(Петър Димитров Киприлов – род. на 14 март 1851 г. в с. Пирок, починал на 27 август 1937 г., в гр. Айтос, учител, свещеник, революционер)
... - Наню ле, хубави Наню,
ми де ти сече акълет,
че Станка тебе ше земе,
тебе, Наню ле, ле мене,
Станка ку земе, ше земе,
хубави Пея от Пирок,
пироженското даскалче,
че Пею ше се упопи,
Станка попъгьгя ше стане...
Странджанска народна песен
В края на февруари 1903 година, в село Пирок донесоха на тарга войводата Михаил Герджиков. Несполучливата акция на четата край гара Синеклий изтощи до изнемога момчетата и поболя войводата. Извървели бяха над петдесет километра в сняг и лапавица, преследвани от потери. Радушно ги приеха в село Велика, но престоят им бе еднакво опасен както за домакините, така и за нелегалните. Част от четниците понесоха на ръце войводата към България, но в Пирок спряха. Твърде рисковано бе да се носи болния в такъв студ и на повече от сто километра разстояние през границата. От високата температура той се унасяше в сън, бълнуваше. Настаниха го в къщата на Иван Лесков, а в съседната, на Анести Георгиев, приютиха охраняващите го четници. С лекуването се зае фелдшерът на нелегалните, Димитър Христакиев. Обедняло бе съдържанието на санитарната му походна чанта, та са наложи да търсят лекарства от лозенградската аптека.
Невъзможно бе да не се забележи присъствието на нелегалните в селото. Жената на селския железар, нарамила просяшките си дисаги се опита да се вмъкне в къщата на Лескови. Стопаните успяха да я отстранят още от входната врата и пуснаха след нея кучето. Но само след няколко дена селото осъмна оградено от войска. Пирожени не можаха да разберат дали само
16
по съобщение на циганина-железар е дошла войската. Преди седмица, върнал се от лозенградската аптека куриер докладва, че аптекарят проявил интерес към автора на дадената му не по образеца рецепта.
Спази реда турският офицер и преди да започне претърсването събра старейте на селото. Той не се съмняваше в присъствието на болния комита и охраната му. Искаше само да му покажат къщите, където се укриват. Единствен поп Пею говореше на турски език, та само той разговаряше с офицера. Опита се с невинност да му внуши, че в Пирок не са идвали комити. Турчинът го прекъсна и му назова стопаните на къщите, в които са укрити нелегалните.
- Ще отговаряте с главите си! - предупреди го убеденият в думите си офицер.
- Не само със собствените, но и с главите на семействата си! - мина в настъпление пироженският поп, защото още предната вечер нелегалните отнесоха оздравяващия войвода в село Чеглаик. Той беше сигурен, че са прехвърлили границата и вече са в България.
Офицерът прекрати разговора с попа и нареди на войниците да оградят известните му вече къщи. И набелязаните домове претършуваха, и цялото село преровиха войниците, а на сутринта се върнаха в Лозенград с празни ръце. Но преди да се изнижат от селото, още в мрачината, Али Демиржията натоварил покъщнината си на три магарета и поведе циганската си чета. Селото се отърва от турския шпионин, но за идващата пролет остана без железар. Нямаше кой да им поправя земеделските сечива.
Постите и великденските празници пирожени прекараха спокойно. Но на 18 април, четвъртъкът след възкресение Христово, над Лозенградския санджак надвисна нова опасност. Заловиха и арестуваха куриера на село Коюво, Атанас Тодоров.
Отдавна Киприлов се страхуваше от Атанасовата любов към пиенето. Боже, сухрани! Пиянството му ще докара беда на хората и погибел на делото. Още през март, когато му гостуваха войводите Георги Кондолов и Тодор Шишманов, поп Пею ги предупреди, че куриерите на Коюво, Курията, Кадиево и Кулата обичат да пият и ще увредят на организацията. Тогава Шишманов възропта срещу Киприловите доводи. Искаше да го увери, че пийналият човек става по-решителен и смел. Разговорът им премина в разпра, та се наложи Кондолов да се намеси и ги умиротворява. Шишманов скри револвера си, а Киприлов го налегнаха черни мисли след раздялата с гостите.
Сега войводите разбраха, че пироженският поп е бил прав,
17
защото провалът дойде в непредвидени от него и войводите размери.
Изпратен бил Атанас до Лозенград да носи за поправка приклада на стара кримка и счупена дръжка на комитска кама. Поправил майсторът повредите, но докато чакал куриерът, ракията му развалила поведението. Сложил поправените оръжия в дисагите, метнал ги на магарето и развеселен напуснал касабата. Доброто му настроение преминало в предизвикателство щом срещнал по пътя си войници. Уморени и отегчени били войниците от безцелното гонене на комити из горите. Нямали да обърнат внимание на пияния селянин с магарето, ако той сам не им се напъхал в ръцете. Започнал да вика и псува войниците. Двама от тях се приближили до Атанаса и видели дръжката на камата да стърчи от дисагите. От изсипаните дисаги издрънчали на каменния път острият нож и поправеният приклад. Войниците завързали с дългия оглавник на магарето наврелия се в ръцете им комита. Стреснал се коювският куриер, но било вече късно. Войниците го подкарали с послушното животно обратно към Лозенград.
Не се церемонили в полицията, та Атанас още неизтрезнял, бързо си припомнил имената на всички легални дейци на организацията по околните села. Не пропуснал да каже, че готвеното въстание ще стане през идващото лято. Похвалил го полицейският следовател фарията и поръчал да му донесат още ракия. Възрадвало се сърцето на пияния Атанас след новата дажба ракия, надебелелият му език се разбързал. Спомнил си и имената на нелегалните, които минават през района и селото му, та на другия ден войската пак плъзнала из планината.
До 24 април в Пирок войска все още не бе дошла. В тоя ден пътуваше за Малко Търново руският консул в Одрин княз Макавеев. Разбрали за това пътуване, войводите на нелегалните чети решиха да му препратят писмо и му съобщят за арестите и издевателствата на войската по странджанските села. Сметнаха, когато Макавеев се връща обратно за Лозенград, писмото да му се предаде в село Курията от учителката Русия Тодорова. Не знаеха че придружаващите войници и офицери не позволяват на българи да разговарят с консула. Предаването на писмото от учителката става невъзможно.
Научил за пътуването на княза, Киприлов налови пастърва от Велека и отиде да причака руския си приятел в село Дерекьово. Киприловото идване в Дерекьово донесе на войводите спасителната идея - свещеникът да предаде писмото на консула. Когато поп Пею се гласеше да се връща в Пирок, дерекьовчанинът Никола
18
Биячев му предаде решението на войводите и му връчи писмото. Докато Макавеев си почиваше в Дерекьово, Киприлов препусна с врания си кон към Курията. Парещият допир на комитетското писмо спастрено във вътрешния му джоб го караше да пришпорва кончето. Остави измореното добиче в обора на курийския кмет и побърза да уведоми юзбашията, че консулът пристига. Така успя да си осигури място между турските офицери посрещачи. Макавеев слезе от ландото и прие почестите на местното войнство. Церемонията свърши и той можеше да заговори познатия си български свещеник. Пролетното южно слънце сипе жарава, та сянката на близкия орех приюти двамата приятели. Тогава незабелязано Киприлов успя да предаде писмото и за да не пречи на гостенина се отправи към черквата. Видя как Макавеев чете писмото, а след това започна оживен разговор с юзбашията.
Файтонът отнесе одринския консул, следван от конните офицери и войници. Обиденият юзбашия събра селяните на Курията, за да разбере кой бе дал проклетото писмо на руснака. Мълчаха курийчани, защото не знаеха нищо за писмото. Но и да знаеха, юзбашията разбра, че гяурите няма да проговорят. Досети се, че папаз Петре бе дал записката. Той единствен говори с консула и стоя с него под ореховата сянка.
- Каква работа имаш та си дошъл в селото! - скара му се офицерът.
- Тръгнал съм за Коюво и за всички села с арестувани кметове да им кажа да не бягат. Нека останат по селата си и изберат нови кметове! - съвсем добродушно обясни свещеникът-събирач на режията на Одринския владика.
- Добре ще направиш! Нека си гледат работата! Царската ръка е милостива и дълга, всичко ще се усмири! - смекчи гнева си юзбашията.
На 27 април поп Пею направи богослужение в Коюво. Със страх дочакаха коювци края на службата, защото грозната вест се бе вмъкнала и в черквата. Селото бе оградено с войска. Пред входа на храма чакаше офицер с войници. Най-напред арестуваха попа и му завързаха ръцете. Не претърсиха селото, защото и кмета и даскала присъствуваха на черкуването. Поведоха ги към село Къдиево и от там с четиринадесет кадиювци ги подкарбат към Лозенград. Един от жандармите яздеше врания му кон, а свещеникът се препъваше по неравните пътища. Слънцето сипеше огън, измъчваше го жажда, но поп Пею търпеше. Крепеше го мисълта, че със селото му няма да се случи нещастие. В суматохата при арестуването успя да прати хабер до кмета на Пирок да скрият оръжието, а изявените
19
съзаклятници да излязат от селото. Почти бе уверен, че кметът ще успее с време да изпълни заръката му. Но тоя път войската прояви изключителна бързина. Кметът успя да предупреди само половината от пирожени.
Още в зори на 28 април Пирок осъмна заобиколено от аскер. Най-голямата щерка на свещеника успя да изнесе от къщи пушката на баща си и я скрие в плевника извън село. При обиска на дома оръжие не се намера, но по заповед на офицера, войниците отведоха попадията Стана в заетото от тях училище. Най-малкото от децата се хвана за полите на майка си. Войниците се опитваха със сила да го отделят, но то се вкопчило и дереше с писъка си настръхналото село.
- Махнете детето, за да не го убием заедно с тебе! - заповяда офицерът.
- Убийте ме! Нека и децата видят, че са ме убили тия, под чиято власт съм се родила и живяла!
- Казвай, попадию, хранила ли си в къщата си комити!
Мълчанието й озвери мъчителте й. Офицерът заповяда да я върнат вкъщи, уверил се, че тая „джанабет гяурка” няма да проговори. Всред пътя войниците й стовариха няколко приклада и я оставиха да лежи на улицата. Децата й я свестиха и отнесоха на ръце в къщи.
А в това време всичката войска на Лозенградския табор бе плъзнала в планината. Следваше я въоръжен башибозук и арнаути. И целият санджак се превърна в писък. Претърсваха заградените села, ловяха и комитетски и невинни хора. Ограбваха и подпалваха домовете. Влачеха навързани арестуваните. Някои от селяните, предугадили идването на погрома грабнаха челядта си и се укриха в гората. Над дванадесет хиляди българи напуснаха селата си. Приютиха ги непрестъпните гори „Явузово”. Опразнени селата Коюво, Курията, Кадиево, Кофчас, Кулата и Пирок чакаха да бъдат плячкосани и подпалени. Планината димеше. Рухваха в пламъци обкованите в дървена обшивка къщи. Залезите се превърнаха в огромен пожар. Кървава и огнена чума вилнееше по цяла Странджа. Шест цветущи села пропаднаха, но комитите нямаха друг избор. Поеха охраната на бежанците и ги отведоха в България близо до село Граничар.
На 29 април дефилето Пирок-Дерекьово бе почерняло от аскер и башибозук. Скрилите се в непрестъпните канари четници наблюдаваха грозното нашествие. Омразата към врага се смеси с гняв към войводите, които не им позволиха да открият огън по колоните.
20
Заедно с всички бежанци в България премина и семейството на Киприлов. Попадията с две от децата намери подслон в село Росен. По-големите момчета се пръснаха из Бургаските села да търсят прехрана. След повече от две години, поп Пею ще ги издирва един по един, за да създава нов дом в едно от айтоските села. Сега го водеха към Лозенградския затвор. Новите му обувки се оказаха непригодни за подобно пътуване. Събу ги, защото ходилата му се покриха с рани. Бързо се износиха чорапите и раните полепнаха с прах. Спряха ги край един планински извор. Не ги разбързаха. Войниците пълнеха манерките и пиеха. За арестантите нямаше съд за вода. Един от войниците, навярно шегобиец, смъкна от главата на свещеника калимявката. С нея загребваше вода и им я подаваше да пият. Поп Пею пое живителната струя на изворната вода, усещаше я в изсъхналото си гърло и по сгорещеното си тяло...
На тоя извор спираше винаги, когато пътуваше за Лозенград. От тука започва началото на един от големите притоци на река Еркене. Но първи път напи водата му, когато баща му го поведе към школото в касабата. Беше есента на 1864 година. Тринадесетгодишният Пею отиваше при най-известния в цялата кааза български учител Тодор Минков. Пироженският кмет Димитър Стефанов Киприлов и жена му Стана шест деца отгледаха. Само третото и шестото се случиха момчета. Хубави и работливи растяха щерките, но дълбоко в съзнанието на Димитър кълнеше бащиното му съждение - женската челяд е чужда челяд. Очите му бяха в момчетата. Най-големи надежди възлагаше на Пею. Умно и прилежно растеше момчето и Димитър знаеше, че очакванията му няма да бъдат излъгани. Мечтата му бе да го види учен - даскал или свещеник. Но даскал „пеен”, учил не само часослова и псалтира, а и светски науки каквито се изучават в градските училища. До сега момчето бе учило само четири години, учение, недостатъчно според изискванията на бащата. Година се учи в съседното село Дерекьово. Хараламбо се казваше даскалът, дошъл чак от Средногорието, от Копривщица. Следващите две години се върна в Пирок, защото неспокойният мухтарин бе издействувал и училище и даскал за селото си. Четвърто отделение завърши в село Курията при учителя Георги Свирачов, Чирпанлията. Учеше той децата на четмо и писмо, а възрастните мъже на непокорство към султанската власт. Отплатиха му се султанските власти като го отведоха в затвора и повече за него странджанци нищо не научиха... Тогава с татко си пътуваха на коне. Дисагите, преметнати върху седлото на Пеювия кон бяха препълнени с храна. Зад седлото на баща му бе навита шарена черга и плътно одеало -
21
постелките на ученика. Спряха при изливащият се от канарите поток. Постлаха месал. Баща му разчупи още незагубилата топлината на пещта погача и варена тлъста кокошка. Спънатите коне хрупкаха край тях зелената както през май месец трева... Отиваше си топлият октомврийски ден, когато навлязоха в Лозенград. Към селището се нижеха коли, натоварени с шарапани и кошове грозде. Навсякъде ухаеше на шира и плодове. По дворовете в огромни дървени съдове полуголи мъже мачкаха с крака черното грозде. Телата им бяха опръскани в червени като с кръв петна. Жужаха край тях пчели и оси. Босите им крака джвакаха, като в кал. Гъстият кървав сок се изливаше направо в казани.
Минаха през пазара, през калдъръмената чаршия и се озоваха в голямата българска махала Свети Никола. Край улицата се издигаха високи каменни зидове с големи обковани в желязо дървени порти. Спряха пред една от портите и слязоха от конете. Баща му заудря по вратата. Отвори им едра, възрастна жена, майката на даскал Милков. Познала кмета на Пирок, тя се здрависа. От лицето й не слизаше широка гостоприемна усмивка. На вратата на къщата бе излязъл учителят Тодор Минков. Четири години трябваше да учи при него Пею. Но през пролетта на 1866 година баща му внезапно умря. Недочака да види сина си учител. Отнесе го в гроба една нищо и никаква „синя пъпка”, която не познаха и не изгориха с време... Учителят Тодор се пресели със семейството си в Малко Търново. Петнадесетгодишният Пею трябваше да приключи с учението. Помогна му малкотърновският архиерей - поп Тома, отколешен татков му приятел. Прибра го в дома си. Пею му помагаше през празнични дни в черквата. Поп Тома пое разходите му по изхранването и учението. След две лета, през 1868 година вече седемнадесетгодишен, Пею бе готов за учител. Получи свидетелството си и в началото на новата година стана учител в родното си село. Две години учи децата в Пирок, после в село Курията, в село Бръшлян и през учебната 1872/73 година пак се върна в селото си. Усвоил бе не само даскалуването, но и бунтуването към царщината, каквито бяха всички учители по странджанско. В делнични дни учеше децата на грамотност, в празник пееше в църквата, а нощем учеше бащите на учениците си на родолюбив. На това го бяха учили баща му и учителите му Хараламбо, Свирачов и Тодор Минков. По това време се бе сприятелил с Яни Димов Рударович, книжар от Лозенград... В лятото на 1871 година през ваканцията му гостува дяконът Левски. Беше края на август, сезон на много дини и пъпеши и ранозрейно грозде. Вършитбата превършваше и харманите
22
опустели. Време за подреждане на зимнина и есенни панаири. Една нощ на портата му потропа дядо Никола Биячев от село Дерекьово. Водеше със себе си непознат русоляв селянин, на когото странджанската носия стоеше като излята. Представи се с името Бурдалов и под жълтите му мустаци разцъфна усмивка на добряк. Сутринта дядо Никола си тръгна за Дерекьово, а Пею вече знаеше на кого е дал подслон в дома си. Три дена му гостува сладкодумният и опасен гостенин. Създадена бе Пироженската тричленка от Пею Киприлов и старите харамии Стойчо Купенов и Вълчо Богданов. Заедно с Апостола обиколиха околностите на селото. Показа им той природно укрепените местности, които биха ползвали по време на въстание. Поръча им как да създават комитети в околните села. Предупреди ги да бъдат готови и да чакат оръжие, което при удобен случай ще им бъде доставено от Румъния. Оръжието ще дойде по канала Бургас, Индже войвода, Звездец, Пирок. Припираше гостенинът да върви, та Пею го отведе в Лозенград, в дома на Яни Рударович. Тоя ден пътуващият търговец на книги и църковни треби не бе в дома си. Посрещна ги и ги приюти за една нощ бащата на Яни, дядо Димо. В зори, преди гостите му да тръгнат, дядо Димо препрати Димитър Светогорченина до учителя на село Каваклия, Никола Костадинов Петканов, да очаква гости. Само денонощие престояха в Каваклия, но Левски успя да внесе смут и вяра сред по-будните каваклийци. Разказа им как трябва да се освободят от турците, как се стреля и улучва на нишан.
- Не всичко се улучва и убива! - опита се да се пошегува каваклийчанинът Илия Маджаров. Върза той един петел и към него прикачи парченце от „светия кръст”, за да го не лови куршум. Всички подред се прицелиха, но никой не успя да улучи „закриляния” от кръста петел. Последен Левски грабна чифтето и се прицели. Клюмна вързаният петел.
- Бъдете спокойни, не се страхувайте! Така ще събаряме поробителите! - успокои ги Левски.
Разделиха се в зори. Замина Апостолът по неведомите си пътища, а даскал Пею се завърна в селото си окрилен.
През зимата на 1873 година по цяла Странджа мина като слана грозната вест за края на Левски. Комитетите и в Пирок и в околните села се разтуриха. Съживиха се хората след време, когато в село Дерекьово дойде учителят Продан Сербезов. Възродиха се изплашените надежди, но само след две години вълната на априлските погроми заля и Странджа. Заедно с по-будните учители, свещеници и кметове на селата поведоха към зандана и Пиро-
23
женския учител. Вързаха го на стълб срщу слънцето, поръсваха с мед голото му тяло и го оставяха на пчелите и осите. Спаси го богатият откуп и ходатайството на познатия му представител на властта в Лозенград Осман ефенди. А в следващата година, на 18 януари, заедно с всички лозенградчани Пею, посрещна освободителите в Лозенград. Новият губернатор го назначи за пристав на града. Хиляди младежи от околността бързаха да се включат в редовете на българската армия. Две доброволчески групи от по сто души отведе тогава Киприлов в Сливен. При един от тия походи сливенският митрополит Серафим го награди със сребърен часовник...
И сега усещаше пулсовете на малката машина под дрехата си, но ръцете бяха вързани. Не можеше да види колко е часът в това горещо пладне...
През юли същата година го избраха за кмет в Пирок. Броени месеци се радваха на свободата, когато Берлинските решения ги покрусиха. С покъщнина и добитък цялото село се пресели в Източна Румелия. Турската реокупация обезлюди цели селища в Одринско. Пирожени намериха приют в крайграничното село Близнак. От там поведе групата си за протестната Кайбиларска демонстрация Киприлов. Берлинските решения останаха в сила, а преселилите се пирожени разбраха, че Близнак остава в пределите на Турция. Пак събраха имущество и добитък и се върнаха в разнебитените и ограбени домове. Започна отново непрогледната робия. Пирок и околните села останаха не само без учители но и без духовен пастир. Горещо бе настояването на селяните и прелюбезна бе поканата на одринския владика, за да не приеме Пею свещеническия сан. В началото на 1879 година владиката Синесий го ръкоположи и му възложи да събира владишкото даждие в Лозенградския санджак. И тръгна двадесет и деветгодишният свещеник да разнася словото божие и да подхранва вярата за освобождение у изгубилите надежда българи.
Премного бяха страдали странджанци, та желанието им за ново освобождение им се струваше непостижимо. Постепенно заглъхваше, губеше предишните си сили организираната съпротива. Част от избягалите в България не се върнаха. Намалелите села бяха пълни с войскови поделения и полиция.
Чак през великденските пости на 1896 година у поп Пею дойдоха ненадейно многоочаквани гости - Гоце Делчев и Борис Сарафов. Побелели бяха старите родолюбци, но революционната тройка на Пирок се сформира отново - Киприлов, Вълчо Богданов Станимиров и Стойчо Купенов. На поп Пею Делчев заръча при събиране
24
на владишкото даждие из санджака да създава революционните ядки от учителя, свещеника и кмета. Обикаляше отец Киприлов за даджието на владиката и в две години приобщи към святото дело старейте на селата Курията, Едига, Карадере, Паспалово, Маглавит, Велика, Резово, Камилите, Цикнихор, Кладара, Пиргополу, Маджура, Блаца, Заберново, Граматиково, Българи, Калово, Стоилово, Бръшлян, Бяла вода, Чеглаик, Кулата, Кофчаз, Терзи дере, Канарите, Пейчова махала, Девлетли агач, Коджа тарла, Караамза, Ериклер, Кадиюво, Тас тепе, Коюво, Коюндере, Иниджия, Каваклия, Карахъдър, Енимахле, Колибите, Чонгара, Яна, Урумбеглия, Курудере, Каракоч, Раклица, Селиоглу, Татарларе, Вейсал. Последните три села не влизаха в Лозенградската кааза, но Киприлов ги посети по настояване на свещеника Ангел Стойков от село Татарларе.
В следващите години Киприлов бе потърсен от главния учител на Лозенград - Павел Генадиев, а след него от солунчанина Лазар Маджаров. Сприятелиха се с Маджаров, та главният учител и Стоян Козарев често гостуваха на пироженския свещеник...
- Тръгвайте! - заповяда водачът на конвоя. Киприлов се стресна. Унесен в мислите за миналото го бе налегнала дрямка и той скочи.
В първия момент не разбра къде се намира, но виковете на конвойните го върнаха към действителността. Взе във вързаните си ръце обувките и тръгна.
Денят си отиваше, когато излязоха от гората и пред тях се откри полето. Потънал бе в белотата на цъфнали овошки Лозенград. От лозята се прибираха уморени копачи. Спираха се и уплашено гледаха навързаните арестанти.
Отведоха ги направо в затвора и ги наблъскаха в мръсни задръстени с арестанти кауши...
Цели четири месеца прекара Киприлов в затвора без присъда. Разпитваха го, заплашваха го, но поради липса на свидетели, задържането му клонеше да мине в категорията „без особени основания”. Това положение позволи на Киприлов да търси помощ от познати управници в града. Жандармерийският бимбаши почти му бе издействувал освобождението, но за двамата следователи Еюп и фарията не бе в практиката да пускат жертвите си без откуп. Четиридесет златни лири бе оценено освобождението му. Затвореният свещеник нямаше пари. Семейството му се бе спасило в България, четири месеца той не бе припечелил грош. Пазарлъкът стигна до 12 златни лири. Полицаите сами отнесоха поп Пеювата записка до легалния революционер от Лозенград Хараламбо
25
Воденичаров. Отзова се на молбата му Хараламбо, но в нощта срещу шести август в Одринско пламна Преображенското въстание. Изпадна в паника лозенградската управа. На полицейските следователи не им бе до освобождението на пироженския папаз Петре.
Вестта за въстанието проникна и в затвора, та поп Пею направи благословията си на чадата божи зад решетките. „Боже, сухрани! Повярва народа в наивната ни вяра за силата на буната и свършека на робията! Запази децата, господи, и дай простор на желанията им!”
На 14 август, когато по цяла Странджа въстаналите ликуваха, в затвора доведоха пироженския младеж Янаки Николов. Сляпа случайност го бе вкарала в ръцете на джелатите. Не издържа момчето на жестоките мъчения и призна, че поп Пею е заклевал мъжете на Пирок. Попът ги е учил да продават от добитъка си и купуват пушки.
Имаха вече свидетел следователите и можеха да притиснат упорития поп до стената.
- Така, попе, пръв комита си бил, а ни казваш, че нищо не знаеш!
- Подобно обвинение не приемам! И сега твърдя че в нищо не съм замесен! - Киприлов все още не знаеше за заловения Янаки.
- Добре, не знаеш! Ами ако твой съселянин дойде и каже пред тебе обвинението! Какво ще отговориш?
- Да дойде! Един само да каже нещо, обесете ме сред чаршията за пример на мало и голямо! - той вярваше в съзаклятниците на своето село, защото не бе изпитал нечовешките мъчения на полицаите. Надяваше се, че и да заловят някого ще мълчи. Той подценяваше възможностите на турската полиция.
Видът на вкарания в стаята Янаки го стъписа. Боже, какво бяха направили от силното и хубаво момче. Лицето му бе изранено, разпокъсаната риза залепнала по тялото от кръв. Залиташе. Краката му губеха опора, но пак отрече да е виждал свещеника между хората които са го заклевали.
- Тебе кой те закле? Керата! Веднаж призна че е попа, а сега отричаш!
- Заклеха ме Маджаров и Лазов! - объркано отговори Янаки. Но Еюп ефенди бе излязъл от кожата си. С попадналото му в ръцете дърво се нахвърли върху беззащитния затворник.
- Казвай сега, защо обвини попа!
Момчето се сгърчи. Израненото му лице доби мъртвешки цвят. Ужасеният му поглед намери очите на свещеника и той му кимна. Разреши му да говори, освободи го от мълчанието, обвързало го с
26
дадената клетва. Затворената болка се отприщи във вик, изпълни стаята.
- Чакай, чакай! Спомням си! - сви се на кълбо. Изпотрошените ръце защитаваха главата. - И попът веднъж беше, когато нови комити полагаха клетва!
Киприлов се сви, облада го смут и непреодолимо безпокойство. В съзнанието му безредно се връщаха спомени. Объркваше ги сърцераздирателния вик „Чакай, чакай...”
От лятото на 1899 година лозенградският главен учител Маджаров бе в нелегалност. През пролеттта на следващата година заедно с помощниците си Лазо Лазов и Коста Тенишев, дойдоха в Пирок и заклеха първите дванадесет момчета. Отведе ги Киприлов в местността „Меймедица”, в параклиса на света Богородица „Темницата”. Бе още в зори. Горе върховете на планината се събуждаха, а в дълбокото усое бе още нощ. В много комитски заклятия бе участвувал поп Пею, но това утро остана в паметта му завинаги... Покръстваха двадесетгодишни юноши, а сякаш и той се бе върнал с тридесет години назад в живота си. В дисаги бе донесъл златошития филон от църквата, сребърната чаша за пречистяване и святото евангелие със сребърни закопчалки. Тук идваше само веднъж в годината в деня на Святата майка, сега наруши традицията. Параклисът бе изграден от камък и дебели дъбови талпи, без прозорци и обкована с желязо дъбова врата. На десетина крачки от черквичката бе отвора на пещера, от който се изливаше бистър поток. Запалиха пред почистената икона дебели свещи и блясъкът им затрептя върху грапавините на мраморните отломъци по зида. Божията майка ги гледаше смирено, момчетата тръпнеха пред небивалото тайнство. „Со страхом божи, верую и любов приступите...” - започна литургията поп Пею и пред учудените погледи на младежите той сам потръпна. Кратки бяха думите на войводата Маджаров, но поп Пею видя пламъка в очите на новите комити. Лазо Лазов редеше думите на клетвата и от хоровото повторение пламъците на свещите се люлееха. Поред целуваха кръста, евангелието и камата, а свещеникът ръсеше с босилковата китка по челата светена вода. Замаяни от тайнството, от тамяна, от босилека, от отблясъците по мраморните отломъци, от молитвите на свещеника, от словото на войводата и обвързалите ги думи на комитската клетва, момчетата излизаха от параклиса като новородени. Навлизаха в нов свят, който трябваше да се разтреби и подреди. Немладият свещеник слушаше ромона на потока и усещаше напирането на деня с чувството, че се е родил отново. Гледаше като замаян. Светът
27
му изглеждаше нов и необхватен. Слънцето на снопи нахлуваше през гъстите клони, бореше се с планинския хлад и букакът шумолеше. Росата се оцеждаше от позеленелите с мъх керемиди на параклиса. Това кръщение разтърси Киприлов. Почувства сигурност в бъдещото въстание, щом децата възприеха с такава жар святото начинание. Той сгъваше църковните дрехи и вещи, опаковаше ги в чистия месал, а едрите му сълзи капеха без да може да ги спре. Устните му шепнеха молитва: „Боже, закриляй децата! Нека надеждата ни не остане ялова!”
Само след няколко месеца, пак в присъствието на Маджаров в селската църква покръстиха мъжете от цялото село. Повторили опасните думи на клетвата и целунали светия кръст, пирожени развързваха скритите в широките си пояси кесии и със смирение даваха първите вноски за пушки. Надпреварваха се да отброят повече, щом поп Пею бе казал, че парите ще бъдат употребени за правото дело. Разбраха, че без оръжие са нефелни, че насилието на робството може да се премахне само със съпротива. Бързаха да продават от добитъка си и да се въоръжават. Дойдеше ли свободата, стадата пак ще се разплодят. Треската бе обща, тайната бе известна и на децата...
Но сега какво бяха направили душманите от това момче, боже! Как да не проговори, когато мъченията му са били непосилни! И Христос, божият син в тежкия час не издържал и викнал за помощ: „Господи, защо ме остави!” Янаки бе най-личното момче в селото, красиво като ангел с вродена доброта и юношеска свенливост... Превърнали го бяха в разкъсана дрипа... Как да не продума, боже, щом тогава не покръстване, а венчавка със смъртта сме му направили!
- Чу ли, попе! - извади го от минутния му унес полицаят и насочи дървото към Киприлов, - и ти си бил, а казваш, че нищо не знаеш!
- И тебе така да изтезават, ще кажеш това, което нито си чул нито си видял! - не му остана длъжен Киприлов.
Отведоха пребития свидетел. Киприлов смъкнаха в карцера и от тоя ден започнаха страшните му мъчения. Караха го да коленичи върху торба с костеливи орехи. Дърво поставяха между свитъците на краката му, двама стъпваха върху краищата на дървото, а третият със сила му извиваше тялото назад. Но упоритият „гяурски папаз” мълчеше. Една нощ, на помощ на мъчителите, дойде комисарят Мемед ефенди. Писнало бе навремето Малко Търново от свирепия черкезин. Сега го бяха повишили в касабата.
- Ще проговори! - успокои следователите Мемед ефенди. - Като му сипем стопен восък в устата, ще прогвори! Папаз ефенди
28
знае какво прави течният восък върху голо тяло. Той барем е правил свещи!
Но посреднощ трудно се намира восък в турски затвор. Изобретателният Мемед предложи да заменят восъка с олово. Наредиха на вардяните да стопят няколко куршуми в железен съд.
Усвоил бе занаята си проклетият полицай. Думите му се лееха като песен. Гладеше с длан добре гледаната си брада, а от очите му искреше жестокост.
Двамата хванаха затворника за раменете и го накараха да разтвори устата си. Третият сипа в устата на Киприлов разтопено олово. Капка от течният метал падна върху езика на мъченика, а остатъка се разля върху оголените му гърди. Непоносима бе болката, та все още в силите си петдесет и две годишният Киприлов успя да тръшне тримата си млади джелати. Двамата от полицаите отхвръкнаха към противоположните стени, третият с джезвето заби нос във вратата. Закрещя от ярост, необузданите му ръце биеха въздуха. Това продължи миг, но му се стори вечност. В стаята нахлуха две заптиета. Облян в кръв, Киприлов се намери в подземието. Сигурно дълго време е седял в несвяст. Когато се върна в съзнание, душата му бе празна като църква. Не можеше да слуша и говори. Полепналото на езика му олово не му позволяваше да приема вода и храна. Разранените му гърди и премазани крайници се бяха подули. Изнесоха го полумъртъв в затворническия двор. Дошлият лекар отряза залепналото на езика олово, проми раните му и ги превърза.
- Помогни ми да умра достойно, господи! - рече Киприлов и се унесе.
В края на септември с присъда 101 години строг тъмничен затвор го отведоха в Одринския затвор. Огромните кауши бяха наблъскани със заловени българи от целия вилает. Военният вилаетски съд преразглеждаше делата на доведените от санджаците. Изправиха и Киприлов наново пред съдиите. Лекарят от Лозенград му бе поръчал да носи със себе си и покаже пред съда отрязаното с олово парче от езика си. Отрече участието си в комитетските дела и присъдата му бе намалена на 15 години.
В кратко време спечели доверието на затворническите власти. Натовариха го да води списъците на българските политически затворници, да разпределя получените за тях от България помощи. От това време той успя да запази списък на 437 български революционери от Лозенградско, Малко Търновско, Василиковско, Суфлийско, Ортакьойско, минали през Одринския затвор през годините 1903 и 1904. Заедно със затворника Спас Добрев тайно
29
донасяха на белгийския консул за положението на българските политически затворници.
Не само условията в затвора измъчваха задържаните революционери. В огромните кауши бяха натъпкани по 100-120 души политически и криминални. Убийците и крадците турци и гърци имаха свои главатари. Въвели бяха собствено управление в каушите, притесняваха и малтретираха задържаните българи.
На великден, 1904 година бе дадена амнистия на българските политически затворници. Още в зори ги изведоха и строиха в двора. В парадна униформа директорът на затвора пристигна със свитата си:
- Виждате ли, как един баща обича всичките си деца! Ето, султанът ви помилва и амнистира! Пригответе се да бъдете свободни! Върнете се по селата, защото нивите ви чакат неорани!
Прав беше директорът на затвора. След погрома на въстанието селата на
Странджа и полето се обезлюдиха. Спасилите се от затворите и кланетата
избягаха в България. Вилаетът, който снабдяваше столицата на империята
със сирене, месо, вълна се превърна в пустош. Султанската власт се принуди
да моли избягалото население да се върне и да пусне затворниците. Нивите
трябваше да се орат, стадата да се разможават... Но за да са сигурни, че
освободените затворници няма да избягат, задължиха ги да положат клетва
за вярност пред падишаха И още едно условие поставиха пред българите преди
да излязат от крепостите на затвора - искаха им един надежден поръчител,
който да гарантира, че освободеният затворник ще остане в пределите на
империята. За Киприлов и приятеля му хаджи Атанас от село Дерекьово даде
писмена гаранция одринчанинът Сепечи Махмуд Хюнсуф бей. След два дена формалностите
бяха изпълнени и поп Пею прибра в джоба си очакваното удостоверение:
„Дава се настоящето на гореописания (с. Бургасчик, Лозенградско, българин, папаз Петре, баща Димитър, поръчител одринец Сепечи Махмуд, осъден 15 години) в удостоверение на това, че той като е бил съден и осъден като български въстанник и като попада под обща амнистия, закле се и всички чиновници и царски и властимеющи да не го безпокоят.1-й април 1904 година
печат
полковник Хулки, жандармерийски комендант
на Одринския вилает.”
30
Приятели го отведоха до Лозенград. С тяхна препоръка архиерейският наместник му осигури назначение за свещеник в Малко Търново, защото в обезлюденото след въстанието селище не бе останал нито един от предишните духовници.
Не бяха минали и десет дни след приемане на новата енория, когато по заповед на полицията бе извикан в каймаканството на Малко Търново. Искаха му удостоверение за освобождение от затвора и нови поръчители за легалност към империята. Обеща да намери поръчители поп Пею, но още в същата нощ в квартирата му дотърча един от градските заптии. Познаваха се отдавна. Него поп Пею бе издържал с пари и храна още преди въстанието. Не бе забравил доброто помюсюлманченият арнаутин.
- Папаз ефенди, децата ми са яли от хляба ти! Не мога да скрия от тебе това, което чух! - офицерите от малкотърновския гарнизон се наговорили да убият новоназначения гяурски папаз. Смятали го за моралния убиец на загиналия по време на въстанието в село Цикнихор турски офицер.
Рано сутринта наетата каруца отведе Киприлов в село Дерекьово. Приятелят му Михаил Донкин го повери на двама младежи, които го преведоха през границата в България.
Попадията и две от децата намери в село Росен. Събра и момчетата пръснали се по селата като ратаи. С цялото си семейство се установи в село вресово, Айтоска околия. След години получи Черноградската енория, където дослужи до осемдесетгодишната си възраст.
Последно сбогом с Тракия Киприлов направи през Балканската война. С армията бе заминал най-големият му син Никола, а той на кон, след войската стигна чак до Чаталджа. Обиколи родния край. Видя земята и хората, дочакали за трети път несигурно освобождение, което в скоро време се превърна в страшна погибел. Мина през горите, спираше на всеки извор, палеше свещ на всеки параклис. От височината зад откритото към юг поле зърна за последен път Морето, Бялото море... Защо, защо, господи даде толкова висока цена на това ново избавление! Трябваше ли надеждата на тоя изтерзан народ да се смачка с такава жестокост! Изтръгнаха народа от корен! Навеки прекъснаха връзката му със земята приела костите на безчислените му предци, попила кръвта на толкова чеда несварили с време да я напуснат! Вече над гробовете поникваше най-силната забрава, защото в тая земя не остана нито един българин...
Първата световна война му донесе нова покруса. Изпрати на фронта и тримата си сина да се бият в съюз с Турция против
31
освободителите на България. Знаеше, бе сигурен в краха на тази война, защото подобен грях бог нямаше да прости. И него не отмина жестоката касапница. От средния му син Тодор, офицер на Македонския фронт остана само грозното известие за гибелта му. Попариха се всичките му надежди за освобождение на Тракия: „Няма да съм жив, няма да видя никога освобождението на Тракия! Деца, никога не забравяйте Тракия!”
Отиде си от света с отворени очи, защото копнежът му по Странджа и равнината не бе само болезнен спомен, а постоянно кървяща рана.