1. ОТЗВУКЪТ НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ В ИЗТОЧНА ТРАКИЯ
Заселването на славяно-българите в Източна Тракия, както споменахме, датира от VI и VII в. от н.е. Трайното им настаняване е по време на Симеон (888-927) и Иван-Асен II (1218-1240). [1]
Следи и останки от ранното им заселване в Източна Тракия сочи Димитър Попниколов в книгата си „Преображенското въстание”.
Той приема, че името на родното му село Карахъдър, Лозенградско, идва от арабската дума „карахъдър”, което означава черни клепачи. Жителите на селото били с дълги черни клепачи. Мъжете от старите родове се отличавали с едрия си ръст, черните си дълги клепачи. Бръснели главата си, като на темето оставяли дълъг кичур. Това се предавало от поколение на поколение, „както са правяли някога прабългарите”.
В селото, в две от крайните му махали, имало по една постройка. Във всяка сграда имало по две отделения. В едното, оградено като гроб, се издигал камък, висок около 1 и половина метра. Населението, българско и турско, наричало камъните „баба” (баща). И българи, и турци палели свещи като прабългарите в дребната си прародина. [2]
Съпротивата на българите против робството никога не е спирала. Минала презхайдутството; спонтанните въстания по време на руско-турските войни; участие в борбата за самостоятелната българска църква и българско училище. Организираната борба за политическа свобода укрепва след обиколката на Левски в Странджанско през 1872 г. Създадените тричленки и комитети просъществуват до надвечерието на Априлското въстание през 1876 г., когато турската полиция изловила всичко будно в Странджанско и със скалъпени обвинения ги препрати на заточение по каторгите на Мала Азия.
Известни революционери от този период са учителите:
Продан Василев Сербезов, укрил се в с. Дерекьово, след Хаджиставревата афера в Хасково; Георги Козаров; Петър Димитров Киприлов; свещеник Никола Проданов Петканов; пътуващият учител Яни Димов Рододарович; д-р Павел Берон и много други.
124
Дейността им на ревоюционери не е убегнала от очите на „заспалата” турска полиция. Всички те са заловени, осъдени и заточени.
Пред съд е бил изправен и осъден революционният комитет на с. Дерекьово, Лозенградско: Георги Стоянов Аянов; Стоян Манцаров; Мильо Пепелимаров; Димитър Раджепов; хаджи Атанас Иванов; Стойчо Яръмов. Броят на заловение и осъдените щял да бъде много по-голям, ако не била съобразителната де-войка Милка Стойчева Аянова. Успяла да скрие архива на комитета, оглавяван от Продан Сербезов. Предотвратена била катастрофата от арестуването на мъжете от целия район.
Революционни комитети е имало в Одрин, Лозенград, Бунархисар, Каваклия, Ениджия.
В Малкотърновския комитет са влизали: Ефтим Вълков, Костадин Казаков, Стоян Поризанов, Стоян Здребечков, Димитър Гаруфалов, Досю Иванов, Неделчо Орешков, Стоян Шивачев.
Важна роля в революционното движение е имал Васил Николов Гарвански - дякон Бенедикт. Навреме предизвестен, успява да избяга и отървава ареста. Озовал се в Румъния, Бенедикт участвал в Българското опълчение. След войната отново облякъл калугерското расо и завършил земния си живот като игумен на Драгалевския манастир през 1920 г.
За бъдещето въоръжено въстание било изработено черешово топче от Костадин Казаков. Калпаци за въстаниците ушил Стоян Здребечков, а сребърните лъвчета отлял Стоян Поризанов. Готвеното въстаное било предотвратено от арести и каторги на съзаклятниците. Топчето, обковано в железни обръчи, не било ползвано. С него гръмнали по време на „Вардата” през Освободителната война, когато пътят на отстъпващите турски войски и черкезки шайки от Бургаския район минават през проходите на Странджа планина. Отстъплението на войски и черкези е било осеяно с ограбвания, палежи, отвличания.
Но от първия изстрел на топчето, при едно от тия нападения, то се разпаднало. Готвеното въстание било предрешено. [3]
Революционният дух на малкотърновци успял да се прояви в т.нар. САРАВИГЮВА АФЕРА или бунт против икономическите притеснители в Малко Търново.
125
Събитието подробно е описано във в. „Източно време” от 1875 г., което се състояло в следното:
Дългогодишните мухтари на селото вършели произволи при събирането на данъците и не давали сметка за приходите и разходите в управлението си.
Отказът им да дадат отчет подсили отдавнашните съмнения на населението. Еснафите били подкрепени от орачи и овчари. На Великден, след второ възкресение, тълпа от 500-600 души нападнала къщите на мухтарите. Нападнатите потърсили покровителството на мюдюрина. Пред него представили недоволството на населението като бунт против властта и поискали наказание за водителите. Според вестника, подбудители били Желязко от Станково - братята Стоян и Желязко от Станковите колиби и Тома Еминджията. Водачите били арестувани, но тълпата оградила участъка и осовободила арестуваните. Мюдюринът донесъл телеграфически в Цариград, че е избухнал бунт в Малко Търново и има 7-8 убити. Каймаканите на виза, Чорлу, Родосто, Лозенград, Бунархисар, пристигнали с войска и заптиета. Дошъл анхиалският кадия и джандармерийски командир с джандари от Одрин. Водачите на бунта били закарани навързани в Родосто. Заедно с арестуваните отвели и мухтарите, за да „доказват” невинността си. Откупи и продължително задържане разорили и водачите на бунта, и мухтарите.
Случката намираме описана подробно и в дописка от Лозенград до Ботьовия
вестник „Знаме”от 1875 г. В нея остро се напада великият везир Есад паша,
проглушил Европа, че въвежда равновесие в държавата, а на практика се увеличават
граби-телите спрямо българите. Редакцията на вестника прави и коментар:
„Ние с радост посрещаме известието, което показва, че народът е захванал да търси това, което са му отнели. Щом захване да практикува тази метода, то революцията и свободата след нея са Близо вече. Така е било с черковния въпрос, така ще бъде и с политическия ...Да живеят нашите братя юнаци в Малко Търново. Техният пример е за почит, уважение и подражание! ” [4]
126
С присъщата си поетичност и характерен сарказъм малкотърновци обезсмъртили
събитието с песен:
Голямо чудо станало,
На день на свети Великдень,
та е кръвнина паннала,
в Търново средя селото,
кръвнина девекьнадесте,
и с Калиопи - двадесте..
Според спомени на съвременници „кръвнина” не е имало както пише
във вестника. Песента е била създадена за да се осмеят изплашените виновници
и мюдюрина, станали причина аферата да вземе такива широки размери. [5]
Положението преди войната много се влошило от агресията на заселените в Бургаския район по средата на XIX в. черкези. Същински разбойници, те ежедневно нападали българските села. Не давали мира на населението. Излизащите по това време български вестници в Цариград и Букурещ дават безбройни факти за черкезки безчинства и жестокости.
През размирните години на Априлското въстание положението на българите от Източна Тракия още повече се влошило. Бесилки били издигнати не само в Одрин, но и в Лозенград и Бунархисар, където българи от разни краища на отечеството намирали смъртта си. Безрезултатната Цариградска конференция от 10 декември 1876 г. предизвиква Освободителната война.
Освободителните войски се движат по поречието на р. Марица и от Одрин се насочват към Цариград. Проходите на Странджа планина и пътят през Осман баир за Лозенград остават открити за отстъпващите войски, черкези и башибозук. Главното ядро на бягащите турци и черкези наброяващо 5000 коли, било съсредоточено около Осман баир. В своето бягство и отстъпление те извършват най-големи жестокости, кражби и палежи в българските села на Бургаска и Средецка околии, но най-много пострадала Западна Странджа по пътя за Лозенград.
Вестник „Марица” рисува картини на избити селяни, опожарени села, обрани и запалени църкви, разграбени имоти и
127
покъщнина. Избягалите в горите сред преспи сняг, оставили всичко на произвола. Само бързото напредване на русите принудило турци, черкези и арнаути да напуснат завзетите от тях български села. [8]
Разрушенията от разбойническите шайки са възлизали:
Бургаски окръг - 916 домове, 17 църкви;Анхиало-Месемврийски окръг - 118 домове;
Лозенградски окръг - 419 къщи, 13 църкви и 10 други сдания;
Бунархисарско окръжие - 105 къщи, 4 църкви;
Сливенско окръжие - 24 къщи. [10]
По-малки части от бягащите турци и черкези минават през Малкотърновско,
където извършват грабежи, палежи, убийства.
Църквите в Голямо Буково, Урумкьово, Конак, Гьоктепе, Граматиково, Визица, Маглавит и др., били обрани и запалени. Много невинни хора били избити. Всички тия жестокости биха предизвикали отпор и населението би било спасено от зверствата и жестокостите, ако хората са били въоръжени. Въпреки всичко, благодарение на укритото оръжие и духа на местното население, е оказан известен отпор и населението било спасено от зверствата и жестокостите, каквито са понесли българските села в Лозенградско, Визенско, Бунархисарско и на юг. [11]
От това време са останали народни песни, отразили зверствата на бягащите
разбойнически шайки.
Чуле, малеле, разбрале,128
редума яма станало,
редума Хасекията,
редума по врет селата,
най-млого яма станало,
гръцкото село голямо.
Като турците дойдоха,
турците и черкезьято
селото батартисаха,
сичката мъка дигнаха,
къщите с огънь сметаха,
мъжьете под нож туриха,
жените поганоса,
децата изпоробиха..
И в друга песен:
Да дойдеш, мале, да дойдеш,
горе ми на Гърницата,
до голямото планнище,
че там са бате заклали,
турците и черкезьято.
Тимьян и свящи да земеш,
и тенко платно ленено,
та че на Голеш да дойдеш,
бате с колата да дигнем...
Научили за идващата опасност откъм северозапад, малкотърновци още
през ноември започнали подготовката за защита от евентуални черкезки нападения.
Издигнали каменни зидове при селищните входове и използвали каменни огради
на харманите и крайните жилищни дворове за позиции. Имало стотина души
с шишенета, 40-50 - с чифтета, железни вили, брадви, коси, пищови. На всеки
50-100 метра поставили постове. Поддържали денонощно огнъове, поради големия
студ през зимата. Постовете проверявали с паролата: „Варда”. Първенците
раздавали безплатен барут, съчми и курушуме на въоръжените. По-смелите
жени снабдявали с продоволствия постовете и окуражавали жените и децата.
В началото на януари, откъм Граматиково се задали стотина конници и керван от натоварени с крадена покъщнина коне. Малкотърновци посрещнали с викове и пушечна стрелба черкезите. Не ги допуснали до градчето и те, по околен път, се отправили към селата Караделе и Едига. Ала въоръжените мъже, водени от дядо Желязко и Георги Янчев, по околен път им устроили засада и избили неколцина от черкезите. Подобна засада им направили и жителите на Карадере, Дерекьово, Яна. Така част от черкезите били изтребени.
129
Задала се втора черкезка банда, но била посрещната край Докузачката река и разпръсната.
Трета опасност дошла от юг. Около 60 кавалеристи от визишкия гарнизон отивали на разузнаване в Бургас. Въоръжената охрана на градчето сключила споразумение да пусне отряда да пренощува, при положение, че нощната охрана се поддържа от войници и местни мъже.
В Бургас конният отряд бил принуден да остави конете и да отплава за Цариград поради идващите откъм Айтос руски войски. Неуспелите да избягат с гемиите, се върнали обратно към виза, но били нападнати от въоръжени дерекьовци и обезвредени. Положението на самоотбрана продължило до идването на русите в Малко Търново. [14]
По примера на малкотърновци са действали и други села със слабо въоръжение, но организирани в чети и с войводи, те не допуснали черкезите да влязат в селата им.
В село Карадере, организатор на съпротивата бил Георги Кателчето, който преди това бил в четата на Панайот Хитов. Организирал в селото си своя чета. Нападнали и унищожили миналия край селото черкезки отряд и се въоръжили с плененото оръжие.
В село Дерекьово, чета от 100-150 души организирали Иван Стойчев Аянов и Петко Бадалът. Освен на кавалеристите, четата направила засада на нападналите селото им черкези и ги разбила в местността „Момино кладенче”.
След новината, че разбитият от Панайот Хитов турски керван при Осман баир, се движи по посока на Чеглаик, Кофчаз, Дерекьово, селските чети се групирали за взаимодействие. Дерекьовци имали инициативата, което отразили и в народна песен:
Канили са се канили,130
дерекьовските авжии:
Георгите бре Чурелчето
и Стоян Докулянчето,
и дядо Железко Узуна,
на юрудия да подат,
на кофчазката юрдия..
В местността „Ширинето”между Дерекьово и Кофчаз станало сражение. Георги
Кателчето и кофчазкият войвода Георги Чарелов били убити. Селяните от дружината
се разколебали и отстъпили. За двамата загинали водачи останали песни:
Язък е мале, язък е,
за Гьорги, за Черелчето,
за Стоян Докулянчето,
дето хи, мале, затриха
на Кофчазката юрдия...
И в песен от село Дерекьово за Георги Кателчето:
Станими, мале, събери,
моята герджик прямена,
че на панагир да пода,
на Кофчазкият панагир,
не било, мале, панагир,
ми била тежка юрдия,
юрдия, грозно мурабе,
със турци и със черкезья ...
Командата преминала в ръцете на дерекьовските войводи. Към тях се
присъединили младежи от Коево, Кулата, които също били заплашени от отстъпващите
орди. Разбойническият керван бил нападнат и разпръснат в местността „Янкулица”,
южно от село Курия.
С тая победа духът на четниците бил повдигнат. Нападнали и съседното турско село, чиито жители преди войната им откраднали добитък и покъщнина. Чеглаичани отразили събитието в песен:
Хайдете сички да подем,131
Ериклер да бастисаме,
рубата да си земеме,
и добитъкът върнеме,
дет го турците откраха,
турците, ериклерците...
Прогонени от района на Малко Търново и другите планински села, турците
и черкезите се спуснали на юг към Лозенградско, Бунархисарско, Визенско,
където с местното турско население извършили нечувани жестокости, обири,
палежи, защото там селата били обезоръжени и по-малко борбени. Това се
научава от жалбите до великия княз Николай Николаевич в Одрин. [15]
„Страх и трепет ни обзе, когато миналия месец (декември) черкези и турци от съседните села Аврен и Авджали ни нападнаха. Виковете на жените, клането на децата, гърмежите на пушките заглушиха въздуха; 15 души паднаха убити, а други 10 - хванаха живи, извадиха ги вън от селото, зверски ги мъчиха като им извъртаха очите, режеха им носовете, езиците, членовете на тялото и след три дни ги доубиха. Заловените жени и деца обезчестиха. Останалите живи хора избягахме в горите, но там дечицата ни измряха от студ и глад...” [16]
Само в Казълджик, Лозенградско, били убити 220 души. Подобни жестокости
били извършени в селата Пенека, Едига, Скопо, Ятрос, Курудуру, Бунархисарско,
а най-трагична била съдбата на визенското село Евренли. За да се спаси
от нападналите селото черкези, населението избягало и се скрило в една
пещера. Там прекарало няколко дни. Черкезите научили и обградили пещерата.
По тоя начин били унищожени 970 жители от село Евренли. Спасили се 30 души
евренлийци, които били вън от пещерата. Жив останал само дядо Тодор Вълчев
на 83 години, бежанец в Царево. Когато преди няколко години ми разказваше
тази история, виждаше се ми се преувеличена. Този факт намираме изложен
с много по-големи подробности в жалбата на евренлийци до великия княз.
Не остава съмнение, че катастрофата на Евренли по своята жестокост и размери,
надминава баташките кланета. [17]
Според Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. целият Лозенградски санджак с чисто български околии влиза в освободеното отечество. В Лозенград започва организирането на българско управление. Създадени са управителни съвети и околийски съдилища.
За секретар на околийския съд в Лозенград е назначен Никола Беловеждов от Копривщица, бивш член на революционния ко-
132
митет и участник в Априлското въстание. Председател на административния съвет е Тодор Милков, негов секретар - Тома Георгиев. И тримата са играли важна роля в революционното движение след войната.
Подписването на Санстефанския мирен договор е успех за руската политика. С него Турция признава своето поражение във войната и приема исканията, които били отправени от Русия преди да започне военните действия. Турция подписала договора, но не се примирила със своето поражение. Английското и Австро-унгарското правителство, без участие на останалите велики сили и в разрез с техните интереси, се заели да уреждат Източния въпрос. Английското правителство е раздразнено особено от предвидения излаз на България на Бяло море. Против този излаз се обявяват Франция и Италия под предтекст, че Русия иска да утвърди своето присъствие на Средиземно море и по този начин да наруши равновесието на европейските морски сили. Възражения направила Сърбия с големи претенции за включване към територията и на цяла Македония. Управляващите среди в Румъния също посрещнали с несъгласие решението на териториалните проблеми, засягащи Румъния. Недоволство от Санстефанския договор изразила и Гърция.
Отказът на западните държави да признаят Санстефанския договор подтикнало руското правителство да ускори изграждането в освободените земи на българската армия. За тази цел през май 1878 г. опълчението било преобразувано в земски войски, чийто състав бил определен на 84 750 души. Това е направено, за да се осигури Княжеството с национална военна сила и да се разшири подкрепата, която българският народ може да даде на руските войски в случай на война. [18]
Подемът на младежите за включване 8 българската армия е повсеместен. За тоя устрем се говори в странджанската народна песен „Еннъш българско да стане”.
Песента е за осъществената мечта от векове на българите. Създадена е несъмнено в „пусто Гьоктепе самичко”, за да се подчертае силата на въодушевлението у младите момчета от това село на Хасекията.
133
Горките бяли българе,
тие се туко молеха,
еннъш българско да стане,
българска съгьгя да съди,
българска съгьгя да съди,
българсик ескер да сберът.
Молели и е станало,
българска съгьгя сепнала,
български ескер събрало,
редума Хасекията:
Кайнаржа и Дюлгерия,
Кайрякът и Панчярюво,
Гръцкото село и Конак,
Калово и Стоилово,
Мързово Граматиково,
Търново и Дерекьово,
Сармашик, още Чеглаик,
Пусто Гьоктепе самичко,
в него най-много писали,
педесекь и пекь момчета
и девекь души женени.
Най-напреш, мале, писале,
на болен Гьоргя момчето,
и Димитра настъпинчето.
Капитан дума Стефанум:
- Холам, Стефане, Стефане,
- стига хи холам писува,
че ше те кълнат момите,
че ше да плачат жените,
жените и майките хми! [19]
За масовото записване на младежите в армията съдим и от спомените
на свещеник Пею Димитров Киприлов.
„На 18 януари 1878 г. русите пристигнаха в Лозенград. Там бях и аз. Назначиха ме пристав. Стоях на тая служба 6 месеца. През това време отведох в Сливен два пъти доброволци по 100 и 112 души. Вторият път сливенският митрополит Се-134
рафим ми подари дукобен сребърен часовник, който пазя за спомен.” [20]
Известията за отказа на западните държави да признаят Санстефанския
договор и съпротивата на високата порта да изпълни неговите постановления,
внесли смут у българския народ. Засилва се народната решимост да се доведе
докрай делото на националното освобождение. До руските военни власти в
България и до Царя в Петроград били изпращани прошения от всички краища,
населявани с българи. [21]
Още от първия слух, че Лозенградският санджак остава под турска власт,
е изпратено от името на цялото население прошение, подписано и подпечатано
с печати и подписи на 80 български села от трите каази: Малкотърновска,
Лозенградска, Бунархисарска до негово превъзходителство Сливенския губернатор
със специална депутация.
Ваше превъзходителство!135От 500 години насам, България горчиво оплакваше съдбата си под непоносимото турско иго, надежда обаче, че великата поборница и защитница на славянското племе ще простре покровителствената си ръка към българския народ, облекчаваше нетърпимите тегла и мъки, които България изпитваше под турския хомот. И наистина, когато България се изгубваше от лицето на земята, руските войски, под водителството на Н.И. Височество Николай Александрович като от небето се спуснаха, преминаха Дунава и Балкана, разбиха тежките окови и пренесоха свободата. Ето, затова днес в цяла България се произнасят и вечно ще се произнасят молитви за Руския цар, освободител на българите.
Ваше превъзходителство!
Радостта, която чувстваме в сърцата си за освобождението на нашите места, които са населени само с българи, беше неизказана, но от няколко дни насам нашата радост се обърна дълбоко в скръб. Известията, че нашите места остават под турците, без никакво гаранция за имота, живота и честта, ни докарва в крайно отчаяние. Като не можем да помислим, че по-
дир малко пак ще трябва да подложим вратовете си под същия ятаган, който едва не ни довърши, цялото население е обхванато от вълнения и е решило до крайни средства да се помъчи, но да отмени неговото изтребление, което го угрозява.За пръв път ние считаме за свой дълг да Ви помолим да явите дето се пада, нашето последно решение, че ние предпочитаме всички да измрем, отколкото да се покорим изново на турската власт, тъй ожесточена напоследък. А същевременно с това, ние молим ваше превъзходителство да помислите за нашите челяди и да ни окажете едно място в Автономна България, дето да могат да бъдат колкото годе по-безопасни, докогато ние видим тук бъдещето на тия наши три окръзи, които се турят пак под острието на мъчителния турски нож.
Уверени, че молбата ни ще намери отзвук в сърцето Ви.
Оставаме ваше превъзходителство най-покорни жители от Кръклесийски, Малкотърновски и Бунархисарски окръзи.
Кръклисе 1878 г.
Юлий 13Следват подписи и печати [22]
Когато депутацията тръгнала за Сливен да поднесе молбата на Губернатора,
дошла заповед да се изпратят записаните новобранци. Това известие особено
много зарадвало населението, когато и самият Губернатор лично уверил делегацията,
че въпросните окръзи остават под автономна България. Но тая радост не била
задълго. На 6 август се получило нареждане, че се искат новобранци само
от тия села, които остават в Източна Румелия, останалите да се разпуснат.
Това известие покрусило новобранците. Като не могли да се примирят с новото
положение, на малки групи заминали за Бургас, други останали в Сливен да
служат доброволци в редовете на младата българска войска. Те били и първите
емигранти, защото никой от тях не се завърнал в Турция.
Покруса и възмущение у българите настъпили след решенията на Берлинския конгрес. От всички краища, оставени под ос-
136
манско владичество, се понесъл глас на възмущение. Протестни демонстрации и изложения идвали от цяла Македония, Южна България била залята от протестни демонстрации, а кервани бежанци от Източна Тракия потеглят през Странджа и Одрин към Бургаско и Пловдивско. В тези тревожни дни спонтанно започнала масова всенародна борба срещу решенията на Конгреса за пълно национално освобождение и обединение. Съпротивата на българското население от Тракия и Македония срещу решенията на Берлинския конгрес била приета от българите в Княжеството като общо движение. Откритите протести ставали под един лозунг: „Свобода не само на Мизия, но и на Тракия и Македония”. [23]
За да предаде на тая народна акция характер на въоръжен протест и демонстрация, наредено било на всяко село от поменатите околии да изпрати по възможност повече въоръжени представители.
По спомените на дядо Алеко, участник в тия събития, свикан бил в църковния двор на Малко Търново целият еснаф, за да одобри протеста и след това, нарочни куриери били изпратени по селата, за да канят народа на въоръжен протест. Събралото се множество в Малко Търново, потеглило през Бръшлян,
Чеглаик и Кула за Кайбилар. Това било през ноември 1878 г. по Арахангелов ден. По пътя затам множеството се увеличавало от присъединилите се селяни от други села и околии. Общият брой достигнал до 10-12 хиляди души.
От всяко село имало по 1-2 първенци, които развивали голяма дейност по организирането на тази протестна демонстрация. От Малко Търново били Ефтим чорбаджи Вълков, Димо Борилков, Тодор Борилков, хаджи Васил, Анегности Дяков, Димо и Никола Карагеоргиеви, Алекси Янков, Алеко Стаматов (от когото Аянов е почерпил данните си). От с. Дерекьово организатори били Стойчо Иванов и Тодор Раджепов; от с. Гьоктепе - Стоян Чоноолу; от Пирок - Пею Киприлов.
Водачи имало и от всяко село и околии, които образували делегация, поднесла молбата на пограничната комисия.
В крайно възбудено състояние, делегацията чакала в Кайбилар около 10 дни. Получило се известие, че молбата им
137
не е удовлетворена. Сломени духом и с проклятия, демонстрантите се завърнали по селата. [27]
На Кайбиларската протестна демонстрация населението гледало като революционна, защото повечето участници били въоръжени. В странджанските села останала песен, отразила тези събития.
Шу глас се чува, по Румелия,
мома ли пяе, ерген ли свири,
ни мома пяе, ни ерген свири,
ми се събират млади комиткя,
млади комиткя, еснаф българе,
земя да делят, синор да секат,
турците искат синор да секат,
синор да секат Шипка Балкана,
българе искат синор да секат,
синор да секат Еркене ряка,
Еркене ряка, Мидия-Енос,
та са рягали укива България,
та са рягали и са отсякли,
синор турили на Босна баир. [28]
Независимо от противоположните интереси на великите сили, за неуспеха
на Кайбиларската акция помогнало и противодействето на одринския владика
Дионисий.
Уверен, че при допитване гръцкото население ще предпочете българското управление, той изпраща агенти да събират подписи против присъединяването на Лозенградския санджак към Румелия. За да не разбере населението играта му, той внушава на агентите си да говорят на народа, че подписите се искат за българско управление. Заявлението е било на френски език. В него се изтъквало, че областта е населена изключително с гърци, които искат турската власт. Без да подозират измамата селяните подписвали на драго сърце. Даже и някои български села ударили общинските печати. Разбрало подлостта на „божия служител”, измаменото население жестоко го проклинало. А опасението на Дионисий, че при свободно допитване
138
и гърци ще предпочетат българското управление, се оправдало. Много гърци от Тракия след подписването на Берлинския договор се преселили в Румелия, без да бъдат преследвани. Дионисий имал неблагоразумието да заяви пред епархалния съвет, че християнското население от областта ще се освободи от робство, щом се върне турската власт.
Владиката събрал подписи уж за предаване на една църква в Каик (квартал в Одрин, б.а.), а текстът бил благодарствен адрес до турската власт.
Деянията на владиката така възмутили гражданството, че една многобройна женска депутация от гъркини и българки, зад която стояла хилядна тълпа, се явили пред губернаторството в Одрин, за да протестира против измамата на владиката. Тълпата се явила и пред митрополията, грабнали насила владиката и го влачили по улицата бос и гологлав. Намесата на руски офицери го спасила от окончателно опозоряване.
Цялото християнско население в Одрин се чувствало измамено от хората на патриаршеския владика. Одобрявало и подкрепяло акцията на одринските гърци и българи, макар че нямала възможност да вземе лично участие в нея.
Арестуваните 7 гърци и 5 българи като инициатори на опозоряването на Дионисий били освободени още на следващия ден по настояването на многолюдната демонстрация. Хората викали пред губернаторството: „Нещем турци, нещем да живеем между тях!”
Губернаторът, генерал Молостов, бил принуден да обещае, че ще помоли главнокомандващия генерал Столипин да изслуша лично жалбата на народа. [29]
Опитите за свобода и обединение останали безрезултатни. Вярата, че Руският цар, след толкова жертви, няма да позволи да останат в робство български земи, изчезнала. Тракийските българи били обхванати от страх пред бъдещето. Но докато руските войски били още тук, имало поне сигурност за живота. С изтеглянето на войската положението става тревожно и безизходно, защото още били живи спомените от преживените ужаси от турци, черкези и арнаути по време на руското настъпление. На турски обещания и султански фермани
139
никой не вярвал. Самите турци казвали иронично: „Стамбулските фермани само в Стамбул се четат!” „По-добре да ни избият до един, отколкото да останем под турците!” - казвали българите. При това трагично положение имало само един изход: „Да се бяга в България!” [30]
Заточили се безкрайни кервани коли от всички краища на Тракия и Чаталджанско към границата на Източна Румелия. Докато българите от западните околии на Одринско бягали по ж.п. линия и долините на реките Арда, Марица и Тунджа, тия от Малкотърновско, Лозенградско и Бунархисарско се изтегляли през проходите на Странджа. Както нападенията на турските шайки и разпуснати войници били непрестанни, така и бягството на българите било непрекъснато. Сред студ и сняг, голи и боси, те бродели по калните пътища след натоварените коли и пресичали границата на Румеля. Бежанците от полска Тракия се отправяли към Пловдивско, Старозагорско, а странджанци - към Бургаско и варненско. Потокът от бежанци бил толкова голям, че генерал Столипин бил принуден да иска официално неговото спиране. Нямало възможност да настанява и изхранва хората. Изпратил нарочна комисия от народни дейци и духовници в Одрин, за да ги увещават да не напускат родните си места. Напразни били усилията. Безпомощен бил да ги спре и енергичният нов валия Рауф паша, колкото искрено и добросъвестно да уверявал българите, че той ще запази живота, честта и имота им. След реокупацията на турците, към жестокостта на местните шайки и войската се прибавил и страхът от прииждащи мухаджири от България. Не спрял потокът на бежанците и след административните реформи на Рауф паша. Желаното омиротворение не настъпило. Като последно средство срещу обезбългаряването на Източна Тракия, Рауф паша използвал помощта на духовенството. Българският одрински владика Сенесий увещавал българите да не напускат бащината земя, защото обезбългаряването на Тракия е във вреда на българската кауза. Турската държава нямала интерес от обезлюдаването на Тракия и бягството на българите, защото се лишавала от най-производителните си поданици. [31]
Срещу усилията на Рауф паша да спре населението, се явили
140
тайни агенти на Патриаршията. Те подбуждали българите да се изселвят, за да се получи относително гръцко мнозинство, което отговаряло на панелистичните им стремежи. Ревностни агенти на Патриаршията били влиятелни търговски фирми на добитък в Цариград. Със свои хора, джелепи и касапи, подбуждали българите да се изселват, а съветвали гърците да заемат техните села и земи. Изкупували от бягащите българи добитъка на безценица, като по този начин и те се обогатявали, и земите се обезбългарявали. Агентите били заловени от властта и интернирани, когато злото било непоправимо.
Най-много пострадали скотовъдите от планинските околии.
Не останало село, чийто жители да не са избягали през границата или временно да не се криели в гората. Заселвали се в Бургаска, Средецка, Поморийска околии или са преминавали Балкана и се настанявали във варненско и Провадийско. Някои минавали Дунава и потърсили убежище в Румъния и Бесарабия, при близки, избягали в предишните войни.
Положението им на новите места не било завидно. Не се полагали грижи за тяхното настаняване. Местното население гледало на тях като на „неканени гости”, а властта подела акция за завръщането им по родните места. Отчаяни от положението си, част от тях „затваряли очи” и поемали обратния път. [31]
Годините от 1878 до 1895 изглеждали така, сякаш революционнният дух на отново заробените българи в Одринския вилает е заглъхнал. До средата на 90-те години на XIX в. съпротивителното движение изглеждало смазано, за да изригне с нова сила в едно кърваво въстание на Преображение през 1903 г. Водачи в това въстание са обречените. Вдигнали и повели народа към свобода или смърт. И както във всеки бунт за свобода, начело са пак младите - момчета, не по-възрастни от двадесет и пет години. Някои от водачите са родени във вече свободна България. Учили са в средни и висши училища. Стояли са пред учениците като учители. Но заменили учебниците с пушки. Повели бащите и по-големите братя към един вековен блян. След тях тръгнал целият народ, вдигнал се да събаря с кримки, бердани и дрянови сопи империя с огромна армия, въ-
141
оръжена с най-модерно оръжие и фанатизъм. Народът - смазан, избит, изтръгнат от корена си, не зародил капка гняв към почти безумната идея на своите водачи! [32]
въстанието за политическо и икономическо освобождение на българите от Македония и Одринско, както и всички предшестващи го, било обречено. Знаели са го водачите му, защото са предугаждали позициите на силите в Европа. Смътно се е досещал и народът. Виждал е примитивното си оръжие в сравнение с въоръжеността на империята, срещу която са се надигнали. Цялата подготовка, с нейните непрестанни провали („афери”) са едно системно обезкръвяване и ликвидиране на най-бунтовната част от населението. След всеки провал затворите се пълнят с българи. Изпращат се кервани от заточеници по каторгите.
Цифрите, приети от историческата наука за жертвите от Илинденско -Преображенското въстание в Одринско-Лозенградския санджак, каазите Лозенградска, Малкотърновска, Визенска, Бунархисарска, Василиковска, сочат:
Опожарени отчасти (или напълно) села - 92;избити, изклани, живи изгорени жени, старци, деца - 2565;
изпепелени християнски къщи - 2610; обездомени - 12 800;
избягали в България - 20 000. [33]
А надеждата за спасение от робството е непрогледна. Завърналите
се наново строят домове, възстановяват стопанства, за да преживеят фалшивите
обещания на Хуриета от 1908 г. и да дочакат най-голямата си илюзия през
вековете на робството - Балканската война. Да бъдат завинаги прокудени
от хилядолетната си бащина земя, там, където почиват костите на предците
им. Изгонили са ги само с дрехите на гърба и голите души. А неуспелите
да избягат в определен срок от 24 часа са подложени на сеч. Заличени са
завинаги дирите към родните огнища. Оцелелите от куршума и ножа са разпилени
в пределите на осакатена България.
До края на живота си те остават БЕЖАНЦИ. Бежанци в новата среда. Бежанци в душите си. Отнесли със себе си миража за големия свят на Одринска Тракия; споменът за неизбродните гори, ниви, лозя, стада; споменът за буйните реки; за селищата с бели църкви и училища, с двукатни къщи от мрамор и
142
дъб, чиито стопани бяха прокудени и разпилени. Отнесоха със себе си те своя рай, който понякога ще възкръсва и припламва у потомците чрез писмените знаци и песните.