Свято съзаклятие
Панайот Маджаров
 
16. СВЕТЛИНАТА НА ХЛЯБА
    (Лазар Иванов Маджаров – род. през 1872 г. в с. Негован, Леринско, убит на 10 ноември 1907 г. в г. Лъджакьой, Дедеагачко, революционер, нелегален войвода на чета, член на главно ръководно боево тяло /ГРБТ/)

Лазар Иванов Маджаров

Долу в пропастта бушуваше стихия. Властно и силно миришеше на море. Яростният вятър гонеше вълните. Гледката към морето го върна в детството. Поиска му се да се спусне по издълбания от хлапета отвесен улей и стигне до водата, за да усети хладината й освободен от бремето на вълнените дрехи.

Сурово и непристъпно бе това Черно море. Не се покриваше с детските му представи за спокойния Солунски залив. Къпеха се с махленските хлапета тогава от ранна пролет до късна есен. Връщаха се укротени, обгорели от слънцето със солена белота по бакърените телца и гладни. Майка му винаги неспокойна и ласкава, чакаше готова да ги нахрани.

Зимното море той почти не познаваше. Мъгливите и почти безснежни дни минаваха в малката къщичка до черквата „Св. Димитър”, в която служеше баща му, свещеникът Иван Маджаров. Вардарското първоначално българско училище бе в черковния двор. Това бе едноетажна каменна постройка с четири учебни стаи и соба за учителите. Дар божи бе училището за майка му, защото до десетгодишна възраст децата й бяха винаги под око. Страхуваше се, когато те трябваше да ходят без нея или баща си в пълния с опасности град. От всичките й деца, Лазар бе голямата й грижа. Растеше крехък, плашлив и срамежлив. На тригодишна възраст се стресна от влязъл неканен турчин в къщата им в Негован. Започна да заеква. С годините в семейството тоя недъг не личеше, но появеше ли се чужд човек, детето се затваряше като в черупка. „Бог е милостив! - успокояваше я баща му, - ще порасте и недъгът ще изчезне!”

Изчезваше, но в домашен спокоен кръг, а Лазар попадна в поприще, в което трябваше да увлича людете. Съдбата му се реши с постъпването в Солунската българска мъжка гимназия. Внушеното от татко му родолюбие се оформи и доразви в ученически кръжок

189

от съкласниците му Гоце Делчев и Атанас Калфов, по-малките с един клас Борис Сарафов и Петър Николов Васков. Петър му стана най-близък приятел от юношеството. С него му бе съдено заедно да завършат житейския си път. Съучениците му го смятаха за саможив, небрежен в облеклото и учението. Не разбираха, че лекия му недостатък в говора предизвиква неговата затвореност. Неоправданите му смущения пред изпитите бяха причина да се раздели с доста от приятелите си, поели кой към университета, кой към военно училище. Лазар избра нелекия път на учителството... Почувства нечий поглед в гърба си. Знаеше, че появата му в Бургас е нежелана и следена от полицията. Дръпна по-ниско шапката си и опита с поглед полупразното казино. До влака за София оставаха още цели шест часа. Едно внезапно задържане, би осуетило пътуването. При обиск имаше достатъчни основани за това - револвер и комитетските пари. Видя вгйренчения поглед на млад елегантен мъж и веднага се познаха. Пет години бяха изминали от раздялата му с Данаил Константинов. Засмя се Данаил на необичайното облекло на отдавнашния си приятел, на дългата коса.

- Гледах те повече от десет минути! Помислих, че не искаш да ми се обадиш!

- Следят ме, може да ти донеса беля! - усмихна му се с изпитото си лице Лазар.

С мисли и думи се пренесоха в Жеравна. Върнаха се към тригодишното им съвместно учителствуване започнало през септември 1894 година. Данаил идваше от ученическата скамейка. Лазар бе ветеран, имаше зад гърба си двегодишен учителски стаж в село Рила. Командирован бе със заповед на Министерството на просветата. Жеравненското прогимназиално училище стана третокласно. Учениците се бяха увеличили три пъти след изгарянето на Котел. До възстановяването на опожарения град, котленските деца щяха да учат в Жеравна. Другарството на шестимата млади учители радваше цялото село, но между Данаил и Лазар имаше някаква много здрава спойка.

Понесъл в себе си още от Солун идеята на Македонското освободително движение, в първите месеци Лазар таеше всичко в себе си. Не можеше да се открие пред новите си приятели, защото всички те бяха расли в една вече свободна страна. Но веднъж един от най-младите учители, Данаил, заговори с Лазар за раните нанесени на българите от Берлинския конгрес, за робската орисия на българите останали по турския гнет. Тука в свободното старопланинско село той откри съчувственик на скритите си душевни вълнения, болезненото си чувство на изгнаник.

190

През пролетта на 1895 година, след опита на поручиците Начев и Мутафов за въстание, вече се носеха слухове за освобождение на Македония и Одринско. До Жеравна достигнаха позиви на революционните комитети. Заеха се Лазар и Данаил да събират помощи за бъдещите въстаници. Събираха - пари, навуща, цървули. Обикаляха къщите, където знаеха или се досещаха, че има оръжие и събраните пушки и патрони укриваха в квартирата на Данаил. В името на добросъседските отношения, българското правителство забраняваше официалното подпомагане на освободителното движение в Македония и Одринско. Властите забраняваха, но Лазар и Данаил събраха около 50 пушки мартини, кримки и турски капаклии и над 2000 патрона. Временно оръжието престоя в Котел, докато го препратят в Бургас на Георги Минков. Щедра парична помощ на движението оказаха две хилядите македонци зидари, дошли да възстановяват изгорелия Котел. На Петровден, 1895 г. В местността „Изворова поляна”, когато котленци се черкуваха, двата жеравненски учители събраха македонските дюлгери. Кратко бе Лазаровото слово, но работниците разбързаха кесии с гурбетчийската си печалба и се надпреварваха да впишат в подписката имената си с по-голяма сума. На сборището пристигна околийският полицейски началник с трима стражари. Списъкът с даренията попадна у полицаите, но с невинните си думи Лазар успя да увери пазителите на реда, че събраната сума е за просветна дейност и ще бъде изпратена до македонските дружествени читалища. Малко им се сториха събраните пари, та ги доокръглиха с приходи от изнесеното театро в село Градец и ги препратиха в Македоно-Одринското дружество в Сливен.

Три цели учебни години изкараха с Данаил в Жеравна, но никой не разбра за съкровените им стремления по освобождаването на Македония и Одринско. „Помниш ли как пееше и подскачаше в ритъма на песните?” - опита се да го развесели Данаил, защото сегашният Лазар му се стори суров и нелюдив. И Лазар запя с приглушен глас. По лицето на намръщения комита се разля детска усмивка та Данаил, който никога не пееше се опита да му приглася:

Боли Яна бе’ло гърло,
не е гърло, като гърло,
ми е гърло, мерджан зърно.
Никой Яни не веруе,
нито баща, нито ма’кя,
ни Янини девет бра’кя...


191

Тогава Лазар минаваше за най-спретнатия и красив от учителите. Подстригана по ботевски брада, елегантен костюм от европейски плат, през зимата с астраганен калпак и моден балтон. „Помни ли, всички се вглеждахме в хубавата чорбаджийска дъщеря Босилка, но тя спря ваклия си поглед на теб?” - размекна се Данаил „Но родителите й не я дадоха на голия даскал!” - допълни го Лазар.

Мечтаеха тогава да отидат заедно учители в Македония, но назначението се проточи, Данаил отиде да учи, Лазар сам пое пътя, който си бе избрал. Спомените от Жеравна бяха много, а времето за Софийския влак накъся.

- С какво живееш? Пари имаш ли?

- Много, пълен кемер с алтъни! - засмя се Лазар, за да отклони искрените намерения на приятели си. Парите бяха комитетски, не го излъга, но до тях той и с цената на живота си не би се докоснал за свои нужди. Но защо да обяснява, че личните му пари едва ли ще стигнат за времето, докато изпълни поставената му задача. Познаваше безкористната дружба на Данаил, но не можеше да наруши принципите си и да му довери, че собственото му портмоне е почти празно.

Ободрителната среща с Данаил остана назад. Нощният влак го стовари в София. Разногласията на тридневния конгрес му се сториха леки, пред усилията да намери заветното оръжие. Колко трудно бе да превърне потта и труда на тия непреклонни във вярата си за свобода странджанци в патрони и пушки. Сега, когато гладът го измъчваше, обземаха го греховни мисли и съмнения. Защо ги караме да дават мило и драго? Ами ако това „драго” е само мираж и доведе до опропастяване на живота им!

Двадесет дни вече обикаляше и се страхуваше, че може да се върне без да е закупил пушки. В първите дни ходеше в една от най-евтините шкембеджийници. После поминуваше само с хляб, а накрая нямаше гологани и за хляба. В запасания на кръста му кожен кемер имаше триста златни лири, за които и на ум не му идваше, че може да му откраднат. Кой би се усъмнил в тоя почти опърпан бездомник с износен костюм и изгубила цвета си пелерина, че носи такова богатство. Чувстваше сигурност от пистолета. Още десет, цели десет полугладни дни трябваше да чака, за тия толкова необходими пушки със съмнителни качества. Няколко пъти се насочи към дома на един познат, където бе сигурен, че ще намери топъл прием и легло за няколко дни. Три пъти обикаля край тоя дом и не се реши да потропа на вратата. „Но ти носиш толкова златни лири! Само с една би могъл да имаш храна и покрив над главата! - предателски

192

го съветваше гладът. - Това не са пари, а мечти поробени!” - той не можеше да замени копнежа на робите срещу шкембе чорба.

Една нощ напусна града и пое по широкото шосе да търси гостоприемството на Борисовата градина. Сутринта спасителната мисъл му дойде ненадейно. Преплете се в краката му тичащо вестникарче. Спомни си, че в редакцията на вестник „вечерна поща” има познат, не му отказаха продажбата на вестници. Надвечер на една пресечка от централната улица на София, Лазар викаше с пресипнал глас: „вечерни новини! Купете си вечерни новини!”

В края на учебната 1896/97 година Маджаров напусна завинаги Жеравна и отнесе със себе си спомена за черешооката жеравненка, на една несподелена любов. Данаил беше заминал да учи, а той се отправи към Солун. Видя се с родителите си. Посети родното си село Негован. Преспа в старата къща на баща си, стаята в която някога спяха децата. Облъхна го аромат на дюли и детски спомени, нощните разговори, които водеха с братчетата и сестричетата си под завивките...

Раздели се с негованските си роднини и потегли по Неврокопско, защото вътрешната организация му бе поръчала да обикаля комитетите. В едно пиринско село му известиха, че екзархийската заповед за назначение е пристигнала. Тръгна за Лозенград, за да поеме длъжността главен учител на града и санджака. Пътя му мина през Одрин, където трябваше да се представи на председателя на Окръжния революционен комитет. Организацията в Лозенград, която му предстоеше да поеме по това време се оглавяваше от учителят Костадин Благоев.

В мъчителните дни след въстанието, когато го налягаха тежки мисли за погрома и болките от застарелия ревматизъм ставаха непоносими, той често си спомняше за пълните дни от пристигането си в Лозенград и лозенградци, които обикна завинаги...

Връщаше се от училище. На улицата го срещна възрастна жена, спря се. От пълната си кошница му подаде едър грозд, налял се от благодатната земя. „Познава ли ме, стрино?” - запита я смутен Лазар. „Не, чедо, трябва ли да те познавам, за да те даря с радостта на труда си! Нали сме хора, това не е ли достатъчно!” - и го отмина озарена от усмивка. По дворовете все още не бяха угаснали огньовете, на които през деня са варили зимнина от захарни грозда и плодове. Ароматите на зряло грозде, ябълки, смокини и нарове изпълваха нахлулата нощ, идваха на талази от къщите, заели лекия склон със спомен за планината. Една до друга блестяха светлините, които грижливи ръце трябваше да поддържат... И сега колко

193

прогонени хора! Опитваше се да ги събере отново. Мъчеше се да свърже огньовете така жестоко разпилени.

Когато в есента на 1897 година дойде в Лозенград, Революционната организация съществуваше, но в малките градчета и селата пръснати из Странджа и равнината имаше само отделни посветени люде. Връзката с Одринския комитет Лазар осъществяваше чрез Димитър Груев, лозенградчанин, по това време ученик в Одринската българска гимназия „Доктор Петър Берон”. А длъжността главен учител в Лозеградско му даваше възможност да обикаля селищата на санджака и да разпростира влиянието на организацията от Малко Търново до Бунархисар. Почивните дни и ваканциите превръщаше в походи за революционизиране на далечните селища. От това време бунархисаци станаха ревностни революционери. Наню Каиков, Кирил Калудов, Костадин Боруджиев приобщиха към движението всичко българско. В град Яна пръв Лазаров приятел стана учителят Димитър Айвазов. Завършилият гимназията в Одрин Димитър Груев вместо търговец, стана учител. Появата на неговия ученически струнен оркестър бе достатъчен във всяко село, за да увлече българите в „комитлъкът”. В празничните дни децата събуждаха възторзите на младо и старо по селата Пирок, Коюво, Кулата, Дерекьово, Малко Търново. А за панаирите в Бунархисар и местността Делиево, Маджаров издействува от каймакамина на Лозенград полицейска охрана за децата. Зарадва се каймакаминът на оказаното внимание. С дадените полицаи той бе сигурен, че даскалите няма да се занимават с комитлък. Маджаров бе спокоен, че безпрепятствено ще прави агитацията си. В Бунархисар напиха охраната в една от стаите, а в съседната проведоха нелегално събрание на комитета. „И докато ние се любувахме на бистрите води на Бунархисарските извори и ловяхме пъстърва в притоците на река Еркене, Лазар Маджаров разговаряше тайно и насаме с местните учители и селяни и ги агитираше да станат членове на Организацията” -след години ще си спомня Димитър Груев.

Две цели години от легалната си дейност Маджаров броди из Странджа. Изучи местности, пътища, пътеки, села. Хората посвещаваше с голяма предпазливост и те поемаха кръста на бъдещето си освобождение. В навечерието на всеки неделен или празничен ден, той винаги бе стегнал раницата си за път. И ако някой от близките му го запиташе:

- Накъде пак, Лазаре?

- Не ме питайте „накъде”! Съветвам ви, никому не казвайте къде отивате, когато сте тръгнали на агитация! - отговаряше с

194

усмивка. В края на 1898 година имаше вече свои добри помощници и верни на делото младежи: Янко Стоянов от Малко Търново, учител в село Раклица, Стоян Михалев от село Кулата, Стоя Николов от село Паспалово. И преди да мине в нелегалност успя да назначи за главен учител в Малко Търново Стефан Добрев. Помощниците му насаждаха освободителното дело, разясняваха на народа различията между ВМОРО и ВМОК.

Още в Солунските ученически кръжоци и учителствубането си в България, Лазар бе оформил социалистическите си убеждения, но в дейността си за освобождение на Македония и Одринско не намесваше своите идеи. Посветил се бе изцяло на общонародното дело, в което участвуваха всички без класова, съсловна, народностна и верска принадлежност. Избягваше всичко, което би раздвоило народа. Търсеше връзките, които ги обединяват в борбата за политическа свобода и независимост. Хората от Лозенград не знаеха, че тихият главен учител на Българското училище оглавява тайната организация, на която всички се бяха посветили. Почувстваха се оскърбени, когато разбраха, че Екзархията го препраща за учител в македонското село Пехчево. Напусна Лазар учителството в Лозенград и завинаги. Екзархийският наместник бе донесъл в Цариград, че в една екскурзия с учениците си до Бунархисар, главният учител е ял яйца през Петровски пости. Вместо за Пехчево, замина за България, в Бургас, града свърталище на всички емигранти от Източна Тракия. Стана нелегален. във времето преди да премине турската граница, Маджаров успя да събере около себе си всички млади емигранти. В създадената „комуна” се хранеха с припечеленото от всички, говореха на напевния малкотърновски говор, пееха странджански народни песни и мечтаеха да преминат границата и съборят султанската тирания. С „комуната” успя да откъсне голяма част от младежите от дружество „Странджа” и да ги приобщи към ВМРО.

С идването на пролетта се застяга за път. Чакаше да пристигне в Бургас Гоце Делчев и да поемат по дъхналата на кукуряк и теменуги Странджа. Водеше ги опитен задграничен куриер. Бяха трима агитатори - Гоце Делчев, Лазар Маджаров и Стоян Лазов. Лазар се бе предрешил като турски селянин със смачкан фес. Делчев и Лазов се бяха облекли в странджанска народна осия. Под дългите им ямурлуци не личаха обрамените манлихери. “трастната” седмица през март 1900 година прекараха в село ирок при Поп Пею Киприлов и Иван Потиров, а за великден ги срещнаха в Лозенград. Настаниха се в квартирата на учителя ван Тошев, в дома на овдовялата попадия на поп Полихрон. В

195

неколкодневния им престой, революционните дейци на Лозенград и околните села трябваше да разберат тактиката на вътрешната организация за водене на революционна борба: въстание, което да доведе до извоюване свободата изключително със силите на борците от поробените вилаети.

И на великден и в дните след него до Томина неделя, потокът от „гости” в дома на учителя Тошев и баба попадия не спря. Селяните от околните села пристигаха с пълни кошници и дисаги, за да почетат паметта на любимия поп Полихрон и донесат дар на добрата старица. Нощем прозорците бяха плътно затъмнени, за да не се досети лошо око за истинските гости на учителювата квартира.

Рано в понеделника напуснаха Лозенград и през село Дерекьово се озоваха в Малко Търново. Малкотърновци отдавна очакваха известните апостоли, а когато разбраха че идват се стъписаха. Стремежът им за свобода се скова от страхът пред угрозата да не усети местната полиция за дирените от властта комити. Тридневното престояване на Делчев и Маджаров внесе сигурност у малкотърновци и всичко младо и мъжко се залови да събира пари за пушки и джепане. Готвеха се да потеглят за Бунархисар, но внезапната пролетна мъгла скова ревматичното тяло на Маджаров. Вместо да поеме пътя с другарите си, той бе пренесен от малкотърновци през границата в Бургаската болница. Там го завари злокобното известие за „Керемедчиоглувата афера”. Заради неуспешното отвличане на богатия лозенградски лекар Керемедчиоглу от върховистката чета на Георги Танев, повлякоха към каторгите лозенградските и от околните села революционери. Стотици заподозрени напуснаха дом и семейство и потърсиха спасение в България. Все още болен, Маджаров подпомаган от Иван Котков и Петко Напетов тръгна по бургаските села да събират помощи за пострадалите. Но можеха ли с подаяния да се хранят стотиците млади и здрави мъже! Техните стопанства зад границата запустяваха, а те тръгнаха да аргатуват по чужди врати.

Сега задачата на Одринският революционен комитет бе да събира и сглобява изградената с толкова труд вече разорена организация. Маджаров трябваше да следи и не позволява преминаване през границата на чужди за Лозенградско чети и лица и се внася оръжие, което „не е поискано от вътрешната организация”. Обидата от поражението предизвикано от върховистите бе така голяма, че Маджаров отказа от нужните и с големи усилия издействувани чрез Георги Минков от върховния

196

комитет в София револвери. В селата на Странджа дрънчаха вериги, съдеха и препращаха в Мала Азия осъдените българи. Малък се видя терорът на властта от войската и башибузука, та тайно поддържаше и разбойническа шайка. Сновяха разбойниците по селата посред бял ден. Водеха ги Мехмед Айтозлията, Дели Биназ и Али Пехливан Деведжията. Шайката върлуваше в околните на Лозенград села, държеше в страх и без това наплашеното и изтормозено население. Избиваха срещнатите по пътя, ограбваха всеки у когото разбираха, че има скътани пари. Бандата имаше свое сборище - „Кукурдане”, местност гориста и със студени извори в сърцето на планината.

В лятото, по време на жетва, Маджаров премина границата край село Голямо Буково. Пристигна в село Каракоч, когато разбойниците бяха отвлекли лозенградчанина Тодор Михалчев. Бяха го причакали в местността „Иванов бунар”, когато пътувал с магарето си от Кулата за Дремеджал. Живота на дребния пътуващ търговец бяха оценили на 400 златни турски лири. Петнадесет лири имала Тодоровата жена и ги отнесла на разбойниците, но се върнала в Лозенград без парите и мъжа си. Дали й бяха срок да брои останалите лири на изпратен от разбойниците човек. Хванали овчаря дядо Станко Кофчазлията и го пратили при жената на пленника за парите. Но дядо Станко преди да отиде в Лозенград се отбил в Кадиево при Маджаров, та го уведомил за мястото където ще го очакват разбойниците. Уговориха се щом дядо Станко се върне от Лозенград, Маджаров с хората си да тръгне по стъпките му.

Още през деня няколко кадиювченки бяха изнесли пушките на четниците в гората. Когато се смрачи, Маджаров и помощниците му Георги и Димитър Шопови, Или Митошев, Панайот Желязков, Михаил Василев, дядо Пею Киришлията и сина му Рали Пеев, стигнаха пазлачивата местност „Ташладжа йолма” и залегнаха да чакат дядо Станко. В лунната здрачина забелязаха задалите се от село Ахмачево двама турци. Носеха пушките си на рамо и се движеха на прилично разстояние един от друг. Посоката им бе към село Алмаджик. Времето им бе достатъчно да пропълзят от двете страни на пътя и да ги уловят. Хванаха само първия. Другият пъргав и съобразителен убегна. Не се надяваха, не биха могли да допуснат, че заловеният е най-големия им очакван лов. Едър и силен бе турчинът, та преди да го поведат през храсталаците се изпотиха докато го озаптят. На малка поляна всред драките, близо до вековната кория на село Каракоч, бабаитинът почти ги разочарова. Преди да го разпитат той призна пред насочените пушки, че е

197

Мемед Айтозлията. Стъписаха се. Айтозлията стърчеше с цяла глава над едрите кадиювчани. Такива като него се раждат да красят света и за разплод. Смяташе се за турчин, а в жилите му сигурно нямаше и капчица анадолска кръв. Беше от типа на ония светлокестеняви български мъже, чиято хубост се възпява в песните. Яката му пехливанска снага опваше салтанатлийско скроеното му рухо, но страхът му го предаде. „Бабаитите са най-често страхливи!” - помисли си Лазар. Той знаеше, че всеки един от придружаващите го мъже бе готов да свърши със залобения. Прие кръвта на жестокия престъпник, наплашил селата на половината санджак, за да даде пример. Планинският въздух върна самообладанието му и той покани смълчаната си дружина да тръгва.

Върнаха се в Каракоч, чакаше ги в дома си Михал Василев. Селския коруджия изпратиха да погребе трупа, а те всички в зори поеха към сборището на разбойниците. Движеха се из храсталаците, а пред тях на прилично разстояние по пътеката вървеше дядо Станко. Жената на пленения Михалчев бе успяла да събере още 80 лири, които овчарят зарови в едно лозе след като излезе от Лозенград.

Залегнаха около малката поляна, където разбойниците бяха наредили на дядо Стойко, че ще го чакат за парите. Дойдоха от най-неочакваната за четниците посока. Налетяха на Панайот Желязков и той стреснат, успя да събори само един от шайкаджиите. Озлобени от първия си до сега неуспех с гяурите, те запалили вързания си пленник в корубата на старо горено дърво. Един се „предал” на властта. Двама полицията „заловила”, а останалите забегнали към Люле Бургас - такава бе официалната версия на полицията за разпиляната разбойническа група. Арестуваха дядо Станко като „ятак” на Айтозлията. Разгласиха, че благодарение на полицейската намеса са намерени и върнати парите на Тодор Михалчевата вдовица. Задържаха сина му Димо Михалчев. Искаха чрез него да разпространят, че баща му е бил отвлечен и изгорен от комитите.

По целия санджак и по Одринско се разнесе новината. „Маджаров убил Айтозлията” - носеше се крилатата вест и потъпканата вяра у раята възкръсваше, защото смъртта на разбойническия главатар бе последвана от премахването на двамата платени шпиони, ислямизирани българи от село Карахъдър. Тях Маджаров ликвидира с помощта на Петко Напетов. Предстоеше му по-сложното - укрепване комитетите по селата, формира първата си постоянна нелегална чета: Лазо Лазов от

198

Лозенград, Яни Попов от Карахъдър и Янко Стоянов от Малко Търново. С тях Маджаров обикаляше селата Кулата, Пирок, Дерекьово, Карадере, Курията, Коюво, Тас тепе, Пейчова махала, Горна и Долна канара, Кофчаз, Каваклия, Карахъздър, Енимахле, Докузюк, Бунархисар. Съживяваха разколебаните комитети, набираха нови членове на организацията. След първите обиколки разделиха района на три участъка: Лазов и Янко Стоянов поеха планинските села, Яни Попов плоския район, селата южно от Лозенград. И в периода на зимата 1902/1903 г. комитетите навсякъде вяха възстановени.

В една привечер Маджаров и Станко Бойчев пътуваха от Каракоч за Лозенград. Край лозята видяха вързан кон, а до него заспал млад турчин. Извадили пистолети, двамата внимателно приближиха до спящия. Станко бе готов да стреля, но Лазар го възпря: „Ние се борим против Турция, а не против турците!” Събуди турчето, качи го на коня и му поръча: „Кажи на баща си, Маджаров ме качи на коня и ти праща много здраве!” „Благодаря, господине!” - изфъфли пияният. А двамата нелегални се прибраха след него в града.

Беше през лятото на 1902 година. Четата пристигна от Каваклия в Енимахле. Събрание направиха в къщата на Алекси Темелков. Само селския свещеник, поп Георги, не пожела да дойде и това принуди Маджаров да остане с хората си и за следващата нощ Подмениха квартирата и там извикаха попа „да чете на болно дете”. Стресна се попът от вида на комитите, но се заинати. Не искаше да полага нова клетва, щом веднъж се е клел пред владиката, ала извадените кама и револвер му внушиха смирение. С разтреперан глас клетвата повтори, и хайдушкия кръст целуна и пред иконата чинно се прекръсти. А Маджаров си тръгна от Енимахле със сигурното чувство, че цялото село е поело пътя към въстанието. Отдавна бе разбрал, че хората се чувстват сигурни и единни, когато няма в селото човек извън организацията.

От Енимахле пристигнаха в Докузюк. Там нова изненада ги очакваше. Не бяха се настанили в квартирите, когато в селото пристигна жандармерийският чаушин Халил с петнадесет стражари. Още с пристигането си, Халил побърза да се осведоми от кмета не е ли идвал в селото комитата Маджаров. „Не сме го чували, чауш ефенди!” - успокои го кметът и нареди да отнесат на „гостите” ведро ракия. Приготвиха им празнична трапеза, викнаха селския гайдар и веселбата на жандармите осигури спокойно провеждане на комитетското събрание. На сбирката някои от по-заможните селяни не се явиха. Халил чауш напусна селото доволен.

199

Маджаров не си тръгна, докато всички мъже от Докузюк не целунаха револвера и камата и не се прекръстиха пред иконата.

По целия санджак мълвяха с радост и чакаха с трепет появата на Маджаровата чета. Само архирейският наместник и главният учител в Лозенград, от страх или криворазбрано родолюбие злословеха по адрес на войводата. Много му бяха грижите на Лазар, но не пропусна да удостои с внимание двамата си „приятели”. Дъждовен бе денят и предразполагаше към дрямка и неканени гости. Потропа се на архирейската порта. Слугата сънно я отвори и срещна будния поглед на едър овчарин, загърнат в ямурлук. Чинно се помоли овчарят да го отведе при дядо Кесарий. А старецът вече се готвеше за обедна дрямка. Свали мократа си аба гостенинът и пистолетът му студено погледна стопанина на къщата.

- Дядо, позна ли ме? - меко прошепнал овчарят.

Не можа светият отец да командва нито разтрепераните си крака, нито страха в гласа си.

- Ти ли си, господин Маджаров?

- Аз съм, дядо, хайдутинът, нехранимайкото! - а пистолетът макар и празен, продължаваше да се приближава към туловището на Кесарий.

- Прости ми, синко, ако съм сгрешил! - сега молитвата на архирея била по-искрена от ежедневните отправени към бога. Измоли живота си божият човек, но тоя път вместо плата за труда си, трябвало да отдели от спестяванията си 25 златни лири в полза на народното дело.

- Отче, бъдете спокоен! Вашите лири ще бъдат използувани за право божие дело! - сега гласът не заплашваше, а увещаваше с уверена съдбовност и вяра в изречените думи. Страхът у Кесарий се замени със смут. Почувства, че го замесиха в нещо, което отрича, а бе длъжен да търпи.

Същата участ сполетя и главния учител Иван Грудев, но към него архангелът в овчарски дрехи прояви снизхождение. Откупът „за живота му” струваше само десет златни лири. Преди да напусне домовете и на двамата, Маджаров ги предупреди: „С четата съм в местността „Кара кая”, иди да съобщиш на властта да ни залови!” - но нито един от двамата нямаше намерение да съобщи за неочакваното съобщение на Маджаров.

На Кукеровден 1903 година Лазар се случи с четата в село Тас тепе. Събранието с мъжете проведе в черквата, докато кукерите обикаляха по къщите. Слушаха мъжете бавната му реч, а у един от тях се прокрадна съмнение: „Господин Маджаров, вие сега като

200

ходите и се скитате толкова години, кажете ни, как ще се освободим от турците? Русия знае ли? Руският цар ще ни помогне ли?” всички се бяха вторачили в Лазар, а той потръпна и се наежи. Да спре гнева си към подобен въпрос му бе трудно, но болката от робската психика на тоя беден народ го смаза. Лазар изгуби плавната си реч и им обясни със заекване: „Ние си имаме султан Хамид, та няма защо да мислим за друг цар. Борим се за освобождението на всички народности в Одринско и Македония и разчитаме само на свои сили!”

Главната заслуга на Маджаров към вътрешната организация в Тракия бе упоритата му борба за изглаждане отношенията с върховистите. Той не се огъна под натиска на върховия Македоно-Одрински комитет (ВМОК) в София нито на конгреса през април 1901 година, нито на следващия през август 1902 година. Цялото му внимание на организатор в Одринско бе да не допусне върховисти да вземат ръководството в някои от селата. Свика събрания в българските погранични села Граничар, Паничарево, Ясна поляна и на тях покани върховистите от района и уличените в разбойничество. Едните прикани да се върнат в редовете на вътрешната организация, вторите предупреди да се откажат от позорния си занаят, защото народът поел пътя към освобождение с тях не ще се церемони. В тая негова дейност първи помощници му бяха Асен Хадживасилев и Петко Напетов. В писмо до Хадживасилев от 7 ноември 1901 година Маджаров изложи позициите си за бъдещето на вътрешната организация: „...Трябва напоследък да се споразумеем. Положението ми, което миналата година беше много неопределено, захваща да се уяснява и вместо прислужник на вътрешни приятели, трябва да се поеме една по-активна работа... Всички наши приятели в Одринско се съгласяват върху поставянето на вътрешната организация на съвършено независима почва, сдружена и силна сама по себе си... Ето защо ти предлагам да ми станеш един другар...”

На конгреса от 13 до 15 април 1902 година в Пловдив, Маджаров застана против върховизма. Конгресът утвърди извършеното вече разпределение на Лозенградския санджак в три района: Лозенградски с войвода Лазар Маджаров, Малкотърновски с войвода Георги Кондолов, Бунархисарски с войвода Тодор Шишманов. Тримата войводи се завърнаха и със сила отнеха пограничните складове от цончевистите преди да заминат с четите си по своите райони. За обиколката си в Лозенградско Михаил Герджиков след време обобщи: „Из Странджа планина аз намерих добре наторена почва. Оставаше само да се канализира и нареди по образеца на

201

македонското движение. Това става лесно и с бързина по две причини: първо, че войводите са проникнати от същината на общото дело, и второ, че българите в Одринско са по-податливи на организиране, понеже по природа са по-културни... Всички одрински нелегални дейци са предани на делото хора. Маджаров и Кондолов са прочути войводи.”

Турските власти знаеха за организираната борба на българите в Тракия. Търсиха поводи и непрекъснато правеха опити за нейното унищожаване. На 18 април 1903 година бе заловен и арестуван с една кримка и една кама куриерът на село Коево. Неизтърпял мъченията, той издаде всичко, което знаеше за готвеното въстание. Нова вълна от терор заля цялото Лозенградско. Населението напусна селата и потърси спасение в горите. Башибузукът нахлу в изоставените селища и ги опустоши. Близо 12 хиляди бежанци минаха в България под охраната на четите. Други останаха в горите и след месец се върнаха в разграбените и разорени домове, затворите наново се изпълниха със заловени дейци от Лозенградско. Всички досегашни усилия, цялостната организационна дейност бе в смъртна опасност. Лазар бе покрусен, страшно изтерзан от разгромения, създаден с толкова усилия революционен район.

Два месеца след грозните събития се проведе конгресът на „Петрова нива”, за насрочване на предрешеното в Солун въстание. Измъчен от провала в Коюво, Маджаров не искаше да бъде включен в Главното ръководно боево тяло (ГРБТ). Но по настояване на делегатите той бе избран заедно с Михаил Герджиков и Стамат Икономов. Замина след конгреса за района си с тримата участъкови войводи и четниците. На връх Марковец, след кратко съвещание четите потеглиха за участъците си, за да подготвят населението. Маджаров остана с четата наЛазов в местността „Хайдутина” -място централно между селата Дерекьово, Чеглаик, Кулата, Крушево, Коево, Кофчаз, Кадиево и Курията. Височина непристъпна всред вековни буки и буйни планински потоци.

В края на юли ГРБТ събрано на връх „Циганка” определи датата на въстанието - 6 август 1903 година.

Завърнал се на „Хайдутина”, Маджаров даде разпоредбите си на участъковите войводи. На 2 август, Лазо Лазов вече знаеше, че на неговият отряд предстои разгрома на турския гарнизон в село Дерекьово, да завземе селото и прекъсне главният път Малко-Търново - Лозенград.

В зори на 5 август започна голямо оживление в лагера. По нареждане на войводите бяха пристигнали всички легални членове

202

на организацията. Към обяд събраните надхвърлиха 300 души. Никой от дошлите нямаше право да се връща назад. Към четири часа всички бяха строени и подредени на малка поляна. Дойдоха войводите. Всред строените въстаници застана Маджаров. Обхваналата го възбуда се предаде на събраните строени мъже. За първи, може би за последен път Лазар говори като истински оратор. Пламъкът му преля у въстаниците и той за миг повярва, че народът е натрупал гняв и сили, за да премахне от земята си робството, тъмното петно върху картата на Балканите: „Бойни другари, четници, братя българи! Дойде най-после денят, който с трепет на сърцата очаквахме. Настъпи и часът, когато ще ремерим силите си с нашия вековен тиранин, с властелина и рабителя на нашия честен и упорит труд, с този, който азполагаше с нашия живот и имот и безнаказано оскверняваше нашата чест... Досегашни роби на турския султан! Повдигнете ордо покрусените си чела и стъпете здраво на собствените си зака! Захвърлете сърпове и паламарки; изоставете дом и дечица, овце и говеда, пастирски криваци и колиби; нарамете пушки буйлии, препашете саби френгии и с бомби в ръце скъсайте робските вериги! Нека всички дружно извикаме: „Долу турската тирания! Да живее свободата! Да живее свободна Тракия! Да живее свободна Македония, за която нашите братя зад Рила и Пирина вече 17 дни се борят като лъвове!...”

Точно в полунощ на 5 срещу 6 август въстанието започна. Обяви го с пушечен изстрел Маджаров. Пощата бе превзета и телеграфният апарат изваден от строя. Лежаха повалени телеграфните и телефонни стълбове в околността на Дерекьово, и на север към Малко Търново, и на юг към Лозенград. Но гарнизонът остана непревзет. Пропуснат бе шансът в нощната атака. Без жертви в боя, но и без краен успех завърши внезапното нападение. Въстаническия отряд бе принуден от войската, преди изгрев слънце да напусне село Дерекьово. Жените и децата не можеха да останат всред настръхналия гарнизон. Избягаха и се изпокриха в гората без храна и завивки. Войската от Лозенград настъпи, плячкоса и опожари голямото и лично странджанско село.

Началният успех на въстанието изплаши и обърка турците от Лозенград и района. Въстаналите българи ликуваха... Но краят на тържеството дойде за по-малко от месец. След първите успехи и радости заприиждаха жестоките съобщения. Всяка нова вест носеше смъртна заплаха за въстанието. От Велика, от Инджекьово и Самоков, от към морето, от всякъде идваше нашествието, настъпваше по всички пътища от юг. Изплашените и скрили се

203

през първите дни в Малкотърновския гарнизон войски сега се бяха развилнели. Заеха изоставените постове. Причакваха, убиваха всеки срещнат. А от юг лавината от аскер, арнаути и башибузук идеше и помиташе всичко...

Палеха всички селища на Странджа. Лазар виждаше тия многобройни села, тия стари църкви, тия спретнати къщи с дървени обшивки, с железни решетки по прозорците и градинките с цветя пред тях, които бяха служили до сега. Когато гледаше от високия връх, му се струваше, че „горят” не е истинската дума. Защото над селата и горите имаше само неподвижен дим, нещо като белезникава пелена. Нямаше пламъци които пращят, греди които се пръскат и вихрушка черен дим. Нямаше нищо освен това сивкаво мляко, смразено в огромен котел. Само през нощта пожарите очертаваха своите точки. Ще се излекуват ли тия села? Ще се излекували тая гора, която огънят разяжда като болест. А хората! Тия безкрайни върволици убити и премазани от умора и скръб хора! Това наложено, предопределено въстание, което той на конгреса не можа да отложи! И още щом го обявиха, поради невъзможността да нападат, почнаха да чакат да ги унищожат. И така стана. Бяха наредили снопове жито, за да надвият оръдията. Снопове жито, хлябът на тоя изстрадал народ не струваше нищо. Унищожението бе извършено. Нямаше вече въстаници, ни резерви, ни връзки. Рискът бе приет. Сражението изгубено. Сега приемаха смъртта. Неприятелят бе разбрал един очевиден факт и го използува. Безнадеждната борба вече бе безполезна. Изгубиха играта и смъртта на толкова невинни не ще промени нищо. Поражението бе пълно. То можеше да се измерва само с броя на мъртвите и похабения и разпилян човешки труд. Чувствуваше се остарял и разнебитен. Тъмното усещане на вина се бе просмукало в кръвта му. Повярвал би че е мъртъв, ако не беше тая болежка в сърцето, която го глозгаше като жива. Потъваше в неясни мечтания, връщаше се в детството всред братята и сестрите си, окриляни от строгата обич на родителите. Детството, тая обширна територия, откъдето всеки от нас е излязъл и никога не може да се върне... Първите дни на това въстание бе детството на тоя народ, от което го изтръгнаха с кръв, към което нямаше никога да се върне... Душата го болеше. Какво сторихме! Разплакахме майки и повикахме смъртта! Осиротихме толкова невръстни деца! Защо оживяхме!

Бяха изградили лагери, остатъци от свобода на българска земя, скръбна почивка на страданието. В тях се бяха приютили изгнаниците от десетки села с децата и имота си, всичко което

204

са успели да опазят от беса на турците бе домъкнато на гръб, на магарета и дребни коне, на волски коли. Бяха превърнали крайселските поляни в катуни. Донесената храна и оцелелия добитък бяха общи.

Есента Лазар прекара в Бургас и София. Време на неизвестност и мъчително очакване. „Четяхме вестници. Маджаров крехко се смееше, когато срещнеше някоя статия пълна с морал, от автор без морал. Веднаж четейки една такава статия, ето ти авторът насреща ни. Лазар смеейки се, го викна и му каза: „Абе, М., ти вярваш ли на това що си писал!” - спомня си за дните след въстанието Димо Янков.

През февруари 1904 година, задграничното представителство на Одринския революционен окръг свика конгрес във Варна, за да даде своя отчет от въстанието. С рана в душата Лазар изля безкрайната си горест по наложеното от „горе” въстание. Прие възложената му дейност на задграничен представител, защото освобождението на Тракия бе станало същността на живота му.

Годините 1904-1907 прекарваше изключително в Бургас, Ямбол и Пловдив. Понякога бе задължен да ходи в София. Там се събираха и провеждаха редките съвещания и вземаха решения по настоящата и бъдеща дейност на организацията. Мъчителни му бяха тия пътувания до София. Оттам всичко изглеждаше по-лесно, а страданията на тракийците забравени. Бързаше да се върне в Ямболския район, където стоенето му бе почти необезпокоявано от полицията и можеше да се среща със своите любими лозенградци. Когато беше всред тях, живота му се струваше по-спокоен и лесен, забравяше угризенията от миналата катастрофа. Струваше му се, че тия добродушни и с непомръкващ дух тракийци, му даваха вяра да се чувствува човек. Здрава бе връзката му с бежанците от Лозенградско. С тях беше щастлив, лишен от настоящето, загърбил кървавото минало, той живееше с тяхното бъдеще. С тях наивните миражи се превръщаха в реалност, копнежът да видят Тракия свободна му се струваше осъществим.

Разболя се. Лежеше в болница скован от ревматизъм, измъчван от жестока кашлица. Болничното усамотение го угнети. Мислеше се забравен от всички. Не се надяваше на нищо. Тогава дойде писмото на Петър Васков:
 

Лазаре,
Говорихме - наглася се. Ще ти отпуснат храна и цяр. Няма да си в болницата. Питаха ме за път колко да ти изпратят. Отговорих 20-тина лева ще ти стигнат. Така щото ще те чакам час по-скоро
205
да те видя тук и час по-скоро здрав. Ти знаеш какъв интерес имам аз, па и Одринско, да те видим способен да продължим миналото. Аз исках да ти пиша по-дълго, но като се видим, ще ти кажа това устно.

Днес ти изпратих 20 лева.

твой Педро

София, 1 август 1907 година


Забрави, че е болен. Забрави, че подутите му стави не му даваха мира денем и нощем. Трябваше да се срещне с Петър. Трябваше да подготвят замисленото заминаване за Западна Тракия...

Извади завитата си във вестник закуска. Дъвчеше сухия хляб и солено сирене, докато торбата със сварения овес пареше подутите му стави. Когато горещата торба щеше да изстине, а набъбналите от влажната топлина крака почувстват леко облекчение, щеше да си подсуши, с памучни парчета и намаже с мехлем от орлова мас. Колко години вече се цереше с тоя облекчителен мехлем! Беше през зимата на 1900 година. Пътуваха от Бургас до Велика. Сто и петдесет километра през мъгли, през сняг и виелици заедно с Тодор Шишманов. Водеше ги велишкият куриер Вълчо Николов. Подутите от ревматизма и разранените от пътуване крака го повалиха щом прекрачи вратата. Не можеше да мърда. Домакинята, баба попадия, майка на велишкия ръководител Васил Попов, мажеше болните му крайници и го караше да ги държи край огъня, та целебната мазнина да проникне дълбоко до болните мускули и стави. А в къщата се бяха събрали всички роднини и близки на домакина: брат му Димитър, зет му Димитър Заеков, свещеникът Иван Казаков. Имаше и други, които сега не можеше да си спомни. Дошъл бе и извиканият с шифровано писмо ръководител на комитета от Малко Търново, Димо Янков. Какво им бе говорил, след това изтощително пътуване и болест, но всички събрани в къщата се разнежиха. Петдесет лири събраха тая нощ за въоръжаването на Величани. Радостта от успеха го накара да забрави болките и вземе участие във веселбата на новопокръстените другари. „И аз се бях размекнал - усмихна се тъжно, - та подарих последните си две бомби на Димо Янков.”

Ами нощта срещу свети Андрей Първозваний! Но тогава все още бе здрав. Нямаше болезнения ревматизъм, проклетата малария терциана и тая заседнала в дробовете му кашлица, която ги разяждаше с настойчива упоритост. Беше го поканил каваклийския учител Стоян Бежанов. Предстоеше му сбирка с няколко от най-будните младежи на околността. И точно в тая нощ, студена и

206

снежна, на Бежанови пристигна и друг, нечакан гост, каймакаминът на Бунар хисар. Отдавна той си имаше дослук с каваклийския даскал „Устоян”. Сега Сабри бей минал от Лозенград през Каваклия решил да погостува на добрия си приятел. Уплахата от внезапното пристигане на турчина биде разсеяна от Лазаровото спокойствие. Главния даскал от Лозенград бе дошъл да ревизира училището в Каваклия. Разбрал, че Маджаров ефенди е завършил Солунската българска гимназия, каймакаминът поведе разговора на френски. Допадна му младия българин. Беят усети, че главният учител му прави отлично впечатление със своята интелигентност, свободния си говор на френски език, типична за българина устойчивост и една излъчваща се смелост, която се стреми да прикрие.

Домакините подготвяха вечерята, искаха да се отсрамят с изискани гостби. Но на младият бей и учителя бяха по-интересни обичаите извършвани на „Андреевските вечерни”. На широката, за голямо семейство софра подредиха обредните ястия и хляб. Бащата на Стоян посипа червените въглени в пръстената кадилница с тамян. Прекади гостите и цялата трапеза, целия дом, обора с едрия добитък, кошарата със стадото, дори кокошките в курника. Седнал на софрата, разчупи големия колак на коляно и раздаде всекиму по парче. Насядалите край софрата българи се прекръстиха. Взели с лъжица от вареното жито, всеки хвърляше зърната високо и изговаряше Андреевската благословия за плодородие и здраве. Но най-интересното от вечерята бяха „коледарите”. Тайната среща на Маджаров с младежите се отложи за утре. Сега момчетата трябваше да покажат старинния странджански обичай пред гостите. Стоян Бежанов бе преценил точно кога да дойдат в дома му. Със започване на коледните пости, младежите посещаваха всеки дом, където гостуваха външни хора да ги поздравят с коледарска песен. Потропали на портите и влезли в дома, младите хора се „смутиха” от каймакамина и главния даскал. Окуражи ги поканата на бея и те захванаха песен за Крали Марко:

...Ой Слънце, слънце, ясно греило,
мо’ре кат грееш то’лко високо,
то’лко високо и на широко,
ти ня ли видя моегок сина?
Ясното слънце тихум говори:
- Ой, бабо, бабо, Маркова майко,
и да го видя, не го познавам...


207

За да не сложат по-долу лозенградския главен учител, подеха и за него друга коледарска пак за Крали Марко песен:

...Запил ми се Марко юнак,
дряно ми, дряно по’ле,
със деветгочко вино червено,
дряно ми, дряно по’ле,
със три ми гочка бяла ръкия,
дряно ми, дряно поле...


Гостите дариха младите коледари. Сабри бей трогнат и възхитен, уверяваше домакините и новия си приятел за неповторимо приятно прекараната нощ. Чак след пет години, през 1903 година, бея вече големец в Цариград, щеше да научи, че лозеградският даскал ефенди е един от водачите на въстанието, че нощните коледари Яни Попов и Илия Митошев са били негови помощници, че Иван Темелков Котков е загинал в бой, че Димитър Хаджиев гние в тъмница...

До мазането с мехлема все още имаше време, защото горещият овес продължаваше да пари изнежената кожа. Измъчваше го предстоящото пътуване, чувството за самотност го преизпълваше. Пресегна се да вземе хартия и молив. Точно в тоя момент му се искаше да бъде с Яни Попов. Не можеше да тръгне преди да се прости с незаменимите си лозенградци. Почувствува се виновен, че тръгва без да се сбогува.
 

Драги Яни,

Налага се да тръгвам, а няма време да се видим. Замисленото пътуване не е внезапно, поканата ме свари неподготвен, защото решението е отдавнашно. За първи път отивам в тоя край и се надявам, да срещна хора като вашите лозенградци. Другарите с които заминавам са ти познати. Някога като се видим, ще ти разказвам...


Главата го заболя от тази раздяла, не можеше да събере мислите си. Той забрави болките, започна приготовленията за път. Извади из под леглото мукавения куфар, който се беше втвърдил и преброи патроните. Пистолетът хладно го опари, когато го разгъна от памучния парцал. Прибра го под бозавата куртка. След това намаза ожулените капаклии вадени цървули с мас. Шаеченият бозов панталон беше още здрав.

Подреди единствения си костюм, няколко захабени ризи и чорапи и ги остави в хана на братя Чолакови на „съхранение”.

208

Раницата беше готова. „Е, добре - каза си уморено Лазар, - аз тръгвам!” Повдигна раницата. Беше нормално тежка, в която се бе подредил целия си живот.

Потеглиха както винаги нощем на юг към Дедеагачко. Там ги чакаше, бяха го уведомили, някогашният учител на село Раклица, Лозенградско и сегашен войвода на Беломорието Бойко Чавдаров.

Бяха петима души: Лазар Маджаров, Петър Васков, доскорошен председател н Одринския революционен комитет, Георги Гешанов войвода и четниците Яни Милков и Чанко Тодоров Карабраканов. Границата пресекоха при село Турско поле (Равно поле) и се отправиха за Лъджакъой. минаха селата Попско, Гугутка, Долно и Горно Луково, Малък и Голям Дервент. На 3 ноември се спряха в село Пишманкьой. Препратиха куриер със записка до Бойко Чавдаров да ги посрещне в Балъкьой. В двудневния престой изпратиха писмо до Одринския революционен комитет да организира околните селища и уточни делегатите за предстоящия конгрес. Отговорите от Одрин щяха да очаква в село Лъджакъой. Потеглиха през Чермен на 9 ноември. Вечерта в Лъджакъой до късно обсъждаха готвения конгрес. Обмисляха споровете, създадени между вътрешната и външната организации. Сутринта преди изгрев слънце разбраха, че са обградени...

Душеше го кашлица, краката му не искаха да се движат, но той подкрепен от Гешанов изкачваше голата височина край селото, където завинаги щяха да секнат болестите на измъченото му тяло.

Там на стръмната, оградена от всички страни с аскер могила те разбраха, че ще дочакат своя час. Заели позиция, шестимата бунтовници се отбраняваха, но обръчът настъпваше с куршуми и експлозии. Лазар бе навикнал да щади в битките хората, да не ги подлага на безсмислена опасност. Какво направиха сега, всички те изпитани водачи! Сами се натикаха на смъртта. Лазар знаеше, че когато водиш хората, всичко лежи на твоята съвест. Защото в сражението няма репетиция, в която да играеш отначало на проба, а после както трябва. В битката няма чернови, които можеш да скъсаш и препишеш на чисто. Тук всичко се пише с кръв, всичко от начало до край, и ако превишиш властта си - това значи кръв, а ако не я използуваш в миг на необходимост - също е кръв. Днес, в тази последна битка, всеки отговаряше за всички, а попаднаха в капан.. Не мислеше за себе си. Чувстваше се виновен, отговорен за другарите, които бяха край него... И за хората, хората, които загинаха преди и след въстанието, и тия по затворите и каторгите и посечените и изгорените. Той усети зад себе си мълчаливата тълпа на мъртвите, които вече нямаше да чуят онова, което той

209

чува сега и почувствува, как сълзи напират в гърлото му. Собствената му смърт му се струваше без значение, наред с онова, което беше станало - с несполучливото въстание. Прецеждаше мислите си една по една, бавно и начумерено, като преживяваше тежко случилото се.

... Водеше ги на север към границата. Не знаеха къде действително е врагът. Тоя който настъпваше зад тях, другият, който вече бе заел граничните постове и ги очакваше из засада, третият, най-коварният башибузука, който не знаеха от къде ще изскочи и къде ги причаква... Това беше една от най-мрачните трагедии на ония дни. Трагедията на хората, които умираха под артилерийските обстрели, съсичани по пътищата от настигналите ги аскери и арнаути. Падаха под ятаганите на башибузука преди да са стигнали границата. Вряза се в мозъка писъкът на жена, изпуснала в паника едно от децата. Беше ги понесла две. Едното на гръб, другото в ръцете. И съвсем близко до границата, когато спасението беше на крачки от тях, ги обкръжи аскер и башибузук. Не знаеха в каква посока да бягат. Хукна майката през храсталаците и когато капнала от умора се повали без въздух в гърдите, разбра, че едно от децата го няма. Лазар бе пристигнал с хората си на време да прогони развилнелите се убийци. Събираха пръснатите из гората и откриха майката в някакъв ров. В първия момент тя ги изгледа с неразбиращ поглед, стиснала в ръце оцелялото дете. И познала, че идващите към нея мъже са свои, писна. Тоя писък завинаги остана в паметта му. Плачеше не една жена, а цялата земя. Цялата земя ридаеше за загубената си рожба. И невероятната случка с намереното от четника Димо Аянов дете и името на майката, Рада Райковица и двамата от село Дерекьово, сега съвсем ясно изплуваха из паметта му...

Стреляше. Прицелваше се внимателно, защото ръцете и зрението все още не му изневеряваха. Караше опитващите се да се надигнат от прикритията си аскери да залягат и си мислеше за една проста картина от времето, когато все още обикаляха села и колиби да „покръстват”. Надвечер видя малко село. Беше се проснало на нисък хълм; тъмнозелените градини облени от червената светлина на залеза; над покривите на къщите се виеше дим, а по билото на хълма, на фона на заника, момчета подкарваха коне на паша. Селското гробище достигаше съвсем до пътя. Селото беше мъничко, а гробището голямо - целият хълм беше покрит с кръстове, почупени, изкривени, стари, измити от дъждове и снегове. И споменът за малкото селце и голямото му гробище и несъответствието между едното и другото - всичко взето заедно,

210

разтърси душата на Лазар. Остро болезнено чувство за родната земя, която нейде там е вече изтъпкана от нахлулата сган и която ще бъде изгубена и тук - това чувство разтърси душата му... Невъзможно му беше да си представи, че тази земя вече не е българска. Такова множество от безвестни предци - деди, прадеди, прапрадеди, - бяха легнали под тия кръстове, един до друг през вековете, говореше, че тази земя от незапомнени времена беше дълбоко своя, и вече не можеше, нямаше право да остане чужда. Затова в дните на разгрома изпита такъв изнурителен страх: Какво ще стане по-нататък? Щом всичко бе започнало така, какво ще стане със селата, които тия изгонени хора са обичали, където са расли, заради които са живели, с тоя край, с целия този народ. Той не беше страхливец, но не беше готов за онова, което бе станало. Голяма част от живота му бе минал в лишения и изпитания, както на всички тия хора, затова страшната тежест от дните на въстанието не можа да смаже душите им. Но в първите дни тази тежест се стори на мнозина непосилна, макар, че те самите после я изтърпяха.

Поражението бе настъпило. Оцелелите бяха оттатък границата събрани в пограничните села, превърнали се в лагери. Край катуните пушеха огньове. Жените варяха каши на гладните деца. Получаваха и курбан от общия казан в който готвеха веднъж седмично месо, от прекарания през границата добитък. Мъжете плъзнаха по селата да търсят работа и подслон на семействата си.

Лазар събра десетина момчета от бившата си чета и се върнаха през границата да обходят гори и пътеки и приберат изостаналите и загубилите се от общия поток. Върнаха се в село Корията, защото селяните им казаха, че част от хората неуспели да избягат и останали в ръцете на башибузука. Изкачиха обраслата с гора височина и на върха от малка поляна надникнаха да видят селото. Нямаше го. От доскорошното хубаво село Корията бе останало юртище - купчина камъни и неизгорели главни. По опразнения скат не се виждаше жива душа. Стояха и гледаха вцепенени. После се спуснаха по пътеката между дърветата на млъкналата гора и излезли от шумата спряха Посрещнаха ги няколко подивели кучета и прасета, които хукнаха през руините. Купища камъни, не изгорели главни. Селския мегдан без църковната кула и каменната църква. Само огромният стар орех с опърлени клони по които висяха обесени. Не бяха мъже въстаници, а трупове на голи с раздрани кореми жени. По вече подпухналите тела кълвяха врани и труповете се въртяха около примките.

Нямаше село, нямаше хора, нямаше къщи и дворове. Камари

211

почернели камъни и пръст върху вечната напоена с пот, сълзи и кръв земя...

Стояха зашеметени, несъзнателно свалили шапки. Мълчаха, а в помътнените им погледи се четеше самообвинението. Как ние позволихме да загинат, да умрат, да ги насилват, бесят и разпарят! Да мятат и стягат въжетата на тънките момински шии! Как допуснахме ние да стане това! Боже мой, колко страшно и срамно е това!

Лазар изпита жестоко, почти непоносимо чувство на мъжки, точно на мъжки срам за всичко което се бе случило, което се бе паднало да изтърпят всички тия момичета и жени, както тези висящи на ореха трупове...

Намериха в руините на изгорял обор, кирка и лопата и изкопаха общ гроб, в който положиха разлагащите се тела. Земята бе суха, неподатлива на сечивата, но те се сменяха мълчаливо и дълбаеха червената тръст. Към заник, поеха на североизток, към Стоиловските възвишения и в среднощ, под грейнала луна се озоваха при склада на дядо Станчо. В опразнената кошара нямаше нито бравче, но в колибата намериха стареца. Бе останал да пази общия склад, който турците не бяха открили, а мъжете не бяха дошли в нощни часове да пренесат оттатък границата за бежанците. Храните - пити кашкавал, толуми сирене, брашно, ориз, бяха зазидани в студена суха пещера. Старецът се уплаши от нощните посетители, но познал ги, по лицето му се разля усмивка. Беше доволен, че са прогонили самотата му, а риданията не можеше да спре. Зае се да меси хляб. Беше с гръб към четниците но те усещаха плача му по старческите плещи и сълзите, които осоляваха хляба на споходилите го гости. Изпечения хляб той раздаде в мълчание. Страхуваше се да говори, за да не събуди притихналия плач. Грижата на стареца да подели още топли хляб му придаваше благородство обвеено със сдържана тежест. Мълчаха и момчетата. Дядо Станчо разбираше, че за последен път им раздава хляб, че те никога повече няма да се върнат в неговата колиба, и движенията му напомняха богослужение. А Лазар съзря в тоя безквасен хляб най-важният носител на милостта, защото така се раздава само в часове на страдание и нищета. Насладата от споделения хляб не може да се замени с нищо. С хлябът е същото, както с маслото в кандилата. Той съзря светлината на хляба. Но цялата сила на тая духовна храна, на тоя духовен хляб, който се е родил в разпилените из планината ниви, тия малки житни и ръжени полета сега бяха стъпкани. Неприятелят ги бе завладял. Стопаните бяха прокудени,

212

шествието жестоко бе проличало. Поражение. Жестоката ма не му даваше покой, преследваше го в кратките неспокойни мигове на сън. Поражение... Победа... Да, те ни победиха в това кърваво въстание, но тяхната победа се превърна в животинско израждане. Нашето поражение ни уби, смаза ни, но и ни пробуди щом все още не сме оставили оръжието. Лазар нямаше да се откаже да носи отговорността от това поражение, което непрестанно щеше да го унижава. Защото той бе от тоя смазан народ, защото бе част от робска Тракия, жива плът от България, която създаде Паисий, Ботев, Левски... Но България създаде и некадърници, политикани, мошеници. Прекалено лесно е да се гордеем с едните и да се отричаме от всяко родство с другите. Поражението разделя, поражението разрушава създаденото и сега за всичко изградено през изтеклите мъчителни години бе настъпила смъртна заплаха. Поел бремето на мъчително освобождение, трябваше да носи греховете на всички, които доведоха до печалната развръзка. Необходимо бе да се започне с жетвата, за да създаде обичта. И за да се почне всичко от начало, трябваше да насажда доверие. Защото щом другите са постигнали свободата, макар и с неимоверни усилия и цената на безброй жертви, тя винаги може да се постигне и от нас ...Изнурителните походи, физическото и душевно напрежение бяха изчерпали всичките му сили. С парчето хляб, дадено му от дядо Станчо той се унесе в дрямка. Отдавна не беше се срещал с баща си... сега той бе пред него. Побелял, с износено, но винаги чисто и изгладено от ръцете на майка му расо. Стоеше прав пред него, без свещеническа калимявка, приличен на иконостасно изображение. Беше сърдит, забравил ласкавата си усмивка. Заканваше му се с пръст: „Господ не могат побра седемте ката на небето и седемте ката на земята, ала го побира сърцето на човека! И затова, синко, внимавай, жив да си ми, внимавай да не нараниш някога сърцето на човека!”

Разправят, че преди смъртта човек си спомня целия живот. Може би е така, но Лазар в тая неравна престрелка мислеше само за въстанието. Казват, че преди смъртта мислел отведнъж за много неща, но той преди смъртта мислеше само за едно нещо -въстанието. Сменяше пачките в манлихерата си, стреляше и мислеше: те стрелят прекалено високо! От неговите попадения, и от попаденията на другарите му виждаше, че веригите им се огъват, отдръпват се назад, търсят в неравните гънки прикритие. Но имаше ли на какво да се надяват! Достатъчни ли са патроните, щом врагът брои над сто, а ние сме останали

213

трима. Ще имаме ли достатъчно сили! Ако не можем да се държим до здрач, за каква победа и продължение на живота можем да се надяваме! Георги, който му помагаше да изкачи тоя гол връх-капан, вече е мъртъв. Мъртъв е Чанко, мъртъв е Яни! Сега Бойко стреля и поваля надигащите от прикритията си душмани. Петър е ранен, но не се предава. Продължава да стреля с обляно в кръв лице. Ние вече редеем! Ще издържим ли! Надигна се де види попадението на Бойко и се сгромоляса.


[Previous] [Next]
[Back to Index]