които още прѣди три дена бѣха поляли всичкитѣ гръцки кѫщи съ газь и на третия день ги запалиха." Значи, въ това врѣме, когато българскитѣ войски се бѣха изпокрили чутъ ли не въ земята, защото чувствуваха всичкия ужасъ отъ наближаването на гръцкитѣ евзони и андарти, тия сѫщи българи сѫ ходили отъ кѫща на кѫща прѣдъ очитѣ на многобройната гръцка войска, полиция и андарти

 

 

143

 

да поливатъ кѫщитѣ съ газь и послѣ да ги палятъ. Това обяснение може да го даде всѣки другъ, но не единъ митрополитъ като Апостола, който бѣше два пѫти по-хитъръ отъ колкото бѣ кървожаденъ. Това азъ не можехъ да го разбера. Не можахъ да го поставямъ въ по-стѣснително положение отъ онова, въ което бѣше поставенъ съ зададения му отъ мене въпросъ, а се задоволихъ съ една ирония, която се съдържаше въ тоя въпросъ: „Ама какъ, газьта слѣдъ три дена стояне на слънцето и на въздуха не излѣтява ли?" — „Не." отговори той смотолявено и побърза да прѣмине върху онова, за което бѣхъ отишелъ.

 

Градътъ, значи, бѣше опожаренъ, а околноститѣ му изпълнени съ лѣшове на изкланитѣ българи, които при голѣмата горещина много бързо се разлагаха и пълнѣха въздуха съ едно зловоние; обезобразенитѣ лица отъ удари съ тѣсацитѣ даваха единъ най-ужасенъ видъ на гледката и поставиха зрителя въ една нервна треска. Онова, що се извършваше изъ селата около Сѣръ, кѫдѣто минаваха главнитѣ гръцки сили, — защото вече бѣ миналъ 28 юний, когато мина въ настѫпление отъ Сѣръ нататъкъ главното гръцко ядро — бѣше още по-ужасно — това поне човѣкъ можеше да долови отъ разказитѣ на самитѣ гърци, които съ свойствената на расовия темпераментъ живость, когато се събираха на групи изъ улицитѣ, много високо и съ голѣмъ глъчъ разправяха за подвизитѣ на войската и четитѣ изъ българскитѣ села.

 

Рѣшението на гърцитѣ да унищожатъ всичко българско въ Сѣресъ стигна до тамъ, че слѣдъ като изклаха по-голѣмата отъ българитѣ часть и една незначителна такава изпратиха неизвѣстно кѫдѣ на заточение, трѣбваше най-сетнѣ да свършатъ съ болницата, въ която лежаха българскитѣ войници. Послѣдната всѣки день се обстрѣлваше отъ евзонитѣ и андартитѣ, и ако тѣ не посмѣха да влѣзатъ въ болницата да изколятъ на леглата раненитѣ българи, то е било вслѣдствие разпореждането на митрополитъ Апостола, комуто, както вече споменахъ, бѣхъ занвилъ, че лично него ще държа отговоренъ за каквото и да било издѣвателство надъ повѣренитѣ менъ войници.

 

Нека отбѣлѣжа единъ фактъ, който се яви като резултатъ отъ тия обстрѣлвания — нашия фелдшеръ, единъ отличенъ човѣкъ, до такава степень се бѣ нервно разстроилъ, че на края почна да проявява признаци на побръкване.

 

Много врѣме се бѣше минало отъ прѣвземането на Сѣресъ; гърцитѣ бѣха успѣли вече великолѣпно да изиграятъ ролята си, и азъ си казахъ, че мога вече да отпѫтувамъ, като оставя раненитѣ до оздравяването имъ въ града, при врѫченъ списъкъ на митрополита отъ моя страна и при изричното прѣдупрѣждение, че азъ до края ще се грижа за живота и участьта на моитѣ ранени войници.

 

Явихъ се при команданта на града единъ день, да ми издаде откритъ листъ за пѫтуване до Солунъ, който ми се издаде безъ всѣкакви затруднения, и азъ се приготвихъ за пѫть. Какво бѣше моето очудване, обаче, когато отидохъ на гарата и менъ ми се заяви, че

 

 

144

 

съ този откритъ листъ азъ не мога да замина. На въпроса ми: „Защо?" — отговори ми се — защото комендантътъ билъ смѣненъ, а новиятъ такъвъ не издавалъ откритъ листь. Указа се, че осуетяването на моето заминаване е било извършено по заповѣдь на митрополитъ Апостола, който за готовностьта на коменданта да ми издаде откритъ листъ бѣше го наказалъ съ прѣместване. Очевидно бѣше, както разбрахъ отъ послѣ, че мене сѫ ме задържали затова, защото прѣзъ врѣмето, когато сѫ се изпращали до редакцията на европейскитѣ вѣстници телеграми и описания за мними нѣкакви си погроми падъ гърцитѣ, и дълго слѣдъ това врѣме, насъ, чужденцитѣ, свидѣтели на гръцкитѣ звѣрства, държеха запрѣни, за да не бламираме съ изнасяне истината около клането въ Сѣресъ най-малко личностьта па гръцкия краль. Но почнаха да се носятъ упорити слухове за дохаждане на европейска анкетна комисия, и сега моето присѫтствие въ Сѣръ се явяваше ненуждно; за това, когато единъ день, слѣдъ като се убѣдихъ, че тази комисия може би малко ще се позабави, поискахъ откритъ листъ, такъвъ съ най-голѣма готовность ми се издаде. Заминахъ си съ чувството, което изпитва човѣкъ, когато се събужда развѣдренъ слѣдъ единъ сънъ, пъленъ съ най-страшни видѣния . . . . .

 

 

59.

 

Въ Пазарджикъ въ група бѣжанци отъ с. с. Дрѣново и Мъкленъ, Сѣрско, се намира и Георги Димитровъ, на 47 г. възрасть отъ с. Дрѣново, сега находящъ се въ Пазарджикъ, земледѣлското училище. Той наблюдавалъ обирането и опожаряването на съсѣднитѣ села Дрѣново и Мъкленъ. Понеже тѣзи двѣ села сѫ на разстояние три четвърти часъ одно отъ друго, Георги Димитровъ ималъ възможность да наблюдава отъ височинитѣ надъ тѣхъ всички изстѫпления на гръцкитѣ войски и андарти. Ето що разправя очевидецътъ:

 

На 2 юлий гръцката войска, придружена отъ жителитѣ гръци на „Дарнашкитѣ" села и власитѣ отъ с. Карли-кьой, влѣзла въ с. Дрѣново, обрала го и подпалила поповата кѫща, сетнѣ кѫщата на Димитъръ Тодоровъ и въ кратко врѣме цѣлото село било обзето отъ пламъци.

 

Сѫщиятъ день слѣдъ опожаряването на село Дрѣново злодѣйцитѣ се отправили за с. Мъкленъ, което по сѫщия начинъ унищожили, като първо ограбили и сетнѣ запалили.

 

Слѣдъ изгарянето на село Дрѣново и изтеглянето на злодѣйцитѣ отъ него, наблюдателятъ Гоорги Димитровъ влѣзълъ въ селото. Покрай него видѣлъ пронизана въ челото и издъхнала Еленка Темелкова отъ с. Дрѣново. Въ тоя моментъ чулъ гърмежи отъ пушки и устрѣмилъ погледа къмъ тая страна, отдѣто идѣлъ звукътъ. Тамъ друга сцена — група гърци стрѣляли на Антона Минешковъ отъ с. Дрѣново, който бѣгалъ изъ дерето подъ селото, и когато („когото"?) сега нѣма между бѣжанцитѣ.

 

 

145

 

Бѣжанцитѣ отъ с. с. Дрѣново и Мъкленъ разправитъ, че ги нѣмало овчаритѣ на тия села. Прѣдполага се, че овчаритѣ да сѫ избити, а овцетѣ — плѣнени.

 

Ето списъка на изгубенитѣ овчари: Отъ с. Дрѣново: Георги Щерговъ, Никола Димовъ, Димитъръ Щерювъ, Георги Н. Димовъ, Димитъръ Митовъ, Толе Костовъ, Мито Костовъ, Яни Джоговъ, Василъ Димитровъ, Янко Димитровъ, Иванъ Николовъ, Иванъ Атанасовъ, Васила Стоянова, Димитъръ Тодоровъ, Катерина Георгиева. Отъ с. Мѫкленъ: Маринъ Ангеловъ, Стойко Панайотовъ, Марко Гесовъ, Точе Гесовъ съ едно дѣте, Михалъ Митевъ съ жена си и едно дѣте, Трендафилъ Атанасовъ, Косте Илиевъ, Трендафилъ Илиевъ, Георги Тр. Илиевъ, Тодоръ Атанасовъ, Христо Тод. Атанасовъ, Никола Стояновъ, Георги Сотировъ, Иванъ Януловъ, Ангелъ Василковъ.

 

Овчаритѣ отъ с. Дрѣново пасли около 3500 овци и 266 глави едъръ добитъкъ.

 

Освѣнъ горѣизброенитѣ хора избити били въ гр. Сѣръ и находящитѣ се тамъ отъ с. Мѫкленъ: Атанасъ Ивановъ, Димитръ Атанасовъ, Стоянъ Василковъ, Христо Парасковъ, Иванъ Xристовъ, Димитъръ п. Узуновъ (отъ Горни-Броди), Иванъ Xристовъ.

 

Въ с. Вдовища, гръцко село въ Сѣрско, въ врѣме на суматохата се намирали слѣднитѣ жители отъ с. Мѫкленъ: Михаилъ Митревъ, Митро Стоилковъ, Мария Паскалева, Атанаса Василева, Маргаритъ Трънчовъ. Послѣднитѣ петь души прѣдполага се да сѫ избити въ с. Вдовища, защото ги нѣма никѫдѣ.

 

 

60.

 

Ефтимъ Митевъ отъ с. Мъкленъ (сега въ Пазарджикъ) разправя, че като избѣгали отъ селото, останали 15 души овчари съ овцетѣ.

 

Тѣ били настигнати отъ гърци и власи въ мѣстностьта „Кръстътъ" близо до село Калапотъ. Избити сѫ всички овчари и овцетѣ имъ на брой 3000 заграбени. Овчаритѣ сѫ тѣзи:

 

1) Марко Гесовъ, жененъ съ 2 дѣца, жена, майка, братъ;

2) Триндафнлъ Атанасовъ, жененъ съ 2 дѣца, и 1 жена;

3) Коста Илиевъ, жененъ съ 3 дѣца и жена;

4) Панайотъ Стойковъ, жененъ съ 4 дѣца, жена и снаха;

5) Тодоръ Атанасовъ, жененъ съ 4 дѣца, 1 жена и 1 майка;

6) Т. Гесовъ, жененъ, 1 дѣте — момиче съ него;

7) Михалъ Митевъ, жененъ съ 1 момиче и жена;

8) Трендафилъ Илиевъ и синъ му, Георги Трендафиловъ (жената на Георги съ 2 дѣца е тука. Тя се казва Паскаля);

9) Иванъ Януловъ — 15 години;

10) Христо Атанасовъ, вдовецъ;

11) Никола Стоеновъ, 20 годишенъ;

12) Георги Сотировъ, 18 годишенъ;

 

 

146

 

13) Ангелъ Василковъ, жененъ съ 2 дѣца, жена и дѣдо;

14) Ангелъ . . .

 

Всичкитѣ тѣзи овчари сѫ избити, стоката имъ ограбена. Сѣмействата имъ сѫ въ България, отъ които нѣкои въ Пазарджикъ, други въ Пещера и пр.

 

Селото Мъкленъ е изгорено. Видѣлъ е селянинътъ Марко Василевъ отъ с. Дрѣново.

 

Въ Мъкленъ сѫ останали слѣднитѣ баби: 1) Аргира, 2) Николина, 3) дѣдо Десо и нѣкои непознати.

 

Отъ Мъкленци 130 души сѫ настанени въ земледѣлческото училище, близу до Пазарджикъ.

 

 

61.

 

Дѣдо Василъ Трандафиловъ отъ с. Горно Броди (Сѣрско, сега въ гр. Пазарджикъ), 60-годишенъ, разправя:

 

„Азъ бѣхъ на 2 юний въ Горно Броди. Видѣхъ, че селото Дутли, Орѣховецъ и Фращанитѣ изгорѣха. Запали ги гръцката войска. На 3 юлий повечето хора отъ Броди избѣгаха.

 

Азъ съ очитѣ си видѣхъ, че шрапнелитѣ на гърцитѣ падаха въ селото. Видѣхме ужасътъ, който ни очакваше въ селото, затова рѣшихме да напуснемъ селото. Застигнахме по пѫтя жени вредъ. Гръцката войска ни обстрѣлваше съ артилерия. Ужасна паника настѫпи. Майки изгубиха дѣцата си, жени мѫжетѣ си. Ужасъ! Моята жена се изгуби, и до сега жива ли е незнамъ. Ето при мене има двѣ дѣца безъ баща, безъ майка. Тѣ сѫ: Мария В. Мецова (8 годишна) и Стоянъ — 2 годишенъ. Малкото имъ братче Деко умрѣло въ Пазарджикъ. Сирачетата сѫ били безъ баща, сега сѫ и безъ майка. Майка имъ Велика Темелиева се завърнала да търси едно отъ изгубенитѣ си дѣца, но и до сега нищо се не знае за нея. Останаха на моя закрила. Трѣбва да се направи нѣщо съ тѣхъ. Изгубихъ всичко, г-не. Цѣлото село изгорѣ, гледахме отъ Кара-Дагъ, какъ гори. Имахъ имоти, имахъ покѫщннна за 500 лири, всичко пропадна. Парици 100—150 лири сѫщо изгубихъ. Сега съмъ голъ. . .

 

Около 20 сѣмейства останаха назадъ отъ насъ. Що е станало съ съ тѣхъ, незная, но пострадали сѫ".

 

Дѣдо Василъ твърди, че около 200 души сѫ изгубени отъ хубавото село Броди и до сега нищо се не знае за тѣхъ. „Много отъ нашитѣ хора, продължи старецътъ, умрѣха, простудиха се, а други — отъ гладъ."

 

Въ това врѣме прѣсече разговора една жена, която плачешкомъ каза, че мѫжъ ѝ Ваню Пантелиовъ умрѣлъ въ Пазарджикъ и оставилъ 5 дѣца малки.

 

Брожданитѣ сѫ по-вече въ Пещера, Батакъ, Пазарджикъ и София. Много бѣжанци сѫ измрѣли отъ простуда.

 

 

147

 

 

62.

 

На Вангелъ Зоевъ отъ с. Горно Броди, Сѣрско, (сега въ село Батакъ) разправялъ очевидецъ-пострадалъ Георги Симитчиевъ, родомъ отъ село Горно Броди, прѣди нѣколко дена върналъ се въ Неврокопско, слѣдното:

 

„На 3 юлий, срѣда, гръцката кавалерия, идеща откъмъ с. Кърчово, Демиръ Хисарско, се отзова надъ нашето село. Въ тая мѣстность бѣхме двамата съ брата ми Иванъ (Симитчиевъ), женитѣ ни и дѣтето на брата ми. Съгледани и обстрѣлвани бѣхме отъ гръцката кавалерия, но ние успѣхме да се прикриемъ задъ скалитѣ. Това накара кавалерията да ни приближи и избие на мѣстото. Когато кавалерията наближи на четвърть часъ разстоянне, братъ ми Иванъ почна да бѣга, а азъ, възползуванъ отъ знанието на гръцкия езикъ, изтърчахъ къмъ кавалерията, мѫчейки се да я убѣдя, че азъ съмъ гръкъ и че сме излѣзли тѣхъ (войскитѣ гръцки) да посрѣщнеме. Тая ми хитростъ не хвана мѣсто. Щомъ стигнахъ до тѣхъ, офицеринътъ, който прѣдвождаше ескадрона, ме прѣтърси, взе ми 10 лири турски и ме прѣдаде на единъ войникъ съ порѫка да ми отрѣже главата. Отдалечихме се съ войника и почнахме да навлизаме въ едно дере, когато се чу викъ отъ офицера по войника. Послѣдниятъ се обърна да чуе инструкциитѣ, а азъ хукнахъ изъ дерето и се отзовахъ на мѣстото, дѣто оставихъ жена си, братовата му жена и дѣтето му. Отъ тамъ незабѣлѣзано взехме пѫтя, по който избѣга братъ ми Иванъ, но не много далечъ, около увратъ мѣсто, видѣхме го прострѣнъ и издъхналъ. Убитъ бѣше при бѣгането."

 

 

63.

 

Бѣжанцитѣ К. Георгиевъ, Ангелъ Радойковъ и Ст. Атанасовъ, родомъ отъ с. Горно Броди, а сега живеещи въ с. Бѣлово и гр. Пазарджикъ, разказватъ:

 

Ние бѣхме надъ селото въ шубрацитѣ скрити. Имаше и други нашенци. На 4 юлий пристигнаха 10 души кавалеристи гръцка войска, послѣ още 10, 20 и се изпълни селото. Чуха се гърмежи по всички страни. Подиръ туй видѣхъ, че се дигна пламъкъ въ горната часть на селото. Запалиха нѣколко кѫщи български. Видѣхме войници да влизатъ отъ кѫщи въ кѫщи и издигатъ, що намѣрятъ. Слушахмо викове „О Боже! тате, тате! и пр." По планината бѣгаха селяни, войницитѣ стрѣляха. Подиръ малко огънятъ се усили и видѣхме, че изгорѣха българскитѣ кѫщи.

 

Слѣдъ туй заминахме за България.

 

 

64.

 

Кира Д. Галева, родомъ отъ с. Горно Броди, Сѣрско, сега находяща се въ гр. Пещера, настанена въ училището, разправя:

 

На 3 юлий бѣхме подгонени и обстрѣлвани отъ гръцката кавалерия. Както всички, и ние търсѣхме спасение въ бѣгство. По пѫтя,

 

 

148

 

близу до с. Тепляни (Неврокопско) застигнаха ни андарти и помаци, съсѣкоха мѫжа ми Димитъръ Галевъ (родомъ отъ с. Горно Броди на 35 годишна възрасть), а азъ съ петтѣ си дѣца — сега сирачета — съ голѣми усилия едвамъ спасихъ живота си.

 

 

65.

 

Спирювъ Георги, отъ с. Горно Броди (Сѣрско), 16 годишенъ, избѣгалъ съ сестра си, а братчето си не знае, гдѣ е. Той разправя:

 

Слѣдъ прѣкратяване сражението надъ селото на 3 юлий и оттеглянето на българскитѣ войски избѣгалъ заедно съ Сотировъ Георги, Вълчовъ Петъръ, Бѣляновъ Никола, Ектовъ Георги, живущи сега въ Батакъ. На 4 сутриньта видѣли отъ Църна Гора, надъ селото, че послѣдното гори. Разправя още, че нѣколко фамилии били застигнати въ мѣстностьта „Кошарище", между с. с. Броди и Старчища, отъ гърцитѣ. Участьта имъ е неизвѣстна.

 

Катерина Христова, около 40 г., избѣгала отъ Г. Броди на 3 юлий, когато почнали да падатъ шрапнели въ селото. Отъ илаиииата надъ селото видѣла да гори камарската махала. Гърцитѣ видѣла, че дошли отъ Св. Петка (пѫтя: Г. Броди—Кърчово—Крушово—Демиръ-Хисаръ).

 

Единъ нашъ войникъ ѝ разправилъ, че минавайки прѣзъ селото слѣдъ навлизането на гръцитѣ видѣлъ момчето ѝ Димитъръ, сакато, разсѣчено на три парчета.

 

 

66.

 

Списъкъ на жителитѣ, които напуснали с. Горно-Броди при идването на гръцкитѣ войски и сега не се знае нищо за тѣхната участь — дѣ сѫ и живи ли сѫ:

1) Кипра Тъпанкова изгубена съ двѣ дѣца, мѫжъ ѝ въ Пещера;

2) Срѣбра п. Тъпанкова изгубена съ двѣ дѣца, мѫжъ ѝ въ Пещера;

2) Срѣбра п. Панковъ изгубенъ съ двѣ дѣца и жена му;

4) Попадията на св. Атанасъ Мариновъ изгубена съ 1 дѣте, попътъ въ Пещера;

5) Димитъръ Гарджовъ изгубенъ;

6) Дафина Недѣлкова изгубена съ едно дѣте;

8) Кръстина Ракова изгубена съ едно дѣте;

9) Коце Михаиловъ изгубенъ съ петь дѣца;

10) Стоянъ Пашкулевъ изгубенъ;

11) Иванъ Колкевъ изгубенъ;

12) Петъръ Колчевъ изгубенъ съ жена си;

13) Стоянъ Бързевъ изгубенъ съ четири дѣца;

14) Георги Балтаджиевъ изгубенъ;

15) Мария Гакова изгубена;

16) Гиля Пейчева изгубена съ шесть дѣца;

17) Мария Дянгюлова изгубена съ двѣ дѣца и баща ѝ;

18) Захарина Брозева изгубена съ петь дѣца;

19) Мария Солова изгубена съ едно дѣте и майка ѝ;

20) Иванъ Прокоповъ изгубенъ съ жена, баба и четири дѣца;

21) Георги Плоплевъ изгубенъ съ жена и двѣ дѣца;

22) Георги Грамадниковъ изгубенъ съ жена и едно дѣте;

23) Насе Грамадниковъ изгубенъ съ жена, едно дѣте и майка;

24) Димитъръ Количевъ изгубенъ съ три дѣца;

 

 

149

 

25) Димитъръ Кърпачевъ изгубенъ съ жена си;

26) Никола Махиновъ изгубенъ съ майка, братъ, сестра и жена;

27) Димитъръ Тахидовъ изгубенъ съ жена, майка и братъ;

28) Георги Гаковъ изгубенъ;

29) Иванъ Вълчевъ изгубенъ съ двѣ дѣца и жена;

30) Гювеза Самарджиева изгубена;

31) Петъръ Поповъ изгубенъ съ 2 дѣца, жена и майка;

32) Карамфила Стаменова изгубена съ жена;

33) Георги Панафилотевъ изгубенъ съ жена, дѣте, баба и шуря;

34) Марга Мончева изгубена съ петь дѣца;

35) Димитъръ Пигатевъ изгубенъ съ жена и двѣ дѣца;

36) Иванъ Столининъ изгубенъ съ жена и три дѣца;

37) Ал. Алексовъ изгубенъ съ жена и 5 дѣца;

38) Мар. Вергова изгубена съ четири дѣца;

39) Никола Блѣсковъ изгубенъ съ 11 души отъ сѣмейството му;

40) Дафина Парталова изгубена съ братовчетка си;

41) Петъръ Мацовъ изгубенъ съ жена и 6 дѣца;

42) Димитъръ Мацовъ изгубенъ съ жена, 4 дѣца и майка;

43) Павлю Сланинковъ изгубенъ съ жена и 4 дѣца;

44) Кипра Атанасова изгубена съ двѣ дѣца;

45) Василъ Божиковъ изгубенъ съ 4 дѣца, баща и майка;

46) Димитъръ Халачевъ изгубенъ съ жена и 4 дѣца;

47) Ат. Трупанковъ изгубенъ съ жена и 4 дѣца;

48) Никола Трупанковъ изгубенъ съ жена и 3 дѣца;

49) Петъръ Калъчевъ изгубенъ съ жена, 3 дѣца и майка;

50) Иванъ Бахановъ изгубенъ съ жена и 7 дѣца;

51) Христо Соловъ изгубено дѣтето му въ гр. Пещера;

52) Велика Викишна изгубена съ 6 дѣца, мѫжъ ѝ въ Пещера;

53) Катерина Викишна изгубена съ 4 дѣца, мѫжъ ѝ въ Пещера;

54) Коца Викишна изгубена съ 4 дѣца, мѫжъ ѝ въ Пещера;

55) Елена Агова оставила дѣтето въ шумата — изгубило се;

56) Лича Зеленкова паднала въ р. Мѣста и се удавила;

57) Лича Д. Тумбушева, пеленаче, умрѣло по пѫтя;

59) Велика Великова, на една и половина година, умрѣла по пѫтя;

60) Катерина Руменчина умрѣла въ Пещера, остава 4 дѣца;

61) Лича Смилянова умрѣла по пѫтя;

62) Георги Смиляновъ умрѣлъ въ Пещера;

63) Ат. Чучооглу, на една година, умрѣлъ въ Пещера;

64) Кипра Ен. Скендрева, двѣ годишна, умрѣла въ Пещера.

 

 

67.

 

Д. Констандиновъ, на възрасть 40 години, родомъ отъ село Баница, (Сѣрско), прѣдава слѣдното:

 

Азъ се намирахъ на половинъ часъ разстояние отъ селото, прѣди нахлуването на гръцкитѣ войски. На 30 юний видѣхъ да гори селото Дутлия; на 1 юлий родното ми село и селото Орѣховецъ сѫщо бѣха въ пламъци. Излишно е да казвамъ, че тѣзи села бѣха опожарени отъ гръцката войска.

 

Слѣдъ като видѣхъ всички тѣзи ужаси, тръгнахъ съ брата си за околностьта на Неврокопъ, отъ кѫдѣто макаръ и смазани и изтощени отъ умора ние трѣбваше да тръгнемъ за Пещера.

 

Ето нѣколко свѣдения за тѣзи опожарени села:

 

1. Селото Дутлия, което се намира на разстояние единъ часъ отъ Сѣресъ, бѣше едно чисто българско село, съ около 100 кѫщи, кѫдѣто процъвтѣваше мѣстна култура.

 

 

150

 

2. Селото Орѣховецъ, което се намира на сѣверъ, броеше 130 кѫщи. По-голѣмата часть отъ селянитѣ бѣха скотовъдци. Почти всички сѫ избѣгали и се намиратъ сега въ Пазарджикъ и Пещера.

 

3. Селото Баница, гдѣто населението бѣше чисто българско, се намираше въ мѣстностьта нарочена „Капаклия". То броеше 120 кѫщи. Главни източници за прѣпитание на селянитѣ бѣха земледѣлието и скотовъдството.

 

Отъ селото Дутлия само 20 души сѫ могли да се спасятъ, а именно:

 

1. Отецъ Апостолъ, съ баба си Елена.

2. Ангелъ Тодоровъ съ майка си.

3. Панайотъ Николайковъ.

4. Тана Господинова, съ 14 годишната си дъщеря.

5. Аргира Теохарова, 40 годишна.

6. Мария Калеманова.

7. Гюрия Тончева.

8. Иванъ Андрѣевъ.

9. Отецъ Магданъ.

10. К. Христовъ.

11. Василъ Георгиевъ, и пр.

 

Иванъ Александровъ и жена му Магдалина сѫ загинали въ бѣгството, въ областьта на Разлогъ.

 

 

151

 

(10.) Въ Зиляховско, Драмско и Неврокопско.

 

68.

 

Никола Атанасовъ и Атанасъ Георгиевъ, родомъ отъ с. Алистратикъ (Зиляховско) разправятъ: на 27 юний изпратихме фамилиитѣ си за с. Зърнево. Ние останахме въ селото. На 30 юний дойдоха андарти, а на 1 юлий гърцката войска. Изгорѣха българскитѣ кѫщи. Слѣдъ това заловиха българитѣ, затвориха ги и послѣ избиха. Ето имената имъ: 1) Паско Мътваковъ съ дѣцата, 2) Кост. X. Пандези, (дѣцата му сѫ въ Пазарджикъ); 3) Иванъ Чаушовъ съ двѣ моми, убити въ лозята; 4) Вангелъ Митановъ; 5) Петъръ Трайковъ; 6) Митрушъ Адричевъ, 7) Димитъръ Джамбазовъ сѫщо и двѣтѣ му дѣца; 8) Митрушъ Ескиновъ; 9) Кости Хайта. Никола Атанасовъ сега живѣе въ Пазарджикъ и въ Пещера.

 

 

69.

 

Никола Мавродиевъ отъ с. Скрижево (Зиляхов.), бѣжанецъ, а сега въ Пазарджикъ, Ангелъ Пасковъ отъ с. Скрижево, а сега въ Батакъ — разправятъ, че 25 души тѣхни селяни останали въ селото да го пазятъ. Гърцитѣ изгорили селото, избили стражара Илия отъ Скрижево. Всичко имъ е ограбено.

 

Коста Тимяновъ, бѣжанецъ отъ с. Кобалища, разправя слѣдното: 1) селото Калапотъ е изгорено отъ гърцката войска и то цѣлото. Останали сѫ около 20 кѫщи по краищата. Селото е чисто българско; 2) селото Скрижево, чисто българско, е сѫщо изгорено. Видѣлъ съ очитѣ си. Той е миналъ и прѣзъ Неврокопско и казва, че сѫ изгорени: 1) с. Либяхово — цѣлото; 2) с. Долни-Броди — българскитѣ кѫщи; 3) Каракьой — всички кѫщи около черквата; 4) Копривлакъ — турско село, изгорено.

 

Въ всѣко село гърцката войска обезчестявала наредъ женитѣ, не пощадили даже и старитѣ жени. Въ с. Лѣски били обезчестени около 60 жени и моми. К. Тимяновъ сега е въ София.

 

 

152

 

 

70.

 

Ив. Xристодоровъ отъ с. Гюреджикъ, Драмско, разправялъ на съселянина си Илия Гюреджиклиевъ сега въ гр. Пещера, слѣдното:

 

„На 8 юлий рано се получи заповѣдь отъ гръцката войска въ Драмско, да прѣдадемъ орѫжието. Това тутакси направихме, а слѣдъ обѣдъ излѣзнахме чакъ при „Мадамитѣ", единъ и половина часъ южно отъ с. Гюреджикъ, да посрѣщнемъ гръцката войска. Слѣдъ обѣдъ пристигна войската на казаното мѣсто, посрѣщнахме я доста радушно и съ нея отидохме въ селото ни. Щомъ стигнахме въ селото, събраха мѫжетѣ отъ нашето село и тия отъ другитѣ села (Кобалища, Просеченъ и други), която бѣгаха къмъ с. Зърнево, но останаха въ селото ни, като видѣха, че ще се прѣдадемъ. Вечерьта около 2 ч. по турски чуха се писъци въ много кѫщи. Тия писъци разтревожиха цѣлото село. Излѣзохъ отъ стаята и забѣлѣзахъ, какъ гръцки войници въ групи влизаха въ съсѣднитѣ кѫщи съ лампи въ рѫка, а слѣдъ туй изгасваха лампитѣ и нови писъци се издаваха отъ стопанитѣ на кѫщитѣ. Въ кѫщата на хаджи попъ, до която азъ живѣя, сѫщата сцена, и докато да се съвзема, виждамъ какъ снахата на хаджи попъ хрипна отъ прозореца долѣ, къмъ рѣката. Безъ да се колѣбая, и азъ рипнахъ отъ чардака къмъ рѣката и хванахъ пѫтя по нея, и слѣдъ дълги лутания изъ тъмпината избѣгнахъ опасностьта. Що стана съ снахата на хаджи попъ, съ моето сѣмейство и съ останалитѣ въ селото — незная".

 

 

71.

 

Г. Марковъ, родомъ отъ Плевня (Драмско), сега въ Лъжене (Чепинско), наскоро пристигналъ, казва, че около 40 души въ с. Плевня били избити отъ гърцитѣ. Изкарвали ги единъ по единъ вънъ отъ Бунари и ги избивали. Между избититѣ сѫ: Ванчо Кавковъ, Пека Серафимовъ, Ат. Маринковъ, Андрея Комитовъ и пр.

 

Въ с. Кобалища, избити сѫ: Маринъ Тотоневъ, Делигьозовъ и Кара Иванъ.

 

 

72.

 

Учительтъ Аргировъ, родомъ отъ с. Търлисъ (Неврокопско), сега въ Ракитово (Чепинско) разправя, че сѫ избѣгали на 3 юлий. Една часть останали. Около 15 сѣмейства има раздѣлени, една часть отъ сѣмейството тукъ въ България, а друга въ селото. Около 27 сѣмейства има изцѣло останали въ селото.

 

Всичко имъ е разграбено. Около 1.500 глави едъръ добитъкъ и много повече ситна стока.

 

Умрѣли отъ гладъ: Туловъ Петъръ, който оставилъ 4 дѣца, Нашко Симитчиевъ и Надежда Панделиева.

 

Споредъ Аргировъ и много други бѣжанци измрѣли отъ гладъ и простуда.

 

 

153

 

 

73.

 

Въ с. Кара-кьой гръцката войска ограбила около 500 глави едъръ добитъкъ, много повече дребенъ, овце, кози и ир.

 

Вдовицитѣ попадия п. Костадинова, съ двѣтѣ си дъщери и Мария Марушкина съ едно 10 годишно дѣте, живѣятъ въ Ракитово (Чепинско), въ кѫщата на Матея Тупаровъ.

 

А К. Димитровъ, тъй сѫщо бѣжанецъ отъ Каракьой, казва, че има мнозина умрѣли по пѫтя отъ мѫки и лишения отъ селото имъ: Танка Начова, 80 годишна, умрѣла въ гората; Ангелъ Диновъ, 60 годишенъ, умрѣлъ въ гората, а сѫщо тъй и дѣтето му; Георги Диовъ, умрѣлъ въ Батакъ, оставилъ двѣ дѣца и жена; Илия Костадиновъ Биковъ — двѣ годишно дѣте; Ст. Рапачевъ; Петъръ Кордовъ, умрѣлъ въ селото и останалъ непогребенъ, а жена му съ сирачетата сега е въ Ракитово; Ангелъ Чивинка, умрѣлъ отъ гладъ и студъ; попъ Илия отъ Кара-кьой е изгубенъ; на Ст. Гуцовъ дѣтенце умрѣло въ с. Батакъ; на Георги Вретенковъ умрѣло дѣто; на Тодоръ Захариевъ — сѫщо тъй дѣте и др.

 

 

74.

 

Тома Спасевъ, Андонъ Дитьовъ, Павле Николовъ, бѣжанци отъ Ловча (Неврокопско), а сега въ Ракитово (Чепинско), казватъ:

 

Ние избѣгахме отъ селото на 1 юлий. Видѣхме шрапнели да падатъ наблизу до селото ни. Околното население бѣгаше, за да спаси живота си. Нашето избѣгване стана ненадѣйно. Ето за това неможахме нищо да приберемъ. Така голи, боси тръгнахме, като оставихме покѫщнина и имоти на произвола. Гърцитѣ ни разграбиха всичко. По пѫтя много страдахме отъ гладъ и струдъ, много хора измрѣха. Отъ нашето село много измрѣха, защото бѣхмо съвсѣмъ голи и гладни. Ето имената на умрѣлитѣ:

 

Костадинъ Ивановъ, 40 годишенъ, отъ студъ и гладъ;

Ангелина Григорова, 40 годишна, и двѣтѣ ѝ дѣца отъ студъ и гладъ;

на Георги Малковъ дѣтето;

Елена Мурджева, 60 годишна баба, умрѣла на границата;

Елена Милева — сѫщо тъй;

Никола х. Димовъ, 50 годишенъ и жена му Катерина и Тодоръ Малакъ умрѣли въ Лѫжене (Чепинско);

Никола Вълчевъ и жена му Митра и дѣтето ѝ, Мария Личова, 35 годишна, умрѣли отъ гладъ и студъ;

Елена Георгиева, 35 годишна;

Ив. Георчевъ, жена му и дѣтето му 7—8 годишно;

Костадинъ Мановъ, 45 годишенъ — отъ гладъ;

Ангелъ Костадиновъ, 12 годишенъ — отъ гладъ;

Георги Кенда, и дъщеря му Иванка — отъ гладъ;

Петра Божикова отъ гладъ — 3—4 дни неяла;

Мито Григоровъ, 60 годишенъ — отъ простуда;

Георги Пандовъ, 18 годишенъ — отъ простуда;

Тасю Тушла и внучето му;

Недѣлка Петкова, 5 годишна — отъ простуда;

Петъръ Мавроди — отъ простуда;

Марийка Иванова, 5 годишна — отъ простуда;

Велика Андонова, 3 годишна, умрѣла по пѫтя, понеже била гола, боса и гладна;

Илия Ангеловъ, 4 годишенъ — отъ простуда по пѫтя;

Костадинъ Топаловъ, 45 годишенъ;

Тошко Каабатъ, 45-годишенъ оставилъ сѣмейство съ 6 души;

 

 

154

 

Мария Топалова, 60 годишна — отъ простуда по пѫтя;

София Николова — сѫщо;

Мария Николова, 50 годишна — по пѫтя отъ гладъ и простуда;

Вълча Николова, 4 годишна, майка ѝ Мария Николова, която била болна;

Мария Илиева, 50 годишна — отъ гладъ и мѫка по пѫтя;

Божинъ Андоновъ;

Иванъ Андоиовъ;

Мария Тодорова, 18 годишна;

Давидъ Данчовъ. 60 годишенъ;

Бисера Бижова, 60 годишна — сѫщо.

 

Освѣнъ горѣизброенитѣ, има и още други умрѣли, но не сме ги още научили, понеже избѣгването имъ е станало веднага, произвела се е суматоха, та не могли да си взематъ нищо. Всичкиятъ останалъ едъръ и дребенъ добитъкъ билъ разграбенъ отъ гръцката войска.

 

Бѣжанцитѣ отъ с. Ловча сѫ минали прѣзъ два пѫтя: 1) една часть прѣзъ Козъ-Дервентъ, Разлогъ, Лѫжене, а другата — прѣзъ Ковачевица, Батакъ. Отъ с. Ковачевица 10 сѣмейства, отъ с. Ловча толкова и 15 отъ с. Каракьой (Неврокопско), изморени и съсипани, рѣшили да се завърнатъ въ Неврокопъ. Връщайки се били заловени отъ гръцката войска и откарани на Панагирския ханъ. Тѣ останали тамъ, а само единъ — Никола Басакъ, отишелъ въ града, да вземе позволение отъ команданта. Взелъ и се върналъ да ги търси, но не ги намѣрилъ; отишелъ дори прѣзъ с. Германъ за с. Доленъ, обаче по пѫтя билъ убитъ отъ помацитѣ. Що е станало съ тия селяни, не се знае.

 

Въ селото Ловча останали само Георги х. Ангеловъ, 70 годишенъ, Иванъ Келешовъ, куцъ, Иванъ Гроздановъ, дѣдо Никола и дѣдо Павле.

 

Загубили се по пѫтя Мария Шалева и П. Попова, 15 годишни.

 

Останали въ балкана трима: Илия п. Костадиновъ, Костадинъ Павловъ, Божилъ Сотировъ. Що е станало съ тѣзи трима, сѫщо не се знае.

 

 

75.

 

Отъ разказа на Велика Стоянова, 12 годишно момиче, родомъ отъ село Долно-Броди (Неврокопско), сега настанена въ училището „Иванъ Гешовъ" въ Пловдивъ, като положително излиза слѣдното:

 

На 4 юлий по-голѣмата часть отъ Долно-Брождени били надъ селото въ мѣстностьта „Болъ-Дере", 1/4 часъ отъ селото. Въ селото останали около 40 сѣмейства. Слѣдъ изгрѣвъ слънце гръцката войска влѣзла въ селото и почнала да стрѣля върху населението. Криещитѣ се сѫ чули писъкъ и олелия. Слѣдъ туй селото бухнало въ пламъкъ. Момичето по това врѣме било въ дерето при воловетѣ. Като чуло гърмежитѣ и писъка, отишло да потърси родителитѣ си при нѣщата. Обаче не намѣрило никого и забѣгнало насамъ. Велика лично чула гърмежитѣ на войницитѣ въ селото и олелията на жени и дѣца, па видѣла войската и пламъцитѣ. Баща ѝ, Стоянъ Аврамовъ, майка ѝ Елена, сестра ѝ Кипра, 8 годишна, и братъ ѝ Насю, 3 годишно момче, съ многобройни други селяни — около 30 сѣмейства — сѫ останали нѣкѫдѣ въ Болъ-Дере. По-нагорѣ момичето настигнало само 8 души свои съселяни. И тъй отъ 30 сѣмейства се спасили всичко 9 души.

 

 

155

 

Гърцитѣ стрѣляли и върху тѣзи, но не улучили. Момичето е въ Пловдивъ, а останалитѣ сѫ въ с. Бѣлово. Сѫщо това разправялъ и Стоянъ Атанасовъ Зортевъ, родомъ отъ с. Долно-Броди, (сега въ с. Бѣльово въ кѫщата на пристава Карпузовъ).

 

 

76.

 

Очевидецътъ Ат. М. Коешиновъ, казва, че въ с. Долно-Броди (Неврокопско) сѫ убити отъ гърцитѣ слѣднитѣ селяни:

 

Дим. Гюргижиевъ, 60 годишенъ, който е билъ намѣренъ боленъ у дома си;

Дѣдо Вълчо съ бабата си, сѫщо намѣренъ боленъ — старци по на 90 години;

Георги Лазговъ;

Георги Григоровъ, Георги Лимндаревъ — 30 годишни;

Великъ Лозановъ — 40 годишенъ;

Ив. Ингелизинъ, 35 годишенъ, живъ изгоренъ въ присѫтствие на сѣмейството му;

Христо Георгиевъ, дѣте на 12 години, удушено съ рѫцѣ;

баба Велика Балабанова, 100 годишна и Иванка Мирчева, 20 годишна и двѣтѣ живи изгорени.

 

Обезчестени сѣмейства: Георги Лазаровъ: жена му 60 годишна, 2 снахи и момичето му Златка, 12 годишна; сѣмейството на Димо Куртовъ — жена 40 годишна и момичетата му Катерина и Мария, по на 13 години; Мария Кирилова, 30 годишна; Стоянка Костова, 60 годишна; Елена Димитрова, 13 годишна; Мария Георгиева, 14 годишна; Ката Георгиева, 50 годишна; Велика Георгиева, мома на 16 години и много др.

 

 

77.

 

Очевидецътъ Свещ. Д. Стоевъ, разправя за убийствата и грабежитѣ въ с. Въземъ (Неврокопско).

 

Убити сѫ:

Георги Бекяра, на когото живъ дерѣли кожата; той е жененъ, оставилъ и 3 дѣца, отъ 8 до 15 години, вземали му 40 лири турски;

Ангелъ Чингаровъ, 48 годишенъ, жененъ съ 3 дѣца отъ 2 до 21 години;

Илия Ташковъ, 50 годишенъ жененъ, съ 4 дѣца;

Спасю Тодоровъ, жененъ съ 3 дѣца отъ 1/2 до 5 години;

Никола Радевъ, 32 годишенъ, жененъ съ 2 дѣца отъ 1/2 до 3 години;

Прокопъ Тодоровъ, 40 годишенъ, жененъ съ 3 дѣца отъ 7 до 14 години;

Василъ Димитровъ, 27 годишенъ, жененъ съ 2 дѣца отъ 1 до 2 години.

 

 

78.

 

Въ с. Бѣлотинци (Неврокоп.) убити сѫ отъ турци и гърци:

Ат. Качаковъ, 48 годишенъ, рѣзали му отъ месата и сетнѣ го убили;

Ив. Вълкадиновъ, комуто взели 140 лири турски и убили жена му;

Ив. Ванковъ;

Анг. Валевъ, 60 годишенъ — 70 лири турски му вземали;

Баба Ванка Бѣловица;

Ат. Пирилията, взели му 40 лири турски;

Кръстю Кутановъ, 33 годишенъ;

Петъръ Илия Янкинъ, 34 годишенъ;

Ник. Зимбилевъ, 40 годишенъ;

Кост. Ванковъ, 60 годишенъ, взели му 10 лири турски;

Богданъ Шедневъ, 33 годишенъ, взели му 75 лири турски;

Алексо Базуновъ и дѣтето му;

Кръстю Лазаровъ, 65 годишенъ.

 

 

156

 

Горѣказанитѣ хора били убити, като имъ взели всички скѫпоцѣини нѣща и пари. Мѫчейки ги за пари, на нѣкои вадили очитѣ, сѣкли имъ ушитѣ.

 

При оттоглянето на гръцкитѣ войски, всички гърци и турци били накарани на сила да напустнатъ роднитѣ си мѣста. Това разправятъ турци, останали тукъ.

 

Въ с. Капатово (Мелнишко), задигнато е населението, понеже послѣдното се казало гръцко отъ страхъ, а селото изгорено. 4 дѣца избѣгали отъ тѣхъ и отишли въ с. Калманци. Това съобщава Георги Димитровъ отъ с. Янево. Въ всичкитѣ мелнишки и неврокопски села при отстѫпването гърцитѣ заграбили всичкия добитъкъ, покѫщнина и др.

 

 

79.

 

Има 40—50 души бѣжанци отъ с. Либяхово (Неврокопско), сега настанени въ село Стамболово. Бѣжанцитѣ сѫ напуснали Либяхово на 4 юли и сѫ отстѫпили заедно съ нашитѣ войски къмъ Бѣласица. На 5 сѫщи около пладне било подпалено празното село отъ гърцитѣ. Какъ гори селото, наблюдавали селянитѣ Вълчо Димитровъ, Илчо Стояновъ и Атанасъ Тодоровъ Стоименовъ. Като бѣгали, селянитѣ оставили близу до с. Сирополе стареца Петко Гюровъ съ двѣ дъщери по на 12 и 15 години. Той се поспрѣлъ за нѣколко минути, да поотминатъ селянитѣ, за да не му се разбъркатъ съ селския дребенъ добитъкъ 60-тѣ кози, които си каралъ. Гърцитѣ по това врѣме настѫпили бързо и старецътъ вече не настигналъ бѣгащитѣ селяни. Селянитѣ не знаятъ, що е станало съ него и съ козитѣ му. Овчаритѣ Илия Георгиевъ Цоцомановъ и братъ му отъ сѫщото село, живеещи сега въ с. Бѣльово, Пазарджишко, видѣли негови кози измежду козитѣ на помацитѣ отъ с. Сирополе.

 

 

80.

 

Селяни отъ с. Ковачевци (Неврокопско) разправятъ въ с. Батакъ, че на 2 того слѣдъ сключването на мира гръцкитѣ войски убили въ Неврокопъ първенцитѣ Пет. Ивановъ (Пенката), Григоръ Марковъ, Христо Лазаровъ и Лазаръ Бенинъ. Сѫщеврѣменно запалили българската митрополия, бомбардирали градския часовникъ и на много села изгорили сѣното и снопето по полето.

 

Бѣжанци изъ Неврокопско разправятъ, че отъ с. Черешово избѣгали само 50 мѫже, отъ с. Бутинъ — само 30 души; отъ с. Тешово — само 6 сѣмейства; отъ с. Кобалища, Драмско, само 2—3. За останалитѣ въ селата не се знае нищо и прѣдполага се да сѫ ограбени, опожарени и избити.

 

За жителитѣ на с. Фращани, Сѣрско, се приказва, че били прѣсрещнати въ бѣгството отъ власитѣ, които живѣятъ въ „Лейлята" („Али-ботушки връхъ") и били избити.

 

 

157

 

 

81.

 

Йосифъ Атанасовъ, родомъ отъ с. Доленъ (Неврокопско), можалъ да види съ очитѣ си и да чуе отъ пострадавши слѣднитѣ злодѣяния, извършени надъ българскитѣ селяни въ Неврокопско:

 

1) Двама селяни отъ Гюреджикъ (Драмско) — Дамянъ Германовъ и кмета Георги Терзиевъ, видѣлъ убити при мѣстностьта „Изгорѣлата купа", (Доспатско);

 

2) Двама селяни отъ Сатовча (Неврокопско) — Илия Младеновъ Мавродиевъ и Ангелъ Костадиновъ — видѣлъ убити, първия при „Кипджиевитѣ мостове", а втория — на „Арсъзъ-топе", при с. Бозова;

 

3) Отъ жителитѣ на сѫщото село (Сатовча) гръцкитѣ войски взели 25 лири турски и трима селяни (имената имъ не знае) сѫ убити въ селото;

 

4) Отъ жителитѣ на с. Доленъ (Неврокопско) гръцкитѣ войски взели 50 лири;

 

5) Отъ жителитѣ на с. Плетена (Неврокопско), помашко село, гръцкитѣ войски взели 80 лири и плѣнили имъ всичкитѣ коне;

 

6) Отъ жителитѣ на с. Крушово (Неврокопско), помашко село, гръцкитѣ войски взели 12 кила жито и плѣнили конетѣ имъ;

 

7) Отъ жителитѣ на с. Дебрянъ (Неврокопско), сѫщо помашко село, гръцкитѣ войски взели 50 лири турски и 25 кила жито. Ограбили нанизитѣ на женитѣ и много отъ тѣхъ обезчестили. Отъ сѫщото село има двама убити, имената на които не се знаятъ;

 

8) Въ с. Xисарлъкъ (Неврокопско) били обезчестени отъ гръцкитѣ войски почти всички момичета и млади жени; отъ сѫщото село били убити трима селяни, на които имената не се знаятъ;

 

9) Цѣлото село Мосомища (Неврокопско) било обрано отъ гръцката войска и мнозина отъ селянитѣ избити, а момитѣ и по-младитѣ жени занесени въ лагеритѣ на войската и тамъ обезчестявани;

 

10) Въ с. Левски (Неврокопско) бащата и чичото на тамошния български учитель били обрани и избити отъ гръцкитѣ войски. Въ сѫщото село били обезчестени около 60 момичета;

 

11) Почти всички жители на с. Сингарти (Неврокопско) били ограбени и мнозина избити отъ помацитѣ;

 

12) Въ с. Кара-кьой (Неврокопско) били изклани около 30 сѣмейства отъ гръцка войска, помаци и турци;

 

13) Въ с. Търлисъ (Неврокопско) били изгорени отъ гръцкитѣ войски и мѣстнитѣ турски двѣ кѫщи.

 

 

82.

 

Пристигналиятъ отъ Разлогъ (Мехомия) Благой Икономовъ, мехомийски житель, разказва това:

 

Гръцкитѣ войски дошли въ Разлогъ на 10 голи. Щомъ пристигнали въ с. Добринища, запалили го. Цѣлото село изгорѣло съ изключение на нѣколко кѫщи. Селото Добринища имаше 350 кѫщи и хубаво

 

 

158

 

училище съ камабанария. Камбанарията гърцитѣ бомбардираха, а училището изгориха. Всичкото население, изплашено отъ жестокоститѣ, вършени отъ гръцкитѣ войски, избѣгало въ Лъжане (Ченинско) а имотитѣ имъ сѫ изгорени и ограбени.

 

Градоветѣ Мехомия и Банско и селото Баня сѫ ограбени отъ гръцката войска въ съдружие съ нѣкои отъ помацитѣ, които сега, като виновници, съ избѣгали съ гръцката войска. Въ Мехомия сѫ били останали нѣколко души мѫже и жени. Почти всички сѫ изтезавани и избити. Ето нѣкои отъ тѣхъ: Иванъ Макѣевъ, извѣстенъ българинъ, Марко Марковъ 60 г., Петре Пагончето 60 г., Савето Кильовъ. Изнасилени жени: на Лазето Иончинъ жена му, на Иванъ Пръковъ жена му. Убити сѫ въ Банско: А. Цвѣтковъ, просякъ. Умрѣли банчани отъ разни болѣсти вслѣдствие простуда и гладъ: Димитъръ Доскаревъ, жененъ, умрѣлъ въ с. Якоруда; Марко Витановъ, 40 г.; Ангелъ циганино, дѣдо Костадинъ Петканичинъ 60 г.; Димитъръ Славевъ, Никола Вѫковъ, Коле Божиковъ, умрѣлъ въ мѣстностьта „Юндола" на границата; Мило п. Тодоровъ, умрѣлъ въ Лъжане (Чепинско), Григоръ Гочковъ въ „Юндола" на границата; Благо Страковъ въ „Юндола"; Георги Гърневъ 1 г., умрѣлъ въ софийската болница; Марковица Бояджийска въ „Юндола"; Сандра Иляничина — Лъжане, Михта п. Стефанова въ „Юндола" и пр. и пр.

 

На Юндола духалъ леденъ вѣтъръ, а безъ душа стигналитѣ на тая височина бѣжанци голи, изпотени и изтощени — мрѣли като мухи.

 

Разложкитѣ бѣжанци сега се завръщатъ по домоветѣ си. По-голѣмата часть бѣха избѣгали прѣзъ Якоруда въ Лъжане. Една часть отъ Мехомийцитѣ и Бачевцитѣ избѣгаха прѣзъ Рилския балканъ. Мнозина отъ тѣхъ пострадаха отъ голѣмитѣ дъждове и студове. Около 15 души жени, дѣца и старци умрѣха, когато минаваха върха Ай-Гидикъ. За голѣмо нещастие врѣмето бѣ дъждовито, студено.

 

 

159

  

(11.) Въ Мелнишко и Пехчевско.

 

83.

 

Г. Билдиревъ, инспекторъ на пощитѣ и телеграфитѣ, съобщава съ дата 24 августъ 1913, слѣднитѣ подробности за опустошенията на гърцитѣ въ областьта на Мелникъ, Петричъ и Струмица.

 

Телеграфната линия Джумая—Баня—Мелникъ—Петричъ—Струмица е унищожена отъ гръцкитѣ войски, когато сѫ се оттегляли, а така сѫщо сѫ развалени и всички мостове.

 

Селата, хановетѣ и кантонитѣ прѣдставятъ страшни развалини. Цѣлата околность е усѣяна съ лѣшове на хора и животни. Жална гледка отъ развалини прѣдставя особено селото Левуново, неотколѣ главна квартира на краля Константинъ. Само една кѫща е останала неповрѣдена — кѫщата, която принадлежи на Андонъ Мицовъ Пачевъ, старецъ на 75 години. Той е билъ принуденъ да се обяви за гъркъ, за да спаси огнището си. Сѫщиятъ тоя старецъ разказва, че самия краль Константинъ лично е далъ заповѣдь да се разоряватъ българскитѣ села. Въ деня, когато краль Константинъ е напускалъ селото Левуново, въ присѫтствието на гръцкитѣ офицери, войници и мнозина любопитни, Негово Величество, тръгвайки, е направилъ съ крака си купчинка отъ слама, запалилъ я собственорѫчно и се обърналъ къмъ присѫтствующитѣ съ думитѣ: „тъй трѣбва да изгори цѣла България!" Старецътъ Андонъ е разказалъ това на 20 августъ и на двама чуждестранни офицери (единъ нѣмецъ и единъ австриецъ), които гостуваха въ неговата кѫща.

 

Въ Мелникъ всичкитѣ жители гърци сѫ заминали заедно съ гръцката войска, като на сила сѫ завлѣкли съ себе си българитѣ, които сѫ останали живи.

 

Въ Струмица гръцкитѣ и турскитѣ махали, казармитѣ и общественитѣ сгради сѫ изгорени.

 

Новодошлитѣ български войски успѣли да разбиятъ гръцкитѣ войски първо при Тръстеникъ отъ Бѣлица, второ подъ Баня, трето при Банско къмъ Прѣдѣлъ. Гръцкитѣ войски отстѫпили прѣзъ прохода Прѣдѣлъ. Тамъ ги завари примирието, което спаси гърцитѣ отъ погибель.

 

 

160

 

 

84.

 

Иванъ Стойчовъ, бѣжанецъ, 60-годишенъ, родомъ отъ с. Бѣлевехчево (Мелнишко, живеещъ въ с. Дорково, Чепинско) — разказва: видѣхъ, че изгорѣха селата Спатово, Марикостиново, Славе, Хърсово и нѣколко кѫщи отъ о. Св. Врачъ. Всичко е разграбено по селата. Имахъ дукянъ въ с. Врачъ, но е разграбенъ, 500 л. т. загуба имамъ. Азъ избѣгахъ въ петъкъ, а жена ми остана. Сѣдѣхъ при власитѣ при Бождово. Жена ми казва, че като дошли гърцитѣ, събрали мѫжетѣ въ училището и ги обрали, като имъ взели паритѣ. Слѣдъ това грабили по кѫщитѣ и безчестили женитѣ. Моято жена е разтърсена за пари. Въ близкото село Поленица събрали женитѣ отдѣлно и всички ги обезчестили. Когато пискали женитѣ, слушало се на 1 часъ разстялние. Питали жена ми, дѣ съмъ и търсили пари. Тя избѣга и дойде, съобщи ми, че положението е ужасно. Азъ избѣгахъ съ дѣцата и сега съмъ тукъ, а тя остана тамъ.

 

Грозни мѫки и до сега търпимъ.

 

Динка Ивановъ отъ с. Марикостиново, намира се въ Дрѣново, мѣстность до с. Дорково, казва: азъ избѣгахъ на 27 юний. Слѣдъ два дни върнахъ се въ селото. Селото цѣлото изгорѣ. Запали го гръцката войска. На мене взеха 2 магарета, воловетѣ и 10 л.

 

Войската грабѣше всичко, що намѣри. Видѣхъ, че безчестиха наредъ женитѣ. Азъ стояхъ на страна и като видѣхъ, че ми е лошо положението, побѣгнахъ. Стрѣляха по менъ, но неможаха да ме ударятъ. Дѣцата ми останаха въ селото.

 

 

85.

 

1. Г. Поцковъ, бѣжанецъ отъ с. Враня (Мелнишко), а сега въ София, казва: Всички селяни отъ селото ни избѣгаха. Цѣлото ни село е разграбено и опожарено. Изгорени сѫ селата: 1) Славе, 2) Копатово, 3) Кромидово, 4) Хърсово, 5) Долна-Сушица, 6) Марикостиново, 7) Св. Врачъ, 8) Хотово, 9) Спатево.

 

Както първо при дохаждането гръцкитѣ войски унищожавали всичко, така и сега при отстѫпването заграбвали всичко.

 

Сѫщото потвърждава и Велю Алексовъ отъ сѫщото село, а сега въ Чепино.

 

Умрѣли сѫ по пѫтя 1) Велика Ив. Апостолова, 2) Велика Митрова: и двѣтѣ се простудили.

 

 

86.

 

Село Дебряне (Мелнишко). Избѣгалитѣ слѣдъ навлизането на гърцитѣ въ селото селяни Смилянъ Стоилковъ и Никола Андоновъ разправятъ:

 

Въ селото на 8 юлий дошли двама кавалеристи. Тѣ искали отъ селянитѣ пари и пушки. Селянитѣ имъ дали само по единъ левъ. На 4 юлий въ селото дошла пѣхота. Тя събрала всички селяни и селянки въ трема на една плѣвня; часовои пазили селянитѣ, а войската

 

 

161

 

обирала кѫщитѣ. Войската задигнала всичко що имало въ кѫщи и едно-двѣ хиляди глави едъръ и дребенъ добитъкъ. На 8 юлий били подпалени отъ гърцитѣ селата Спатйово, Славе, Мариикостиново и Левуново. Тѣзи села били изцѣло изгорени. На 5 юлий били освободени селянитѣ и подканени да намѣрятъ и поканатъ да се завърнатъ въ селото избѣгалитѣ тѣхни съселяни, като сѫ обѣщавали, че нищо лошо не ще имъ сторятъ. На изявлението на селянитѣ, че избѣгалитѣ селяни надали ще се върнатъ, защото гледатъ какъ се опожаряватъ селата, войницитѣ отговорили, че тѣ горятъ само селата, чиито жители сѫ избѣгали. Като имъ обърнало вниманието на факта, че има изгорени и села, жителитѣ на които не сѫ избѣгали, тѣ казали: „Па тѣ сѫ сторили другъ кабаатъ". На 5 прѣзъ нощьта войницитѣ сѫ искали жени. Дали сѫ взели такива, Смилянъ не знае, защото прѣзъ нощьта е избѣгалъ. Никола избѣгалъ на 3 юлий.

 

 

87.

 

Божинъ Николовъ и Стоичко Маникатовъ (сега въ Кочариново, Дупнишко), родомъ отъ с. Долни-Орманъ (Мелнишко) разказаха слѣднето:

 

1. Когато дойдоха гръцкитѣ войски, ние тамъ бѣхме, въ селото. Носихме имъ дърва въ село Св. Врачъ. На тръгвапе изгориха цѣлото село отъ 90 кѫщи. Тѣ изгориха още снопитѣ, сламата, афионищата. Добитъкътъ — овци, кози, крави и всичко друго откараха въ тѣхната си земя. Ние съ другара сега отиваме въ Дупница, да си купимъ по едно магаремце, понеже въ Мелнишко и 10 лири да дадешъ за едно магаре, пакъ нѣма. — Сѫщитѣ разказаха по-нататъкъ:

 

2. Отъ с. Беливехчево гърцитѣ взеха 200 л., за да не изгорятъ селото.

 

3. Селото „Св. Врачъ" (200 кѫщи) гръцитѣ изгориха, женитѣ обезчестиха и стоката имъ отнесоха.

 

4. С. Славе, 30 к. Тукъ зарадъ пари гърцитѣ съ щикъ раниха една мома, отъ която взеха 50 л. Цѣлото село изгориха, женитѣ обезчестиха, а живата стока откараха.

 

5. С. Спатево, 16 к. Тукъ женитѣ сѫ обезчестени, селото изгорено, живата стока откарана.

 

6. С. Левуново, 60 к. Селото изгорено, женитѣ обезчестени.

 

7. С. Марикостеново, 60 к., е изгорено. Населението бѣ избѣгало по-напрѣдъ.

 

8. С. Спанчево, 30 к. Първо селянитѣ избѣгали, сетнѣ се върнали. Една жена убива единъ гръцки войникъ, когато искалъ да я обезчести, вслѣдствие на което гърцитѣ убили както жената така и мѫжа. Кѫщитѣ изгорили, стоката разграбили. (Имената на убититѣ не знаеха да кажатъ).

 

9. Село Капатово (35 кѫщи, българи), изгорено отъ гърцитѣ. Селянитѣ сега се върнали съ изключение на трима.

 

10. С. Чифлицитѣ (Двѣ махали, 80 кѫщи). Селянитѣ избѣгаха; стоката имъ отнеха, селото изгорѣ. Гърцитѣ въ това село убиха двама братя: единияъ се казва Петре . . .

 

 

162

 

11. С. Отово (60 кѫщи). Селянитѣ избѣгаха безъ стоката. Гърцитѣ изгориха и това село.

 

12. Сѫщото гърцитѣ направиха и съ селото Препечено (20 кѫщи).

 

13. Нашето село Дол.-Орманъ е далечъ само 1 часъ отъ града Мелникъ. Въ Мелникъ само 2 кѫщи сѫ изгорени. Ние сега живѣемъ въ колиби. Лозята и анасонитѣ само стоятъ, а друго всичьт е изгорено.

 

14. Село Славе (40 кѫщи) е изгорено, но турцитѣ сами го изгориха.

 

 

88.

 

Градъ Пехчево. При влизането на гръцкитѣ войски, населението е излѣзло да ги посрѣщне. Слѣдъ день два почнали съ своитѣ варварски инстинкти и хунско ограбване на кѫщи и дукяни и обезчестяване на всичко женско. Изнасилени: Магда Гичева 50 г., баба Гека Цекова 80 г., Султана Секулова 60 г. и всички други до десеть годишна възрасть. Малтретирани: Стоянко Николовъ, Гаврилъ Мицевъ, Гаво Атанасовъ, Свещеникъ Атанасъ Иовевъ, Ванце Коцевъ и др. Убити: Георги Кратовецъ и кѫщата му опожарена и на всички насила изтеглени пари. Очевидци: Мито Цековъ, сега въ Кюстендилъ.

 

1) с. Панчарево. При пристигането на гръцкитѣ войски населението излѣзло да ги посрѣщне, а тѣ отговорили съ убийства. Заклани: Дамянъ Ризовъ 18 г., Иванъ Стойковъ 55 г. и задигнати му овцетѣ около 50, Стоянъ Петковъ 35 г., Атанасъ Ризовъ 40 г., Георги Стоиловъ 45 г., Яне Стояновъ 45 г., Ангелъ Марковъ 25 г., Стоилъ Илиевъ 25 г.; задигнати: десеть души, отъ които избѣгали трима: Атанасъ Петровъ и синъ му Иванъ и Михаилъ Станоевъ, а на другитѣ участьта не е извѣстна.

 

2) с. Разловци. Изнасилени: на Георги Златковъ снахитѣ му Стоянка и Васа. Ограбени: св. Стойко Атанасовъ, цѣлата покѫщнина и задигнали 150 глави дребенъ добитъкъ. На Георги Златковъ 30.000 оки жито, 2000 оки сѣно и всички згради въ планината опожарени. На Ефтимъ п. Димитриевъ, бакалъ, цѣлиятъ му дукянъ ограбенъ, бакъра отъ кѫщата му и часовникъ. На Коле Орелъ взели 28 л. на св. Костадинъ 6 наполеона, на Христо Сахаръ 5 и половина наполеона. Това всичко извършено отъ гръцкитѣ войски.

 

С. Будинарци. Отъ гръцкитѣ войски ограбени кѫщитѣ на: Арсо Смокварски, Атанасъ Шоповъ, Георги Трайковъ, Коце Димовъ, Григоръ Смокварски и Ив. х. Георгиевъ. Изнасилени: Вангелия Ефтимова 30 г., Параскева Василева 28 г., Анастасия Алексова 32. Очевидци: Ефтимъ п. Георгиевъ и Ив. п. Георгиевъ — въ Кюстендидъ.

 

С. Митришъ. Сръбскитѣ войски залавятъ въ нивата свещ. Петре п. Георгиевъ, жена му и баща му и Георги Станковъ на 7 юлий, събличатъ ги голи, малтретиратъ ги и ограбватъ отъ св. Петре 600 гроша, отъ жена му 10 лева и отъ баща му 40 лева. Освобождаватъ ги и избѣгватъ въ стара България, слѣдъ което кѫщата имъ ограбена. Очевидецъ св. Петъръ п. Иордановъ.

 

 

163

 

Отъ сръбскитѣ войски запалена воденицата на Митре Мустаковъ и 16 коли сѣно. 15 коне и 500 дребенъ добитъкъ закаранъ отъ гърцитѣ и насилствено вземени пари на Григоръ Лазовъ 6 наполеона, Коте Чипевъ 8 лири турски, Григоръ Лиговски 2 лири турски, Иванъ Лиловски една лира турска, Стоица Чулевска 5 наполеона. Свидѣтели сѫ самитѣ пострадали, сега въ Кюстендилъ.

 

С. Мачово. Гръцкитѣ войски завдигатъ Григоръ Василевъ 35 г. съ всичката жива стока. Отива баща му Василъ Гюровъ да го потърси и бива убитъ наедно съ сина му при Каменица. Арсо Алексовъ 18 г. убитъ въ полето, Георги Стойковъ 38 г. убитъ въ полето. Свидѣтели Ефтимъ и Иванъ п. Георгиевъ — сега въ Кюстендилъ.

 

С. Русиново. Опожарени 23 кѫщи отъ гръцкитѣ войски и училищата и изнасилени: София Иванова 23 г., умрѣла отъ насилие и Роса Коклянска 23 г. Свидѣтель Петъръ Алексиевъ, сега въ Кюстендилъ. Убити: свещ. Георги Костадиновъ, Гюргя Буревска 35 г., Тодоръ Чукарчевъ 60 г., а щерка му Мирона 18 г. задигната отъ гърцитѣ, Сима Тодоровъ 40 г. Всички кѫщи ограбени. Очевидци: Василъ Въчковски и Иванъ Буревски, сега въ Кюстендилъ.

 

С. Смоймирово. При дохождането на гръцкитѣ войски излуза св. Георги Цоневъ наедно съ селянитѣ да ги посрѣщне и на посрѣщането съ голи шашки съсичатъ единъ момъкъ Иле, 30 г., а свещеника тежко раняватъ, вслѣдствие на което умира.

 

С. Умлена. При влизането на гръцкитѣ войски, населението излѣзло да ги посрѣщне, а тѣ сѫ му отговорили съ псувни и заканвания, слѣдъ които почнали да изнасилватъ всичко женско отъ 10 години нагорѣ. Изнасилени: момиче 13-годишно на Коце Султанинъ, вслѣдствие на което е тежко болно и майка му 45 г.; Гина Спасевица 85 г., Мария Накова 45 г., вслѣдствие на което умира, Роса Гогева, Ивана Гогева и Галина Христова, вземени въ квартира на офицеритѣ и държани 6 дена. Убити: А. Батевъ и синъ му Георги Атанасовъ; откарали имъ 455 дребенъ добитъкъ и ограбили 85 паполеона; на Ефтимъ Мановъ ограбени 4 наполеона заедно съ всичката покѫщнина; той е битъ до смърть. На Иванъ Никовъ — закарани 28 говеда и 4 вола и една ждребица на три години; той самъ е билъ закаранъ робъ и слѣдъ дълги молби освободенъ. На Тодоръ Каракашъ, Василъ Петковъ, Илю Крушаровъ и Веле Крушарски кѫщитѣ имъ запалени. Отъ цѣлото село: покѫщнина, платна, брашно, жито и всичко задигнали съ кола къмъ Струмица.

 

 

89.

 

Гърцитѣ, когато влѣзли въ с. Владимирово (Пехчев. кааза), въ съдружие съ турското население, слѣдъ като сѫ отдѣлили мѫжетѣ отъ женитѣ, първитѣ избили, като не сѫ щадили дори 10-годишни дѣца, а пъкъ всички жени и момичета изнасилили. Гърцитѣ отвлѣкли 14 моми заедно съ Параска Чолова. Запалили сѫ 38 колиби и 40 кола сѣно. Малцината, които се избавили въ планината, видѣли, какъ е горѣло селото имъ.

 

 

164

 

Въ с. Робово (Пехчев.) гърцитѣ запалили седемь склада съ фуражъ за добитъка. Женитѣ и момитѣ били грозно измѫчени, дори и 12-годишни момичета. Свещеникътъ Янаки Янчевъ, сетнѣ Стоилъ Янчевъ, Мито Митревски и Тасе Тошевъ били безъ причина застрѣлени. Гръцки офицери съвсѣмъ невъзмутени присѫтствували при грознитѣ сцени.

 

 

165

 

(12.) Въ Петришко и Струмишко.

 

90.

 

Селото Яково (Петричка каза) е било окупирано отъ една дружина гръцка войска и отъ множество башибозукъ. Щомъ влѣзли въ селото, гърцитѣ веднага раздѣлили мѫжетѣ отъ женитѣ, обезчестявали послѣднитѣ прѣдъ очитѣ на мѫжетѣ и роднинитѣ имъ. Слѣдъ това всичко мѫжко е избито, а множество селяни сѫ грозно измѫчвани — на нѣкои сѫ вадили очитѣ, отсѣкли ушитѣ, а други, затворени въ плѣвнитѣ, живи ги изгорили. По-хубавтѣ жени гръцитѣ замъкнали съ себе си, които сетнѣ убили. Между нередовната войска имало познати турци отъ съсѣднитѣ села.

 

Сѫщата участь е постигнала и селата Горне, Дряново и Велушецъ, които сѫ изгорѣли.

 

 

91. Изгарянето на градъ Струмица.

 

Мария Георгиева Ичева, дошла скоро отъ Струмица въ София, ни разказа за участьта на родния си градъ прѣзъ войната съ гърцитѣ слѣднитѣ подробности.

 

Отъ началото на войната съ гърцитѣ до 29 августъ все бѣхъ въ Струмица, гдѣто бѣхъ учителка. Гърцитѣ влѣзоха на 26 юни. Понеже до 3/4 отъ градското население е гъркоманско, затова гърцитѣ направиха пакости само на по-малочисленитѣ екзархисти българи, главно въ квартала, обитаванъ отъ тѣхъ „Чифликъ" — на сѣвероизточнин край на града. Тукъ всички, които се намѣриха неизбѣгали, гърцитѣ ги арестуваха. Имаше грабежи и обезчестявание на женитѣ. И по селата съ изключение на 4—5, които сѫ гръкомански, гърцитѣ, сѫ извършили още по-голѣми безчинства, а главно и много убийства. Въ Ново-Село има много избити, между които и момата Ката Мицева Терзиева — съсѣчена отъ гръцки кавалеристи. Всички по-добри села сѫ изгорени, кои изцѣло, кои частично. Така напр. зная, че цѣли сѫ изгорени селата Ново село, Рибарци, Костурино и по-главната часть на селото Дабиля.

 

 

166

 

Слѣдъ Букурешкия миръ, когато се установи, че Струмица ще остане подъ България, гърцитѣ — вече на 27 юлий, почнаха да подканватъ и да заплашватъ гражданитѣ, да се готвятъ, за да се изселятъ въ гръцкитѣ земи, защото инакъ българитѣ щѣли да ги измѫчватъ и да ги убиватъ. Обѣщаваха имъ, че въ Кукушъ щѣли да имъ направятъ „Нова Струмица" и че гръцкия кралъ щѣлъ да се грижи за прѣхранването имъ. По-фанатицитѣ веднага се съгласиха и още на 28 юлий нѣкои тръгнаха, като си вземаха по-важнитѣ вещи, а по-богатитѣ, които разполагаха съ прѣвозни срѣдства, си издигаха и всички вещи, а кѫщитѣ си оставиха цѣли. Това изселване отъ день на день се засилваше. Като гледаха хората, какъ тѣзи се изселватъ, особено като се изплашиха, почнаха и други да се изселватъ. Отначало хората сами на свои разноски се изселваха, а сетнѣ вече гръцкото правителство имъ пращаше военни автомобили. Дохаждаха много автомобили — прѣзъ Дойранъ, по шосето. Отначало автомобилитѣ вземаха само хора и малко, по една бошчичка дрѣхи, а сетнѣ вече, като прѣнесоха хората, връщаха се нѣкои та си взимаха и вещи, които автомобилитѣ прѣкарваха. Така се продължи до 8 августъ, когато вече гърцитѣ, точно кѫдѣ 7 часа вечерьта, запалиха града отъ югозападна страна — въ чаршията, не далечъ отъ кѫщата на д-ръ Ризополо, гръцки лѣкарь. На 8 прѣзъ нощьта пожарътъ бѣше силенъ и не смѣеха хората да излизать, защото имаше и пушечни гърмежи отъ войската, види се, за да се изплаши населението, да не гаси огъня. Горѣха по-вече дюкяни, между които имаше и пълни съ стока именно тия, които принадлежатъ на българи. Защото турцитѣ и евреитѣ си бѣха дигнали стокитѣ, тъй като и тѣ се изселваха заедно съ гръцитѣ.

 

Пожарътъ биде изгасенъ отъ нѣкои българи отъ махалата „Бабякъ". Понеже гръцката войска нарочно се бѣше скрила — нѣмаше я нигдѣ, българитѣ помислиха, че гръцката войска, като заплаши града, си замина. Бабичани прѣрѣзаха нѣколко дюкяна и огънятъ се прѣкрата. На 9 прѣзъ деня нѣма огънь, а вечерьта пакъ се яви: тогава пламнаха гръцкото училище, гръцката черква и изобщо цѣлата гръцка махала наоколо. Същеврѣменно се яви пожаръ на 2—3 мѣста въ турската махала. На другия день огънятъ си продължаваше и вече явно почнаха и денемъ да подпалватъ и да не криятъ, че тѣ, гръцитѣ подпалватъ града. Трѣбва да се забѣлѣжи, че на 10 августъ пакъ се яви гръцка войска въ града — слизаха на малки отряди, другитѣ стояха на Кулата, които се намира надъ града.

 

Пожарътъ продължи до 15 августъ: той унищожи цѣлия градъ, като останаха само българскитѣ махали Бабикъ и Чифлика, понеже българитѣ денонощно пазѣха, да не би и тѣхнитѣ кѫщи да пламнатъ. Отъ другитѣ гръцки и турски махали сѫ останали тукъ-тамѣ осамотени

 

 

167

 

нѣкои кѫщи, които се намиратъ въ градини и по-широки дворове. На 18 августъ дойде българска войска, а гръцката тогава вече окончателно се оттегли. Прѣди това на 11 августъ вечерьта гърцитѣ изгориха и великолѣпнитѣ турски казарми. Сега се указва, че по селата, които гърцитѣ изгориха, много е пострадало населението и отъ побой. Имало е много убийства и обечестивания на жени и пр. споредъ приетата система. Азъ прѣзъ цѣлото врѣме бѣхъ у дома си въ Чаршийската махала. Когато кѫщата ни изгорѣ, прѣмѣстихъ се въ махалата Бабякъ — у познати. Прѣзъ всичкото врѣме догдѣто стоеха гърцитѣ, все трѣбваше да се крия, та неможехъ да видя всичко съ очитѣ си, но узнавахъ отъ разкази на ближни, че гърцитѣ, като сѫ подпалвали български кѫщи и дюкяни — прѣдъ очитѣ на притежателитѣ имъ сѫ ги обирали, като сѫ чупили врати и прозорци и сѫ изнасяли.

 

Сега и въ града и въ слата сѫ останали само българи — гърцитѣ, турцитѣ и евреитѣ сѫ изселени. Сега почватъ нѣкои гъркомани да се връщатъ. Турци още не бѣха се върнали докато да тръгна отъ Струмица — 29 августъ. Имаше турци, които отначало, когато навлѣзоха турцитѣ, заедно съ тѣхъ грабѣха. Гърцитѣ ги принудиха да напуснатъ града. Мнозина отъ тѣхъ прѣдъ мене: „Азъ нито съмъ грабилъ, нито съмъ убивалъ, но не смѣя да остана, защото гърцитѣ ни заплашватъ."

 

 

92.

СВѢДѢНИЯ

за дѣйствията на гръцкитѣ войски въ околностъта на гр. Струмица прѣзъ врѣме на стоенето имъ отъ 27 юний до 17 августъ т. г. отъ адютанта на 1-а дружина отъ 26 пѣх. Пернишки полкъ — офицерски кандидатъ Пеневъ.

 

 

По пѫтя за гр. Струмица между селата Орманово и Ново-Село въ дефилето на дѣсния брѣгъ на р. Струмица намѣрихъ единъ войникъ отъ 10 пѣх. Родопски полкъ, разпънатъ съ телеграфенъ тель на една върба. Лицето му, види се, полѣно съ газь и изгорено. Познахъ, че е войникъ, по пагонитѣ, откъснати и хвърлени до него. Органическата часть на тѣлото бѣ разложена и на изчезване. Малко по назадъ намѣрихъ другъ войникъ отъ 30 пѣх. полкъ. Трупътъ му бѣ заровенъ въ пѣсъка, а главата полѣна съ газь и обгорѣла. Очи, уши, носъ, нищо нѣмаше на главата. Другъ войникъ отъ 1 пѣх. на Н. В. Кн. Александъръ полкъ намѣрихъ вързанъ за краката съ телъ, обърнатъ съ главата надолу за една круша. Очи, уши, рѫцѣ и члена му бѣха отрѣзани. Пагонитѣ хвърлени въ кальта, та познахъ частьта на войника — механикъ. Намѣрихъ още много обезобразени и незаровени трупове на войници отъ 2, 6 и 8 дивизии покрай самия пѫть. Въ селата Орманово (Петричко),

 

 

168

 

Ново-Село, Босилово, Дабине, Робево (Струмишко), кѫдѣто минахме съ дружината, селянитѣ съ сълзи на очи разправяха за безчовѣшкитѣ мѫчения, на която сѫ ги подлагали гръцкитѣ войски и офицери. Въ селото Орманово, Петричкия комендантъ разпоредилъ да се затворятъ въ градския полицейски участъкъ всички мѫже, гдѣто сѫ държани по три дни безъ хлѣбъ и вода и безмилостно били изтезавани отъ войницитѣ. За една капка вода сѫ имъ искали по една лира. Събрали въ една кѫща на селото всичко женско на възрасть отъ 8 години нагорѣ и удовлотворявали скотщината си съ тѣхъ. Сѫщо сѫ вършили и въ Струмишкитѣ села, Босилово, Дабине и Рабово. Тукъ гръцкитѣ войници вързали свещеннка и въ негово присѫтствие обезчестили най-напрѣдъ дъщери му и послѣ останалитѣ. Сетнѣ застрѣляли свещеника, дъщеря му и запалили селото, което е изгорѣло.

 

Двѣ трети отъ гр. Струмица изгорѣли, а именно гъркоманския и турски кварталъ. Изгорѣли сѫ и малко гъркомански кѫщи, находящи се въ българския кварталъ на града. Изгорѣли така сѫщо и всички правителствени сгради начело съ казармитѣ. Когато дошелъ реда и на българския кварталъ и били запалени вече нѣколко кѫщи, пристигналъ отъ Солунъ евангелския-мисионеръ, англичанина Господинъ Кунеръ, който се явилъ прѣдъ гръцкия коменднятъ и го молилъ да спре огъня защото ще иска отъ английския консулъ въ Солунъ да стори това. Тогазъ огъня е билъ спрѣнъ отъ коменданта. Това ми заяви самъ Господинъ Кунеръ, който фотографически сне опожарения отъ гърцитѣ градъ и го изпрати на английскии консулъ въ Солунъ. Между изгоренитѣ гръцки кѫщи е и новата българска черква, на която е изгорѣла дървената конструкция; гърцитѣ поставили 3 бомби, за да я разрушатъ, но не успѣли, понеже е много здраво направена — отъ камъкъ и желѣзо. Изгорени сѫ и българскитѣ болници. Въ нея държали и останалитѣ тежко болни български войници, безъ никаква медицинска помощь и храна. Хлѣбъ, млѣко и др. такива, който се осмѣлявали да занесатъ нѣкои добри българки, изпѫдали гръцкитѣ часови. Най-сетнѣ затворили болнитѣ войници въ турската кула и я запалили. Изгоренитѣ трупове на болнитѣ войници стоеха между развалинитѣ до 8 септемврий т. г., когато гърцитѣ напуснаха града. Прѣдполагахме, че ще дойде анкетната комисия, за да види, кой върши звѣрства и да видятъ гърцитѣ, че мъртвитѣ трупове говорятъ най-добрѣ кой, какво е вършилъ, но комисията не дойде. Безчестия сѫ вършили въ града не по-малко. Една учителка ми разправяше, че прѣзъ нощьта на 10 августъ я закарали въ казармитѣ, кѫдѣто била обезчестена отъ команданта и послѣ се редували 24 ч. войници — и сега тя е болна.

 

Връщането на бѣжанцитѣ въ гръцка и сръбска земя е невъзможно. На 3 того дойдоха въ Струмица около 20 сѣмейства, избѣгали отъ Кукушко. Тѣ ми разправиха, че всички турци отъ околията били въорѫжени и имъ казано отъ гръцкитѣ власти, да се разправятъ съ българитѣ, както знаятъ, но българинъ да не остане живъ. Така и

 

 

169

 

правили. Слѣдъ като ограбили останалото отъ миналата година жито, добитъкъ и др., почнали да безчестятъ женитѣ и да убиватъ мѫжетѣ. Убити сѫ отъ село Морарци (Кукушко), Хр. Колабаковъ, К. Альокинъ, Ст. п. Георгиевъ, Иванъ Кривъ Андоновъ; отъ село Алексиево: Гоце Яневъ, и майката на Трайко Мечевъ отъ с. Порой, които прѣзъ врѣме на войната не сѫ бѣгали въ България. Разправятъ, че когато съобщили на кралъ Константина за подписването на Букурешкия миръ, той билъ въ с. Левуново. Заповѣдалъ да изгорятъ сламата на бивака и казалъ, че така ще изгори и българския народъ въ Македония, останалъ подъ негова власть, което и вършили гръцкитѣ власти. Новитѣ бѣжанци отъ Дойранско и Кукушко разправятъ, че край пѫтя имало безброй обезобразени трупове на мѫже, жени и дѣца, които сега си отивали отъ България, за роднитѣ пепелища, и молятъ, щото никой да не се пусне отъ България да отива тамъ, защото ще бѫде убитъ непрѣменно отъ гръцкитѣ андарти и турски башибозукъ. Сѫщо е положението на българитѣ подъ сръбска власть въ Дойранско, Гевгели и Радовишъ и др. И тамъ сръбскитѣ власти сѫ дали картъбланшъ на турцитѣ, да избиятъ всичко българско, което и правятъ. А самата власть ограбва имотитѣ и кѫщитѣ на избѣгалитѣ българи въ Струмица и Радовишъ. Това е констатирано и отъ Господинъ Кунеръ — английския проповедникъ, който ходи въ Радовишъ. Не стига, дѣто турския башибозукъ ограби населението, за да минатъ отсамъ, въ наша територия. Цѣлата административно-полицейска власть е съсрѣдоточена въ рѫцѣтѣ на турцитѣ и турски цигани отъ Радовишко, и тежко на българското население!!

 

Не успѣли да избѣгатъ при отстѫпването на нашитѣ войски 2 български учителки сѫ паднали на нечуванъ тероръ. Най-сетнѣ ги повикалъ команданта на града Радовишъ въ околийското управление и слѣдъ като обругалъ всичко българско, като почналъ отъ Царя, прѣдложилъ имъ да подпишатъ прѣдварително написана отъ него декларация, че ставатъ сръбкини или ще бѫдатъ убити. Изплашени, прѣзъ нощьта тѣ успѣватъ да избѣгатъ въ Струмица, отъ гдѣто заедно съ менъ дойдоха до Горна-Джумая. Сѫщитѣ разправятъ, че всѣки день сърбитѣ хвърляли по нѣколко отъ най-добритѣ българи въ Дойранското езеро. Такива имъ били присѫдитѣ.

 

Офицерски кандидатъ: Пеневъ.

 

[Previous]

[Back to Index]