Спомен на Кера Панайотова Маджарова от София, родена на 20 юни 1896 г. в с. Бръшлян, Бургаска област, починала на 18 VI 1990 г.
По време на въстанието 1903 година бях на седем години. Възраст не много голяма, но достатъчна, за да се запазят в съзнанието ми случилите се събития. Въстанието преобърна живота на цялото село. Случките се повтаряха с подробности много пъти в семейството ни и от съседите и сега ми е трудно да разделя, кое сама съм видяла и кое съм запомнила от по-възрастните.
През учебната 1902/1903 година бях в първо отделение. Учител ни бе Ефтим Ангелов Попов, син на селския свещеник заточен после в Мала Азия. Ние седем-осемгодишните знаехме, че в селото идват комити и учителят ни се среща с тях.
Помня един разговор между майка и татко. Татко каза, че дал три златни лири турски на комитета, защото го смятали от „втора ръка”. Той бе овчар и му викаха Клъвко кехая.
Най-голямата ми сестра, Стойна Панайотова Буболова, бе омъжена и децата й бяха близо до моята възраст. След училище често тичах у какани за да си играя с децата. Един ден, направо от училище, отидох у тях. Ненадейното ми втурване ги завари на софрата с двама непознати мъже. Децата ги нямаше. Кака и мъжът й се смутиха от внезапното ми появяване. Гостите бяха с чудновати за мене дрехи. Препратиха ме да си отида в къщи. Изтичах запъхтяна при майка ми: „Знаеш ли какви хора има у какини? „Да мълчиш!” - сгълча ме майка. „Продумаш ли някъде, ще заколят и кака ти и калека ти!”
Седмицата преди Сирни заговезни се наричаше „Сирна неделя”. През тия седем дни трябваше да се изяде всичкото останало сирене и масло, защото според църковните канони, това бе блажна храна, забранена през великденските пости.
В събота преди Заговезни, майка ме изпращаше да нося сирене на самотни стари хора и на семействата, които имаха малко овце.
145
В края на деня, напълнила голяма паница със сирене, сахан с масло и голяма пита хляб, завързала ги в чиста бохча, майка ми каза доверително: „Занеси ги у кака си фила, но и ги подай от вратата, нека утре върне съдовете и месала!” Досетих се защо нося големия вързоп. Много пъти бях ходила у кака фила (съпруга на Вълчо Русинов заточен в Паяс кале след „Сърмашичката афера”) ту с топли пити, ту с шише газ или зехтин. Не чуках на вратата. Влязох направо, като стопанка. Имаха гостенин, много висок, с брада, с патрондаш, с големи бели навуща препасани със сукари. Той ме погали по главата, пита ме за училището и за нашия учител. След години разбрах, че това е бил войводата Киро Димитров Узунов.
В деня на „Сърмашичката афера” - 20 март 1903 година, сутринта, както всеки делничен ден, децата се събрахме в училище. Времето минаваше, а учителят все не идваше. Бяхме „вдигнали” училището на главите си, когато ни стресна страшен трясък. Разпиляхме се по домовете. В къщи заварих разтревожени родителите ми и сестрите ми. Дошли бяха и двете най-големи омъжени сестри. Татко искаше да излезе навън, но кака Стана, едра и силна му прегради пътя. Не искаше да го пусне. Татко й се скара и излезена улицата. Изтичах след него. Селото ехтеше от пушечни гърмежи. Беше ми страшно, но татковата топла ръка ми се струваше най-сигурна закрила. Навярно и детското ми любопитство е било по-силно от страха.
Къщата ни бе в северния край на селото. От хорището към нас тичаше въоръжен турчин. Запъхтян запита татко: „Не си ли виждал комита?” „Не съм!” - отговори му татко. Турчинът продължи да тча към края на селото. Тогава от ъгъла на съседната къща изскочи комитата. Едър, с разпиляни посивели коси и потен. „Къде е турчинът?” „Ето го!” - посочи татко бягащия турчин. Комитата се прицели с пушката си и гръмна. Турчинът падна прострелян до плета на крайната къща. Татко каза на комитата: „Никола, ела да те скрия в къщи!” „Защо да ти зачерням къщата!” - махна с ръка комитата и тръгна към убития турчин. Тогава видях, че от крака му тече кръв и понакуцва. Стигна до трупа на турчина, взе му пушката и я прехвърли през оградата на близката къща. После като куцаше излезе от селото. Но там се натъкна на засада. Изгърмяха пушки. Комитата се повали на земята. Писнах от ужас, без да имам сили да мръдна от мястото си. Изтичала, майка ме пренесе в къщи на ръце.
Бях се успокоила, когато в дома ни нахълтаха селски заптиета и войници. Взеха от майка ми насила две нови черги. След пладне с
146
други деца изтичахме на източния край на селото. Блокадата бе вдигната. По пътя за Малко Търново се точеше процесия. На волска кола, застлана с чергите на майка ми, бяха сложени убити турци. На втората кола, върху ръженица, с увиснали между ритлите ръце, лежаха труповете на двамата комити - Пано Ангелов и Никола Равашола. След колите с вързани ръце, вървяха арестуваните мъже от нашето село: мъжът на кака Фила, батко Вълчо Русинов и баща му дядо Русин, дядо Желю епитропът, стрико Дико мухтаринът, поп Ангел, дядо Стоян и синът му Тодор, батко Димитър Зъмбов, батко Стойчо Куртата и Нико Тодоров. След тях вървяха войници с пушки.
Когато след време се върнаха от заточене, батко Вълчо Русинов разказваше, как в деня на сраженето са ги изловили от къщите и затворили в дама на Ефтим чорбаджи. Турците не поставили часови пред обора. Вратата била затворена без катинар. Трябвало е някой да махне резето, да отвори вратата и затворените са могли да избягат. Край вратата минала лелята на Вълчо Русинов. Моли я Вълчо, молил я и брат й, бащата на Вълчо, молили я всички арестувани, нб тя запелтечила от страх и не им отворила. Страхът на Кера Говедарката е струвал по две години заточение на седем от задържаните. Стоян Тончев, Русин Цвятков и Желязко Стойчев били твърде слаби, за да изтърпят мъченията в Паяс кале. Не дочакали освобождението си от каторгата.
През лятото преди въстанието, един ден донесоха татко на тарга пребит от бой. Лекуваха го с пресни кожи и за около двадесет дена се вдигна на крака. Случаят бе преповтарян много пъти в къщи. След години чух и от очевидци - участници в четата на Кръстю Българията. Татковата кошара бе в местността „Пазлака” - между селата Звездец и Моряне. Давал е на движещите се чети мляко, сирене, месо. Тоя ден се случил дъждовен. В кошарата се събрали две чети - на Кръстю Българията и на Георги Кондолов. Трябвало е повече храна. Баща ми казал, че вече цяла седмица не е носил сирене на мандрата в селото и това ще предизвика съмнение 8 селските жандарми. Това ядосало Българията и под предлог, че закланата овца е слаба го пребил от бой. В разпрата се намесил бъдещият войвода на Звездецката чета Киро Димитров Узунов и спасил баща ми от смърт. Сприхавият характер и жестокостта На Кръстю Българията били известни на всички четници и съзаклятници.
Всяка година на празника свети Илия, татко колеше курбан. Агнената се колеха и варяха на параклиса свети Илия, западно от селото, между реките Селешка и Чурка. Тоя свети Илия, през
147
1903 година курбаните заклаха в селото. На обяд се разнесе пушечна стрелба. Това накара хората заели се с курбана да го раздадат набързо, заедно с донесените хлябове от жените. Селото се изпокри по домовете.
След пладне в селото навлезе войска. На две мулета носеха трима убити четници. На едното муле бе Стоян Петков Васильов от нашето село и Ангел Михалов Моллов от село Дерекьово, Лозенградско. Майката на Стоян Васильов плачеше пред дома си, но не смееше да отиде до тялото на сина си.
Началото на въстанието не помня, защото в нашето село не се е водило сражение. В селото бяха останали само жени, деца и старци. Всички млади мъже бяха четници. С четата бяха мъжете на двете ми омъжени сестри - Пандалия Желязков Буболов и Стоян Куртов, а така също и бъдещите мъже на другите ми две сестри Димитър Чурелов и Петко Димитров. Двамата после взеха участие и в Септемврийското въстание 1923 година, в което бе убит Петко Димитров.
Разбрали че турската войска идва, в селото настана паника. Жените започнаха да бягат в България. Майка събра всичките си седем дъщери в къщи. Двете бяха омъжени, третата годеница, двете вече отрасли девойки и ние последните две - още деца. Първата от сестрите ми имаше три деца, втората две. Бебетата носеха на ръце, а всички по-големи бяхме натоварени с храна и завивки. През нощта наш роднина ни преведе през границата. Осъмнахме в България. Отведоха ни в село Индже войвода.
Навярно настъпващата войска е била още далеко, защото майка и големите ми сестри се върнаха няколко пъти в село, за да донесат на гръб храна и покъщнина. От последното си отиване се върнаха празни, наплашени и изпокъсани от бягане през трънаците. По пътя ги пресрещнали турци и едва се спасили с бяг. Беше преминал границата със стадото и татко. Когато майка му разказа за страховете, които са брали гонени от турците, за пърби път го видях ядосан да се кара на майка: „Заради черги си повела децата в тоя огън да ги избият турците!”
Един ден в дома където живеехме, доведоха възрастна жена цялата изранена и в кръВ - баба Злата Пула се казваше, от Звездец. Завърналите се турци от село Младежко я настигнали в лъките на реката. С острието на сърп надупчили главата и тялото й. Майка ми след като проми раните й и ги намаза със затоплен зехтин, ме изпрати да търся дъщеря й, Каля се казваше. Тя също бе дошла с децата си в село Индже войвода.
148
Това беше в началото на септември 1903 година. През зимата останахме
в Индже войвода. Там ходих на училище. Учител ни беше Никола Делибозов
от село Звездец. В Бръшлян се върнахме към средата на май 1904 година,
след свършване на учебната година. Къщите намерихме ограбени и разнебитени
от турците.
Записа е направен през юли 1982 г.