на д-р С. Савов
На 30 май 1901 г. от с. Ясна поляна (Алан кайряк) потегля за Турция първата агитационна чета на войводата Георги Кондолов - девет четника с войводата десет. Води ги куриерът Петко Багрю от село Мързово. През нощта четникът Неделко Георгиев се изгубва На следващия ден, вече от девет души, четата тръгва за с. Велика. Посреща ги Васил Попов. В местността св. Петка се установяват на лагер. Там ги посещават покръстени и новопосветени революционери от Велика и Паспалово. Случва се нежелана среща с пътуващи винари от с. Скопо за Малък Самоков. Става непредвиден инцидент с куриера изпратен да установи връзка с дейци от село Пенека. Натрупват се много причини, за да бъде открито присъствието им в района на с. Велика. От с. Инджекъой идва войска и държи в обсада селото няколко дена. Поради случката с куриера в с. Пенека са арестувани, изпратени на съд и от там на каторга трима посветени от с. Велика: Димитър Заеков, свещеник Георги Казаков и Димитър Попов.
За да скрие следите си четата се придвижва в горите на селата Паспалово и Маглаикьово, но войската е все по петите им. Преминават навътре в планината към Малък Самоков и Мидия. Но там следите им са открити, та се връщат в района на Малкотърновско. В местността Могилата осъществяват среща с ръководителя на околийския комитет Димо Янков. Кондолов представя пълномощията си, подписани от Гоце Делчев и Централния революционен комитет. Решават четата да се води от куриер по предварително определен маршрут. Отправят се за Бръшлян (Сармашик), а после трябвало да се придвижат към с. Заберново, куриерът ги отвежда за Стоилово. Както в Бръшлян, така и в Стоилово присъствието на четата е открито и стават още две афери (провали) - Сармашичка и Стоиловска. Арестувани държани в затвор и съдени са шест души от с. Бръшлян и трима от с. Стоилово.
215
Случилото се е отразено от Ив. Орманджиев в книгата „Георги Кондолов и дейността му в Странджанското въстание”:
Сармашичката афера произлиза от обстоятелството, че Кондолов не спазва уговореното с ръководителя на околийския комитет, а на своя глава отива от Сармашик в Стоилово.
Димо Янков посвещава Васил Петков от Сармашик. В Малко Търново му казва един ден да се приготви да посрещне четата в околността на родното си село. И наистина един юлски ден Петков посрещал четата, представя й братята, баща си и няколко свои съселяни, подир което я повежда към Стоилово, въпреки, че тя получила съобщение от Д. Янков да иде в Заберново. По пътя за Стоилово четата случайно среща някой си овчар Янаки, когото заклева. Щом наближили селото, четниците спират на манастира св. Константин, а Петков влиза в Стоилово да извика мухтарина Тодор Кабалийов, свещеника Сава Георгиев Шаренков и дядо Стоян Кабалията на среща с четата. Първите двама се явяват, а свещеникът се отправя [*] за Малко Търново. Подозират че ще има предателство, затова Петков отвежда четата към с. Калово, оставя я в околността на Заберново и се връща в селото си, отдето успява да избяга в България.
От това предателство попадат в затвора Т. Кабалийов и дядо Стоян Кабалията, както и няколко души от Сармашик: бащата и братята на Петков, който наскоро освободили, като задържали само Никола Петков, Стойчо Пеев (Вълчев), Балю Тодоров, Купен Димитров Палеников и Градю Атанасов Кобарелов. Последния е арестуван на Илинден. Същия ден четата пътува без четирима души към Велика.
Събитието в село Стоилово е ознаменувано и с песен. Два са публикуваните песенни варианта. Първият записан през трийсетте години почти съвпада с публикуваното от Орманджиев:
- Попе ле, папа Славе ле,
пяха ли, попе, петлите,
скоро ли, попе, ше съмне?
Веке ми дудя да сядя,
ха да се, попе разходим,
по краят, по гувеньнята!
Станали та са тръгнали,
попът на Василъ думаше:
*. Тук и в следващите страници
К. М.
216
- Надолу, Василе, ше земем,
надолу къдя ряката!
Василь на попът думаше:
- Нагоре, попе, ше земем,
нагоре, към курийките!
Я нося книга писана,
писана и нагорена,
от четерите краюве,
от войводата Конделов,
и осеммина дружина,
за тебе и за Тодора,
Тодора Кабалията
Тодора - мухтаринът ви,
пре него да ве заведам!
Япък попът му думаше:
- Махни се, Василь, отука,
че бела ше ми навиеш,
на мене и на селото!
Попът в Търново отиде,
та на турците обади.
Та са Тодора фатили,
Тодора мухтаринът хми,
Стояна бакалинът хми,
и хи нагоре забрали,
нагоре къдя Едрене,
към Дренополски зандане.(СбНУН т. 57 № 422)
Вторият вариант (№ 423) е записан през 1963 година. Информаторът
е учител. Навярно с чувство към народната песен, но повлиян от „революционния
патос” на времето. Променен е персонажа в песента. Вместо революционния
куриер Васил Петков е включен войводата Г. Кондолов. Той се явява при поп
Шаренков дегизиран. Извежда го от селото и тогава му се открива. Молбите
за прошка от попа не са чути от комитата, защото „войвода прошка не дава”.
Така според тоя песенен вариант „предателят” е отмъстен. Интерпретацията
е „принос” към фолклора, но следва да се отбележи, че саморазправа със
свещеника не е правил нито Васил Петков, нито Георги Кондолов. Отмъщението
и злопаметството са чужди в характера на странджанския войвода.
В една от книгите си Дико Фучеджиев също е отделил внимание на тая песен: „... За да се измъкнат от селото, въстаниците облекли женскирехи и тръгнали с бакъри за вода по край селските чешми.
217
Все ми се струва, че Кондолов отмъщава на попа повече за унижението, на което са били подложени въстаниците...”
Навярно Д. Фучеджиев е слушал песента, в която Кондолов отмъщава на попа... В художествено пресъздаване авторът смесва събитието от 1901 година с друго случило се през 1903 г., не в Бръшлян и Стоилово, а в с. Мързово - и не с четата на Г. Кондолов, а с нелегалните агитатори - четниците Пеньо Шиваров, Киро Узунов и Георги Костадиев. Четата на Георги Кондолов през 1901 г. не е влизала в селата Бръшлян и Стоилово. Не се е измъквала от обкръжение облечена в женски дрехи. Но събитието също е довело до обвинение в предателство не към истинския извършител. Станало е убийство на невинен. Случилото се е обезсмъртено в песента „Горките граматичене”.
През 1989 г. събирах народни умотворения в селата Бръшлян и Звездец, Бургаска област. Записах песни и приказки от две етърви, прекрасни певици и разказвачки - Ирина Михалева Куртова и Къдра Желязкова Куртова. И двете са родени в с. Калово в семейства на бежанци от Източна Тракия, омъжени в с. Звездец. Изпяха ми и песента „Георги на попът думаше”. Това бяха певици, които умеят да подбират най-хубавото от народното творчество. Съвместното им дългогодишно „сгаданъня” е стигнало до съвършенство, макар че годините вече казваха своето. И двете бяха презполовили осмото си десетилетие. Порази ме удивителната мелодия и силното съдържание на стиховете. Песента, която чух от тях е несъмнено заимствувана от прастара странджанска песен текстово и мелодично. Преработена и усъвършенствана от редица певци, тя осъществява връзката между десетки поколения населявали древната българска планина. Това е едно чудно творение. Ако се изпълнява от добър странджански певец, тя съперничи на световно известни български песни. Струва ми се, че този древен текст не подхожда за събитието от 1901 година. Навярно старата песен е за някакво необикновено преживяване, за страшна човешка драма:
Георги на попът думаше:218
- Попе ле, папа Славе ле,
може ли, попе, бива ли,
на живокь псалтир да четеш,
на живокь свящи да палиш,
на живокь, на жув чувяка?
Ку може, попе, ку бива,
псалтирет да ми прочетеш,
и ми свящица запалиш!
Япък попът му думаше:
- Ня мога, -Георги, ня бива,
че ми кононет ня дава,
ня дава, ня разрешава!
- Хайде, поп Сава, да подем,
нагоре към харманьнята,
къдя новите курийки,
там ше те дума попитам,
да ми, поп Сава, признаеш,
ти ли четата предаде!
(л. а.)
Помолих да продължат диктуването на текста. Те отговориха: Нататък
пяснята не е хубава и ня е вярна. Ние го помним поп Сава. Той си умря от
бу’га. Никой ня гу е колил и те бяха прави.
Свещеник Сава Шаренков е роден през 1869 година в Малко Търново, умира през 1954 година. След завършване на прогимназия е учител. Учи дюлгерство, решетарство, шивашки занаят. На 22 години е станал свещеник. Отгледал е седем деца, шест от които момчета. За да изхрани и даде образование на голямата си челяд, наред със свещеничеството Шаренков е отглеждал пчели, като сам е изработвал кошерите. Шие и свещенически дрехи, прави поставки на кандила, резби за рамки на икони. Бил е строител и майстор на харманджийски решета. Първородният му син Георги е един от първите български летци на хидроплан. Загинал е трагично по време на полет през юли 1920 година във Варна.
Умението на поп Шаренков в практикуваните занаяти му създава известност още в юношеските години. В една от малкотърновските песни се пее за неговото трудолюбие:
... Калица връща Ивана,
да земе Сава Шаренков,
че има хубав занаякь,
прави решета дармоне,
и хубавите кандила...
Както авторът на песента (№ 422 от СбНУН т. 57), така и Орманджиев
във първата си книга не са се съмняват в извършеното „предателство”. Но
и двамата черпят сведения от трета ръка, не от преки участници в събитието.
Затова в първата си книга Орманджиев е неточен в броя и имената на арестуваните
в Сармашик и Стоилово.
Първата книга на Орманджиев излиза през 1927 година. Сле-
219
дователно, когато той е пише, не разполага с писмените сведения на участвувалите в събитията от 1901 г. и отпечатани в кн. III през 1933 година. Спомените за последната са събирани както следва.
От село Стоилово - Георги Андреев - 30 август 1928 г., - Тодор Георгиев Кабалиев - 31 май 1929 г.; свещеник Сава Георгиев Шаренков - 7 юли 1927 г. и 15 септември 1928 г.
От село Сармашик (Бръшлян) - Никола Петков Василев - 12 септември 1929 г.; Стойчо Пеев (Вълчев) септември 1930 г.
Спомените на участниците дават светлина върху похода на четата, дейността
на покръстените революционери, за изживените трагедии от разкритието на
нелегалните и за „предателствата” по време на аферите.
За събитията в с. Сармашик:
СТОЙЧО ПЕЕВ (ВЪЛЧЕВ) - още като чирак в Бургас, ме посвети капитан Петко Киряков и ме изпрати с едно възвание до Георги Мяшков от Малко Търново, след което да заседна и заработя в своето село Сармашик.
НИКОЛА ПЕТКОВ ВАСИЛЕВ - И аз знаех за делото още две-три години преди да дойде първата чета на Кондолов. Кореспондирах дори със свещеник П(ею) Киприлов (от с. Пирок) и Стоян Козаров, родом от същото село и учител в Лозенград, което знаеше и баща ми (Петко Василев) и брат ми Васил. Обаче истинското посвещение в делото считам 1901 г. Тогава Димо Янков посвети брат ми Васил, а след това и мене.
Кондоловата чета объркала пътя за селото ни. Случайно срещнала съселянина ни Желязко Иванчев, който я завел при брат ми Васил. Тоя ден аз бях в Малко Търново. Димо Янков ми каза за нея, че е около Сармашик. Иванчев казал на някои други хора за случилото се.
С. ПЕЕВ. Четата дойде около селото ни на 4 юлий 1901 г. Кондолов ме потърси сам, като лично познат. Отидох с 5-6 души още, между които бе и Никола Василев, и настаних четата в местността „Барака”. Храна и носеха новопокръстените. Тя седя 5-6 дни, като се местеше и чакаше да получи съобщение от Д. Янков, къде да замине. Кондолов изпрати мене в Малко Търново. Д. Янков даде писмо, но и устно каза: „Четата да замине, с куриер Васил Петков, към Заберново, от където пък Георги и Мелахрона ще я заведе в Граматиково и предадат на учителя; там ще иде и Димо Янков и ще решат, какво ще прави по-нататък. Никола Василев, обаче, каза на брат си Васил да я заведе в Стоилово, където нямаше още посветени хора.
220
Н. ВАСИЛЕВ - На 8 юлий беше около селото ни. Пратиха ме на панаира в Гьоктепе (Звездец) да съобщя на Атанас Кобарелов да се върне, че четата иска да го види. Обеща да дойде но се забави; върна се чак на третия ден, но с турци - офицери, горски и пр. През време на отсъствието ми се разнесло из село, че има разбойници. Вълчо чорбаджи Петков научил и съобщил всичко на жандармерийския офицер, който бе на служба в Сармашик.
По пътя за М. Търново свещеник Шаренков, Т. Георгиев и дядо Стоян се уговорили да не споменават нищо за брат ми, че е сиромах човек, та да не пострада. Това бе петъчен ден. През нощта бате Васил се върна от Заберново, където оставил четата от Стоилово. В събота сутринта ми се обади и замина на нивата. Същия ден пристигнаха няколко войници с един онбашия и го потърсиха.
С. ПЕЕВ - Като мухтарин те искаха от мене да им доведа Васил Петков. Подозирайки, че има предателство, с един човек тайно му съобщих, да се укрие, а след това пратих други да го повикат от нивата. Войниците пазеха къщата му, като смятаха, че се крие.
Н. ВАСИЛЕВ. - След като си заминаха войниците, жандармерий-ския офицер, който бе на служба в селото ни от 15 дни, дойде в дюкяна ми и ме запита, дали имам брат Васил, след което добави: „Каквото и да е направил, нека дойде при мене, аз ще го отърва” - и си отиде. Не знаех какво да правя. Тръгнах да се съветвам с баща си. Него и Градю Кобарелов ги срещнах до чешмата. В това време тъкмо наскоро посветеният Атанас Желязков отваряше дюкяна си и заприказвахме за бате. Съобщих им, какво ми каза офицерът. А Желязков добави, че бил същия ден в Малко Търново и видял докарани хора от Стоилово пребити от бой. По-добре ще е следователно, брат Ми да избяга. На мръкване жена му се върна сама. Жандарите я питаха, где е мъжът й. Понеже отговори, че останал да събира снопове, един жандарин и Иван Костадинов отидоха на нивата, ала не го намериха. Сутринта арестуваха баща ми, мене и братята ми Вълчо и Стоян. Освободиха ни още същия ден надвечер, понеже при обиска нищо не намериха.
Васил се явил на коняра, Георги Стаматов, който дойде в село и му взе хляб. Обадил се също и на Димитър Попов, сина на поп Ангел, че заминава за България. Димитър Попов съобщил това на офицера, а попът на мене. Уверен, че е минал вече всякаква опасност, отидох да уведомя офицера за заминаването на бате. Той беше у чорбаджи Вълчо Петков, заедно с попа и бащата на мухтарина - Пейо Вълчев, където пиеха. Щом му съобщих за брат ми, отговори че знае и каза да си ида. През нощта жандармите ме
221
арестуваха и на другия ден ме откараха в Малко Търново. Там признах, че съм носил храна на четата.
С. ПЕЕВ. Придружих го и аз. По пътя го помолих, каквото и да става с него, да не издава никого; в случай пък, че не може да устои мъките, да ни предупреди да избягаме при четата.
Въпреки обещанието, макар и да не е бил подложен на мъки, по негово посочване срещу Илинден, по среднощ, дойдоха и арестуваха мене, Градю Атанасов Кобарелов, Атанас Анегностов, Балю Тодоров и Желязко Иванчев. Веднага ни подложиха на разпит. Всички отговорихме едногласно, че нищо незнаем. На другия ден ни отведоха в Малко Търново. Още през нощта ме изпратиха пред комисаря, който ме питаше за четата: ходил ли съм при нея, укривал ли съм я и носил ли съм и храна. Нищо не казах. Върнаха ме и десет души ме биха до безсъзнание, като ми счупиха едно ребро. След това ме вдигнаха на крака и втори път ме подложиха на разпит. Като видяха, че от мене нищо няма да изтръгнат, върнаха ме в затвора. Другите арестувани с мене съселяни, за да избягнат побоя, си признали всичко. На втората нощ пак ме повикаха на разпит, за да си призная и аз. Юзбашията бе възхитен от твърдостта ми и гласно изказа удивлението си. Подложиха ме отново на побой, но пак мълчах. Тогава доведоха Никола Василев и му казаха да ми напомни, че заедно сме носили храна на комитите. Поставен в невъзможност да крия повече, обърнах се към него с думите: „За това ли беше работата” - след това се обърнах към турците и им казах, че случайно налетях на четата, като отивах на една от нивите ни и че не зная, кои бяха в тая чета. Всички бяхме осъдени по на 6 години затвор в Синап, от където ни амнистираха на 14 септември 1904 г.
Н. ВАСИЛЕВ. В М. Търново ме държаха 10 дни. Всички ни отведоха в Лозенград
и после на 3 август 1901 г. В Одрин, където стояхме пет месеца. Там освободиха
само Желязко Иванчев, който тайно бе уведомил селските чорбаджии, че отвел
при брат ми въоръжени хора, което Вълчо Чорбаджи обади на властта...
Село Стоилово:
СВЕЩЕНИК ТОДОР ГЕОРГИЕВ КАБАЛИЕВ. - Аз бях през 1901 г. мухтарин, а Сава Шаренков - свещеник. Със съселянина ми, Жеко Праматаров отидох на Гьоктепенския панаир, който ставаше на манастирчето свети Прокоп на 8 юлий. Тая година прекарах там 8, 9 и 10 юлий и се върнахме в селото на 11 юлий сутринта. У нас не намерих никого; жените вече бяха отишли на нивата. Купих един бут месо и отидох при тях. Привечер дойде кехаята и ме повика да се върна в село, че от града дошъл стражар, който носи
222
някакъв плик. Гласувах за посоченото лице за член на общинския съвет и го изпратих. Подир един час дойде при мене дядо Стоян Кабалията и ми каза, че тая вечер ще имаме гости. Мръкваше се вече. Питах го какви гости. „От България” ми отговори той и описа облеклото и оръжието им след което ми каза, че аз и попът трябва да идем при тях. Намерих попа и му съобщих. Отговори ми, че го е страх да дойде, понеже са го залавяли разбойници. Повиках го втори път с кехаята, но той пак не дойде. Чудих се какво да правя. Дядо Стоян пак дойде да вика мене и него. Попът обаче, не беше вече в къщата си; от страх със семейството си отишъл да спи другаде.
СВЕЩЕНИК САВА ГЕОРГИЕВ ШАРЕНКОВ - През лятото иа 1901 г. една сутрин намерих Васил Петков (от Сармашик) в кафенето на дядо Иван Балев. Каза ми че дошъл в Стоилово да търси да купи волове. Покани ме да се разходим из селото. Преди още да завършим разговора, всред хорището, пред къщата на Т. Г. Кабалиев, ни срещна Манол Зорнаджиев (воденичар от Малко Търново), който ме помоли да му дам малко хинин, че го втресло. Отидох у дома да му услужа. Излязох привечер само на служба, но не видях вече Васила.
На мръкване мухтаринът ме намери в моята градина и ми съобщи, че в гората дошли разбойници, които ме викали. Отговорих му, че шест пъти вече съм срещал такива хора, наплашен съм, та не мога да дойда Двамата заедно тръгнахме към селото. От страх да не би през нощта да ме потърсят и мъчат за пари, взех си семейството и го отведох за нощуване у Георги Андреев.
ГЕОРГИ АНДРЕЕВ. - Като се върнах от нивата, намерих в къщата си попа и семейството му. Запитах го, по какъв случай е дошъл у мене. Отговори ми, че мухтаринът му съобщил, че го търсят разбойници и понеже отказал да иде при тях, дошъл у мене да се укрие. Успокоих го. Вечерта семейството му спа в къщата ми, а ние с него - в градина ни. На другия ден сутринта, пак след изгрев слънце излязохме с него заедно към дюкяна да научим, какво е станало през нощта. Там намерихме Тодор Г. Кабалиев и дядо Стоян Кабалията.
СВЕЩЕНИК Т. ГЕОРГИЕВ (КАБАЛИЕВ). - Понеже попът не дойде, отидох при четата само с дядо Стоян. Тя бе скрита 6 карманята. Васил Петков не беше при нея. Като видял стражата зез деня се изгубил.
Кондолов запита: „Къде е попа?” - „Не дойде!” - отговорих аз, понеже го е страх да не сте разбойници - „Като не дойде, ще се срещнем втори път” - отговори той и повече нищо не каза.
223
Освен него в четата познах Георги Чернев. Те ме запознаха с целите на организацията и казаха да обадя на попа, като минат втори път да дойде и той. Аз бях взел хляб и риба. Понеже бяхме на високо място, Кондолов каза да се оттеглим на по-низко. Преди да си идем дадохме клетва Чернев запали свещ, а Кондолов прочете клетвата, като ние повтаряхме думите, след което четата замина, а ние с дядо Стоян се върнахме в селото ни. На сутринта чух мълва, че попът ходил в Малко Търново, което не бе вярно. Понеже се приказваше много, чудехме се какво да правим. От страх решихме да идем в Малко Търново преди да ни подири властта. Когато стигнахме, турците вече дочули, че в селото има въоръжени хора.
СВЕЩЕНИК С. ШАРЕНКОВ. - По пътя за града, седнахме да отпочинем на Калоянов въртоп. Там се уговорихме, какво да кажем на властта. Мухтаринът и дядо Стоян се съгласиха да кажем, че снощи като се връщали от работа, срещнали край селото разбойници, които ги заловили, изпратили Т. Георгиев да вика мене, но аз отказах да ида, а тях държали до сутринта и като ги пуснали, идат да съобщят. Уговорихме се, аз пък да кажа само, че ме повикаха, но не отидох, нито пък видях кои са и какви са.
Щом стигнахме в управлението, разделиха ни по отделно, да не знаем с кого какво става. На разпита казах уговореното. След обяд дойде един полицай и ми каза: „От сега нататък трудно ще излезеш от тук”. След малко ме отведоха в стаята на комисаря, където пък ме изследваха, казах същото. Понеже не съм ходил при въоръжените, надвечер ме пуснаха, като ми казаха да замина веднага за Стоилово. Другите двама останаха в затвора. Мехмед ефенди ми поиска 100 лири турски, загдето ме освободил; ако не дам, комисарят щял да ме изпрати в Одрин. Отървах се с 10 лири турски след молби и плач, което знае Тодор Дяков (Шишков), понеже от него търсих пари.
СВЕЩЕНИК Т. ГЕОРГИЕВ (КАБАЛИЕВ). - В Малко Търново отидохме на 12 юлий (ст. ст.). Поп Шаренков освободиха още същия ден, а мене и дядо Стоян задържаха. На 13 юлий вечерта ме изпратиха на разпит, пред прокурора, който бе кеке (заекваше). Разследваха ме от заход до изгрев слънце. Съсипаха ме от бой. През същата нощ докараха от Сармашик Никола Петков, когото поставиха на долния етаж, точно под стаята, в която ме изтезаваха. Сутринта извикаха и него горе, в друга стая и му казали да каже истината, за да не го изтезават като мене. Той признал, че четата е дошла и че се явили хора при нея. Същият ден замина войска и докара от Сармашик няколко души, а от нашето село само
224
Янаки Костадинов, овчар, когото четата срещнала случайно по пътя и го покръстила.
СВЕЩЕНИК ШАРЕНКОВ. - След освобождението на Т. Георгиев и дядо Стоян от затвора, като разговарях веднаж с първия, ми каза: „Аз държах уговореното, старикът обаче, подмамен от турците с кафе и цигара, разправил им самата истина; понеже аз криех, биха ме и най-сетне ме изправиха лице с лице с дядо Стояна, който ми каза: „Защо криеш, аз си казах всичко”.
СВЕЩЕНИК Т. ГЕОРГИЕВ. Няколко дни след разпита една привечер ни съобщиха да се приготвим за път. Валеше дъжд. Щом се стъмни изкараха ни вън от затвора, вързаха ни ръцете с вериги и въжета по двама и ни откараха за Лозенград. По пътя починахме на Каймакамската чешма. Въжето се намокри, стегна ме много, та стражарите ме пооблекчиха На съмване стигнахме в Дерекьово. Тук ни застигна и прокурорът. Той поздрави Юсеин чауша, че до тук благополучно ни е докарал и потегли за Лозенград преди нас. И ние стигнахме в тоя град рано. През чаршията минахме подредени и обкръжени от пехотна и конна стража. Вкараха ни право и в затвора. След повече от двадесет дни привечер стражар ни повика да идем в салона, където ни чакаха няколко офицери. Те ни съобщиха, че на другия ден ще ни отведат в Одрин, та, ако имаме пари, да условим каруци, за да не отиваме пеш. Закараха ни с файтон, като платихме и за стражарите.
В Одринския затвор седяхме около месец без да ни пита някой нещо. След това ни съди Диван харб. Най-първо повикаха мене, дядо Стоян и Янаки Костадинов. Както в Малко Търново, така и тук отказах всичко. Старият паша каза, че напразно са ме докарали. Показанията всъщност бяха малко компрометиращи в края, но един арменец каза, че което казвам е право. Ето защо, когато съдеха сармашичени, нас тримата стоиловци и Желю Иванов ни освободиха една привечер, като ни откараха в един турски хотел, с поръка на другия ден да се явим в участъка на проверка. Подир два дни стражари ни върнаха обратно в Малко Търново през Лозенград. Щом влязохме в града, Анегности Дяков дойде да ни стане гарант и веднага ни пуснаха на свобода.
На Петровден 1902 година бях ръкоположен в Цариград за свещеник на родното ми село Стоилово.
СВЕЩЕНИК С. ШАРЕНКОВ. - в началото на 1903 г. Димо Янков ме извика да ида у тях, в бащината му къща, където беше и войводата Кондолов със Стоян Камилски. Освен двамата нелегални, в стаята беше и Димо Янков. Най-първо войводата ме запита за случилото се в Стоилово през лятото на 1901 година,
225
Във връзка с което се създаде мълва, че аз издадох четата на властта. Отговорих му, че никой не беше ме посвещавал, не знаех, че има организация, нито пък, че действува чета; от друга страна ми казаха, че разбойниците ме викали, поради което като наплашен не се реших да ида. Тогава Кондолов се обърна към Д. Янков, който стоеше прав и ми рече: „видиш ли? Отецът не е бил посветен в делото и следователно не е бил виновен.” От тези негови думи разбрах, че до войводата е имало лъжливо донесение за мене и той сега открива истината.
След тоя разговор в стаята влезе Иван Димов Бурилков. Войводата ни покръсти и двамата. На излизане ми каза да дам десет-дванадесет турски лири за организацията, но не като глоба за случката от 1901 г., а за поддръжка на организацията, каквато дан определяше и на други заможни граждани. Обстоятелството, че сумата не ни се потърси, нито пък сам я занесох, доказва, че въпрос за глоба като наказание не е ставало.
До покръстването ми живеех все в подозрение и страх, защото чувствувах, че криво донесение има за мене. След убийството на Анегности, дойде една сутрин в църквата Райко Петров и ми каза: „Тебе като че ли много те е страх?” - „Да му отговорих аз” - „Не се страхувай, за тебе няма нищо”. Не посмях да го запитам, защо ми говори това и откъде какво знае. Сега наскоро му припомних случката и той ми каза: „Мисля, че вашия въпрос го бяхме отнесли във върховния комитет, който ви намери за невинен, ако съм ви казал да не се боите сигурно въз основа на това ще да е било.”
След покръстването помня, че веднаж се случи нещо неочаквано. Четниците се нуждаеха от долни дрехи. Имаше една платняна тента, с която покривах целия училищен двор във време на акт. Съветвах се с отец Стойчо Аянов и един ден в църквата я разкроих на донове и ризи, които църковната слугиня Рада Гаврова разнасяше по шивачките за ушиване. Тъкмо привършвах кроежа, похлопа се на църковната врата. Веднага събрах всичко, скрих го в сандъците на олтара и излязох пред вратата. Слугинята бе вече я отворила и ми съобщи, че е полицаят Мехмед ефенди, който живееше близо до църквата. Понеже Рада беше дигнала прах с метлата, турчинът не влезе вътре, а остана в двора да суши жито за воденицата.
През 1903 г. учителят ни Георги п. Аянов, като секретар на околийския комитет, ме прати в Стоилово да приема от четата събрана сума. Пано Ангелов беше войводата й. Той ми даде доколкото си спомням седемдесет турски лири и ми поиска разписка. Казах му, че писмо има от Г. п. Аянов, па и шифър не знам, та да мине без разписка. Пано обаче настоя, като ми каза да пиша в нея,
226
че сумата ще предам на Г. п. Аянов. В Малко Търново се върнах през нощта. На сутринта още като четях правилника в църквата там дойде два пъти Димо Янков и искаше като касиер на Околийския комитет, нему да предам сумата. Аз обаче отказах. Който ме прати и за когото разписах, нему я дадох след като свърших утринната си служба. Не мина дори седмица ето че стана аферата в Сармашик. Пано и Никола - Равашола паднаха убити. С Г. п. Аянов се разтревожихме много за разписката. Крихме се докато научихме, че Георги Мънин (Мутафов, вж глава XVI) взел чантата му.
В Стоилово Киро Димитров ми поръча за чифт цървули. Приготвих му от кюселе и му ги пратих с една жена. Като се явила тя при него и почнала да бърка в пазвата си, Киро се учудил какво ли му носи, така укрито в пазвата си. Останал приятно изненадан от поръчаните цървули.
Погребението на двамата убити в Сармашик стана в Малко Търново много тържествено. Тогава сякаш не знаехме що е страх. Целият народ се стече в църквата да даде последна почит на загиналите, които бяха изпълнили Христовите думи: „Да положим душата си за народа”. На опелото им всички свещеници участвуваха. Отец Стойчо Аянов, като стар, остана в града, а мъртъвците трябваше да се отнесат в гробищата. Другите свещеници се страхуваха, та аз съпроводих покойниците до „Света Петка”. По пътя чувствувах, как злъчен гняв се очертаваше по лицата на турците, заради честта, която отдавахме на убитите. Това не беше погребение, а демонстрация против властта от страна на поробените.”
ИЗ ЗАПИСАНИТЕ СПОМЕНИ НА УЧАСТНИКЪТ В ЧЕТАТА КИРО ДИМИТРОВ УЗУНОВ. -... По това време в Странджа четничеството не бе известно. Населението гледаше на четите като на разбойници.
Във Велика организацията се представляваше от Васил Попов, като ръководител и Вълчо Николов - куриер. Край бивака минаха гърци от Малък Самоков с катъри, натоварени с вино за Скопо. За да ги заблудим, обадихме им се на турски, ала това не помогна. Войска обгради Велика и арестува няколко души, между които и зетя на в. Попов - Димитър Заека и селския свещеник Иван Казаков. За да избегнем опасността, ние отидохме към Малък Самоков, в чифлика на Георги Манането. Кондолов се представи тук в евзон-ски дрехи, говереше на гръцки, ала нищо не помогна - не повярваха на гръцкия ни произход. Всички пътища бяха заети от потери. За да ни изгубят дирите, върнахме се към Калов и Заберново. В последното село имаше две посветени лица, ала те не можеха да
227
дойдат при нас, защото селото им, след като откриха дирите ни в село Стоилово, бе заградено от войска. Три дни седяхме в гората сами. Щом се вдигна войската, двете посветени лица, заедно с едно трето, дойдоха и ни донесоха два хляба и лук. Ние бяхме вече шест души само, заедно с Васил Попов, който постъпи в четата за да не бъде арестуван.
В гората няколко четници се разбунтуваха и искаха да се върнат в България. Кондолов им каза: „За 20 дни работа не става. Дошли сме на кръщаване. Като стане зима ще си идем.” Бунтовниците му отговориха: „Гладни не можем да седим тука” - „Като не можете да седите, им отвърна войводата, ще ви изпратя в България още сега с куриер. Ще оставите оръжието у Стамо Грудов и ще идете да си гледате работата!” ...С куриер си заминаха: Душо Желев, Делчо Коцев, Георги Чернев и Атанас Димитров. Към останалите пет души - Дико Джелебов, Желю Хулев, Пейчо Маринов, Васил Попов и мене - Кондолов се обърна със сърдит тон: „Ето, тези си отиват. Вие искате ли да си идете? Ако- искате и вас ще изпратя, а за мене не мислете!” ...всички му отговорихме: „Не, бай Георги! Ние ще останем. Ако мрем, заедно да мрем.”...
Трябва ли все още да се твърди за преднамерено донесение на полицията, за съществуването на агитационна нелегална чета в планината и околностите на селата Бръшлян и Стоилово, след като са известни следващите обстоятелства:
Движението на четата в турска територия е станало известно още когато тя е в село Велика, а е възможно да се е знаело за нея преди да премине границата. Селото е било блокирано. Четниците се принуждават да навлязат в горите на Паспалово, Маглаикьово, Малък Самоков и до Мидия. Потерите ги преследват и те се връщат в района на Малкотърновско.
Докато са в землището на село Сармашик (Бръшлян), официално са знаели 15-20 души, а на практика цялото село включително и полицейския началник. „Предал ли ги е” някой или и полицията е участвувала в общоселската тайна?
Полицейският началник знае за присъствието на четата докато е била в Бръшлянската мера. Знае е и за придвижването и към село Стоилово. За това са търсили куриера Васил Петков. Арестите на хората от Стоилово и Бръшлян са станали почти едновременно.
По предписание на околийския комитет четата е трябвало да отиде в Заберново, а не в Стоилово. При положение, че полиция и войска са знаели за движението на нелегалните в планината, едва ли присъствието им и в Заберново е щяло да остане в тайна.
228
Овчарят Янаки Костадинов е сам в гората, когато са го покръстили. Кой е разбрал за неговата среща с комитите, ако те не са били следени или ако сам не се е похвалил.
От извиканите в гората трима стоиловски първенци се явяват при четата само двама. Поп Сава не отива, защото е убеден, че го викат разбойници.
На сутринта след срещата цяло Стоилово знае за присъствието на четата. Предния ден за нея са знаели „официално” не само тримата старей. Знае селския кехая, знае и овчарът Янаки Костадинов, а на заранта цялото село. От тая разгласа се уплаш-ват мухтаринът, попа и дядо Стоян и сами отиват при полицията в Малко Търново. Но там вече са знаели за движещите се в гората на Стоилово комити.
Договорката на тримата за съгласувани показания пред полицията е нарушена от дядо Стоян.
Свещеник Шаренков е освободен срещу откуп, защото е нямал досег с „разбойниците”. Наказанието на останалите трима стоиловци е, в сравнение с това на арестуваните и съдени от Бръшлян, по-малко, защото последните са укривали и носили храна на нелегалните.
Още преди да бъдат арестувани всички заподозрени (и във Велика) потерите са плъзнали из планината. Блокирани са пътища и селища в близост до границата. Само неподвижното стоене в местността Дренаците е спасило четата от залавяне.
Обвинението, че поп Шаренков е ходил сам в Малко Търново отпада. Това потвърждават двама от Стоилово и един от Бръшлян. Щом свещеникът не е ходил през нощта в Малко Търново, несъстоятелно е твърдението за неговото предателство, защото всички имали пряк досег с комитите са направили самопризнания.
След като Сава Шаренков е посветен в делото, дейността му на съзаклятник не е по-слаба от всички други млади революционери.
По това време в Странджа върлуват разбойнически шайки. За никоя от тях полицията не вдига на крак жандарми и войска да ги последва от Мидия до Калово. А четата на Кондолов се следи, докато не са сметнали, че се е оттеглила в България.
През целия период в подготовка на Илинденско-Преображенското въстание, като по традиция всеки провал, всяка афера е смятана като резултат на предателство (от свои), а не поради зоркостта и умението на имперската полиция.
Цялото население участвува в подготовката на въстанието. Тайната е обща. За първи път, докоснали се до революционна тайна, селяните бързат да демонстрират осведоменост.
229
Във всяка селище има по-малка или по-голяма група от полиция и войска. Задачата е да следят за реда и назряващото непокорство на българите. В малките селища всичко е известно. Общата тайна лесно достига до тях. Не са редки случаите, когато полицаи и офицери предупреждават селяните да се пазят.
Властта не иска и не дава гласност за наличие на революционни комитети в Македония и Одринско, за движение на легални и нелегални организатори. Но всяка дейност, всяка тяхна стъпка е следена. Турската полиция има свои шпиони и в пределите на свободна България. Знае се кога минават нелегалните през границата.
Романтично настроените странджанци не осъзнават прикритата „заспалост” на полицейската система. Българите не се досещат за силата, рутината и умението на полицейските власти.
Всяка несъобразителност от страна на посветени и нелегални се заплаща с цената на кръв, на заточения, прогонване от родните места. Провалите до въстанието са били много по-големи по мащабите си от велишката, Сармашичката и Стоиловската афери през 1901 година. Керемедчиоглувата афера повежда десетки мъже, каторга и стотици изгнаници, Коювската афера прогонва 12 хиляди българи от селищата им, втората Сармашичка афера е с убити и заточени. Всичко това е от недооценяване умението и ловкостта на полиция и войска.
Посветени и съмишленици на делото след като не спазват революционната тайна, лесно прилепват качеството „предател” на други, защото наказанието на „предателя” е по-малко от неговото.
Подобен е случая с Никола Петков от с. Сармашик, получил по-тежка присъда от друг арестуван. Обявява за предател Желязко Иванчев, който случайно срещнал четата и споделил със селяни. За тая случайна среща Иванчев е заплатил с арест и съд. Повече от два месеца е престоял в затвора. Съдът го е освободил, защото е нямало причина да бъде заточван. Той не е бил посветен и не е носил храна на комитите в гората. Ако е бил предател, щял е да бъде възнаграден, а той е бил държан в затвора до установяване на невинността му.
Н. Петков обвинява в предателство и „чорбаджи Вълчо” от родното си село. Тоя чорбаджия не е бил покръстен. Не е знаел разликата между комити и разбойници. Той не е имал връзка с четниците и ако е споделил с някого, това е било само повтаряне на плъзналия слух. Нямало е какво да докладва на жандармерийския офицер, защото това, което е знаел чорбаджи Вълчо отдавна е било известно на полиция и войска от Мидия до бъгарската граница.
230
По логиката на Петков и той самия следва да бъде подозиран. Той е разговарял за връзката на брат му с комитите, преди да бъде арестуван. Когато го отвели пред следствените власти в Малко Търново е направил самопризнания без насилия. Тия негови самопризнания са послужили за доживотна вражда със Стойчо Пеев, излежали заедно присъдите си в Одрин и Синап кале.
Макар и с три провала, със съдени от три села и изпратени на каторга селяни от две села, Първата агитационна чета на Кондолов е един успех за четническото движение в Одринско. Дотогава са влизали две чети в Странджа. Първата през 1895 г. с капитаните Гаруфалов, Луков, Бозуков и поручик Пожарлиев се върнала без успех. Втората през 1897 г. водена от Минчо Томов и Стоян Топузов е прекосила планината преследвана от потери близо месец. Трима от четниците били заловени и отведени в затвора. Останалите се върнали в България, където били обезоръжени и интернирани. Четата от 1901 г. въпреки с провали е успяла да научи населението в Странджа да прави разлика между разбойници и революционери.
Сега почти сто години след това велико за българите от Одринско и Македония освободително движение, ние потомците нямаме право да бъдем съдници и търсим сметка за грешките на предшествениците си. Нямаме право да заклеймяваме невинни. А го правиме. И като каляме миналото си, не ставаме по-чисти.
В борбата за тая неосъществена свобода вземат участие толкова известни и неизвестни мъже, жени, деца и старци. Хиляди - са изкланите, стотици хиляди прогонени от родните огнища, десетки опожарени и разорени селища. И пред паметта на толкова мъки и жертви е кощунство да ставаме глашатаи на измислени и несъществуващи предателства.
И още един поглед към песента „василь на попът думаше” или „Георги на попът думаше”. Както споменахме авторът на началния вариант е черпил сведения на осведомител от втора ръка. След време случилото се е уяснило, но песента, макар и позабравена, е останала. Минават повече от 40 години от събитието. Две жени, едната от които дъщеря на свещеника Шаренков другаруват, а после се скарват. Не могли да поделят някого. И уязвеното женско самолюбие ражда отмъщението. Изважда от забвение певицата една песен несъобразена с историческата действителност и я възкресява. Нашумява песента поради възможността на изпълнителката да я популяризира в подходящи случаи. „Нови творци” на народни песни я разширяват с небивалици. И трагичното е, че разгласата става с едно от възвишените човешки
231
творчества - песента. Отмъщението с песен насочено не към съперницата, а към баща й. Превърнало се в клеймо към един родолюбец, към неговите потомци и патриотичното минало на един край.
Шумната разгласа за „предателството” обикновено става на тържества организирани от Съюза на тракийските дружества и Тракийския научен институт. Предполага се, че на длъжностните лица организатори са им известни събитията от освободителното движение в Одринско. Те трябва да не позволяват кощунство с близкото историческо минало на Странджа поне на годишнините от Илинденско-Преображенското въстание 1903 година.
При обобщаване на фактите потърсих мнение от потомците на участниците в събитията през 1901 година. Съприживях вълнението на внука на поп Шаренков. То бе породено от стремежа да се премахне незаслужено клеймо нанесено на дядо му. Това бе естествен изблик за освобождаване от почти вековна обида предавана в кръвта на потомците.
Порази ме и реакцията на внука на революционния куриер Васил Петков. Неговото вълнение не бе по-малко от вълнението на внука на С. Шаренков. Сподели, че му е трудно да отхвърли изведнаж създадената още от детството му представа за „предателство”. С фактите се съгласява, но за да се освободи от наслоената и предавана болка е нужно време.
Васил Петков Василев, революционер и куриер на четата, и жена му Рада са починали още през 1902 година. Те не са могли да предадат собствените си преживявания и становища за случилото се на невръстните си тогава деца Керана и Тонка. Това, което те са разказвали на децата си са го знаели от преразкази на близки хора.