Източнотракийският имуществен проблем. Проучвания, анализи, доказателства 1993–2007

Папани Козарова

 

    1993 г.

3. Има ли врата за надежда (отворено писмо)  20

4. Из дейността на комисията при Лозенградската и Одринската секции на Софийското тракийско дружество (информация от протоколите на комисията за дейността й от 7 февруари 1993 г. до 10 юни 1995 г. - 8 броя)  22

 

    1995 г.

5. Правото на собственост е запазено на бежанците от Източна Тракия, които турците прогониха от родните им огнища през периода 5/18 октомври 1912 - 18 октомври 1925 г.  (Доклад, изнесен в дружество "Тракия"-София на 6 март 1995 г., изготвен съгласно изискванията на Решение № 416 на МС от 12.10.1992 г.)  24

6. За българските имоти в Източна Тракия, отнети между 1912-1925 г.  (Изказване на XX конгрес на Тракийските дружества в България, проведен в Стара Загора на 13-14 май 1995 г.) 41

7. 70 години Ангорски договор - коварно "узаконена" несправедливост  46

 

    1996 г.

8. Нашите надежди пред срещата Желев — Демирел  52

9. За Ангорския договор - актуално и юбилейно, факти, илюзии и перспективи  55

 

    1997 г.

10. Българо-турски международни дипломатически актове за българските имоти в Турция и отношението на двете държави към задълженията им по тях  59

 

    1998 г.

11. За бежанците на България, изселниците на Турция и Европейския съюз  (Из интервю за програма „Хоризонт" на Българско радио, от 10 март 1998 г.)  64

12. Из дейността по проблема за българските имоти в Турция, осъществявана през периода 1944-1989 г.  65

 

    1999 г.

13. Памет и дълг към освобождението ни (Част първа от доклада, изнесен на 1 март 1999 г. в Софийското тракийско дружество на събрание, посветено на освобождението на България)  68

14. Достойно отстояване на имуществените ни и финансови претенции към Република Турция в съответствие с истината и при зачитане на закона  (част втора от доклада изнесен на 1 март 1999 г.)  73

15. Петиция. За решаване на българските имуществени и финансови претенции към Република Турция, свързани с нашите имоти в Турция, (изпратена от името на Тракийския женски съюз на 19 март 1999 г.)  81

16. За книгата на проф. Иван Филчев "Тракийската организация в България", София, 1999 г. ...  (Изказване, прочетено в Софийското тракийско дружество при представяне на книгата на 18 октомври 1999 г.)  83

 

    2000 г.

17. Бежанската участ на българите от Източна Тракия  (в. Тракия" бр. 10, 11, 12 от 2000 г.)  86

18. За отношението към Източна Тракия в един сборник от фототипни публикации, 12 август 2000 г.  97

19. Защита на истината за частните български имоти в Турция  100

20. Неправилното и вредно тълкуване на „Ангорския протокол" продължава  106

21. Относно неправилното тълкуване на чл. "Г" от Ангорските спогодби  108

 

    2001 г.

22. Книга в защита на българските интереси  (в. Тракия" бр. 19 от 11 октомври 2001 г.)  110

23. Софийското тракийско дружество и българските имоти в Турция  (в. Тракия" бр. 18 от 27 ноември 2001 г.)  112

24. Книга за България  (в. Български писател" 12 декември 2001 г.)  114

25. Вечно прокудените  (в. Земя" от 10 октомври 2001 г.)  117

26. Защо няма решение на въпроса за частните български имоти, намиращи се в Турция. Усложнения и механизми за преодоляването им  („Известия на Тракийския научен институт", книга трета, 2002 г.)  121

27. Предложения по доклада от 2 април 2001 г.  136

 

1993

 

 

        3. ИМА ЛИ ВРАТА ЗА НАДЕЖДА

        (Отворено писмо)

 

 

Попълването на декларациите (опис) и обработката им несъмнено ще съдействат за изясняване на фактическото положение, свързано с изоставеното лично имущество. Наред с това мисля, че е уместно да бъдат подготвени поне още два аспекта на въпроса за изоставеното имущество, които следва да се имат предвид при предстоящите преговори по имуществени и финансови проблеми с Република Турция, а и при други подобни случаи. Първо - тракийците да бъдат призовани да предоставят сведения и за българските общински, църковни и училищни имущества, които са били също принудително изоставени на територията на Република Турция. Второ - мисля, че е правилно при разискване на въпроса за изоставени имущества да се има предвид мнението на собствениците (респективно наследниците). Нека ни се предостави възможност сами да решаваме дали искаме парично обезщетение или запазване на правото на собственост. Достатъчно поучителен е примерът с имуществото в Западна Тракия, продадено заради наложените ни репарации, за да не се допусне негов аналог.

 

Изоставеното ни имущество в Република Турция е отдавна изгладувано по най-жесток начин от собствениците и непосредствените им наследници. Не материалните блага са винаги най-същественото за повечето хора. Тракийците не един път са доказвали това. Ще го докажат и сега.

 

Защо не ни се остави отворена врата поне за надежда? Надеждата, че и за нас, тракийците, ще бъде приложена „Конвенция за установяване между България и Турция", изготвена в Анкара на 18 октомври 1925 г. като неразделна част от Ангорския договор и протокола към него, чл. 1, на която гласи: „Поданиците на всяка една от Договарящите се страни ще имат право да се установят и пребивават върху територията

 

20

 

 

на другата и ще могат следователно да отиват, да дохождат и свободно да се движат, като се съобразяват със съществуващите в страната закони и правилници".

 

Не е тайна, че за българската страна този член не се прилагаше. Много от тракийците починаха с отворени очи, без да видят отново родното си село дори от прозореца на екскурзионните автобуси. А какво да кажем ние, родените там, и прокудени броени дни след нашето раждане? Имаме надежда, че макар и в далечна перспектива може да се реализира голямата идея за общ европейски дом и родният ни край няма да бъде недостижим блян, поне за внуците и правнуците. Още повече, че сме свидетели колко непредвидимо и бързо се променя светът.

 

Папани Козарова

 

В. „Тракия" бр. 8/22 септември 1993 г.

 

21

 

 

 

4. ИЗ ДЕЙНОСТТА НА КОМИСИЯТА ПРИ ЛОЗЕНГРАДСКАТА И ОДРИНСКАТА СЕКЦИИ НА СОФИЙСКОТО ТРАКИЙСКО ДРУЖЕСТВО

(Информация от протоколите на комисията за дейността й от 7 февруари 1993 г. до 10 юни 1995 г. - 8 броя)

 

 

Членовете на Лозенградската и Одринската секции при Софийското тракийско дружество сформираха комисия, която да съдейства за законосъобразното удовлетворяване на правата на тракийските българи за имотите им в Турция. В състава на комисията бяха включени Янаки Кирязов, Петър Германов, Виолета Галънска, Веса Кристиянова, Злати Златев, Папани Козарова (Протокол № 1/07.02.1993 г.).

 

На заседанието на комисията, ръководено от председателя на дружеството Тодор Герджиков, проведено на 13.02.1995 г., Янаки Кирязов информира, че по негова молба бил приет от Председателя на Народното събрание Благовест Сендов и го е запознал с проблема за имотите на тракийските българи, отнети от Турция. Академик Сендов препоръчал да бъде изготвена писмена информация по проблема, която да бъде предоставена на него и на Министъра на външните работи Георги Пирински. По предложение на Тодор Герджиков бе решено информацията да бъде изготвена от Папани Козарова и докладвана пред комисията (Протокол № 2/13.02.1995 г.).

 

На съвместно заседание на членовете на комисията и дружествения съвет, Козарова докладва изработената от нея трактовка - алтернативна теза, че имотите на бежанците от Източна Тракия, които Турция заграбва в периода 1912 - 1925 г. не „остават собственост" на турската държава с аргумента: бежанците са изгонени, а не „изселили се". Поради това бежанците не са предмет на чл. „В" на Ангорския договор от 1925 г., разпореждащ имотите на тези, „които са се изселили" от Източна

 

22

 

 

Тракия между 1912 и 1925 г. да „останат собственост" на турската държава. По настояване на Козарова бе решено докладът й да бъде предоставен от името на комисията, въпреки изразеното от Т. Герджиков становище, че трябва да бъде от името на Козарова.(Протокол № 4 от 27.02.1995 г.) Аналогичен подход бе възприет и за следващите разработки на Козарова: „70 години Ангорски договор - коварно „узаконена несправедливост", предназначен и предоставен на председателя на комисията по външна политика към Народното събрание Николай Камов на срещата им, осъществена в Народното събрание на 29.06.1995 г. (Протокол № 6 от 20.06.1995 г.); „Докладна записка относно българските имоти в Турция" - предназначена за министъра на външните работи Г. Пирински (Протокол № 7 от 10 юни 1995 г.).

 

Комисията преустанови дейността си в края на 1995 г. след включване на Папани Козарова в Междуведомствената комисия към Министерството на външните работи, като експерт на СТДБ и ТНИ.

 

Протоколите на комисията се съхраняват в канцеларията на Софийското тракийско дружество и в личния архив на П. Козарова.

 

23

 

 

1995

 

5. ПРАВОТО НА СОБСТВЕНОСТ Е ЗАПАЗЕНО НА БЕЖАНЦИТЕ ОТ ИЗТОЧНА ТРАКИЯ, КОИТО ТУРЦИТЕ ПРОГОНИХА ОТ РОДНИТЕ ИМ ОГНИЩА ПРЕЗ ПЕРИОДА 5/18 ОКТОМВРИ 1912 г. - 18 ОКТОМВРИ 1925 г.

(Доклад, изнесен в дружество „ Тракия " - София на 6 март 1995 г., изготвен съгласно изискванията на Решение № 416 на МС от 12.10.1992 г.)

 

 

Известно е, че след безумната политика на управниците ни от двадесетте години, Симеон Радев - дипломатически представител с ранг на пълномощен министър в правителството на Александър Цанков, подписва в Ангора (днес Анкара) на 18 октомври 1925 г. „Договор за приятелство между България и Турция", „Протокол", приложен към договора и „Конвенция за установяване между България и Турция" [1].

 

С този акт БЕЖАНЦИТЕ от Източна Тракия, прогонени в периода 1912 - 1925 г., по силата на чл. „В" от Протокола, разглеждан изолирано, са лишени освен от родина и от всичкото си имущество, но и от правото си на собственост и правото на приходи от стопанисване на това имущество.

 

Известно е, че напоследък у нас също се възприема и лансира тезата, че нямаме права над тези имоти поради текста на чл. „В" от Протокола. Тази теза е неоснователна и е против българските интереси, а се поддържа и в средствата за масово сведомяване.

 

Основателен е въпросът:

 

МОЖЕМ ЛИ ДА ИЗГРАДИМ ОБОСНОВАНА АЛТЕРНАТИВНА ТЕЗА, ЗАЩИТАВАЩА БЪЛГАРСКИТЕ ИНТЕРЕСИ?

 

Отговорът е ДА, можем и трябва.

 

Касае се за над 2 милиона декара българска земя в Източна Тракия, „харизана" срещу под 300 хил. декара турска земя в България.

 

24

 

 

Законен е въпросът:

 

Трябва ли българската държава, Съюзът на тракийските дружества в България, наследниците на тези имоти да предявяват претенции към Турция за тях, след като „предоставянето" на същите е „уредено" с двустранен договор, подписан и ратифициран от България?

 

Отговорът е ДА. Трябва, без отлагане, сега. Утре ще бъде късно.

 

Защото:

 

1. Собствениците на тези имоти не са ги:

а) нито продали;

б) нито доброволно изоставили;

 

2. Собствениците не са се „ИЗСЕЛИЛИ", те са БЕЖАНЦИ.

 

3. Собствениците на тези имоти:

а) никога не са приемали Ангорския договор;

б) протестирали са срещу него, както пред българските власти, така и пред международни институции.

 

4. Самият протокол с чл. „3" предвижда „мъчнотии" и предлага дипломатически преговори между двете правителства за преодоляването им.

 

Димитър Попниколов твърди, че след приемането на договора са се явили „...различия между българското и турското правителства и спорно тълкуване на буква „В" от протокола, който дипломатически спор, доколкото зная, остана неразрешен" - цитатът е от 17 февруари 1967 г., в писмо до Министерство на финансите. [2]

 

5. Геноцидът на турските власти над българите в Източна Тракия, особено през 1913 г.:

прокуждането ни от родните места и недопускането ни да се завърнем;

заграбването на всичкото ни движимо и недвижимо имущество

и като венец, неспазването от страна на Турция, подписаните от нея договорености, относно компенсациите за нашето

 

25

 

 

имущество, са обстоятелства, които утежняват вината на Турция към нас.

 

Тези обстоятелства трябва да бъдат поставени на разглеждане комплексно с чл. „В" от Протокола към Ангорския договор, както при изготвянето на позицията на българската страна, така също и в двустранните преговори между България и Турция, пред международните институции, особено пред тези, които третират правата на човека.

 

6. И моралът и правото са на наша страна.

 

7. Съществува и не е отменено „решение № 416" на Министерския съвет от 12.10.1992 г.

 

За изготвяне на позиция на българската страна за предстоящите преговори по имуществените и финансови проблеми с Република Турция. В него се казва:

 

„Министерският съвет реши:

 

I. Министърът на външните работи да състави междуведомствена комисия,... която да:

издири, систематизира и обобщи фактическия материал, необходим за оформяне на претенциите на българската страна...

 

II. Задължава министерствата и другите компетентни органи разполагащи с необходимата информация по евентуалните български претенции, да я предоставят на разположение на комисията..."

 

С „Паметна записка" от т.г. Съюзът на тракийските дружества настоява:

 

„Да се активизира незабавно дейността на Междуведомствената група в Министерството на външните работи, която в най-близко време да подготви необходимите документи за преговори с Турция по имуществените въпроси на тракийските бежанци". [3]

 

В позицията на българската страна, съобразно Решение № 416 на МС трябва да бъде включен иск към Турция и за имотите на бежанците от периода 1912-1925, в смисъл, че правото им на собственост и правото на приходи от стопанисването

 

26

 

 

на това имущество са запазени.

 

Предвид горните обстоятелства и главно поради това, че чл. „В" е оспорим, ще изложим нашата гледна точка - на хора неспециалисти, непрофесионалисти, но хора изстрадали тази неправда.

 

 

Гледна точка - алтернативна теза,

защитаваща националните български интереси с правни и морални основания

 

Тезата ни, формулирана в най-общ вид е:

 

Да се докаже правото на собственост на бежанците (респективно наследниците) от Източна Тракия, чиито имоти, съобразно чл. „В" оставали собственост на турската държава.

 

Комплексното разглеждане на „чл. „В" от Протокола към Ангорския договор и „Закон за селскостопанско настаняване на бежанците чрез средствата на заема, отпуснат със съгласието на Обществото на народите" [4], дават правни основания за твърдението:

 

Чл. „В" от Протокола не се отнася за „българите от европейската територия на Република Турция" а само за изселилите се от България в Турция „мюсюлмани" от новоосвободените земи през 1912 г..

 

Звучи безумно. Но нима Ангорския договор не е безумие?

 

И наистина, чл. „В" от Протокола третира „недвижими имоти" на хора, „които са се изселили", а българи от европейската територия на Турската република „които са се изселили в България след 5/18 октомври 1912 г...." просто няма. Има бежанци - хора бягали, защото са ги гонили.

 

Следователно нашите имоти не са собственост на Турската държава по чл. „В" на Протокола, а са имоти, за които правото ни на собственост е запазено.

 

Някой може да възрази, че няма разлика между бежанци и изселници. (В чл. „В" на Протокола е използван израза „изселили се", А в чл. 2 на Конвенцията - „изселниците". Тъй като

 

27

 

 

Протоколът и Конвенцията са неразделна част от Договора, имаме основание да ползваме и двата термина).

 

Твърдим, че има съществена разлика, даваща ни достатъчно основание да пледираме за оспорване на приложението на чл. „В" що се касае до българите.

 

1. Прави впечатление преди всичко чл. 4 от посочения Закон за настаняване на бежанците, който регламентира как да става доказването на качеството на бежанец и кой има право да ползва заема.

 

„чл. 4. Бежанци, които могат да се ползват от средствата на заема са всички лица от българска народност из Македония, Тракия, Добруджа, както и тия от Мала Азия, които са се преселили в пределите на Царството, вследствие политическите събития ,настъпили в тия области след 1912 г. и които се намират днес в България, при спазване на следните условия:

 

а) да дадат декларация, че са български поданици и че за в бъдеще ще се считат изключително като такива;

 

_ _ _ _ _

 

По принцип качеството на бежанец трябва да бъде доказано от самите заинтересовани с документи, които удостоверяват местожителството им преди тяхното преселване в България и точната дата на преселването им. Тия документи не ще бъдат изисквани от ония бежанци, чиито имена са били вписани в момента на преселването им в регистрите, водени от българските власти.

 

Не могат да се ползват от средствата на заема лицата, които са напуснали предишните си местожителства, с цел да намерят по-добър поминък или по-големи удобства в Царството, както и всички, материалното положение на които позволява да се грижат сами за настаняването и поминъка си..." [5].

 

2. Целият Закон (от 6 страници с 93 члена) се отнася само за бежанци, а Ангорският договор с Протокола и Конвенцията - само за „изселили се", за „изселници".

 

Обръщаме внимание на обстоятелството, че и двата документа са издадени при едно и също правителство - на Ляпчев,

 

28

 

 

 в една и съща година - 1926. Договорът на 17 август, Законът на 18 декември. И под двата документа стоят едни и същи подписи, на:

 

Негово величество Борис III;

Председател на МС - А. Ляпчев;

Министър на правосъдието - д-р Т. Кулев.

 

Всичко това недвусмислено доказва, че ползването на различни термини не е случайно.

 

Не е изключено, противниците на тезата, защитаваща българските интереси да възразят, че Ангорският договор е двустранен, приет от парламентите на двете страни, а Законът за селскостопанското настаняване на бежанците е Закон само български.

 

Твърдим, че това възражение е несъстоятелно, защото по същество това не е самостоятелен български закон, а е изцяло зависим от Обществото на народите.

 

Ето някои основания за това твърдение:

 

1. Целта на Закона е създаване на „Главна дирекция за настаняване на бежанците"...,,съгласно предписанията на чл. 6 от Протокола на Обществото на народите със закона, публикуван в Държавен вестник бр. 160/1926 г. (чл. 1)".

 

2. Всичките клаузи на този закон изцяло са или „в съгласие" или „при необходимо одобрение" или „на разположение" или „въз основа на принципите на протокола... и рапорта на финансовия комитет на Обществото на народите" или „под контрола на комисаря на Обществото на народите, упражняван при условията, определени в същия протокол".

 

Това дава основание за тълкование, че не само българската държава, а и Обществото на народите определя хората „преселили се в България след политическите събития през 1912 г." като „бежанци" и влага в това понятие съдържание, което е различно от това на „изселници".

 

Нещо повече, имаме правни основания да твърдим, че и Турската държава ни третира не като изселници, а като бежанци, от позицията на държава, която по своя воля и действия

 

29

 

 

ни превърна от добри и богати стопани в бедни бежанци.

 

Затова не спазва поетите от нея договорености по чл. Б на Протокола, чл. 1, 2 и 5 на Конвенцията, на Одринското съглашение и други, които не са отменени.

 

Даже ако някой приеме, че под бежанци и изселници се разбира едно и също в общия случай, то всички трябва да знаят, че това е абсолютно невярно за бежанците от Източна Тракия. Единствено за тях чл. 50 от Закона разпорежда:

 

„Бежанците от Източна Тракия изплащат 50 % от стойността на земите, които получават по настоящия Закон". [6]

 

Чл. 50 е не само юридическо основание за правотата на нашата гледна точка. Той доказва по безспорен начин бедственото положение на бежанците от Източна Тракия, не само при прокуждането им, но и 13 години по-късно - в 1926 г. - бедствено положение на бежанци, прогонени с геноцид.

 

Изнесените тук правни основания, че сме бежанци, а не изселници, ще подплатим с факти, които имат и морален характер. За тях продължават да разказват изгнаниците от това време. Съществува и изобилие от достоверни източници, които отразяват истината.

 

Ето какво пише проф. д-р Любомир Милетич в „Разорението на тракийските българи през 1913 г." [7]

 

може да се каже, че тракийският български погром няма себе равен в новата ни мъченическа история. Турската реокупация на Одринско, без съмнение намислена още преди започването на Междусъюзническата война се извърши в началото на юли месец 1913 г., е една хитра и твърде умело изпълнена маневра, тъй че докато нашите нехайни административни власти се усетят, турското нашествие бе вече извършено.... като успяха да изпреварят неминуемото масово бягство на изплашеното население... първата грижа на турските военачалници при завземането на българските села е била да съберат добитъка и колкото е имало запазени храни, а след това да накарат населението да извърши полските работи докрай, да ожъне, да овършее и да прибере храните. Щом бе това извършено, тогава българското

 

30

 

 

население биде изгонено...голо, босо, без покъщнина, без добитък, а всичката му покъщнина се предаде на озвереното за плячка турско население... Всичко туй се извърши планомерно по еднаква, обща инструкция от военните власти... Но още по-далеч отиде Турция в незачитането на договора, като не го приложи поне доколкото се отнася до движимите и недвижими имоти на населението: не само, че българското население биде изгонено от цяла турска Тракия, но не стана никаква размяна на имотите, нито бе дадено някакво обезщетение, за което се говори в прибавката към договора. Българското правителство не посмя да отвърне със същата мярка да изгони цялото турско население от новите земи и да му заграби имотите."

 

А ето и някои констатации от „Анкетата на Балканите на Международната комисия Карнеги":

 

„Трагедията на Булгаркьой е най-потресающата илюстрация на обезбългаряването на Одринска Тракия чрез убийства, кланета и насилствено прогонване на българското население." [8]

 

Комисията Карнеги прави извода, че сведенията с които разполага, „вдъхват абсолютна увереност, че в случая се касае за извършено изтребване на българското население от турските военни власти според един систематично изпълнен план". „Опитите на турското правителство да се оправдава, че жестокостите били извършени от башибозушки орди, които то не можело да контролира", са аргументирано отхвърлени от комисията. В доклада й се подчертава отговорността на турското правителство и на командването на турската армия и лично на Енвер бей (Енвер паша), чиито орди опустошиха и разориха Одринска Тракия. В доклада се цитират много свидетелства в подкрепа на това, както и признания на турски войници, участвали в насилията. Разпитан в Одрин, защо е участвал в тези жестокости и грозотии, забранени от религията, един от войниците отговорил: „Аз върших това, което вършеха и другите, и опасно бе да се действа другояче. Ние имахме заповед първо да грабим и запалваме, а след това да

 

31

 

 

убиваме!" [9]

 

Констатациите на същата комисия за поведението на българската войска са:

 

„Комисията установила, че на следния ден след превземането на Одрин от българските войски, генерал Вазов издал заповед да се раздаде на турските военнопленници по четвърт хляб, отделен от дажбата на българските войници. Първия ден победителите войници разделиха своя хляб с пленниците и градското население." Комисията нарича това „трогателни сцени". [10]

 

В доклада на комисията Карнеги е записано:

 

„Няма съмнение, че началниците на българската армия, са се опитали да запазят честта на армията ... За чест на българското управление трябва да прибавим, че за да се спре ограбването на мюсюлманите, то издаде декрет, с който се обявяват за невалидни всички сделки по прехвърляне на имущество, извършени по време на войната." [11]

 

В същия дух са и констатациите на българската комисия, назначена на 6 март 1914 г. от пълномощния ни министър в Цариград А. Тошев, оглавявана от българския генерален консул в турската столица Иван П. Манолов. Ще приведем някои от тях:

 

а) Отнасящи се за мюсюлманите в България.

 

„Цариградският мирен договор от 29.09. 1913 г. и Одринското съглашение от 15.11. 1913 г. заедно с българските закони за собственост и наследство" ...гарантирали напълно имотните права на мюсюлманите в новите земи и въобще в България, независимо от тяхното поданство и местожителство. Те можели да ги дават под наем, да ги управляват чрез пълномощници и т.н. Мюсюлманите се възползвали нашироко от мирния договор и извършили за кратко време внушително число транзакции от тоя род." [12]

 

б) отнасящи се за българите от Източна Тракия.

 

„Българите не напуснали доброволно местожителството си, а били насилствено прогонени от турските войски... При

 

32

 

 

изселването ... властите не им позволявали да продават или отдават под наем недвижимите си имоти. На българите, на които по взаимно споразумение са успели да разменят имотите си в турска територия с имоти на мюсюлмани в България, се правели пречки, като се внушавало на последните да не прибягват до подобни сделки, понеже тия имоти щели да останат за мухаджирите." [13]

 

Това е истината за 1913 и 1914 г. А после? В дописките на Михаил Герджиков от 1924 и 1925 г., като цариградски кореспондент на в. „Знаме" [14] четем:

 

13 май 1924 г. „Печатът бие тревога по някаква опасност откъм България... за едно предполагаемо нашествие на 150 000 прогонени тракийци..."

 

17 май 1924 г. „Когато пътувате от България за Турция няма нужда да питате къде е границата... тренът излезе из вратата на една градина и боязливо навлезе в плевелите на една необятна пустиня, каквато е днес цяла Източна Тракия...смъртта и разрушението са оставили дълбоки следи и цялата страна е превърната в едно огромно гробище..."

 

10 септември 1924 г. „Една от най-големите грижи на днешното турско правителство е да прибере в пределите на държавата по възможност всички мюсюлмани от Балканския полуостров... Реализирането на тази задача турското правителство е решено да постигне на всяка цена. То използва бягството на арменците и българите от Мала Азия, Тракия и Цариград през войната и не им позволява вече да се завърнат по огнищата си... и прави всичко възможно да привлече колкото се може повече турци из България и Сърбия, с която няма конвенция за размяна на население.

 

При това положение се водиха и преговорите с България. Последната повдигна въпроса за възвръщането на тракийските бежанци. Турция категорично отказа да се съгласи на това и преговорите се прекъснаха... Целият турски печат подкрепи правителството и отказа му да разреши „връщането на българите в Тракия."

 

33

 

 

По-нататък М. Герджиков цитира пасаж от уводната статия на Хюсеин Ажахид, за когото се смятало, че е „най-сериозния публицист в турския печат". От този пасаж става ясно, че „... добро средство за разрешаване на спора по искането на България за връщане на бежанците е, че Турция „с удоволствие" ще приеме турци от България по брой, колкото са „българските бежанци от Източна Тракия."

 

Реакцията на турците в България красноречиво илюстрира нежеланието им да заминат за Турция, Хюсеин Джихад цитира в курсив писмо на турчин от България „сега, пише авторът на писмото, ние живеем тук в спокойствие и благоденствие. Ако ни приберете в Турция, без да желаете, ще ни принесете много лоша услуга" и коментира: „ Тая фраза е най-жестоко осъждане на начина, по който се води политиката за „размяна на населенията."

 

14 февруари 1925 г. Турското правителство реагира на това с „репресивни мерки към новодошлите български поданици..." От ноември 1924 г. никой български поданик „няма право да пребивава в пределите на републиката повече от два месеца."

 

Такава е ситуацията в Турция непосредствено преди подписването на Ангорския договор.

 

А в България?

 

Желанието на бежанците да се върнат в родните си огнища, на имота си добре личи и от декларациите за имуществото им в Източна Тракия, които попълват през 1921 г. по искане на правителството, придружавайки ги с текста:

 

„Не желая имота ми да бъде отчужден и платен, а искам да бъда възвърнат и въдворен във владение на моята собственост". [15]

 

Също през 1921 г. в преговори с Кемалисткия представител, М. Герджиков отхвърля предложение за заплащане на тези имоти и предлага: „Бежанците да се завърнат веднага в Тракия." [16]

 

Такава е действителността - и турци и българи желаят да живеят в родините си.

 

34

 

 

За българите от Източна Тракия това е невъзможно.

 

За турците в България това е възможно, при това, в „спокойствие и благоденствие."

 

Турция не само изгонва българите, но не допуска завръщането им и обсебва цялото им имущество. Обрича ги на най-жестока мизерия, с отнета Родина и имущество, без възможност да видят някога роден край.

 

И цялото това „заварено положение" е „узаконено" с Ангорския договор от 1925 г.

 

За неприемането на Ангорския договор и протестите срещу него от страна на бежанците от Източна Тракия ще приведем само два цитата от Димитър Попниколов.

 

1 ."Протоколът към Ангорския договор, за който поминавате в писмото си, публикуван в Държавен вестник бр. 110/ 17.08.1926 г. не се приема от тракийските изгнаници и бежанци, че ликвидира имотите им. Те водиха големи борби против него, подкрепяни от цялата прогресивна българска общественост. Борбата се водеше не само чрез пресата и чрез протестни събрания и митинги, но и в Народното събрание, където всички опозиционни групи и голяма част от властващия Демократичен сговор гласуваха против приемането на Ангорския договор, и той бе приет едва с 11 гласа болшинство". [17]

 

2. „След като Ангорският договор с приложения към него Протокол бе гласуван и приет от Народното събрание, аз, в качеството си на Председател на легалната Тракийска организация в България телеграфирах на Обществото на народите в Женева, че за тракийските изгнаници и бежанци тоя договор е несъществуващ." [18]

 

Показателни в това отношение са статиите на Константин Петканов и Михаил Герджиков, насочени срещу ратифицирането на Ангорския договор. Поместени са във в. „Тракия", бр. 6/7 1992 г. Там са поместени и Ангорския договор с Протокола към него.

 

Това е около 1925 г., а сега?

 

Разтревожени сме, че се повтаря ситуацията около подписването

 

35

 

 

на Ангорския договор и при едни преговори с Турция ще последва пак узаконяване на „завареното положение", с нови отстъпки, за да не си разваляме „дослука", както се е изразил В. Радославов като Министър-председател, когато Д. Попниколов се осмелил да му заяви: „... тракийците не са съгласни България да влезе в съюз с Турция срещу освободителката ни Русия". Отговорът на Радославов бил: „Този въпрос е решен". Тогава Д. Попниколов попитал „дали е поискано в замяна Турция да ни върне заграбената ни от тях Одринска Тракия", а Радославов отговорил: „А бе можехме да получим Лозенград, но защо да разваляме дослука с бъдещите си съюзници." [19]

 

Ето защо настояваме да бъде изградена и алтернативна теза, гласяща: правото ни на собственост върху тези земи е запазено.

 

Нима не знаем, че турските изселници застъпват винаги гледните точки, които са в техен интерес. Те искат и това, на което нямат право.

 

Знаем, че не само искат но и получават без да имат право.

 

Знаем също така, че Турция не удовлетворява исканията на България и когато имаме безспорно право, и когато сме смирени, а може би точно поради това.

 

На фона на сериозно организираното искане за възмездяване на бежанците от Западна Тракия не поставянето за разглеждане на въпросите свързани с имотите, предоставени като собственост на турската държава по чл. „В" на Протокола неоснователно се натрапва впечатлението, че:

 

нямаме никакво право на никакви претенции към тези имоти;

сме се примирили, че сме ги „отписали";

Република Турция не ни дължи нищо, защото клаузите на чл. „В" са неоспорими;

несправедливостта е непоправима, беззаконието е неоспоримо.

 

Ние сме убедени, че задачата е решима.

 

Нашият доклад предлага един от вариантите за решаването й,

 

36

 

 

без да мислим, че това е единственият и най-добър вариант. Наред с подобряването на този, трябва да се търсят и други.

 

Проблемът е изключително заплетен и затлачен. На лице е убеждение, че нищо не може да се направи. Изградена е и съпротива срещу всякакъв опит да се направи нещо в това отношение, дори и от собствениците.

 

А трябва, актуално наложително е да се работи в това направление. Да се мобилизират усилията:

на бежанците от Източна Тракия;

на Съюзът на Тракийските дружества;

на ръководните органи на държавата и управниците ни;

на цялата общественост.

 

Трябва да изхождаме от предпоставките:

 

1. Всяко решение и всяка договореност важат до отменянето им.

 

2. Решаването на всеки проблем, освен от съдържателната си част, зависи и от общата ситуация, хората, момента на разглеждането. А това са фактори, които се променят и могат да доведат до поправки в посока на правдата и невъзможното преди да стане възможно сега.

 

3. Всяко искане трябва да бъде формулирано съгласно фактите, които го аргументират, а не с това какво би ни било дадено. А фактите удостоверяват, че имаме и то не малка собственост в Източна Тракия и че съществува документация за тази наша собственост:

 

1. Това са документите, които бежанците притежават (нотариални актове и др.);

 

2. Документите от турските архиви, и не само в общинските архиви, доказващи собствеността на българите преди и по време на изгонването. От обстоятелството, че по чл. „В" на Протокола имотите се предоставят на турската държава, недвусмислено следва, че тя е документирала на какви имоти става собственик. Много от тези имоти и сега са нейн фонд.

 

3. Обобщени данни се намират в поверителния доклад от

 

37

 

 

председателя на Централния изпълнителен комитет на Тракийската организация, изпратен с писмо 917/10.04. 1960 г. до Председателя на Министерския съвет. В него са описани с най-малки подробности всички тракийски имоти.

 

4. Съществува документация за всички селища, където е имало български църкви, общини и училища. Списъците на екзархията, протоколите от заседанията на смесените комисии са запазени и са в нашите архиви. Обилна информация в тази връзка има в „Тракия" - Ст. Трифонов и „Източна Тракия" от Ст. Райчевски.

 

Документацията представлява сигурност и за бежанците, които нямат лични документи за собственост. Така, че ние сме заедно не само в беда. Ще бъдем заедно и в радостта от успеха, щом сме заедно в усилията да го постигнем.

 

Е ли моментът подходящ за поставяне на нашите искания? ДА. Не само, че е подходящ, но е и наложително. Справедливото решение на имуществените и финансовите проблеми е необходимо условие за добросъседски отношения. И сега турската страна предявява огромен иск за своите изселници.

 

При това динамично променяне на света, може би не е далеч времето да се осъществи тракийската кауза „За Тракия без граници" или голямата идея за общ европейски дом, като единствено спасение от страшната конфронтация, в която живеем. И отново да се създаде възможност да ползваме собствеността си, както това е станало в периода 1920-1922 г.след турската анексия на Източна Тракия през 1913 г. Исторически факт, красноречиво описан: „През 1920 г. гърците окупираха Източна Тракия. Тогава много тракийски бежанци се завърнаха пак на родните си места , на имота си.... След разгрома на гръцката армия в Мала Азия турците отново през 1922 г. се върнаха в Одринско и ние бяхме прокудени да оставим всичко и отново да се сбогуваме с родните огнища." [20]

 

В заключение не бива да бъде отминат въпроса, макар сега да бъде хипотетичен:

 

38

 

 

Ако се възстанови правото ни на собственост върху имотите ни, какво би следвало да направят наследниците?

 

Законният отговор е - да им се даде право да разполагат със собствеността си, както те решат, както те намерят за уместно, в съответствие със законите.

 

И като финал да си припомним и да не забравяме голямата мъдрост „Земя и деца не се продават".

 

Колкото до това, че наши управници са харизали земя, собственост на българи, на турската държава, разчитаме, че днешните български управници ще измият този позор.

 

А ние, тракийците, ще помагаме, изискваме и настояваме за това.

 

6 март 1995 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1. ДВ бр. 110/17 август 1926 г.

 

2. Попниколов, Димитър „Историческа актуалност", в. „Тракия", бр.9/ 1993г., стр. 2.

 

3. Паметна записка, в. „Тракия" 1995 г. бр. 4/23 февруари.

 

4. ДВ бр. 213, 18 декември 1926 г., стр. 1-6.

 

5. Пак там.

 

6. Пак там.

 

7. Милетич, Любомир „Разорението на тракийските българи през 1913 г." фототипно издание, София 1989 г.

 

8. Шишманов, Димитър „Анкетно комисия Карнеги за трагедията на Булгаркьой" в. „Тракия", бр. 2/1993 г.

 

9. Пак там.

 

10. Шишманов Димитър „Зад високата порта", София. 1993 г.

 

11. Пак там.

 

12. Трифонов, Стайко „Тракия - Административна уредба, политически и стопански живот. 1912 - 1915 г. Тракийска фондация „Капитан Петко войвода" 1992 г.

 

13. Пак там.

 

14. Герджиков, Михаил (под псевдоним Бен Омер) „Една горчива истина" в. „Знаме" 10.09.1924 г.

 

39

 

 

15. Попниколов, Димитър, „Историческа актуалност" в. „Тракия" бр. 9, 1993 г.

 

16. Личен архив на Михаил Герджиков - Писмо на Димитър Ташев до председателя на тракийската организация, 03.12. 1048 г.

 

17. Попниколов, Димитър „Историческа актуалност" в. „Тракия" бр. 9, 1993 г.

 

18. Пак там.

 

19. Попниколов, Борис „Едно дело на Димитър Попниколов" в. „Тракия" бр. 12, 1994 г.

 

20. Михайлов, Атанас „Нов живот, но в мъка и бедност" в. „Тракия" бр. 1, 1995 г.

 

40

 

 

 

6. ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ИМОТИ В ИЗТОЧНА ТРАКИЯ, ОТНЕТИ МЕЖДУ 1912 - 1925 г.

(Изказване на XX конгрес на Тракийските дружества в България,проведен в Стара Загора на 13-14 май 1995 г.)

 

 

Братя и сестри по съдба, делегати и гости на нашия юбилеен двадесети тракийски конгрес.

 

В началото няколко думи по отчетния доклад - съдържателен, с добра структура, балансиран, той предоставя възможност за размисъл по извършеното и по предстоящото.

 

Сега конкретно. Цитат от доклада: „Проблемът с имотите на тракийските българи от Източна Тракия и Мала Азия е най-важният нерешен въпрос от миналото, който ще стои на вниманието на Тракийската организация и в бъдеще".

 

Ние добавяме: най-значимото място всред тези имоти се заема от имотите на бежанците от Източна Тракия, прокудени през периода 1912-1925 г. Тези имоти са не само „нерешен въпрос", но и най-трудна за решаване задача. Имоти, които не са включени досега в документите за имуществените претенции към турската държава, въпреки, че и за тях, вече шести път, подаваме декларации. Ето защо комисията на Лозенградската и Одринската секции при Софийското тракийско дружество, сформирана да работи за българските имоти, които се намират на територията на днешна Турция, съсредоточи вниманието си само върху имотите на бежанците от Източна Тракия, прокудени между 1912-1925 г. Изразената в доклада оценка за резултатите от работата ни е категорична: „... считаме за законна и справедлива позицията на тракийските българи, изразена убедително от Софийското дружество, че и имотите на тракийци, изселени между 1912 и 1925 г. са тяхна собственост и те трябва да бъдат възмездени за тях." [2]

 

За първи път, официално в печата, е публикувано, че и за тези имоти правото ни за собственост е запазено, че претенциите

 

41

 

 

ни за тях са законосъобразни.

 

Приемете нашата благодарност вие, които изготвихте отчетния доклад, вие които го одобрихте, вие които го публикувахте на страниците на нашия вестник „Тракия". Имаме основание да ви уверим, че към нашата благодарност е съпричастен всеки тракиец, всеки непредубеден български гражданин. И нека ни бъде позволено да вярваме, че днешния ни двадесети юбилеен конгрес ще вземе решение, което също така категорично ще изразява правото ни на запазена собственост и върху тези земи и сгради на бежанците от Източна Тракия, прогонени в периода 1912 - 1925 г. Че това категорично решение ще съдейства Министерството на външните работи да изработи без отлагане позицията на нашата страна по имуществените ни претенции към Република Турция и то с включване на иск и за тези имоти. Но, това би било възможно, ако ангажираме вниманието си поне върху някои същностни моменти.

 

Първият от тях е, че не включването на тези имоти в претенциите ни към Турция се мотивираше с изопачено тълкуване на чл. „В" от Ангорските спогодби от 1925 г. [3], лансиращо неистината, че имотите на бежанците (а не на изселниците), „остават собственост" на турската държава. [4]

 

Считам за целесъобразно да споделя как се борехме срещу тази общоприета, превърнала се в мит, опасна измислица.

 

Изградих и доказах алтернативно твърдение: Правото ни за собственост и върху имотите на бежанците от Източна Тракия, изгонени между 1912-1925 г. е също запазено, в аргументиран доклад. Изнесох доклада си първо на заседание на комисията, проведено на 17 февруари 1995 г., а след това на 6 март - на общо събрание на Софийското градско дружество.

 

Кое е новото в алтернативното ми твърдение?

 

1. Разглеждам чл. „В" не изолирано, а съпоставено с клаузите на „Закон за селскостопанско настаняване на бежанците чрез средствата на заема, отпуснат със съгласието на Обществото на народите." [5]

 

2. Подчертавам и доказвам различието между „бежанец"

 

42

 

 

и „изселник".

 

И така по същество.

 

Факт е, че имотите на хора, които са се изселили от Турция в България „остават собственост" на турската държава съгласно чл. „В", ако е разглеждан изолирано.

 

Факт е обаче, че ние не сме „изселили се", а сме бежанци.

 

Тези два факта, обвързани реално и потвърдени в документи, са основание да твърдим, че чл. „В" не се отнася за нас бежанците, че нашите имоти в Източна Тракия не „остават собственост" на турската държава, че нашето право на собственост върху тях е запазено. Това твърдение следва от факта, че статутът на бежанец е съвършено различен от статута на изселилия се не само в съдържателен смисъл, но и по силата на международна юридическа документация. Нашето качество на бежанец е доказано по безспорен начин, включително и документално пред Обществото на народите.

 

Новите - алтернативни постановки в доклада формираха и ново поведение на комисията ни. Ние не само отстоявахме новите твърдения, но и настоявахме те да бъдат възприети при изработването на българската позиция по имуществените и финансовите ни претенции към турската държава.

 

За целта:

 

1. Съгласувахме действията си с ръководството на Съюза.

 

2. Проведохме срещи в ръководните държавни институции. Докладвахме нашата гледна точка и я отстоявахме с предоставяне на автентични документи.

 

Радваме се на радушен прием и съпричастност към нашите твърдения.

 

3. На събрания в София, Стара Загора, на сбирки на Лозенградската и Одринската софийски секции докладвах новите твърдения. Имаше оживени разисквания. Създаваше се ведра атмосфера. Надежда, увереност, желание за настойчива работа и борба обладаваше хората. Уместно е да се отбележи, че на събранието на Софийското дружество, докладът, придружен с искания към Съюза бе приет с единодушно гласуване.

 

43

 

 

Приятно ми е да подчертая, че в нашата работа, ние не бяхме сами. Препечатваните публикации на Димитър Попниколов, Михаил Герджиков и Константин Петканов осветляваха пътя ни чрез критичните си слова срещу Ангорския договор. Статиите на ст. научния сътрудник Милен Куманов, Румяна Първанова ни предоставяха ценна информация. Иван Георгиев от Варна ни научи „Да не чакаме с наведена глава". Николай Денев ни въоръжи с конкретни факти и анализи за тях. Георги Ст. Георгиев препоръча да разглеждаме Ангорския мирен договор под лупа и да искаме да бъде ревизиран. Стоян Райчовски ни окуражаваше: „...човек никога не трябва да приема несправедливостта като окончателна..., че рано или късно несправедливостите ще бъдат поправени." [6]

 

И още много други бяха с нас и ни учеха от страниците на в. „Тракия". Наред с благодарността ни към редколегията, призоваваме съюзният ни печатен орган да стане по-пълнокръвен организатор, информатор, координатор и водещ в предстоящата работа по този важен нерешен въпрос.

 

Убедени сме, че справедливото решаване на взаимните имуществени и финансови проблеми е необходимо условие за добросъседски отношения, за изграждане на система за стабилност и сътрудничество, за добри човешки отношения между българските граждани с различно етническо самосъзнание и с различен статут на гражданство.

 

Убедени, че обективният подход, обусловен от интелектуална честност, трябва да бъде запазен в бъдещата ни работа, че са необходими съществени промени в дейността и поведението на всички ни за гарантиране на успешно и ускорено решаване на проблема.

 

Предлагаме:

 

1. Да бъде сформирана работна група в рамките на Съюза. Същата да изработи аргументиран проект-позиция по имуществените и финансовите ни претенции към Турция.

 

2. Да се организира научна конференция по темите предложени от Николай Делев: „Правни основи на българските

 

44

 

 

имуществени претенции към Турция" и „Правни основи на сегашните и бъдещите българо-турски отношения". [7]

 

3. Да се организират конференции с разглеждане на доклади-хипотези (разработени предимно от младежи-студенти) за българските имоти в Турция при една бъдеща „Тракия без граници" и един бъдещ „Общ европейски дом". Във връзка с това да бъдат планирани бюджетни средства за награждаване на авторите с най-добри разработки.

 

4. Наша тракийска делегация, с представители от цялата страна да поиска да бъде приета от Демирел при предстоящото му посещение у нас през месец юни тази година. Делегацията да му връчи аргументиран документ за нашите законосъобразни искания. [8]

 

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1. В. „Тракия", бр. 9 от 04 май 1995 г.

 

2. Пак там.

 

3. ДВ бр. 110 от 17 август 1926 г.

 

4. При тези ми думи, председателствуващият заседанието на конгреса заяви: „времето Ви изтече". Аз затворих папката с намерението да сляза от трибуната. Чу се протестен ропот на делегатите. Един млад човек тръгна от последните редове на залата към трибуната викайки: „Кой Ви дава право да прекъсвате най-интересното изказване?" Взе микрофона, насочи го към мен и изкомандва: „Продължете". Продължих с прочита си на цялото си приготвено в писмена форма изказване, за което всъщност бях поискала и получила от цялата зала разрешение за удължен регламент. Но без енергичната намеса, описаното-горе, делегатите щяха да бъдат лишени от изслушване на изказването ми. В последствие разбрах, че този делегат се казва Илия Димитров, роден е в с. Ботево (Ямболско), чиито жители са само бежанци от Източна Тракия.

 

5. ДВ бр. 213 от 18 октомври 1926 г.

 

6. В. „Тракия", бр. 12 / 1992г.; бр. 8 / 1993г.; бр. 4 / 1995 г.;

 

7. В. „Тракия", бр. 12/ 1992 г.

 

8. Информация за изказването има в дописката за конгреса, поместена във в. „Тракия", бр. 10/1995 г.

 

45

 

 

 

7. 70 ГОДИНИ АНГОРСКИ ДОГОВОР - КОВАРНО „УЗАКОНЕНА" НЕСПРАВЕДЛИВОСТ

 

 

Разтревожени сме от нерешаването на проблемите свързани с българските имоти в Република Турция, които са предмет на Ангорския договор от 1925 г. Обезпокоени сме, че пак може да последва „оформяне на заварено положение", отново в ущърб на българските интереси и права.

 

Ето защо, в качеството си на хора, най-непосредствено засегнати от неправдите на Ангорския договор, чувстваме като свой дълг да поставим следните искания:

 

1. В националната позиция на България по имуществени и финансови претенции към Република Турция да бъде включен аргументиран иск и за имотите на българските бежанци от Източна Тракия, прокудени в периода 18 октомври 1912 - 18 октомври 1925 година.

 

2. Отговорните ръководни органи на нашата държава да поставят имуществените ни и финансови претенции към Република Турция и настояват за удовлетворяването им с всичк възможности, които предоставя съвременната дипломация.

 

3. До удовлетворяването на тези претенции, правителството на Република България да осигури на българските бежанци (респективно потомци) от Източна Тракия и Мала Азия частично обезщетение, което условно може да се нарече „авансово". Това е крайно необходимо и неотложно за много от бежанците и потомците им сега, когато в условията на нашата пазарна икономика, икономическите последици на нашето изгнаничество отново дават своето тежко отражение. Такова частично „авансово" обезщетяване ние виждаме в рамките на възможностите на нашата държава чрез оземляване, дялове акции и други форми при приватизацията.

 

Във връзка с гореизложеното, считаме за необходимо да добавим:

 

Първото ни искане е въз основа на твърдението:

 

46

 

 

Запазено е правото ни на собственост и върху имотите на българите от европейската територия на Турция, които са прокудени в периода 18 октомври 1912 г. — 18 октомври 1925 г.

 

В подкрепа на това твърдение, комисията от Одринската и Лозенградската секции към дружество „Тракия" - София, изградена в 1992 година за работа по имотните ни претенции към Република Турция предложи тази година в свой доклад съвършено нова разработка, основана на различието между „изселили се" и „бежанци". Разработката е подплатена с неоспорими правни и морални основания.

 

Доказваме, че чл. „В" от протокола към Ангорския договор е неприложим за нас, защото визира имоти на хора „изселили се", а ние сме „бежанци". При това „бежанци" не само в социален, политически и икономически смисъл. Ние сме бежанци, които документално доказахме „качеството си на бежанци" включително и пред Обществото на народите, съобразно негови предписания.

 

С това доказваме по същество, че имотите ни, предоставени като собственост на Турската държава, съобразно чл. „В" е незаконосъобразно, защото ние не сме предмет на този договор.

 

Второто ни искане е въз основа на твърдението:

 

Държавата ни е длъжна да отстоява правото ни на собственост върху тези имоти и върху всички имоти, предмет на Ангорския договор, наред с всички произтичащи от това законови последици (наеми, аренди, лихзи,....), които ни дължи Турската държава за целия период след прокуждането ни. А той в преобладаващите случаи надвишава 80 години.

 

В подкрепа на това твърдение добавяме:

 

а) Имуществените ни и финансови претенции към Турската страна не са от частен, личен характер. Те са не само с национално значение, но са на правно договорна основа, в която страна са както турската, така и българската държава. Ние сме несправедливо, жестоко и имуществено ощетени от това, че:

 

47

 

 

- Българската държава не е успяла да отстоява правата ни.

 

- Турската държава не е спазвала и не спазва наложени й международни договорености, а и поетите от самата нея договорености.

 

б) Нашата държава не само по право, но и по задължение следва да проявява инициатива за разглеждане на имуществените и финансови проблеми между Република Турци и Република България.

 

Ние българските бежанци от Турция не приемаме, че нашите имуществени претенции следва да се обсъждат само на реципрочна основа, когато са поставени на обсъждане имуществените и социални проблеми на изселилите се български граждани от турски произход. Нашите претенции не са тяхна функция. За съжаление действителността е още по-жестока, защото обикновено и тогава нашите искания не се поставят, въпреки законността им, въпреки многогодишното им съще ствуване.

 

в) Отговорно заявяваме нашата позиция:

 

Необходимо условие за добросъседски отношения, за стабилност, за добри човешки отношения е справедливото взаимно решаване на имуществените и финансови проблеми. Етичност, обективен подход обусловен от интелектуална честност, прецизност, съобразена с фактите ще гарантират успешното и ускорено решаване на проблемите ни.

 

Не са в нашата компетентност допустимите дипломатически граници относно осведомяването на обществеността по тези въпроси. Но се чувстваме задължени да споделим негативното отражение на мълчанието по тях. Особено на фона на непрекъснатите искания за турските изселници, на фона на задоволяване исканията им и когато са неоснователни, незаконни, в ущърб на законните права на български граждани от не турски произход.

 

Всичко това:

 

- внушава неоснователно, че мълчим и търпим защот ние сме виновните, ние сме длъжниците;

 

48

 

 

- води до деформиране на традиционната, известна в цял свят българска толерантност към чужденците с несвойствени до сега за нас чувства и настроения срещу българските граждани от турски произход;

 

- води и до отрицателни промени и в характера на българските граждани от турски произход, един от изразите на което са непрекъснато растящите им, често пъти абсурдни искания.

 

А това са едни от главните корени за етническо напрежение.

 

Необходимо е да отбележим:

 

а) Разработките на комисията не са оспорени от никого, а са докладвани многократно. В това число на събрания на тракийските дружества в гр. София и гр. Стара Загора, на конгреса, проведен на 12 и 13 май т. година. В отчетния доклад на Съюза на тракийските дружества е записано: „Затова считаме за законна и справедлива позицията на тракийските българи, изразена убедително от Софийското дружество, че и имотите на тракийци, изселени между 1912 и 1925 г. са тяхна собственост и те трябва да бъдат възмездени за нея"(в. „Тракия", бр. 9/04.05.1995 г.). А в интервюто си във в. „Дума" (17.05.1995 г.) председателят на Съюза е още по-категоричен: „Масата тракийци са изгонени във времето между 1913 и 1925 година, а тези хора не са предмет на предателския Ангорски договор от 1925 г."

 

б) Отделни изолирани единици смятат нашата теза за исторически обречена на неуспех и не я възприемат. Макар, че това не са официално изразени изявления при доказване и обсъждане на разработките ни, комисията не ги отминава. Възприема ги като полезен сигнал и кани опонентите да се запознаят с материалите на комисията и ако имат възражения, конкретно да ги формулират и обосноват. Разчитаме, че така ще се съдейства за прецизиране на постановките. За съжаление това не е осъществено до сега не по наша вина.

 

в) Добре е да се знае, че постановките и исканията на нашата

 

49

 

 

комисия не са единствения изолиран зов по Ангорския договор. В страниците на нашия печат той фигурира в последните две години твърде често.

 

Депутатът Стоян Райчевски смята, че поставянето му е „следващата стъпка", но недвусмислено заявява „ ... че човек никога не трябва да приема несправедливостта като окончателна .... несправедливостите ще бъдат поправени". Но Иван Георгиев препоръчва „Да не чакаме с наведена глава" (в. „Тракия" 1993 г. бр. 8 и 13).

 

Н. Инджов с обширната си статия във в. „Дума": „Всеобщият грях към тракийците" наред с изброяването имената на бивши министри и упреците към тях завършва: „Кое правителство ще ликвидира една вековна несправедливост?"

 

Николай Делев в аргументирана статия изрежда шестте групи имоти, предмет на Ангорския договор, за които правото ни на собственост никога не е било оспорвано. Подчертава: „Редно е тези договори да се изпълняват". Цитира чл. „Г" от протокола към Ангорския договор като ярък пример на неизпълнение от страна на Турската държава по отношение връщането на имотите ни, получаването на приходите и наемите от тях. Обръща внимание също така, че „Не е редно турците в България да не знаят, че имат права и че тези права се погазват предимно в Турция, защото тя е тази, която не ги приема, въпреки, че има валиден договор..." Авторът има предвид чл. 2 от Конвенцията към Ангорския договор, като подчертава, че тя е в пълно съзвучие с Виенските договорености: за свободно движение на хората (в. „Тракия", 1992 г. бр. 12).

 

Може би в резултат на такова незнание лидери на ДПС и депутати на ПГ на движението са поставили пред турския посланик в гр. София Ялчън Орал „... искане за изселническа спогодба и са получили отказ защото „Според г-н Орал не е възможно подписването на такъв документ", (в. „Дума", 14.06. 1995 г.)

 

Показателни са и словата на д-р Георги С. Георгиев в брой 4 на в. „Тракия" от 23.02. 1995 г. „Ангорският мирен договор

 

50

 

 

трябва да се разгледа под лупа и да се ревизира, тъй като България, като пълноправен член на ООН има право на морална и хуманитарна помощ, що се отнася до „бежански въпроси."

 

Силно звучи статията на Кирил Янев във в. „Континент" от 19.05. 1995 г. „Решението на въпроса с тракийските бежанци ще постави нов етап в българо-турските отношения". В заключението си г-н Янев заявява: „Националното достойнство, гражданското съгласие, нравствеността и моралът в политиката изискват бежанските тежнения на източно тракийските българи да навлязат и постоянно да присъстват в нашата вътрешна и особено във външната ни политика, на българо-турските разговори и преговори. И никога повече никой да не може да ги отмести, докато не намерят своето решение, достойно за прокудените и за държавата".

 

За решаването на тези задачи са предназначени материалите, разработени от нас.

 

26. 06. 1995 г., София

 

Заб:. Този материал е предаден на председателя на комисията по външна политика Николай Камов при срещата ни — с комисията на Лозенградската и Одринската секции при Софийското тракийско дружество, проведена на 29 юни 1995 г. непосредствено преди срещата му с Министъра на външните работи на Турция Ердал Иньоню.

 

51

 

 

1996 

 

8. НАШИТЕ НАДЕЖДИ ПРЕД СРЕЩАТА ЖЕЛЕВ - ДЕМИРЕЛ

 

 

Живеем с надежда, даже с вяра, че справедливото решаване на имуществените проблеми, които засягат нас - българските бежанци от Източна Тракия и Мала Азия, и българските граждани от турски произход - изселници в Турция, ще се повлияе чувствително благоприятно от срещата на президентите на Република България и Република Турция.

 

Но се налагат и редица въпроси:

 

Как е възможно надеждата ни за такава справедливост да е все още жива? Нима не знаем, че на последната си среща президентът Желев не постави пред турския президент въпросите за нашите имоти в Турция, въпреки обещанията си.

 

Защо имаме надежда, че сега нашият президент ще откликне на паметната записка на Съюза на тракийските дружества в България от юни 1995 г.?

 

Защо имаме и надежда, че г-н Демирел ще се вслуша?

 

Ето някои от основанията ни:

 

Защото проблемите са решими и в голяма степен решаването им зависи от политическата воля на президентите; защото реалностите са такива, че отношението към отговорните политици и съответно към държавите, които оглавяват, е обусловено и от действията им по тези проблеми; защото това са лостовете, на които съвременната дипломация разчита за добросъседство, приятелство, сътрудничество, стабилитет, толкова необходими сега, особено на Балканите; защото точно сега, в условията на пазарната икономика, несправедливостите свързани с имуществените ни бежански проблеми, дават изключително тежко отражение върху нас.

 

На въпроса на журналист: „Кои от правата ни по Ангорския договор не се спазват от турската държава"?, поставен на пресконференцията на Съюза на Тракийските дружества на 27. 06.1995 г., г-н Карамитрев, четейки клаузи от договора,

 

52

 

 

подчерта правото за завръщане по родните места.

 

Нима може да не е известно и на двамата президенти, че такова право не е предоставено от турската държава на нито един българин и че такова право българската държава е предоставила и предоставя през всичките тези 70 години и то широко се използва от турските изселници.

 

Не е спазено и правото за връщане на имоти на законните собственици, правоимащите и наследниците им; правото за приходи от секвестираните имоти; правото на наеми.

 

Имаме надежда, че г-н Желев, ангажиран и от правата и исканията на българите - бежанци и техни потомци ще ги постави на тази среща пред г-н Демирел, ще информира българската общественост за непосредствените резултати от срещата по този общонационален и в частност проблем за българските бежанци и турските изселници в унисон с чл. 41 (2) на конституцията.

 

В. „Земя", 4 юли 1995 г.

 

Заб.: Статията е публикувана с псевдоним Ани Атанасова.

 

53

 

 

 

9. ЗА АНГОРСКИЯ ДОГОВОР - АКТУАЛНО И ЮБИЛЕЙНО

Факти, илюзии, перспективи

 

 

Ангорският договор, подписан на 18.Х.1925 г. е последният договор между България и Турция, чиито клаузи конкретно третират имотните проблеми, възникнали в резултат на Преображенското въстание, Балканската и Междусъюзническа война.

 

Настоящата 1996 година е наситена със седемдесетгодишнини, които са непосредствено свързани с Ангорския договор.

 

На 27 и 29 май 1926 г. договорът е ратифициран съответно в България и Турция. На 8 юни същата година за утвърждаване на Ангорският договор е подписан Указ, в който над подписа „Борис III" е написано „Заповядваме да се облекат с държавния печат казаните спогодби, да се обнародват в Държавен вестник и да се турят в действие." Този текст е преподписан от А. Ляпчев, в качеството му на управляващ Министерството на външните работи и на изповеданията, на Министър председател и Министър на вътрешните работи и народното здраве. На 12 август същата година указът е облечен с държавния печат, придружен с подписа на пазителя му - Министъра на правосъдието д-р Т. Кулев. Следва и обнародването му в „Държавен вестник" брой 110/1926 г. С това са изпълнени първите две изисквания на Царския указ и след разменените ратификации през декември 1926 г. Ангорският договор влиза в перфектно уредена законна сила.

 

Така започват и продължават до днес, цели седемдесет години, най-големите беззакония и несправедливости към България, свързани с Ангорския договор, защото третото изискване от заповяданото в указа - казаните спогодби „да се турят в действие", остава само на книга относно всичките ни

 

54

 

 

права върху българските имоти в Турция.

 

Необходимо е да се знае, че в спогодбите, утвърдени с указа, се съдържа до голяма степен правдата, която гарантира правата за българските имоти в Турция. В подкрепа на казаното ще се позовем на някои факти, които не са от най-популярните, но не бива да бъдат пренебрегвани от българската страна.

 

Утвърдените спогодби са 4 на брой: Договор за приятелство между България и Турция; Протокол приложение; Протокол за допълнително уточнение; Конвенция за установяване между България и Турция. Всяка от тези спогодби е подписана поотделно на 18 октомври 1925 г. от Симеон Радев и Тевфик Кямил.

 

Наред с четирите спогодби в Ангорския договор е включена - на трето място, т.е. между Протокола приложение и Конвенцията - българска нота, подписана от Симеон Радев и адресирана до Тевфик Кямил бей. В нея са посочени задълженията на българското правителство по отношение на имотите на турските поданици в България, свързани със Закона за трудовата поземлена собственост. Тези пет, заедно утвърдени и взаимно свързани документи участват в добилото популярност наименование Ангорски договор.

 

Тук ще цитираме само два пасажа от протоколите на договора, които заслужават внимание и като съдържание, и във връзка с неизпълнение на клаузите относно нашите права.

 

1. „Недвижимите имоти от какъвто и да е вид, находящи се в България и принадлежащи на турски поданици или находящи се в Турция и принадлежащи на български поданици, които остават извън приложението на предидущия член, ако законните им собственици не ги владеят понастоящем, ще бъдат върнати на тези последните, на правоимеющите или на техните пълномощници. Всички мерки и изключителни разпореждания, които по каквато и да било причина са били приложени върху тези имоти, ще бъдат отменени веднага след влизането в сила на настоящия протокол.

 

55

 

 

Приходите от имотите, които са били секвестирани, щ бъдат изцяло внесени на техните собственици.

 

В случай, че имотите са заети от заселници или от местни жители, на заинтересованите собственици ще бъде даден един справедлив наем...." (чл. Г от Протокол-приложение).

 

2. „Долуподписаните български и турски делегати-пълномощници - признавайки ползата от едно по-точно определение на смисъла на чл. „Г" от Протокола-приложение и за да не остане никакво съмнение върху взаимната добра воля на техните правителства, те заявяват от тяхно име, че връщането на имотите, предвидено в клаузите на този параграф, ще бъде извършено, без да бъде повдигнато от едната или от другата страна никакво възражение"

 

(Протокол-допълнение относно тълкуването на чл. „Г".

 

Това са факти от историята на разглеждания проблем.

 

Няма да коментираме нито цитатите, нито законния въпрос, защо клаузите в спогодбите, които регламентират нашите права, не са „турени в действие".

 

Сега отново на двустранно договорен дневен ред са взаимните имуществени отношения между България и Турция. В новия договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република Турция и Република България, изготвен в Анкара на 6 май 1992 г. с разменени ратификации през юни 1995 г. е изразена решимост за съблюдаване на всички двустранни и многостранни договори, както и други документи и споразумения, които двете страни са подписали или участват като страни. А с неговия член втори е договорено: „Страните са решени да разрешат всички съществуващи между тях проблеми, включително и имуществените..."

 

Тревожно и основателно изникват много въпроси.

 

Перспектива или поредна илюзия за осъществяване на нашите въжделения са тези нови факти? Ще останат ли и новите договорености отново само на книга в поредицата след Ангорския договор, подписан на 18. X. 1925 г. и предшестващите го Одринско съглашение и Цариградски договор, сключени

 

56

 

 

в 1913 г. съответно на 16/29.IX. и 2/15. XI. Не е ли крайно време имуществените претенции на България към Турция да бъдат поставени с необходимата сериозност и прецизна подготвеност, с цялата истина по тях. Кои са факторите, които биха съдействали така, че договореностите за българските права да станат перспективни и най-после изпълнени? Нека потърсим отговор поне на последния въпрос и нека този отговор ни обедини и мобилизира в предстоящата работа за решаване на проблема. Нашият вариант в тази насока е:

 

Първо. Пълна илюзия е, че без прецизна подготвеност и настойчивост можем да разчитаме дори на минимални резултати.

 

Осъществяването на перспективата е било и продължава да бъде право и задължение на отговорните ни държавни институции. Решаваща е ролята на Правителството като цяло, а водеща - на Министерството на външните работи, при единодействие с Президенството и Парламента. Проблемите на засегнатите българи са предмет на техни договорености, преговори и решения. Там са професионалистите. Тяхно служебно задължение е да отстояват националните ни интереси, правата на българските граждани, прецизно да подготвят документацията, доказваща правните основания на претенциите ни. В държавните архиви се съхранява архивната документация по нашите имоти. Специалистите твърдят, че тази архивна документация достатъчно надеждно установява собствеността на имотите ни в Турция. Човешкият дълг на тези професионалисти повелява те да облекчат съдбата на ощетените поне в рамките на закона.

 

Изначално перспективата за удовлетворяване на законните имуществени претенции на България към Турция за българските имоти зависи от нас, българите, чийто корен е в поробена Тракия. За собствеността си в Турция тези хора показаха оригинални документи на репортерите, които присъстваха на протестния митинг в Бургас по повод 70-годишнината от подписването на Ангорския договор.

 

57

 

 

Тези документи трябва да се съхраняват. Те ще бъдат необходими в следващите етапи на преговорите, когато възникне необходимостта от представянето им. Поради условията на геноцид, при които сме изгонени, не всички са могли да донесат документацията за собствеността си в Турция. Твърденията, че притежаваната от нас документация е незначителна, са безпочвени, защото не се разполага с информация за нея. Но не нейното количество е решаващо. Предоставянето й е безспорен допълнителен принос в законните основания за нашите претенции. То е наш национален дълг и надеждна инн вестиция в моралното ни право да настояваме за удовлетворяване на правата ни.

 

Второ. Пълна илюзия е, че без промяна в досегашния стил на работа по проблема може да се разчита на успех. Необходим е нов стил и в подготовката, и в поставянето на проблема, за да има перспектива.

 

Трето. Пълна илюзия е да разчитаме, че Турция ще удовлетвори нашите искания по своя инициатива. Перспектива няма, ако няма наша инициатива. Актуална перспектива в това отношение е Софийската среща на страните от Югоизточна Европа.

 

Права имаме, но стоят само на книга. Ето защо изминалите 70 години от влизането в сила на Ангорския договор са достойна възраст, но не за юбилей. Тя е предизвикателство за нов прочит на правдата, която досега не е видяна или тактически премълчавана. Тя е актуално предизвикателство за непримирима действена работа. Предизвикателство е за държавническа отговорност с искрена грижа към хората при yвaжeние и зачитане на истината, така, че клаузите на ангорските спогодби, които гарантират правата ни, „да бъдат турени в действие".

 

В. „Тракия" , бр. 20 от 10 октомври 1996 г.

 

58

 

 

 

1997 

 

 

        10. БЪЛГАРО-ТУРСКИ МЕЖДУНАРОДНИ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ АКТОВЕ ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ИМОТИ В ТУРЦИЯ И ОТНОШЕНИЕТО НА ДВЕТЕ ДЪРЖАВИ КЪМ ЗАДЪЛЖЕНИЯТА ИМ ПО ТЯХ

 

 

Проблемът за българските имуществени и финансови претенции към Република Турция води началото си след Берлинския конгрес през 1878 г. и е значително разширен с Балканските войни през 1912 и 1913 г. Местното българско население е избито или изгонено в условия на истински геноцид. А имотите му са заграбени и незаконно ползвани и досега. Турската страна е наш длъжник за имоти възлизащи на 3 248 821 декара земя и 42 802 броя сгради на обща стойност 5 милиарда щатски долара по оценки от 1983 година. Същите имоти са предмет на многобройни разговори, преговори и договорености между ресорните български и турски държавни институции.

 

Нека проследим основните договорености в дипломатическите българо-турски междудържавни актове, сключвани през и след 1913 година.

 

В Цариградския договор за мир от 16/29 септември 1913 г. [1] са регламентирани: право на завръщане по родните места и възстановяване на движимото и недвижимото имущество - за всички изгонени българи.

 

В Одринското съглашение от 2/15 ноември 1913 г. [2] също е регламентирано право на завръщане, но само за част от бежанците. Договорена е размяна на население по села с оценка на имотите и обезщетение при строго зачитане правата на собственост, ако се яви разлика в оценките на разменяните имоти. С тези договорености е създадена за първи път и правна база за уреждане на имуществените проблеми.

 

В Ангорските спогодби между България и Турция от 18

 

59

 

 

октомври 1925 г. [3] също е създадена правно договорна основа включваща: право на завръщане, право на връщане на имотите и право на получаване на приходи и наеми от пропуснатите ползи.

 

Най-дискутираната част от тези спогодби е чл. „В"Същият постановява недвижимите имоти от Европейската територия на Турция, принадлежали на българите, „които са се изселили" от Източна Тракия между 1912 и 1925 г., да „останат собственост" на турската държава. Но вместо факта на чл. „В" за имотите на изселилите се от Източна Тракия между 1912 - 1925 г. започва, още от 1926 година да се разпространява неистината, че имотите на бежанците (а не на изселилите се) оставали собственост на турската държава. Тази неистина беше опровергана с безспорни доказателства през 1995 година, но лансирането й продължава от нейни умишлени и неволни разпространители.

 

В новия „Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност между Република България и Репулика Турция" изготвен в Анкара на 6 май 1992 г. [4] е заявена решимост за съблюдаване на всички двустранни и многостранни договори и за разрешаване на всички нерешени проблеми. Определена е и хронологията, която трябва да бъде спазвана при решаване на проблемите - на първо място са поставени имуществените, следвани от социалните и хуманитарните проблеми.

 

Непосредствено след Договора от 1992 г. е издадено „Решение № 416 на Министерския съвет от 12 октомври 1992 г. за изготвяне позиция на българската страна за предстоящите преговори по имуществените и финансовите проблеми с Република Турция". ( Приложение № 4 );

 

Позицията на българската страна ще бъде документална база, върху която нашата страна ще предявява и отстоява българските претенции в предстоящите българо-турски преговори. А също така и в една нова българо-турска спогодба - резултат от преговорите.

 

60

 

 

Целесъобразно е да проследим как българската и турската държава прилагат изброените по-горе договори.

 

- Турската държава едностранно не изпълнява договорените и поети от самата нея свои задължения. Всячески възпрепятства завръщането на насилствено изгоненото от нея българско население; не възстановява собствеността на нито един българин за нито един негов имот. Съществуват основания за извода, че Турция е подписвала договорите без никакво намерение да ги изпълнява, а само за да узаконява по-голямо ограничаване на българските права, да разширява своите права и за да създава ситуации, в които успява да удовлетворява единствено своите интереси. Тази тенденция тя следва системно и неотклонно. Поведението й е в нарушение не само на поетите от нея договорености, но и на основните принципи и норми на международното право.

 

- Българската държава (в нарушение на принципа на взаимност) изпълнява поетите договорени задължения, прави всичко възможно за да бъдат нейните действия винаги в съответствие с международното право. Тя разрешава завръщането на турското население съгласно клаузите на Цариградския договор и Одринското съглашение. Приема Закон за уреждане недвижимата собственост в новите земи. Предприема и много други действия за връщане на имотите и облекчаване на съдбата на завърналите се мюсюлмани. И то в годините когато приютява и се грижи за своите 300 000 бежанци от Турция и Гърция - изгонени голи, боси и гладни. Известна е грижовността й и за завърналите се от Турция непосредствено след така наречения „Възродителен процес".

 

Наложителна е коренна промяна в нашето българско поведение. Трябва да стъпим здраво върху истините на миналото и върху съвременните реалности. Налице са нови допълнителни правни основания, които допринасят за неоспоримо аргументиране на нашата позиция и за нашата стратегия. В позицията ни трябва да бъдат включени всичките ни законосъобразни претенции и да не съдържа доброволен отказ от

 

61

 

 

законните ни права. Стратегията ни не трябва да бъде изчаквателна и отбранителна , а инициираща и изискваща. В наша подкрепа е правно-икономическата основа на проблема, защото чрез своето едностранно неспазване на договорите, турската страна незаконно се обогати и продължава да се обогатява за сметка на българската страна. Правната основа на нашите претенции за имотите на бежанците, прогонени от Източна Тракия между 1912 - 1925 г. е допълнително обоснована след като представихме неопровержими документи от Обществото на народите. С това е сложена точка на споровете по чл. „В", умело използван за блокиране на всички български имуществени претенции. Започнало още от 1928 година, това блокиране продължава и досега.

 

Но за съжаление нашата страна продължава да няма изработена позиция за нашите имуществени и финансови претенции към турската страна. Отново ли и за кой пореден път ще допуснем да бъдат удовлетворявани претенциите само на турската страна? За да се предотврати това е необходимо:

 

1. Междуведомствената комисия към МВнР, сформирана съгласно посоченото Решение № 416 на МС от 12 октомври 1992 г. да изготви необходимата позиция и да я предостави за утвърждаване от МС.

 

2. Нашите държавни ръководители да поставят този проблем и да действат за решаването му.

 

3. Да не се удовлетворяват имуществените и социалните проблеми, предявявани за изселилите се от България в Турция, докато не са удовлетворени правата на изгонените от Турция българи.

 

Фактите са потресающи: избивали ни, изгонили ни, ограбили ни, никакви обезщетения за нас, а само обвинения, само манипулации (включително и пред чуждите институции), че ние сме длъжниците.

 

Общоизвестно е, че добросъседските отношения се градят върху законосъобразно уредени имуществени отношения. Ние ратуваме за мир, доверие и добросъседство на Балканите,

 

62

 

 

поради което съдействаме и настояваме за решаване на този съществуващ между двете държави проблем.

 

30 октомври 1997 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1. Цариградския мирен договор от 1913 г. е отменен посредством чл."Е" на Ангорските спогодби, разпореждащ: „Двете договарящи страни са съгласни да считат като престанали да съществуват и изгубили всякаква валидност, разпорежданията на Цариградския договор и неговите приложения освен ония, които определят границата между двете държави".

 

2. Одринското съглашение от 1913 г. не е ратифицирано, но България е изпълнила едностранно задълженията си по него.

 

3. ДВ, бр. 110 от 17 август 1926 г.

 

4. ДВ, бр. 65 от 1995 г.

 

63

 

 

 

1998

 

11. ЗА БЕЖАНЦИТЕ НА БЪЛГАРИЯ, ИЗСЕЛНИЦИТЕ НА ТУРЦИЯ И ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

(Из интервю за радио „Хоризонт ", взето на 10 март 1998 г.)

 

 

Известно е, че мъките на бежанците са несравнимо по-тежки от неволите на изселниците. Известно е също така, че Турция не позволи на българските бежанци да ползваме дори оскъдните права, които българо-турските договори ни предоставят. Вековна несправедливост тегне върху нас. След избитите и загиналите българи от Източна Тракия и Мала Азия, ние бежанците сме най-пострадалите и най-ощетените. Заграбени са ни всичките земи, къщи, стопански постройки, добитък. Независимо от непосилното ни тегло, ние винаги сме ратували за обективно законосъобразно решаване на взаимните имуществени, финансови и социални проблеми на българските бежанци и турските изселници. Такъв подход искаме да имат българската и турската държава и Европейския съюз. Ето защо с голяма изненада и огорчение възприехме информацията, че ЕС иска от Турция и България да решат бързо въпроса само за изселниците от България в Турция, а нито дума няма за българите - бежанци, които са насилствено прогонени от Турция десетилетия преди това. Всеизвестно е, че имаме твърде много огорчения и от това, че българската държава системно удовлетворява исканията на турските изселници в нарушение на принципа на взаимност, но за такъв подход да настоява и ЕС - при това и към България и към Турция, е не само изненада и огорчение. То е сигнал за нашия дълг - да запознаем съответните европейски институции с истината за нашите права и със задълженията на турската страна към нас; да разсеем заблуждението, че ние сме длъжници. Най-искрено Ви уверявам, че нито заграбването на имотите ни, нито бежанските недоимък и мизерия са ми тежали така, както обвиненията и внушенията, че ние сме длъжници на турската страна.

 

64

 

 

 

12. ИЗ ДЕЙНОСТТА ПО ПРОБЛЕМА ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ИМОТИ В ТУРЦИЯ, ОСЪЩЕСТВЯВАНА ПРЕЗ ПЕРИОДА 1944 - 1989 ГОДИНА

 

 

Необходимостта от преглед на извършеното по проблема за българските имоти в Турция през периода 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. е предизвикана от създаването и разпространяването на неправилното впечатление, че проблемът е бил пренебрегван и изоставен през всичките 45 години от 1944 до 1989 г. [1]

 

В доказателство за неверността на това впечатление привеждаме осем примера:

 

1. Министърът на външните работи на HP България Иван Башев и Министърът на външните работи на Република Турция Ихсан Сабри Чаглаянгил се договарят в разговори водени в Турция от 16 до 21 август 1966 г.:

 

„1) Специалисти от двете страни да се съберат в най-кратък срок, за:

 

а) ..............

б) да се разгледат спорните и нерешени въпроси от финансов и имуществен характер между Народна република България и Република Турция с оглед окончателното им решаване в съответствие с принципите на разбирателство и определяйки способите за уреждане на останалата сума, която се констатира по време на преговорите ..." [2]

 

2. С писмо № XI - 2187 от 11 октомври 1966 г. на Валутно управление на министерство на финансите до Съюза на тракийските културно-просветни дружества се изисква прокудените от Турция българи да подадат декларации за отнетото им от турска страна недвижимо и движимо имущество. [3]

 

3. Прокудените от Турция българи подават декларации. [4]

 

4. В писмо от 17 февруари 1967 г. до Министерството на

 

65

 

 

финансите - Валутно управление, Димитър Попниколов обръща сериозно внимание, че данните в декларациите, изисквани с писмото от 11 октомври 1966 г. не ще изразяват нито действителното число на изгонените българи, нито действителните размери на отнетите им имущества. Изразява и опасенията си, че такива по-оскъдни данни биха могли да бъдат използвани някой ден от врагове на българския народ и българската държава, като привежда пример от Парижката мирна конференция през 1919 г. Димитър Попниколов напомня и за декларациите от 1921 г., в които бежанците добавили текст с уговорка: „Не желая имотът ми да бъде отчужден и плащан, и искам да бъда възвърнат и въдворен във владение на моята собственост". [5]

 

5. През 1983 г. МВнР изготвя справки с количествени характеристики за имотите на българите от Източна Тракия, които са изгонени преди 1912 г. и след 1925 г., а също така и за изгонените от Мала Азия.

 

6. През февруари 1988 г., в Белград, е подписан Българотурски протокол. В него е създадена организационна рамка с уточнен кръг от въпроси за обсъждане без да е изключен нито един съществуващ в двустранните отношения проблем.Но отново турската страна е гледала на протокола само като средство за постигане на своите абсурдни претенции; обявила го е за „мъртво роден" и се е отказала от съвместна работа по изпълнение постигнатите договорености. [6]

 

7. За 25 и 26 юли 1989 г. е договорена среща между Председателя на Държавния съвет на НРБ и министър-председателя на Турция, която да се проведе във Виена при открит дневен ред. Но срещата не се е състояла защото турската страна отново не е изпълнила дадената дума, показвайки, че не желае да води честен, равноправен и конструктивен диалог с България. [7]

 

8. На 4 октомври 1989 г., от трибуната на ООН, българската страна отправя призив за равноправен диалог без предварителни условия, по всяко време и на всяко равнище, за намиране

 

66

 

 

на решения на откритите въпроси между България и Турция. [8]

 

Дори само приведените тук (публично известни) примери недвусмислено показват, че българската страна не е изоставила и не е пренебрегвала проблема за отнетите от турска страна български имоти включително и през периода от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. Проблемът е бил поставян, но до практически резултати не се е достигало предимно поради нежеланието на турската страна да изпълнява задълженията си.

 

20 декември 1998 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1. В. "Тракия" от 17 декември 1998 г. - статията „ Тракийската организация и нейните конгреси за имотите на източно тракийските и малайзийските българи.

 

2. Протокол от 21.08.1966 г.

 

3. В."Тракия", бр.9, 6 май 1993 г. — публикацията „Историческа актуалност".

 

4. Пак там.

 

5. Пак там.

 

6. В."Работническо дело" от 5 октомври 1989 г. — право на отговор от Иван Гарвалов „ Без конструктивен подход на турската страна".

 

7. Пак там.

 

8. Пак там.

 

67

 

 

 

1999

 

13. ПАМЕТ И ДЪЛГ КЪМ ОСВОБОЖДЕНИЕТО НИ

 

Част първа

от доклада, изнесен на 1 март 1999 г. в Софийското тракийско дружество на събрание, посветено на Освобождението на България

 

 

В навечерието на 121 годишнина от освобождението на България, нека сведем глави прави и с едноминутно мълчание, почетем паметта на жертвите за Свободата.

 

1876 година -            Оръжие и дипломация,

политика и морал.

Априлското въстание

и варварското му потушаване.

 

Английският Министър-председател Дизраели цинично заявява, че е по-добре да измрат 100 хиляди души, отколкото да пострадат британските интереси. Но цялата прогресивна европейска общественост е потресена от османските издевателства над въстаналото и над мирното население на поробена България. Няма европейски вестник, който да не е осъдил това.

 

На 26 август 1876 г., Виктор Юго коментира, пита и сам отговаря от трибуната на френския парламент:

 

„Необходимо е да се обърне внимание върху един факт толкова дребен, че правителствата изглежда не го забелязват. Ето този факт. Избива се един народ. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели? Има само един свидетел - целия свят. Правителствата виждат ли го? Не! Има минути, когато човешката съвест взема думата и заповядва на правителствата да я слушат!"

 

68

 

 

На посланическата конференция през декември 1876 г. и януари 1877 г. Великите сили настояват пред Турция за създаването на една или повече български автономни области като частично решение на българския въпрос и като частично успокоение на разгневената човешка съвест. Под дискретното представителство или мълчаливото одобрение на Великобритания, Портата отхвърля и тези скромни проекти чрез обявяване на една Конституция, в чиято комична неприложимост и тогава и днес никой не се съмнява.

 

Руската дипломация се убеждава, че само военни действия могат да донесат нещо добро и реално за изстрадалите българи. С дипломатическа мъдрост и политическа гъвкавост, в кратък, но тежък и сложен период, тя успява да неутрализира намесата на Австро-Унгария дори на Англия и Германия. Руското общество е отдавна готово и убедено в необходимостта от участието му във военни действия за освобождение на братята му българи.

 

1877 г. - 24 април - Една година след въстанието руският император подписва в Кишинев Манифест за обявяване на война на Турция. Европа разбира, че една империя е заложила политическата си чест и цялата мощ на своите военно стопански ресурси за спасяването на векове преследваната българска народност. И приема войната не като политическо стълкновение, а като спасително действие за цялата българска народност. Умереният френски вестник „Тан" пише: „Войната е желана, търсена от руския славянски народ". Във „Възвание към българския народ" подписано от Стефан Стамболов, Иван Вазов, Олимпий Панов четем: „Русите идат безкористно, като братя, на помощ, за да направят най-после за нас онова същото, което те друг път направиха за освобождението на гърците, румънците и сърбите. Всички ние трябва да станем като един човек, да посрещнем братята ни освободители и да съдействаме с всички сили на руската армия. Отечеството ни вика на оръжие, нека първия гръм на руския топ ни намери готови за тая свещена борба. Многожеланата минута

 

69

 

 

най-после настана за да възтържествува правдата над мрака и азиатската варварщина".

 

В борбата участва целия български народ от всички краища, наред с българските опълченци, с руси, украинци, белоруси, поляци, грузинци, татари, осетинци, чеченци, финландци, румънци, черногорци, сърби.

 

Борбата е обща. Много кръв и жертви. Много спомени!...

 

В предисловието на книгата на Николай Панчев „От Дунав до Сан Стефано", академик Алексей Тополев отбелязва:

 

„Един кръст на връх Шипка напомня за вълнуващо събитие. Когато вражеско оръжие е било насочено към гренадира Никифор Миколенко, българинът Димитър Цветков прикрил със своето тяло бойния си другар. Изкопали гроб. Никифор Миколенко сложил кръст в замръзналата земя и измолил началството си да стане Българов и носи тази фамилия в памет на жертвения подвиг на българина — опълченец Димитър Цветков.

 

В България има голяма фамилия Руснакови. Селото на малкото българче Асен било изгорено. Родителите му загинали. Воини на Скобелев спасили момчето. Взели го със себе си и след войната го завели в Кишинев, после в Москва. „Безфамилният" Асен бил наречен Руснаков. С такава необичайна фамилия, той се върнал в Родината си, служил в армията, станал глава на семейство, в което сега има повече от 200 българи.

 

Българови в Русия и Руснакови в България.

 

Загиват стотици хиляди.

 

Две години след Априлското въстание, на 3™ март 1878 г. Русия и България се усмихват на свободата - през сълзи. И една братска прегръдка ражда най-красивата, нежна и незабравима дума: „Братушка".

 

Държавата България става реален факт на европейската политическа карта. Границите й се покриват с етническите обхвати на българският етнос. Но само за няколко месеца.

 

През юли, същата 1878 година, в Берлин, представителите

 

70

 

 

на Великите сили разкъсаха целокупния български държавен организъм и значителна част от освободеното население е или под статут само на културно административна автономия или отново под османска власт. Завръщайки се в Англия, Дизраели заявява пред журналистите:

 

— Нося ви мир с чест!

 

Медиите отговарят:

 

— Това е мир на безчестието!

 

Безчестието е факт! Но българският народ не се примири и не се остави на безчестието. Успя да осъществи Съединението на 6 септември 1885 г. Обяви независимостта си на 22 септември 1908 г. Преображенското въстание дари свобода на много тракийци - но само броени дни. Балканската война от 1912 — 1913 година освободи Тракия до линията Мидия - Енос, както разпореждаше Лондонския договор от 17/30 май 1913 година. Но отново само за броени дни На 1/14 юли същата 1913 година Турция анексира Източна Тракия само за 6 дни - в условия на истински геноцид.

 

Последваха нови военни конфликти, нови договори — за мир, за приятелство. И във всеки следващ договор, България беше все повече ощетявана.Тези договори биваха перфектно оформяни, но и малкото права, които предоставяха на нас българите оставаха и остават само на книга. Бяха и са все „висящи въпроси", с „голяма сложност".

 

Такъв е и въпросът за заграбените имоти на тракийските и малоазийските българи, които турската страна заграби и ползва незаконно и досега.

 

Става дума за над 40 хиляди сгради и над 3 милиона декара земя: ниви, ливади, градини, лозя, гори.

 

Официалната българска позиция съдържаше претенции само за единия милион декара земя и за 8-те хиляди сгради - т.е. за едната трета от имотите ни. Поради фалшифицираните цитати на чл. „В" от Ангорския протокол от 1925 г. със замяна на автентичния му термин „изселили се" с бежанци, се смяташе, че двете трети от българските имоти (заграбени между

 

71

 

 

1912 и 1925 г.) „остават собственост" на турската държава.

 

Доказах, че и за тези 2/3 български имоти (над 2 милиона декара земя и над 30 000 сгради) имаме запазено право на собственост, формулирах този политико-дипломатически проблем като теорема и тук, в този салон преди 4 години - на 6 март 1995 г. докладвах доказателствата си. И ...колелото се завъртя във вярната посока.

 

Доказателствата не са оспорени. Възприети са до ниво Министерски съвет и са основа в претенциите на българската държава пред турската държава.

 

72

 

 

 

14. ДОСТОЙНО ОТСТОЯВАНЕ НА ИМУЩЕСТВЕНИТЕ НИ И ФИНАНСОВИ ПРЕТЕНЦИИ КЪМ РЕПУБЛИКА ТУРЦИЯ В СЪОТВЕТСТВИЕ С ИСТИНАТА И ПРИ ЗАЧИТАНЕ НА ЗАКОНА

 

Част втора

от доклада изнесен на 1 март 1999 г. в Софийското тракийско дружество на събрание, посветено на Освобождението на България

 

 

Вековен е имущественият и финансов проблем, свързан с нашите имоти в Източна Тракия и Мала Азия. Нерешен, а и не решаван. Възникнал при насилственото им отнемане, съпътствано с избиване и изгонване на живущото в тези земи българско население. Стара, престара е раната ни от този проблем. Не излекувана и не лекувана. Кървяща. А е водена борба за решаване на проблема, за лекуване на раната. И от Тракийската организация и от отговорни държавни институции. Много разговори, ноти, преговори, много решения и договорености. Но без никакви резултати за нашите права. В нарушение и на международните договори, и на международните принципи, и на морала.

 

Защо и докога?

 

Официалните отговори, които не се уморяват да дежурят във вековната проточеност на проблема са:

 

„Има много трудности", „Усилията продължават", „Хората ще чакат още дълго".

 

Това са все отговори с „узаконено право", програмирано още в 1925 г. с последния член „3" от Ангорския протокол, който гласи:

 

„Мъчнотиите, които биха изникнали, по прилагане на настоящия протокол, ще бъдат предмет на дипломатически преговори

 

73

 

 

между двете правителства".

 

И преговорите започват, продължават с прекъсвания и възстановявания. Все с предмет „Мъчнотиите". В тяхната история са нюансирани над 10 етапа, от които като върхови могат да бъдат посочени: 1927-L928 г.; 1932 - 1933 г.; 1966 - 1969 г.; 1981 - 1983 г.; 1990 - 1993 г. 1995 - 1996 г.

 

Тук ще припомним и разгледаме някои от основните моменти в развитието на проблема през последните 9 години.

 

Период 1990 — 1993 г.

 

Основната работа в този период е насочена главно към:

 

Изработване на позиция на българската страна за имуществените ни и финансови претенции към Република Турция.

 

Провеждане на преговори, които да осигурят обсъждане на тази позиция и удовлетворяване на нашите претенции.

 

По т. 1. Позиция на нашата страна не е изработена, не е събран дори наличният фактически материал, макар че на два пъти е съставяна Междуведомствена комисия за тази цел. Първият път - по препоръки на МВнР, а вторият - съобразно с Решение № 416 на МС от 12.10.1992 г. Господствувало е бездействието. Всъщност втората комисия е провела само едно протоколно заседание.

 

По т. 2. На ниво Министри на външните работи са проведени преговори с подписване на Протокол. С него е договорено да започне работа на експертно ниво. Но отново застой.

 

На 06.05.1992 г. е подписан „Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност между Република България и Република Турция". Договорът е подписан от Министър-председателите Филип Димитров и Сюлейман Демирел. Ратифициран е със Закон от Народното събрание от 03.09.1992 г., публикуван в „Държавен вестник" бр. 76 от 1992 г. Обнародван е в „Държавен вестник" бр. 65 от 1995 г. В сила е от 29.06. 1995 г. за срок от 20 години.

 

Що се отнася до тракийската организация, трябва да се отбележи, че ръководството й многократно поставя въпроса

 

74

 

 

за имотите ни в Турция и настоява за решаването му. Атакува бездействието на Междуведомствената комисия и отговорните за това държавни ръководители. Предоставя им аргументирани предложения. През юли 1992 г. МВнР уведоми Централното ръководство на Съюза на тракийските дружества в България, че неговите предложения относно имуществените ни и финансови претенции към Турция ще бъдат поставени за разглеждане пред турската страна. Чрез в. „Тракия" и много други медии българската общественост беше редовно информирана и приобщена към тракийската кауза за имуществените ни и финансови претенции към турската страна.

 

 

Период 1995 — 1996 г.

 

Дадена е думата на истината - правно аргументирана с безспорни международни документи, доказващи, че правото ни на собственост върху нашите имоти в Турция, които ни бяха насилствено отнети в периода 1912 - 1925 г. е неотменно и е запазено; че имуществените ни и финансови претенции, които винаги сме предявявали и сега продължаваме да предявяваме, трябва да бъдат удовлетворени.

 

Тази истина беше разгледана и възприета първо в комисията към Софийските, Лозенградска и Одринска секции на 17.02.1995 г. Тръгна със сигурни стъпки. Мина през Софийското градско дружество, през Съюзното ръководство, отиде при отговорните ръководители на парламента, на конгреса ни в Стара Загора, проведен през май 1995 г., в МВнР, в Междуведомствената комисия, в Министерския съвет. Вървя бързо, уверено - все със сигурни стъпки. Никой не можа нито да я препъне, нито да я спре.

 

На дипломатическо ниво усилията за преодоляване „Мъчнотиите" бяха подновени.

 

Междуведомствената комисия заработи не само процедурно, но и по същество с обновен състав с нов председател - зам. министъра на външните работи Ив. Христов. За съжаление това не продължи дълго време - само от края на 1995 г. до средата на 1996 г. Не беше изработена позицията на нашата

 

75

 

 

страна. Не беше създадена смесена експертна група, която трябваше да проведе първото си заседание през последното тримесечие на 1995 г.,както изискваше чл. 7 на Протокола, подписан от външните министри Георги Пирински и Ердал Иньоню на 29.06.1995 г.

 

Разменени бяха ратификациите на Договора от 1992 г. Това съвпадна с посещението на Президента на Република Турция - Сюлейман Демирел през 1995 г. Всъщност, той пръв информира българската общественост, че такъв Договор е сключен още в 1992 г. За съжаление г-н Демирел не се ангажира специално с никакво изявление, относно заявената в Договора „решимост" за съблюдаване на двустранните договорености. Както е известно турската страна едностранно не ги изпълнява все в наш ущърб. И имуществените и финансовите наши претенции стоят все висящи и нерешени. А може би турската страна не възнамерява да ги решава, заради което Президентът се чувстваше задължен да ни подготви. Дипломатично, с изявления от рода на „Между България и Турция не съществува никакъв сблъсък на интереси. Между нас няма проблеми, решаването на които да изглежда невъзможно или пък много трудно". Ако е така, след като няма сблъсък на интереси, готова ли е вече турската страна най-после да удовлетвори и нашите законни икономически и финансови претенции. Господин Демирел заяви също, че историята е „минало" и от нея трябва да се извличат само поуки.

 

Имаме основания да добавим, че турската страна добре знае, че съществува „сблъсък на интереси", че историята не е само „минало" за извличане на поуки, а има горещ материал, който тя умело ползва за имитиране на взаимност, на реципрочност, за да предизвиква преговори с решения само в нейна полза.

 

Тракийската организация засили работата си.

 

1. Съобразно с регламентираните от Решение № 416 възможности и задължения, нейните представители участваха активно в заседанията на Междуведомствената комисия и съдействаха

 

76

 

 

за подготовката на националната позиция и като предоставяха своевременно своите правно обосновани разработки.

 

2. Активно се включиха организациите по места - като цяло и с индивидуални участия.

 

3. Съюзното ръководство организира в Бургас - на 18.10.1995 г. протестен митинг по повод 70годишнината от подписването на Ангорския договор. Прието беше и изпратено до отговорните ни държавни ръководители „Обръщение" с призив за решаване на претенциите ни към Турция.

 

4. Популяризирана беше истината за имотите ни, отнети в периода 1912 - 1925 г.

 

Съпричастността на българската общественост към нашата кауза нарасна.

 

 

Период 1997 — 1998 г.

 

Усилията по дипломатически път продължават с политическа ангажираност на най-високо ниво - министър-председатели. Нашият премиер Иван Костов постави проблема пред колегата си Месут Йълмаз.

 

Възстанови се работата на Междуведомствената комисия в обновен състав и с нов председател - зам. министър Бойко Мирчев.

 

Смесена българо-турска група, многократно планирана, стана реалност и проведе 3 заседания през април, юни и септември на 1998 г.

 

Тракийската организация живее с проблема като мобилизирана. Председателят на Съюза ни навреме, непосредствено преди посещението на г-н Йълмаз (на 4 и 5 ноември 1987 г.) изпрати на г-н Иван Костов редица актуално разработени материали, които изразяват ясно и категорично претенциите ни и доказват законосъобразността им. Заедно с придружителното писмо, както е известно, те са публикувани в бр. 22 от 27.11. 1997 г.на в. „Тракия".

 

Наред с всичко това се множат и критиките. Популяризирани са във в. „Тракия" и другите средства за масова информация.

 

77

 

 

Остри са реакциите, че българската общественост е информирана за претенциите на турската страна, но не и за претенциите на нашата страна, че линията за удовлетворяване

 

само на турските претенции продължава и дори се засилва.

 

* * *

 

Свидетели сме каква лавина от медийна информация заливаше нашето общество за претенциите на турските изселници от 1989 година към нашата държава; колко виновно се чувстваше то и как се мълчеше за нашите претенции към турската държава. Свидетели сме и на това, че този шум стихна. И нека ни бъде позволено да вярваме, че стихването стана, когато огласихме и популяризирахме нашите претенции към турската страна. Общоизвестно стана, че не нашата държава е длъжникът, че истинският длъжник е турската държава. Имаме основание да смятаме, че това е практически резултат от нашата работа, имащ значение и за достойнството на нашата страна.

 

В отговора си на питането на депутата Жорж Ганчев по нашите претенции към Турция, от трибуната на народното събрание Министър-председателят Иван Костов заяви: „Още веднъж ви убеждавам - правителството гледа много сериозно на този въпрос и преговаря с цялата отговорност на една изпълнителна власт, която иска да отговори на очакванията на хората" (в. „Тракия", бр. 22, 1998 г.) В тези думи ние съзираме политическа воля за решаване на проблема изцяло.

 

А в уверенията, които Иван Костов отправи в заключението на писмото си от 2 декември 1998 г. до председателя на СТДБ, освен политическа воля, съзираме и решимостта на българското правителство да „отстоява" заявените български претенции в защита „интересите на тракийските българи на масата на преговорите" (в. „Тракия", 17 декември 1998 г.) Налице са необходимите условия за възможно най-правилно решение на проблема. Но наред с това не трябва да отминаваме

 

78

 

 

редица тревожни реалности, които станаха по време на същото посещение в Анкара, Истамбул и Бурса. За тях бяхме информирани от нашите медии. Цитираме три изречения от уводната статия на в. „Тракия" (12 ноември 1998 г.): „През трите дни на българо-турските разговори и българските и турските медии говореха само за права и решени проблеми на българските турци в Турция и България. За правата на българските бежанци и техните потомци - нито дума. Само посланиците на двете страни информираха за постигнатата договореност да „продължат преговорите между двете страни по имуществените проблеми". Тревожно звучат думите на една журналистка, откликвала най-редовно на нашия проблем и доказвала във всичките си публикации своето вярно чувство към него. Ето нейния извод в кореспонденцията непосредствено след посещението: „Тракийските бежанци ще трябва да се простят с миража за обезщетение за останалите в Турция техни имоти за милиарди, за да не дразним Анкара." Сигурно много неща е видяла и почувствала през тези три дни нашата журналистка за да напише такива думи. Ние ги схващаме като съчувствие и тревожен сигнал, за което благодарим. Но ги схващаме и като призив за по-действена работа от наша страна. Ние трябва да съдействаме за осигуряване и на достатъчни условия за решаване на проблема. При това без да го отправяме в необозримото бъдеще както е било винаги досега за нашите права и свързаните с тях законни български претенции към турската страна. СТДБ определи този проблем като приоритетна, стратегическа цел - включително и в решенията на своя конгрес, проведен през май 1998 г. във Варна.

 

Въпреки сложността си, проблемът е решим. Изискванията за спазване на Международното право са със засилена актуалност. Към това призовават: чл. 38 на Брюкселската декларация от 1874 г., чл. 46 на Хагските правилници от 1889 г., чл. 22 и 23 от Американските инструкции, чл. 49 на Оксфордския наръчник от 1890 г. и много други, в които е прокламирано:

 

79

 

 

„Принцип в международното право е, че войната се води само между държавите. Следователно, с факта на обявяване на война между две държави, свободата на действие, имотите, правата и интересите на частните лица остават неприкосновени в най-пълна смисъл на думата, такива, каквито са били в момента на обявяване на войната във всяка от воюващите държави. Толкова повече това начало важи след прекъсване на военните действия и възстановяване на мирните отношения. („Принос към дипломатическата история на България", том III, отдел IV — Ньойски договор — с предговор от проф. П. Богоевски).

 

Що се отнася до нас българите, чийто корен е в Източна Тракия и Мала Азия, ще продължим да се борим за преодоляване на „Мъчнотиите". Наши съюзници са Истината, Закона, Морала и българите, чиито корен не е в поробена Тракия. Изпълнявайки синовния си дълг, ние защитаваме нашите интереси със съзнанието, че сме стожер на национални български интереси.

 

Въпросът за отстояване на претенциите ни към турската страна е открит.

 

1 март 1999 г.

 

80

 

 

 

15. ПЕТИЦИЯ

За решаване на българските имуществени и финансови претенции към Република Турция, свързани с нашите имоти в Турция

 

От Тракийския женски съюз в България

 

 

До Президента на Република Турция

Негово Превъзходителство Сюлейман Демирел

 

Уважаеми господин Президент,

 

Имаме чест да се обърнем към Вас, с най-дълбоки почитания, продиктувани от грижовността, която последователно и неотклонно проявявате като добър баща на своя народ. Вярваме, че в тази бащинска грижовност отправяте мисли и за дълговете, които държавата Ви и гражданите й дължат на съседната Вам България и нейните прокудени тракийски чада.

 

Уважаеми господин Президент, най-настойчиво Ви молим да съдействате турската страна да удовлетвори нашите искания по този вековно „висящ" имуществен проблем и да не бъдете повече наши длъжници. Съществува дипломатическа преписка, с която е договорено неговото уреждане. Опирайки се на нея, съществен принос даде и днешното българско правителство, за което изразихме благодарността си. Започнаха и преговори. За съжаление, взетите на тях решения уреждат исканията само на турската страна, отново в нарушение на основния принцип на дипломацията - взаимността. В нарушение също така и на Договора за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност между Република България и Република Турция, изготвен в Анкара на 6 май 1992 г.

 

81

 

 

Подчертаваме, че в подписания през ноември 1998 год. междуправителствен Протокол за изплащане на българските пенсии в Република Турция е грубо нарушена определената в чл. втори на цитирания Договор хронология за уреждане на проблемите. Решени са поставените на второ място социални претенции на турската страна, и отново изоставени нашите имуществени претенции, макар че същия член втори регламентира тяхното разглеждане на първо място.

 

Уверени сме, че Вашите възможности, като президент, за коригиране на това недопустимо нарушение са големи. Вие подписахте този Договор в качеството си на Министър-председател на Република Турция в 1992 г. Ратификациите му бяха разменени когато посетихте България на 3,4 и 5 юли като президент. Точно тези обстоятелства допълнително ни позволяват да Ви молим да настоявате за спазването му.

 

Взаимността предполага достойно уреждане на задълженията.

 

Освен избитите и загиналите в трагичните събития, особено през 1913 година, ние прогонените от Тракия българи, сме най- - пострадалите - бежанци без Родина и без имот. Правата ни, обаче върху всичките ни отнети имоти, са запазени. Те са регламентирани в перфектно уредена двустранна дипломатическа преписка. Гарантирани са от Международната правна база и международни институции. Уреждането им е необходимо условие за изграждане система за стабилност, за поддържане на добросъседски отношения и топли човешки чувства.

 

Нека търсим решаването на проблема и нека го решим, като се опираме на добродетелите на нашите два народа и по този начин съдействаме за тяхното съхраняване.

 

С уважение:

 

Секретар на Тракийския женски съюз (п) П. Козарова

Председател на Тракийския женски съюз (п) П. Мечева

 

82

 

 

 

16. ЗА КНИГАТА НА ПРОФ. ИВАН ФИЛЧЕВ ТРАКИЙСКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ

 

 

Преди всичко трябва да се отбележи, че проучването на вековната дейност на Тракийската организация, направено от проф. Филчев е увенчано с успех, за което сме му признателни. Особено като се има предвид неговата лична инициатива за да излезе тази „Полезна и навременна книга", както я определя председателя на Тракийския съюз Костадин Карамитрев. Разглеждането на книгата също може и трябва да бъде полезно като съдейства за повишаване на полезността и.

 

С оглед на това ще се спра на проблема за българските имоти в Турция защото в книгата не е отразен приносът на тракийската организация за положителното му развитие, реализирано от 1995 г. насам:

 

Неправилното тълкуване на Ангорския договор, че българските имоти, които Турция заграби в периода 1912-1925 г., остават собственост на турската държава, властвало над 70 години, беше заменено със законосъобразното тълкуване - твърдение, че правото ни за собственост и за тези имоти е запазено, че те са наши.

 

За първи път беше доказана законосъобразността на това тълкуване - твърдение. Доказателствата придружени с неоспорими международни документи бяха предоставени своевременно в правителствената междуведомствена комисия и защитавани на заседанията й от представителите на Съюза на тракийските дружества в България (СТДБ).

 

Ръководството на СТДБ изпрати необходимите документи. Представи ги на Министър-председателя на Република България Иван Костов, непосредствено преди пристигането на Министър-председателя на Република Турция Месут Иълмаз през 1997 г. Тези документи съдържаха новото твърдение, изградено върху различията между „изселили се" и „бежанци". Съдържаха също така ясно изразена българска претенция

 

83

 

 

и за имотите ни, които Турция заграби през периода 1912-1925г. В тях се настояваше българската страна да престане да удовлетворява турските претенции, а удовлетворените вече да бъдат обявени за нищожни. Това е документирано в много публикации, включително и в броевете на в. „Тракия", които авторът цитира - например:

 

а) В бр. 22 на в. „Тракия" от 27 ноември 1997 г. са публикувани писмото на СТДБ до Министър-председателя на България и приложените към него „Справка относно имуществените и финансови претенции на тракийските българи от Източна Тракия и Мала Азия към Република Турция." Там е заявено: „ ... Законно е правото върху частната собственост на бежанците и в периода 1912 - 1925 г. защото те не са се преселили доброволно, а са изгонени от турските власти."

 

б) В същия брой е поместена и „Декларация на СТДБ" адресирана до най-отговорните български държавни ръководители - Президент, Министър-председател и Председател на Народното събрание с отправени към тях искания:

 

- да бъдат обезсилени приети решения за дадени български имоти на наследници на османските турци;

 

- да се спре разглеждането на всякакви претенции за български земи и имоти от потомците на поробителите, насилствено отнети от българските им собственици през петвековното турско робство;

 

Значението на тези два документа се дължи не само на силното им съдържание, на това, че навреме са предоставени, но и на факта, че са възприети от нашето правителство и поставени пред турското правителство; и главно заради последвалите ги резултати:

 

- отпаднаха манипулациите, които българските медии разпространяваха непосредствено след 10 ноември 1989 г., че българската страна е длъжна на българските турци, които са се изселили в Турция;

 

- завинаги отпадна внушението, че ние трябва да си мълчим, защото Турция има да взема много повече от България;

 

84

 

 

Българската общественост разбра, че длъжникът е турската страна. Българските медии популяризират истината, че турската страна ни дължи над 10 милиарда долара.

 

Не мога да определя дали неотразяването на тази дейност на тракийската организация от последните години е пропуск, омаловажаване, не признаване, отричане или нещо друго. Но, твърдя, че е неправилно, дори вредно. Става дума не за някаква дреболия, и за резултати - документни успехи по стратегическа цел на организацията с изключително национално значение.

 

В тази насока мога да приведа и други съществени факти, които също неправилно не са отразени в книгата и да ги предоставя на автора й.

 

София, 18 октомври 1999 г.

 

С уважение: П. Козарова

 

Заб.: Текстът е прочетен и предоставен на автора на книгата при представянето и в Софийското тракийско дружество на 18 октомври 1999 г.

 

85

 

 

 

2000

 

17. БЕЖАНСКАТА УЧАСТ НА БЪЛГАРИТЕ ОТ ИЗТОЧНА ТРАКИЯ

 

 

Българските източно тракийски бежанци, прокудени от турците през 1913 г., са имали реална възможност да се завърнат по родните огнища в Източна Тракия и да ползват имотите си там само за 2 години 1 месец и 5 дни - единствено преди 80 г., в периода от 10 август 1920 г. до 15 септември 1922 г. когато я владее Гърция. Случилото се тогава „е почти неизследвано". А то трябва да бъде проучено, особено във връзка с нашите имотни и финансови претенции към турската страна. Те са държавен проблем между България и Турция, нерешен вече 87 години и натрапващ сериозни въпроси. Например:

 

Как са могли българските източно тракийски бежанци да се завърнат и ползват имотите си в Източна Тракия, когато тя е в границите на Гърция и защо това не става цели 85 години, когато е в границите на Турция?

 

Отговорът, търсен сред законността и добронамерено към истината от миналото, ще облекчи разбирането на настоящето и ще насочи към правилни изводи. За тази цел ще разгледаме събития и съпътстващите ги документи, в които е вплетена съдбата на източно-тракийските бежанци. Групирани в три части , ще ги предоставим в три последователни статии.

 

част I - 1912 г. - 1920 г.

 

Най-големите превратности в съдбата на българите от Източна Тракия са през 1913 г. - от освобождение към гибел. Освобождението е резултат от победите на българския войник в Първата балканска война, от превземането на Одрин на 26 март 1913 г. - деня, който честваме и приемаме като Деня на Тракия.

 

86

 

 

Със сключения в Лондон на 17/30 май 1913 г. договор между Османската империя и Съюзните балкански сили (България, Сърбия, Черна гора и Гърция) е договорено: „Негово величество Императорът на Османите отстъпва на Т. величества Съюзените владетели територии на своята империя върху европейския континент на запад от линията Енос до Мидия." Българското население ликува от получената отдавна жадувана свобода. Уви съвсем кратка!

 

Трагедията започва през Втората, започнала като съюзническа и прераснала в Балканска война, когато на 1/14 юли 1913 г. Османската империя нарушава Лондонския договор и без да обяви война, без съпротива анексира Източна Тракия за 6 дни. Анексията на територията е придружена с масови жестоки убийства, издевателства, изгонване, ограбване. Турските власти често прекъсват бягството на беззащитните български бежанци, за да продължат ограбването, избиването или за да ги заставят по цели седмици да им прибират ангария изоставената по полетата на Източна Тракия неприбрана реколта. Така трудолюбивото и благоденстващо българско население на Източна Тракия, което не е било избито, е превърнато в ограбени бедни бежанци. Тяхната бежанска участ тегне и върху потомците им. Тя е обект на двустранни и многостранни преговори, решения, договорености. Но гарантираните там наши права остават само на книга вече 87 години. Започнали от самото начало без равнопоставеност, те са системно и последователно свивани, с тенденция за окончателното им отхвърляне, както следва:

 

1. Цариградският договор от 16/29 септември 1913 г. със своя чл. 9 регламентира за всички българи право на завръщане по родните огнища и запазване на имотите им. Това право е ограничено веднага - т. 5 в от Приложение I на същия договор, постановява факултативна размяна на населения и имоти в зона от 15 км най-много, по цялата обща граница. Предвижда се оценка на имотите и обезщетяване при разлика в оценките.

 

87

 

 

2. В сключеното след месец и половина - на 2/15 ноември 1913 г. Съглашение между България и Турция за бежанците от Тракия правото за свободно завръщане и запазване на имотите е отнето не само за зоната от 15 км, а за всички българи от селата на Източна Тракия (само няколко села са споменати като изключение (чл. 1) - интерес представлява и чл. 2. Там е заявено, че „правата на собственост ще бъдат строго зачитани" - чрез „оценката на селата и определяне на обезщетението".

 

Изброените договорености са в противоречие с международните правни норми - под диктата на силата. И макар крайно оскъдни за българите, Турция не ги изпълни.

 

Считаме за необходимо да отбележим, че смесването на термините Отоманска империя и Турция в изложеното по-горе не се дължи на наша непрецизност. То е заложено в самите документи. Терминът „Император на отоманите" участва в началото на договора. В отделните му членове се редуват и „Турция", и „Отоманската империя". В края над подписите на делегатите вдясно е написано „Турция" - при това и в българския, и във френския текст.

 

 

Събитията и документите в периода 1914 - 1919 г. не предизвикват промени в Източна Тракия, макар че е имало условия за такива.

 

В началото на Първата световна война България поддържа неутралитет. И двете групировки се стремят да я привлекат на своя страна. И докато Антантата, особено в лицето на лорд Джордж и Чърчил, многократно предлагат Източна Тракия в роля на примамка (само обещания, без гаранции), в предложенията на Централните сили Източна Тракия не фигурира дори като роля на примамка. Показателен пример в това отношение е един разговор между Димитър Попниколов и Васил Радославов:

 

Д.П.: „Тракийците не са съгласни България да влезе в съюз с Турция срещу освободителката ни Русия."

 

88

 

 

B.P.: „Този въпрос е решен."

 

Д.П.: „Поискано ли е в замяна Турция да ни върне заграбената от нея Одринска Тракия?"

 

В.Р.: „Абе, можехме да получим Лозенград, но защо да разваляме достлука с бъдещите си съюзници?"

 

През септември 1915 г. България се включва във военните действия като съюзница на Турция. С подписаната на 24 август/6 септември / 1915 г. Конвенция за ректификация на българо-турската граница, Турция предоставя на България незначителна площ от Западна Тракия. Същата е отнета с чл. 169 от Ньойския договор от 1919 г.

 

На 27 септември 1918 г. България моли за примирие. Получава го при унизителни условия, оформени в Конвенция с явна и тайна част. То влиза в сила в 12 ч на 30 септември 1918 г. и прекратява тригодишното участие на България във военните действия. Остава мъката - наедряла и растяща. Промени за Източна Тракия не предвижда и примирието с Турция, подписано в Мудрос на 30 октомври 1918 г., а и Ньойския мирен договор, както и подписаната заедно с него на 27 ноември 1919 г. Конвенция за малцинствата.

 

 

част II - 1920 - 1923 г.

 

След края на Първата световна война тракийският въпрос става обект на международната дипломация. Конференцията в Сан Ремо, макар че има право само да предлага, решава да предаде Западна Тракия на Гърция и й съдейства да окупира Източна Тракия.

 

Севърският договор от 10 август 1920 г. между силите, победителки в Първата световна война, и Турция е подписан в условията на военни победи на Гърция над Турция и влиянието на прокламираните от Уилсън хуманитарни принципи. Този договор предвижда много права за бежанците и малцинствата, конкретно и за тези от Източна Тракия. Повярвалите

 

89

 

 

в клаузите на Севърския договор източно тракийски бежанци, окуражени от предстоящото приемане на България в ОН, тръгват към родните си места. Подпомогнати са и от българското правителство, което им е изпращало пълни вагони със семена за посев. Спомняха си го с благодарност. Спомняха си също така и разказваха, как гръцката страна се е опитала да не им разреши заселване по родните места и влизане във владение на собствеността си. Предлагали им заселване във вътрешността на Гърция. Разказваха как са се възпротивили. Направили си колиби в собствените си ниви и заявили, че ако не бъдат допуснати в родните си домове, ще се върнат в България. Гърция се принудила да се съобрази с международното право и да изпълни договореностите, които е поела. Немалко българи успели да се настанят в родните си огнища в Източна Тракия, на „имота си". Започнали да обработват собствените си ниви, които били запустели през седемгодишното изгнание на истинските им грижовни стопани.

 

Фронтовите победи на предвожданите от Мустафа Кемал турски войски променят международното отношение и към Източна Тракия, и към завърналите се там български бежанци. Външните министри на Англия, Франция и Италия на проведената си на 23 септември 1922 г. среща в Париж нотифицират, че „посрещат благоразположено желанието на Турция да окупира отново Тракия до Марица с Одрин". Подписаната в Мудания на 11 октомври 1922 г. „Военна конвенция между Съюзните сили и правителството на Народното събрание на Турция и това на Гърция" предвижда гръцките войски да изпразнят Източна Тракия за 15 дни (т. 5) и задължава правителството на Анкара да не прехвърля, нито да образува нови войски в Източна Тракия, докато не бъде подписан и ратифициран окончателен договор за мир (т. 13). С тези договорености на Муданското примирие се целяло да не бъдат повторени турските изстъпления през 1913 г. Завърналите се в Източна Тракия български бежанци, подгонени от спомените на ужасите от 1913 г., отново поемат бежанските пътища към България.

 

90

 

 

Изпреварвайки нарушилите т. 13 на примирието турски войски, те избегнали изстъпленията им, но не и тежката бежанска трагедия. Тя е описана в кореспонденцията на Хемингуей до „Торонто Дейли стар" (14 ноември 1922 г.). Озаглавил я е „Бежанци от Тракия" и съобщава:

 

„София, България: ... в удобния влак преживяното започваше да ми се струва нереално... В края на калната уличка, на която стояхме, се виждаше безконечното шествие от хора. Те се движеха по калдъръмения път, водещ от Одрин през долината на Марица... Вървях по пътя пеша 8 километра заедно с процесията на бежанците... Плоските каруци, теглени от волове, бяха отрупани със завивки и постелки... завързани прасета, майки, свити под одеяла с кърмачета. Отзад кретаха стари мъже и жени, хванати за задната част на каруците и едва си тътреха краката. Навели глави и вперили очи в пътя, те вървяха напред... бедни тракийски селяни, напуснали домовете си... От ума ми не излизаше тази ужасна, близо тридесет и два километрова процесия и страхотните неща, които видях през деня." (Едно от кърмачетата, за които става дума, е пишещата тази статия.)

 

На 22 ноември 1922 г. Ал. Стамболийски предоставя своето изложение на Лозанската конференция съответно за „Съдбата на бежанците от двете Тракии" и „Положението на малцинствата в двете Тракии". На заседанието, проведено на 26 декември 1922 г. той настоява бежанците да се завърнат по домовете си, като им се обезпечат правата на малцинства. Турският делегат Риза Hyp бей протестира срещу изслушването на българската делегация и напуска заседанието, разчитайки да му придаде нелегитимен характер. Безуспешно. Българската делегация докладва своето становище и подкомисията по малцинствата го отнася пред първата комисия на конференцията, която го обсъжда на заседанието си, на 9 януари 1923 г. Показателни са изявленията на Исмет паша, на английския представител лорд Кързън и на френския Бомар, описани в „Източния въпрос и нова Турция..." от Ив. Алтънов,

 

91

 

 

който е бил в състава на българската делегация.

 

Исмет паша настоява тези въпроси да не се разглеждат, защото били решени преди 10 години, още повече по време на общата война в Източна Тракия вече не е имало българи. Възражението на лорд Кързън, председателстващ заседанието, е изразено във въпроса му: „Защо се показвате толкова немилостиви към българите от Източна Тракия? Българите са в Източна Тракия по-рано от вас." А Бомар възкликва: „ Вашата реч не бе освен един категоричен отказ. Вие не искате дори и да се занимаете с въпроса за завръщането на българите от Източна Тракия. Това е печално."

 

Ясно е, че дори представителите на Англия и Франция, срещу които България воюваше, оценяват турската позиция като несъстоятелна, несправедлива и недопустима от гледна точка на международното право. Но тази позиция продължава и до днес.

 

На 24 юли 1923 г. заедно с Лозанския мир е подписана и .,Конвенция относително границите на Тракия", която включва Източна Тракия в Турция.

 

 

част III - след 1923 г.

 

С подписването на Лозанския договор - последния от петте мирни договори на Версайската система, проблемите на българските източно-тракийски бежанци са отново дипломатически въпрос между България и Турция. Правителството на Мустафа Кемал - Ататюрк се стреми да нормализира дипломатическите си отношения с държавите, които не са подписали Лозанския договор. Нова Турция - приемница на Османската империя, цели да се освободи от наследените задължения. С оглед на това Турция настоява пред България наред с Договор за приятелство да бъде подписан и един Протокол, който да урежда взаимните им имуществени и финансови въпроси. Въпреки инструкциите на българското правителство,

 

92

 

 

първо да бъде сключен само Договор, преговорите започват под условие за подписване и на Протокол като неразделна част на договора. Подписани са заедно на 18 октомври 1925 г.

 

В Договора, известен като Ангорски договор, е изразено съгласие на двете държави да установят дипломатически отношения съобразно с принципите на международното право (чл. 2).

 

В Протокола е договорено право за завръщане по родните места на бежанците, прогонени преди 5/18 октомври 1912 г. (чл. Б) и връщане на имотите им (чл. Г). Тези права са осакатени още със самия чл. Б Там в противоречие с международното право, е регламентирано, че за всяко заявено желание за завръщане „Турското правителство си запазва пълна свобода да даде или да откаже за всеки отделен случай своето съгласие". Още по фрапантен е случаят с чл. В. Той лишава от собствеността им българите, които са се „изселили" в периода 5/18 октомври 1912 г. - 18 октомври 1925 г. и постановява същата да „остане собственост" на турската държава. Нарушаването на международното право е задълбочено с неправилно тълкуване на цитирания чл. В - в групата на „изселилите се" причисляват бежанците, избитите и загиналите. Така всичките имоти на българите от Източна Тракия абсолютно незаконно са третирани като имоти, които „остават собственост" на турската държава. Очевидно подписалите Протокола Симеон Радев и Тевфик Кямил са съзнавали, че са създали и подписват много абсурди в Протокола, та са включили и чл. 3, според който: „Мъчнотиите, които биха изникнали по прилагането на настоящия Протокол, ще бъдат предмет на дипломатически преговори между двете правителства." Мъчнотиите не закъсняват. По искане на турската страна в 1927 г. и със съгласие на българската страна през 1928 г. приложението на Протокола е преустановено до достигане на „единно тълкуване на чл. В". С последния акт всички права на българите от Източна Тракия, включително и тези, по които

 

93

 

 

нямаше спорове, са поставени в клинична смърт, продължаваща вече 72 години.

 

Направеният дотук преглед на събитията и документите е отговор по същество на въпросите, които поставихме в първата част. Анализът и обобщенията им доказват:

 

I. Гърция е допуснала български бежанци, които са пожелали да се завърнат в Източна Тракия и ползват имотите си там , защото е зачитала международното право и договореностите, които е поела. Защото се е съобразявала с международната интервенция в защита на малцинствата.

 

II. Турция не е допуснала и не допуска завръщане на български бежанци от Източна Тракия и незаконно ползва техните имоти там, защото не зачита международното право и не спазва договореностите, които сама е поела. Защото се противопоставя на международното право.

 

III. Бежанската участ на българите от Източна Тракия е толкова тежка, защото те са жертва както на системно узаконявана несправедливост, така и на неприлагане на узаконената, макар и нищожна, справедливост.

 

Известно е, че нашите тракийски права са неотменими, пък и несправедливостта не може да бъде вечна. Променят се нравите, мисленето. Променя се светът. Не са редки случаите, когато правдата побеждава несправедливостта. Ще припомним някои от тях:

 

• Изминаха векове от инквизицията на католическата църква над Дж. Бруно, над Галилей и едва сега тя се извини за престъпленията си. Счита се, че тя дължи извинение и за случаите, когато безучастно е наблюдавала престъпления към човечеството, както при холокоста.

 

• Решението на съда при авторитетното лондонско кралско общество отнема в 1712 година интелектуалната собственост на Лайбниц в областта на диференциалното смятане и я присъжда на Нютон - тогавашния председател на същия съд. След повече от 150 години същата институция разглежда цялата

 

94

 

 

документация по случая, ревизира първото решение и го променя като признава приноса на Лайбниц.

 

• Съвременници сме как стабилната швейцарска банкова система ползва влоговете на преследваните и избити от хитлеровия фашизъм евреи по време на Втората световна война. Едва сега, 55 години след края на войната, това беззаконие се премахва в условията на съвременна трактовка на човешките права.

 

Изброяването на тези примери звучи като отклонение от темата, но не е така. Те са окуражаващи и поучителни за избора на средствата в нашата борба. Ние опровергахме манипулационното тълкуване на чл. В, според което турската държава се считаше за собственик на всичките ни имоти в Източна Тракия, заграбени от нея в периода 1912 - 1925 г. Приведохме международни документи, които доказват, че и тези имоти са със запазено право на частна собственост за българите. Тази истина беше популяризирана. Тя застави ширещите се около 1990 г. медийни обвинения, че българската страна е длъжник на изселниците в Турция да заглъхнат. Освен това цитираното доказателство слага край на различията в тълкуването на чл.В и ще прекрати узаконения в 1928г. мораториум на приложение на Протокола от 1925 г.. Също така то може да приведе в действие договореностите в Протокола Башев — Чалаянгил от 1966г. и тези на договора за приятелство, подписан в 1992 г. от Ф. Димитров и С.Демирел. В последните 10 години наблюдаваме активиране на дейността в тази насока. Започнаха преговори на двустранно правителствено ниво. Министър председателя Иван Костов ни увери, че „Правителството ще продължи да отстоява интересите на тракийските българи", (в. „Тракия", 17 декември 1998 г.)

 

Поради настъпилия завой в преговорите ВИК на СТДБ организира и проведе много инициативи, включително с искания към международните институции за съдействие.

 

Убедени сме, че международните институции и международната

 

95

 

 

общност ще преодолеят безразличието си към нашата бежанска участ и ще съумеят да въздействат на турската страна да удовлетвори нашите потъпкани човешки права, както това е станало в 1920 г. с Гърция.

 

В. „Тракия", бр. 10, 11,12 от 2000 г.

 

96

 

 

 

18. ЗА ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ИЗТОЧНА ТРАКИЯ В ЕДИН СБОРНИК ОТ ФОТОТИПНИ ПУБЛИКАЦИИ

 

 

В поредното издание за „БЪЛГАРСКО ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО" на „Глобус 91" - 1998 г. четем: „Тази книга ни зове да осъзнаем и изпълним своя дълг". (стр. 2) Поместените в сборника материали, особено десетте фототипни публикации, могат да имат съществен принос в изпълнение на нашия дълг към всички поробени български земи и прокудените български чеда. Неясно защо само за Източна Тракия нищо не се съобщава. Това се разбира още от заглавията на фототипните публикации:

 

1. Г.С. Раковски, ПРЕСЕЛЕНИЕ В РУСИЯ ИЛИ РУСКАТА УБИЙСТВЕНА ПОЛИТИКА ЗА БЪЛГАРИ-ТИ 1886.

 

2. Никола Филипов, БЪЛГАРСКО ИЗСЕЛВАНЕ В ЧУЖБИНА ОТ ПАДАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ ПОД ТУРСКА ВЛАСТ ДО НОВО ВРЕМЕ - 1937.

 

3. Петър Ст. Коледаров, БЪЛГАРЩИНАТА В МАЛА АЗИЯ - 1940

 

4. Петър Атанасов, БЪЛГАРИ В ПРИАЗОВИЕТО - 1941.

 

5. Вл. Дякович, БЪЛГАРИТЕ В БЕСАРАБИЯ - 1930.

 

6. Петър Коледаров, ДУХОВНИЯТ ЖИВОТ НА БЪЛГАРИТЕ В БАНАТСКО - 1938.

 

7. Яку Ронков, ИСТОРИЯ НА БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ - 1938.

 

8. К. Пърличев, СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912 - 1915) - 1918.

 

9. Анастас Сп. Разбойников, ОБЕЗБЪЛГАРЯВАНЕТО НА ЗАПАДНА ТРАКИЯ (1919 - 1924) - 1941.

 

10. РУМЪНСКИТЕ ЖЕСТОКОСТИ НАД ОТВЛЕЧЕНОТО ДОБРУДЖАНСКО НАСЕЛЕНИЕ В МОЛДОВА - 1918.

 

97

 

 

Няма заглавия за Източна Тракия и историята й. Няма ги нейните духовни просветители и апостоли на свободата. Като забравени от Бога са нейните изстрадали чеда. А прочита на публикацията навява още по-голяма печал.

 

- Пренебрегнато е изцяло Преображенското въстание от 1903 г. в Одринско. Все едно, че там не е имало нито Петрова нива, нито въстание, нито борби и жертвените заточвания, нито изселвания.Като че ли Илинденско-Преображенското въстание се е осъществило само в първата си фаза — само като Илинденско въстание в Македония. Такова впечатление се създава, защото това македоно-одринско въстание участва в сборника единствено в текста: „Както се знае македонските българи извършиха редица въстания за своето освобождение, които биваха жестоко потушавани от турците. Подир тези въстания, особено след Илинденското през 1903 г. хиляди македонци се изселиха в чужбина", (стр. 18 на публикацията под № 8.) Само толкова за това славно въстание, което по думите на Андрей Пантев, произнесени на Петрова нива в 1999 г. е „... една модерна национално освободителна революция с идейна, организационна и дипломатическа подготовка", „... въоръжена, но цивилизована инициатива" и по нататък: „Само жертвеното мъченичество на Илинден и Преображение в третото лято от новия век предизвикаха онзи гневен резонанс отвъд Ламанша и отвъд Атлантика, сравним единствено с пробългарската агитация по света след април 1876 година. След Съединението от 1885 г. това бе третото мащабно усилие на българите за етно-държавна реализация адекватна на тяхното териториално разпространение и роля в културно-историческата реалност на полуострова."

 

- Аналогично са пренебрегнати и балканските войни през 1912 г. — 1913 г.. В сборника са поместени само събития, подвизи, жертви, изселвания на българите от Македония. Нима подвизите на българските войни и Одринското опълчение, прославили Родината ни в целия свят при завладяването на непревземаемата Одринска крепост могат да не бъдат отбелязани,

 

98

 

 

а жертвите отминати. Защо са забравени славните битки при Лозенград, Люле Бургас, Бунар Хисар, Булаир...? Защо са премълчани изгорените села: Османлий, Булгаркьой, Пишманкьой. Защо в сборника не е споменато нищо за нямащото равно на себе си обезбългаряване на Източна Тракия, извършено в условия на истински геноцид?

 

Защо такова отношение при наличието на готови за фототипни публикации материали като „Карнегиевата анкета на Балканите през лятото и есента на 1913 г., „Разорението на тракийските българи през 1913 година", проф. д-р Л. Милетич и други.

 

Нима за духовния живот на източно-тракийските българи не трябва да бъде отредено достойно място? Нищо не е споменато за първия български екзарх Антим I, който е роден в Лозенград, за престижните български гимназии в Одрин, за това че във всички български села е имало български училища и църкви, че източно-тракийци са увековечили борбите си за българско училище и църква и в песните си за „любовта на източно-тракийските българи към учение и писменост".

 

За жалост Източна Тракия липсва и в следващото издание - сборника „Глобус 91 — 1999 г..

 

Ние сме наясно, че съставителите на сборника са в правото си да избират материалите за него. Но при такова цялостно отсъствие на Източна Тракия, и то единствено нейно отсъствие, те не могат да изпълнят предначертаната си цел за „...повик към нашата заспала национална съвест", (стр. 2);

 

Нашето българско историческо наследство ще остане ограбено докато историята на Източна Тракия не заеме наред с другите своето достойно заслужено място.

 

12.05. 2000 г.

 

99

 

 

 

19. ЗАЩИТА НА ИСТИНАТА ЗА ЧАСТНИТЕ БЪЛГАРСКИ ИМОТИ В ТУРЦИЯ

 

 

Проблемът за частните български имоти в Турция, заедно с третиращият ги Протокол от Ангорските договорености, подписани на 18 октомври 1925 г. (Д.В. бр. 110 от 1926 г.), са отново изключително актуални. Истината е известна: всички български поданици (освен доброволно изселилите се в периода 1912 — 1925 г.) са със запазено право на собственост върху имотите си в Турция. Тази истина е доказана по неопровержим начин и въз основа на Ангорските договорености от 1925 г.

 

Но някои текстове от книгата на проф. Манчев „Националният въпрос на Балканите", София, 1999 г. внушават, че всички частни български имоти в Турция са станали собственост на турската държава по силата на „договор от 1925 г.".

 

Възниква въпросът дали трябва да се реагира срещу тази теза докато тя, макар и публикувана от издателство на БАН, е само лично мнение на проф. Манчев без да е доказана и не се визира в официален документ. Отговор на този въпрос намираме в предговора на самата книга. В него авторът заявява, че се ласкае от мисълта неговият труд да се ползува „и от държавници и политици" (стр. 8). Същевременно предупреждава: „Разбира се, политика може да се води и без да се държи сметка за историята, или като се изопачава историята, но такава политика обикновено стига до фатални грешки и провали" (стр. 5). И тъй като лансираната в книгата теза е изградена върху волно или неволно изопачени исторически факти и клаузи на Ангорските договорености от 1925 г., тя би могла да доведе до „фатални грешки и провали". За предотвратяване възможността от такива последици, нямаме право да подценяваме тезата от книгата и да я отминем с мълчание, защото била само лично мнение. Считаме, че трябва да реагираме преди изопачаванията да са били ползвани от наши или чужди

 

100

 

 

 държавници и политици. Преди да е станало късно.

 

Ако някой, все пак, приеме лансираната в книгата теза, неминуемо трябва да приеме и абсурдния извод: всички експерти, политици, държавници от българска и турска страна, които се занимават с разглеждания проблем, са обсъждали и продължават да обсъждат несъществуващи в Ангорските договорености права.

 

Подчертаваме, че българските права са гарантирани на правно-договорна основа. Ангорските договорености не лишават българските поданици от право на собственост върху имотите им в Турция. Напротив, те гарантират правото им на собственост, включително и полагащите им се от тях приходи, наеми и лихви, възлизащи на милиарди долари. Нито един от ощетените българи не е обезщетен поради това, че турската страна едностранно не изпълнява договорите. Заслужава внимание и факта, че в последните години сме свидетели на опити да бъдат заличени всичките български права. За съжаление този път в българска публикация от български автор. Поради това си позволяваме да сезираме нашите институции, които имат отношение по разглеждания проблем. Към това ни задължава и обстоятелството, че същият проблем е поставен пред ЕС и получихме уверение от Президента на Европейската комисия Романо Проди, че развоя му ще бъде следен.

 

Верността на нашите твърдения се доказва чрез съпоставка само на няколко текста от книгата със съответстващите текстове на Ангорските договорености от 1925г.

 

В приложение, предоставяме, изработена от нас, такава съпоставка.

 

София, 14 октомври 2000 г.

 

101

 

 

19-1 ПРИЛОЖЕНИЕ

 

Съпоставка към „Защита на истината за частните български имоти в Турция"

 

 

В книгата на проф. Кръстьо Манчев „Националният въпрос на Балканите", София, 1999 г. има не малко текстове, които са в противоречие с истината и то в ущърб на националните български интереси.

 

Първо: На стр. 248 в т. 3 „За собствеността" четем: „И в това отношение договорът от 1925 г. е по-неизгоден от Цариградския мир от 1913 г. — единият признава правото на прогонените българи да разполагат с останалите им в Турция имоти, а другият ги лишава от това право. Това положение официално се фиксира за Одринска Тракия: Недвижимите имоти на българите от тази област, изселили се в България, през периода 1912 г. — 1925 г. стават собственост на турската държава..."

 

Твърдим, че „договорът от 1925 г." не лишава прогонените българи да разполагат с останалите им в Турция имоти. А и не би могъл съгласно международните норми, отнасящи се за хората със статут на бежанци, за каквито са международно признати прогонените от Турция българи. В разглеждания цитат има някои съответстващи на истината факти, но са използвани съвършено некоректно . Например, частният и документално верен случай (от чл. В на Протокола от 1925 г.) за „изселили се „ само през периода 1912-1925 г. и само от Одринска Тракия българи е отнесен към общ, при това несъществуващ в договора, случай за всички „ прогонени българи „. Това е опасна и вредна за българските интереси заблуда, възприета и подсилена и в други текстове на книгата.

 

Второ: На стр. 247, т. 2 „За поданството" четем: „ Турция признава за български поданици всички свои бежанци преселили се от нейна територия в България от започването на Балканската

 

102

 

 

война през 1912 г. до подписването на Българо-Турския договор през 1925 г. България от своя страна признава за турски поданици мюсюлманите, изселили се от нейна територия през същия период от време и отишли в Турция. От това положение следва, че българите от Одринска Тракия обявени за български поданици, губят право за завръщане в родните си места — право, което им се признава по Цариградския мирен договор между България и Турция от 1913 г. Така България официално признава фактическото положение на обезбългаряване на Одринска Тракия"; цитираният текст съответства до известна степен на текста от ал. 1 на чл. „Б" от Протокола, видно при съпоставянето им.

 

Чл. „Б" ал. 1 гласи: „Турското правителство признава качеството на български поданици на всички българи, родени върху територията на Турция от 1912 год., които след като са се изселили от България до подписването на настоящия Протокол са придобили българското поданство въз основа на вътрешното законодателство в сила в Царството. „

 

Ще коментираме текста в три насоки:

 

1. Думата българи от чл. „Б" е подменена в книгата с думата бежанци. Тази подмяна съдейства за внушението, че имотите на бежанците остават собственост на Турската държава наред с имотите на изселилите се от Европейската територия на Турция през периода 1912 Г.-1925 г. Подчертаваме, че термина „бежанци" не участва никъде в Ангорските договорености от 1925 г. Същото се отнася и за термина „прогонени българи".

 

2. Не е ясно защо е подменен и смисълът, в който е употребена годината 1912 . В чл."Б", тя определя територията на Турция, а в книгата — периода на преселването от Турция.

 

3. Заслужава внимание и извода на проф. Манчев, че щом Турция е признала придобитото българско поданство, то следва, че българите „губят право на завръщане по родните си места", а не споменава, че такъв извод трябва да касае и мюсюлманите, които са придобили турско гражданство.

 

103

 

 

Трето: На стр. 254 в книгата се твърди, че : „След 1925 г. за български бежанци от Източна Тракия вече не става дума ".

 

Тенденцията е прозрачна. Щом не се е говорело за бежанци — няма проблем за бежанци и имотите им. Следователно, няма претенции към Турция от българска страна.

 

В действителност и след 1925 г. непрекъснато „става дума" и „за български бежанци от Източна Тракия", което е отразено в изобилие от документи. Например: Протокола на ОН и Закона за бежанския заем от 1926 г., стенограмите на НС , меморандуми, петиции, декларации...

 

Разгледаните тук текстове, а и други от книгата , успяват да създадат неправилно впечатление, че всички частни български имоти в Турция са собственост на турската държава съгласно „договор от 1925 г.".

 

Колко далеч от истината е написаното по разглеждания проблем в книгата на проф. Манчев най-убедително се разбира при прочита на още няколко автентични текста на Ангорските договорености от 1925 г. (ДВ бр. 110 от 1926 г.), а именно:

 

1. Чл. „Б", ал. 4 стр. 3: „Разбира се, че турските и български поданици от двете гореспоменати категории запазват правата на собственост върху имотите си, находящи се респективно в България и Турция, освен категориите поменати в чл. „В".

 

2. Чл. „В", стр. 3: "Недвижимите имоти, от какъвто и да е вид, принадлежащи на българите от Европейската територия на Турската Република, с изключение на Цариград, които са се изселили в България след 5/18 октомврий 1912 г. до подписването на настоящия Протокол ... ще останат собственост на държавата, в чиято територия те се намират".

 

3. Чл. „Г", стр. 4: „Недвижимите имоти от какъвто и да е вид, находящи се .... В Турция и принадлежащи на български поданици, които остават извън приложението на предидущия член, ако законните им собственици не ги владеят понастоящем, ще бъдат върнати на тези последните, на правоимащите

 

104

 

 

или на техните пълномощници. Всички мерки и изключителни разпореждания, които по каквато и да е било причина са били приложени върху тези имоти, ще бъдат отменени веднага след влизането в сила на настоящия Протокол.

 

Приходите от имотите, които са били секвестирани, ще бъдат изцяло внесени на техните собственици.

 

В случай, че имотите са заети от заселници или от местни жители, на заинтересуваните собственици ще бъде даден един справедлив наем."

 

4. Протокол относно тълкуването на чл. „Г" — стр. 5: „... Признавайки ползването от едно по-точно определение смисъла на чл. Г от протокола — приложение за да не остане никакво съмнение върху взаимната добра воля на техните Правителства, те заявяват, от тяхно име ,че връщането на имотите, предвидено в клаузите на този параграф, ще бъде извършено без да бъде повдигнато от едната или другата страна никакво възражение".

 

София, 14 октомври 2000 г.

 

105

 

 

 

20. НЕПРАВИЛНОТО И ВРЕДНО ТЪЛКУВАНЕ НА „АНГОРСКИЯ ДОГОВОР" ПРОДЪЛЖАВА

 

 

Известно е, че Протоколът от Ангорските спогодби от 1925 г. е правно-договорна основа на българските имотни претенции към турската страна. Недопустими са публикации и мълчаливото им отминаване, особено от вестник „Тракия" на неправилни негови тълкувания.

 

В статията „Ангорският договор - същественото в него", поместена в бр. 21 от 9 ноември 2000 г. на в. „Тракия" непосредствено след цитат на чл. „Г" от Протокола на Ангорските спогодби четем: „От този параграф се ползват с права на собственост и стопанисване на имотите си само изселилите се преди 1912 г." Това е не само неправилно тълкувание на чл. „Г". То е в пълно противоречие със същността на Ангорските договорености и е във вреда на националните български интереси.

 

Публикуваното неправилно тълкувание на чл. „Г" задължава да бъде повторено, за кой ли път, че чл. „Г" гарантира права на собственост и стопанисване за имотите, заграбени от турската страна, чиито собственици (респективно наследници) български поданици са:

 

1. Наследници на избитите и загинали при прогонването им от Турция българи;

 

2. Всички оцелели бежанци от Турция, включително и тези, които са насилствено прогонени от европейската територия на Турция в периода 1912 — 1925 г..

 

3. Изселили се от неевропейската и от европейската територия на Турция, ако изселването им е преди 1912 г. или след 1925 г.

 

Посочените по-горе лица отговарят на изискванията на чл. „Г" за „български поданици", които „не владеят понастоящем"... имотите си „нахождащи се в Турция". Затова те имат право да се ползват от разпоредбите на чл. „Г", регламентиращи да им „бъдат върнати имотите", да им бъдат „заплатени" полагащите им се „приходи" и „наеми".

 

Изглежда, че е необходимо да бъде повторено, че единствените

 

106

 

 

имоти в Турция, за които Ангорските договорености не гарантират право на собственост и стопанисване за българските поданици са имотите на „...българите от европейската територия на Турската Република, с изключение на Цариград, които са се изселили в България след 05/18 октомври 1912 г.... до 5 октомври 1925 г." Само и единствено за тези имоти на доброволно, по своя воля, изселили се българи българското и турското правителства са се договорили, че ще останат собственост на турската държава. (Обръщаме внимание, че в чл. „В" от Протокола е регламентирано: „ще останат собственост", а не „ще станат собственост" както неправилно е цитирано в статията. Също в цитат на чл. „В", написаното „...принадлежащи на българите в европейската територия на Турската република..."променя автентичния текст „...принадлежащи на българите от европейската...")

 

Учудващо е как не се е разбрало, че публикуването на цитираното по-горе неправилно тълкувание на чл. „Г", присъждащо права на собственост и стопанисване само на изселилите се преди 1912 г. изключва права за почти всички български поданици, чиито имоти са в Турция. Между тях са и малоазийските българи, прогонени през 1914 г. — т.е. след 1912 г.

 

Необяснимо е как е намерила място във в. „Тракия" публикация, която преиначава правно-договорната основа на българските претенции към Турция и е против позицията на Съюза на тракийските дружества в България, изградена върху правилното тълкуване на клаузите на Ангорските договорености. Тя участва в официалните документи, които ръководството на СТДБ предостави на правителството и парламента на нашата страна, на Европейския съюз, на Съвета на Европа. Същата е многократно популяризирана от председателя на СТДБ г-н Костадин Карамитрев в средствата за масова информация. Всичко това изисква изключително коректно отношение към документите по проблема за българските имоти в Турция. Коректността е особено задължителна за публикациите във вестник „Тракия".

 

20.11. 2000 г.

 

107

 

 

 

21. ОТНОСНО НЕПРАВИЛНОТО ТЪЛКУВАНЕ НА ЧЛ „Г" ОТ АНГОРСКИТЕ СПОГОДБИ

 

(Докладна записка от Папани Козарова — София)

 

До:

Председателите на Дружествения съвет

и на Ревизионната комисия на дружество „Тракия" в София

г-н Еньо Димитров и г-н Йовко Раканов

и

Копие: г-н Димитър Бишев - Стара Загора

 

 

Уважаеми г-н Димитров и г-н Раканов,

 

Уведомявам Ви, че публикацията „Ангорският договор - същественото в него" във в. „Тракия" бр. 21 от 09. ноември 2000 г., стр. 4, съдържа неправилно тълкуване на чл. „Г" от Протокола от Ангорските спогодби от 1925 г., според което „ ... само изселилите се преди 1912 г...." имат право на собственост на имотите си в Турция; съдържа и неточно цитиране на чл. „В" - вместо „останат" в цитата е „станат" и вместо „от" в цитата е „в"

 

При разговора ми с г-н Д. Шишманов, на 23 ноември т.г. разбрах, че усилията ми за поправяне на горните неточности са напразни, че твърденията ми се възприемат като неправилни. И тъй като съпротивата срещу възприетото в 1995 г. правилно тълкуване на Протокола продължава в средите на редакционния съвет на в. „Тракия" предлагам случая с цитираната публикация да бъде разгледан на заседанието на 7 декември т.г. и да се обсъдят следните предложения:

 

1. На съвместно заседание на Дружествения съвет, ревизионната комисия и Редакционния съвет на в. „Тракия" да бъдат

 

108

 

 

разгледани автентичните текстове на Протокола от Ангорските спогодби от 1925 г. и позицията на СТДБ от 12 януари 1998 г. и от 9 юли 1996 г.

 

2. Редакционният съвет да публикува редакционен коментар относно публикацията от 9 ноември т.г., съобразно с посочените по-горе в т. 1 документи, както и обяснение за причините на посочените неточности от публикацията.

 

Считам за необходимо да допълня, че на 26 ноември т.г. разговарях с автора Димитър Бишев. Същият ми каза, че и той не е доволен от публикацията и ме попита: „Ти ли я редактира?". Това ми дава основание за извод, че в разглежданата публикация има недопустима редакторска намеса. За такъв извод съдействат и случаи с мои статии. Ще спомена само за бр. 10 от 18 май 2000 г., където термина „ректификация" от моя текст е подменен с „ратификация".

 

Чувствам се задължена да предам съжалението на г-н Бишев, че в статията си е пропуснал да подчертае, че термина „бежанец" не участва никъде в Ангорските спогодби, че опитите му да поправи този си пропуск са останали без резултат и че би бил доволен ако се публикува такова допълнение.

 

 

Приложение:

 

„Неправилното и вредно тълкуване на „Ангорския договор" продължава". - предадена на 21 ноември т.г. за Редакционния съвет на в. „Тракия" посредством г-н Комнев.

 

София, 30 ноември 2000 г.

С уважение: П. Козарова

 

109

 

 

 

2001

 

22. КНИГА В ЗАЩИТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ИНТЕРЕСИ

 

 

Пред нас е юбилейната, 50-а книга на доц. д-р по право Борислав Йотов „Империите са мъртви — България е още жива". В нея авторът споделя тезата си, че съществува вековен злокобен план-сценарий за унищожаване на България. С болка пита „Ще успеят ли?" и призовава към съпричастност за противодействие. Авторът разкрива ролята на външните и вътрешните фактори в изграждането и изпълнението на този план, проследявайки аналитично събития и документи от далечното минало до наши дни. Авторът често определя изводите си като лично мнение, което подлежи на дискусия. Но тъй като той изгражда възгледите си въз основа на автентични правни документи, в които България е страна (два от тях — Ньойският и Ангорският договори са приложени в книгата), съпоставяйки ги с международните принципи и норми — воден от добронамереност към истината, с професионализма на специалист по международно право, личното мнение на доц. д-р Борислав Йотов прераства в убедително обективно становище. Това становище поражда съпричастност, размисъл и желание за личен дял в защита на родните български интереси.

 

Книгата съдържа три части.

 

В първата част авторът коментира противоправния характер на Ньойския договор за мир и заложените в Ангорския договор за приятелство юридически мини. Прави задълбочен анализ на Споразумението с НАТО. Подобаващо място е отделено на негативите в прехода през последните 12 години. Изписани са и страници относно възможностите ни за противодействие: мъдростта на народа и неизчерпаемият български интелектуален потенциал. В тази насока са цитирани думите на американския президент Джордж Буш-младши: „Как ще ги стигнем младите българи в областта на науката и образованието" — думи, изречени по повод взетото първо място по математика на шестата балканска олимпиада в Кипър

 

110

 

 

през юни 2001 г. за ученици до 15 години.

 

Втората част на книгата е посветена на Ньойския договорВ потвърждение на тезата за злокобен план-сценарий, авторът ни информира за политическия надзор над българската делегация, за пълната й изолация, за физическия, психологическия и политическия диктат, при който е подписан договора. Все условия, които заедно с противоправния характер на договора го правят невалиден, нищожен и дават основания за отмяната му чрез мирна ревизия, предхождана от една международна конференция.

 

Третата част на книгата третира нерешените проблеми на бежанците от Източна Тракия и Мала Азия чрез позоваване на Ангорските спогодби от 1925 г. Авторът установява и доказва, че договореностите в тях са били създадени, за да защитят и гарантират интересите само на турците, останали да живеят в България след 1878 г. Много страници в книгата си авторът отделя за юридическата обосновка на различието между двата правни института — бежанци и изселници, съобразно с международно-правната доктрина. В тази светлина доц. Йотов обяснява, че в Ангорските спогодби българите бежанци неправомерно са наричани „изселили се", за да ги определят като изселници. В съответствие с това той предоставя „юридически анализ, направен във висша степен с научна добросъвестност и воля" на Протокола от Ангорските спогодби. С този анализ и фактическото неизпълнение на разпоредбите, гарантиращи българските права, авторът обосновава по безспорен начин необходимостта от свикване на Международна конференция и за Ангорските спогодби, и за поставянето на проблема пред Международния съд в Хага.

 

В тази книга проблемите на бежанците от Източна Тракия са разгледани с професионалност и емоционалност, в съотвествие с Истината, Закона и Морала. Книгата на доц. Йотов е алтернатива на изопачаванията на истината. Тя е необходима за защита на националните български интереси.

 

В. „Тракия", бр. 19, 11 октомври 2001 г.

 

111

 

 

 

23. СОФИЙСКОТО ТРАКИЙСКО ДРУЖЕСТВО И БЪЛГАРСКИТЕ ИМОТИ В ТУРЦИЯ

 

 

Проблемите, свързани с имотите на българите, насилствено изгонени от Източна Тракия и Мала Азия, винаги са били в центъра на вниманието на организираното тракийско движение. Софийското дружество също работи по тях още от създаването си. В последно време то активизира дейностите си съобразно с изискванията на Решение на Министерския съвет № 416 от 12 октомври 1992 г. за взаимните имуществени и финансови въпроси между Република България и Република Турция.

 

Конкретната заслуга на Софийското дружество по разглеждания проблем е в разработките, които бяха направени и своевременното им предоставяне на обществените и държавните институции.

 

Разработките се осъществяват в резултат на Лозенградската и Одринската секции към дружеството. Те изградиха комисия със задача да работи по проблема. В нея участваха председателят на дружеството инж. Тодор Герджиков, председателите на секциите Янаки Кирязов и Веса Кристиянова и членове: Папани Козарова, Виолета Галънска и Петър Германов.

 

По въпроса за българските имоти в Турция в студио „Тракия" бяха изнесени докладите: „Ангорският договор и правата по него" на 20 февруари 1995 г. от проф. Стайко Трифонов, „Относно правото на собственост на бежанците от Източна Тракия, които турците изгониха от родните им огнища през периода 5-8 октомври 1912 - 18 октомври 1925 г. от Папани Козарова, на 6 март 1995 г., „Тракийският проблем по време на Сговора" от доц. Ангел Капсъзов, на 3 април 1995 г., „Международни и дипломатически актове, определящи основанията за удовлетворяване на исканията на бежанците от Източна Тракия и Мала Азия за решаване на проблема" от Еню

 

112

 

 

Димитров, дългогодишен завеждащ отдел „Турция" в Министерството на външните работи, понастоящем председател на дружеството, на 27 ноември 1995 г., „Международно-правни аспекти на тракийския въпрос и уреждане на имуществените ни претенции" от проф. Александър Янков, на 7 април 1997 г., „Достойно отстояване на имуществените ни и финансови претенции към Република Турция в съответствие с истината, при зачитане на закона" от Папани Козарова на 1 март 1999 г.

 

В. „Тракия", бр. 18 от 27 ноември 2001 г.

 

113

 

 

 

24. КНИГА ЗА БЪЛГАРИЯ

 

 

В своята 50-та книга „Империите са мъртви — България е още жива" доц. д-р Борислав Йотов картинно и емоционално ни пренася в красотата, необятността и величието на родината ни.

 

Основната мисъл, която тревожи авторовото съзнание, е предположението му, че от векове наред съществува зловещ исторически план-сценарий за унищожаване на България като независима самостоятелна държава и трансформирането й в международен протекторат с тенденция за окончателното й ликвидиране като субект на международното право и превръщането й в архаично историко-географско понятие. Тази мисъл определя целта на автора да напише книга за България, импулсираща противодействие срещу опасните тенденции, и да предизвика у всички ни осъзната съпричастност. За постигане на целите си Борислав Йотов анализира събития и документи от миналото и настоящето ни. Доказва правонарушенията в тях и сочи механизмите за отстраняването им съобразно международното право. Съобщава кои са виновниците за изпълнението на този злокобен план. Търси изход от тежките последици на миналото, от съвременните пагубни процеси и го открива в историческата мъдрост на българския народ, в неизчерпаемия български интелектуален потенциал. В подкрепа на това авторът цитира възгласа на настоящия президент на САЩ Джордж Буш-младши, който, впечатлен от младите български математици, възкликва загрижено: „Как ще ги стигнем младите българи в областта на науката и образованието".

 

Книгата съдържа три части и автентичните текстове на Ньойския договор от 1919 г. и на Ангорския - от 1925 г. Авторът подчертава, че тези договори са основният повод, за да напише книгата си. В първата част са разгледани твърде разнообразни въпроси, показващи същността и размаха на средствата,

 

114

 

 

които са използвани срещу България. Провежданият през последните 12 години преход е оценен като политика на социален геноцид по смисъла на чл. 2 буква „В" от Конвенцията на Организацията на обединените нации от декември 1948 г., защото държавата е абдикирала от задълженията на социалната си функция. Споразумението с НАТО от 21 март 2001 г. относно транзитното преминаване на сили и личен състав на НАТО е определено като стъпка към ликвидиране на държавния ни суверенитет. Авторът подчертава, че има юридически изход от тази тежка ситуация. Особено внимание е отделено на българския геном и ерозиращите го процеси през продължителните години на политическо заробване с упражнявания икономически и политически геноцид.

 

Във втората част на книгата е разгледан Ньойският договор от 1919 г. Авторът изтъква, че същият е сключен при нарушени условия за водене на преговори: при пълна изолация на българската делегация, при физически, психологически и политически диктат на силата над правото. Борислав Йотов разглежда нарушенията на чл. 48 от договора: съгласно неговите разпоредби България се отказва от своите права над Западна Тракия в полза на Главните съюзени и сдружени сили, а тя е предадена на Гърция, без да е отменен чл. 48. Осуетен е излазът на България на Егейско море. С юридическия си анализ авторът доказва, че договорът трябва да бъде подложен на мирна ревизия, предшествана от разглеждането му на международна конференция по искане на България.

 

Третата част на книгата е посветена на нерешените проблеми, свързани с частните български имоти, които са на територията на Турция. Авторът препоръчва свикване на международна конференция, която да застави Турция да изпълни задълженията си в съответствие с международното право, включително и с българо-турските Ангорски спогодби от 1925 г. Ако това се окаже недостатъчно, Борислав Йотов изразява »... категорично становище, че Република България следва да сезира Международния съд на Организацията на обединените

 

115

 

 

нации в Хага". Във връзка с това детайлно се анализират почти всички клаузи на 5-те документа от Ангорските спогодби. Изключително полезна в това отношение е юридическата обосновка на различието между изселници и бежанци. Съгласно чл. „В" от Ангорските спогодби, имотите в Източна Тракия на българите, които „са се изселили" от там през периода 1912 Г.-1925 г., „остават собственост" на турската държава. Но всъщност турската държава е присвоила и ползва тези имоти незаконосъобразно, защото те не са имоти на „изселили се", а на изгонени бежанци, чието право на собственост е запазено и по силата на утвърдените принципи и норми на международното право.

 

В книгата е поместен пълният текст на „Позиция на Съюза на тракийските дружества в България относно имотите на тракийските българи от Източна Тракия и Мала Азия и претенциите към Република Турция" заедно с 5-те й приложения справки за имотите и оценките им по курса на щатския долар от 1983 г. Доц. Йотов споделя принципните положения на позицията и международноправните основания на българските претенции. Той призовава българското правителство ефективно да защитава и отстоява тези претенции.

 

Езикът на Борислав Йотов е оригинална сплав от думи на обвинител — специалист по международно право, с емоционалност на писател, който более от мъката на своя народ — неуморен в борбата против неправдите, предателствата, престъпленията от всякакъв характер.

 

В. „Български писател", 12 декември 2001 г.

 

116

 

 

 

25. ВЕЧНО ПРОКУДЕНИТЕ

 

 

Сега, когато проблемите с бежанците и външните държавни заеми са изключително актуални, е целесъобразно отново да огледаме сключения в 1926 г. заем за настаняване на бежанците в България. Към такова връщане ни призовават и неуредените дългове на турската страна към българските бежанци, които бяха прогонени от Източна Тракия.

 

Трагедията на бежанците е една от най-тежките трагедии. По данни на ООН броят на бежанците в света е над 24 милиона. За всички тях са в сила словата на Яворов, написани през октомври 1902 г. в стихотворението му „Бежанци", посветено на прокудените от Македония български чеда:

 

...

от старци чак до младенци

все нови гости-бежанци —

завареници на съдбата...

 

Сред пламъка на скъп имот

избавили един живот.

...

чада на майката пребита:

сред вълчия човешки род

от празния небесен свод

те чакат милост и защита

...

 

Да, милост и защита за бежанците са регламентирани в много международни документи, които им осигуряват право на завръщане и запазване на собствеността им. Но тези права остават най-често само на книга. Обикновено бежанците получават спешни хуманитарни помощи и дългосрочни заеми. Помощите по правило са безвъзмездни, но заемите — при условия, тежки за бежанците и за приютилите ги държави. Такъв е посоченият по-горе заем от 1926 година.

 

117

 

 

В преамбюла на „Протокол" на финансовия комитет на Обществото на народите (ОН) от 8 септември 1926 г., одобрен от Съвета на ОН и подписан от министъра на финансите на България Вл. Моллов (ДВ, бр. 160 от 1926 г.) четем: „Вземайки предвид, че българското правителство е молило Съвета на обществото на народите да одобри сключването от това правителство на един заем под покровителството на Обществото на народите, който би бил предназначен под контрола на един отговорен пред Съвета комисар, ще улесни селскостопанското настаняване на известни бежанци, находящи се понастоящем в България — да създаде от последните деятелни и полезни на българската държава граждани..." (Изрично е отбелязано, че освен бежанците, право да ползват заема имат и лицата, предмет на подписаната между България и Гърция на 27 ноември 1919 г. в Ньой Конвенция за взаимно емигриране).

 

Народното събрание одобрява Протокола на ОН в заседанието си на 30 септември 1926 г. (ДВ, бр. 160, 1926 г.), а на 9 декември същата година гласува и приема Закон за селскостопанското настаняване чрез средствата на заема, отпуснат със съгласието на Обществото на народите (ДВ, бр. 213 от 18 декември 1926 г.).

 

От особено разглеждане се нуждаят изискванията към ползващите заема, според които те трябва да са: бежанци, български поданици и писмено да са заявили, че „... за в бъдеще ще се чувстват изключително като... български поданици (чл. IX от Протокола на ОН от 8 септември 1926 г. и чл. 4 на българския закон от 18 декември 1926 г.). Качеството на бежанец се доказва с „Удостоверение" (чл. IX от Протокола на ОН). В него, наред с името на бежанеца, трябва да са указани датата на преселването и местонахождението преди преселването. Разграничението между бежанец и изселник е подчертано чрез чл. 4 от закона: „Не могат да се ползват от средствата на заема лицата, които са напуснали предишните си местожителства с цел да_намерят по-добър поминък или по-големи удобства."

 

Българското поданство на бежанците е уредено със Закон за заселване на бежанците и обезпечаване поминъка им

 

118

 

 

(ДВ, бр. 214 от 21 декември 1920 г.). Неговият член 2 определя за бежанци „...всички лица от българска народност из Македония, Тракия, Добруджа и Западните краища, които са забягнали и забягнат в пределите на Царството вследствие политическите събития и промени в казаните области, настъпили след 1912 г.". А съгласно чл. 33 тези бежанци „... стават по право български поданици...".

 

Задължението бежанците да се считат и в бъдеще само като български поданици се изпълнява чрез Декларация за поданство — формуляр, в който е напечатано: „... приемам завинаги българско поданство." Подписвайки декларацията, бежанецът сам се лишава от правото, което притежава всеки друг човек — да може да иска промяна на поданството си. Заедно с това той си самоунищожава да предявява дори искане за завръщане и ползване на заграбения му в родния му край имот, влиза в заредения му капан и затваря вратата. И така от бежанец той сам се превръща в доживотен бежанец, който ще умре с отворени за роден край очи.

 

Защо и кому е нужно бежанците да приемат българско поданство завинаги? Налице са основания да се твърди, че това е необходим финал от съгласувани действия и документи, сред които са: Ангорските спогодби от 1925 г. (публикуван е на 17 август 1926 г.), Протоколът на ОН от 8 септември 1926 г. и Законът за настаняване на бежанците от 18 декември същата 1926 г. С всички тях се цели запазване на незаконосъобразното, но фактическо положение и турската страна може да продължи да ползва като своя държавна собственост имуществото на българските бежанци, което тя заграби при анексията на Източна Тракия през юли 1913 г. Съдбата на бежанците и заграбените им имоти са предмет на Цариградския договор за мир от 16-29 септември 1923 г. и Одринското съглашение за бежанците от Тракия, сключено на 2-15 ноември същата 1913 г. Там, макар с ескалираща несправедливост, има договорености за строго зачитане на правата на собственост и завръщане на бежанците в Източна Тракия.

 

119

 

 

Договорените в 1913 г. права за българите са неприложени, но продължават да са в сила. Турция се стреми да промени това чрез сключените 12 години по-късно Ангорски спогодби. Но подписалите ги Симеон Радев и Тевфик Кямил са наясно, че по никакъв договор не може да се разпорежда лишаване от право на завръщане и отнемане на имоти за бежанци. Договарят такива санкции, но като отнасящи се за „изселили се" (чл. „В"). Бежанците продължават да имат право на завръщане, на собственост, на обезщетение. За да се забулят тези бежански права, са съгласуваните действия, довели до декларациите бежанците да приемат българско поданство завинаги.

 

Трябва да се отчете, че част от средствата на Бежанския заем, възлизащ на 2 250 000 лири стерлинги, е била оползотворена за приспособяване на земи за селскостопанска обработка, за построяване на железопътни линии и шосейни пътища. Заемът е бил единствената възможност за много бежанци да си осигурят свой покрив и, макар и оскъдна, икономическа независимост. В името на тази възможност те са приели тежките му условия, наложени от външни сили, обслужващи чужди интереси. Нямат вече юридически последици декларациите за приетото завинаги поданство. А и проблемите за поданството имат друго значение за днешния ден. Особено след като бе едностранно уредено признаване на двойно гражданство за българските турци.

 

 

Бежанският заем е изстрадан и изплатен. Остават поуките от него. Остават неудовлетворени и правата на българските бежанци за заграбените им имоти, възлизащи на над 3 милиона декара плодородни земи и над 40 хиляди сгради. Безрезултатността на досегашните, продължаващи 88 години опити за решаване на проблема, е отчайваща. И все пак нека се вслушаме в думите на носителя на Нобелова награда и бежанец — световно известният физик Макс Борн: „Не бива да познаваме умора в борбата срещу неморалното и неразумното, които все още управляват света."

 

В. „Земя", 10 октомври 2001 г.

 

120

 

 

 

26. ЗАЩО НЯМА РЕШЕНИЕ НА ВЪПРОСА ЗА ЧАСТНИТЕ БЪЛГАРСКИ ИМОТИ НАМИРАЩИ СЕ В ТУРЦИЯ

 

(Усложнения и механизми за преодоляването им)

 

(Доклад изнесен в Софийското тракийско дружество на 2 април 2001 г. и публикуван през 2002 г. в книга трета на Известия на Тракийския научен институт.)

 

 

Проблемът, свързан с намиращите се в днешната територия на Турция частни български имоти, стои нерешен почти цял век с обяснението, че е много сложен. Необходимо е да се разберат причините за сложността, да се вникне в същността й, да бъде преодоляна, а не да се иска заради нея българите да продължават да проявяват търпение.

 

Трябва да отбележим, че в историята на проблема са вплетени два процеса със съществено значение в търсенето на неговото решение: от една страна се констатира увеличаване на условията, които са благоприятни, а от друга - растат и усложненията, които пречат на решаването му.

 

Има основания да твърдим, че главна роля за нерешаването на проблема играе не сложността му, а създаваните към него дипломатически и дезинформиращи усложнения. Кои са те?

 

Първо ще разгледаме усложненията, които България и Турция създават в дипломатическите си отношения.

 

Отговорните фактори, които са длъжни да решат проблема, са българската и турската държава, защото преобладаващата му част е възникнала от въоръжени конфликти и дипломатически договорености между тях. Тяхно е и задължението Да защитават правата на изгонените за тяхното завръщане и за възстановяване на собствеността им.

 

121

 

 

Но на практика всяка една от двете държави си е позволила да присвои имотите на собственици, които са били избити или изгонени от нейните предели около Балканските войни през 1912 и 1913 година. А след това в пълно противоречие на международното право са успели със средства на дипломацията да имитират „узаконяване" на присвояването. Чрез чл. „В" на Протокола към двустранния им договор за приятелство, сключен на 18.10.1925 г. в Ангора (Анкара), българското и турското правителство постановяват: „...недвижимите имоти ..." на тези „ ...които са се изселили..." през периода 1912 г,1925 г. „...ще останат собственост на държавата, в чиято територия те се намират". (ДВ бр. 110 от 17.08.1926 г.) Тази разпоредба действително е имитация за узаконяване на грабежа, защото се отнася за имоти на „изселили се", а заграбените имоти са на избити и бежанци. Поради това присвоените имоти не „остават собственост" на турската държава не само по силата на международното право, а и на разпоредбата на чл. „В".

 

Тази имитация на узаконяване и други допълнително натрупани, но основни обстоятелства най-сериозно усложняват разглеждания проблем. Те го правят „ истински заплетен случай, който по същество носи противоречието в себе си...".( Из докторската дисертация „Примери на Юридически трудности или дисертация за заплетени случаи", която 19 годишният Готфрид Вилхелм Лайбниц блестящо защитил в 1666 година)

 

Вътрешното противоречие в случая се съдържа във факта, че ограбените чакат грабителите да им върнат заграбеното.

 

Вместо обективно преодоляване на това изкуствено създадено противоречие, то системно е задълбочавано все в ущърб на българите. Многократно, но едностранно са удовлетворявани само исканията на турската страна. Със своите отстъпки, включително и с вътрешното си законодателство за възстановяване на имотите на изселилите се в Турция още

 

122

 

 

в 1921 г., а и в 1991 г., българската държава улеснява турската държава. Необезпокоявана от нищо, последната задържа заграбеното, незаконно го ползва и отказва дори да преговаря по българските имотни права, или блокира преговорите по най-различен начин. Ясен и пресен пример за това е случаят, който изнесе министър председателят на България г-н Иван Костов на 09.02.2001 г. по повод питането на депутата от ДЛ г-н Ангел Найденов. От трибуната на Народното събрание министър председателят заяви:

 

„В хода на преговорите турската страна връчи проект на спогодба по въпросите на собствеността, който обаче не е приемлив за българската страна, тъй като не предлага баланс във възстановяването на имуществените права на българите-бежанци от Източна Тракия и Мала Азия", (в. „Тракия", бр. 4 от 22.02.1991 г.) Явно е, че и с тази си проектоспогодба турската страна цели едностранно удовлетворяване само на своите претенции.

 

На второ място ще разгледаме усложняващата роля, която играят българските публикации, които изопачават, изкривяват или премълчават истината по разглеждания проблем. Присъединявайки се към схващането, че журналистиката има сила на четвърта власт, добавяме , че правните последици от публикациите могат да бъдат много сериозни, защото тяхното значение е регламентирано в международни документи. Например:

 

1. Уставът на Хагския постоянен международен съд (единодушно приет в Женева от Събранието на Обществото на народите (ОН) на 13.12.1920 г. и ратифициран на 12.08.1921 г.) разпорежда:

 

„Съдът ще прилага ... и доктрината на най-реномираните публицисти, като спомагателно средство за установяване на правни норми." (чл. 38 т. 4)

 

Тази постановка е потвърдена с т. „d" на чл. 38 в Статута на Хагския Международен съд, (учреден от Устава на Организацията на обединените нации (ООН), влязъл в сила от 24.10.

 

123

 

 

1945 г.) и гласи:

 

„Съдът, чиято функция е да решава - в съответствие с международното право - спорове, отнесени до него, прилага: ... и доктрината на най-квалифицираните автори на различните нации като помощни средства за установяването на правните норми."

 

Цитираните клаузи ни карат да изразим отношението си по публикациите на някои от българските реномирани публицисти-квалифицирани автори.

 

Най-голямо внимание (рискувайки да прекалим с цитатите) отделяме на всепризнатия и широко ползван труд „Източният въпрос и нова Турция - с оглед към интересите на България", София 1926 г. Там, в разглеждането на Ангорските спогодби от 1925 г., авторът Иван Алтънов подменя участващия в спогодбите термин "изселили се" с неучастващия в тях термин „бежанци" и въз основа на тази своеволна подмяна, съвършено неправилно твърди, че съгласно с Ангорските спогодби от 1925 г.:

 

„... изобщо бежанците губят правото да се завърнат по домовете си във всяка от договарящите страни..." и че, бежанците, които са се изселили след 5/18 октомври 1912 г. губят правото на собственост над своите имоти „...безвъзмездно в полза на държавата, която владее имотите им." За направените договорености Иван Алтънов дава следната оценка:

 

„Това положение на Ангорската спогодба, което засяга имотите на бежанците, съставлява същинска сполиация (б. м. - ограбване, отнемане чрез измама или насилие) на частно правни имуществени интереси. Преди всичко имотите на визираната категория бежанци от Източна Тракия далеч надвишават по стойност тия на същата категория бежанци от България. Но вън от това, всяка от двете държави посяга чрез другата върху имотите на своите поданици, като върши в случая едно безвъзмездно отчуждаване." По-нататък авторът съобщава, че „... тая suis generis (б. м. своеобразна) конфискация не е ни най-малко наложена на България,

 

124

 

 

а е била възприета по общо съгласие между двете заинтересувани страни" и прави юридически несъстоятелния извод: „По тоя начин въпросът за имотите на бежанците може да се смята ликвидиран във взаимоотношенията на България и Турция, но той се открива под нова форма между заинтересуваните бежанци и респективните им правителства."

 

Заслужава внимание и заявеното от автора в предговора на труда му, а именно: „В изложението съм целил да спазя строго научен метод и да подложа събраният фактически материал на една обективна преценка. Тая преценка я правя от международно правна гледна точка с тенденция да подчертая своя възглед по отношение на някои от най-новите прояви из областта на узаконеното международно право... София, 23.02.1926 г."

 

Със съжаление трябва да отбележим, че в частта за Ангорските спогодби авторът не е осъществил заявените си намерения. Напротив, неговият възглед не е резултатът на обективна преценка от международно правна гледна точка, поради което е и против интересите на България.

 

Съвсем меко казано, необяснимо е, защо този ерудиран автор си е позволил и да въведе термина „бежанци", след като този термин не участва нито веднъж в 5 те документа на Ангорските спогодби от 18.10.1925 г. При това въвеждането на термина, „бежанци" е натрапено сгъстено, тъй като е употребено не един, не два, а цели 8 пъти в рамката на двадесетина реда.

 

Законен е също така и въпросът защо вещият в международното право Иван Алтънов с такава лека ръка заявява, че въпросът за „безвъзмездно" присвоените от държавите имоти на бежанци може да се смята за ликвидиран в международните им отношения. Наистина е необяснимо, след като сам признава, че от тяхна страна това е един акт на ограбване чрез измама и насилие. Защо не препоръчва денонсиране на договора или поне насочване към неговия член „3" който предвижда

 

125

 

 

уреждането на „мъчнотиите" да става по дипломатически път? Неясно е защо авторовият „възглед, съобразен с международното право", насочва многократно по-ограбените българи да търсят възмездяване не от ограбилата ги турска държава, а от българското правителство?

 

Въпроси много (има и други), но все без отговори с доказателства. Ясни са обаче поне две последици, получили потвърждение от времето:

 

Първо: Нито българските граждани, нито българските правителства са се повлияли от манипулацията, че имотните проблеми са ликвидирани във взаимоотношенията между българската и турската държави. Макар и с големи прекъсвания, тези имотни проблеми не са отпаднали от дневния ред на дипломатическите им взаимоотношения. Ощетените български граждани са отправяли своите претенции единствено към турската страна, а от българското правителство и международните институции са изисквали само дължимото посредничество и подкрепа.

 

Второ: подмяната на термина „изселили се" с „бежанци" има друга съдба. Може би обстоятелството, че Иван Алтънов е бил на работа в българската Легация в Цариград от пролетта на 1922 г., а от есента (на същата година) участва в състава на българската делегация на Лозанската конференция, по право го причислява към реномираните публицисти и квалифицирани автори. И може би поради това въздействието на подмяната се е разпространило като ракови метастази. Цели 70 години публикациите лансират неправилната теза, че съгласно Ангорските спогодби бежанците от периода 1912 Г.-1925 г. губят правото си на собственост за имотите си в Източна Тракия. А организираното тракийско движение насочва усилията си предимно към протести срещу Ангорския договор, към искания за денонсирането му и предявява претенции само към имотите, отнети преди 1912 г., и след 1925 г. и тия от Мала Азия, отнети през 1914 година. Независимо от това, че при всяко от 6-те подавания на декларации за българските имоти

 

126

 

 

в Турция са били декларирани и имотите на тракийските бежанци от Източна Тракия, които са били прогонени в периода 1912 г.-1925 г., инерцията за непредявяване на претенции за тях е продължавала.

 

Качествено нов подход настъпва в началото на 1995 г., когато беше доказано по неопровержим начин, че по силата и на Ангорските спогодби от 1925 г. бежанците от периода 1912-1925 г. запазват правото си на собственост за имотите си в Източна Тракия. Прокарана беше пъртина на законността. Предстоеше тази пъртина да измести 75 годишния отъпкан, но заблуждаваш път. Настъпи период на съжителство на новата законосъобразна позиция с добилата силна инерция незаконосъобразна теза. С новата позиция най-сериозно и отговорно се ангажира председателят на СТДБ г-н Костадин Карамитрев пред държавните институции, в публичното пространство, пред международните институции с многобройни интервюта, изявления, декларации... Последваха публикации на много журналисти в различни периодични издания. В подкрепа на новата позиция съществен дял има г-н Еню Димитров с работата си в МВнР, като председател на Софийското тракийско дружество, в много публикации. На срещата на президента на Турция г-н Сюлейман Демирел през юни 1995 г. с българската парламентарна група по външна политика, новата позиция беше лансирана от председателя на комисията г-н Николай Камов.

 

Популяризирана беше истината, че правото на собственост е запазено за всички български граждани, чиито имоти са в Турция. Изключения могат да правят само доброволно изселилите се (ако има такива) от Източна Тракия в периода 1912-1925 г.

 

Но реакцията срещу истината не закъсня. С голяма тревога констатираме в най-нови публикации появата на опасни тенденции целящи да втълпят, че всички български граждани са загубили правото си на собственост върху всичките си имоти в Турция. Такъв е случаят с книгата „Националният въпрос

 

127

 

 

на Балканите", София 1999 г. Авторът й проф. Кръстю Манчев е работил в Института по Балканистика към БАН - обстоятелство, което само по себе си може да го причисли към квалифицираните автори и тезата му, макар и несъстоятелна, да бъде ползвана в смисъл на чл. 38 т. "d" от статута на Международния съд в Хага т. е. да бъде приложена като „допълнителна ... като помощни средства за установяване на правните норми" и следователно може да окаже вредни, може би и непоправими последици срещу българските интереси.

 

За съжаление подобни опасни тенденции се прокрадват напоследък във в. „Тракия". И което е още по-тревожно - те се публикуват без редакционен коментар, липсват и опровержения, които да защитават линията на СТДБ, т. е. истината по проблема. Ще споменем само една публикация - „Ангорският договор - същественото в него" - бр. 21 от 09.11.2000 г.

 

Така усложненията, породени от български публикации, нарастват при това с опасно задълбочаване.

 

Дано тези необосновани, неоснователни, но вредни публикации секнат след изявлението на българския Министър-председател в цитирания вече ден на парламентарен контрол. Основателно Иван Костов изтъкна приноса на сегашното правителство като първо българско правителство, което поставя на масата на преговорите имуществените претенции на българските граждани-бежанци в конкретизиран вид и поредност - включително и за бежанците от периода 1912-1925 г. Също така основателно подчерта, че този принос се признава и от тракийските българи.

 

Но въпреки този безспорен принос, прозира тенденция за отправяне на проблема в неопределено бъдеще отново с мотива, че е много сложен.

 

Сложността обаче не означава нерешимост. Ще се позовем отново на твърденията на Лайбниц от дисертацията му: „Но решението трябва да се търси, то съществува ... всяко право изцяло произтича от събития, от факти и всеки юридически казус представлява от себе си не просто случай, а

 

128

 

 

подредено съчетание от права и събития и трябва да се намери в самия казус съответствуващото право ...."

 

За българските имоти в Турция съществува „подредено съчетание от събития и права". Изградено е и „съответстващо право" в редица международни двустранни и многостранни документи. Много от фактите, събитията и правата са обстойно проучени и описани. Допълването им увеличава доказателствата в полза на българските права.

 

С настоящето изследване разглеждаме предимно постановките от международни документи, третиращи закрилата и спазването на правото на собственост като едно от основните права на човека. Към такова разглеждане ни заставя и обстоятелството, че за неудовлетворените ни имуществени права са сезирани Европейския съюз и Съвета на Европа (респективно през 1998 г. и 2000 г.).

 

Ето някои от документите и включените в тях постановки:

 

• Принципът на неприкосновеността на частната собственост се провъзгласява още с Пиринейския договор от 1659 г. и с Утрехския мирен договор от 1713 г.

 

• В „Принос към дипломатическата история на България" от д-р Б. Кесяков и Д. Николов четем: „Принцип в международното право е, че войната се води само между държавите. Следователно, с факта на обявяване на война между две държави, свободата на действие, имотите, правата и интересите на частните лица остават неприкосновени в най-пълна смисъл на думата, такива каквито са били в момента на обявяване на войната във всяка от воюващите държави.

 

Този принцип е залегнал в чл. 38

от Брюкселската декларация от 1874 г;

чл. 46 от Хагските правилници от 1899 г. и 1907 г.;

чл. 22 и 23 от Американските инструкции

и чл. 49 от Оксфордския наръчник от 1890 г."

 

129

 

 

Изложеното до тук доказва, че българо-турските ангорски договорености от 1925 г. са били в грубо нарушение на отдавна съществуващо международно право. В такова нарушение е и коментарът на Иван Алтънов от 1926 г. относно Ангорските спогодби. Нещо повече - съществували са и институции за спазване на международното право както следва: Арбитражни съдилища, съобразно Хагските конвенции от 1899 и 1907 г. и Постоянният международен съд в Хага, създаден съобразно с чл. 14 от Устава на Обществото на народите и Женевският протокол подписан на 13.12.1920 г. и ратифициран на 12.08.1921 г.

 

Постановките, залегнали в цитираните документи са в сила и сега, защото участват в последвали ги и сега действащи международни документи, и то в изключително конкретна форма:

 

• Подписаните на 26.06.1945 г. и влезли в сила на 24.10.1945 г. Устав на Организацията на обединените нации (ООН) и Статутът на международния съд (неделима негова част) имат за първостепенна цел международно сътрудничество в „ ... развиване и насърчаване зачитането на правата на човека..." - (чл. 1 ал. 3). А чл. 13 предвижда Общото събрание (ОС) на ООН да организира проучвания, да прави препоръки и да съдейства за осъществяване правата на човека.

 

• В провъзгласената на 10.12.1948 г. „Всеобща декларация на правата на човека" чл. 17 разпорежда:

 

„1. Всеки човек има право на собственост, индивидуално или съвместно с други лица. 2.Никой не трябва да бъде произволно лишен от своята собственост."

 

Ясно е че, заграбването на личната, общинската, училищната, църковната собственост на българите, които са избити или изгонени от Турция, е грубо нарушаване на правото на индивидуална и съвместна собственост.

 

Ясно е също така, че българската и турската държава и като членки на ООН са задължени да зачитат правата на човека

 

130

 

 

и „... чрез последователни национални и международни мерки осигуряват тяхното всеобщо и ефективно спазване..." (Из преамбюла на Декларацията). Уставът на ООН изисква и ООН да настоява пред България и Турция и като членки на ООН да съдействат за удовлетворяване на имотните права на българите, защото те са „произволно лишени от своята собственост", която е в пределите на днешна Турция.

 

Чл. 5 от „Международен пакт за граждански и политически права" (ДВ бр. 43 - 1976 г.) разпорежда:

 

„2. Не се допуска никакво ограничаване или отнемане на основните права на човека, признати или съществуващи във всяка държава-страна по този пакт, по силата на закони, конвенции, правилници или обичаи под предлог, че този пакт не признава такива права или ги признава в по-малка степен."

 

Същото съдържание срещаме и в чл. 5 на „Международен пакт за икономически, социални и културни права".

 

• Съвкупност от правни норми са регламентирани и в Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и първия допълнителен протокол към нея. (Подписани съответно в Париж на 20.05.1950 г. - в сила от 03.09.1953 г. (ДВ бр. 80, 1992 г.) и на 20.03.1952 г. в Рим.

 

• Чл. 1 на Допълнителния протокол разпорежда:

Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в Закона и в общите принципи на международното право...."

 

За целта са създадени:

1. Европейска комисия по правата на човека

2. Европейски съд по правата на човека

 

България и Турция са членки на Съвета на Европа (СЕ) и са длъжни в своите международни действия да съблюдават разпоредбите на Конвенцията.

 

131

 

 

• Въпросът за давността е един от дискутираните въпроси, включително и в средите на тракийските българи. За финализиране на мненията и съображенията относно прилагане срока на давност, вниманието ни може да бъде насочено към учебника на доц. д-р по право Борислав Йотов „Международно наказателно право", София 1999 година. Там намираме информация за резолюциите на Икономическия и Социалния съвет на ООН - № 1077-D и № 1158 съответно от 28.07.1965 г. и от 05.08.1966 г. Има информация и за „Конвенция за неприлагане срока на давност по отношение на военните престъпления и престъпленията против човечеството" - приети на 25.11.1968 г. А също така и за резолюция № 2202 от 16.12.1966 г. на ОС на ООН, като се подчертава, че в нея „... ясно се осъждат като престъпления против човечеството нарушаването на икономическите и политическите права на местното население...."

 

Разбира се. основната гаранция за неприлагане срока на давност е в Ангорските спогодби от 1925 г. и последвалите ги български договорености, защото те не предвиждат ограничения по отношение на времето.

 

• Един от най-значимите документи в защита на българските интереси по разглеждания проблем е влязлата в сила от 1961 г. „Виенска конвенция за правото на договорите (ДВ бр. 87 от 1987 г.)

 

Внимателно разглеждане заслужава нейната трета част: „Съблюдаване, прилагане и тълкуване на договорите" в контекста на информацията в парламентарния контрол на 09.02.2001 г. От трибуната на Народното събрание министър председателят заяви, че напредъкът в преговорите по насрещните имуществени претенции е „ ... най-малък поради принципните различия в тълкуването, което българската и турската страна дават на двустранните документи ... в частност и на Ангорския протокол от 1925 г." (в. „Тракия" бр. 4 от 22.02.2001 г.)

 

132

 

 

Известно е , че имотните права на тракийските българи почиват на правно-договорна основа. Известно е също така, че турската страна не изпълнява договорните си задължения. Така тя нарушава и международното право, включително и чл. 26 на Виенската конвенция, който разпорежда „Pacta sun servanda" (Договорите трябва да се спазват"). Същевременно турската страна заявява решимост да спазва и международното право, и договорите, които е сключила с България. Но на практика тя не изпълни нито едно от задълженията си по разглеждания проблем. Турската страна системно прекратява преговорите, когато се достигне до разглеждане на българските права и вече са удовлетворени поставените от нейна страна претенции. Началният повод за прекратяване и отлагане на преговорите, а и за спиране на приложението на договореностите е по нейно искане в 1927 г. с формулировката за достигане на единно тълкуване на цитирания вече чл. „В" от Ангорския протокол. До такова единно тълкуване не се е достигнало през изминалите до сега 74 години. Виенската конвенция предлага ясни правила за тълкуване на договорите. Нейният чл. 31 гласи: „Договорът трябва да се тълкува добросъвестно в съответствие с обикновеното значение, което следва да се дава на термините ... вземат се под внимание всички съответни норми на международното право...."

 

Освен Виенската конвенция за правилното тълкуване на българо-турските договори (включително и за чл. „В") реален принос имат и предоставените от нас в споменатата преломна 1995 г. международни документи. С тези документи беше доказано по неопровержим начин, че изгонените от Източна Тракия българи са с международно признат статут на бежанци. Така беше доказано, че чл. „В" не лишава бежанците от периода 1912-1925 г. от правото им на собственост върху имотите им в Източна Тракия. С това доказателство отпадна нуждата от тълкуване на чл. „В". Обезсили се и решението от 1928 г. за прекратяване приложението на Ангорския протокол от 1925 г., защото отпадна най-голямото принципно различие в тълкуването му.

 

133

 

 

* * *

 

Това са права и събития, оформили историята и днешното състояние на разглеждания проблем. Те водят до изводите:

 

1. Усложненията на проблема не са престанали да нарастват и поради отстъпките, които българската страна прави и поради българските публикации, които чрез противоречието си с истината и законността са във вреда на българските интереси.

 

2. Благоприятстващите за българските интереси механизми също нарастват. Постигнатите в международните документи принципи и норми изграждат правно съзнание, което може и трябва да влияе при аргументацията на претенциите ни защищавани и в двустранните българо-турски преговори.

 

Уместен е въпросът: можем ли и ние да създадем механизми, които да съдействат за преодоляване на усложненията по проблема?

 

Ще направим такъв опит чрез формулирането на следните

 

 

ПРЕДЛОЖЕНИЯ :

 

1. Ръководството на Съюза на тракийските дружества в България (СТДБ) да предложи на българското правителство да предяви искане към турското правителство за неотложно отпочване на частично изплащане на приходите, наемите и лихвите, дължими ни по силата на чл. „Г" от Ангорския протокол от 18ти октомври 1925 г.

 

Основанията за такова предложение се съдържат във факта, че българското правителство е удовлетворявало и продължава да удовлетворява едностранно претенциите за турците, изселили се в Турция, а възнамерява удовлетворяването на исканията за българските бежанци да стане след „ ... договарянето между двете страни и след погасяването на салдото, което възниква между двете страни..." и то не само на базата на претенциите на турците, изселили се от България в Турция а и

 

134

 

 

на „... други имуществени претенции, които има турската страна" (Из отговора на Иван Костов по повод питането на Ангел Найденов, в. „Тракия" бр. 4 от 22.02.2001 г., стр. 4).

 

2. Да бъдат обезсилени решенията за върнатите имоти на изселилите се от България в Турция турци и да се спре по-нататъшното връщане на такива имоти.

 

Това предложение е в духа на Декларацията на СТДБ до най-отговорните български държавници и е мотивирано от изискването за спазване на основния принцип в дипломацията - принципа за взаимността. (Декларацията е публикувана във в. „Тракия" бр. 22 от 27.11.1997 г.)

 

3. Ръководството на СТДБ да поиска от МВнР да му бъдат предоставени материалите, свързани с трудностите на администрацията в търсенето на доказателствата за „... да стъпи на стабилни основания, тогава когато формира своите позиции...". (в. „Тракия" бр. 4 от 22.02.2001 г., стр. 4).

 

Това предложение е продиктувано от желанието на тракийската организация да подпомогне администрацията за изработване на обоснована българска позиция и е в съответствие с т. 2 на Решение № 416 на МС от 12.10.1992 г.

 

4. Ръководството на СТДБ да помоли МВнР да му предостави възможност да се запознае с българския проект за споразумение с турската страна по разглеждания проблем с оглед да бъде взето предвид мнението и на ощетените.

 

И още няколко мисли:

 

Коя е най-голямата трудност и кое е най-благоприятното?

 

Най-голямата трудност е в това, че Турция не желае и не възнамерява да изпълни задълженията си.

 

Най-благоприятното: осигурена е благоприятна атмосфера за решаване на проблема - правата на човека, заедно със задължението за спазването им, заемат първостепенно значение в международно правните отношения. Това е трайна и необратима международна тенденция.

 

Тук е шансът ни! Да работим за него!

 

135

 

 

 

27. ПРЕДЛОЖЕНИЯ

 

I. Предложения, включени в доклада на Папани Козарова „Защо няма решение на въпроса за българските частни имоти, намиращи се в Турция. Усложнения и механизми за преодоляването им"

 

 

1. Ръководството на Съюза на тракийските дружества в България (СТДБ) да предложи на българското правителство да предяви искане към турското правителство за неотложно отпочване на частично изплащане на приходите, наемите и лихвите, дължими ни по силата на чл. „Г" от Ангорския протокол от 18ти октомври 1925 г..

 

Основания за такова предложение се съдържат във факта, че българското правителство е удовлетворявало и продължава да удовлетворява претенциите на турците изселили се в Турция едностранно, а за исканията на българските бежанци удовлетворяването да стане след „ ...договарянето между двете страни и след погасяването на салдото, което възниква между двете страни..." и то не само на базата на претенциите на турците изселили се от България в Турция а и на „...други имуществени претенции, които има турската страна". (Из отговора на Иван Костов по повод питането на Ангел Найденов, в „Тракия" бр. 4 от 22ри февруари 2001 г., стр. 4).

 

2. Да бъдат обезсилени решенията за върнатите имоти на изселилите се от България в Турция турци и да спре понататъшното връщане на такива имоти. Това предложение е в духа на Декларацията на СТДБ до най-отговорните български държавници и е мотивирано от изискването за спазване на основния принцип в дипломацията - принципа на взаимността. (Декларацията е публикувана във в. „Тракия" бр. 22ри от 27и ноември 1997 г.)

 

3. Ръководството на СТДБ да поиска от МВнР да му бъдат предоставени материалите свързани с трудностите на ад

 

136

 

 

министрацията в търсенето на доказателства за „... да стъпи на стабилни основания, тогава когато формира своите позиции..." (в. „Тракия" бр. 4 от 22ри февруари 2001 г. стр. 4)

 

Това предложение е продиктувано от желанието на тракийската организация да подпомогне администрацията за изработване на обоснована българска позиция и е в съответствие с т. 2 на Решение № 416 от 12ти октомври 1992 г..

 

4. Ръководството на СТДБ да помоли МВнР да му предостави възможност да се запознае с българския проект за споразумение с оглед да бъде взето предвид мнението и на ощетените.

 

II. Предложения, направени в изказванията:

 

Доц. д-р по право Борислав Йотов:

 

1. За проблема по българските имоти в Турция да бъде сезиран Международния съд към ООН в Хага.

 

2. Да се обсъди възможността за разглеждане на проблема на Международна конференция.

 

Ст. н. с. д-р по химия Бозвелиев - потомък на бежанци от Лозенград:

 

3. Да се изпрати обстойно изложение по проблема до съответните международни институции.

 

Иванка Здравкова - потомък на бежанци от с. Деркос, Чаталджанско:

 

4. Съюзът на тракийските дружества в България да обедини различните специалисти (историци, юристи, икономисти и др.), които да работят заедно по този въпрос.

 

Доц. д-р по физика Я. Василев - потомък на бежанци от Лозенградско:

 

5. СТДБ да организира, а регионалните тракийски дружества да проведат анкета (както това прави в момента по своя инициатива Тракийското дружество в Свиленград) за актуализиране на декларациите на тракийските бежанци и техните

 

137

 

 

потомци за имотите им останали в Турция.

 

6. Софийското тракийско дружество да организира дискусия в студио „Тракия" за Ангорския договор, с участието на изследователи и специалисти с различни (в т.ч. противоположни) становища и мнения.

 

Ст. н.с. Мила Чуклева - потомък на бежанци от Източна Тракия

 

7. Редколегията на в „Тракия да открие постоянна рубрика по въпроса за българските имоти в Турция.

 

Тодор Добриянов - историк и дългогодишен завеждащ архива на МВнР:

 

8. Тракийският научен институт да комплектова ядро, един екип от специалисти, който да проучи архива на МВнР по този проблем. Европа признава документи!

 

Емилия Славкова - бежанка от гр. Ксанти - Западна Тракия, дългогодишен сътрудник в института за външна политика „Иван Башевучен-турколог:

 

9. Ръководството на тракийската организация да упражнява, като обществена организация, натиск над българското правителство за решаване на проблема.

 

София, 30 април 2001 г.

 

С уважение: (п) Папани Козарова

 

 

Заб.: Предложенията са направени в студио „Тракия" на сбирката проведена на 2ри април 2001 г.и са изпратени до:

- Ръководството на Съюза на тракийските дружества в България;

- Ръководството на Тракийския научен институт;

- Редакционния съвет на вестник „Тракия";

- Ръководството на Софийското тракийско дружество.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]