(Киро Димитров Узунов – род. 7 февруари 1864 г. в гр. Малък Самоков, починал на 28 септември 1938 г. в Бургас, четник, войвода на революционен участък)
Киро Димитров Узунов (първият в ляво), четникът Богдан Стоянов Гавазов
(в средата), поручик Коста Стоянов
Денят започна горещ и тежък. Натоварени с пълни раници, четниците се движеха бързо. Бяха прекарали безсънна нощ в Бръшлян. В четири къщи свикаха селото. Събраните у Клъвко Кехая жени чепкаха прана вълна и ярина. Събере ли Клъвковица щерките, ето ти цяла меджия, но тазвечерашната бе само за пред очите на заптиите. Възрастните жени се заеха с бозавата ярина за кече, а по-младите и момичетата- с вълната за халища. Неспокойни бяха всички, работеха, а мислите им се носеха другаде. И тъкмо една от девойките запя, застаналата на вратата домакиня с поглед прекъсна извисилия се глас. Влезе войводата. След него идеше учителят Ефтим Попов и румено с голобрадо лице момче. Едрият войвода изпълни къщата. Главата му стоеше приведена, за да не събори изведнъж станалия нисък таван на просторната худая. Застанал до него, учителят изгуби предишното си обаяние на висок и едър момък, изглеждаше малък, до снажния войвода. Узунов заговори бавно, а на жените се струваше, че гласът му ще изкърти тънките стени. Зяпнали слушаха думите на войводата. Разбраха, че това бъдещо въстание не е само мъжка работа. На техните ръце чакаше приготвянето на сухар, превръзки за ранени, готвене храна и облекло за въс-танниците, гледане на децата. Видяха се със сопи юрнали се заедно с мъжете да прогонят омразните поганци. На прага от вътрешната къща излезе третата Клъвковичина щерка, Добра. В ръцете си държеше голяма тава пълна с оскроши. Войводата за миг замлъкна и спря погледа си в смирената Добрина хубост. Там край морето, в Бургас, го чакаше, затворила любовта си в търпение, неговата Мария.
Клъвковица се разбърза да сложи софрата, но войводата я спря. Бързаха. Чакаха ги мъжете. Трябваше да съберат последните пари от обложените мъже, за закупуване на нови пушки. Петима от
48
четниците щяха да преминат следващия ден границата, за да донесат още пет манлихери.
Бъдещите четници бяха събрани горе на Диманина поляна. Подвойводата Иван Делибозов и Димитър Колев ги обучаваха на осветената от луната поляна на ръкопашен бой. А в църквата, пред запалените свещи старците развързваха кесии. Дядо Тодор Лалудет подаде последните си две лири. „Тия останаха от продадените шилета. Искам и двамата ми сина да са с манлихери!” Той през живота си не бе пипал пушка и сега с благоговение произнасяше непозната дума. Нека комитите гледат главната работа, а те старците, ще зареждат складовете с храна. Той от сега бе заделил десет шилета и една крава. Само господ да помогне да прогоним манафите, шилета и крави пак ще се развъдят.
Стигнали в лагера си на Мелехранево, комитите усетиха тревога. Сгъстената тишина им се струваше измамна. Желю Паспаловчето доложи, че някой стоял на извора, когато рано сутринта отишъл да пълни бъкала. А всички бяха уморени. Напеклото слънце след будно прекараната нощ ги караше на сън. Свалиха товара, провериха оръжието и войводата нареди да почиват. Двама часови останаха да будуват. Унесени в пръв сън, скочиха от вика на един от часовите. От запъхтения му глас разбраха, че по пътеката от Звездец се е проточила върволица аскер. Осем от четниците изтичаха да огледат местността, а се върна само Паспаловчето. Бягаше и думите му излизаха на пресекулки. Разбраха, че целия баир е ограден от войска, а седем от четниците избягали. Уговаряли и Желю да се скрие с тях в гората.
Прежуряше и в тоя пек тишината изтъня. Появиха се първите войници. Преди да чуят изстрелите им, Ефтим Попов изохка и падна край войводата. Живите залегнаха и откриха огън. Веригата от алени фесове обхващаше и трите страни на бивака. „Огън!” - командваше войводата и пълнеше сгорещената от слънцето и изстреляните патрони манлихера. Стреснати от внезапния отпор, фесовете се скриха. Чуваха се непрекъснатите заповеди на един от офицерите. Нареждаше им да минат в гръб и затворят обръча. Но това не бе така лесно. Трябваше да прекосят открития пазлак или да слязат долу и преминат разстояние от пет километра, та да обхванат четниците в гръб. Борбата бе неравна. Триста добре въоръжени и обучени войници срещу осем четника. Облян в пот, войводата се надигна да даде нова заповед и усети как един куршум го перна в десния крак. На левия фланг изрева с мощния си глас Стоян Васильов и се пльосна по очи върху купчина камъни. Същата участ последва и Ангел Моллов от село Дерекьово. Турският офицер
49
даваше заповед за атака. „Оттегляйте се!” - изкомандва Узунов и докато изчакваше момчетата да изтичат пред него, друг куршум мина през левия му бут. Усети как кръвта подмокря стегнатите му навуща но бързаше приведен през габрака, за да догони четниците. Кръвта му оставяше петна по тревата и по побелелите от мъх камъни. Отдалечили се бяха на прилично разстояние, защото вече не се чуваха и виждаха преследващите ги войници.
Запотени и изморени, момчетата не виждаха, че силите напускат войводата. Ранените му крака надебеляваха, кръвта му бавно изтичаше. „Когато се сетих за него, той беше паднал, и пушката му издрънча на камъните!” - спомняше си после Йордан Мяшков, секретарят на четата. „Опитахме се да го вдигнем, но това не бе тяло на обикновен човек, а на исполин. И тоя силен мъж сега се бе отпуснал. Ние не можехме да си представим нашият войвода уморен и отслабнал!” Той беше разбрал тяхното безсилие да го носят. „За първи път се чувствам така! Знам, че съм ранен и не мога нищо да направя!” - помоли ги да го сложат на земята, да му оставят револвера и се оттеглят. Спомни си за Мария. Вътре в хастара на войнишката куртка имаше зашито джобче. Там са скрити няколко лири лични пари и сребърен часовник. Когато някой от тях бъде изпратен в България, нека ги отнесе на Мария. Друго няма какво да й изпрати. „Няма да те оставим! Всички до един ще измрем, но няма да те оставим!” - надраснал осемнадесетте си години, извика Йордан. Сглобиха му неудобна носилка и го понесоха. Гласовете на турците се чуваха все по-далечни и редки.
Приюти ги удобна за закритие и водене на стрелба канара. Войводата губеше съзнание. Сложиха го на земята и той започна някакъв несвързан говор. В напечения безветрен ден поне да имаше вода. В суматохата единствено на гърба на Иван Тамахкяров бе останала раница и манерка. Изпратиха го до близката долчина. Върна се със суха манерка. А в подножието на пазлака Велека течеше бистра и пълноводна.
Войниците пак наближиха. От височината се виждаше как сгъстяват обръча. Узунов бълнуваше. Един от четниците смуто-леви: „Добре ни казваше войводата да му вземем парите и часовника...! „ „Да не си продумал!” - прекъсна думите му Йордан.
Турците идваха право към канарата. Залегнали, четниците бяха готови да стрелят. Подвойводата даде команда да не се гърми, докато не наближат на сто крачки разстояние, достатъчно патроните да не отиват нахалост. Чакаха тръпнещи. И преди заместник-войводата да вдигне ръка, стреснаха ги три далечни
50
изстрела. Идваха от Мелахреново, мястото на бивака и полесражението. Там се бе настанил щабът на войската и даваше сигнал „отбой”, фесовете спряха, сякаш през всичкото време тоя сигнал са чакали. Обърнаха се и потеглиха назад. От веригата се отдели куче. Подуши още неизветрелите четнически дири и хукна настървено към канарата. Но войниците не обърнаха внимание на кучешкия лай. Сините им гърбове се изгубиха в габрака.
Слънцето клонеше назаход. От долу, от към Велека прииждаше хлад. Скоро щеше да настъпи ведра и ясна вечер.
Направха от здрави габрови пръти удобна носилка, застлаха я с папрат и понесоха ранения на запад. Стигнаха до изворче, чиито води бликаха от корените на огромен цер. Напръскаха унесения в дрямка войвода. Докоснат от свежата ласка на водата, той притвори очи, изпи няколко глътки и пак се унесе... Упойваше го ароматният мирис на зрели оскроши. Пред него стоеше с невижданата си хубост Добра Клъвкова и го молеше да вземе от плодовете. Това не бе Добра, плачеше Мария, наведена над него. Усети нежното докосване на разпилените й коси и неподправения дъх на чистота. „По-добре е да останеш неграмотен като мене, няма да те пращам в гръчко школо!” - каза баща му. „Нека си неграмотен българин, вместо учен грък!” „Хляб, хлябът е свършил на баща ти в гората. Напълнила съм дисагите с храна, в билникът съм наляла буяма. Тръгвай да му ги отнесеш!” - препраща го майка му. Пролетният ден е ясен и дъхав като косите на Мария. Киро не чувствува товара на плещите си и се сили да надсвири реещите се в синевата чучулиги. Но на завоя на пътя, в гъстия дъбов орман, се показват двама конници. И двамата са от градската управа на Малък Самоков. Единият турчин, другият грък. „Какъв миллет са това българите?” - сочи го с крачето от сърна на елегантния си бич турчинът. Поплесква ту лъскавите си ботуши, ту задницата на неспокойния си кон. Конят прави кръг около малкия Киро и задницата му го измества от пътя. „Българите ли?” - смее се гъркът, - „това са хора без вяра. Не искат да бъдат под крилото на владиката и патриарха. Предпочитат да са кучета и комити!” „Ти си куче!” - озъбва му се дванадесетгодишното момче. Гъркът скача от коня и събаря на земята неопомнилия се Киро и му развързва навущата. Киро се опитва да се съпротивлява, но усеща острото опарване на дреновия бич по лицето. Завива му се свят и пада. От дисагите се изхлузва билникът с буяма, удря се в един камък и гъстата червена течност облива дрехите и падналите му навуща. Усеща как козинявите сукари се врязват в тялото му и го притискат към нещо твърдо... Плаче вързан за дънера на едно
51
крайпътно дърво и не може да разбере, кое е по-болезнено - следите от бича по лицето или нанесените обиди. В гърдите му напира гняв и си представя, как би ги сякъл, като зелки, както са ги секли панагюрци през тазгодишното въстание. „Колкото те ни бият и трепят, толкова по-бързо ще ставаме комити и непокорни!” -утешава го татко му. Но вървите го стягат и малкият мъж отстъпва на детския рев. „На деца посягат! Срама от хората и грях от бога нямат!” - кълнат миналите по пътя две възрастни жени и помагат на Киро да обуе развързаните си навуща и почистват подутото му и изранено лице. „Ще ги науча, как се бият малки деца!” - дава воля на гнева си баща му и тръгва да се оплаква на кадията, недомислил, че тая жалба ще осироти неукрепналия му син. Наети убийци ще утрепят якия овчар, за да остане завинаги в съзнанието на осиротелия Киро проснат и бездиханен в прясно скования ковчег.
„Пази се, чедо!” - проплаква майка му, неразбрала, че тя не се е опазила и Киро трябва да вика гръцкия лекар да я цери. За несигурните илачи докторът взема две оки масло и десет гроша. Поиска още двайсет гроша за идването при болната. „Толкова пари за едно идване до къщи и няколко праха!” - възмущава се Киро. Но кадията му казва: „Овчарите са много, а хекиминът - един! Овчарският хизмет не е като хекиминският! Ще му дадеш колкото ти поиска!” „Сюзде булгар!” - вика мидюринът грък. „Който е грък, мамицата му гръцка...!” - не му остава длъжен Киро. „Да се арестува!” - вика мидюринът. „Чакай, ефендим! Той е млад и буен, няма вина, че са го родили българи!” - опитва се да бъде справедлив кадията. Сега мидюринът го оставя, но на събранието на гръцкото църковно настоятелство решават да го „очистят”. „Бягай, чедо! Оставяй всичко и бягай! Богатство и другаде ще спечелиш, само живота си да спасиш!
Свикналият с бакшиши турски чиновник в паспортната служба на Мидия се хили мазно и Киро не усеща, как петте златни лири се плъзнаха в чиновническия му джоб. Гемията го стоваря в Бургас и българският граничен офицер удря щемпел върху паспорта на шестнадасетгодишния Киро - 22 май 1880 година. „Тука хората свободно, без турци и гърци орат, пасат овце, търгуват! А в Тракия, човек не може и на майчиния си език да говори свободно!” - набъбва злоба в гърдите на Киро и той решава да мине границата, да се върне в Малък Самоков и свети маслото на Ефтим ефенди. „Съгласен съм!” - каза му дерекьовчанинът Стоян Тодоров, - „само да имаме пушки!” Пушки се намират. С донесените от дома пари, Киро купува кримка за Стоян и бердана за себе си. Прекосяват
52
границата една нощ и се озовават край Малък Самоков. Три дни чакат в лозята край градчето, но Ефтим ефенди не излиза. Мидюринът си седи вкъщи. Не знае, че двама българи го причакват в лозето със заредени пушки. Връщат се в България, без да може Киро и майка си да види.
„...Пак бълнува!” - каза един от четниците. „Трябва да се придвижваме по-скоро и го препратим в България. Раните му са тежки. Може и да не издържи!” - предложи помощник войводата.
В ясната нощ, четата се движеше бавно и безшумно на запад. За ориентири им служеха шума на Велека и тъмният Звездецки баир. Отпреде им изкукурига петел. Залая куче. Разбраха, че са наближили мухараджицкото село Моряне. Свиха на юг. В дрезгавината далече се мержелееше българското село Чеглаик.
„...Сега накъде!” - пита новият приятел на Киро. Шест години прекара в Бургас. Овчарува, чиракува за касапин в бургаската салхана. Един ден едно момче го отвежда в неделното училище. Ликвидирал с доскорошната си неграмотност, Киро се залавя с настървение за книгите... „Сляп бях досега! Прогледнах!” - момчетата се стреснаха от боботещият му глас. Спряха, но разбрали, че войводата бълнува, усилиха крачките си на юг...
...От Бургас, Киро се озовава в чифлика на българина Пенчо Караатанасов в село Мухатче, Кюстендженско, на румънска територия. Чифликчията получава български вестници и книги. Вестник „Странджа” поразява Киро не само със спомените за Малък Самоков, но и с идеята за освобождение на Одринско. Приповдигнатите статии за похода на Минчо войвода в Странджа през пролетта на 1897 година запалват желанието му да се включи в бунтовническите чети. Едва дочаква да изтече уговореният срок с чифликчията, за да се върне в Бургас. Включва се в работата на дружеството „Странджа” и в желанието си по-скоро да се озове в Тракия като освободител, едва не тръгва с разбойническата шайка на Петър Странджата и Градю. Охлаждат го думите на бъдещият му войвода Георги Кондолов: „Те са хайдути! Разбойници! Ти ако си патриот и искаш да станеш борец за народа, ще почакаш! Когато тръгна, аз ще те повикам!”
На 21 май 1901 година по препоръка на Георги Кондолов, Киро заминава за село Ясна поляна. Бъдещите четници се събират в дома на кмета на селото, Стамо Грудов. Не е обикновен дом, а военен склад с дъх на оръжейна смазка, нафталин и вадени цървули. Приземният етаж е превърнат във вещеви склад на революционерите, а стаите на горния етаж във войнишки помещения.
53
Събират се девет четника. С войводата - десет. Получават пушки, комитско снаряжение и облекло. Десет дена трае обучението им. На 30 май, четата е готова за клетва. В църквата, в присъствието на Стамо Грудов, К. Янчев, Георги П. Аянов, П. Иванов, Иван Попов, Велика Трудова, Лимона Кондолова, К. Петрова, Георги Райчев и четническия куриер от село Заберново Петко Багрев, четата полага клетва. Пред святото евангелие, светия кръст и острия комитски нож, повтарят светите думи след новопаничерския свещеник Димитър Николов. Гласът на свещеника кънти, сподирен от десетте мъжки гласове: „Заклевам се в името на всемогъщаго Бога, че ще пролея кръвта си за освобождението на Македония и Одринско; ще бъда верен на другарите си до последните минути на своя живот; без страх ще се боря с враговете на роба в Македония и Одринско и няма да отстъпя докато ми държат силити и докато бъда жив; няма да издавам никога, никого и никъде нищо, даже и под най-страшните мъки и страдания...
Бог да ни е на помощ! Амин!”
На предварително подготвения акт се подписват: началникът на патриотичната чета Георги Кондолов, Киро Димитров Узунов, Дчко Георгиев Джелебов, Атанас Димитров, Делчо Коцев, Душо Желев, Желю Хулев, Пейчо Маринов, Георги Чернев.
През нощта на 31 май 1901 година през границата ги повежда четническият куриер Петко Багрев. И още същата нощ, Неделчо Георгиев се изгубва в гората. Чакат го. Дават уговорените сигнали с детски пищялки и разбрали, че не ще го намерят, потеглят в посока на село Велика, родното място на войводата.
Във Велика и близките села ги посрещат, като отдавна чакани гости. Велишкият революционен ръководител Васил Попов ги води по селата, довежда тайно в скрития горски лагер новопосветени учители, свещеници и кметове. Най-ревностен се оказа младият паспаловски свещеник - Георги Саров. И когато се почувствуват свои в района, налетяват на керван пътуващи винари. Натоварили бурета на катъри, пренасят вино за Малък Самоков от Скопо. Изненаданите четници се опитват да се представят за турци, а уплашените керванджии ги вземат за разбойници. На следващия ден село Велика осъмва оградено от войска. Свещеникът Иван Казаков, Димитър Заеков и двата овчари братовчеди Никола Димитров и Михал Димитров отвеждат в Лозенград арестувани. Ръководителят на селото Васил Попов бяга с комитите.
Потеглят на юг из планината. В околностите на Малък Самоков на чифликчията Георги Манането, Кондолов и един четник
54
се явяват в евзонски дрехи. Но Манането не повярва нито на гръцкия им език, нито на евзонската униформа. Четата е принудена да напусне сърцето на планината и се отправи на север от Малко Търново. Преследват ги потери и в Бръшлян и Стоилово. Минаването им край селата предизвиква арести на посветените, които от страх сами издават срещите си с комитите. Не устояли на преследванията и глада, четирима от четниците настояват да си ходят. Осигурил им куриер, Кондолов ги препраща за България, но да не забравят да оставят оръжието и дрехите в склада на Ясна поляна. И преди те да тръгнат, обръща се към останалите четници: „Те си отиват! Ако искате, тръгвайте и вие! А за мене не мислете! За няколко месеца революция не се прави!” Остават, защото бяха се клели да делят съдбата на войводата и дадат живота си за поробения народ. Сега комитите са шестима: Кондолов, Узунов, Дико Джелебов, Желю Хулев, Пейчо Маринов и Величанинът Васил Попов.
Донесените два хляба и няколко глави лук от Заберново само раздразниха апетита на прегладнелите мъже. Поемат наново обратно към Велика. В граматиковското землище хващат едно залутало се в храсталаците агне. Пекат го на хайдушка жарава, но когато се нахвърлят на месото разбират, че не носят сол. Загряти от лятното слънце, обхванати от приятна нега след печеното агне, се почувствуват господари на гората. Юрват се да се къпят в бистрата река Качул. Събличат се, откриват за въздуха и водата знойните си тела и се гмуркат в потока. Планинската вода ги прорязва и прогонва умората. Забравили за миг положението си на преследвани комити те, се чувстват деца. Щастливи от приятната ласка на водата, те не допускат, че едно овчарче оставило овцете си, тича да съобщи в селото за брадатите мъже, които се къпят в Качул. Спасението идва от досетливия селски говедар. Връща момченцето от пътя, защото комитите са по цялата гора и ще отмъстят за предателството. Стигат невредими до гостоприемните гори на Велика, но там войводата се разболява. Под командата на Киро, четниците поемат по села и колиби да укрепват изплашилите се комитети. Оздравелият войвода ги намира в едно от пограничните села, в началото на октомври. Една сутрин осъмват с осланена гора. Закъснели жерави бягат на юг, преследвани от студения вятър. Комитите поемат обратния път за България.
Пролетта на 1902 г. Киро дочаква като хамалин на Бургаското пристанище. Кондолов го потърсва и той тръгва с новосформирата чета за Турция. Киро за първи път се среща с нови четници и
55
другари. Сега и войводата и четниците имат опит за работа с населението. Посещават селата по двама-трима, обучават селските смъртни дружини и ги подготвят да оказват помощ на другарите си от съседните села.
В планината се чувствува новата невидима комитска държава. Населението привиква да се обръща за помощ не към вековните турски властници, а към районните войводи.
Киро е в непрестанно движение. Втурва се с младежка без-разсъдност да спасява арестувани и поведени към затвора другари; отвежда през границата застрашени от потурчване девойки; участвува в акции за прочистване планината от разбойници, защото имперската османска власт не може да се справи. Последният от хайдушката дружина на Петър Странджата хващат с хитрост. Отвеждат го на юг в планината, на високото възвишение „Георгиева диря”. На скалата има отпечатък подобен на конска стъпка и народът вярва, че това е следа от коня на свети Георги. Мислят, че с убийството на Стоян Димитров убиват ламята на разбойничеството в Странджа. Но когато се наложи да погребват младото и силно Стояново тяло, обхваща ги съмнение. Убиват го преди да са му дали възможност да разбере падението си. Мястото му навярно е било при тях, при комитите.
Обикалят селата, промъкват се между аскер и кучета с комитските си миризми, с неосъзнатата си наивност чертаят на селяните някаква почти митологична свобода без цар, без турци и чорбаджии. Смесени и объркани утопии на голобради даскалчета, прочели социалистически брошури и вестници с исконната мечта да се освободят от ярема на османците. Киро е осъзнал, че когато човек и беден роб, той трудно изпитва разочарование и е повече пригоден да се уповава на бъдещето. Защото тази надежда няма да секне и след пожарищата и касапниците, които щяха да настъпят след време. И той обикаля планината, докато постепенно полягат кадифените септемврийски нощи с противоречиви ухания на есенна шума, на пушек от дърва, на оборски тор и човешка пот. Комитата Киро се прелива от възторга „турците ще бъдат прогонени. Над Одринско и Македония ще изгрее свободата!” Посрещат ги с упование и затаен страх, хранят ги с изгорени в огъня безквасни пити, с пресолена извара, с лютив чесън и загнили есенни круши. Братя, ще бъде Величаво и страшно!” Създал си е образа на въстанието. Вижда го изправен в четнически дрехи в бяла куртка и зелени ширити, с кървящи червени рани, окъпано в душен барутен дим. Организират смъртни дружини, пренасят пушки и бомби. Времето и хората на планината приличат
56
на дете. Здраво, жилаво и честно дете, на което очите прелиЗат в невинност и жестокост.
Зимата на 1902 година Киро остава в планината, защото тия наплашени от векове странджанци трудно вярват, че комитите ще ги направят щастливи. В неспокойните нощни сънища, Киро се пробужда с въпроса: „Защо те не искат да бъдат свободни?” Трудно можеха да достигнат до съзнанието им думите, раздвижваха се само от мечтата „да няма турци!” Това е целият смисъл на въоръжаването, посрещането на комитите и това страшно неясно въстание. Преуморени от слушане, премазани от дръзките думи, те се заклеват пред ножа, евангелието и кръста. Дават завързаните в девет възли пари за пушки и си отиват просълзени. На Киро става неясно, сълзите капят от раздялата с парите или виждат миража на непостижимата мечта. Купените със собствени пари пушки докосват със селско любопитство и вроден човешки страх. „А Русия, дядо Иван, знаят ли за нашето въстание?”
Великдена на 1903 година Киро и другарите му Пеню Шиваров и Георги Костадиев се готвят да прекарат в Мързово. Бяха обиколили района и мързовци се надпреварват да ги канят на гости. Цялото село е посветено и комитите не се страхуват от изненади. Не знаят, че старият кърпач на обувки се е обидил от вниманието, което мързовци оказват на непознатите му хора. И докато в селото празнуват, кърпачът прескача до съседното село да уведоми полицията. Вторият ден на празника, Мързово осъмва оградено. Офицерът е знаел името на стопанина у когото са отседнали комитите, но мухтаринът му посочва къща в другия край на селото. Селото изтръпва, защото войниците претърсват вещо. Тримата чакат решени живи да се не предават. Мигът е патетичен. Целуват се и напълват пушките, защото редът на тяхната къща наближава. Чакат да ги открият и поведат бой. Изходът е предвиден, или да избягат след взрива на бомбите или да се самоубият, не можеха да се дадат живи на врага. Тогава разбират, че войниците са спрели да почиват. Мухтаринът измолил почивката, защото печените агнета изстивали и обредните хлябове ще се втвърдят. Юрват се мързовци да гощават войниците, а две жени влизат с бохчи при комитите. На мегдана засвирва гайда и задумква тъпан, а три „забулени баби” се шмугват край крайните къщи, разбират, че никой не ги следи и се скриват в гората. До вечерта войската си отива. Тримата нелегални пак се връщат в селото. Не искат да обидят гостоприемните стопани и да оставят печеното за тях яре не-изядено.
От конгреса на „Петрова нива” Киро Узунов потегля с
57
петнадесет четници за поверения му Звездецки революционен участък - селата Звездец, Бръшлян и Бяла вода. Подвойвода му е учителят Иван Делибозов от Звездец и секретар, завършилият Одринската българска гимназия, Йордан Георгиев Мяшков от Малко Търново...
... Войводата продължаваше да бълнува. Споменаваше с гърления си глас имената на Иван и Йордан, даваше команди за стрелба и се унасяше. Някъде пред тях се показа село Чеглаик. В дрезгавината изскочиха кучета. Беше къшлата на един от чеглаикските ятаци, дядо Райко Милев Узунов.
Преди да изгрее слънцето и се вдигне тежката, студена планинска роса, при четата дойде стопанката на ятака. В чиста гаванка надроби голяма пита. Заля я с още врящо, ароматно мляко. Момчетата се заеха с попарата, а жената клекна да слага превръзки на войводата. Вечерта дойдоха двама смъртници от Чеглаик с коне. С тях бе и санитарят от четата на Лазо Лазов и Яни Попов. Качиха ранения на един от конете и потеглиха към границата Момчетата вървяха след заминаващите и напътствуваха младите чеглаичани къде да отведат войводата.
С отпаднал глас от изгубената кръв, Киро ги молеше да се връщат. Той не знаеше, че вчерашният ден бе един от най-валичавите за Звездецката чета. Дадоха скъп курбан от тримата най-лични четници - Ангел, Ефтим и Стоян, но събориха и оставиха по напечените камъни и десетина от омразните им манафи. Той още не знаеше, че така очакваната за странджанци радост ще просъществува само двадесет дни и ще бъде изплатена със стотици жертви, с разрушение и опожаряване на десетки селища, с отвличане в робство на жени и деца. И когато раните му оздравеят, останалите живи от въстанието ще са прехвърлили границата обезверени, без покрив, покъщнина и храна пред идващата зима. Дългоочакваното спасително въстание ще ги е смазало с цялата си жестокост.
Излязъл от болницата, Киро Узунов разбра, че четниците му се намират в село Индже войвода. След няколко акции срещу граничните турски постове и съпротивата срещу войската на Шукри паша, се бяха събрали край секретаря на четата Йордан Георгиев. Един от избягалите пред боя на Мелахранево, разбрал за идването на Узунов, побърза да избяга. Уплаши се от наказание предвидено в устава за бягство. Киро събра оръжието на бившите въстанници и го предаде в склада. Подбра нови десет другари и навлезе в Турция. Селата бяха пусти. Осиротели кучета виеха пред разграбените и опожарени къщи. На „Петрова нива” намери четите
58
на Дико Джелебов и Лазар Маджаров. Грижеше се за прехраната им пазачът на стоиловския склад, дядо Станчо. Знаеха, че граничните постове са вече заети от турците и стоенето им е безцелно, но чакаха заповед. С дошлото от Боевото тяло писмо им нареждаха да преминат границата.
Село Ясна поляна се бе превърнало в лагер на бивши въстанници и бежанци. На Узунов възложиха изхранването на тоя народ и му повериха прехвърлените през границата стада. Но хората не чакаха да ги хранят на казан. Разпиляваха се по цялата Бургарска област да дирят подслон и работа.
Част от добитъка Киро продаде. Внесе парите в революционната каса и се върна в Бургас да дири работа.
Почувствува се стар и съсипан, бремето на наближилите четиридесет години - непосилно. Там, сред оная вечно млада планина, се чувствуваше на възрастта на голобрадите четници. Знаеше, че зад гърба му го наричат „дядо Киро”, но тая шега тогава го радваше. Сега жестоко потъпканата му мечта и страданията на тракийците го смазваха. Хората, на които така щедро обещаваха свобода, бяха прогонени от Източна Тракия и се озоваха в клетката на изгнанничеството. Изправило се с цялата си жестокост, въстанието ги бе наказало заради „вината” им, че искаха да са свободни. Искаше му се да бъде смачкан и погълнат, както хилядите беззащитни, оставили костите си под ножовете и пожарите на арнаути и башибузуци. Той не знаеше, че му предстоят още тридесет и пет години, през които ще превива гръб под товарите на отплавалите и идващи в Бургаското пристанище кораби и ще носи болката на незарастващата рана по белия Малък Самоков.