Да положиш душата си за народа. Български свещенослужители, участници в освободителното движение на Одринско (1895–1913)
Панайот Маджаров
 
8. СТАНИСЛАВ АРГИРОВ ВЪЛКОВ

Революционер, четник. Роден на 19.XI.1884 г. в Лозенград. Починал през 1927 г. в Бургас.
 

Учебната 1902/1903 година свърши. Със зрелостното свидетелство за успешно завършена Българска духовна семинария, Станислав се върна в Лозенград. У дома го посрещнаха в паника. Сестра му Невяна и мащехата Мария в надпревара се опитваха да му разкажат за надвисналата над тях опасност. Бяха сигурни, че всеки момент могат да арестуват Невяна и да я изпратят на заточение. В града полицаите правели обиски и арести. Случило се нещо много страшно и опасно! Станислав ги молеше да се успокоят и тогава да му разкажат за случилото се.

Всичко започнало със знамето. Но не когато се заели да го шият (то и тогава не било безопасно), но след като било готово. По средата на месец май започнали бягствата на мъжете в четите и през границата - в България. Готовото знаме било предадено на сигурна жена, а след като мъжът и избягал, тя се уплашила и го върнала на Невяна неопаковано, посред улицата, пред жени от цялата махала.

Станислав не знаеше за ушитото знаме на Лозенградската организация; защо онази жена го бе върнала на сестра му, къде бе сега и защо е тоя страх и тая паника в къщата.

Знамето поръчала Градската революционна организация. Макета направил Георги Попкиров, учител и секретар на Архиерейското наместничество. Образецът Георги взел от формените квитанции за събиране на членски внос от съзаклятниците. На лицевата им страна имало мома със знаме в дясната ръка, на което пишело „Свобода или смърт”. До другата ръка се намирало лъвче, а под краката му - разкъсани вериги и повален турчин. На другата страна бил написан откъс от стихотворението на Ботев: „Тоз, който падне 6 бой за свобода, той не умира!” Направен на рисувателен лист в размери 1,4 м. на 1 м., макетът бил откопиран върху копринен червен плат. Георги Попкиров го работел през нощта на газова ламба в Архиерейското наместничество, в спалнята на дядо Харитон. Архиере-

106
 

ят дежурял до портите на дворчето, за да не бъдат изненадани от случаен посетител. В сградата на наместничеството живеели само четирима души: дядоХаритон, секретарят, прислужничката баба Евдокия и разсилният Купен Георгиев.

Ушиването на знамето възложили на Невяна и другите учителки от класното училище: Рада Бояджиева от Калофер и лозенградчанките Милка Николова Митричкина, Мария Попстоянова, Русия Найденова. Материалите купували от манифактуриста грък Телчиди. При покупките все им се струвало, че продавачът ги гледа подозрително; че е разбрал за какво е тоя червен копринен плат и копринените златисти и червени конци.

Но най-голям страх изпитали когато в двора на Вълкови влезли трима радифи. Учителките работели в стая на приземния етаж, а войниците застанали на прозореца. Спасила ги мащехата Мария, която излязла при войниците на двора, а девойките успяли да скрият опасните материали. Оказало се, че войниците влезли в двора да си налеят вода от кладенеца.

Когато знамето било върнато от оная жена, петте учителки изпаднали в паника. Председателят на Градския комитет го нямало, а мълвата за знамето плъзнала из целия град. Уплашили се и всички учители от Класното училище. Директорът Тодор Петков посъветвал момичетата да го изгорят, а когато потрябва знаме, работата ще свърши и обикновен плат без бродерия.

Първата грижа на Станислав на другия ден била да извади паспорт за България и да изпрати „болната” Невяна на лечение в Сливенските бани.

От средата на май градското ръководство и революционерите напускали града и оставили за ръководители на организацията учениците от Одринската гимназия Панайот Воденичаров и Иван Челиков. С идването на Станислав, по препоръка на заминалия председател, включиха и него.

Още в Цариград Станислав бе решил: започне ли въстанието, ще се включи в четите. Със завръщането си усети, че и въздухът в Лозенград е наситен с очакване. Изпълняваше възложеното му от новите ръководители, но ги предупреди - дойде ли денят, той тръгва, защото въстанието в Македония вече е започнало.

На 5 август Станислав отиде в бакалницата на Воденича-

107
 

рови. Там завари Панайот Воденичаров и една жена от Каракоч - революционнната куриерка Мария Атанасова Проданова. Тя бе донесла писмо от четата, в което пишеха да им се изпратят свещи, цървули, хинин и знамето. По куриерката Панайот изпрати само свещи и цървули. Хинин трябваше да се купи от аптеката, а знамето бе изгорено. Станислав искаше да тръгне с куриерката, но тя бързаше и не го изчака. С готовата пратка хинин той бе придружен до половината път за Каракоч от Панайот и Тодор Ангелов Търновски. Тодор го запита защо толкова бърза за Каракоч, но Станислав предположи, че Тодор не е посветен и му каза, че там има ниви на изполица и отива да събере наема.

Знаеше как да намери къщата на куриерката и да и предаде хинина. Помоли я да го свърже с четата. Жената го отведе в двуетажна къща. В пруста на пост седеше Георги Брънчев, съсед на Станислав от Лозенград. В една от просторните стаи намери войводата Коста Тенишев, Христо Казанджиев, десетина четници и двама куриери от Българско Кадиево. Първият въпрос на Тенишев бе за знамето.

Новината за изгореното знаме смути и ядоса войводата Коста Тенишев, но нямаше на кого да се кара. Цялото ръководство на Лозенградската организация бе минало в нелегалност, а председателят бе избягал в България. Ръководенето на комитите остана в ръцете на гимназисти.

От гнева на войводата и неговия помощник Иван Карчев, Станислав разбра, че въстанието ще бъде обявено посреднощ. Неизчакал да се успокоят, той заяви, че остава в четата и няма да се връща в Лозенград. Това изявление повиши възбудата у водачите на четата. И двамата не желаеха да го приемат. Причината не бе само в ненавършените от Станислав деветнадесет години. Маларията го бе изтощила и теглото му не надхвърляше петдесет килограма. Доводите на войводите, че ще бъдат принудени да го убият в случай, че не издържи на тежките изпитания, не го разколебаха. Внушаваха му, разсърдени, че са тръгнали да правят въстание и да събарят империя, а не да събират слабосилни хлапета с ограничена годност. Нека се върне да излекува маларията, после да мисли за четата. Такива като

108
 

него ще бъдат нужни след победата на въстанието. Иван Карчев го гледаше така свирепо, че друг на Станиславово място би се уплашил. Но възпитаникът на Цариградската българска семинария имаше душевни сили за двама и войводите отстъпиха. Последният им аргумент бе да не им се вестява пред очите с франтовския си костюми обувки. Стопанинът на къщата, присъствал на необикновения скандал, се зае с подготовката на четнишкия му каяфет. Аленият му фес замени с овчарско калпаче, а новите обувки - с лешови цървули, две вълнени парцалчета за навуща и козиневи сукари.

Навоите, сукарите и цървулите обуха върху новия му зелен абитуриентски панталон от кашмирен плат. На рамото му об-рамчиха торба с хляб и на нея окачиха единствената в четата тенекиена манерка. Отправиха се за сборния пункт - харманите на селото, но там дойдоха едва десетина каракочени. Само двама от тях бяха с кримки, останалите - без оръжие и боси, както ходят по хармана. Помислили, че ги викат в четата да им съобщят „нещо”. Те въобще не предполагаха, че тая нощ въстанието ще бъде обявено. Каракочени бяха поразени от новината, а войводата бе вбесен от тяхната неподготвеност, като им сочеше пламъците към с. Каваклия - знак, че въстанието е започнало.

Босите каракочени хукнаха към селото. Войводата им заповяда да се върнат обути, с пушки и брадви. Шестима от брадварите, под командата на въоръжен четник от Македония, тръгнаха към с. Ериклер да секат телеграфните стълбове между Малкочево и Лозенград. Четата се отправи към Кадиево, преди да са ги настигнали върналите се да се въоръжават каракочени. Събраха се четниците на Българско Кадиево в харманите на селото. Трябваше да обкръжат и подпалят Турско Кадиево. Но преди акцията се наложи един от куриерите да се върне в Каракоч. Кримката му и торбата с петдесет патрона предадоха на Станислав. С пушка и торба патрони Станислав доби самочувствие на истински въстаник. Смяташе се за опитен стрелец, защото през лятото на 1902 г. бе ходил на гости при приятеля си Ралю Стоянов от с. Кулата. Ралю бе помолен от свои роднини, заети с полска работа, да им почисти и смаже скри-

109
 

тите в гората две кримки. Той и Станислав почистиха пушките и след това се упражняваха в стрелба по цел. Стреляха по дънера на далечна бука. Тия упражнения преди година, създаваха у Станислав увереност на готов комита. С кримка бе въоръжен и един овчар от Коево, обрамчил пълна торба с кримкови патрони и бомби. Другите четници бяха въоръжени с бердани и мартини. Само войводите имаха манлихери. Коста Тенишев - къса, Иван Карчев - дълга, пехотна. На определения сборен пункт в двора на черквата в Българско Кадиево нямаше никого. Коста Тенишев даде воля на яда си, но това не помогна четниците да се съберат. Куриерите се оправдаваха. Тръгнаха да търсят кадиновци, но и те не се върнаха. Тенишев и Карчев стреляха във въздуха определения за сбор знак. Отговориха им изстрели от различни посоки на селото, но при четата не дойдоха. По заповед на Тенишев запалиха няколко снопи на харманите. Кадиювци пак не дойдоха. За Турско Кадиево тръгнаха осем човека заедно с невъоръжения каракоченин.

По предварителен замисъл трябваше да обградят Турско Кадиево, да го запалят и при определен знак: взривяване на бомба, да се оттеглят. С тоя състав селото не можеше да се обгради. Залегнаха на десетина крачки един от друг и откриха огън към него. Сега, когато трябваше да напълни пушката си, Станислав разбра, че тя е била заредена. Изтръпна, изби го пот при мисълта какво би станало, ако оръжието бе гръмнало при някое от неговите падания и ставания, когато се движеха из стърнищата. Мислено ругаеше немарливия стопанин на ръждясалата пушка, защото тя не можеше да изхвърли залежалия патрон. При опит за гърмеж, разширената гилза съвсем се затегна в цевта. Опита с шомпъла, но и той бе ръждясал. Услужи си с чистия шомпол на съседа. И докато траеше суетнята му около пушката, времето за стрелба свърши. Гръмна само няколко пъти и последва оттеглящите се другари. Един от четниците, коювчанин, бе запалил няколко купни снопи и ги настигна. В началото изненаданите турци отговориха със стрелба напосоки. Четата изкачваше полегат склон на североизток от селото. Изгря луната и ги освети в гръб. Турците забелязаха силуетите им и започнаха да ги обстрелват. Неразумно бе да им отвърнат

110
 

със същото. Отстъпваха по обрасло дере, после поеха по височината на север. Бързаха да се отдалечат, защото преследвачите им щяха да разберат, че са малцина.

Изкачването изтощи всички сили на Станислав. Капнал от умора, той не умееше да подреди разбързалите се навуща и цървули. Стъпваше бос по песъчливата и трънлива почва. Стъпалата му бяха покрити с мехури. По команда на войводата спряха на върха, за да се потегнат. При тръгването, опинците му пак се разхлабиха и той не можеше да следва групата. Иван Карчев му припомни предишната си закана. Не може ли да ги следва, ще бъде принуден да го разстреля, за да не попадне в турски ръце.

Гърмежите на преследвачите бяха спрели. Далеч на север, откъм с. Дерекъово, се чуваше пукот на пушки и взривени бомби. Започна да се разсъмва. Слязоха северно от с. Коюво и тръгнаха нагоре срещу течението на реката. Стигнаха до голям избор, където трябваше да се срещнат с мъжете на Коюво. Нямаше никого. Нужен бе човек, който да съобщи на коювските комити да тръгнат към границата по посока на с. Гьокте-пе. Изпратиха Станислав, защото не можеше да следва четата. Той предаде кримката и патроните на човека без пушка и тръгна надолу по течението. По воденичната вада стигна до воденицата на селото. Скрит зад храстите започна да наблюдава. Влизаха и излизаха жени с набрашнени забрадки. Станислав излезе от прикритието си и тръгна към тях. По пътеката между храстите ненадейно се срещнаха с турчин мливар. Уплахата им бе взаимна. Разминаха се, без да си продумат. От жените разбра, че турчинът е от с. Турско Кадиево. Изплашен от нощните пукотевици, тръгнал да види какво е станало в селото. Жените упътиха Станислав как да открие вуйчо си Лазар Читаков, юшуржия на с. Коюво. Намери го при един старец, от когото разбра, че коювчани избягали в гората. Уплашили се от гърмежите и не се прибрали до вечерта. Станислав не можеше да тръгне и търси четата, а стоенето му в селото бе безмис-лено. Вуйчо му обеща да насочи коювци към с. Гьоктепе, а Станислав посъветва да се прибере в Лозенград.

В края на деня в селото пристигнаха жетвари, които се връщаха в Лозенград. Жънали край границата и поради размирието

111
 

побързали да се приберат. Станислав се присъедини към една от групите. Негов роднина му даде сърп, та в полумрака да изглежда като жетвар. Групите случайно се бяха събрали из пътя. Не всички се познаваха и това улесняваше присъединяването му към тях. Всеки мислеше, че е член на другата, непозната за него група. Движеха се мълчаливи и омърлушени. Югоизточно от Каракочкото кале спряха да починат и да дочакат луната. Очакваха с трепет влизането си в града. Страхуваха се, че в покрайнините има войнишки постове. Постове нямаше. Навлязоха по улиците на замрелия град. Къщата на Аргирови бе в североизточния край и Станислав лесно се промъкна у дома си.

Легна примрял от умора и от преживяното през изминалото денонощие. Събуди се с разранени нозе, покрити с пришки. Не можеше да се движи. Мащехата му го подложи на лечение: киснеше краката му в топла солена вода, примесена с трици. След два дни краката се успокоиха, болките намаляха. Станислав успя да си обуе обувките. Бавно и предпазливо стигна до Пипивото кафене. Налагаше се появата му в чаршията, за да го видят хората, че е в града. Майка му се бе развайкала предните дни, че е изчезнал нанякъде. А за властта всеки изчезнал бе подозрителен.

Пипивото кафене бе място, значимо за града и околните села. Там се събираха градските интелигенти, младежите, отбраният еснаф. Тук се уреждаха срещи, вършеше се алъш-вериш. Бе място за невинни явки на легалните революционери от Лозенград и околията. В това смутно време явяването в кафенето бе демонстрация за лоялност към властта и неучастие в размирието. Младите мъже, породили съмнение у полицията, ги нямаше в града.

Сега по пътищата от околните села, останалите живи жени, деца, страци, спасилите се от смъртта, идваха в Лозенград. Без храна и жадни в августовските горещини спираха край къщите, трупаха се в двора на митрополията.

Лозенграските жени, водени от баба Мария Тенишева, изпратила двама сина във въстанието, раздаваха хляб и вода на бежанците. Сухата и сурова баба Мария раздаваше милост и упование на прокудените. Застанала сред нещастниците, тя извиси глас: „Не унивайте, жени! Пазете оцелелите деца! Пазе-

112
 

те силите си! Колкото и да ни колят и горят, не могат да ни изкоренят! Българското черво е дълго, пак ще се развъдим! Христос не ни е забравил, няма да ни предаде и сега!” Чупеше от голямата пита наченки, подаваше ги на протегнатите от гладни деца ръце и сълзите и се стичаха по суровото лице. Станислав изпитваше остра жал към всички, които все още не бяха минали границата и бяха хвърлени в пъкъла. Бежанците разказваха за пожари и кланета в Курията, Кофчаз, Пирок, Чеглаик, Едига, Дерекьово. Изпитваше остра болка за сестра си - все още нямаше съобщение за пристигането и в Бургас. Тя и приятелките и бяха изпитали радостни и страшни трепети при ушиване на знамето, а после страхът ги бе принудил да го горят и да избягат.

Майка им умря, когато Станислав бе на три, а сестра му - на седем години. Отгледа ги мащехата им Мария. Най-голяма привързаност изпитваше към Невяна. Тя му бе и сестра, и по-голям другар, и майка. Когато си отиде баща им, Станислав бе на десет, а сестра му - в последния клас на девическия колеж в Одрин. След прогимназията в Лозенград той учи две години в Одрин и после — семинарията в Цариград.

Временната паника у турците се разсейваше. От юг пристигаше войска в подкрепа на Лозенградския гарнизон. Мълвеше се, че войските са надминали сто хиляди и обграждат въстаналия район. Пристигаха коли натоварени с тенекета газ. Войската щяла да подпали горите на Странджа, за да прогони комитите. До тази мярка не се стигна поради намесата на немски инструктор в турската армия.

А войските продължаваха да нахлуват в планината и оттам тълпи от бежанци прииждаха в Лозенград. Митрополията се превърна в спасителен дом. Лекарят Джелебоглу, зет на Моско Сакалията, руски консул и голям приятел на българите, лекуваше болните, освидетелствуваше десет-дванадесетгодишни озлочестени деца.

Пострадалите се страхуваха да се връщат в разграбени и опожарени села. Настаняваха ги в опразнените училища и по българските домове. Странджа се бе превърнала в писък и стон. Страданието бе пренесено и в невъстаналия Лозенград.

Тримата ученици, оставени да оглавяват организацията, се-

113
 

га нямаше какво да оглавят. Приобщиха се към самарянската дейност на отец Харитон и неговия секретар. Помагаха им в набирането на сведения за докладите, изпращани в Цариград до българския екзарх Йосиф I за страданията на българите.

От развилнелите се войници не бяха защитени и жителите на Лозенград. Един ден Станислав отиде с братовчед си Димитър Читаков до Пипивото кафене. Влязоха двама мобилизирани войници с извадени ножове на пушките. Единият заварди вратата, другият удари Станислав и взе сребърния му часовник. Същите двама къртили врати и прозорци в дома на френския консул Додооглу. Консулът се оплака от властта. Оплака се и Станислав. След седмица го извикаха в казармата на очна ставка с провинените войници. Позна ги веднага, но часовника не му върнаха, нито разбра дали са наложили наказание на крадците.

След десетина дни арнаутите се върнаха, но сега - натоварени с плячка. Из чаршията се предлагаха за продан части от златни и сребърни грабни, парчета от златни пръстени, части от разглобена шевна машина, сребърен и златен утвар от черквите. В града пристигаха закъснели кореспонденти и наблюдатели, които също не бяха защитени от бруталността на войници и арнаути.

В града се почувства оскъдица. Поскъпнаха всички продукти. Производителите бяха прогонени, селищата - разрушени и опразнени...

Защо бе това неподготвено въстание? Защо? Питаше се Станислав. Връщаше се към времето, когато влезе в ученическата революционна организация на семинарията в Цариград. Учениците бяха незрели и неразумни. Но сега - дали наистина не бяха съобразени мечтите на организаторите на въстанието с възможностите на народа? У кого имаше здрав смисъл - у революционери или у еволюционисти? „Бързане” ли бяха прекараните векове в робство? Има ли христолюбиви и цивилизовани западни държави, или всичко се свежда до икономическо господство и интереси? Никой не се притече на помощ, никой не надигна глас за избитите и прокудени българи?

Прав ли бе българският екзарх и Българската църква като проповядваха, че пътят към свобода ще бъде достигнат чрез

114
 

просвета и приобщаване към българската църква? Колко дълъг щеше да бъде тоя път към свободата? Питаше се, ако сега му се наложи да мисли и решава тия въпроси, как би могъл да постъпи? И разбираше, че дори екзархът да е бил прав, Станислав и сега не би тръгнал към освобождението по пътя на еволюцията. И още - само преди четири месеца бъдещето му изглеждаше приказно. „Ще вдигнем въстание и ще разрушим прогнилия строй на Османската империя. В Одринско ще изгрее СВОБОДАТА!”- така мълвяха на тайните събрания. Виждаха СВОБОДАТА като възторжена млада жена, развяла знаме над ликуващ народ. По градове и села е дошло въжделеното БЪЛГАРСКО, прогласено от звън на камбани, носен на талази от развилнелия се бял вятър...

Бе началото на юни, идваше краят на учебната година. Актовият ден бе един от големите празници за Българската семинария в Цариград. Подготовката ставаше с месеци, защото на тържеството идваха българския Екзарх, Светият синод, Ректорът и цялото учителско тяло, представител на официалната турска власт от просветното министерство, българи от града. Артисти бяха семинаристите от всички класове. Тържеството откриваше ректорът. Приветствие поднасяше Екзархът. Следваха хорови песенни изпълнения, рецитали, раздаване на годишните свидетелства, връчаване на награди.

Цели петнадесет дни оставаха до празника, когато в Семинарията пристигна българският екзарх. За посещението му не е бил известен ректорът, защото той изскочи от кабинета си да го посрещне, когато Негово светейшество вече бе изкачил стълбището на втория етаж.

Новината за ненадейното му пристигане се разнесе по цялото училище. Но семинаристите, разпръснати по двора да четат, още не знаеха причината за посещението. Разбраха я, когато започнаха да привикват един по един все членове от ръководството на революционната организация в училището. Първите излезли от стаята на ректора с жестове и недомлъвки обясняваха на чакащите пред кабинета защо ги викат. Станислав влезе в кабинета зачервен и потен. Екзархът седеше зад голямото бюро, което също създаваше респект. Покани Ста-

115
 

нислав да седне на коженото канапе. Но той, с шапка в ръка, стоеше чинно и с поведението си показваше, че му е неудобно да седи в присъствието на светия отец. От строгия му поглед и деловия тон Станислав разбра, че разговорът ще бъде кратък и отговорите трябва да бъдат конкретни. Екзархът искаше да знае за съществуващата нелегална организация в семинарията и за нейните ръководители. Събрал цялата си воля, Станислав отрече да е чувал за подобна организация и най-малкото той да членува в нея, както и неговите приятели. Но благата увереност на Негово светейшество показваше, че Станислав е не само член на организацията, но е и началник на курса; че той подготвя и кръщава новите членове. Станислав разбра, че Екзархът знае повече, отколкото той можеше да си въобрази. И организирал цялата си смелост, мина в настъпление: „Някой ви е заблудил, ваше светейшество! Кой е могъл да бъде? Кой е могъл да помисли подобна клевета!” „Станиславе, много ловко се превръщаш от питан в разпитващ. Превръщаш ме от търсещ в еретик. Държиш се, сякаш си извън революционната борба, а ти си активен деятел в нея!” влязъл в ролята на невинен и изненадан, семинаристът демонстрираше обърканост от обвиненията. Взел инициатива, той отново мина в настъпление. Екзархът бе поразен от дребния на вид второкурсник. Като отричаше принадлежността си към организацията, той доказваше силата и неотстъпчивостта на нейните членове. Дори се увлече в ролята си на твърд конспиратор: „Кажете ми, ваше светейшество, кой ви е донесъл за подобна дейност?” Наглостта му и ядоса, и разсмя светия старец. Станал от стола, той прекоси по пътеката ректорския кабинет: „викнал съм те да ми разкажеш за организацията, а не ти да ме разпитваш за лицето, от което съм научил за конспиративната ви дейност. Твоята упоритост ме убеждава в съществуването на организацията, която подкопава устоите на Семинарията и на Екзархията тук, в Цариград.”

Не успя Екзархът да предразположи към откровеност революционния конспиратор. В гласа му се прокрадваха нотки на обида. В дългия си свещенически живот, той бе школувал и усъвършенствал риторическите си способности. Винаги попадаше в

116
 

тона на събеседниците си. Не помнеше да се е намерил човек в есъгласие с неговите доводи, който така категорично, като Станислав, да тегли линия между собствените си убеждения и тия на Екзарха. Сега думите му удряха на камък. „Станиславе, имаш пред себе си български екзарх не турски шпионин! Смяташ ли, че бих застанал срещу дейност в ущърб на българите? Една ненавременна революция ще доведе до пълна погибел на българите и българското в Одринско и Македония. И ти, и другарите ти, помислете как, с какви усилия поддържаме Семинарията и стоенето на Екзархията в Цариград!”

Развълнуван, екзархът спря за миг. Трябва ли пред това упорито хлапе, осъзнало принадлежността си към революционно дело, да изброява всички угрози, застрашаващи Екзархията в това смутно време! Че оставането на Екзархията в Цариград е под въпрос поради непрестанни атаки от всички страни: гърците, в лицето на Патриаршията се стремят да вдигнат Екзархията от Цариград; турците търсят всевъзможни поводи да направят българските владици невъзможни в епархиите си; сърбите не се спират пред никакви пречки да имат свои владици в Македония; власите искат да имат поне един владика влах в Македония; намират се българи революционери, които смятат, че българската черква е почти непотребна. Отнасят се с неуважение към владиците. Стремят се да ги превърнат в сляпо подчинени оръдия и подбиват авторитета им сред населението... Премълча и внезапно възкръсна в паметта му разговор, който водиха преди години с Иван Гарванов, тогава убеден еволюционист: „ваше блаженство, какъв е бил и ще бъде планът ви за работа в Македония?” - „Да имаме повече владици и да нахвърляме повече интелигенция в страната, та тя да си решава въпроса!” - му отговори тогава екзархът.

Сега трябваше ли пред това упорито хлапе да разкрива програмата и тревогите по националния въпрос. Умореният му глас предупреждаваше Станислав и другарите му да си помислят. Момчето разбираше загрижеността на екзарха, дълбоко в себе си той вярваше във всяка негова дума, но бе дал клетва. Не можеше даже и на българския екзарх да съобщи тайната на организацията. Равният глас на екзарха му внушаваше, че с револю-

117
 

ционни акции нищо не може да се постигне за българите в Турция. България е слаба да се справи сама с потисника. Русия не е склонна да поддържа и подкрепя българите в справедливата им кауза. Западните велики сили никога няма да се съгласят с голяма България на Балканите...

Станислав не можеше да оцени висотата на учебното дело в Македония и Одринско, ръководено от Българската екзархия. В програмите на тия училища бе възприето всичко напредничаво от постиженията на европейските страни в учебното дело. Невъзможно бе да се прави съпоставка между екзархийските и другите училища в турската държава. Превесът бе винаги на българските училища. Чак след години Станислав проумя едно изказване на Екзарха пред Симеон Радев, тогава възпитаник на лицея „Галата Сарай”: „В българските училища младежите трябва да получават европейска, а не турска култура, каквато се дава в арменските училища. Българските ученици трябва да изучават европейски и особено французки, а не турски език.”

Гласът на екзарха, придобил обичайната си увереност, караше Станислав да се съмнява в пътя на революционната борба: „Едно въстание ще разори българите и ще унищожи българщината в несвободните земи, защото Турция никога няма да допусне безредие пред прага на Цариград и Проливите. Турция за нищо на света няма да се откаже от Източна Тракия и Одринско. А вие, семинаристите, все още неузрели юноши, ще излезете с револвери като комити, ще ви избият и с това ще се свърши с порива ви за свобода, без да постигнете мечтаната цел. Съгласни сте да правите въстание, а не сте готови да воювате до пълна победа!” Екзархът не беше доволен от ВМРО, действаща въпреки волята на Екзархията, сигурен бе, че тя може да навреди на просветната дейност и на българите в поробените земи. Беше убеден, че първо трябва да се укрепи националното самосъзнание на българите в Турция, защото българите патриаршисти се смятат за гърци, а сръбската пропаганда вече има свои успехи в някои северни краища на Македония. За политическо освобождение ще трябва да се мисли, когато българите в Турция се осъзнаят като българи и отбият ламтежа на сърби и гърци към българските земи и народ. Възпитаниците на

118
 

Българската семинария в Цариград са бъдещите учители и свещеници, които трябва да бъдат първи в обединението на неосъзналите се българи в лоното на Екзархията. Дълбоко бе засегнато честолюбието на екзарха, че възпитаниците на Семинарията са изоставили просветния път за освобождение и са приели революцията на спасение. Убеден бе, че едно въстание само ще нанесе непоправими рани на българщината в Турция. Това Станислав осъзна, когато всичко вече беше необратимо.

Нелегалната младежка организация в Семинарията не бе разкрита, но учителският съвет реши през следващата учебна година да бъдат отстранени седем-осем от възпитаниците, формалният мотив бе, че имали по няколко тройки в годишния успех, а истината - че ги смяташе за ръководители на организацията. И Станислав Аргиров бе в списъка за изключване. Решението не се приложи поради намесата на Цариградския революционен комитет. Сменен бе само преподавателя по омилетика и богословие Тошев. Той осъщестяваше връзките на ученическата организация с външния свят.

Станислав стана член на организацията още с постъпване-то в Семинарията. Имаше създадена стройна система за привличане на новите курсисти. Това бяха изключително будни момчета от Македония и Одринско. Ръководството на Семинарията не подозираше, че им е създало условия за провеждане на нелегална дейност в учебното заведение и привличане на всичко родолюбиво.

Наред с голямата черква в Семинарията, в която се отслужваха денонощни богослужения, имаше и малък параклис „Св. Архангел Михаил”, поверен на учениците. По всяко време на денонощието учениците можеха да влизат в параклиса за усамотение и размисъл. Чистотата и редът в него бяха дело на семинаристите. В редуващите се групи влизаха ученици от всички курсове. Но наред с място за изпълнение на хриситянските задължения на бъдещите свещенослужители и учители, параклисът служеше и за щаб на младите революционери. Тук се посвещаваха и на свой ред приемаха бъдещите революционери. По метода на взаимопощ новите ученици имаха свои наставници от по-горните курсове. Те въвеждаха новите питомци в обуче-

119
 

нието и тайната революционна организация. С влизането си в Семинарията наставници на Станислав станаха Ралю Стоянов от с. Кулата, Лозенградско и Михаил Нонев от гр. Кратово, Македония. Още в Одрин Станислав бе прочел „Под игото” и „Епопея на забравените”от Иван Вазов; стихосбирките на Христо Ботев; „В тъмницата” от Константин величков; броеве от в. „Странджа”...

Бе срещу празника на Св. Архангел Михаил. В олтара на параклиса, пред иконата на светеца, пламтеше кандило. На светия престол бе поставено евангелие, а върху свещената книга имаше кама и револвер. На входа дежуреше семинарист от горните курсове, втори пазеше в предверието на олтара. Заклятието се извършваше при пълна тайнственост. За него не трябваше да знаят и подозират дори посветените семинаристи. Клетвата ставаше по единочно, съзаклятниците трябва-ше да пазят пълна тайна. Написана върху лист със симпатично мастило, клетвата, взета от Устава на организацията, се връчваше от „кръстник,, на новопосветения да я подпише, като преди подписа се повтаряше дума по дума от покръстения. Обвързан с клетва, подпис и целуване на светите предмети, всеки юноша се вълнуваше до сълзи при извършването на тайнството. В такава нощ пред празника и Станислав стана член на организацията. Направиха го отговорник в класа заедно с Апостол Христов от Костурско и Петко Попдимитров от Узункюприя - тримата революционнни водачи на курса.

Следващата година Станислав стана курсов ръководител с помощници Димитър Христов от воденско, Георги Янакиев от Кратово и Иван Попилиев от Теквеш. Само членовете на отделните групи се знаеха един друг. Връзката между групите и председателя на управителното тяло ставаха чрез класните началници, които също не знаеха състава на групите в другите класове. Не знаеха състава на управителното тяло. Обикновените членове знаеха само другарите си в класа и класния наставник. Над класните групи стоеше управителното тяло от: председател, секретар, касиер, библиотекар, съветници.

През учебната 1902-1903 г. председател бе Михаил Монев, а членове на управителното тяло: Иван Снегаров от Охрид и Иван

120
 

Антонов от Неврокопско. През годината и Станислав стана негов член и класен наставник.

Задачата на ученическия комитет бе да поддържа народностното чувство у членовете - бъдещи дейци на ВМРО. Това се постигаше с четене на книги за минали въстания на българите срещу турската тирания. Най-четени бяха „Под игото” и „Записки по българските въстания”. Четяха ги в затънтените кътчета на обширната градина. Библиотеката се съхраняваше на табана в централното сдание. За шкафове служеха ламаринени кюнци от печки. Неподвързаните книги свиваха на тръби и забити в хартия ги мушваха в кюнците. Поставяха ги в най-забутаните кътчета на табана, близо до стрехата, където покривът и табанът се сливаха. Странично лице не би могло да ги стигне. Но „хранилищата” биваха винаги празни, защото книгите се предаваха от ръка на ръка. За кюнците знаеше библиотекарят и Управителният съвет, чиито съвещания вече ставаха на тавана. Конспиративната тайна бе наложена не само заради турската власт, но и заради управата на Семинарията. Бяха винаги подозрителни и нащрек. Само един от семинаристите често сновеше до ректората и се вреше сред надзирателите на пансиона. Заподозряха го и за да го сплашат, му нанесоха побой. Наказателната мярка имаше обратен ефект. Битият се оплака. Издаде организацията на ректора. В списъка на обвинените попадна и Станислав...

Сега, след разгрома Станислав се измъчваше от незаслужени самообвинения. След години той щеше да се полъже по фалшивите обещания на Младотурския Хуриет; щеше да преживее възторзите и краха на Балканската война, когато „цивилизованите” страни щяха да се вклинят между съюзниците и пролятата кръв за освобождение щеше да донесе прогонване от родината завинаги. Нямаше да повярва, но щеше да бъде задължен да участва в „обединението”. След Първата световна война и в несретата му на бежанец мислите му до сетния час щяха да бъдат примесени с тъгата по родния Лозенград.


[Previous] [Next]
[Back to Index]