3. ДАСКАЛЪТ
    (Стоян Петров Топузов – род. през 1873 г. в гр. Малко Търново, починал през 1914 г. в София, учител, революционер, участъков войвода)

В пролетна премяна блестеше старинният тракийски град. Окичените с цветя и зелени орехови клонки домове, звънът на камбаните, ранната шетня около гергьовските агнета, обречени на светеца покровител на плодородието, усилваха празничната възбуда. Бе Гергьовден, 1900 година...

И в тая празничност започна нещо странно. От Лозенградския затвор излезе необикновена процесия. Водеше я на кон млад офицер от полицията. Между двете тройки конни заптии вървяха оковани във вериги с окачени на вратовете присъди трима затворници. Окъсаните им дрехи не можеха да скрият мъжествените им осанки. Това бяха Стоян Петров Топузов, който се открояваше с високия си ръст, с рано побелялия си рус перчем и усмихнат син поглед и двамата напети и силни мъже - Тодор Вълканов и Найден Шопът. Звънът на веригите се понесе глух и зловещ. Прангите съединяваха ръцете им, увиваха поясната част, минаваха през раменете им. И лъчите на пролетното слънце се чупеха в излъсканите вериги. Зад ездачите вървяха градските чалгаджии, надули зурни и задумкали даули. Няколко дрипави безделници и рояк мърляви циганчета тичаха, дюдюкаха след тях.

„Бързото” турско съдопроизводство „успя” след три години предварителен затвор да издаде присъди на комитите. И каймаканинът на Лозенград прецени, че денят е най-подходящ за изпълнение на вековната традиция. Нареди осъдените да се прекарат през града „на показ”. Вдигналата наново глава рая трябваше да види, че властта не се церемони с бунтовните хаирсъзи... Но вместо страх от процесията, тоя ден се случи нещо необикновено. Сипнаха се пременени и възбудени по калдъръмената чаршия лозенградчани. Образува се шпалир. Жените хвърляха цветя, мъжете прескачаха разстоянието до затворниците и им подаваха пакети тютюн, бохчички с храна, свитъци с пари. Властта им помогна да видят с очите си участниците от втората агитационна чета влязла през пролетта на 1897 г. в Странджа.

33

Някой бе подготвил българите... Не бе глупав младият офицер и бързо прецени обратния ефект на церемонията. Спря първия изпречил му се на пътя файтон. Заповяда на затворниците да се качат, а файтонджията да кара бързо към затвора. Хукнаха след него в тръст конниците. Свирнята на чалгаджиите секна и правоверните затърсиха пролуки всред навалицата.

Усетили лекота след вдигане на прангите във файтона, тримата затворници си отдъхнаха. Вместо предвидения от каймаканина срам, по лицата им грейна радостна възбуда. Пролетният зефир, майското слънце и надминалият всякакви очаквания прием на българите върна по изпитите им лица младежка руменина и радост.

Лозенградчани видяха комитите, а затворниците порасналия дух на поробените. Тоя ден помогна на революционната организация в града да укрепи вярата в подетата борба.

За тоя празник не бе по-малък и приносът на Стоян Петров. Всеки минал през тези три години през затвора българин или грък и запознал се с „Даскала”, излизаше след излежаване на присъдата си „комитин”. Прогледналите за свобода тракийци произнасяха името на Стоян с признателност. В затвора той ги учеше на грамотност и засаждаше кълновете за бъдещото освобождение.

В тоя ден Стоян видя странджанци, каквито си си бе изградил в съзнанието от ранно детство. Избягали след Берлинските решения от Малко Търново и заселили се във Варна, родителите му вдъхваха голямата любов към Странджа и останалите в робство братя. Видя хората и родния край, познати само от разказите и въображението му, към които от малък го теглеше непреодолима сила. Разбра, че онова безумно начало през пролетта на 1897 година не е било напразно.

Юношеството му бе протекло неспокойно. Училището във Варна, гимназията в Сливен бяха време за набиране на знания и опознаване на света. Едва четиринадесетгодишни с приятеля си Антон Страшимиров прекосиха Североизточна България. „Спирахме вън от поселищата, по нивите (пари имахме само за сух хляб.)” - пише в спомените си Антон Страшимиров. По време на едногодишното си учителствуване в село Русокастро (учебната 1895/96 г.) Стоян Петров с другарите си учители Йордан Тончев, Иван Стамболиев и Михаил Катранджиев създават социалистически революционен кръжок. А във Варна и Бургас вече съществува дружество „Странджа” със свой печатен орган - вестник „Странджа”, с цел освобождение на Одринско от османско иго. Стоян Петров поддържаше връзки с ръководството на дружест-

34

вото в Бургас, но в Русокастро се чубствуваше откъснат. За сформираната Първа агитационна чета, тръгнала за Странджа през 1895 година (в състаб: капитан Стойчо Гаруфалов, капитан Луков, капитан Бозуков и поручик Пожарлиев), научи късно. Напусна училището и хукна да я догони, но четниците бяха преминали вече границата. Почувствува се угнетен, обиден от пропуснатия случай, че не е успял да замине с четата. От малък мечтаеше да стане учител, а сега разбра, че желанието му да участвува в освобождението на Източна Тракия е по-силно от детската му мечта. Реши да бъде по-близо до организаторите, които ще изпращат чети в Странджа. Напусна учителстването и с парична помощ на брат си Градю есента на 1896 година отбори книжарница в Бургас. За дюкяна си нае помощник, защото побече го интересуваше зараждащото се освободително движение на Одринско.

На 19 февруари 1897 година бе свикан Първият учредителен конгрес на дружество „Странджа” в Бургас. Организатори на тайно поканените конгресисти бяха Петър Драгулев, капитан Петко войвода, Манол Ковачев, Петър Стамов. Тайната революционна група бе създадена и решението да се изпрати през идващата пролет агитационна чета в Одринско бе взето. Сега Стоян бе решил да не пропуска създадената възможност за участие в четата. Търговията в книжарницата бе предоставил на помощника си. Цялото му внимание бе насочено изключително в подготовката на четата. Решението на дружеството бе да се наберат най-малко 40 четници. Вместо предвидените, в деня на заминаването, четата наброяваше само четиринадесет души: войвода - Минчо Томов, секретар - Стоян Петров Топузов и четници: Киро Калудов от село Маджура, Тодор Вълканов от село Курията, Петър Димитров, брат му Страти Димитров и Апостол Льондов от Лозенград, Найден Шопът от Софийско, Вангел Шуптов от Македония, Стефан Янакиев, Иван Изкюплията и Атанас Иванов от Старозагорско, македончетата Марко и Панайот.

В гората на село Аланкайряк (Ясна поляна) четата получи от началника на дружествения склад Иван Калканджиев три манлихери, три бердани, пет кримки и пет бомби „одринки”. Войводата и двама от четниците бяха дошли със собствено оръжие. Зле бяха и с екипировката, защото средствата на младата организация бяха малко, в сравнение с настойчивото им желание да смажат господството на Турската империя в Тракия. Четиринадесетте комити се бяха облекли кой с каквото бе успял - турски селски дрехи, българска войнишка униформа, полуградско облекло с фесове и калпаци. Стоян Петров тръгна с единствения си костюм, с

35

бархетна риза на карета и червена връзка. Общото в облеклото бяха закупените от дружеството черни забрадки за маскировка, „вадени” цървули, навуща и сукари. Лошото им оборудване не пречеше на младежката им припряност по-скоро да тръгнат за Турция. Петдневният престой в околността на Ясна поляна бе време за окончателна подготовка и проверка. От тия трескави дни пред похода са запазени два документа с подписа на Стоян Петров: разписка за получени пари на четата и писмо изпратено до Георги Минков в Бургас.
 

Разписка

Получих от г-н Георги Стоянов, касиер на дружество „ Странджа” в Бургас (100) сто лева, които ще предам на четата, заминаваща за Турция.

Получател Ст. Петров

гр. Бургас, 18 април 1897 г.
 

Аланкайряк
20 IV 1897 година

Бай Георги,

Притворена тук, изпращам една разписка за 100 лева, която сума ще дадеш на приносителя на настоящето.

По същия изпрати (10) риби-карагьози и едно стъкло афеинови капки с мента, че онова се строши.

В кафенето на воденичаровото здание ще потърсиш лицето - Петър - висок човек, който ще ти даде 50-60 манлихерови патрони, които ще дадеш на същия да ги донесе.

От М/ихаил/Джелебов ще получиш 5 кочана разписки, изпратени му от Варна, които също ще предадеш на приносителя на настоящето. Изпрати един лист попивателна книга и здраве

С поздрав: твой Ст. Петров

ПП - Какво стана с митинга в града ви и каква резолюция се взе? Кои бяха ораторите?

Същий

(от страни) Пратете ми три кочана от моите. Разписка нямаше в писмото, пари пратени. (Георги) Стоянов.

Тия пет трескави дни им се сториха цяла вечност. Все нещо не достигаше и не бе така, както си го представяха. В мъгливата и влажна нощ на 25 април 1897 година прекосиха турската граница. Първата им спирка бе в землището на село визица. Срещнатият в гората овчар ги снабди с доилка прясно сирене, закла и изпече едно от ранните агнета. Стоян се разплати от средствата на четата

36

и повярва, че българите от Странджа ги очакват, за да тръгнат с тях на бой с тиранина. Докато преспят в плевника до кошарата, стопанинът отиде в селото и донесе няколко големи прясно-изпечени в подница хлябове, но им донесе и неприятната вест, че дирите им, оставени в росните ниви предния ден са открити от селският коруджия мохамеданин. Опитът им да хванат коруджията бе безуспешен и четата се отправи към село Стоилово. Войводата с единадесет от четниците остана в гората, а Стоян и Киро Калудов влязоха в селото да установят връзка с населението. Оше не седнали в селската механа, пристигнаха двама конни заптии, а пред тях вървеше вързан овчарят от визица. При вида на жандармите Киро се измъкна от кръчмата и изчезна. За Стоян бягството бе срам. Не допускаше, че човекът, дал им подслон в кошарата си и ги снабдил с храна, ще го предаде. Обратът на предположенията му бе бърз. Вързаният овчар почти се зарадва и каза на заптиите, че това е момъкът, на когото предния ден е продал храна. Събраните в дюкяна селяни вместо да помогнат в спасението на дошлия да ги освобождава от робство, помогнаха на заптиите да го уловят и завържат. Пред конниците арестуваните станаха двама. Киро успя да стигне при дружината и моли другарите си да спасят пленения Топузов. Момчетата бяха готови да се притекат на помощ на Стоян, но войводата бе непреклонен. Готов бе да жертвува секретаря на четата, но да изпълни предварително начертаната задача. Не бяха убедени в доводите му четниците, но се подчиниха, защото преди да тръгнат бяха положили клетва за вярност към народа и подчинение на войводата.

Безуспешната съпротива в Стоилово подсказа на Стоян да промени тактиката пред следствените власти в Малко Търново. Но и тук не му провървя. Не му повярваха, че е дошъл да види родния си град, въпреки цивилното му облекло и редовния паспорт. Бързата телеграма, изпратена от Бургас от родственика му Иван Дяков, която представяше Стоян като мирен търговец и който трябва да се върне, „защото помощникът му в книжарницата го е напуснал” не изпълни предназначението си. Свидетелството на овчаря от визица и съпротивата в Стоилово бяха достатъчни за малкотърновската полиция, за да го препратят в Лозенградския затвор. Само след около месец тук доведоха още двама от другарите му.

*  *  *

От Стоиловското землище четата мина край Малко Търново и се отправи към крайморските села Пиргополу и Маджура. Обсадиха Маджура, а Вангел Шуптов и Иван Искюплията влязоха

37

В селото и доведоха при четата кмета и свещеника. Уплахата на маджурските старей мина щом разбраха с какви хора имат работа и наредиха на селяните да донесат храна за бунтовниците. Но коруджията-турчин усети присъствието на комитите и успя да отиде до Пиргополу и уведоми полицията. Докато четниците се нахранят и си починат в единия край на селото, от другия влязоха въоръжените заптии. Кратка бе престрелката, защото полицията не знаеше силата на хайдутите, та момчетата се оттеглиха в горите невредими. Водеше ги Христо Налбантина от село Цикнихор. Край село Блаца един овчар ги снабди с храна, но бе опасно да приспиват в къшлата му. Студена и дъждовна бе нощта, та изострените им сетива се помамиха по блещукащ в далечината огън. Прекосиха няколко набъбнали дерета докато стигнат до височината „Свети Стефан”. Гостоприемен се оказа самотният въглищар и момчетата прекараха студената нощ край пламтящите „манги”. С идването на зората се скриха в шумака, защото пеша и конна жандармерия бе плъзнала из планината да ги дири. Преследвачите минаха и край въглищарницата, удариха няколко сопи на въглищаря, за да не забравя да докладва на полицията, ако край колибата му минат разбойници. Скрити в гъстака, четниците чакаха да се изтегли потерята, за да се простят с добрия въглищар и се отправят към височините на планината. Край Корфу колиба се натъкнаха на нова потеря. В престрелката полицията загуби двама пеши и един конен заптии. Оставеният на пост четник Атанас изгуби следите на основното ядро и се върна в България, а другите се отправиха към селата Курудере, Велика и Скопо. В землището на Скопо взеха от стадото на един грък девет ярета срещу разписка. Предали овчарите разписката на стопанина, но той им наредил да мълчат и ако втори път се появят комитите да им дават каквото имат без разписка.

От Скопо между турските мухараджидски села Дуз орман и Клисе баир стигнаха до една воденица, откъдето си купиха брашно. Хванаха познатия на Киро Калудов клисебаирски ходжа. Получи си платата ходжата, но честно, без да обажда на властта, им донесе поръчания тютюн. Дъждовете, придошлите реки и дерета, непрестанните потери ги измъчваха, но най-тежко за младите им изтощени тела бе гладът. Край село Едига братята Страти и Петър Димитрови се отбиха при вуйчо си за храна Не искаше вуйчо им Вангел Радийов да вземе пари за провизиите, но четниците имаха заповед да заплащат полученото. Мъгливо и дъждовно беше времето, а потерята минала край мястото, където другарите им ги очакваха. Загубили следите на четата, двамата братя успяха да се

38

доберат до Лозенград, да се видят с майка си и се завърнат в България.

Гладните четници разбраха, че Страти и Петър няма да ги намерят и се насочиха към село Курията - селото на Тодор Вълканов. Тодор и Найден Шопът се промъкнаха в селото. Приела ги Тодоровата сестра. Зарадва се на брат си. Приготви им трапеза като за очаквани гости и напълни голяма торба с хлябове и ядене за дружината. Но докато двамината гости си почиваха, страхът смрази бедната жена. Прескочи до съседката да търси утешение. Съседката щом я изпрати, сподели страшната тайна с друга комшийка. И когато Тодор и Найден излязоха натоварени от къщата, пред прага ги очакваха селските заптии. Намериха се в лозенградския затвор със Стоян Петров.

Дълго чакала гладната дружина арестуваните си другари. Студената негостолюбива планина, постоянните потери и неутолимият глад ги накарали да поемат обратния път към България. Но там ги очаквали арести и унижения.

*  *  *

Петгодишният престой на Стоян Петров в лозенградския затвор беше време за размисъл и узряване на идеята, че Освобождението на Одринско и Македония ще дойде не с единични чети, а с всеобща въоръжена борба. Докато той беше в затвора, революционната организация в Лозенградския санджак укрепна и той бе в постоянни връзки с легалните дейци от Лозенград и Малко Търново. Успя да спечели доверието на затворническата управа и да получи достъп до килиите на българи и гърци. Учеше ги на грамотност, а след това пристъпваше към привличането им в освободителното дело. От тоя период сред миналите през затвора българи и гърци му остана прозвището „Даскала”. Учеше ги, че неграмотността е непрогледна нощ, а когато усвояваха светлината на буквите им сочеше пътя за събаряне на робството. И приятелите му от затвора бяха бъдещите му помощници в страшното и велико дело.

Освободиха го през пролетта на 1902 година. Прогониха го от Източна Тракия и той се върна в Бургас да възстановява разклатеното си здраве. От петгодишния затвор беше блед и подпухнал. На 29 години косите му бяха побелели и оредели, но не му беше съдено да се лекува и почива. Революционното време го вмъкна бърже в центъра на агитационната дейност. Бургаската организация го избра и изпрати делегат на Македоно-Одринския конгрес, проведен в „Дълбок зимник” - София на 4 и 5 август

39

1902 година. В новоизбрания комитет влизаха: председател Христо Станишев, подпредседател Тома Карайовов, касиер Йордан Асенов и съветници Пею Яворов и Стоян Петров Топузов. От публикувания във вестник „Право” на 13 август 1902 г. „Позив към членовете на Македоно-Одринската организация в България” съдим за позициите към освободителното движение на авторите му Яворов и Топузов.

„...И нам предстои тежка работа да унищожим едно опропастително за делото зло, да умиротворим организацията в България, да подкрепим борещите се братя в Турция.

Нам предстои да приберем тукашната организация в нейните законни граници, да предотвратим всякаква възможност за нови посегателства от когото и да било върху правата на организираните за самостоятелна борба роби и да дадем възможност на Македоно-Одринските революционери да заговорят сами пред света и високо да заявят своето наложително желание: автономия на Македония и Одринско ...Народност, вяра, култура - това са три жици пряко Рила и Родопите от памет и века, жици между Балкана, Странджа и Пирин.

А мир или безпокойство, цялост или разпокъсване, победа или гибел- това са три облака на разделението от Рила и Родопи небе, три черни облака, отразени в бистрите води на Дунава и Беломорието...”

До заминаването в Одринско, началото на 1903 година, Топузов организираше емигрантите от Източна Тракия в Бургас за включването им в агитационните чети. Насочваше вниманието си към младежи, минали през казармено обучение. Успява да убеди шестима унтерофицери от 24-ти Черноморски пехотен полк: Петър Ангелов, Цено Куртев, Пеню Шиваров, Димитър Халачев, Димитър Дичев и Атанас Вълканов, които след срещата си с Михаил Герджиков в хотел „Москва” напускат казармата. Стават основно ядро в четата за акцията при гара Синеклий. С изключение на Атанас Вълканов, всички те са били участъкови войводи по време на въстанието.

След несполучливия атентат на гара Синеклий, Стоян Петров бе назначен за подвойвода на Бунархисарския революционен район. Тука, до обявяване на въстанието, той проявяваше таланта си на организатор и агитатор. В местните смъртни дружини привлякоха почти всички българи. Гърчеещите се патриаршисти търсели революционните дейци с молба да бъдат включени в освободителното движение. Това беше време на трескава подготовка за снабдяване с оръжие и обучение на бъдещите въстанници. С

40

помощника си Стоян Тенишев прекосиха гранцата, за да доставят на района необходимите пушки.

Преди и по време на въстанието Стоян Петров остави у съратници и познати незаличими спомени на умен, разсъдлив, много човечен, готов да даде залъка за ближния си, човек. В трудни моменти той рискуваше собствения си живот, за да запази другарите си.

В спомените си Григор Иванов Дяков съпоставя Стоян Петров с едрия и експанзивен Георги Кондолов: „Друг човек бе Стоян Петров. Тънък и висок, бял и русокос, синьок, неприказлив, замислен и разсъдлив, с благороден поглед и безстрашен, винаги готов да даде последната си пара на ближния, живота си за народа. Така много приличаше на чичо си Маври (Черньо) Стоянов, машинист в турско време по линията Варна-Русе, избягъл 6 Румъния, тъй като бил заподозрян за революционна дейност. Той станал опълченец и участвувал в боевете при „Шипка”

Анастас Сп. Разбойников: „Скромен, разумен, разсъдлив във всичките си деяния - едри и дребни - малко разговорчив и по-интелигентен, с побеляла коса, макар и млад, той спечелваше обичта на всички, с които се срещнеше.”

Димитър Янев: „Паднах се в четата на Стоян Петров. Всички се радваха, че не ни е войвода Българията. Петров беше благороден, добър и винаги предпочиташе преди всичко да изложи себе си на риск, а сетне другарите.”

Стоян Комитина: „Екзарсистът Яни Кехая имаше сватове гъркомани. Покани ги в къщата си на среща. Бяха кметът Паско Арнаудов и Михаил Анегностов, който познаваше Стоян Петров от Лозенградския затвор. Това обстоятелство много улесни задачата ни. Повечето гъркомани бяха покръстени в къщата на Стоян Арнаудов. Те се викаха сами.”

Устремен и непоколебим Стоян Петров тръгна с почти неподготвена чета за поробена Странджа, за да попадне за цели пет години в затвора. Кратко време беше на свобода и наново пое мъчителен поход към гара Синеклий, за да организира въстанието в Бунархисарския участък. Той беше войвода на чета от сто души, а сам поведе доброволците бомбаджии. Когато получи вестта за отстъпление, първата му задача е да спасява населението: „Какво ще се прави с хората?”

В конгреса на „Петрова нива”, Стоян Петров бе определен за войвода на Бунархисарския (велишкия) участък с подвойвода Димитър Тенишев и секретар Анастас Разбойников. В сформираната му чета от разпределените на конгреса четници влезли:

41

Ташо Димитров, Димитър Желязков, Димо Георгиев и Стамат Николов от с. Колибите, Христо Проданов-Казака, Георги Иванов Боруджиев, Костадин Димитров Кехайов, Иван Марийов, Янко хаджи Панайотов и Никола Панайотов от Бунархисар, Димитър Гагов, Георги Калоянов и Найден Димитров от Урумбеглия, Никола Атанасов Касъров, Димитър Делидинков, Талъо Стоянов Гавазов, Петко Георгиев Арабаджиев и Димитър Янев от Яна, дядо Вълчо от Курудере - куриер на четата, Васил Попов от Велика, Михаил вълков от Чирпан, Атанас Казака - тръбач на четата от село Янадъ-дере, Бургаско и Христо Старшията.

В тоя състав четата тръгна от „Петрова нива” за участъка и с малки изменения дочака обявата на въстанието.

На 26 юли (с.с.) войводата получи писмо от Боевото тяло, което уведомява, че при обявяване на въстанието четата трябва да нападне казармите в село Инджекьой. Още същата нощ разузнавачите му докладваха за разположението на войсковата част в селото. Четата се придвижи до село Урумбеглия и наново се върна в бивака си край село Велика. В подкрепа на четата бе дошъл и членът на Боевото революционно тяло - капитан Стамат Икономов, придружен от революционния организатор Никола Тънков от Малко Търново. Тримата ръководители останаха в четата до операцията в Инджекьой. Стоян Петров и подвойводата му Тенишев предложиха да се нападне войсковата част на село Курудере. Икономов не се съгласи. Отхвърли предложението като се придържа строго към решенията на ГРБТ.

До трети август четата нарастна с присъединилите се смъртни дужини на селата Велика, Маглаикъово, Курудере, Урумбеглия, Колибите. След няколкодневно обучение на смъртниците, нарастналата чета потегли за връх Махияда, където прекара дните 4 и 5 август. На 5 август войводата съобщи на комитите, че в нощта срещу 6 август ще бъде обявено въстанието. Радостното оживление се усилваше с настъпването на нощта. Заедно със смъртниците, от селата, четата достигна сто човека. Разделени бяха на два взвода. Нападението на казармата беше подготвено по разработен от капитан Стамат Икономов план. Единият от взводовете ще извърши нападението и ще се сражава, а другият ще му служи за резерв. във взвода за нападение бе : сформирано отделение бомбаджии от доброволци. Начело на доброволците бе войводата Стоян Петров, следван от четниците Димо Георгиев и Георги Иванов Бораджиев.

В 23 часа четата напусна върха и потегли по склоновете на  планината към Инджекьово. Пламнаха сигналните огньове по цяла

42

Източна Тракия. До първенеца на планината долетяха далечните екове на радостни камбани. Възторгът на въстанниците се усили от блесналите прожектори на провеждащата учение в Черно море руска ескадра.

Точно в 24 часа, съгласно заповедта на Боевото тяло, казармата бе нападната. Приличното на градче село бе населено с българи патриаршисти и гърци. Военните бяха в центъра на селото в кафене, приспособено за казарма. Все още будните хора забелязаха влизането на въоръжени хора и бързо загасиха осветлението. Потъна селото в мрак. Светеше само фенерът пред казармата. Бомбаджиите се приближиха близо до сградата. Георги Иванов хвърли бомба върху часовоя, Стоян Петров и Димо Георгиев - по една бомба в казармата. Нощта беше разтърсена от гръмове. фенерът пред казармата угасна. Часовоят беше убит. Събудените войници изпаднаха в суматоха. Но взел положението в ръце офицерът организира войниците и започна стрелба.

Бомбите и турските гърмежи събудиха селото. Настъпи паника сред населението. Тревогата на селяните увлече бойците от първия взвод и те без команда започнаха стрелба по казармата. Падна, тежко ранен, турският офицер. Вторият взвод служещ за прикритие също се увлече в стрелбата без команда. Но тая стрелба застраши живота на бойците от първия взвод. Икономов беше принуден да прекрати престрелката и заповяда на въстанниците да се оттеглят. Разбрали че нападателите им се оттеглят, турските войници усилиха стрелбата. Убит бе Панайот Саракчиев от Бунархисар и ранен четникът Никола Тънков от Малко Търново.

Отстъпиха към село Велика, където срещнаха отделението на Георги Калоянов, отишло да изсече телеграфните стълбове. Не се осъществи предложението на Стоян Петров да нападнат заедно с другите чети гарнизона на Малко Търново. След няколко дена почивка във Велика четата се раздели на две: първата част, водена от Стоян Петров тръгна на обиколка в полските села Курудере и Урумбеглия, а другата със заместник-войводата Димитър Тенишев обикаляше планинските села.

Гърците от Малък Самоков проводиха писмо до войводата да посети и тяхното градче. Но заедно с поканата до комитите, изпратиха и съобщение до турската войска струпана в село Сегрен. Уведомиха командването, че в града им ще дойде въстанническа чета. Допитал се до Боевото ръководно тяло, Стоян Петров получи разрешение да посети Малък Самоков, но да не взема никакви пари от гърците в подкрепа на въстанието. Срещата със

43

старейшините на градчето стана при параклиса „Свети Гьорги”. Патриаршистките старей помолиха да им се уреди среща с водача на въстанието Михаил Герджиков. Ако се съдеше от думите на първенците, населението горяло от желание да се срещне с войводите и присъедини към въстанието. Разбра двойната им игра Стоян Петров, уведоми ГБРТ и не предприе второ посещение в Малък Самоков.

До 24 август четата прекара в обиколки из участъка. Войската не предприемаше още нищо. Разузнаваше и изчакваше, та въстаналите българи се радваха на краткотрайната си свобода. В края на деня въстанническият дозор докладва за пристигнали войски в Малък Самоков. На следващия ден започна обстрел с оръдия на село Велика. Оръдията възвестиха, че вдигналите се роби няма да достигнат брега на жажданото освобождение.

За да изпълни решението на ГРБТ, Стоян Петров организира селяните да прибират покъщнината си и се укриват в определените пунктове в гората, а добитъка да отвеждат към българската граница. На 25 август войската влезе в село Велика, ограби го и запали половината от къщите. Вечерта наново се прибра в Малък Самоков, като остави в пламъци опразненото село. На 26 сутринта окопитилата се в Малко Търново войска излезе и се насочи към въстаналите села. Дозорите от Бунархисарската чета докладваха, че до Маглаикьово има разположени палатки на турска войска. Странджанската република бе нападната едновременно от три посоки: от към морето през Василико, от към Сегрен и от към Лозенград. По нареждане на Стоян Петров селяните от участъка му се събраха в гората край Мегалово, където предварително бяха направили складове за храна. Там се струпаха бежанците от Пенека, Маглаикьово, Цикнихор, Паспалово. Тресеше се планината от топовни гърмежи, а от височините се виждаха пламъците на запалените села. Плъзнала, войската подложи всичко на грабежи и огън. Разтревожен от създаденото положение, Петров изпрати писмо до ГРБТ: „Днес пристигна тук Калканджиев и разправя, че село Пенека било нападнато на 24 т.г. от редовен аскер, около 700 души, стотина кавалеристи и башибузук. Какво е станало с хората - не знам... Щом редовната войска е посегнала и разорила Пенека, непременно турците ще сторят същото и с другите села, а на първо място Урумбеглия и Курудере, за това - какво да се прави с хората?”

На 29 август Петров получи писмо от капитан Стамат Икономов, с което съобщава на четите да се оттеглят в България, като основната им задача е да спасят населението. Поразени от

44

тежкото съобщение, четниците се заеха да подготвят населението за отстъпление. По-рано ги учеха как да се освобождават, сега трябваше да ги убеждават, че оставането в родните места е равносилно на гибел. На 30 август Петров поведе над 2000 бежанци към границата. Четниците осигуряваха охраната на наплашените хора. Вечерта ги настигна част от осиротялата чета на Георги Кондолов, водена от Паскал Иванов. Всички заедно пътуваха цяла нощ и осъмнаха на около 10 километра от границата. През деня пътуването бе рисковано. Границата бе вече заета от турска войска. Нощта им помогна да минат незабелязано и без съпротива на българска територия. Минаха край поста в местността Мусакьово и се отправиха към село Ясна поляна...

След въстанието Стоян Петров се установи в Бургас. Твърде оскъдни са сведенията за живота му до Балканската война. Дъщеря му Свобода Янколова с несигурност казва, че е бил собственик на хотел. Но и през тоя период той не се откъснал от живота на тракийците. Грижите и бедите на изгнаниците са били и негова грижа. За тревогите му към участниците във въстанието съдим от едно оцеляло до Лазар Маджаров писмо:
 

Бургас
9/IV 1907 г.

Лазаре,

Писмото ти от 7 того притежавам. Димо продължава да си е в затвора още, а ний отвън продължаваме да търсим гаранция да го освободим. Мнозина обещават, но под разни предлози не стават гаранти, та ще видим как ще стане. За домашните му се грижи сега Димо Петров, който от няколко дни насам е тук, но тези дни той ще отиде в Търново, та след неговото заминаване, не знам кой ще има грижата за тях.

Училището в с. (Карабунар) още не е обявено на търг, но тези дни ще се обявява, което мисля да взема аз, та след това ще ти пиша за Янко.

Здравей, твой Ст. Петров.

На конгреса на Одринските революционери, проведен през февруари 1904 година, Стоян Петров присъствуваше с доклад за дейността на четата от Бунархисарския революционен участък по време на въстанието. От непубликуваните спомени на Димитър Ташев съдим, че Стоян Петров бе отказал да бъде включен в новоизбраното ръководство на революционната организация в Одринско. Миналият погром смазва, смила народа подобно на мелница.

45

Хората минали през него изглеждаха белязани като от преса. Не е бил ранен само отделния човек, а ощетена цялата нация. Трудно му е било на Стоян Петров да проумее разпадането на тоя народ. В затвора той учеше затворените за правда роби да четат и пишат. Казваше им, че неграмотните не се отличават от диваците и те се залавяха за буквите. След това ги въвлече във въстанието. Уверяваше ги, че робите с нищо не се отличават от скотовете и те, повярвали в думите му, с тромавите си стъпки бързаха да догонят човечеството. Погромът на това въстание затри завинаги вярата им в справедливостта. А вярата на народа, бе негова собствена вяра. Трудно можеше да възприеме идеята за едно ново въстание. Очакваше други обстоятелства, при които ще се осъществи стремежът му за освобождение на Одринско. И при първия повик за обявяване на Балканската война през 1912 година, той се записа в сформирания под командата на Михаил Герджиков доброволчески отряд - Лозенградска партизнска дружина. Отрядът се състоеше от две роти. Едната под командата на поручик Димо Аянов от село Дерекьово, Лозен-градско, втората под командването на Стоян Петров. Неговата рота тръгна по стария хайдушки път- Ясна поляна, Василико, Ахтопол, Малък Самоков.

За дейността на войсковата част, водена от Стоян Петров срещаме в непубликуваните спомени на Димитър Маджаров: „Отрядът на Ст. Петров се състоеше от 4 взвода. Начело на всеки взвод имаше по един /под/офицер от българската войска, а всички бяха бивши преображенци и други дейци от Македонската епопея.

Навлязъл в Турция на 5 октомври 1912 година, нашият отряд влезе направо в село Граматиково. Турските гранични постове бяха пусти, изоставени от войниците... След превземането на Василико отрядът се раздели на две части. Едната от тях начело със Стоян Петров замина за Кости-Бродилово, а другата за Ахтопол... Четниците се срещат наново при село Маджура заедно с водените от Стоян Петров II и III взвод... Така целият отряд се съедини пак в едно. Накладохме големи огньове, за пръв път бивак пред неприятеля.

На 12 януари 1913 година се разформировахме в село Инджекьой. Стоян Петров прие оръжието. Той ни даде удостоверителни билети (удостоверения) подписани от Михаил Герджиков.”

В писмо до М. Герджиков от 20 X 1912 година писано в село Урумбеглия, Стоян Петров съобщава за състоянието и разположението на турската войска по донесения на нарочно изпратени куриери. Писмото завършва:

46

„...вчера турците запалиха село Сегрен, а снощи нашите запалиха турските села Парялий и Тозаклий. Войната от четири дена се води към Сътъкьой, Чонгара и височината Акътепе. Снощи цялата нощ имаше престрелка близо до виза, тази заран имаше топовни гърмежи, от които се предположи, че турците са прогонени от горните местности и то едва след 4 дни.

Здравей и поздрави всички. Ст. Петров.”

За участие в Балканската война Стоян Петров беше награден с боево отличие, офицерски орден за храброст. Разформироването на отряда след първия етап на войната бе внесло разочарование у доброволците. Получените известия за връчване на медалите след примирието в Одрин бяха приети с известна печал: „Ние не се бихме за медали!”

Оскъдни са, почти липсват сведения за личния живот на Ст. Петров. През 1913 година е родена първата му дъщеря, Свобода Стоянова Янколова от Бургас. В деня на смъртта му - 27 май 1914 година все още не е била родена втората му вече починала дъщеря, Стоянка. Съпругата му се е омъжила повторно и макар, че е живяла до 1960 година, никога не е говорила пред дъщеря си за бившия си съпруг. Когато Свобода е била вече голяма девойка, на улицата я срещнала непозната жена. Дала и снимка на Стоян Петров: „Това е портрет на баща ти. Пази го!” Снимката е правена в Бургас, след излизане на Петров от лозенградския затвор. На обратната страна е написано: „За спомен на госпожица... Ст. Петров, Бургас 1902 година.” Притежателката на портрета грижливо е изтрила името си. Свобода Стоянова Янколова с учудване узнава фамилното име на баща си „Топузов”.

В своя кратък живот, Стоян Петров Топузов успя да остави в наследство всичко хубаво, каквото може да даде един човек. Неговото дело и на стотиците други самоотвержени българи от времето на Илинденско-Преображенското въстание предстои тепърва да откриваме.

[Previous] [Next]
[Back to Index]