от Станка Ефтимова Чаева от София, родена през 1894 г. в Малко Търново, починала през 1987 г.
Особено тревожни дни преживяло М. Търново, през време на въстанието. В очакване, че градът ще бъде нападнат от въстаниците, турците го поставили в обсадно положение, обстрелвайки нощем къщите, за да будят страх и тревога у населението. Всички чиновници били милитаризирани и заедно с войската постоянно патрулирали в града, за да поддържат гражданите в страх. Спасилите се с позорно бягство офицери и войници от нападнатите гранични постове и селски застави, намерили случай да излеят злобата си върху беззащитните граждани на М. Търново.
Положението се влошило, когато тук пристигнал Шукри паша с многобройни пълчища да усмирява въстаналия край. На свиканите в казармата първенци било предложено да предадат доброволно оръжието си, в противен случай били заплашени, че насила ще го съберат. В същност в града нямало никакво оръжие, но озверените турци не искали да повярват това и под предлог, да търсят оръжие и че комитите стреляли уж върху войската, се втурнали в къщите, къртели врати, разкопавайки къщи и дворове, разграбвали покъщнина и вършели всякакъв вид безчинства. Около града били изкопани окопи. На никого не се позволявало да излезе вън от града, а в същност никой не смеел да излезе от дома си, без риск на живота. Всяка работа била преустановена У изплашеното население се създало убеждение, че е осъдено на заколение, че се намира пред една въртоломеева нощ...
След като Шукри паша се уверил от извършените обиски, претърсвания и
арести, че в града няма скрито оръжие, войската заминала за селата, където
извършила нечувани палежи, грабежи и убийства. След опустошенията на войската
на Шукри, градът и околията изпитали ужасите на арнаутските пълчища на
Садък паша. Сега настъпили най-тревожните дни, защото арнаутите не вършели
само безчинства и грабежи, но убийства и палежи.” [1]
1. Г. н. Аянов. Малко Търново и неговите покрайнини. 1939, с. 390.
150
За тия тревожни и тежки дни, преживяни от малкотьрновци ни разказва 89-годишната Станка Василева от София. В бистрата е: й памет е съхранено решимостта на някогашните странджанци на всякакви жертви, само да се сложи край на вековния гнет.
„Родена съм на 26 февруари 1894 година в Малко Търново в семейството на Ефтим Василев Чорбадживълков и Злата Иванова Дякова. Аз съм последното, шесто дете в многодетното им семейство. Бяхме трима братя и три сестри. Преди мене бяха близнаците Тойкя и Петър, десет години по-големи от мене. Баща ми Ефтим Василев е известен революционер от нашия край, взел дейно участие в борбата за самостоятелна българска църква и създаване на български училища. Бил е един от ревностните гонители на патриаршистките свещенници от Малко Търново и Странджанския край. Наклеветен от гъркоманите, че е бунтовник и комитин, той е принуден да напусне Малко Търново и работи като търговски посредник на брат си Янко Василев в Одрин и Цариград. Но в Цариград е открит от враговете си гъркомани и е предаден на съд като душманин на държавата. Спасил се от заточение благодарение застъпничеството на Българската екзархия и по специално на Петко Славейков, който е казал пред съда, че в Странджанския край никога не е имало гърци. Справедливата борба на българите е била узаконена чрез признаване на българската църква и създаване на български училища.
След Берлинските решения в 1878 година, оставането на татко е било невъзможно. Избягал в София. По това време материалното му състояние било твърде лошо. Голямото му семейство се нуждаело от издръжка, а израстналите деца от образование. Пак с помощта на Петко Славейков двете от децата, Тойкя и Петър, близнаците, били приети в Одринската гимназия.
Директорката на девическия пансион била рускиня. Когато сестра ми си казала малкото име, директорката възразила: „Что значит Тойкя, эта Евдокия!” Записала я Евдокия. Така останала до края на живота си Евдокия. Така е известна и като учителка в Малко Търново през годините 1899 и 1900.
По време на Иленденско-Преображенското въстание бях на 9 години, във второ отделение. Учителки ми бяха Милка Иванова от Малко Търново и Милка Атанасова от Лозенград. В прогимназията беше учител мъжът на голямата ми сестра Еленка, Иван Попов или поп Петков. Ръководеше ученически певчески хор. След въстанието бе съден задочно и не можеше да се върне в Малко Търново. Беше в изгнание в България, като баща ми.
От времето на подготовката на въстанието от събитията
151
които от това време помня някои неща ми са били неясни. Макар че в Малко Търново не бе взето от въстаниците, жителите му преживяха много мъчителни дни.
Беше през есента на 1902 година. Един ден след обяд чухме пушечни гърмежи. Заедно с други деца изтичах да видя какво е станало. Изстрелите бяха дадени от турските заптии. Беше убит Анегности Дяков, най-големия чорбаджия в тоя край. Внасяха го в дома му на ръце. Помня какво си разказваха за случилото се майка и баба. Анегности Дяков бе първи братовчед на майка. Революционната организация му искала пари, но той не дал. Или ако е дал, не толкова колкото са му искали. Революционният комитет решил да бъде убит. Това възложили на братовчед ми Димо Янков, един от ръководните дейци в Малкотърновския район. Но той казал: „По добре мене да убиете, отколкото аз да убия вуйчо!” Убил го с нож един от Пуховци (Петко Тодоров Пухов б.м.), не му помня името, когато се връщал от кафенето, преди да почука на вратата да му отворят. Дяковата къща бе една от най-личните в града, оградена с висок каменен зид. В тоя зид имаше направена ниша и жената на Дяков поддържаше постоянно горящо кандило. След убийството в града станаха арести. Търсиха комити и оръжие.
Един ден майка направи плакета - така казвахме в нашия край на баницата. От разговора, който водиха с баба разбрах, че баницата е предназначена за дошлия от София наш братовчед Стамат Икономов офицер от българската армия. (Капитан Стамат Икономов, един от членовете на Главното ръководно боево тяло избрани на конгреса на „Петрова” б.м.) Майка ми отнесе баницата в някой дом, където с други революционери е бил братовчедът ми, но с детското си въображение винаги съм си представяла, че комитите са били скрити под „потоницата” - покрита част от градската рекичка, над която бяха изградени дървени дюкянчета.
При обявяване на въстанието всички млади хора напуснаха града. Заминаха и мъжете на двете ми сестри. Жената на Иван Попов, сестра ми Еленка, имаше шест деца и си остана в Малко Търново. Сестра ми Евдокия беше само с едно дете и каза на мъжа си, че тръгва с него. Сложи детето в една цедилка на гръб и тръгна с мъжа си. Били с няколко други семейства. Детето плачело и за да не ги издаде, калеко го взел и го хвърлил в тръните, като завлякъл след себе сестра ми. Тя вярвала малко време с него, но се върнала и си прибрала детето. Навярно като го е хвърлил, детето се е ударило и докато поотрасне винаги боледуваше. Имаше болни бъбреци и от това умря тук в София.
В нашата къща живеехме само трите: майка, баба и аз. Когато
152
почна въстанието при нас дойде кака Еленка с децата си. Едното момченце бе по-голямо от мене, а всичките останали пет едно от друго по-малки. Вечерта започна страшна стрелба. Възрастните бърже ни прибраха и ни свалиха в долната част на къщата. Едно от децата от страх се развика: „Олеле, бабо, посрах се!” Жените цяла нощ не са спали от стрелбата. Сутринта всички прозорци на къщата бяха изпотрошени. В двора ни имаше нападали патрони и ние децата се спуснахме да ги събираме, От горната част на къщата се виждаше цялата чаршия и голямата чешма - „Голямият врис”. Това бе чешма с три чучура, които изливаха водата си в бял мраморен басейн, където жените перяха. От тоя ден на чешмата не идваха никакви жени. Само турски войници кръстосваха по улиците и някои войници перяха на чешмата. Никакъв човек не излизаше по улиците. Ние децата се престрашихме. Най-напред излязохме пред къщи да събираме патрони и гилзи, а след това ходехме за вода. С малки бакърчета и стомни носехме вода от чешмата и пълнехме казана под сайваната, за да може кака да я затопля и пере дрехите на децата.
Следващите дни дни ставаше все по-страшно. Арестуваха всички мъже. Кака много се уплаши и не искаше да остане у нас с децата. Майка плачеше и я питаше: „Кажи ми, Еленко, къдя да те одя с тия шест дремни дяца!” Отведе я в къщата на един наш роднина, Дихан се казваше. Там денем седели в къщата, а вечер в обора за добитък. Кака постилала върху голата земя един козинар и на него спели децата.
Една вечер на вратата се почука. Беше стрико Янко със сина си Васил. Големият му син Димо с жена си бе напуснал града. Стрико и Васил се криели в мазето и сега идваха у нас. Майка ми каза да останат в нашата къща. Когато се стъмни на външната врата се заудря силно. Майка се уплаши и заплака: „И у нас дойдоха турци!” Къщата ни бе оградена с каменен зид, с висока порта скована от дебели дъбови дъски. Турците блъскаха вратата и викаха: „Гяур, ач капиъ!” (Невернико, отваряй вратата!) „Не истерсиън, ефенди!” (Какво търсите, господине!) - обаждаше се отвътре майка. „Бурдан комита вармъ?” (Има ли тук комити?) „Няма комити, няма комити!” - отговаряше майка през сълзи. Но турците продължаваха да блъскат. Стрико Янко каза на майка да отвори. Те се скриха с Васил в долната част на къщата. „Коджан нерде?” (Къде е мъжът ти?) - питаха турците и майка им отговаряше на български, защото не можеше да говори на турски. Каза им, че мъжът и е умрял. Претършуваха цялата къща и намериха стрико и сина му. Извадиха ги ни живи ни умрели от уплаха. Блъскаха ги навън. Стрико
153
ги помоли да не ги бият. Той носеше кемер с пари и им даде от тях. Пошепна на майка, че има скрити пари в неговата къща под една дъска. На другия ден майка и баба ги извадиха и когато стана по-спокойно му ги отнесоха в затвора.
Всички заловени мъже ги водели в зандана и ги наблъскали по двайсет-трийсет души в кауш. Понеже стрико им дал пари, него и батко Васил ги държали в кауш с по-малко хора.
В града прииждаха всички избягали от границата офицери и аскери. Войската стана много повече от местното население. Хората или бяха избягали или се укриваха по домовете си. Почти всички мъже бяха арестувани. Окопитили се от първата си уплаха, турците започнаха да грабят домовете. Уж че търсят комити и оръжие, изкъртваха врати и прозорци, измъкваха покъщнина с коли, на коне и я отнасяха. Баба бе разбрала, че нощем не влизат в домове където свети, та поддържаше постоянно запалено кандило пред иконостаса да се вижда, че в тоя дом има хора.
Една нощ в къщи нанова се похлопа. По чукането се разбра, че не са турци. Когато майка отвори вратата, в двора влезе на кон третият син на стрико Янко. Той учеше по правото за адвокат в Солун, а сестра му бе ученичка в Одринската гимназия. Майка и баба се уплашиха, как е успял да влезе в града без да го забележат турците. Преспа у нас и рано в зори един възрастен съсед го изведе от града и му показа пътя от къде да бяга за България.
Стълбата между горния и долния етаж на къщата ни се покриваше вечер с капак от здрави дъски, дълъг два метра. Една нощ баба забравила капака незатворен. Майка чула писъци и гърмежи, отишла да погледне през прозореца и паднала в отвора на стълбището. Чухме я да вика и плаче. Беше си строшила крака. Не можеше да стане от болка. На сутринта извикахме народната лечителка баба Шиляна. Тя намести крака, превърза го и каза, че скоро няма да зарастне.
Получихме писмо от татко. Беше в Бургас и ни пишеше, че е на работа като надзирател на Бургаските минерални бани. Викаше ни да отидем с майка при него. Кака му писа, че майка е болна и че турците не разрешават на никого да замине за България. През това време кмет на Бургас бе вуйчо ми Григор Иванов Дяков. (Дългогодишен деятел на Македоно-Одринското движение в Бургас б. м.) Той настанил татко на работа, а сега ни писа, че ще действува да ни разрешат да напуснем Турция. Направихме постъпки и ни разрешиха, но не разрешаваха да изнесем никаква покъщнина. Пазариха един човек с два коня да ни отведе до Бургас. На първия кон бе водачът, а на втория ние с майка. Носехме само едно халище.
154
Първия ден от пътуването спахме до границата на открито. Следващата нощ пристигнахме в Бургас, измъчени от неудобното дълго пътуване. Тогава за първи път видях татко. Разбрах, че и аз имам баща.
В Бургас ходих на училище до пети (девети) клас на гимназията. Повече класове там нямаше. Трябваше да продължа образованието си в Сливен. Но татко нямаше възможност да ме издържа. Изпратиха ме да уча със средства дадени от брат ми Петър. В ; Сливен завърших шести и седми клас. Бях последния випуск, който завършва гимназия със седми клас. Тия които бяха след нас завършваха осми (дванадесети) клас. Майка ми се разболя и умря. Татко през това време беше певец в Анхиалския манастир. През ваканцията се вращах при татко в манастира.
Така, както хиляди наши съграждани и странджанци, турците ни прокудиха
от родните места. В Малко Търново остана да живее баба и кака Еленка с
децата. Мъжът й успя да се върне едва след амнистията през 1908 година.
След три години, вече с осем деца, се преместиха в Шумен, а след това във
Варна. С една учителска заплата успяха да дадат образование на всичките
си деца, трима с висше образование и петима със средно.”
Записа е направен
на 1 август 1982 година в София.