Източнотракийският имуществен проблем. Проучвания, анализи, доказателства 1993–2007

Папани Козарова

 

    2002 г.

28. Ще получат ли бежанците от Източна Тракия имотите си  (в. Земя", 22 февруари 2002 г.)  139

29. Обръщение от участниците във Втория редовен конгрес на Тракийския женски съюз в България относно: Политиката на българското правителство за българските имоти в Турция  143

30. Източна Тракия - отнетото ни отечество  (в. Тракия" бр. 19 от 11 октомври 2002 г.)  147

 

    2003 г.

31. Да действаме за Тракийската кауза  (в. Тракия" бр. 50 от 2002 г.)  153

32. По повод статията на Божидар Димитров: „5 милиарда долара е дългът на Турция към България" (Право на отговор)  155

33. Опровержение, относно същата статия на Божидар Димитров  158

34. Какво да се прави?  159

35. Решение на Националния съвет на Тракийския женски съюз  165

36. Илинденско-Преображенското въстание в българо-турските отношения и дипломатически актове  (в. Тракия" бр. 16 от 21 август 2003 г.)  166

37. Дългът към преображенци  (Из изказване на международната научна конференция, проведена в НДК - София на 26-27 септември 2003 г.)  171

38. Длъжник ли е държавата ни на българските изселници в Турция  (в. Тракия бр. 22 от 27 ноември 2003 г.)  173

 

    2004 г.

39. Истини, лъжи, спорове. Предюбилеен прочит на неприложените Ангорски клаузи  (в. Тракия" бр. 20 от 28 октомври 2004 г.)  176

 

    2005 г.

40. Турция в ЕС само след изплащане на дълга но Ангорския договор  (Интервю във в. За българската нация" от 1-31 януари 2005 г.)  184

41. На прага на ЕС. Тракийският научен институт с лице или гръб към източнотракийския имуществен проблем  188

42. България в ЕС  (Доклад изнесен в Софийското тракийско дружество на 25 април 2005 г.)  195

43. Как да не сме толкова бедни у нас и най-бедните в Европа  (Из изказване в заседанието на Народен парламент на телевизия „Седем дни" на 30 април 2005 г.)  201

44. Ангорските протоколи и бежанците (Юбилейна проверка)  (Известия на Тракийския научен институт, книга шеста)  203

45. За Ангорските протоколи с юбилейно внимание. Зелен семафор за истините. Скалпел за неистините и отстъпленията  (в. "Тракия" бр. 19 от 21 октомври 2005 г.)  215

46. Относно Тракийският геноцид. Право на отговор, свързан с публикацията "Тракийският геноцоид"  (в. "АТАКА" бр. 3, 19 октомври 2005 г.)  222

47. Източнотракийският имуществен проблем в дейността на политическия клуб "Тракия" - докладна записка  226

48. Относно Източно тракийският имуществен проблем на форума във Виена по повод публикацията „Днес Турция дължи над 10 милиарда долара дълг за заграбените имоти на източно-тракийските българи през 1913 г."  230

 

    2006 г.

49. Източнотракийският морален и имуществено-финансов проблем в проектираната "Интеграция на Тракия в рамките на Европейския съюз", изказване на конгреса на СТДБ, проведен на 20 май 2006 г. в Бургас  (в. "Тракия" бр. 12 от 22 юни 2006 г.)  231

50. Възражения срещу некоректни тълкувания на Ангорския протокол  240

51. Тракийският научен институт и източнотракийския имуществен проблем  (Изказване на отчетно събрание на института на 15 ноември 2006 г.)  242

 

    2007 г.

52. Европейският съюз и неизпълнените задължения на Турция  245

 

 

2002

 

28. ЩЕ ПОЛУЧАТ ЛИ БЕЖАНЦИТЕ ОТ ИЗТОЧНА ТРАКИЯ ИМОТИТЕ СИ

 

 

Българският президент Георги Първанов е поставил въпроса за правата на тракийските българи пред вицепремиера на Турция Месут Йълмаз при срещата им в София на 22 януари 2002 г., съобщиха някои медии.

 

Правата на тракийските българи присъстват в българо-турските имуществени и финансови взаимоотношения от 1913 г. паралелно с въпроса за правата на изселилите се от България етнически турци. Нашата държава едностранно удовлетворява исканията на последните. Правата на тракийските българи в най-добрия случай достигат до състояние на „поставен въпрос". Българската общественост трябва да знае истината. С оглед на това в изпълнение на синовен и граждански дълг предоставям мои изследвания, доказващи правата ни с анализи върху автентични документи, публикувани в Държавен вестник и други печатни издания. Законосъобразното, съответстващо на истината и сключените българо-турски договори решение на проблема изисква преди всичко да бъдат ясно формулирани три въпроса и техните верни отговори.

 

1. Турция признава ли правото ни за запазена собственост?

 

- Отговорът е еднозначен — да.

 

„Разбира се, че... българските поданици запазват правата на собственост върху имотите си, находящи се в Турция..." (член „Б", ал. 4, стр. 3 на Протокола от Българо-турските Ангорски спогодби от 1925 г.)

 

2. Какви задължения е поела турската държава относно тази българска собственост?

 

- Отговорът се съдържа в същия протокол — чл. „Г", ал. 3 и 4, стр. 4: Имотите да бъдат „върнати" на собствениците — български поданици и да им бъдат дадени полагащите им се за тях „приходи" и „наеми".

 

139

 

 

3. За кои категории български поданици Турция признава, че са предмет на чл. „Б" и чл. „Г"?

 

- Отговорът на този въпрос намираме в чл. „В" на същия протокол — стр. 3 и 4. Предоставяме го в таблична форма:

 

Таблица за категориите български поданици, които са със запазени или не запазени права върху своята собственост в Турция

 

 

Права за собствеността си върху имотите им в Турция губят единствено българските поданици, които доброволно са се изселили от Източна Тракия между 1912 — 1925 г. и по своя воля са изоставили намиращите се там свои имоти. Само техните имоти „остават собственост" на турската държава. Всъщност в чл. „В" конкретно са фиксирани само разпоредбите за категориите българи, които „са се изселили" между 1912 — 1925 г. от Източна Тракия.

 

Такава е истината. Договорена е и е подписана от пълномощниците на българската и турската държава на 5/18 октомври 1925 г. Публикувана е в ДВ, бр. 110/17.08.1926 г. Неотменена и непроменена от никакъв нормативен акт. Нейната

 

140

 

 

сила и нейното отстояване са гарантирани убедително в международните документи, третиращи проблемите на частната собственост и човешките права:

 

- Принципът за неприкосновеността на частната собственост е провъзгласен с Пиренейския договор от 1659 г. и Утрехския договор от 1713 г.

 

- „Принцип в международното право е, че войната се води само между държавите. Следователно с факта на обявяване на война между две държави свободата на действие, имотите, правата и интересите на частните лица остават неприкосновени в най-пълния смисъл на думата такива, каквито са били в момента на обявяване на войната във всяка от воюващите държави."

 

Този принцип е залегнал в чл. 38 от Брюкселската декларация 1874 г.; чл. 46 от Хагските правилници от 1899 г. и 1907 г.; чл. 22 и 23 от Американските инструкции и чл. 49 от Оксфордския наръчник от 1890 г." („Принос към дипломатическата история на България" от д-р Б. Кесяков и Д. Николов) — в провъзгласената на 10 декември 1948 г. „Всеобща декларация на правата на човека" в чл. 17 е регламентирано:

 

1. Всеки човек има право на собственост индивидуално или съвместно с други лица.

 

2. Никой не трябва да бъде произволно лишен от своята собственост.

 

- Съвкупност от правни норми са регламентирани и в „Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи", и в първия й допълнителен протокол. В неговия чл. 1 е разпоредено: „Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право..."

 

За целта са създадени:

 

1. Европейска комисия по правата на човека.

2. Европейски съд по правата на човека.

 

141

 

 

България и Турция са членки на Съвета на Европа и са задължени в своите междудържавни действия да съблюдават разпоредбите на конвенцията.

 

Един от най-значимите документи в защита на българските интереси по разглеждания проблем е „Виенската конвенция за правото на договорите", влязла в сила от 1961 г. (ДВ, бр. 87/1987 г.) чийто чл. 26 разпорежда: „Договорите трябва да се спазват", а съгласно чл. 31 договорите трябва да се тълкуват добросъвестно и в съответствие с международното право.

 

Турската държава е правно задължена да удовлетвори българските права!

 

Международноправните отношения относно правата на човека заедно със задължението за спазването им имат първостепенно значение. Това е трайна и необратима тенденция, необходимо условие за укрепване на мира, добросъседските отношения, за изграждане на система за стабилност и сътрудничество.

 

В. „Земя", бр. 37 (2920), 22 февруари 2002 г.

 

142

 

 

 

29. ОБРЪЩЕНИЕ

От участниците във Вторият редовен конгрес на Тракийския женски съюз в България

 

 

До:

- Президента на Република България г-н Георги Първанов

- Председателя на Народното събрание г-н Огнян Герджиков

- Министър-председателя г-н Симеон Сакскобурготски

- Министъра на външните работи г-н Соломон Паси

 

ОТНОСНО: Политиката на българското правителство за българските имоти в Турция

 

Въпросът за отнетите частни имоти на българите, изгонени от родните им огнища в Турция води началото си от Берлинския конгрес през 1878 г. Сто двадесет и четири години изминаха. Въпросът стои все открит. Прерасна в изцяло нерешен проблем. Непрекъснато е затрупван от допълнителни, изкуствено създавани трудности. Те го изместват и спъват решаването му. Българската дипломация е длъжница на страната ни! Нито едно наше право не е удовлетворено. Правата ни са и неоснователно орязвани. Приветстваме поставянето на масата на българо-турските преговори, проведени през 1998 г., законните претенции и за имотите на прогонените между 1912 — 1925 г. бежанци от Източна Тракия. (Из отговора на министър председателя г-н Иван Костов при парламентарния контрол на 9 февруари 2001 г. в. „Тракия,,, бр. 4 от 22. 02. 2002 г.)

 

143

 

 

Възтържествува лелеяната над 76 години увереност на тракийските българи, че и за тези имоти правото за собственост е запазено за бежанците.

 

Но не можем и нямаме право да приемаме нови отстъпления от рода на тези, които обяви в същия отговор министър председателят:

 

„В българският проект се предлага насрещните имуществени претенции за периода от 1908 — 1945 г. да бъдат уредени под формата на глобално парично обезщетение..."

 

Недопустимо със своята неистинност и предизвиканите от нея съмнения, относно българските права е заявеното в същия отговор:

 

„Администрацията има малко възможности да стъпи на стабилни основания тогава, когато формира своите позиции".

 

Отговорът и на настоящия министър-председател г-н Симеон Сакскобурготски, при парламентарния контрол на 1 март 2002 г. по повод актуалния въпрос на народните представители Тодор Бояджиев, Нонка Матова и Стефан Данаилов, също предизвиква сериозни тревоги. Подчертава се „... приемственост в политиката на сегашното правителство по отношение на позицията на българската страна по откритите въпроси между Република България и Република Турция, включително и по въпроса за имуществените права на тракийските бежанци и това е още от 1908 г."

 

т. е. „приемственост", както на несправедливостите, така също и на фактическите грешки в досегашните позиции на нашата страна. Тревожен е и факта, че страната ни продължава да няма утвърден български проект на Спогодба, защото изготвения и надлежно съгласуван проект на Спогодба в 1999 г. още не е разгледан от Министерски съвет. Няма утвърден документ за защита на българските права; за водене на преговори по същество и с планирани дати. — г-н Сакскобурготски отговори: Разглеждането на проекта „предстои".

 

„...Конкретните дати на преговори ще бъдат уточнени

 

144

 

 

въз основа на взаимна договореност с турската страна"( в. „ Тракия", бр. 5, 14 март 2002 г.).

 

Става дума за над 3 милиона декара българска земя и над 40 хиляди сгради. Остойностеният им еквивалент е над Ю милиарда щатски долара по курс от 1983 г. Публичната информация за съдържанието на българския, а и на турския проект на Спогодба по тези имоти е изключително оскъдна, но е предостатъчен сигнал за сериозни опасения.

 

Уважаеми господа,

 

Убедени във Вашите възможности и задълженията Ви за правилното и без по-нататъшно отлагане на решаването на разглеждания проблем се обръщаме към Вас със следните настойчиви

 

ИСКАНИЯ:

 

1. Българският проект на Спогодба за уреждане на насрещните имуществени претенции между Република България и Република Турция да бъде приведен в съответствие с Международната правна база, включително и с двустранните българо-турски договорености. Да бъде в съответствие и с позициите на Съюза на тракийските дружества в България, предоставяни по предназначение от 1995 г. насам. Особено с позицията от 12 януари 1998 година. Да бъде такъв документ, че с добронамереност към истината действено да защитава българските права и интереси.

 

2. С българския проект на Спогодба да се изисква изплащането на дължимите ни приходи и наеми за ползваната от турската страна наша собственост е Турция в хода на преговорите.

 

3. Изготвеният, съобразен с фактите, проект на Спогодба да бъде утвърден от Министерски съвет без отлагане за да получи Министерството на външните работи мандат за преговори по същество.

 

4. Прекъснатият през 1998 г. българо-турски преговорен процес да бъде възстановен с условия за реални резултати и за

 

145

 

 

българските права, които са гарантирани от Международното право и двустранните българо-турски договорености.

 

* * *

 

Разглежданият проблем има не само остойностено значение. Нека помислим за моралните, психологическите, политическите му измерения ! Те кърмят човешки отношения. Те съхраняват добродетели.

 

Да не пестим сили за преодоляване на неправдата и за зловредните й следствия !

 

От участниците на конгреса

 

Секретар на Тракийския женски съюз в България: (п) (Папани Козарова)

 

Председател на Тракийския женски съюз в България: (п) (Петра Мечева)

 

 

Созопол, 23 март 2002 г.

 

146

 

 

 

30. ИЗТОЧНА ТРАКИЯ - ОТНЕТОТО НИ ОТЕЧЕСТВО

 

Цели сме изгорени от парене

и пак не знаем да духаме"

Левски

 

 

Преди 80 години, на 11 октомври 1922 г. на брега на Мраморно море в град Мудания започва поредното отнемане на отечеството на българите от Източна Тракия с подписването на „Военна конвенция между Съюзните сили и правителството на Великото народно събрание на Турция и това на Гърция". Съгласно конвенцията се преустановяват военните действия между Гърция и Турция. Гръцките войски трябва да напуснат Източна Тракия в 15 - дневен срок, а в следващите 30 дни - гръцката администрация да предаде гражданската власт на турската администрация. Предаването следва да се извърши под ръководството на международни комисии при окупация на десния бряг на Марица и на Източна Тракия от 7 дружини съглашенски части и при настаняване на 8 - хилядна турска жандармерия.

 

Решенията на Конвенцията не касаят България в явен вид, но имат трайни последствия върху българите от Източна Тракия. Предоставеното им разрешение, съгласно чл. 3, 11, 16 от допълнителния Севърски „Договор за защита на малцинствата в Гърция", да възстановят собствеността си в Източна Тракия, да се върнат по родните си огнища и да влязат във владение на собствеността си там продължава от 10 август 1920 г. до 11 октомври 1922 г. - само две години докато Източна Тракия е под гръцки контрол, а не под турски. Решенията на Конвенцията, особено това за настаняване на турската жандармерия, отправят завърналите се в Източна Тракия българи

 

147

 

 

отново по бежанските пътища, водещи към свободната част на България. Отново прокуденици, натоварени с трагичната бежанска участ, съпътстваща ги до сетния им дъх, тегнеща и до днес и над потомците им. Отнети изконни човешки права, противозаконно отнети имущества, отнет роден край. Отнемането е с вековна продължителност: за бежанците от Освободителната война - 124 години, за преображенци - 99 години, за изгонените през Балканската война - 89 години.

 

За всичкото това време, намалено с по две години (от 1920 до 1922 г.), турската страна дължи приходи, наеми, лихви за заграбените над 3 милиона декара земя и над 40 хиляди сгради - частна собственост на българите. Наред с това Турция е длъжна да възстанови тази собственост на правоимащите българи, да им разреши да се върнат на имотите си в Турция и влязат в тяхно владение. При невъзможност за възстановяване на собствеността правоимащите българи трябва да бъдат обезщетени от турската страна с други равностойни недвижими имоти или в краен случай с парично обезщетение по пазарни цени.

 

Изброените задължения на турската страна са в съответствие с Международното право. Подробно са договорени в Ангорския българо-турски Протокол от 1925 г. Предмет са на многогодишни дипломатически разговори, преговори. Но без никакви конкретни резултати за българските права. Вместо договореностите да бъдат приложени отдавна, наблюдаваме техни неправилни тълкувания и отстъпления все в недопустим ущърб на българските интереси.

 

Показателен в това отношение е случаят с разпространяваното над 7 десетилетия схващане, че имотите на бежанците от Източна Тракия, изгонени между 1912 - 1925 г. „остават собственост" на турската държава. Поради това не бяха предявявани претенции за тези имоти, представляващи две трети от българските имоти в Турция. Несъстоятелността на това схващане доказахме по неоспорим начин и чрез предоставяне на неопровержими международни документи. Последваха резултати: в Позицията на Съюза на тракийските дружества в

 

148

 

 

България (СТДБ) от 12 януари 1998 г. и в българския правителствен проект на Спогодба от 1999 г. са включени претенции и за тези имоти. Последният факт е публично огласен от бившия български министър председател Иван Костов от трибуната на Народното събрание в отговор на питане на депутата от Демократичната левица Ангел Найденов в деня на парламентарен контрол на 9 февруари 2001 г.. (в. „Тракия" бр. 4 от 22 февруари 2001 г.)

 

Но от същия парламентарен отговор става ясно, че наред с посоченото постижение на Проекта от 1999 г., той съдържа нововъдени недопустими отстъпления. Изначален дълг и за тяхното опровержение се полага нам - на българите с корен в поробена Тракия:

 

1. Абсолютно недопустимо е, че в Проекто-спогодбата от 1999 г. не са включени законните и винаги преди това предявявани претенции за възстановяване на собствеността, за правото на правоимащите да се върнат и да влязат в нейно владение. Необяснимо е, че в замяна на това предявените от българската страна претенции сега са единствено под формата на парично обезщетение.

 

2. Отново е поругано законното право на запазена собственост за всички имоти, които са ни отнети след освобождението. Заменено е с право на частични претенции само за имотите, отнети след 1908 г. Подхвърля се теза, че след подписването на Берлинския договор на 1/13 юни 1878 г. до обявяването на независимостта на 22 септември 1908 г. България поради васалитета си изцяло не е била самостоятелен юридически обект. На тази база се разпространяват неправилни изводи: до 1908 г. България е била част от Османската империя, вследствие на което българските бежанци са имали възможност да се разпореждат с имотите си, отнети им от Турция и българската страна не би трябвало да предявява претенции за имотите отнети преди 1908 г.

 

149

 

 

Истината е коренно различна. България е с международно призната самостоятелност. България установява самостоятелни дипломатически консулски отношения непосредствено след освобождението си с Русия, Австро-Унгария, Британия, Германия, Румъния, Сърбия, Гърция, Черна гора, включително и с Османската империя. Конкретна и обилна информация за мястото на България сред другите суверенни страни и за степента на нейната самостоятелност в периода преди обявяване на независимостта й се съдържа в труда „Дипломатически отношения на България 1878-1988 г.", София 1989 г. в глава II (стр. 44-60 ) и в глава III (стр. 279 - 291) с автор Мария Матеева. Тук привеждаме само цитат от стр. 48, изразяващ определения от Берлинския договор статут на отделните части на България: „Земите между Дунав и Стара планина заедно със Софийската област образуват „самостоятелно и трибутарно Княжество под суверенитета на Н. В. Султана". Територията между Стара планина и Родопите се обособява в отделна област - Източна Румелия, „която остава под пряката политическа и военна власт на Султана, но с административна автономия и Генерал - Губернатор християнин". Македония и Одринско остават в пределите на Османската империя, градовете Пирот и Враня се предават на Сърбия, а Румъния получава Добруджа.

 

Пределно ясно е, че с решението на Берлинския договор Одринско да остане в пределите на Османската империя, българските бежанци са лишени и преди 1908 г. от възможност да се разпореждат с отнетата им от Турция собственост. Затова във всички преговори и договорености до 1999 г. участват претенции и за имотите, отнети преди 1908 г. Ето защо българската страна трябва да продължава да включва претенции в проекто спогодбите си и за имотите отнети преди 1908 г. Трябва и да ги отстоява.

 

Неприемливо е и направеното в същия парламентарен отговор от 2001 г. твърдение: „Администрацията има малко възможности да стъпи на стабилни основания, тогава когато формира

 

150

 

 

своите позиции". Това е един мит с вековна възраст, създаван в различни вариации за оправдаване на отлагания, бездействия и отстъпления. Отговорно заявяваме, че съществуват предостатъчно възможности, посредством които може да се стъпи на стабилни основания и да бъде формирана необорима законосъобразна и правно обоснована правителствена позиция, защищаваща всички законни български права и интереси. Значителна информация по този въпрос е издирена и предоставена и от тракийската организация. Тук насочваме вниманието към публикувания т. г. сборник „България в първата световна война - Германски дипломатически документи". В предговора на същия се съдържа информация за намиращ се на разположение в Научния архив на Института по история твърде дълъг филм, заснет от Университета в Калифорния, чиито томове от 35 до 66, включително застъпват периода от 1 юни 1913 г. до 1 май 1914 г. и конкретно териториалните проблеми между България и Турция.

 

Налага се да подчертаем несъгласие и със заявеното от настоящия Министър-председател Симеон Сакскобурготски в отговора му в НС на актуалния въпрос на депутата от Коалиция за България Тодор Бояджиев, даден на 1 март 2002 г., че в правителствената позиция „... са отчетени становищата на всички членове ..." на Междуведомствената комисия, между които са и представителите на СТДБ. Категорично заявяваме, че представителите на СТДБ не са изразявали становища съдържащи отстъпления от рода на разгледаните по-горе. В доказателство привеждаме цитат от Позицията на СТДБ от 12 януари 1998 г., станал и конгресно решение на XXI конгрес (Варна, 16 май 1998 г.): „Да се върне на българите собственици, техните наследници и на другите правоимащи отнетата, заграбена, конфискувана от турските власти недвижима и движима частна собственост. Да бъдат изплатени приходите и наемите от стопанисването й от други лица. Право на собствениците е сами да решават как да се разпореждат с възвърнатата собственост" (в. „Тракия", бр. 10 от 28 май 1998 г.) Тази позиция продължава

 

51

 

 

да е в сила. Поддържана е и предоставяна в непроменен вид.

 

Нямаме право мълчаливо да отминаваме нематериалната част на отнетото ни отечество, макар че нея никой никога не може да възстанови. Наш дълг е да тачим паметта на хилядите избити и загинали. Да помним мъките на успелите да се спасят прогонени страдалци, техния и на потомците им наситен с бежански недоимък и мизерия живот. И нека ми бъде позволено да споделя личната си болка за отнетата ми заедно с отечеството възможност сама да изградя образ на родна стряха, на роден край, които да виждам поне в съня и спомените си. Кой може да върне отнетата ми люлка, когато съм била само на 40 дни — изгонено, некъпано, недокърмено, без покрив над главата си, плачещо в скута на майка си пеленаче, брулено от есенния, студен вятър и дъжд на 1922 г. Такива са били хиляди — невръстни деца с непосилни мъки в бежански кервани. Повечето неоцелели.

 

Изминаха 80 години от подписването на Конвенцията в Мудания, в които нито едно от правата на източно тракийските българи не е удовлетворено. На нито един от нас — прокудените не е разрешено да се върне в родния си край. И днес тракийското страдание продължава да е завързано в неправда и безнадеждност.

 

Не е ли крайно време да изготвим свой тракийски проект на Спогодба - защищаващ всичките ни законово аргументирани права. Проект, който не изчезва, огласен е пред тракийските българи, предоставен на надлежните отговорни български институции. Проект с който няма да бъдем цели „изгорени от парене". И ние и държавата ни.

 

В. „Тракия", бр. 19, 10 октомври 2002 г.

 

152

 

 

 

2003

 

31. ДА ДЕЙСТВАМЕ ЗА ТРАКИИСКАТА КАУЗА

 

 

Значимостта на публикацията „Тракийската кауза и международното право" от Атанас Чорбаджиев (в. „Тракия, бр. 3. т.г.) може да бъде открита и оценявана в много направления. Ето две от тях:

 

1. Предоставена е конкретна, съществена и обилна информация за документи и институции от българския и от международния правен свят, към които е съотносим проблемът за българските частни имоти в Турция.

 

2. Авторът третира информацията под знака на международно правните изисквания за спазване правото на собственост като едно от основните права на човека, също така отговорностите и задълженията на съответните български и международни институции като разкрива възмоясностите за законосъобразно решаване на проблема.

 

С тази си публикация Атанас Чорбаджиев обогатява информацията за международно-правните основания на тракийците съдържащи се в книгата на доц. д-р Борислав Йотов „Империите са мъртви - България е още жива" (София, 2001 г.) и статиите „Ще получат ли бежанците от Източна Тракия имотите си (в. „Земя" бр. 37 от 02 февруари 2002 г.-; „Защо няма решение на въпроса за частните български имоти в Турция" (Известия на Тракийския научен институт - книга трета. София 2002 г.) „Не е ли крайно време за действие" (в. „Тракия" бр. 19 от 10 октомври 2002 г..

 

Обогатяване на информацията е необходимо и относно онази част от проблема, отнасяща се до механизмите за доказване на правото на собственост. Към такава необходимост ни насочва и отговорът на министър Паси по повод зададения му въпрос за връщането на наследените земи от Източна Тракия, който гласи: „Трудностите идват от това, че няма запазени нотариални актове" (в. „Тракия" бр. 2 от 30 януари т.г.) Разбира се, че незапазените нотариални актове представляват

 

153

 

 

трудност. Но тя е преодолима. Съществуват не малко други средства за доказване на собствеността ни в Турция, които заместват по неопровержим начин незапазените нотариални актове.Нека отново да дадем наш принос. Вестник „Тракия" може да бъде трибуна за обмяна на мнения, обобщения, които да бъдат предоставени на отговорните за проблема институции. Полезна в това отношение е книгата на Димитър Войников „Българите в най-източната част на Балканския полуостров - Източна Тракия", особено в частта „Основни принципи на турската поземлена собственост и приложението им по българските земи".

 

Да действаме за тракийската кауза!

 

На наша страна са Истината, Законът, Моралът - все мощни оръжия за неопровержима аргументация в защита на българските права.

 

В. „Тракия" бр. 2 от 30 януари 2003 г.

 

Заб.: Заглавието е на редакцията.

 

154

 

 

 

32. ПРАВО НА ОТГОВОР

По повод статията на Божидар Димитров: „5 милиарда долара е дългът на Турция към България"

 

 

В публикацията „5 млрд. долара е дългът на Турция към България" (в. „Труд", 30 април 2003 г. - стр. 12), авторът Божидар Димитров разглежда турския дълг в контекста на иракския дълг и българо-турските отношения с акцент върху клаузи на Ангорския договор от 1925 г.

 

За съжаление, някои от текстовете в публикацията не могат и не бива да бъдат отминати мълчаливо. Такъв е например текста: „За да не се завърнат повече тракийските българи, Турция се задължава с една от клаузите на договора да изплати имотите на тракийци,...". Лансирани са две неистини: 1. Турция се задължавала не да върне, а да изплати имотите, които заграби при анексията на Източна Тракия; 2. Турция не допускала тракийските бежанци да се завърнат по родните си огнища, защото била задължена да изплати имотите им там.

 

Клаузи за изплащане на имотите ни и за незавръщането ни Ангорският (а и никой договор) не съдържа. От самия договор (ДВ бр. 110 от 17 август 1926 г.) се вижда че клаузите му разпореждат съвършено друго:

 

„Разбира се, че ... българските поданици ...запазват правата на собственост върху имотите си,...". Разпоредена е възможност и за завръщане на пожелалите това българи при условие, че турското правителство" ... даде ... за всеки отделен случай своето съгласие", (стр. 3, чл. „Б" ал. 4 и 5).

 

Регламентирано е имотите да бъдат „върнати" на собствениците - български поданици и да им бъдат дадени полагащите им се „приходи" и „справедлив наем" (стр. 4, чл. „Г" ал.1,2,3).

 

- Има клауза, която разпорежда на някои български поданици да не бъдат връщани имотите, но тя се отнася само за

 

155

 

 

онези, които „са се изселили" - т.е. доброволно са изоставили имотите си (стр. 3 и 4, чл. „В").

 

Фактът, че Турция не допуска тракийските българи да се завърнат по родните си места, че не връща имотите ни и не изплаща пропуснатите ни ползи цели 90 години не е узаконен от Ангорския договор, а е резултат на негово едностранно нарушаване от нея.

 

Необходими са и обсъждания по други текстове на публикацията, като: размера на дълга, терминологията „конфискувани и раздадени имоти", аналогията с Гърция, начинът за водене на българо-турските преговори за разсрочването на дълга и с първите траншове да се строи магистрала „Марица" или язовири по Арда,... Но те търпят отлагане и разглеждането им само в рамките на едно „Право на отговор" е невъзможно.

 

Папани Козарова (бежанка от Източна Тракия)

 

София, 13 май 2003 г.

 

 

УВАЖАЕМА Г-ЖО ВЕЛЕВА [1]

 

Предоставям „Право на отговор" по публикацията „5 млрд. долара е дългът на Турция към България", ръководима от сериозността на разглежданите в нея проблеми, но и от редица други обстоятелства.

 

- Точка „d" на чл. 38 от Статута на Хагския международен съд към ООН, влязъл в сила от 24.10. 1945 г. разпорежда: „Съдът, чиято функция е да решава - в съответствие с международното право спорове отнесени до него, прилага .... и доктрината

 

156

 

 

на най-квалифицираните автори на различните нации като помощни средства за установяване на правните норми".

 

Тъй като авторът и редакторите на разглежданата публикация принадлежат към най-квалифицираните от нашата нация, то неистините от публикацията биха могли да бъдат ползвани от заинтересувани среди. Особено като се има предвид, че въпросът е поставян пред редица международни институции и се обсъжда актуализирането му.

 

Истината на Ангорския договор е непрекъснато отрупвана от неволни заблуждения и съзнателни фалшификации цели 78 години до цялостното й задушаване - все във вреда на българските интереси.

 

Ангажираността ми по проблема е изключително отговорна, поради което нямам право да се примирявам и с новите неистини, лансирани в цитираната публикация.

 

Заявявам готовност да отговарям (с привеждане на доказателства) на всякакви въпроси свързани с Ангорския договор, включително и в присъствието на автора Божидар Димитров.

 

София, 13 май 2003 г.

С уважение: П. Козарова

 

 

1. Писмото е изпратено до журналистката Валерия Велева, в чиято рубрика на в. „Труд" е публикувана статията на Божидар Димитров. Проведох и няколко телефонни разговори. За съжаление неистините от цитираната статия не бяха коментирани на страниците на вестник „Труд" по никакъв начин.

 

157

 

 

 

33. ОПРОВЕРЖЕНИЕ

Относно същата статия на Божидар Димитров

 

 

В публикациите „5 млрд долара е дългът на Турция към България" (в. Труд", 30 април 2003 г.) и „5 милиарда е дългът на Турция към България" (в. „Тракия", 12 юни 2003 г.) с автор Божидар Димитров , четем: „За да не се завърнат повече тракийските българи, Турция се задължава с една от клаузите на договора да изплати имотите на тракийци ..."

 

В никакъв договор не съществува клауза, с която „...Турция се задължава ...да изплати имотите на тракийци...". От това логически следва, че и изводът „За да не се завърнат повече тракийските българи..." не може да бъде достоверен. За отбелязване е, че такава несъществуваща клауза и такъв недостоверен извод за българските имоти в Турция не е известно да са лансирани в цялата досегашна вековна история на проблема.

 

Липсата на публикувано опровержение на посочените погоре неистини може да доведе до нови вредни последици.

 

Налага се да съобщя, че предоставих „Право на отговор" на завеждащата „Общество и анализи" на в. „Труд" - Валерия Велева. Копие от същото прилагам. Прилагам и копие на „Протокол от „Ангорския договор" - 1925 г.

 

Папани Козарова

 

София, 17 юни 2003 г.

 

Заб.: Опровержението е предадено на редакционната колегия на в. "Тракия" на 17 юни 2003 г. и също е оставено без коментар.

 

158

 

 

 

34. КАКВО ДА СЕ ПРАВИ

Становище против предявяване на иск към българското правителство за тракийските имоти

 

 

Предложение за нова стратегия - евентуално предявяване на „... иск за обезщетение за 10 милиарда долара към българското правителство" е подкрепено по принцип от общото събрание на Върховния комитет на Съюза на тракийските дружества под условие на предконгресни: обсъждане с правоимащите бежанци и техните наследници, разисквания в тракийските дружества, широка дискусия във в. „Тракия". Ако идеята получи подкрепа, следва тя да бъде внесена за обсъждане и приемане от XXII Тракийски конгрес, планиран през декември т.г. Заявена е и решимост за продължаване на досегашните форми на действие. [1]

 

• Въпросът „Какво да се прави" изисква обсъждането на посочения 10 милиарден доларов иск към българското правителство да обхване главните му характеристики: естество, размер, адресат.

 

1. Естество на иска

 

Иск, сведен само до парично обезщетение не трябва да бъде подкрепян от нас, защото е самоволен и недопустим отказ от основните ни международно утвърдени и узаконени права. Същите са конкретизирани в членове „Б", „В" и „Г" на Ангорските спогодби от 1925 г. [2]

 

Естеството на обезщетението, заявено в нашия иск, трябва да съдържа:

 

• Парично обезщетение, равностойно, компенсиращо пропуснатите ползи от приходи, наеми, лихви.

 

• Връщане на имотите, за които това е възможно.

 

159

 

 

• Размяна на наши имоти в Турция с техни имоти в България, чиито правоимащи желаят това.

 

• Парично обезщетение за имоти, връщането или размяната на които е невъзможна.

 

• Парично обезщетение на имоти, чиито правоимащи желаят това.

 

 

2. Размер на иска

 

Фиксираният 10 милиарден доларов размер на иска не би могъл да бъде обсъждан по същество, докато не е придружен от необходимите обосновки. Без тях ще продължават и конфузните ситуации, при които за един и същ дълг си съжителстват публикации със заглавие „5 милиарда долара е дългът на Турция към България" [3] и тракийски иск към българското правителство - за „10 милиарда долара" [4].

 

Обосноваването на размера на иска е трудна но решима задача. Извършеното по този въпрос досега се нуждае от уточнения и допълнения.

 

 

3. Адресат на иска

 

Незащитимо, за да не кажем невъзможно, е искът за обезщетение на имотите ни в Турция да бъде адресиран към българското правителство, а то „... да си търси задълженията от Турция, когато си иска" [5], поради следните аргументи:

 

• Не българското правителство, а Турция е тази, която насилствено заграби нашите имоти и не разрешава да се разпореждаме с тях. Турската страна е, която не изпълнява договорните си задължения за възстановяване на собствеността ни и не изплаща дължимото ни парично обезщетение за пропуснатите ползи. Турция продължава да ползва собствеността ни незаконно.

 

160

 

 

• Евентуално отправяне на иск за обезщетение към българското правителство е всъщност иск, отправен към българския народ, включително и към нас правоимащите и иск към децата, внуците и правнуците ни. Т.е. ние да си изплащаме своите имоти, а Турция да продължава да ги ползва. При това като свои, защото вече ще са изплатени на истинските им български собственици. Абсурдно, но би било точно така! Няма ли да настроим и народа срещу себе си?

 

• Не съществуват правни основания, съгласно които, искът да бъде предявен към българското правителство. Следователно, изначално са необосновани и незащитени както самото предявяване на иска, така и отнасянето му към правни институции. Искането за обезщетение на собствеността ни в Турция не може да бъде адресирано към българското правителство, тъй като никое българско правителство до сега не е сключвало договор, с който да е предоставило нашите имоти на Турция. Само такъв бъдещ акт би могъл да ни принуди да отправяме иск за обезщетение не към турската, а към българската държава. Нашите действия трябва да продължат да бъдат насочени към предпазване на българското правителство от такъв грешен ход.

 

Не подкрепям предложената нова стратегия. Въпреки това считам, че нейното обсъждане може да ни насочи към верни отговори на въпроса: „Какво да се прави?"

 

Призовани сме за дискусия. Нека участваме в нея и то водени от мъдростта на Левски, обезсмъртена в писмото му до Любен Каравелов:

 

За отечеството работим байо, кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все заедно да вървим, ако ще бъдем хора" [6]

 

Казвали сме кривици , но предимно кривиците на турските и българските правителства. Да обърнем погледа си и към нашите. Документите: Решение № 416 на Министерския съвет

 

161

 

 

от 12 октомври 1992 г.; Уставът и решенията на конгресите и пленумите на СТДБ; Идейната платформа на IIK „Тракия", ни задължават да работим по разглеждания проблем и да предоставяме информация. Изпълняваме ли дълга си?

 

• Достоен пример е ръководството на СТДБ. За съжаление не ни е предоставена информация за резултатите от взетото решение на 10 декември 1999 г. от ВИК на СТДБ по акцента му „... под ръководството на ген. Т. Бояджиев да продължат проучванията за отнасяне на проблема до Европейския съд за правата на човека в Страсбург. Предложенията на Т. Бояджиев да се обсъдят в ЦР до 31 март т.г. [7]

 

• Липсва информация и за дейността на учредения и участващ в Коалиция за България ПК „Тракия" с приоритетна задача - решаване на проблема за обезщетяване на тракийските българи. Имаме възможност все пак да изразим отношението си по „Декларация на парламентарната група на Коалиция за България", прочетена в НС на 18.10.2002 г.. В тази връзка не мога да премълча огорчението си, че в толкова сериозно аргументираната декларация бе повторена 77 годишната заблуда, че Ангорският договор „оставя на... чужди власти частни имоти на прогонените тракийци от Източна Тракия". [8]

 

• Дължа информация и за своята работа. Старала съм се да съдействам за достигане до истината по узаконените ни права. Също така за нейното утвърждаване и отстояване. Признателна съм, когато ми казват моите кривици.

 

В отговор на основния въпрос „Какво да се прави?" - предлагам ръководствата на СТДБ и ТНИ:

 

1. Да изискат от МВнР българския проект на Спогодба от 1999 г.

 

2. Да организират изработване на становище по същия, придружено с конкретни предложения, особено за привеждането му в съответствие с международното право и Ангорските спогодби от 1925 г.

 

162

 

 

3. Да съдействат за подобряването на проекта от 1999 г. и да настояват за утвърждаването му от МС.

 

Крайно време е да се разбере, че непрекъснатата липса на утвърден български правителствен проект на спогодба е първопричината за трагичното и затлачено състояние на проблема от 1925 г. насам. Без законосъобразен и утвърден от МС проект на спогодба не е възможно никакво реализиране на обезщетение за имотите ни. Не е възможно дори водене на преговори по същество. И още по-малко - отстояване на законните български интереси.

 

Нека ми бъде позволено да споделя и личните си прогностични виждания. Няма начин българското правителство да ни обезщетява за имотите ни в Турция, освен ако е подготвен нов капан. А ако влезем сами в него няма да има избавяне, нито надежда за избавяне, нито дори възможност за оплакване.

 

Предстои ни сериозна дискусия и вземане на отговорно решение. Нека когато работим „за Отечеството" и „ако ще бъдем хора" не забравяме и мъдростта: „Това, което човек сам си направи, никой не може да му направи".

 

20.05.2003 г.

 

Заб.: В доказателство, че не трябва да предявяваме искания за обезщетения към българското правителство, припомняме ситуацията от 1926г., заедно с обосновка за несъстоятелността на иск към българското правителство. На XI конгрес на Тракийската организация (ноември 1926 г.) е предявено искане за обезщетение също към българското правителство с мотивировката: „...тракийските изгнаници обърнаха внимание на почитаемото правителство, че то поема не само една историческа отговорност с евентуалното ратифициране на този акт, но и задължението да обремени държавата в изплащане на обезщетения на изгнаниците от

 

163

 

 

Източна Тракия, чиито имоти се жертват... " е приета следната резолюция: „Конгресът намира, че при създаденото след ратифициране на договора положение, българската държава е длъжна да обезпечи източно-тракийските изгнаници, като им изплати равностойността на имотите им или най-малко им даде една безвъзмездна помощ срещу нанесените им вреди и загуби, която да се равнява на равностойността на турските имоти, отстъпени на българската държава срещу тези на източно-тракийските изгнаници, независимо от това дали тези имоти са останали до днес държавни или някои са били незаконно продадени" ( Из речта на Димитър Попниколов, произнесена в НС на 04.04. 1927 г. - поместена в брошурата му „Българите от Тракия и спогодбите на България с Гърция и Турция", София, 1928 г. стр. 44.)

 

Доказано е вече, че имотите на „изгнаниците от Източна Тракия", „не се жертват" с ратификацията на Ангорския договор, защото на турската държава са предоставени само имотите на тези „които са се изселили". Т.е. единствено на тези, които доброволно са напуснали и изоставили имотите си в Турция. В резултат на тези доказателства българското правителство включи в проекта на Спогодба от 1999 г. претенции и за имотите на бежанците от Източна Тракия, прогонени между 1912 - 1825 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1. В. „Тракия", бр. 8/24 април 2003 г.

 

2. ДВ, бр. 110/17 август 1926 г.

 

3. В. „Труд", 30 април 2003 г.и в. „Тракия", 12 юни 2003 г.

 

4. В. „Тракия", бр. 8/24 април 2003 г.

 

5. Пак там.

 

6. Из писмото на Левски до Иван Кръшовски, 20 юни 1871 г., цитирано по книгата „Знаме и олтар", стр. 162.

 

7. В. „Тракия", бр. 1/13 януари 2002 г.

 

8. В. „Тракия", бр. 20/24 октомври 2002 г.

 

164

 

 

 

35. РЕШЕНИЕ НА НАЦИОНАЛНИЯ СЪВЕТ НА ТРАКИЙСКИЯ ЖЕНСКИ СЪЮЗ

 

 

След задълбочено обсъждане на предложената нова стратегия на СТДБ, съгласно която да бъде предявен „... иск за обезщетение за 10 милиарда долара към българското правителство, НС на ТЖС взе следните решения:

 

1. Приветства идеята за провеждане на предконгресна дискусия в търсене на нови пътища за решаване на проблема за тракийските имоти, които Турция заграби при последователния геноцид, провеждан от нея над българското население.

 

2. Препоръчва на женските клубове по места да организират дискусии на правоимащи и неправоимащи, защото ние всички заедно ще следва да изплащаме тези 10 милиарда, ако новата стратегия се възприеме. След гласуване на оформените решения същите да бъдат изпратени до вестник „Тракия" преди конгреса на СТДБ, планиран за м. декември 2003 г.

 

3. Не подкрепя идеята за предявяване на иск към българското правителство за обезщетения на тракийските българи за имотите ни в Турция.

 

4. Препоръчва на ръководството на СТДБ да настоява:

 

4.1. Пред правителството - да не отлага повече подготовката на преговорите с Турция; да предявява и отстоява искания за удовлетворяване на всичките ни законосъобразни претенции.

 

4.2. Пред парламента - да упражнява правото си на контрол над правителството за извършеното по разглеждания проблем.

 

4.3. Пред президента - да изисква от правителството отчет за действията и резултатите, постигнати в тази насока.

 

Подготвила проекторешението на взетите решения: П. Козарова

 

Бургас, 15 август 2003 г.

 

Заб.: Решението е прието на конференция на НС на ТЖС, проведена в Бургас на 15 август 2003 г.

 

165

 

 

 

36. ИЛИНДЕНСКО - ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ В БЪЛГАРО-ТУРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ И ДИПЛОМАТИЧЕСКИ АКТОВЕ

 

„Pacta sun servants"

(„Договорите трябва да се спазват")

 

 

Изминаха 100 години от Илинденско — Преображенското въстание. Отново припомняме събития и участници. Отдаваме почит на жертвите и прослава на героите. Препрочитаме и творим историята. Необходимо е прочитът да бъде правилен и да предизвиква размисли, поуки, действия.

 

Нека надникнем първо в българо-турските дипломатически актове, които са предназначени за решаване на последиците от въстанието. Наложителен е внимателен поглед към разпоредбите за бежанците от Одринско и останалите им там имоти. Изискват го неправдите към преображенци, допуснати в българския проект от 1999 г. на междуправителствената българо-турска Спогодба на насрещните имуществени и финансови претенции между Република България и Република Турция. Предявените в него претенции са свързани само с периода след 1908 г., а на преображенци е отнета дори възможност да предявяват претенции за законните си права. Това е съвършено нова трактовка, направена от тогавашното правителство. Недопустимо нововъведение, чакащо българско правителство, което да го отстрани. В негова помощ е предложения по-долу прочит на историята по разглеждания проблем.

 

В 100 годишните българо-турски отношения и дипломатически актове се открояват 3 етапа, качествено различаващи се по критериите:

 

- въоръжени конфликти и следствията от тях;

- дипломатически решения и изпълненията им.

 

1. Илинденско—Преображенско въстание на българско население срещу редовна турска войска и башибозук от Азия.

 

166

 

 

Избухнало в Македония на 20 юли/2 август 1903 г. и на 6/19 август в Тракия, то дава свобода за населението в Крушовската република и Странджанската комуна. С разгрома на въстанието идва и края на свободните дни. Опожарени села , хиляди убити, заточеници, затворници, бежанци. Между Княжество България и Високата Порта се водят преговори. Събитията се следят от цяла Европа. Митинги, отворени писма, статии. Джеймс Баучер съобщава във в. „Таймс", че въстаниците се борят „против най-лошото управление на земята". Политиците упражняват влиянието си над управниците. През септември стартира нова реформена акция. В началото на октомври Портата изготвя заповеди в свое Ираде. На 10 октомври й е връчена Мюрцщегската реформена програма, изготвена от Австро-Унгария и Русия. Но всички усилия за уреждане на последиците от въстанието са насочени единствено към Македония. Склонен към такава насоченост е и българският преговарящ в Цариград Г. Д. Начович. За уреждане на последиците от въстанието и в Одринско настоява Министър-председателят и Министър на външните работи Рачо Петров. С окръжно № 539 от 20 октомври 1903 г., изпратено до българските дипломатически агенти в столиците на великите сили, той възразява срещу Мюрцщегската програма за реформи, непредвиждаща нищо „за Одринския вилает, гдето българското население страда еднакво, както и в македонската част на трите други вилаета". Настояванията на Рачо Петров се увенчават с успех. Въпреки Високата Порта, общественото мнение в Европа и Мюрцщегската програма, планираща реформи само за Македония.

 

В подписаното „Турско-българско съглашение от 26 март 1904 година" [1], клаузите за амнистия, за завръщане на бежанците и възстановяване на собствеността им се отнасят и за Одринско. Остава да бъдат приложени. Приложени са, но частично.

 

В цитирания труд на Силянов четем: „Докато връщането на бежанците от разложко се осъществяваше, макар и не без

 

167

 

 

пречки, бежанците от Одринско бяха съвсем нежелани и, за да се осуети тяхното връщане, турското правителство не се спираше пред нищо. На цели групи, запътени за родните си села, се запрещяваше, под разни предлози да минат границата. Обзети от отчаяние, те се виждаха принудени да се разпръснат наново из Бургаския окръг и да отправят нови протести и молби до правителството в София. Не беше по-малко окаяно положението и на ония партиди, на които се позволи да минат границата, оставени на съдбата си, без обещаната турска подкрепа, а на места и без нивите си, които турското правителство бе побързало да раздаде на заселници — мохамедани."

 

Усилията на българската екзархия и българското правителство да подобрят участта на българите остава без резултат. Престрелките с остри ноти само обострят стихналото при подписването на Споразумението напрежение.

 

Много преображенци, покрусени от мъка, умряха с отворени очи без да могат поне да видят роден край и роден дом. И точно потомците на тези преображенци са неоправдани сега и то не от турско, а от българско правителство.

 

2. Съдбата на завърналите се преображенци е вплетена със съдбата на останалото под робство българско население в Одринско. Тя силно зависи и от българо-турските отношения, белязани от военни конфликти, сключване на договори и тяхното неизпълнение от турска страна.

 

Балканската война през 1912-1913 г. носи много превратности — от свобода до гибел. Освобождаването на Източна Тракия на запад от линията Енос-Мидия е утвърдено с Лондонския договор (17/30 май 1913 г.). Ангажирана в Междусъюзническата война българската войска се оттегля от Източна Тракия. Възползвала се от това и нарушавайки Лондонския договор, Турция анексира Източна Тракия в първите дни на юли. Беззащитното българско население е подложено на истински геноцид — избивано или изгонено. Източна Тракия е обезбългарена. Имотите на българите — насилствено заграбени. На 16/29 септември 1913 г. България и Турция сключват

 

168

 

 

Цариградския мирен договор. Клаузите му разпореждат завръщане на бежанците и възстановяване на собствеността. Но Турция не спазва разпоредбите. Така постъпва и с разпоредбите на „Съг лашение между България и Турция за бежанците от Тракия", сключено на 2/15 ноември 1913 г. Същата е съдбата и на Ангорските спогодби от 18 октомври 1925 г., регламентиращи възстановяване на собствеността, завръщане на бежанците, изплащане на пропуснатите приходи и наеми. Разпоредбите са перфектно узаконени, но също неприложени. И все пак един член на техния протокол се спазва: „Мъчнотиите, които биха изникнали по прилагането на настоящия протокол ще бъдат предмет на дипломатически преговори между правителствата" (чл. 3).

 

Да. Мъчнотиите са предмет на преговори и по тях са вземани решения. Решенията са с прогресивно растящи отстъпки от българските правителства и са неизпълнявани от Турция. Това е трайна тенденция с начало 1913 г., продължаваща и до сега. Доказват го неспазените клаузи и на „Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност между Република България и Република Турция", подписан на 6 май 1992 г., с разменени ратификации през юни 1995 г. (ДВ, бр. 65 от 1995 г.).

 

3. Ярък пример за отстъпките на българското правителство и неспазване на договорите е „Споразумение между Република България и Република Турция за изплащане на български пенсии в Турция", подписано в Анкара на 4 ноември 1998г. и прилагано.

 

Предстоят нови преговори, целящи сключване на нови дипломатически актове. Те биха били още по-трагични за българските интереси, ако на преговорите българското правителство отиде без да е отстранило посочените неправди в проекта от 1999 г. Те засягат не само недопуснатите да се завърнат преображенци, но и потомците на бежанците от Освободителната война. Освен това, сведените в проекта български претенции само до парично обезщетение следва да бъдат допълнени

 

169

 

 

с претенциите, регламентирани в предходните българо-турски договори.

 

Прочитът на историята на разглежданите проблеми поставя и въпроси:

 

- Как правителството на трибутарното Княжество е могло да договори и реализира приложение на мерките за преодоляване последиците от въстанието и за Одринско. Въпреки Високата Порта, европейското обществено мнение, Мюрцщегската програма, настояващи мерките да се отнасят единствено за Македония;

 

Защо всяко едно от правителствата на суверенна България реализира само отстъпки и никакво приложение на разпоредбите, които е договаряло с Турция? Дали защото тези правителства и досега не са изработили и утвърдили свой проект, без какъвто е невъзможно да се водят преговори по същество?

 

Годишнините на историческите събития се отбелязват с тържества. Произнасят се слова. Отдава се почит. С чувство на дълг. Но дългът предполага и действие. Изискват го героизмът и победите на жертвите, мъките на живите!

 

 

    В. „Тракия" бр. 16, 21 август 2003 г.

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1. Основната информация и приведените цитати са от труда на Христо Силянов „Освободителните борби на Македония", том II, София 1943 г. фототипно издание 1983 г. Христо Силянов е непосредствен участник във въстанието в четата на Михаил Герджиков. Действал е в Одринско и заедно с Анастас Разбойников е секретар на конгреса на Петрова нива. Той е един от дейците, осъществили единството в целите и методите, прилагани в Македония и Тракия. Пръв задълбочен историограф на Илинденско—Преображенското въстание.

 

 

170

 

 

 

37. ДЪЛГЪТ НИ КЪМ ПРЕОБРАЖЕНЦИ

    (Из изказване на Международната научна конференция, проведена в София на 26 - 27 септември 2003 г. в НДК по случай 100 години от Илинденско-преображенското въстание)

 

 

Един от докладчиците изтъкна предимството си, че е странично лице. като гаранция, че разглежда въстанието обективно. Такова предимство аз нямам. Прокудена от родната си Източна Тракия, когато съм била само на 40 дни, брулена от студените есенни ветрове и дъждове по бежанските пътища, недокърмена, некъпана, оцеляла по чудо, живея съпътствана и досега от бежанските неволи дори без спомени за роден край, за роден дом, които да мога да виждам поне в сънищата си. Независимо от това смея да претендирам че говоря за въстанието с изключителна обективност. Математичка съм. А математиката възпитава интелектуална честност, която е една от съществените предпоставка за обективност.

 

На този отговорен форум с международно участие считам за необходимо да споделя една жестока несправедливост към участвалите във въстанието преображенци от Източна Тракия; залегнала в правителствения проект за спогодба за уреждане на взаимните ни имуществени и финансови претенции между Република България и Република Турция, тази несправедливост предвижда бежанците от Преображенското въстание да бъдат лишени дори от право да предявяват претенции. Т.е. да бъдат лишени от всичките си гарантирани от международното право възможности: да се завърнат в родните си огнища, да бъдат въдворени на имота си, да им бъдат изплатени пропуснатите ползи от приходи и наем за всичките изминали 100 години.

 

И все пак смятам, че на форум с исторически характер следва да се разискват и последиците от разглежданите исторически

 

171

 

 

събития, да се обсъждат мерки и вземат дори решения, които могат да съдействат за отстраняване на несправедливостите, засягащи пострадалите при тези исторически събития. Това само ще засили и разшири значимостта на форума.

 

(Водещият заседанието: „Моля Ви, това не влиза в задачите на конференцията".)

 

Само още няколко думи. Моля участниците в конференцията да съхранят в съзнанието си тази реална опасност от жестоко ощетяване на преображенци при това в противоречие с всички принципи и норми на международното право. А също така в противоречие и с всички конкретни българо-турски междудържавни договорености. Моля също така участниците за съпричастност — да съдействат за отстраняване на тази опасност за преображенци.

 

29 август 2003 г.

 

172

 

 

 

38. ДЛЪЖНИК ЛИ Е ДЪРЖАВАТА НИ НА БЪЛГАРСКИТЕ ИЗСЕЛНИЦИ В ТУРЦИЯ

 

 

Исканията, отправени към България от страна на изселвалите се в Турция български турци, са дълга и пълна с противоречия история. В последните години тя е свързана предимно с пенсиите и пенсионирането им. Средствата за масова информация ни заливат със сведения за техните недоволства, обвинения и оплаквания. Такъв е случаят с публикацията „Изселници ще ни съдят заради пенсиите" относно написаното в турския вестник „Заман" - българските изселници в Турция вече 35 години водили борба за пенсиониране; близо 150 хиляди български турци, които днес живеят в Турция, възнамерявали да подадат жалби срещу България в Международната организация на труда, а после и в Европейския съд за правата на човека в Страсбург; сумата за покриване на надбавките на пенсиите им била между 700 и 800 милиона долара, което за България било трудно да плати наведнъж (в. „Дума" от 12 ноември т.г.).

 

Заслужават внимание поне 3 въпроса:

 

1. Действително ли България трябва да изплаща такива пенсионни надбавки?

 

2. Ако да — действително ли надбавките възлизат на 700800 милиона долара?

 

3. Действително ли за България би било трудно да изплати толкова надбавки наведнъж?

 

Отговорът на първия въпрос може да бъде еднозначен и точен единствено след проверка на истинността и законосъобразността на аргументите, изложени във всяка една от подадените жалби.

 

Отговорът на втория въпрос е функция на първия отговор. Допълнително за всяка полагаща се пенсионна надбавка би трябвало да бъдат приспаднати разходите, които българската държава е изразходвала за здравеопазването и образованието на съответния кандидат за пенсия.

 

173

 

 

Отговорът на третия въпрос, макар и странно звучащ, е НЕ. За България няма да бъде трудно да изплати надбавки, възлизащи дори на 700-800 милиона долара, като се има предвид, че дългът на турската държава за имотите на тракийските българи се изчислява с двуцифрени милиарди долара. Това стана пределно ясно, след като предоставих неопровержими аргументи и успях да докажа, че имотите на тракийските българи от европейската територия на Турция (Източна Тракия), насилствено изгонени между 1912 — 1925 г., не „остават собственост" на турската държава, защото българските им собственици имат запазено право на собственост върху тях. Това право е гарантирано и от международните правни норми, конкретизирано и в сключените двустранни българо-турски договори.

 

Доказателствата бяха възприети първо от Съюза на тракийските дружества в България (СТДБ) и от българското правителство. В резултат на това претенциите и за тези имоти, участват в позицията на СТДБ и в позицията на българското правителство (в. „Тракия" бр. 4 от 22 февруари 2001 г. и бр. 5 от 14 март 2002 г.

 

Уместно е да напомним и коментираме информацията от сутрешната емисия на Би Би Си (на 23 юни т..г.), третираща също въпроса за неуредените пенсии на българските турци, съотнесен към проблема за имотите на тракийските българи. Основното ни възражение е срещу предоставената там изкривена информация, че за разлика от нерешаването на въпроса за пенсиите им въпросът за тракийските имоти е решен с договор.

 

Истината е друга: Въпросът за тракийските имоти не е решен. Решението му е само регламентирано, разпоредено с договор, но разпоредбите на договора са тотално (за разлика от пенсиите) неприложени, не реализирани.

 

И все пак добре е, че цитираната публикация от 12 ноември не съдържа поне изкривена информация, съдържаща се в емисията на Би Би Си.

 

174

 

 

И въпросът за тракийските имоти, и въпросът за пенсиите на изселниците в Турция са изключително сериозни и сложни както поотделно, така и в обвързаността им. Става дума за съдби на стотици хиляди хора. Става дума за много имоти и огромни парични средства, засягащи и двете държави. Господстваща роля при решаването и на двата въпроса -вековния тракийски и 35 годишния пенсионен, трябва да играе силата на аргументите, обосновани върху истината и закона. При добрата воля на двете държави. Без посредници. Без пренебрегване на даденостите и морала. Такъв подход е в интерес и на България, и на Турция. Особено предвид кандидатстването им в Европейския съюз.

 

В. „Тракия", бр. 22 / 27 ноември 2003 г.

 

175

 

 

 

2004

 

39. ИСТИНИ, ЛЪЖИ, СПОРОВЕ

Предюбилеен прочит на неприложените Ангорски клаузи

 

„Ако не познаваме истината,

не познаваме и заблуждението"

Рабинранд Тагор

 

 

На 18 октомври 1925 г., в Ангора (днешна Анкара) са подписани 4 българо-турски спогодби: Договор, Протокол, Допълнителен протокол, Конвенция (ДВ бр. 110, 17 август 1926 г., стр. 1-9). Клаузите на горните ангорски спогодби, които регламентират удовлетворяване на имуществените и финансовите права на тракийските българи за имотите им в Турция стоят изцяло нерешени и до сега. Причините са много. Една от тях е некоректният прочит на клаузите. Всеки некоректен прочит предизвиква спорове. Споровете от своя страна стават поводи за прекъсване на преговорите, за неудовлетворяване на правата ни. Необходимо е да подчертаем, че тези предизвикани спорове са за безспорни неща. А спорове за безспорни неща се поддържат чрез заблуди, изопачавания, манипулации, фалшификации. Чрез поставяне на всевъзможни лъжи на мястото на истините. Наше първостепенно задължение е да разпознаваме и отхвърляме лъжите; да припознаваме, защитаваме и отстояваме истините. Особено за съдържащите се в Ангорските клаузи термини: собственици, права, периоди. Те, заедно с взаимовръзките между тях, са комплектен критерий относно имотите ни в Турция.

 

А. Собствениците:

 

Въпросите са два. Кои български поданици запазват и кои губят правата си на собственост за имотите си в Турци.

 

Отговорите са много. Класифицираме ги в два класа, по критерия истинност.

 

176

 

 

I. Отговори, обосновани с истини:

 

1. Запазват правата си на собственост:

1.1. Наследниците на избитите в Турция и на загиналите по бежанските пътища.

1.2. Бежанците, прогонени по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) и във всички периоди след нея.

1.3. Изселниците, които са изселвани след 1878 г. плюс тези, които са се изселили в периода 1878 г. — 1912 г. и тези след 1925.

 

2. Губят правата си на собственост:

2.1. Изселниците, които са се изселили доброволно от Източна Тракия (ако има такива) между 5/18 октомври 1912 г. и 18 октомври 1925 г.

 

Горните 4 отговора са безспорно точни, безспорно верни. Изградени са само върху истини. Резултат са на коректен прочит на международното право — включително на Ангорските спогодби съотнесени към реалните факти и събития.

 

II. Отговори, изградени върху лъжи

 

Най-разпространеният отговор лансира лъжата, че бежанците, прогонени от Източна Тракия между 5/ 18 октомври 1912 г. и 18 октомври 1925 г. губят правата си на собственост защото съгласно Ангорския договор имотите им остават собственост на турската държава. Тази лъжа, пусната в ход още през 1926 г., е разпространявана и досега с устойчивостта на всяка класическа „une fable convence" („една общоприета измислица"). На разпространяването й не попречи дори факта, че в българския проект на Спогодба от 1999 г. са предявени претенции към Турция и за тези имоти. Не попречи и обстоятелството, че горепосоченият факт е направен публично достояние от тогавашния министър председател Иван Костов от трибуната на народното събрание на 9 февруари

 

177

 

 

г. и потвърден на 1 март 2002 г. пак от трибуната на народното събрание от настоящия министър председател Симеон Сакскобурготски. Но лъжата прозвуча отново, също от трибуната на народното събрание — в прочетената там на 18 октомври г. декларация, където бе заявено:

 

- че Ангорският договор „оставя на чужди власти имоти на прогонените тракийци от Източна Тракия"

- че съгласно Ангорския договор „...турската държава признава правото на собственост на част от заграбените имоти на насилствено изгонените от Източна Тракия и Мала Азия..." (в. „Тракия"; 24 октомври 2002 г.)

 

В медийните отгласи на декларацията, лъжата беше преповтаряна. В един от тях четем: "Декларацията на левицата бе по повод 77-ата годишнина от подписването на Ангорския договор, с който имотите на прогонените от Източна Тракия българи остават в ръцете на турските власти"(в. „Дума", 19 октомври 2002 г.)

 

Не! Имотите на прогонените българи не остават в ръцете на турските власти по силата на Ангорския договор, а въпреки Ангорския договор, по силата на неприложените му клаузи.

 

Наистина е тревожно, че гореспоменатата опасна и вредна лъжа се шири необезпокоявана, дори в случаи като цитираните по-горе, целящи да защитят нашите законни права. Това ни застави отново грижливо да анализираме Ангорските спогодби, като започнем с началния стадий на лъжата в книгата на Иван Алтънов „Източният въпрос и нова Турция с особен оглед към интересите на България", издание на Съюза на българските учени, писатели и художници, София, Държавно книгоиздателство 1926 г. На стр. 341 и 342, под черта, откриваме коментара за Ангорския договор: Направен е с

 

178

 

 

изключителна ерудираност, съчетана с некоректна подмяна на думи, ловко вплетени лъжи в истини, на истини в лъжи, на изводи в критики.

 

Първо. Авторът Иван Алтънов подменя автентичните думи от Ангорския протокол „българите, които са се изселили" с измисленото от него безсмислено словосъчетание „бежанците, които са се изселили". Безсмислено защото, ако наистина са „бежанци" те не са се изселили, а са избягали, защото са били изгонени, прогонени; а ако наистина „са се изселили", те са изселници, а не „бежанци". По този начин внушението, че разпореденото отнемане на имоти за тези „които са се изселили" важи и за „бежанците" е било улеснено.

 

Второ. След като Алтънов самоволно е въвел думата „бежанци", започва да я повтаря упорито и сгъстено (9 пъти в 29 реда). Като автентична на Ангорския протокол натрапва и измислената от него лъжа, че „бежанците, които са се изселили" след датата 5/18 октомври 1912 г. „губят правото си на собственост" „безвъзмездно в полза на държавата, която владее имотите им."

 

Трето. Алтънов сам критикува своята измислена лъжа. Осъжда я като „същинска сполиация ( ограбване, отнемане чрез измама) на частно — правни имуществени интереси"; че е посегателство на държавата чрез другата държава „върху имотите на своите поданици, като върши в случая едно безвъзмездно отчуждаване."

 

Четвърто. Алтънов правилно констатира:

 

„Преди всичко имотите на визираните категории бежанци от Източна Тракия далеч надвишават по стойност тия на същата категория турски бежанци от България."

 

„От разкритията, които направи у нас пълномощникът на българското правителство по преговорите в Ангора, се вижда, че тая „suis generis" (б. a. „своего рода конфискация") е била възприета по общо съгласие между двете заинтересувани страни."

 

Пето. Алтънов прави и изводи.

 

179

 

 

Изводът му, върху констатацията за „общо съгласие" е :

 

„По тоя начин въпросът за имотите на бежанците може да се смята ликвидиран във взаимоотношенията на България и Турция, но той се открива под нова форма между заинтересуваните бежанци и респективните им правителства..."

 

Алтънов пропуска обаче извода, че ако неговата измислица беше вярна, то България би била „далеч" в повече натоварена от Турция за обезщетяването на своите бежанци.

 

Измислената от Алтънов лъжа не само е непрекъснато преповтаряна и разпространявана. Тя започва и да набъбва в смисъл, че не само източнотракийските бежанци от периода след 5/18 октомври 1912 г. губят правата си на собственост, а и други българи. Показателен в това отношение е случаят в книгата на проф. Кръстьо Манчев „Националният въпрос на Балканите" София 1999 г. Там, особено на страници 247, 248, 254 е лансирана най-голямата лъжа — че съгласно Ангорския договор всички българи губят правата си на собственост върху всичките си имоти в Турция. Тази лъжа е изградена с многобройни усукани разсъждения отново върху подмяната на автентичните думи „българи", „които са се изселили" с думата „бежанци".

 

Уместно е да отбележим, че думата „бежанци" не участва нито веднъж в нито една от Ангорските спогодби.

 

Б. Правата.

 

Въпросът е един: кои са видовете имуществени и финансови права на българите за имотите им в Турция.

 

Отговорите също са много и са квалифицирани в два класа.

 

I. Отговори, обосновани върху истините на международното право, включително и на Ангорските спогодби.

 

1. Имотите да бъдат върнати на българските им собственици (чл. Г)

 

Да бъдат изплатени приходите и полагаемите се наеми за времето, за което българските собственици не са допускани

 

180

 

 

да се разпореждат с имотите си (чл. Г)

 

В случаите, когато връщането на имотите е невъзможно, обезщетяването на българските им собственици може да се осъществи:

 

Чрез замяна с равностойни имоти.

 

Чрез парично обезщетение, когато и замяната е невъзможна.

 

II. Отговори, изградени при незачитане на истините.

 

1. Иск само за парично обезщетение

1.1. В Публикацията „5 млрд. долара е дългът на Турция към България" четем: „За да не се завърнат повече тракийските българи, Турция се задължава с една от клаузите на договора да изплати имотите на тракийци, оценени от една комисия на доста голямата за онова време сума от 983 милиона долара." (в. „Труд", 30 април 2003 г. и в. „Тракия", 12 юни 2003 г.)

 

Отново изопачаване на Ангорските спогодби в наша вреда, защото такава клауза няма.

 

1.2. В Българския проект на Спогодба от 1999 г. се предлагат претенции само за „глобално парично обезщетение" с обяснението, че „българската страна следва реалистичен подход" (в. „Тракия", 22 февруари 2001 г.)

 

В. Периодите.

 

Въпросите са два: за кои периоди от време може да се смята, че правата ни за собственост са запазени и за кои не са запазени.

 

Отговорите отново са повече и също квалифицирани в два класа.

 

Отговори, обосновани върху истините на Международното право, включително на Ангорските спогодби.

 

1. Запазени са правата на собственост:

1.1. Преди 5/18 октомври 1912 г. (чл. В).

1.2. Между 5/18 октомври 1912 г. и 18 октомври 1925 г. — (важи за всички българи с изключение на тези които

 

181

 

 

доброволно са се изселили от Източна Тракия) (чл. В).

 

1.3. След 18 октомври 1925 година (съгласно принципите и нормите на международното право).

 

2. Не са запазени правата на собствеността за периодите:

2.1.между 5/18 октомври 1912 г. и 18 октомври 1925 единствено за доброволно изселилите се от Източна Тракия (чл. В)

 

Отговори, изградени при незачитане на истините

 

1. Запазени са правата на собственост:

1.1. Между 1908 и 1945 г. — съгласно проекта на Спогодба от 1999 г.

 

2. Не са запазени правата на собственост:

1.3. преди 1908

1.4. след 1945 г. (съгласно проекта на Спогодба от 1999 г.)

 

Отново български отстъпления от нашите български, законни и договорени права. Отстъпления, които ако бъдат включени в нов българо-турски договор или спогодба, ще заставят засегнатите български граждани да предявяват претенциите си за обезщетяване не към турската, а към българската страна — за имотите им, които турската страна незаконно ползва.

 

* * *

 

С българските имоти в Турция са обвързани много лъжи и отстъпления. Те изглеждат елементарни, когато вече са разобличени. Но докато се ширят вплетени в некоректни и усукани разсъждения, и най-искрените радетели на истината се вплитат в абсурди и изпадат в противоречия. Споровете, макар и безпочвени, са не само трудни, но и безкрайни. Истината трябва да бъде очиствана и от лъжите и от отстъпленията. Трябва да бъде показвана и повтаряна както в нейните детайли, така и в обобщения й вид.

 

Всички български поданици (граждани) запазват всички

 

182

 

 

видове права, регламентирани от Международното право и конкретизирани в Ангорските спогодби, за имотите си в Турция, които са им бивали отнемани през всичките периоди след освобождението на България.

 

Губят правата си на собственост само доброволно изселилите се от Източна Тракия между 1912—1925 г. А такива едва ли има в действителност, защото когато някой се изселва не принудително, това е след като се разпореди с имотите си.

 

В. „Тракия", бр. 20, 28 октомври 2004 г.

 

183

 

 

 

2005

 

40. ТУРЦИЯ В ЕС САМО СЛЕД ИЗПЛАЩАНЕ НА ДЪЛГА ПО АНГОРСКИЯ ДОГОВОР

(Интервю на доц. Емил Александров с Папани Козарова)

 

 

Как според вас ще рефлектира решението на ЕС от 16 и 17 декември 2004 г. върху източно-тракийския проблем?

 

На тази среща на върха бе решено договорите за присъединяване към ЕС на България и Румъния да се подпишат през април 2005 г., а на 3 октомври 2005 г. да започнат преговори за присъединяване към ЕС на Турция. Сред условията, които ЕС поставя пред България и Турция не се споменава източно-тракийският проблем. Въпреки това двете държави и ЕС са ангажирани да се включат в решаването на проблема поради следното:

 

1. Писмото на Съюза на тракийските дружества в България (СТДБ) от 13 януари 2000 г. и отговора на ЕС на това писмо от 20 май 2000 г.

 

В писмото на СТДБ, подписано от неговия председател Костадин Карамитрев, се подчертава, че Турция трябва да осъзнае, че нейният път към Европа минава не само през решаване на кипърския проблем и опазване правата на собствените й граждани, но и през спазването правата на тракийските бежанци от Източна Тракия и Мала Азия, респективно на техните наследници. Тези задължения на Турция произхождат от редица международни договори сред които и Ангорският българо-турски договор от 18 октомври 1925 г. признат от европейските държави. Ето защо задълженията на Турция по тези договори трябва да бъдат сред условията за присъединяване на Турция към ЕС.

 

В писмото отговор на ЕС, подписано от председателя на Европейската комисия Романо Проди са изразени уверения, че Европейската комисия „отделя особено внимание на човешките

 

184

 

 

права" и че ще „следи много отблизо нещата в тази област във всички страни-кандидатки за членове в ЕС". Това недвусмислено сочи, че Турция ще трябва да изпълни задълженията си по правата на прогонените от Източна Тракия българи.

 

2. В доклад на Европейската комисия за напредъка на процеса за присъединяване на България и Румъния, е посочено че Турция, както и останалите кандидат-членки, трябва „да положат всички усилия за решаване на гранични спорове и други, свързани с тях въпроси, прилагайки принципа на мирно уреждане на споровете съгласно Хартата на ООН". Сред тези въпроси без съмнение е и източно-тракийският проблем.

 

 

Как същностната характеристика на източнотракийския проблем се свързва с членството на Турция в ЕС?

 

Източнотракийският проблем е ярък пример за неуредени „свързани въпроси", за нарушени връзки между „правните разпоредби". Както сочи министър Меглена Кунева, ние „трябва да превърнем в наше предимство факта, че имаме две години до членството" (в. „Труд", 18 декември 2004 г.)

 

Към изявленията на министър Меглена Кунева трябва да прибавим това, че българските институции са задължени да настояват пред Турция за удовлетворяване на исканията ни по източно-тракийския проблем, подкрепяйки ги с аргументи и доказателства. Това означава България да акцентира дейността си по въпроса в следните насоки:

 

Преди всичко да настояваме за да бъдем възмездени за над 3 милиона декара земи (ниви, ливади, лозя) и за над 40 000 сгради (къщи, магазини, воденици и др.) Всичко това са имоти на българи, останали на турска територия.

 

Но източнотракийският проблем не е само икономически. Той има също духовни и нравствени измерения. Става дума за стотици хиляди български човешки съдби. Отнети са им не само имоти. Отнет им е роден край. Те са прокудени без право дори да посещават родните си места. Те живяха със спомени и мъки. А невръстните им деца и пеленачета, нямаха

 

185

 

 

ни спомен, ни образ на родна стряха. Болката им не се побира в термина „проблем"

 

Всичко това означава, че макар източнотракийският проблем да е сведен до имуществени и финансови претенции, при тях трябва да се отчете и нравствения и духовния момент, аргументите за мъките причинени на прокудените българи.

 

 

На каква основа, според Вас трябва да се търси решаването на проблема?

 

Основата, върху която може да се търси от българската държава изходът на разглеждания проблем, е създадената нова конюнктура в ЕС, респективно като се вземат под внимание събитията, които са го породили и международните договори по въпроса.

 

С оглед на това е уместно да се вземе задължително под внимание обстоятелството, че големите заграбвания на български имоти в Източна Тракия са станали по време на въоръжени конфликти. Това са Руско-турската война от 1877-1878 г., Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. и особено Междусъюзническата война 1913 г. При тези конфликти Турция заграбва българските имоти като осъществява геноцид по отношение на местното българско население. То е избивано, прогонвано и ограбвано по най-безогледен начин. Така Източна Тракия е обезбългарена, но това не означава, че прогонените българи нямат права отново да се завърнат в земите, или да придобият земите и имотите си, които продължават да са български по историческото и международното право.

 

Международните договори по проблема са няколко.

 

Първият е Българо-турското съглашение от 26 март 1904 г. По него Турция се задължава да възстанови собствеността на българите и да осигури възможности за завръщане в родните им земи на бежанците, които желаят това. Договорът действа до анексирането на Източна Тракия от Турция през юли 1913 година.

 

Вторият договор е Севърският договор от 10 август 1920 г.

 

186

 

 

между победителките от Първата световна война от една страна и Турция от друга. По този договор Източна Тракия е предоставена на Гърция. През октомври 1922 г. обаче е подписана военна конвенция с участие на Съюзените сили, Турция и Гърция, по която Източна Тракия е предоставена на Турция.

 

Неприложените българо-турски договори по този въпрос са Цариградският договор от 16/29 септември 1913 г., Одринското съглашение за бежанците от 2/15 ноември 1913 г., Ангорските спогодби от 18 октомври 1925 г. и Договорът за приятелство, сигурност и сътрудничество от 6 май 1992 г., който задължава двете страни да възобновят преговорите си по проблема, без досега да е проявена достатъчна активност от българска, разбира се и от турска страна.

 

Много са и международните документи, които закрилят правото на собственост и правото на местожителство в родните места като основни човешки права. Създадени са и международни институции, които работят за търсене на отговорност на нарушителите на човешките права. Тези възможности също могат и трябва да се използват от България.

 

Посоченото показва, че българските имоти, присвоени от Турция след Освобождението на България са със запазено право на собственост в полза на прогонените българи. То е гарантирано от международното право и признато от Турция и цялата българо-турска договорна практика и дипломатическа преписка.

 

Ето защо, наш дълг е да събудим активността по източнотракийския проблем на българските институции, на ЕС, на обществените организации. Това се налага особено във връзка с 80-годишнината на Ангорския договор през 2005 г. и предстоящото приемане на България за пълноправен член на Европейския съюз.

 

В. „За Българската нация" от 1—31 януари 2005 г.

 

Заб.: Заглавието е на редакцията на вестника.

 

187

 

 

 

41. НА ПРАГА НА ЕС

Тракийският научен институт с лице или с гръб към източнотракийския имуществен проблем

 

 

Терминът проблем означава неразрешен труден, спорен въпрос и задача, за чието решаване е необходимо цялостно проучване и задълбочено изследване.

 

Законните имуществени и финансови претенции към турската страна за имотите , намиращи се на днешната територия на Турция [1] е открит, разрешим, но неразрешен въпрос; задача, която е решима, но не е решена. В тази връзка заслужава внимание въпросът за мястото и ролята на Тракийския научен институт (ТНИ) в търсенето на решение на източнотракийския проблем, както за изминалата, така и в бъдещата негова научно-изследователска дейност.

 

I. Осъществил ли е ТНИ дейност, която е свързана със законните имуществени претенции за имотите ни в Турция?

 

Въпросът е предизвикан основно от публикациите по повод 70-годишния юбилей на Института ,поместени в бр. 18, 30 септември 2004 година и бр. 3,17 февруари 2005 година на в „Тракия":

 

„Тракийският научен институт - 70 години в защита на тракийската кауза"; „70 години Тракийски научен институт — светилник, упование и надежда на тракийци"; „Издания на Тракийския научен институт", „Нов брой на Известия" и многобройните поздравления, включително и на президента Георги Първанов, обединени под надслова „ Силно чувство за национална история и национална памет".

 

Посочените публикации предоставят значителна конкретна информация за изследователската и популяризаторската дейност на Института предимно за историческите събития и

 

188

 

 

личности, свързани с поробена Тракия. За съжаление информация за дейността на Института относно нашите имуществени и финансови права липсва. Създадено е невярно впечатление, че ТНИ не е участвал със свои проучвания и изследвания в търсенето на решение за удовлетворяване на тези права. Дори, че проблемът е извън предмета и задълженията му. За щастие съществува истина, посредством която създаденото впечатление е изцяло опровержимо. Тази истина, макар и непоказана в посочените публикации, е съхранена. Включително и в документи — тракийски и правителствени. Само фактите в документите са достатъчни , за да се установи, че ТНИ е задължаван да работи по източно-тракийския проблем, че е работил , и че е реализирал значими резултати.

 

Задълженията на Института за отстояване на имуществените и финансовите права на тракийските българи са формулирани още в първия му устав. Откриваме ги и в изискванията на фонд „Тракийско дело", основан през 1929 година, където е постановено сумите, отпуснати на Института, да се използват изключително за подпомагане и пропагандиране каузата на поробена Тракия, включваща защита и на икономическите интереси на прогонените от Тракия българи.

 

Задълженията на Института са формулирани и в Решение № 416 на Министерския съвет от 12 октомври 1992 година. А също така и в редица произтичащи от него писма на МВнР и СТДБ (Приложения 4, 5, 6). Съобразно с последните ТНИ осъществи всеобхватни проучвания и изследвания , особено през последните 10 години. Резултатите от същите са оформени в писмени становища и позиции, които са своевременно предоставяни в МВнР. Заявявани са в заседанията на Междуведомствената комисия, сформирана съгласно цитираното Решение на МС. Най-значимия принос на Института се заключава във факта, че в проекта за Позиция на българската страна, са предявени претенции към Турция и за често пропущаните имоти на прогонените между 1912 и 1925 година българи от Източна Тракия.

 

189

 

 

Не е тайна, че работата на упоменатата Междуведомствена комисия е преустановена през 1998 година и не е възстановявана. Но представителят на ТНИ, същевременно представител и на СТДБ, не е освободен от задълженията си. Същият продължава да изготвя писмени становища, целящи отстраняване на новите отстъпления от нашите права и ги предоставя на отговорните български държавни институции.

 

Полезно е постигнатото от Института и по източно-тракийския проблем да бъде отчитано. И не само като етично допълнение. То трябва да се знае, преди всичко за опора върху която да се изгражда бъдещата работа. Да служи като ориентир.

 

II. Каква следва да бъде предстоящата дейност на ТНИ?

 

В заключението на споменатата по-горе публикация „Тракийският научен институт — 70 години в защита на тракийската кауза" четем:

 

„А задаваме ли си въпроса:

 

Какво ще оставим ние след нас и какво трябва да правим за това?

 

Отговорът е ясен — да следваме всеотдайността на нашите предшественици, да се заемем своевременно с разработването на значими, исторически и актуални проблеми от многообразната тракийска история".

 

Знае се, че източно-тракийският имуществен проблем е едновременно и исторически, и актуален, и значим. Той изисква да се отнасяме към него с възрожденската всеотдайност на нашите предшественици. Особено сега , когато:

 

„...Европейският съюз се намира в преломен момент от своето съществуване" ( Из предговора на „Проект за Договор за създаване на Конституция за Европа"); в преломно развитие са отношенията и на България и на Турция с Европейския съюз.

 

Създадени са нови обстоятелства и условия, нови фактори,

 

190

 

 

които биха могли да оказват ползотворно влияние за решаването на проблема. Да проучим тези новости е наше, българско задължение — на ресорните държавни институции и на структурите на тракийската организация.

 

На ТНИ се полага ръководна и съществена роля в анализа и изследването на новите документи за ЕС в частта им, съотносима към нашите имуществени и финансови права. Може да се започне с Конституцията за Европа, въпреки че е само проект и е с рискове да не бъде ратифицирана. И в този си вид Конституцията убедително очертава необратимата тенденция за разширяване на защитата на основните човешки права — едно от които е правото на собственост.

 

Интерес представляват постановките на Конституцията, при които отношенията на България както с Турция, така и с международните институции могат да бъдат преобразувани от непосредствени в опосредствени чрез Европейския съюз. Цитираме дословно две от тях:

 

С чл. 56 от дял VIII от част I на Конституцията, озаглавен „Съюзът и съседните държави" е постановено:

 

„1. Съюзът развива със своите съседни държави привилегировани отношения, с цел установяването на пространство на просперитет и на добри съседски отношения, съгласно принципите на Съюза и характеризиращо се с близки и мирни отношения на сътрудничество.

 

2. С тази цел Съюзът може да сключва и да привежда в изпълнение специфични споразумения със заинтересованите държави, съгласно разпоредбите на чл. III — 227 [2]. Тези договори могат да съдържат взаимни права и задължения, както и възможността за провеждане на съвместни действия. Тяхното привеждане в изпълнение е предмет на периодични консултации" (стр. 53)

 

С чл. III-229 от глава VII, озаглавена „Отношения на Съюза с международните организации и с трети страни и делегации на Съюза" е разпоредено:

 

„1. Съюзът установява всякакъв вид полезно сътрудничество

 

191

 

 

с Организацията на Обединените нации, Съвета на Европа, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие.

 

2. Той осигурява също така необходимите връзки и с други международни организации

 

3. Министърът на външните работи на Съюза и Комисията са натоварени с прилагането на настоящия член" (стр. 224).

 

 

Много са постановките на Конституцията, които биха могли да съдействат за най-законосъобразното удовлетворяване на нашите права, ако освен България и Турция стане държава — членка на ЕС. Ограничаваме се с цитати на две от тях:

 

С чл. II-45 „Свобода на придвижване и на пребиваване" от дял V „Граждански права" е разпоредено:

 

„1. Всеки гражданин на Съюза има право да се придвижва и да пребивава свободно на територията на всяка една от държавите — членки" ( стр. 76).

 

Аналогична разпоредба се съдържа и в чл. 4, озаглавен „Основни свободи и забрана на дискриминацията „ ( стр. 10).

 

С чл. II-41, озаглавен „Право на добро управление" е постановено:

 

„1. Всеки човек има право въпросите, които се отнасят до него, да бъдат разглеждани безпристрастно, справедливо и в разумен срок от страна на институциите и органите на Съюза" ( стр. 75).

 

Ако съизмерим утвърдената и официална позиция на СТДБ с Конституцията на Европа, ще констатираме еднопосочност, която никак не е случайна. Позицията на СТДБ за правата на българските граждани за имотите им в Турция отстоява изискванията: „да се върне", собствеността им, „да бъдат изплатени приходите и наемите от стопанисването й от други лица"; „сами да решават как да се разпореждат със възвърнатата собственост" ( в. „Тракия, бр. 10 от 28 май 1998

 

192

 

 

година). Тези изисквания са предявени въз основа на реалните събития, предизвикали проблема и международното право , третиращо уреждането му. А това е изрично утвърдено в Конституцията с чл. III — 341, където е заявено за държавитечленки: „Правата и задълженията, произтичащи от споразумения, сключени преди датата на тяхното присъединяване не се накърняват от разпоредбите на Конституцията" (стр. 278).

 

Налице са основания и за изводите:

 

- ТНИ не е бил и не е с гръб , а е бил и е с лице към източнотракийския имуществен проблем; винаги позициите му за защита на нашите права са били в унисон с международното право;

 

ТНИ, защитавайки тракийските, а с това и националните ни интереси, е бил „светилник, упование и надежда на тракийци" със своята научно-изследователска дейност.

 

Налице са основания и за прогнозата:

 

- предстоящата дейност на ТНИ ще бъде също във вярната посока.

 

В дела ще се превърнат думите на председателя на Института проф. Ив. Филчев:

 

- „Изразявам твърдо убеждение, че днешното тържествено честване на 70-годишния юбилей на ТНИ ще даде силни стимули и подтик, както на Управителния съвет, така и на редовите членове към нови постижения в научноизследователската и издателската дейност в името на справедливата тракийска кауза, в прослава на нашето отечество" (в. „Тракия" бр. 3/ 17 февруари 2005 година).

 

Без изчакване и без отлагане Институтът ще влее свой нов принос;

 

- Няма да пропилеем поради неподготвеност шансовете, които ни предоставя ЕС, чиято амбиция сега е: „превръщането на Съюза във фактор на стабилност и модел с оглед на новата организация на света" (из предговора на Конституцията)

 

193

 

 

Подходящ повод за начало е обстоятелството, че през настоящата година, на 18 октомври, се навършват 80 години от подписването на Ангорските спогодби, съдържащи най-конкретните междудържавни българо-турски договорености за удовлетворяване на имуществените ни и финансови права. На тази тематика, особено в светлината на новите възможности, предоставяни от Европейския съюз се полага достойно място в следващата книга шеста на „Известия на ТНИ".

 

София, 21 април 2005 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1. Имат се предвид имотите на избитите и насилствено прогонени българи от Източна Тракия и Мала Азия. Техните имоти турската страна присвои и ползва незаконно десетилетия наред — в нарушение на Международното право и на задълженията на Турция, конкретно регламентирани в редица българо-турски договори.

 

Аналогично стои и проблемът за имотите на български граждани от арменски произход.

 

2. Чл. III — 227 е от глава VI, озаглавена „Международни споразумения „.( стр. 220-223)

 

194

 

 

 

42. БЪЛГАРИЯ В ЕС

(Доклад, изнесен в Софийското тракийско дружество на 25 април 2005 г.)

 

 

Само след 16 минути днес 25 април 2005 г., в 18 часа в Люксембург, започва церемонията по подписването на присъединителния договор на България към ЕС - поредната стъпка към пълноправното ни членство в ЕС.

 

В стил на пазарно мислене дежури въпросът:

 

Каква ще бъде ползата ни?

 

Един от реалните безпощадни отговори е:

 

- Никаква, ако не знаем правата си точно такива, каквито са регламентирани в документите на ЕС и ако не настояваме за удовлетворяването им въоръжени с евродокументите.

 

Осланяйки се единствено върху документални истини, нека се опитаме да разискваме поне три проблема:

 

1. За IIIти и IVтиблокове на АЕЦ „Козлодуй".

2. За дълговете на другите държави към България.

3. За гражданството.

 

Да започнем с втория проблем, свързвайки го с непрекъснатото повтаряне, че ще сме едни от най-бедните в ЕС, че България е „обрулена" и „одрипана".

 

Липсва обаче коментар, че ако другите започнат да изплащат нашите вземания така, както ние изплащаме своите външни дългове, не само че няма да бъдем бедни, но и богати, които имат възможност за собствени инвестиции.

 

Известно е, че дългът на Турция към нашата страна, сравнен с дълговете на другите държави е най-голям - от порядъка на 5 милиарда долара по курс от 1982 г. и то само за пропуснатите до тогава ползи от наеми и приходи върху отнетата недвижима собственост на насилствено прогонените от Турция българи. Това е един българо-турски междудържавен открит въпрос - нерешен вековен проблем.

 

195

 

 

Естествено възникват въпросите:

 

1. Осигурява ли членството ни в ЕС нови обстоятелства и условия, които биха могли да влияят за решаване на проблема?

 

2. Какви следва да бъдат мястото и ролята на тракийската организация в предстоящите нови отношения на България с ЕС?

 

Проблемът е толкова затлачен, че се нуждае от всички ни - поединично и организирано в тракийските структури. Необходими са: енергията на младите, опитът на ветераните, упоритостта и неуморността на жените в Тракийския женски съюз.

 

- Ръководител и главен организатор е ръководството на Съюза на тракийските дружества в България (СТДБ).

 

- Ръководството на Политически клуб „Тракия" следва да бъде политическия двигател, мотор в този процес. С такава цел той беше учреден преди 4 години.

 

- На Тракийския научен институт (ТНИ) се полага ръководна и съществена роля в анализа и изследването на новите документи за ЕС в частта им, съотносима към нашите имуществени и финансови права. Може да се започне с Конституцията за Европа, въпреки че е само проект с рискове да не бъде ратифицирана. И в този си вид Конституцията убедително очертава необратимата тенденция за разширяване и засилване на защитата на основните права на човека - едно от които е правото на собственост. В Конституцията откриваме опорните точки и носещите греди на предстоящата дейност на ТНИ. Указания за това как трябва да работим са дадени от председателя на Института проф. Филчев в заключението на публикацията му „70 години в защита на тракийската кауза". „А задаваме ли си въпроса: какво ще оставим ние след нас и какво трябва да правим за това? Отговорът е ясен - да следваме всеотдайността на нашите предшественици, да се заемем своевременно с разработването на значими исторически и актуални проблеми от многообразната тракийска история" в. „Тракия" бр. 18/30 юли 2004 г.).

 

196

 

 

Знае се, че източно-тракийският имуществен проблем е едновременно и исторически и актуален и значим. Той изисква да се отнасяме към него с възрожденската всеотдайност на нашите предшественици. Особено сега когато:

 

- „Европейският съюз се намира в преломен момент от своето съществуване". (Цитатът е от предговора на Конституцията. [1])

 

В преломно развитие са отношенията и на България и на Турция с ЕС.

 

В това преломно развитие на отношенията ярко се разграничават 3 периода:

 

- Първи период. От подписването на присъединителния договор (т.е. от днес 25 април 2005 г.) до пълноправното ни членство, прогнозирано за 1 януари 2007 г.

 

Ръководно начало в дейността на ТНИ може да бъде чл. II - 17, озаглавен „Права на собственост" - особено с разпоредбите му:

 

„Всеки има право да притежава, да се ползва, да се разпорежда и да завещава имущество, което е придобил законно ... никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в името на обществения интерес ... срещу справедливо обезщетение в най-бърз срок., "(стр. 67).

 

- През втория период, когато само България (но не и Турция) е член на ЕС, отношенията на България с Турция (а и с международните институции) ще се трансформират от непосредствени в опосредствани чрез ЕС. Разпоредби за този нов за нас статут се съдържат в частта на Конституцията озаглавена „Съюзът и съседните държави":

 

„1. Съюзът развива със своите съседни държави привилегировани отношения с цел - установяване на пространство на просперитет и на добри съседски отношения, съгласно принципите на Съюза и характеризиращо се с близки и мирни отношения на сътрудничество.

 

2. С тази цел Съюзът може да сключва и да привежда в изпълнение специфични споразумения със заинтересованите

 

197

 

 

държави съгласно разпоредбите на чл. III - 227. Тези договори могат да съдържат взаимни права и задължения, както и възможността за провеждане на съвместни действия. Тяхното провеждане в изпълнение е предмет на периодични консултации" (стр. 53 - чл. 56 от дял VIII - част I).

 

- Относно третия период - ако и Турция стане член на ЕС. Много постановки на Конституцията са благоприятни за най-законосъобразно удовлетворяване на нашите права. Ограничаваме се с цитати на две от тях:

 

„1. Всеки гражданин на Съюза има право да се придвижва и да пребивава свободно на територията на всяка една от държавите членки" - чл. II - 45 озаглавен „Свобод на придвижване и на пребиваване" (стр. 76).

 

„2. Всеки човек има право въпросите, които се отнасят до него да бъдат разглеждани безпристрастно, справедливо и в разумен срок от страна на институциите и органите на Съюза" (стр. 75 - раздел „Право на добро управление").

 

Поставените тук въпроси проучих отговорно и целево. Част от тях предложих на 21 април т.г. за публикуване във в. „Тракия"'с препоръка: на темата за Ангорските спогодби от 1925 г. да бъде дадено достойно място в предстоящата книга шеста на „Известия на ТНИ", предвид 80 годишнината от подписването им.

 

Да преминем към първия проблем - по въпросите свързани с IIIти и IVти блокове на АЕЦ „Козлодуй". Те изискват изключително внимание с оглед ревизирането му. В подкрепа на това абсолютно необосновано решение се лансира лъжата, че то е предопределено от изискванията за членството ни в ЕС. Същевременно са пренебрегнати констатациите на редица международни институции, които аргументирано препоръчват функционирането на блоковете ни да продължи. Пренебрегнати са изискванията за осигуряване снабдяването на ЕС с енергия. Накърнено е правото, съгласно което самата държава има право на избор за източника на енергия.

 

В потвърждение на горното привеждам няколко цитата

 

198

 

 

от глави „Околна среда" и „Енергетика" от проекта за Конституция на Европа:

 

- „При разработването на своята политика в областта на околната среда, Съюзът взема предвид:

а) наличните научни и технически данни;

в) ...

с) ползата и разходите, свързани с предприемането или непредприемането на дадена дейност" (стр. 156).

 

- „ ...политиката на Съюза в областта на енергетиката има за цел:

а) осигуряване на функционирането на пазара на енергетиката;

б) гарантиране на сигурността на снабдяването на Съюза с енергия..." (стр.169).

 

- „Този закон или европейският рамков закон не накърнява избора, който дадена държава членка може да направи измежду различните източници на енергия и основната структура на своето енергийно снабдяване..." (стр. 170).

 

И накрая няколко думи по третия проблем.

 

Намираме се в една продължителна предизборна кампания. Въпросите за гласуването на хората, които освен българското имат и друго гражданство, са обект на особено внимание, а и на тревоги. В тази връзка нека надникнем отново в проекта на „Договор за създаване на Конституция за Европа". В дял III озаглавен „Основни права и гражданство на Съюза" четем:

 

„Член 8. Гражданство на Съюза

..............

2. Гражданите на Съюза се ползват от правата и са субекти на задълженията. Те имат:

 

право да гласуват и да бъдат избирани в избори за Европейски парламент, както и в местни избори в държавата членка, в която пребивават, при същите условия, както и гражданите на тази държава;"

 

Ясно е, че при нашата автобусна практика, където правото

 

199

 

 

за гласуване се ползва от хора, които пристигат и си заминават е в противоречие с европейското изискване да гласуват само хора, които пребивават в държавата. Не е изпълнено и изискването към гражданите, съгласно което те са „субекти" и на задължения. И нека се замислим спазва ли се прокламираното в дял IIIти на Хартата на основните права на Съюза - Равенство, гласящо:

 

„Всички са равни пред закона" (стр. 69).

 

Има ли реално осъществено равенство между гражданите, които са с едно гражданство и тези, които имат двойно гражданство, едното от които е българско. Особено гражданите, които не пребивават в България. Те по същество имат само права, но не и задължения към България. Нравствено ли е те „равноправно" да гласуват у нас и да определят с гласовете си кой да управлява българските граждани с едно гражданство, които живеят в България и сами носят тежестите на страната ни.

 

* * *

 

Нека днес, когато вече сме на прага на ЕС, в паметния 25 април 2005 г., мислите ни да не бъдат насочени само към очакваните присъединителни фондове, но към усвояване и на моралните ценности, регламентирани в евродокументите!

 

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1. Проект на Договор за създаване на Конституция за Европа. Приет с консенсус от Европейския конвент на 13 юни и 10 юли 2003 г. Връчен на Председателя на Европейския съвет в Рим на 18 юли 2003 г.

 

200

 

 

 

43. КАК ДА НЕ СМЕ ТОЛКОВА БЕДНИ У НАС И НАЙ-БЕДНИТЕ В ЕВРОПА

(Из изказването в заседанието на „Народен парламент", проведено от телевизия „7 дни" на 30 април 2005 г. в зала № 1 на НДК и излъчено в същата телевизия в предаването на 5 май с.г.)

 

 

Преди всичко поздравления за 10 годишнината на телевизия „7 дни". Уникална телевизия с уникално юбилейно честване. Нека в този организиран от телевизията „Народен парламент" заедно да потърсим отговор на въпроса:

 

Как да не сме толкова бедни у нас

 

и най-бедните в Европа?

 

Ще разгледам само 3 възможни източника за преодоляване на това наше фактическо състояние на тежка, масова и обидна бедност.

 

Един от ръководителите на участващите в настоящия „Народен парламент" партии заяви, че доказателства има само в математиката. Нищо подобно! Аз съм математик — твърдя, че и в математиката има неща, които не могат да се докажат, а доказателства може да има в много други области — предимно посредством клаузите на различни договори. Ето защо своето разглеждане ще пречупвам през клаузите на „Проект на договор за създаване на Конституция за Европа", връчен на Председателя на Европейския съвет в Рим на 18 юли 2003 година.

 

Клаузите на Европейската конституция са показателни независимо от факта, че конституцията е само проект и е с риск да не бъде ратифицирана от всички държави, членки на ЕС.

 

- Първият източник са нашите вземания — борчовете, които другите държави ни дължат. Никой не говори за тях. От информацията, която е известна, става ясно, че ако тези борчове

 

201

 

 

ни бъдат изплатени, както ние изплащаме нашите дългове към другите държави не само, че няма да бъдем толкова бедни, но ще разполагаме със значителни собствени възможности за инвестиции. Не са малко клаузите на Европейската конституция, които гарантират да ни бъде изплатено дължимото от другите държави.

 

- Вторият източник е свързан със запазването на 3ти и 4ти блокове на АЕЦ „Козлодуй". Тъй като времето ми за изказване е ограничено ще си позволя само да препоръчам да бъде прочетен раздел 10 на глава III (стр. 169-170), озаглавен „Енергетика". Постановките в този раздел, съотнесени към установените научни и технически данни за сигурността на 3ти и 4ти блокове, доказват правото на тяхното съществуване в бъдеще и законните основания за нашите протести против затварянето им.

 

- Третият източник е обвързан с въпроса за гласуване на притежаващите двойно гражданство. В дял II, озаглавен „Основни права и гражданство на Съюза" (стр. 13 и 14) категорично е заявено изискването „пребиваване" — право да гласуват имат гражданите, само когато „пребивават" в държавата. А не от автобуси. Ами естествено, ако такива автобусни гласоподаватели избират нашите управници, последните ще се погрижат не за нашето, а за тяхното забогатяване. Нека се вслушаме в народната мъдрост: „Земя и деца не

се продават"

 

Да направим така, че да не продаваме нито земята, нито децата си!

 

30 април 2005 г.

 

202

 

 

 

44. АНГОРСКИТЕ ПРОТОКОЛИ И БЕЖАНЦИТЕ

Юбилейна проверка

 

 

Общовалидни международноправни договорености гарантират правото на запазена собственост за всички бежанци по света върху имотите им, намиращи се в държавата, от която са били принудени да бягат.

 

За удовлетворяване правата на българските бежанци, прогонени от Турция, допълнително са сключвани конкретни междудържавни българо-турски договорености. Посредством същите, поредица български и турски правителства признават правата на запазена собственост за българските бежанци и задълженията на Турция да им разреши да се завърнат и да влязат във владение на имотите си. Но всички договорености остават неизпълнени. В тази връзка особено внимание заслужават клаузите на двата протокола (втора и трета спогодба), от 4-те спогодби подписани в Ангора (днешна Анкара) на 18 октомври 1925 г. Клаузи също неизпълнени, но валидни до сега. [1]

 

Има достатъчно основания за да се твърди, че действителната причина за да не са изпълнявани и Ангорските клаузи продължава да бъде нежеланието на Турция да удовлетворява законните права на българските бежанци, а България не проявява необходимата и достатъчна воля, за да защити истинските права на своите прокудени от Турция граждани. Необходимо е да се подчертае, че неизпълнението на чл. „Б" и „Г" на Ангорските протоколи се обяснява и оправдава не с действителната причина, а с мотив, че липсва общо решение на българската и турската страна в тълкуването на протоколите в това число и на чл. „В".

 

Целесъобразно е да приведем поне няколко примера, които показват, че различията в тълкуването са станали поради утвърденото в норма поведение на Турция, обслужващо неудовлетворяването на правата на бежанците в продължение

 

203

 

 

на цели 80 години.

 

За такива различия, възникнали непосредствено след обнародването на Ангорските спогодби, пише Димитър Попниколов в писмото си от 17 февруари 1967г. до валутното управление на Министерство но финансите:

 

„... явиха се различия между българското и турското правителства и спор по тълкуване на буква „В" от протокола, който дипломатически спор доколкото знам остана неразрешен." [2].

 

За различни тълкувания информация предоставя и в. „Джумхурийет" в публикация от 2 декември 1931 г.:

 

„Има само един имуществен въпрос, предизвикващ разногласия, които се дължат на различния начин на тълкуване от двете страни на някои въпроси от Допълнителния протокол към Договора за приятелство... Тъй като българските имоти са били секвестирани от правителствата и на двете страни, докато не се разрешат споровете, породени от член „С" („В"), не може да се възстановят подлежащите на възстановяване имоти на заинтересуваните (лица)." [3]

 

Открито, черно на бяло, е описано реалното поведение на турската държава да не удовлетворява правата дори за имотите, по които няма спорове — такива са имотите, отнети преди 5/18 октомври 1912г. и след 18 октомври 1925г.; а също така и имотите, намиращи се в Цариград и Мала-Азия.

 

Че до общо тълкуване на чл."В" не се е достигнало до сега личи от парламентарните отговори, дадени през 2001 г. и през 2002 г. от тогавашните министър-председатели. От трибуната на Народното събрание, на 9.11.2001 г., министър-председателят на България Иван Костов заяви, че напредък в преговорния процес през 1998 г. няма „...поради принципните различия в тълкуването, което българската и турската страна дават на двустранните документи... в частност и на Ангорския протокол от 1925 г.." [4]

 

(Трябва да отбележим, че след визираната — 1998 г. — преговорният процес е преустановен.)

 

Съществуват достатъчно основания за извода, че възможностите

 

204

 

 

за създаване на различни тълкувания на Ангорските протоколи са преднамерено заложени и в подготвителния им процес и в окончателното им формулиране и редактиране. Аргументите:

 

В статията си за договора от 1925 г., поместена във френския вестник „Ла репюблик" (30 март 1926 г.), Юнус Нади пише: „Между Турция и България е сключен договор, споровете, по който отнеха много време....Този договор, пресяван и отсяван за сметка на България..." [5].

 

Ясно е, че твърде дълго са били пресявани и отсявани термините „бежанци" и „изселили се", докато са успели да отсеят термина"бежанци" и да вмъкнат термина „изселили се". Защото санкциите за загубено право на собственост за тези, които са се изселили се уреждат по давност или посредством изселническа спогодба и не следва да бъдат предмет на договаряне в Ангорските протоколи, предизвикани от нерешените проблеми на бежанците. Протоколите регламентират уреждането на основните проблеми на бежанците, но .... без термина бежанци в явен вид. Абсурдно, но факт, който изисква сериозно проучване, защото е използван и за разногласията, и за споровете, и за отлагането, и за нерешаването на бежанския проблем.

 

Без да привеждаме информация за началните стъпки, водещи към възстановяване на взаимоотношенията между България и Турция,чието прекъсване им е било насилствено наложено още със Солунското примирие за прекратяване на военните действия между Съюзените сили и България от 29 септември 1918 г., привеждаме цитат от поверителния доклад на генералния ни консул в Одрин Тодор Марков до тогавашния Министър - председател на България Александър Стамболийски. В този доклад, изпратен на 8 февруари 1923 г., Т. Марков информира как е поставил проблема на българските бежанци пред Мустафа Кемал паша - Ататюрк на срещата им в Измир, проведена на 28 януари 1923 г.:

 

„3. Въпроса за бежанците. Известно Ви е , че България е

 

205

 

 

препълнена с бежанци от Македония, от Западна и Източна Тракия, от Добруджа и от западните ни покрайнини, отнети ни от Сърбия. Тези бежанци са едно истинско бедствие не само за тех, но и за България. Правителството направи героични усилия за да ги настани, доколкото средствата му позволяват. Прибягна даже към изземвание земя от големите земевладелци, за да раздаде на неимеющите, но нуждата е по-голяма от разполагаемите средства. Въпиюща нужда за нас е, Турция да се съгласи да приеме поне част от тракийските бежанци. Източна Тракия е почти полузапустела страна. Вашето малочислено население там, с малки изключения, е лишено от добитък и сечива за да работи. Връщането на отличните български земеделци по домовете си, гдето ще докарат със себе си и добитъка, ще дадат живот на страната и ще бъдат полезни за държавата Ви. Вие ще вземете от нас ценни работни ръце, които ако имахме достатъчно работна земя, по никой начин не бихме Ви дали. Смешно е да се мисли, че няколко десетки хиляди българи ще станат някаква опасност за Турция, тогава когато малка България не се бои от 800 000 турци, които ги има в нея. Повтарям, този въпрос е станал много неприятен за България и сигурен съм, че Правителството ще иска настойчиво неговото разрешение." [6]

 

Значителен напредък в преговорите между България и Турция настъпва с назначаването на Симеон Радев през ноември 1924 г. за ръководител на българската дипломатическа мисия в Турция.

 

Цитираме няколко коментари и оценки за преговорите:

 

• От проф. д-р Али Саръкоюнджу :

 

„Централно място в проведените турско-български преговори заемат преди всичко т.н. „ висящи въпроси", като тези за бежанците..." [7]

 

„Докато турската страна се обявява против връщането на бежанците, то българската страна защитава тъкмо обратното становище." [8]

 

„Турско-българските преговори се проточват главно поради

 

206

 

 

непостигането на единомислие по въпроса за бежанците..." [9]

 

• От проф. д-р Дженгиз Хаков :

 

„Най-трудно протичат преговорите по бежанския въпрос..." Говорейки със С. Радев за позицията по бежанския въпрос турският външен министър Т. Р. Арас казва: "През Балканската война става фактическа размяна на населението. Този факт трябва да се санкционира с договор. Турция е широко отворена за българските поданици, но не и за тия, които са избягали от Турция". [10]

 

Преговорите са пред провал, поради настойчивите искания на българската страна и неотстъпчивостта на турската страна, относно бежанския въпрос. Мустафа Кемал паша заявява:

 

„Безрезултатното проточване и забавяне на турско-българските преговори започва вече да тревожи общественото мнение и в двете страни. Дойде време преговорите или да приключат, или съвсем да се прекратят". [11]

 

Българското правителство е склонно към отстъпчивост относно искането за връщането на бежанците. Ръководено от желанието за резултатно приключване на преговорите, то дава следните указания на Симеон Радев:

 

„1. Щом като има съмнение, че може да не се подпише мирния договор, без да се решат висящите проблеми, те могат да бъдат решени и с един допълнителен протокол, който да придружи договора.

 

2. Щом като турското правителство не се съгласява с връщането на бежанците от Тракия по родните места , то нека да се осигури едно справедливо обезщетение за техните имоти. Това се отнася и за изселниците, напуснали българските територии..." [12]

 

След тези указания, дадени от най-отговорните държавници на двете страни, на 18 октомври 1925г., са подписани и Двата ангорски протокола — протоколи, за които повторно подчертаваме, че регламентират права за бежанците без употреба на думата — термин бежанци. На въпроса, защо се е подходило

 

207

 

 

така, точен отговор биха могли да дадат подписалите протоколите — Симеон Радев за България и Тевфик Кямил паша за Турция. Наша е възможността, правото и задължението за анализи, изводи и отстояване на ангорските истини за българските бежанци.

 

Водещи фактори в преговорите са желанието и политическата воля и на двете държави да възстановят официалните си дипломатически отношения.

 

Допълнителен, но също водещ фактор за България е необходимостта и задължението й да сключи договорености, които да задължават Турция да удовлетвори гарантираните от международните принципи и норми права на българските бежанци. (Включително за намиращите се в Турция техни над 3 милиона декара земя и над 40 хиляди сгради, чийто стойностен еквивалент се изчислява над 10 милиарда долара — по курс от 1982 г.). Препятстващият фактор е обстоятелството, че турската страна упорито не желае да удовлетвори настойчиво поставяните от българска страна законни претенции за българските бежанци. Приемливия изход за резултатно приключване на преговорите и българската и турската делегации са намерили, като са заобиколили термина бежанци. Консенсусно са успели да го „изпуснат", и в българския, и в турския, и във френския текст на протоколите: няма явно ползван термина бежанци — няма явни противоречия за бежанците; има успешно приключване на продължилите 2 години преговори — подписани са и 4-те междудържавни, двустранни българо-турски спогодби. С тях споровете за бежанците са отпратени към българското и турското правителства. „Мъчнотиите, които биха изникнали по приложението на настоящия протокол ще бъдат предмет на дипломатически преговори между двете правителства" — гласи последният член „3" на протокола - приложение. Мъчнотиите започват непосредствено след ратифицирането на протоколите през 1926г. и за съжаление няма изгледи да свършат в близкото бъдеще.

 

За облекчаване съдбата на своите бежанци, България отправя

 

208

 

 

молба до Обществото на народите (OH) с искане за заем. На 8-ми септември 1926 г. (само 22 дни след обнародването на Ангорските спогодби), с протокол на финансовия комитет на Обществото на народите са определени условията, при които ще бъде отпуснат заем за настаняване на бежанците. В този международен документ терминът бежанци не е „отсят", а е употребяван легитимно и то многократно в явен вид с подчертаване, че са бежанци — български поданици. Толкова пъти е употребен и термина refugies във френския текст на протокола на ОН. [13]

 

По аналогичен начин терминът бежанци участва и в приетия на 9 декември 1926 г. български, но с елемент на международност, защото е под егидата на ОН/ „Закон за селскостопанско настаняване на бежанците чрез средствата на заема, отпуснат със съгласието на Обществото на народите". Посредством неговия чл. 4, разграничаването на „бежанци" от „изселили се" е подчертано с разпоредбата да не се отпуска заем на тези, които са се изселвали, а само на бежанци — български поданици. [14]

 

Посочените два документа доказват по категоричен начин, че чл. „В" постановява загубено право на собственост не за бежанци, а единствено за „българите, които са се изселили" от Източна Тракия между 1912-1925 г.; бежанците са в категорията на „български поданици", запазващи правото си на собственост по силата на съответстващите на Международното право разпоредби на чл. „Б" и „Г".

 

За съжаление, популяризирането на абсолютно безпочвената измислица, че бежанците са загубили право на собственост, продължава дори и след 9 II 2001 г., когато от трибуната на Народното събрание тогавашният министър-председател на България Иван Костов обяви, че българското правителство „ е поставило на масата на преговорите имуществените претенции на българските граждани — бежанци от периода 1912 до октомври 1925г..." [15]

 

За предотвратяване на продължаващото 80 години популяризиране

 

209

 

 

на тази вредна измислица привеждаме допълнителни нови анализи, изводи и доказателства.

 

Обстоятелството, че терминът „български поданици", разглеждан като родово понятие, може да съдържа като видови отличия и термина „бежанци" и термина „българи, които са се изселили" е използвано за внушения, че съгласно чл. „В" имотите на бежанците „остават" собственост на турската държава. Недопустимостта на такова произволно боравене с термини, онагледяваме с примерна схема и словесна таблица:

 

Примерна схема за етимологично разграничаване на бежанци от изселили се

 

 

 

Словесна таблица с правни основания, разграничаващи „бежанци" от „изселили се"

1. За бежанците

1.1. „Чл. IX. Дефиниция на бежанците" — ОН

1.2. „Удостоверение за качество на бежанеца" — ОН

1.3. „Декларация за поданство на българин-бежанец"— ОН

1.4. „Определение на термина бежанец" -ОН „Конвенция за статута на бежанците" — ООН

1.5. „Human Rights and refugees — United Nations

 

2. За изселилите се

2.1. Законодателства на държавите

2.2. Изселнически спогодби

 

 

210

 

 

Привеждаме и автентични законови постановки, доказващи, че разпоредбите на чл."Г", регламентиращи правата на запазена собственост на българските поданици, които не владеят имотите си в Турция, са разпоредби именно за бежанците, защото те са станали български поданици.

 

Цитати от Закон за заселване на бежанците и обезпечаване на поминъка им:

 

„Чл.ЗЗ. Бежанците от български произход, заселени в пределите на Царството, по реда, предвиден в настоящия закон, стават по право български поданици и членове на общините, в района, на който са установени".

 

„Чл.2. Бежанци в смисъл на настоящия закон са всички лица от българска народност из Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини, които са забегнали и забегнат в пределите на Царството, вследствие политическите събития и промени в казаните области, настъпили след 1912 година". [16]

 

Информация за придобиване на българско поданство за бежанците, установени в България преди 1912 г., откриваме в парламентарните речи на Стефан Стамболов: „Приемане на наши сънародници за български поданици" и „За приемането на лица за български поданици решаваща дума има Народното събрание". [17]

 

Ангорските протоколи от 1925 г. [18] регламентират решаване на проблемите на българските бежанци, прогонвани от Турция. С членове „Б" и „Г" от тези протоколи именно за бежанците са разпоредени права за завръщане, за запазена собственост, за пропуснати ползи от приходи и наеми. Разпоредбите са формулирани чрез термина „български поданици", включващ термина бежанци, като категория, която запазва всички права, произтичащи от правото на запазена собственост. Категорията българи, която губи правата си на запазена собственост (групата от „изселили се" от Източна Тракия между 1912 и 1925 г.) е разграничена от бежанците. Това разграничение е направено по категоричен начин посредством чл. „В" и е изрично подчертано с две препратки на същия чл."В"

 

211

 

 

— в предхождащия го чл. „Б", и в следващия го чл. „Г". Основното различие между бежанци и „изселили се" е ужасния факт, съпровождал оцелелите — успели да „забегнат" в България, прогонвани под ятаган бежанци и не се отнася за тези, които са се изселвали. От този реализиран ужасен факт произтича специалния правен статут за бежанците.

 

Негови производни са и специалните права за бежанците. И то не само чрез споменатите по-горе членове „Б" и „Г" от българо-турските междудържавни договорености. Правният статут на бежанците определя същностна характеристика и на споменатия по-горе Протокол на ОН от 8-ми септември 1926 г.: Основно изискване на ОН за получаване на средства от сключения под негово покровителство заем за настаняване на бежанците в България е кандидатите да докажат, че са и бежанци и български поданици. Българското правителство осигурява изпълнението на това изискване на ОН — кандидатите за заем прилагат удостоверение за бежанец и декларация за българско поданство (виж приложения 9.4 и 9.3). Знак за равенство между българските бежанци и българите, които „са се изселили" няма и не може да има. Огромната маса българи, дошли от Турция в България след освобождението ни през 1877-1878 г. са бежанци със запазено право на собственост върху всичките си имоти, намиращи се в Турция. Длъжник за тези имоти е турската страна.

 

Доказателствата за ангорските истини, гарантиращи правата на бежанците, са неоспорени, неоспорими, многобройни, правно обосновани и коректно изградени. Въпреки това те не можаха окончателно да прекратят изявленията и публикациите, които ги замърсяват. Очевидно са необходими не само нови доказателства, но и нови подходи за отстояване на истините. Може би, като първи стъпки в това направление, ще бъде полезно да бъдат привлечени и лицата, които са изкривявали, фалшифицирали тези истини — волно или неволно, но винаги във вреда само на българските интереси.

 

Защо на най-изявените и на най-отговорните да не бъдат

 

212

 

 

зададени писмени въпроси от рода на:

 

1. Защо правят изявления, че Ангорският протокол оставял (харизвал) имотите на българските бежанци на турската държава?

 

2. Убедени ли са в истинността на тези си изявления и кои са аргументите им?

 

Въпросите биха могли да им бъдат изпратени с писма от името на СТДБ, ТНИ, в."Тракия" с молба за писмени отговори. Може би именно разпространителите на неистините ще успеят да утвърдят истината повсеместно.

 

Когато съм имала възможност, съм разговаряла с наши дипломати, политици и журналисти, юристи и историци. Обобщеният и кратък отговор е: поради неосведоменост за различието между бежанци и изселили се; поради непознаване на автентичните текстове на Протоколите; поради това, че сме се подвеждали от авторитетни издания и изявления; по инерция, въпреки, че знаехме вече истината.

 

Ангорските протоколи навършват 80 години. Юбилейните годишнини предполагат тържественост, но и делова равносметка. Ангорските протоколи никога не са били повод за празничност. Равносметката за тях и за последиците от тях е необходим, отговорен акт, изискващ ангажираност на обвързаните и на отговорните за решаването на разглеждания проблем лица.

 

По стар български обичай при празници, при тържества се прави и основно почистване. Същото е и когато ще ни приемат някъде. Нека 80 годишнината на Ангорските протоколи и предстоящото ни приемане в Европейския съюз ни мотивират да изчистим окончателно и прецизно всички замърсители на Ангорските истини.

 

Известия на Тракийския научен институт, книга шеста стр. 144-156, София 2005 г.

 

213

 

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1. ДВ, бр. 110, 17 август 1926 г., с. 3, 4, 5.

 

2. Попниколов, Димитър, Историческа актуалност, в. „Тракия", бр.9 6 май 1993 г., с. 2. Димитър Попниколов е основател на в. „Тракия" през 1921 г., председател на тракийската организация, народен представител в 22 Обикновено Народно събрание.

 

3. Ali Sureyya, Темите обсъждани с българския министър-председател Н. Мушанов в Анкара, в. Джумхурийет (2 декември 1931 г.).

 

Цитатът е от Мустафа Кемал Ататюрк и турско-българските отношения в документи. (1913 г. - 1938 г.), Анкара 2002г. — Документ 79, с. 578, 579.

 

4. Отговори на министър-председателя Иван Костов на питания на депутата Ангел Найденов, в. „Тракия", 22 февруари 2001 г., с. 3.

 

5. Юнус, Нади, Статия от Юнус Нади за договора за приятелство между България и Турция от 1925 г., публикувана във френския вестник „Ла Репюблик" (30 март 1926 г.). Документ 70 от цитирания сборник „Мустафа Кемал...." с. 515 — 521.

 

6. ЦДА, фонд 176к, оп. 4, а.е. 2974 л. 2-16 Документ 29. Цитатът е от сборник „Мустафа Кемал..." с.759

 

7. ЦДА, фонд 176к, оп. 4, а. е. 2974 л. 25-27, 35, 36, 46-49, 53. Цитатът е от сборник „Мустафа Кемал....", с. XXVIII.

 

8. Мустафа Кемал Ататюрк и турско-българските отношения в документи (1913 -1938 г.), Анкара 2002 г., с XXVIII.

 

9. Пак там, с. XXIX.

 

10. ЦДА, фонд 176к, оп.4, а.е. 2974 л.267. Цитат от сб. Мустафа Кемал....",  с. LV.

 

11. ЦДА, фонд 176к, оп.4, а.е. 2974 л.248. Цитат по сб. Мустафа Кемал...." c. XXIX.

 

12. Мустафа Кемал Ататюрк и турско-българските отношения в документи, с. XXX.

 

13. ДВ, бр. 169, 30 септември 1926 г., с. 2-7.

 

14. ДВ, бр. 213, 18 декември 1926 г., с. 1, чл. 4.

 

15. Отговори на министър-председателя Иван Костов на питания на депутата Ангел Найденов, в. „Тракия", 22 февруари 2001 г., с. 3.

 

16. ДВ, бр.160, 30 септември, 1926 г., с. 7.

 

17. Стамболов, Стефан, Парламентарни речи 1879—1894, София 1995 г., с. 63 и с. 483, 485.

 

18. ДВ, бр.110, 1926 г.

 

214

 

 

 

45. ЗА АНГОРСКИТЕ ПРОТОКОЛИ С ЮБИЛЕЙНО ВНИМАНИЕ

Зелен семафор за истините, скалпел за неистините и за отстъпленията

 

 

Ангорските българо-турски междудържавни спогодби, подписани в Ангора (днешна Анкара) на 18 октомври 1925 год., обнародвани в Държавен вестник бр. 110 от 27 август 1926год., доживяха 80-годишно неотменено съществуване. Съвместно с това те доживяха и 80-годишно тотално неизпълнение на клаузите, регламентиращи удовлетворяване на законните права на българите, прогонени от Турция в годините на освободителната Руско-турска война през 1877/1878 г. и в годините след нея .Тези клаузи се съдържат във втората спогодба, озаглавена Протокол.Тъй като Протокола е неразделна част от първата спогодба,озаглавена Договор, много често. Ангорският протокол е наричан Ангорски договор.

 

Клаузите на Ангорския протокол са обект на изключително внимание през всичките изминали 80 години.За тях са изприказвани много приказки на тракийски събрания, протестни митинги , конференции и конгреси , на българо-турски правителствени разговори и преговори.Тонове хартия и мастило са изписани в проучвания и изследвания , в изложения ,петиции декларации, паметни бележки и меморандуми, във вестници и списания, в научни трудове. В тази богата дейност за съжаление, вниманието е насочвано не към ангорските истини , а към разпространяваните за тях неистини и за отстъпленията.Докато правата на българските бежанци остават неудовлетворени и обсадени от неистини , наш дълг е да продължаваме да почистваме, да доказваме и осмисляме истината за правата ни. Този дълг е в основата на разглежданите тук 4 ангорски истини. Разглеждането провеждаме не от отбранителна, а от действена позиция и то през призмата на Международното право.

 

215

 

 

Първа истина

Проблемът на българските източнотракийски бежанци не е решен

 

Опитите за забулване на тази първостепенна истина възникнаха преди няколко години успоредно с възникналите искания за пенсии на българските изселници в Турция , които нямат пълен трудов стаж в България. По повод връчената на президента Георги Първанов петиция от 9 изселнически организации,при посещението му в Истанбул през ноември 2003 г., медиите съобщиха възраженията на изселниците против обвързването на въпроса за техните пенсии с въпроса на българските бежанци. Мотивирали са се , че за разлика от нерешения пенсионен въпрос, въпросът за бежанците е решен - с договор. Такова обяснение прозвуча по Би Би Си още на 23 юли 2003 г. в сутрешната емисия, водена от Нахиде Дениз. Аналогично прозвуча и отговорът на депутата от 39-тото Народно събрание Кемал Еюп на въпросите на Георги Коритаров в предаването „Тази сутрин" на телевизия БТВ от 10 октомври 2003 г.: „въпросът на бежанците бил решен със спогодба от 1925 г."

 

НЕ. Въпросът на бежанците не е решен, а и не може да бъде решен само с договор или със спогодба, докато договорът не е приложен.

 

Втора истина - истината на чл. „Б" и „Г":

 

Всички български поданици (с изключение на доброволно изселилите се от Източна Тракия през периода 1912 — 1925 г.) са със запазено право на собственост върху имотите си в Турция; турската държава се задължава: имотите на бежанците да им бъдат върнати, а пропуснатите ползи от приходи и наеми — изплатени; условно се задължава да разрешава завръщането им

 

216

 

 

в родните огнища.

 

Тази истина на чл. „Б" и чл. „Г" е осъзната, призната, потвърдена и огласена от най-отговорните български държавни институции и от не малък брой граждански структури. Но за съжаление, тя продължава да бъде измествана от разнообразни неистини, все в ущърб на българските права. Съчиняването на тези неистини обикновено е резултат от умишлено пренебрегване и потулване на истината, на нейното преиначаване и фалшифициране. Разпространяването на неистините най-често се дължи на недостатъчна информираност, водеща до изплъзване на истината и нейното недовиждане, на самообъркване и неправилност на съждението.

 

Всеки изказ на тези неистини, независимо дали е умишлен или неволен, е потенциална възможност за накърняване на законните ни права. Разобличаването на тези неистини е задължително при всеки отделен случай и особено за повтаряните неистини — повторения и на опроверженията им. В тази връзка си позволяваме да коментираме три характерни вида неистини, които подкопават истината на чл. „Б" чл. „Г" — с риск да повтаряме някои подробности.

 

1. За неистините, заложени в един силогизъм, съдържащ две неистини в своите предпоставки и още една неистина — в изведеното от тях заключение.

 

- неистина на първата предпоставка: бежанците от Източна Тракия, дошли в България между 1912 и 1925 г. губят право на собственост за имотите си в Турция.

 

- неистината на втората предпоставка — добавена е като гарнитура върху първата: „договореното" загубено право на собственост за бежанците не е било наложено на България, а възприето по общо съгласие между България и Турция

 

Неистината на изведеното заключение: не турската, а българската държава се е задължила да обезщети българските бежанци.

 

(Виж текста, поместен под черта на стр. 341, 342 в книгата „Източният въпрос и нова Турция с особен поглед към интересите на България",

 

217

 

 

издадена през 1926 г. (Приложение 2.1, факсимиле). Автор на книгата е служебно ангажираният с проблема на бежанците Иван Алтънов като член на българската делегация на конференцията в Лозана, проведена през 1922 и 1923 г. и служител в българската легация в Турция. По-късно е дългогодишен професор в Софийския икономически институт.

 

Посоченият по-горе силогизъм изразява перфектно изградена неистина, обслужваща и усложняването и нерешаването на проблема, както с всяка от трите си съставки, така и с общата им комбинация.

 

2. За неистината, че Ангорският протокол оставял на турската държава имотите на всички прогонени от Турция българи. Тази неистина има разнообразни форми на проявление и многобройни разпространители.

 

(Виж текста на стр.247, 248, 254 на книгата „Националният въпрос на Балканите", София 1999 г., с автор проф.Кръстьо Манчев; двете декларации, прочетени в Народното събрание на 18 и 22 октомври, съответно през 2002 г. и 2004 г. и отзивите за декларациите във в. „Дума" от 19 октомври 2002 г. и в. „Монитор" от 14 ноември 2004 г.).

 

Тази неистина изразява невярното внушение, че нямаме право на претенции за всичките отнети български имоти в Турция, възлизащи на над 3 милиона декара земя и над 40 хиляди сгради с остойностен еквивалент, заедно с пропуснатите ползи — 10 милиарда долара (по курс 1982 г.).

 

3. Тази неистина цитираме дословно:

 

„За да не се върнат повече тракийските българи, Турция се задължава с една от клаузите на договора, да изплати имотите на тракийци, оценени от една комисия на доста голяма за онова време сума от 983 милиона долара..."

(Виж в. „Труд" от 30 април 2003 г. с. 12 и в. „Тракия" от 12 юни 2003 г.).

 

Фактът, че такава клауза не съществува в т.нар. „Ангорски договор" не е попречил на автора проф. Божидар Димитров

 

218

 

 

да съчини такъв „факт" и с него да обоснове неистината, че има договореност за парично обезщетение за имотите, която мотивира загубено право на завръщане на тракийските бежанци и загубено право за връщане на имотите им. Това са неистини, които насочват към недопустими отстъпления от законните им права.

 

За съжаление, неистините, относно чл. „Б" и чл."Г" не се изчерпват с изброените. Но спираме до тук, за да не загубим нишката на истините.

 

 

Трета истина - истината на чл."В":

 

Имотите на българите, които са се изселили от Източна Тракия между 5/18 октомври 1912 г. и 18 октомври 1925 г. остават собственост на турската държава.

 

Тази истина на чл. „В", по същество, няма практическо значение, защото българските имоти в Турция са имоти не на изселили се, а на прогонени бежанци. Но с фалшифицирано цитиране на чл."В", при което термина изселили се е заменян с термина бежанци са сътворени много неистини. Тяхната най-съществена и вредна последица е, че насочва към отказ от претенции за 2/3 от българските имоти в Турция.

 

Четвърта истина — истината на чл. „3":

 

Българското и турското правителство се задължават да приложат, да изпълнят разпоредбите на Ангорския протокол.

 

Тази истина е допълнително потвърдена във втория Ангорски протокол, с първите 18 реда от стр.5. Те изразяват декларирана готовност на двете правителства да изпълнят разпоредбите на чл. „Г". Аналогична готовност е заявена и в преамбюла и в чл.2 на Договора, подписан в Анкара на 6 юни 1992 г. от тогавашните министър-председатели на двете

 

219

 

 

страни — Филип Димитров и Сюлейман Демирел.

 

И срещу тази истина има идеи и предложения, лансиращи тезата, че проблемът е предмет на частното право. Убедителен отпор срещу несъстоятелността на тази теза се съдържа в словото на президента Георги Първанов, произнесено на 20 август 2005 г. на Петрова нива в памет на Илинденци и Преображенци: „И аз вярвам, че сега, когато имаме обновление на изпълнителната и на законодателната власт, ще можем още по-настойчиво, така както аз съм го правил многократно, да поставяме законните, справедливите искания на наследниците и потомците на тракийските бежанци. Защото ако искаме да успеем, можем да го постигнем само със съединените усилия на всички български институции, на всички партии и граждански структури", (в. "Тракия", бр. 16, 8 септември 2005 г.).

 

* * *

 

Известна е сентенцията на Оскар Уайлд: „Никоя истина не е проста и рядко е чиста".

 

И истините на Ангорските протоколи също не са прости и не са оставяни чисти. Те изискват задълбочено разглеждане и изключително внимание, защото са водещите за решаване на проблема. Изискват и подкрепа, защото „Никоя истина не е достатъчно силна да победи сама, ако няма кой да я подкрепи" (Макиавели).

 

Истините на Ангорските протоколи имат мощна подкрепа от истините на Международното право, прокламиращи принципа на неприкосновеността на частната собственост: „войната се води само между държавите. Следователно с факта на обявяване на война между две държави, свободата на действие, имотите, правата и интересите на частните лица остават неприкосновени в най-пълния смисъл на думата, такива каквито са били в момента на обявяване на войната във всяка от воюващите държави".

 

220

 

 

(Виж „Принос към дипломатическата история на България" от д-р Б. Кесяков и Д. Николов).

 

Принципът на неприкосновеност на частната собственост е заявен в голям брой международни документи — като се започне от Пиринейския договор от 1659 г. до проект за Договор за създаване на Конституция за Европа от 2003 г. можем да изброим поне 12 такива международни документи.

 

На Ангорските истини е необходима и действена подкрепа — на първо място от „...съединените усилия на всички български институции..."

 

В. „Тракия , бр. 19, 27 октомври 2005 г.

 

221

 

 

 

46. ОТНОСНО ТРАКИЙСКИЯ ГЕНОЦИД

Право на отговор, свързано с публикацията „Тракийският геноцид", в. „Атака", бр. 3, 19 октомври 2005 г.

 

 

До Г-жа Капка Георгиева

За

Г-н Волен Сидеров

 

Уважаеми г-н Сидеров,

 

Благодаря Ви за публикацията „Тракийският геноцид". Тя е поредно доказателство за Вашата действена ангажираност към тракийската трагедия, поредно разкриване и популяризиране на нейните истини. За съжаление констатирам, че в същата има й две неистини, които не могат и не трябва да бъдат отминати мълчаливо. Мисля, че неистините не са умишлено допуснати, поради което ги поставям непосредствено на Вашето внимание и с надежда, че ще съдействате своевременно и за опровержението им и за огласяване на истината във в. „Атака".

 

1. Възраженията ми са срещу текста: „...според спогодбата изгонените чрез геноцид българи от Източна Тракия след 1912 г. се броят като „изселници"..." (стр. 5, предпоследната колона).

 

Твърдя: според спогодбата — Ангорския протокол — изгонените чрез геноцид българи от Източна Тракия след 1912 г. се броят като „български поданици" които „...не владеят имотите си" в Турция (чл. „Г") а не като „изселници". В групата „български поданици" се броят 16 подгрупи от българи — български поданици, които не владеят имотите си в Турция. Между тях са подгрупите на насилствено изгонените бежанци и

 

222

 

 

подгрупата на изселниците, „които са се изселили" в България след 5/18 октомври 1912 г. до подписването на спогодбата от 18 октомври 1925 г. Разликата между едната и другата подгрупи е огромна и в съдбовен и в правен смисъл — изгонените бежанци запазват правата си на собственост (конкретно изброени в чл. „Г"), а „изселилите се" изселници ги губят (чл. „В").

 

2. Изразявам възражения и срещу текстовете:

 

„...да поискат от Анкара стойността на заграбените имоти" (стр. 5, предпоследната колона).

 

„настоявайки категорично за заплащане на заграбените имоти ..." (стр.5 последната колона).

 

Защото тези текстове обслужват лансираното в последните години отстъпление, че имущественият ни иск към Турция се изчерпва само за парично обезщетение на имотите ни, но не и за връщането им.

 

Твърдя, че законният ни имуществен иск към Турция гарантиран от Международното право, в това число и от Ангорските спогодби от 1925 г. включва:

 

- заграбените от Турция имоти да бъдат върнати на българските им собственици;

 

- за пропуснатите ползи (приходи и наеми) да бъде изплатено парично обезщетение за периода, в който българските собственици са били възпрепятствани да ползват имотите си, заграбени от Турция.

 

Доказателствата си за гореизложените ми твърдения докладвах през 1995 г. Съдържат се и в редица мои публикации:

 

- „Ще получат ли бежанците от Източна Тракия имотите си" (в. „Земя", бр. 37/(2920), 22 февруари 2002 г.; заглавието е на редакцията.

 

- „Истини, лъжи спорове.

Предюбилеен прочит на неприложените Ангорски клаузи" (в. „Тракия", бр. 20 - притурка на в. „Земя" от 28 октомври 2004 г.);

 

- „Турция в ЕС само след изплащане на дълга по Ангорския

 

223

 

 

договор. Турция ни дължи 11,5 милиарда долара за Източна Тракия";

 

Заглавието и подзаглавието са на редакцията в разговор с първия заместник главен редактор на вестник „За българската нация" - доц. д-р Емил Александров в броя 1-31 януари 2005 г.)

 

- „За ангорските протоколи с юбилейно внимание.

Зелен светофар за истините.

Скалпел за неистините и за отстъпленията"

(Планирана за публикуване във в.„Тракия" - притурка на в."Земя" на 27 октомври 2005 г.

 

.....................

 

Доказателства се съдържат и в приложената към статията Ви Позиция на Съюза на тракийските дружества в България за „Правните основания за иска срещу Турция".

 

Дължа да отбележа че разглежданите тук отстъпления и неистини, свързани с имотите ни в Източна Тракия, не са изолирано явление. Волни или неволни, те са в недопустим ущърб единствено на българските интереси. Особено като се има предвид, че устойчиво са разпространявани в разнообразни редакции и форми непрекъснато цели 80 години. Откриваме ги и в частта от проекта за Спогодба от 1999 г., огласена в парламентарния отговор през 2001 г. от тогавашния Министър-председател на България - Иван Костов:

 

„В българския проект се предлага насрещните имуществени претенции за периода от 1908 г. до 1945 г. да бъдат уредени под формата на глобално парично обезщетение ..." (в. „Тракия", бр. 4/22 февруари 2001 г.), т.е. в български проект, българските собственици са лишени от законното си право на претенции за заграбените им имоти да бъдат върнати, а прокудените преди 1908 г. изобщо от право на претенции. Мисля, че необходимостта от отстраняване на отстъпленията в проекта не подлежи на коментар докато отстъпленията са още в проект. Аналогично стои и необходимостта от публикуване

 

224

 

 

на опровержения на публикуваните неистини. В аргумент привеждам цитата:

 

„1. Съдът, чиято функция е да решава - в съответствие с международното право - спорове, отнесени до него, прилага:

.................

.................

.................

d) ... и доктрините на най-квалифицираните автори на различните нации, като помощни средства за установяването на правните норми" (чл. 38 от статута на Международния съд към ООН в Хага).

 

Не е трудно да разберем какво може да бъде въздействието от нашите - чисто български неотстранени от нас отстъпления и неопровергани от самите нас неистини.

 

С уважение: ........... Папани Козарова - бежанка от Източна Тракия

София, 29 октомври 2005 г.

 

225

 

 

 

47. ИЗТОЧНОТРАКИЙСКИЯ ИМУЩЕСТВЕН ПРОБЛЕМ В ДЕЙНОСТТА НА ПОЛИТИЧЕСКИ КЛУБ „ТРАКИЯ"

Докладна записка от Папани Козарова - бежанка от Източна Тракия и съучредител на ПК „Тракия"

 

 

Относно: Източнотракийския имуществен проблем в дейността на ПК „Тракия"

 

До:

- Председателя на ПК „Тракия" г-н Тодор Бояджиев

- Подготвящите документите на конференцията на ПК „Тракия"

- Делегатите на конференцията

 

Отговорната ми ангажираност и задълбочените ми изследвания по Източнотракийския имуществен проблем ме задължават да поставя на вниманието Ви някои негови същностни детайли, съотнесени към дейността на ПК „Тракия".

 

I. Истината за запазеното ни право на собственост за имотите ни отнети между 1912 и 1925 г. е аргументирано обоснована в позицията на СТДБ, изработена през януари 1998г. и своевременно предоставена на МВнР. Тази истина е възприета и включена в проекта на правителствената позиция от 1999 г., видно от парламентарния отговор на министър-председателя Иван Костов (в. „Тракия", бр. 4/22 февруари 2001 г.). Известно е, че срещу тази истина, за запазено право на собственост за отнетите между 1912 — 1925 г. имоти, са разпространявани много неистини. Волно и неволно, но упорито, цели 80 години от 1925 г. до сега. Със съжаление споделям, че не ми е известна публична изява от дейността на ПК „Тракия" която да е подкрепила истината - истина отнасяща се за 2/3

 

226

 

 

от отнетите ни имоти. Напротив налице са изявления, които я подкопават, оспорват.

 

Цитат 1. „...Ангорският договор не включва една значителна, бих казал по-голямата част от тракийските бежанци, станали жертва на жесток геноцид и разорение в периода 19131925 г. и след това." ( в. „Тракия", бр. 3/8. II. 2001 г. стр. 1 из отговорите на председателя на ПК „Тракия" Тодор Бояджиев в интервюто „Националната кауза изисква разбирателство").

 

Цитат 2. - отнася се също за Ангорския договор, който „... оставя на чужди власти частни имоти на прогонените тракийци от Източна Тракия (в. „Тракия", бр. 20 / 28 октомври 2004 г. от декларациите на парламентарната група на Коалиция за България, чиито коалиционен партньор беше ПК „Тракия").

 

Налице са и противоречия с изявления, които не биха били верни, ако цитат 1 и цитат 2 изразяваха истината.

 

Цитат 3. „Признатата само по силата на този договор собственост на тракийци е на стойност 5 млрд. щ.д. и 5 млрд. щ.д. пропуснати ползи". Из споменатото по-горе интервю).

 

Цитат 4. „... по безспорен начин се вижда, че става дума за отнета частна собственост за около 5 милиарда долара..." (Из споменатите по-горе декларации от 2002-2004 г.

 

Считам за необходимо да припомня някои подробности, свързани с размера на българските претенции, възлизащ общо на 10 милиарда долара. До 1995 г. стойностният еквивалент на претенциите по Ангорския договор се обявяваше, че възлиза само на милиард и половина долара. След като, в началото на 1995 г., приведох неоспорими документи и успях да докажа, че запазеното право на собственост за имотите на бежанците от Източна Тракия, прогонени между 1912-1925 г., е гарантирано и с Ангорските спогодби от 1925 г., претенциите ни започнаха да бъдат обявявани като възлизащи на 4.5 - 5 милиарда за пропуснатите ползи от приходи и наеми. Новият, нараснал размер на претенциите ни към Турция е обоснован и официално предявен пред МВнР посредством позицията

 

227

 

 

на СТДБ от януари 1998 г.. подписана от Председателите на ТНИ Стайко Трифонов и на СТДБ Костадин Карамитрев. Идеята и аргументацията на този остойностен размер на претенциите ни са лично дело на Председателя на СТДБ Костадин Карамитрев. Чувствам се задължена да изтъкна този факт, защото след кончината на Стайко Трифонов, съм единствения жив свидетел на цялата история по създаването на позицията от 1998 г. Подчертавам този факт, защото имах възможност да се убедя, че именно това ново остойностяване на нашия иск, направено от К. Карамитрев изигра съществена роля за активизирането на българо-турския преговорен процес през 1998 г.

 

II. Относно отстъпленията, допуснати в проекта за позиция на българското правителство.

 

Цитат 5. „В българския проект се предлага насрещните имуществени претенции за периода от 1908 до 1945 г. да бъдат уредени под формата на глобално парично обезщетение..." (в."Тракия", бр. 4/22 февруари 2001 г.)

 

Не ми е известна дейността на ПК „Тракия", в която да е заявено, че имуществените ни претенции, включени в правителствения проект на позиция са неоснователно ограничени само за периода след 1908 г. и само под формата на парично обезщетение. А от актуалния въпрос, зададен от Тодор Бояджиев на 1 март 2002 г. се създава впечатление дори за одобрение на тези недопустими отстъпления.

 

Цитат 6. „Кога правителството ще утвърди позицията на българската страна за водене на преговори с Република Турция" (в. „Тракия", бр. 5/14 март 2002 г.).

 

III. Източно-тракийският имуществен проблем продължава да бъде открит и неподготвен по същество. Преговорният процес е в застой от 1998 г. насам.

 

Новите условия, обусловени от кандидатстването на България, а и на Турция за членство в ЕС изискват нови подходи на работа; предлагат и нови благоприятни възможности за законосъобразно решаване на проблема. Ролята, която е

 

228

 

 

присъдена да играе ПК „Тракия" е формулирана в прав текст в словото, произнесено в памет на илинденци и преображенци на Петрова нива тази година ог президента Георги Първанов:

 

„И аз вярвам, че сега, когато имаме обновление на изпълнителната и на законодателната власт, ще можем още по-настойчиво - така, както аз съм го правил многократно, да поставим законните, справедливите искания на наследниците и потомците на тракийските бежанци. Защото ако искаме да успеем можем да го постигнем само със съединените усиля на всички български институции, на всички нартии и граждански структури" (в. „Тракия", бр. 16/2005 г.)

 

София, 4 ноември 2005 г.

С пожелание за успехи: (п) П. Козарова

 

229

 

 

 

48. ОТНОСНО ИЗТОЧНОТРАКИЙСКИЯ ИМУЩЕСТВЕН ПРОБЛЕМ НА ФОРУМА ВЪВ ВИЕНА

 

 

Уважаеми г-н Сидеров,

 

Наред с благодарността ми, че сте поставили източнотракийския проблем с доклада Ви на форума във Виена, се чувствам задължена да поставя на вниманието Ви необходимостта от прецизиране на формулировките за задълженията на Турция относно заграбените от нея наши български имоти.

 

Текстът от доклада: „Днес Турция дължи над 10 милиарда долара дълг за заграбените имоти на източно-тракийските българи през 1913 г. (в. „Атака", бр. 25, 24 ноември 2005 г. стр. 11, последната колона) създава впечатление, че задълженията на Турция се изчерпват само с парично обезщетение. А това стеснява обхвата на нашите законни права и води до недопустими отстъпления от наша страна.

 

Обосновка срещу ограничаването на исканията само до парично обезщетение направих в изпратено от мен „Право на отговор" до Вас посредством главния редактор на в. „Атака" на 29 октомври 2005 г. по повод публикацията Ви „Тракийският геноцид", поместена в бр. 3 на в. „Атака".

 

София, 17 ноември 2005 г.

 

С уважение: (п) П. Козарова (бежанка от Източна Тракия)

 

Заб.: Писмото е предадено на секретарката на партия «Атака» на 17 декември 2005 г..

 

230

 

 

 

2006

 

49. ИЗТОЧНОТРАКИЙСКИЯТ МОРАЛЕН И ИМУЩЕСТВЕНО - ФИНАНСОВ ПРОБЛЕМ В ПРОЕКТИРАНАТА ИНТЕГРАЦИЯ НА ТРАКИЯ [1]

 

 

Участваме в работата на XXII редовен конгрес на Съюза на тракийските дружества в България при амбициозен и отговорен дневен ред, включващ обсъждане и приемане на нова „Съвременна стратегия на националното тракийско движение".

 

Къде е мястото на досегашната стратегическа цел за имуществените права на бежанците от Източна Тракия и Мала Азия в съвременната стратегия на националното тракийско движение?

 

Пред нас е дилемата:

 

ще допуснем ли да победят публично витаещите напоследък тенденции да захвърлим досегашната си цел в историята на бежанския проблем?;

 

ще успеем ли да отредим на досегашната си стратегическа цел законно полагащото й се първостепенно и достойно място в съвременната стратегия?;

 

Изборът зависи единствено от нас — делегатите на днешния конгрес.

 

Съгласно пълномощията ми от Софийското тракийско дружество и в изпълнение на синовен дълг към настрадалите се наши предци, поставям въпроса за източнотракийския морален и имуществено-финансов проблем в проектираната „Интеграция на Тракия в рамките на Европейския съюз".

 

Несъмнено новите реалности, предизвикани както от новите отношения и на България и на Турция с ЕС, така и от инициативата за интегрирането на Тракия в ЕС, съдържат възможности, които биха могли да благоприятстват за неотложно законосъобразно удовлетворяване на правата на тракийските бежанци (и техните потомци) относно заграбените

 

231

 

 

им имоти, намиращи се в днешната територия на Турция.

 

Убедени сме, че интеграцията би могла да доведе до положителни резултати, ако се съблюдават едновременно истината, законът и моралът.

 

Същевременно подчертаваме, че източнотракийският имуществено-финансов проблем:

 

• запазва своето приоритетно право за самостоятелно поставяне, обсъждане и решаване;

 

•  следва да получи своето законосъобразно решение като предварително условие — без такова предварително решение „Интеграцията на Тракия в рамките на Европейския съюз" не трябва да бъде реализирана.

 

Такова предварително условие трябва да бъде поставено от нас. То следва да бъде в духа на декларацията на СТДБ от 18 октомври 2005 г., на писмото от 13 януари 2000 г. до тогавашния председател на Европейската комисия Романо Проди, на писмото от 14 декември 2005 г. до Джеръми Хил, посланик на Великобритания, страна председател на Европейската комисия тогава, изпратени от председателя на СТДБ Костадин Карамитрев, а също така в духа на разговора му, проведен на 10 януари 2006 г. с посланика на Европейския съюз в България — Димитрис Куркулас.

 

Става дума за стотици хиляди злощастни човешки съдби, за над 40 000 сгради и над 3 милиона декара плодородна, къпана от три морета земя — българска собственост, с която се разпорежда турската страна. Това е абсурдна ситуация, поддържана повече от век по силата на единствен „аргумент", че Турция е успяла да я заграби [2] от избитото и прогонено беззащитно българско население в условия на истински геноцид.

 

Въпреки договорно уредената териториална принадлежност към Турция, тази заграбена, (открадната) наша земя е неоспорима българска собственост по силата и на обективните дадености и по признанията на Турция, залегнали в редица международни българо-турски договори [3], и въз основа на утвърденото Международно право, което разпорежда зачитане

 

232

 

 

на правото на собственост — основно човешко право, което няма давност. В поведението си по тези въпроси, България е безупречен пример в отношението си и към етническите турци. [4] Равнопоставеността и взаимността са задължителни изисквания при изграждането на всяка интеграция. Без тях създаването на Еврорегион „Тракия" в рамките на ЕС не би могло да изпълни предназначението си, целящо комплексното развитие на трите му части — българска, гръцка и турска.

 

Намираме се в етап на обсъждане на двата български проекта за интеграцията на Тракия — от 2005 г. и 2006 г. Длъжни сме открито да признаем, че изцяло нерешеният проблем за заграбените от Турция български имоти присъства и в проектите и в обсъжданията им.

 

В предговора на проекта от 2006 г. е подчертано желанието да бъдат преодолени жестоките последствия от миналите конфликти — хиляди избити, хиляди прогонени от родните места, поели тежката бежанска съдба. В изказванията на конференцията, при обсъждането на проекта от 2005 г. са заявени искания за зачитане на човешките права, за постигане на въжделенията на нашите предци — да се признае правото над българските тракийски имоти. [5] Заявено е категорично, че преди интеграцията, „ние представителите на гражданските структури ще призовем правителствата на нашите страни да решат висящите от години нерешени проблеми. Така ще преодолеем противоречията и ще облекчим съдбата на стотици хиляди бежанци". [6]

 

Казано е и с ясна целенасоченост:

 

„Основният крайъгълен камък при интегрирането на турската част от Турция в европейския икономически организъм следва да бъде отношението на турската страна към имотите на тракийските бежанци.

 

В тази връзка ЦР на СТДБ трябва с нарастващ интензитет да изисква от българското правителство стъпки за решаването на този изоставен от десетилетия въпрос, като се търси съдействието на европейските институции и се придържа изключително

 

233

 

 

към международния публично-правен аспект на проблема." [7]

 

Това са цитати само от публикуваните изказвания. Вероятно в непубликуваните изказвания има и други ценни постановки. Сигурно е обаче, че трябва още много и да се каже и да се извърши — без отлагане, сега, когато предстои да се строят нови автомагистрали, канали, трансевропейски коридори, когато ще се наложи отчуждаване на земя, която е частна собственост. В Източна Тракия има български имоти. С тях де факто се разпорежда не българската, а турската страна, която де юре няма никакви права над тях — абсолютно незаконно и в нарушение на международните принципи, норми и документи. Дори най-беглата съпоставка на фиг. 1 от Европейски транспортни коридори [8] с етнографична карта на Одрински вилает (към 1912 г.) от проф. Л. Милетич и с план картата на с. Болгаркьой, където са отбелязани имената на собствениците върху имотите им през 1913 г., нагледно показва колко много е и колко много ще бъде ощетена българската страна. Кой получава и кой в бъдеще ще получава полагащите се обезщетения, разпределителни европейски фондове? Турските ползватели или законните им български собственици? Това са реално съществуващи проблеми на днешния ден, законосъобразното решаване на които не може да стане предварително, без да е законосъобразно решен проблемът за възстановяването на българската собственост в Източна Тракия.

 

Въпросът не е само до паричното обезщетение. Много по-важна и то изключително важна е опасността, че едно евентуално изплащане на обезщетения на турските ползватели би могло да се използва от заинтересовани среди като аргумент, че тези наши български земи са техни, тъй като ЕС е изплатил обезщетенията именно на турските ползватели.

 

Цели 80 години проблемът е в състояние на преговори с продължителни прекъсвания; с реални резултати само за турската страна и неоправдани вреди за българската страна. Цели 80 години преговорите се водят без да са подготвени по същество.

 

234

 

 

Предстои сключване на нова българо-турска Спогодба, която би заместила Ангорските спогодби от 1925 г. и която трябва да регламентира удовлетворяване на правата ни в двата аспекта - по вид и по количествени характеристики.

 

Каква е подготвеността за предстоящата нова спогодба?

 

Отговорната и същевременно достъпна информация по актуалното състояние на разглеждания проблем се съдържа в парламентарните отговори, дадени в Народното събрание през 2001, 2002 и 2005 г. от Министър-председателите на България Иван Костов, Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев.

 

От отговорите става ясно, че преговорният процес е без напредък, а от 1998 г. - в пълен застой и отново е неподготвен. Оказва се, че България и Турция нямат дори проекти на Спогодба, които да могат да бъдат основа за водене на преговори по взаимните им насрещни имуществени и финансови претенции, включващи и източнотракийския имуществено-финансов проблем.

 

1. Турският проект на Спогодба е предоставен на българската страна по време на преговорите през 1998 г., но не е годен за преговори. Такава единодушна оценка дават и Костов и Сакскобургготски и Станишев.

 

Цитат от отговора на Сергей Станишев:

 

Предлаганият от турската страна проект на Спогодба за уреждане на имуществените отношения е неприемлив за българската страна, тъй като е съобразен изцяло само с интересите на изселилите се от България лица от турски произход и игнорира имуществените права на българските бежанци, изселници от Източна Тракия и Мала Азия." [9]

 

Българският проект на Спогодба е изготвен през 1999 г. в отговор на предоставения на България през 1998 г. турски проект; не е одобрен от Министерския съвет и, естествено, не е предаден на турската страна. За съжаление и българският проект също игнорира законни български права.

 

Две от тях са абсолютно недопустими отстъпления:

 

2.1. В българския проект на Спогодба са предявени претенции

 

235

 

 

за имотите ни, които са отнети след 1908 г. По този начин най-преданите борци за свободата ни (участниците в Руско-турската Освободителна война през 1877-1878 г. и в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г.) са лишени дори от право на претенции за насилствено заграбените им имоти.

 

2.2. В българския проект на Спогодба са предявени претенции само за парично обезщетение. По този начин е проектирано всички български собственици на заграбените имоти от Турция да бъдат лишени от законното им право на претенции да им бъдат върнати заграбените имоти и да могат да влязат в тяхно владение. Такова отстъпление досега не е имало. Направено е точно когато тези имоти придобиват нараснала стойност, значителна предвид европейските проекти в Тракия. Точно сега, когато обективните възможности за удовлетворяване на правата ни са нараснали неимоверно много.

 

Обяснения за посочените по-горе две отстъпления четем в отговора, даден от Иван Костов: „Държа да подчертая, че при воденето на преговорите българската страна следва реалистичен подход, насочен към постигането на взаимно-приемлив баланс във възстановяването на имуществените права на българските бежанци и изселници от Тракия и на турските изселници от България". [10]

 

Уместен е обаче реторичният въпрос: има ли право българското правителство да игнорира наши законни права, след като то е посредник, а не собственик на собствеността, която подлежи на възстановяване?

 

Оценка по същество за българския проект на Спогодба от 1999 г. е дадена в отговора на Станишев от 18.10.2005 г.:

 

„За да бъде одобрен този проект от Министерския съвет, като основа за водене на преговори е необходимо да се създаде междуведомствена работна група, в която могат да участват и представители на организации. Междувременно, тази работна група трябва да издири и систематизира данни и документи относно насрещните имуществени претенции между двете страни,

 

236

 

 

да уточни актуалния размер на насрещните имуществени претенции от България и Турция и да подготви становище относно съответствието на наличните данни за размера на вземанията с проекта на Спогодбата за уреждане на насрещните имуществени претенции между Република България и Република Турция." [11]

 

Нашата тракийска организация има съществен принос и в събирането на налични данни и във формулирането на законосъобразно съответствие между наличните данни и предявените претенции. Достатъчно е да напомним за официалната позиция на СТДБ, представена на МВнР през 1998 г., публикувана във в. „Тракия", бр. 19 от 27 октомври 2005 г. и подаваните през 1921, 1928, 1966, 1993 г. декларации, в които прокудените от Турция тракийски българи декларират какво недвижимо и движимо имущество им е заграбила турската страна през и след годините на освобождението на България.

 

Доказана е истината, че всички заграбени от турската страна наши български частни имоти са със запазено право на собственост. (Разпоредената чрез чл. „В" на Ангорските спогодби от 1925 г., договореност, че имотите на българите, „които са се изселили" от Източна Тракия между 1912-1925 г. остават собственост на турската държава - няма практическа значимост; известно е, че тези, които доброволно се изселват не изоставят, а се разпореждат със собствеността си).

 

Но, за съжаление, доказаната истина не успя да спре разпространяването на неистините. Тези неистини, започнали още от 1926 г. се повтарят. Те се разнообразяват и набъбват и досега все във вреда единствено на българските интереси. Напомняме, че водихме продължителна и упорита борба посредством многобройни опровержения на неистините.

 

Много опровержения отправихме и срещу разпространяваната напоследък неистина, че съгласно Ангорските спогодби от 1925 г. Турция се задължавала да ни изплати имотите, за да не ни бъдат върнати и за да не може да влезем в тяхно владение. Сред разпространителите и на тази неистина отново има

 

237

 

 

и професори историци, юристи. И отново без да цитират конкретните клаузи, върху които лансират неистините.

 

Източнотракийският имуществен проблем е в преломен моменти със съвършено нови измерения. Изисква се още много съществена работа. Верен тон за предстоящите задачи е даден в току-що изнесения отчетен доклад.

 

Предлагаме: две първи стъпки в предстоящите задачи. Изразени са като предложения за решения на конгреса.

 

Конгресът задължава ръководството на Съюза на тракийските дружества в България:

 

Да изиска от МВнР българския проект на Спогодба от 1999 г. с цел да бъде изготвено становище по положителните и по отрицателните му постановки и да се дадат нови предложения.

 

Да създаде поне два органа, които да работят по източно-тракийския имуществен проблем - единият в рамките на ТНИ и филиалите му, а другият - с привлечени експерти.

 

 

В. „Тракия", бр. 12, 22 юни 2006 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1. Изказване на ХХII конгрес на Съюза на тракийските дружества в България, проведен на 20 май 2006 г. в Бургас.

 

2. Терминът „заграби" не е използван произволно. Заимстван е от чл. 10 на Цариградския мирен договор от 1913 г. като буквален превод на употребения там термин „анексия". Това недвусмислено показва, че заграбването на българската земя от Турция е признато на договорна база и от Турция и от България посредством подписите на техните представители. Този факт изпъква още по-ясно, като се сравни с текста на чл. 7 от същия договор, където за турските земи в България е употребен терминът „отстъпени''.

 

3. Например чл. „Б" от Ангорската спогодба от 1925 г.

 

4. Показателни са редица български закони, с които е възстановена собственост, принадлежала на етнически турци. Например „Закон за уреждане недвижимата собственост в новите земи" (ДВ бр. 92/27.VII 1921 г.) А също

 

238

 

 

така и редица нови закони от около 1990 г.

 

5. В. „Тракия" ,бр. 5 от 9 март 2006 г. Из изказванията на Петър Петров - Велики Преслав, на Мария Бакърджиева, на Янка Спасова - Търговищки район.

 

6. В. „Тракия",бр. 3 от 9 февруари 2006 г. Из изказване на Петра Мечева - Стара Загора.

 

7. В. „Тракия", бр. 4 от 23 февруари 2006 г. Из изказването на Тодорка Вълкова - Кърджали.

 

8. Интеграция на Тракия в рамките на Европейския съюз. Създаване и развитие на Евро регион „Тракия" , София, 2006 г.

 

9. В. „Тракия", бр. 22, от 8 декември 2005 г. стр. 5.

 

10. В. „Тракия", бр. 4 от 22 февруари 2001 г. стр. 3.

 

11. В. „Тракия", бр. 22 от 08. декември 2005 г. стр. 5.

 

239

 

 

 

50. ВЪЗРАЖЕНИЯ СРЕЩУ НЕКОРЕКТНИ ТЪЛКУВАНИЯ НА АНГОРСКИЯ ПРОТОКОЛ

 

 

Новият повод, предизвикващ възражения срещу някои от некоректните тълкувания на Ангорските спогодби от 1925 г. е публикацията „80 години от ратификацията на Анкарските спогодби". [1]

 

Цели 80 години проблемът за отнетите ни от Турция имоти е обвързван с Ангорските спогодби и непрекъснато е усложняван с некоректното им тълкуване.

 

Тук ограничаваме възраженията си само върху три от неверните изводи, направени в цитираната горе публикация.

 

1. Изводът от протокола от Ангорските спогодби, че неговата алинея 1 на чл. Б „... отнема правото на българските бежанци, родени по европейските територии на Османска Турция, да се върнат в бащините си огнища" не е верен извод, защото ал. 1 от чл. Б визира не българските бежанци, а българи, които „са се изселили".

 

2. Изводът, че чл. В [2] на протокола предвижда „...всички недвижими имоти, собственост на родени в Източна Тракия българи, които са напуснали домовете си в периода 1912-1925 г., да станат собственост на турската държава", също не е верен като е съотнесен към предходния, също неверен извод: „...две постановки, които предопределят съдбата и нарушават имотните права на българските бежанци от Източна Тракия..." Защото българските бежанци не са се изселили, нито са напуснали домовете си. Българските бежанци са успелите да избягат. Те са изгонени в условия на геноцид българи.

 

3. Предизвиква възражения и неверния извод, че „...причината поради която турското правителство си позволява да отказва да изпълни ангажиментите си и прави неизгодни за България тълкувания на текста на документа, „ са „непълните и неточни сведения за размера на българските претенции".

 

Да се смята, че непълни и неточни сведения могат да

 

240

 

 

позволяват на турското правителство да не изпълнява ангажиментите си и да прави неизгодни за България тълкувания е, най-меко казано, несериозно.

 

Нека не забравяме, че съществува „Виенска конвенция за правото на договорите" [3] и особено нейната „Част III. Съблюдаване, прилагане и тълкуване на договорите":

 

- „Pacta sun servanda" [4]

 

Всеки действащ договор е задължителен за страните по него и трябва добросъвестно да с изпълнява от тях" (чл. 26 на раздел I).

 

- „1. Договорът трябва да се тълкува добросъвестно в съответствие с обикновеното значение, което следва да се дава на термините на договора в техния контекст, а също така в

 

духа на обекта и целите на договора".

 

* * *

 

Известно е, че правото на автора за изводи е неоспоримо, но също така е неоспоримо и задължението на автора за коректност към изворите на информация.

 

30 октомври 2006 г.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1. Пеева, Калина „80 години от ратификацията на Ангорските спогодби", в. „Тракия", бр. 20 от 26 октомври 2006 г.

 

2. ДВ, бр. 110 от 26 август 1926 г. (В публикацията е цитиран чл. Г, вместо чл. В на протокола.)

 

3. ДВ, бр. 87 от 10 ноември 1987 г.

 

4. „Договорите трябва да се спазват".

 

241

 

 

 

51. ТРАКИЙСКИЯТ НАУЧЕН ИНСТИТУТ И ИЗТОЧНОТРАКИЙСКИЯ ИМУЩЕСТВЕН ПРОБЛЕМ

(Изказване на отчетното събрание на ТНИ, проведено на 15 ноември 2006 година)

 

 

В духа на предходните изказвания и моето изказване ще бъде допълнение към отчетния доклад. Истина е, че в един доклад не може да се напише всичко, но също така е истина, че има дейности, които задължително трябва да се отчитат. Считам, че такъв е случаят, свързан с дейността на ТНИ по проблема за българските имоти в Турция. Изказването си за упоменатата по-горе дейност ще изградя върху три цитата от автентични документи.

 

Първият цитат е от стенограмата на сто осемдесет и третото заседание на НС, проведено на 3 ноември 2006 г. На въпроса от народните представители Станислав Станилов и Тодор Батилов относно действията на българското правителство през последната година за обезщетение на тракийските българи за имотите им на територията на Турция, министърпредседателят на България Сергей Станишев отговори:

 

„Вие казахте, че няма да престанете да задавате този въпрос, което е съвсем естествено. Българската държава няма да престане да работи по този въпрос, защото той е важен и е един от основните елементи на българо-турските отношения."

 

Цитираният текст е отговор на министър председателя Станишев не само на въпроса зададен от депутатите Станилов и Батилов.Той е категоричен отговор за несъстоятелността на разпространяваните напоследък публични изявления, гласящи, че проблемът за заграбените от Турция имоти на тракийските българи е вече въпрос само за историята на тракийските бежанци, че трябва да се простим с очакванията си за обезщетения, защото са пълна илюзия. Изявления от такъв

 

242

 

 

род бяха направени в началото на тази година от потомък на бежанци от Лозенградско - проф. Александър Янков на събрание в Славянското дружество. Изказвания от подобен род е имало от наши отговорни тракийски активисти и на конференцията на П.К. „Тракия", проведена в края на 2005 г. Съобщиха ми за тези изказвания не като клюка, а ме питаха с болка дали наистина всичко е загубено.

 

Оценката на министър председателя за това колко източнотракийският имуществен проблем е важен и основен, че българската държава няма да престане да работи по него, ни задължава да отчитаме какво сме направили и какво сме длъжни да правим ние тракийците.

 

Задълженията ни ще определя посредством втория цитат - извадка от Решение на МС 416 от 12 октомври 1992 г.

 

„Министерският съвет реши:

 

1. Министърът на външните работи да състави Междуведомствена комисия, включваща представители на научни и изследователски институти, които да: издирят, систематизират и обобщят фактическия материал, необходим за проучване на претенциите на българската страна.

 

В изпълнение на Решение на МС 416, СТДБ и ТНИ делегираха, в състава на Междуведомствената комисия свои официални представители със задължение да защитават законните български права.

 

Един от най-съществените приноси на СТДБ и ТНИ е доказателството, че правото на собственост е запазено за всички наши имоти, отнети ни от Турция, защото техните собственици са бежанци, а не изселници. Значението на този принос се съдържа в отговора на Министър председателя.

 

„Но първо бих искал да внеса уточнение в използваната от всички нас терминология. За българската страна, българите напуснали Източна Тракия и Мала Азия в периода след 1912 г. са бежанци, а не изселници, както Вие ги наричате в началото на Вашия въпрос.

 

Това терминологично уточнение е от съществено значение

 

243

 

 

за цялото развитие на въпроса и юридическата възможност да бъде търсена финансова компенсация за техните имоти. Ще Ви помоля в бъдеще да се придържате именно към термина бежанци по отношение на българите от Югоизточна Тракия и Мала Азия и тяхната трагична съдба".

 

Фактът, че българските бежанци са наричани изселници и във въпроса на проф. Станилов и Т. Батилов не е изолиран факт. За съжаление такива факти продължават да присъстват в тракийски издания, включително и на страниците на в. „Тракия". Такъв е случаят с публикацията „80 години от ратификацията на Анкарските спогодби" (в. „Тракия", бр. 20 от 26 октомври 2006 г.). Неточности от такъв характер могат да произведат непредсказуеми усложнения във вреда единствено на българските интереси, ако не бъдат своевременно опровергани. С оглед на необходимостта от точност и прецизност в нашата работа предлагам новото ръководство на ТНИ да организира сериозно и отговорно обсъждане на упоменатата горе публикация, по възможност в присъствието на автора на публикацията Калина Пеева.

 

15 ноември 2006 година

 

 

244

 

 

 

2007

 

52. ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ И НЕИЗПЪЛНЕНИТЕ ЗАДЪЛЖЕНИЯ НА ТУРЦИЯ

 

 

„Признавайки ползата от едно по-точно определение смисъла на гл. „Г" от протокола — приложение и за да не остане никакво съмнение върху взаимната добра воля на техните Правителства, те заявяват от тяхно име, че връщането на имотите, предвидено в клаузите на този параграф, ще бъде извършено без да бъде повдигнато от едната или другата страна никакво възражение.

 

Настоящият протокол се издава в двоен екземпляр.

 

(п) Симеон Радев

(п) Теврик Кямил

 

Ангора, 18 октомври 1925 г. [1]

 

 

Кандидатурата на Турция за членство в Европейския съюз предизвика нови обсъждания и на проблема за неизпълнените й задължения към прогонените от нея тракийски българи. Обсъжданията са обект на държавно, обществено и медийно внимание. Съпроводени са обикновено с позоваване на клаузите на Ангорския протокол. За съжаление освен коректните позовавания, чести са и трактовките, които пренебрегват истината и така лансират тези, които са в ущърб единствено на българските интереси. Не липсват и случаи, които дори изопачават истината. Ярък пример в това отношение е публикацията:

 

„Искаме ли Турция в Европейския съюз? Да не създаваме напрежение по южната ни граница заради ужасяващи разкази без доказателства?" [2]

 

245

 

 

Тук се ограничаваме с коментар само върху текста: " Мисля ,че имаме и „за" и „против" турското членство в ЕС. Да не изреждаме, но освен категоричното неспазване на Ангорския договор (май към $ 4 млрд.). Турция може да направи за нас много повече."

 

Подчертаваме, че в цитирания текст е пропусната истината, че съгласно Ангорския договор (по-точно съгласно неразделния от него Ангорски протокол), Турция е задължена да върне имотите на прогонените от Източна Тракия българи. А това са български имоти, върху българска земя, напоена с български сълзи и кръв, осеяна с български кости.

 

Прозрачни са внушенията, че неизпълнените задължения на Турция са пребрежително незначителни - „май към $ 4 милиарда", че за нас е по-изгодно да ги опростим, защото „Турция може да направи за нас много повече".

 

В две следващи публикации: „Искаме ли Турция в ЕС?" [3] и „Има ли Турция място в ЕС?" [4] вече е подчертано, че Турция трябва да изпълни задълженията си към България. Ударението е поставено върху задълженията й относно Екзархийските имоти и имотите на прогонените след 1925 г., но не и за имотите на огромната част българи, прогонени между 1912 г. и 1925 г..

 

С публикацията „Турция чака рамо за ЕС" [5] сме информирани, че „... Калфин отново заяви подкрепата на страната ни за членството на Турция". Липсва обаче информация дали българската подкрепа ще бъде давана при условие, че Турция е изпълнила вече задълженията си към България.

 

Изброените дотук примери с омаловажаване на задълженията на Турция, не трябва да бъдат отминати мълчаливо. За оспорване на несъстоятелността им е целесъобразно да приведем примери, в които задълженията на Турция към тракийските българи са разгледани и поставени изключително отговорно, задълбочено и коректно в контекста на кандидатурата на Турция за членство в ЕС:

 

- Официалната позиция на Съюза на тракийските дружества

 

246

 

 

в България ( СТДБ ) от 1998 г. [6] и Декларацията му от 1995 г. където е заявено: „ Турция не може и не бива да става член на Европейския съюз... преди да е изпълнила задълженията си по Ангорския договор". [7]

 

- Решенията на XXII конгрес на СТДБ, проведен през май 2006г. конкретизират задачите и средствата за спазване и защита на човешките права на тракийските бежанци. [8]

 

- Изявлението на министър-председателя Сергей Станишев:" Българската държава няма да престане да работи по този въпрос, защото той е важен и е един от основните елементи на българо-турските отношения." [9]

 

Най-многобройни са изявленията на президента на България Георги Първанов. [10]

 

За сериозното отношение на Европейския съюз относно неизпълнените задължения на Турция е и писмото на Жан Луи Куньон, началник отдел в Европейския парламент, където четем в отговор на писмото на Ц. Р. на СТДБ:

 

„Благодаря ви за споделените с Европейския парламент наблюдения и официална позиция на вашата организация по повод началото на преговорите с Турция за присъединяването й към Европейския съюз, както и за информацията относно трудната съдба на хиляди ваши сънародници, причинена от войните и конфликтите на Балканите през XX век.

 

Бих искал да ви уведомя, че писмото и прикрепените документи ще бъдат изпратени на вниманието на Комисията по външните работи в Парламента, която отговаря за началото, провеждането и приключването на присъединителните преговори към Съюза" [11]

 

За законосъобразното решаване на разглеждания проблем са задължени преди всичко българската и турската държави. Маяк, осветяващ верния им път, са ценностите на Европейския съюз.

 

31 март 2007 г.

 

247

 

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1. ДВ, бр. 110/17 август 1926 г., стр. 5.

 

2. В. „Дума", 6 януари 2007 г.

 

3. В. „Дума", 25 януари 2007 г.

 

4. В. „Дума", 26 февруари 2007 г.

 

5. В. „Дума", 21 март 2007 г.

 

6. В. „Дума", 27 октомври 2005 г.

 

7. Пак там.

 

8. В. „Тракия", 8 юни 2006 г.

 

9. Из стенограмата на НС от сто осемдесет и трето заседание, 3 ноември 2006 г.

 

10. В. „Тракия", 8 март 2007 г.

 

11. В. „Тракия", 14 декември 2006 г.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]