2. БЪЛГАРИТЕ И БЪЛГАРСКИТЕ СЕЛИЩА В ИЗТОЧНА ТРАКИЯ
Селища във
- Малкотърновска околия
- Василиковска околия
- Лозенградска околия
- Миденска, Бунархисарска и ВиденскаТопографска номенклатура
Водописна номенклатура
Колибарски селища или чифлици около събраните селищаИмената на селищата с броя на семействата
- Малкотърновски район
- Лозенградски район
- Бунархисарски районСтатистически данни от 1873 г. за селищата във вилаетите Одринско, Битолско и Солунско
Най-старото историческо население в Източна Тракия са били траките,
за което дават сведения гръцките историци от V в. пр. н. е: Херодот, Тукедед
и Ксенофонд. Макар, че траките били многоброен народ, според старите автори
те не са оставили следи от големи селища.
Макар че траките са били многоброен народ, според старите автори, следи от големи селища те не са оставили. Въпреки това, се срещат имена на селища от чисто тракийски произход като: Виза, Визица, Урдувиза, Ускудама (Одрин), Друзипара, Тарподиза (Деветли агач), Орудиза (Елхово), Садоме (Факия) и др.
Ако се съди по многобройните могилища, които се срещат в Странджа, ще трябва да се приеме, че такива селища е имало по цялата планина, макар да не се знаят имената им и да не може да се видят други следи от тях. По могилищата следва да се съди, че Странджа е била гъсто населена с тракийско население, каквито се срещат около Созопол, Приморско, Василико, Ахтопол, Граничар, Богданово, Мадлеш, Бяла вода, Звездец, Стоилово, Калово, Визица, Граматиково, Малко Търново, Сушица, Кладара, Махалата, Колиби(те), Бялковци, Попиново, Станково и др.
Освен траките, които са заемали вътрешността на планината като пастирски и земеделски народ, крайбрежието на Черно и Мраморно море е било заето от гръцки колонии. Затова говорят както имената на крайбрежните селища, така и археологичните разкопки. [1]
Славянобългарите са третият исторически народ, заселил се от началото на Средните векове на Балканския полуостров и запазил до днес своето съществуване. Странджа спада към южнобългарските земи населени към VII в., когато всички други български земи са били заети чрез мирно преселение между V и VI в. Заселването на южните провинции е имало характер на насилствена колонизация, защото византия не е искала да има гъсти славянски маси край своята столица. Насилственото ко-лонизиране е предизвикало постоянни стълкновения с войските на империята, особено в Източна Тракия. Настанили се тук,
144
славянобългарите създали богатства, развъдили стада, снабдили се с оръжие и воювали по-добре от ромеите. [2]
Заселили се в обезлюдените полета на Тракия, долините на реките и планинските места. Засядали в запустели селища на по-старото население, главно траките, които били окончателно претопени.
Селищата на славяните носели името на рода, който ги населявал. И до началото на XX в. колибарските селища в Странджа носели името на основателя-старейшина като: Станково, Доброво, Радославовци, Градевци, Шаренковци и др. Константин Иречек приема, че към края на VII в. славяните в полуострова са имали вече независими свои общини и общинско управление. [4]
Славянобългарското проникване в Странджанския район било най-силно при Симеон (888-927) и още повече укрепнало при Иван-Асен II (1218-1240).
През цялото Средновековие от VIII до XIV в. по-голямата част от Странджа, приморието и вътрешността, били в пределите на България. Затова българското народностно съзнание на странджанското население се е запазило до идването на турците. Грабителските си набези в Тракия турците започнали през 1307 г., след като периодически нахлували и опустошавали страната. [5]
Доказателства за хилядолетни селища в полската част на Източна Тракия намираме в книгата „Преображенското въстание” от Димитър Попниколов: „Село Карахъдър се намира на юг от Лозенград. Някога селото се казвало Клиседжик (Черквица). При идването на турците селото е унищожено. Жителите му се заселват на ново място - чифлика на Кара Адър бей.
В турските регистри от 1676 г. селото съществува като Карахъдър до началото на XX в. Там е имало две стари постройки с по две отделения. В едно от помещенията имало изправен камък, висок 1,5 м. - каменна „баба”, каквито се срещат в земите на древна България. На каменен „баба” (баща) и българи, и турци се кланяли и палели свещи. Българите от Карахъдър се слабели със снажност и мъжество. И мъже и жени се отличавали с дълги черни мигли (кара хъдър).
Друга хипотеза за името на селището: Мъжете до освобож-
145
дението през 1878 г. били с бръснати глави и оставена на тила плитка. Друго селище, за което съществувало предание, че е от времето на Иван-Асен II е Докузюк (Девет могили). Преди идването на турците се наричало Долни манастир. В селото имало манастир, но и селото, и манастирът били опожарени. Част от жителите - изклани, а останалите живи се разпиляли в планините и околностите на Цариград. Когато турците завзели Цариград, прогонените се върнали в земите си като ратаи на заетите от бейовете земи.” [6]
Свидетелство за някогашното българско владичество на Източна Тракия са останките от немалко калета - градища по височините край селищата: Евренезовско кале; Чаглаигско кале; Граматическо кале; Маджурско кале; Тастепенско кале; Дерекьовско градище; Малкотърновско градище и т.н. [7]
Падането на странджанския край под турците е станало между 60-те и 70-те години на XIV в. Докато продължавали завоеванията в полуострова и върлували разбойнически орди, населението на Странджа се увеличило от потърсилите тук убежище българи от Източна Тракия, доколкото е оставало неизбито и непоробено население. [8]
Убежище в Странджа са търсили и гърци и българи от Тракия, които нямали къде другаде да бягат. Чак към средата на XV в., след като завършили турските завоевания на полуострова, в българските земи настанал по-продължителен мир. Настъпило спокойствие и населението на Странджа се отдало на мирен труд и производство. Започнало наново спускане към полето. Новите владетели сами започнали да щадят това българско население. Запазили му предишното църковно общинско самоуправление, защото имали нужда от работници, данъкоплатци, войници. Съзнавали, че единственият производителен елемент в новозавладените от тях земи, са българите като земеделци, пастири, скотовъди, рудари, въглищари, занаятчии, търговци, от които имали нужда за собственото си съществуване.
Българското население в Странджа също е запазило малки свободи и привилегии като дербенджийството, каквито села са били Факия, Коджатарла, Канара, Малко Търново, Делиьово, Урумбеглия и др.
146
Привилегии са ползвали и Хасакийските села, които плащали само „баджа парасъ” (димнина). В Странджа е имало слаба турска колонизация, а селата в Хесакията освен че били чисто български, са запазили и българските си имена. Даже и селата, които са се смятали до Балканската война за турски, с мюсюлманско население като: Ерензово, Караеврен, Дингизово, Карабалиево, Карамлък, до руско-турските войни от 1829 и 1878 г. са били със смесено население. А от правените разкопки личи, че някога са били само български - християнски села. Българското население ги е напуснало след руско-турски войни и те са били заселвани с мюсюлмани, каквито са били до определяне на границата в 1913 г.
Характерно явление в Странджа са изчезналите села преди XVI-XVII в., чиито места и имена са запазени както в народната памет, така и в многобройните юртища, на по няколко километра от сегашните селища. По имена и спомени, църквища и християнски гробища, може да се съди, че тези изчезнали села са били обитавани от българи. Няма село, особено във вътрешна Странджа, което да не се е измествало по на няколко места в многовековното си съществуване. Разместванията са ставали поради разбойнически нападения, епидемии, търсене на орни земи и пасища.
Изводите си Георги Попаянов обосновава с примери:
В Малкотърновска околия селата:
Мегало е образувано от разрушеното Старо Мегалово като част от жителите му се заселили в Ново Мегалово, а друга част образувала село Труле.
Керациново е образувано от Стара Мускуля, Нова Мускуля, Липачево, Церна, Дядо Пеюво селище и Угрен.
Маглавит по-рано е било в местността Московци.
Мокрошево е създадено от разрушеното от кърджалиите с. Делийово.
Паспалово по-рано се е наричало Странгелово. Към него са дошли от селището в местността Мраморът и от разрушените от кърджалиите села Делийово и Сазара.
Дерекьово е било в местността Капакът и се е наричало Ново село, южно от сегашното. Съществува предание, че е
147
било преди в местността Чорман, а още по-рано - в местността Мадански дол.
Сармашик (Бръшлян) е било в местността Юртлукът, а преди това - в местността Живак.
Стоилово е било в юрта Старо село с лични следи от черква, чешма и овощни дървета.
Калово има няколко юртища при река Карамлък (Младежка) при Мильов рът и местността Топлан. Поради нападения от морски пирати се е изместило на височината близо до връх Уграж.
Визица е било в местността Стара визица.
Конак (Бяла вода) е било в юрта Старо селище до връх Босна и селото е заселено от Босна и Сържево.
Гьоктепе (Звездец) е много старо село, което някога е било на североизток в местността Св. Тодор.
Бившите мюсюлмански селища Дингизово (Моряне), Караеврен (Близнак), Евренезово (ЕВронозово), Кабалиево, Карамлък (Младежко), както отбелязхме преди 1829 г. са били български села.
В турския регистър от 1624 г. Евренозово, под името Иврикос, е било
отбелязано с българско население от 52 ханета (семейства). [9]
За българското минало на тези села свидетелстват останки от черкви, християнски гробища и намерени християнски предмети.
Селата:
Граматиково, по-рано е било в местността Юртът, в местността Чифликът, местността Гръцка нива.
Кладара е било в местността Селището и дошлите жители от колибите Браяново, Марковци, Станковци, Буковци.
Цикнихор е съставено от селищата в местността Юртът, Копан и Дерменжийовци.
Велика някога е било в местността Църквището.
Камила е създадено от махалите Горна и Долна Камила.
Град Малко Търново е създаден от селата Сушица, Доброво, Махалата, Селището, Копан, Шиолигово и др.
148
Селища във ВАСИЛИКОВСКА ОКОЛИЯ
С. Маджура по-рано е било на старото юртище до манастира Св. Панталеймон,
след това в Долният юрт и се наричало Ново село. Село Вургари някога е
било в м. Дюнята с остатъци от стар юрт. Село Резово е било на около 15
км на запад като старо село с останки от стара църква. Село Блаца се намира
на високо над р. Резовска в юрт Старо село и се наричало Големият юрт.
Юртове имало около селата Мързево и Пиргополо, с названия Янювица и Живак.
Между Резово и Каланджа м. Силилистар личи юрт от старо село и развалини
от воденици.
В планинсксата част на ЛОЗЕНГРАДСКА ОКОЛИЯ са посочени селата:
Курията по-рано се е наричало Пастелево със запазено име на речицата Пастелова.
Пейчова махала по-рано е било на Стария юрт, но разрушено от кърджалиите, селото се заселило на Средния юрт на сегашното място.
Около Терзи дере също има стар юрт Харман дере, с християнски гробища.
При разрушаването част от жителите му отишли в село Кула, други се заселили на новото място.
Около Ериклер също има старо черквище.
Коджа Тарла е било в местността Соуджак, след това - в местността Гюргендере, където има манастир от Средновековието.
Крушево е създадено след разрушението на Старо Крушево от кърджалиите.
Ковчаз по-рано е било в местността Селището, но има и втори юрт
Конакът, северно от с. Кофчас и трети юрт - в местността Клисурата и четвърти юрт Иванес.
Деветлиагач има юртища в местността Белия път със следи от християнски гробища и черква. В местността Дракювият баир имало също селище с манастир и развалини от черква. Когато кърджалиите разрушили село Карабунар, Одринс-
149
ката част от населението му дошла в с. Деветлиагач.
Чаглаик по-рано е било в местността Чаглаикски юрт, където след 1913 г. е образувано бежанското село Лясково. Може би това село е пострадало от ордите на Индже Стоян и Кара фейзи при изгарянето на Караерен.
Кула е образувано от разселването на Старо Крушево и Ново Крушево.
Около Каракоч има следи от село в местността Юртлука. Създаденото в началото на XIX в. мюсюлманско село Сазара, по-рано е било българско, със запазени следи от черква и гробище, което се вижда от имената Диханово и Дупница.
Раклица по-рано е било в местността Юртлукът, недалеч от сегашното село.
Около Коюндере има стари юртища, вероятно от византийско и по-късно,
римско време, което се съди по намерените камъни, монети и зидове.
В планинските части на МИДЕНСКА, БУНАРХИСАРСКА и ВИДЕНСКА околии също се срещат стари юртища.
Град Малък Самоков или Самоково е създаден от самоковски преселници рудари. В околността му има изчезнало село Мортаг (Омортаг), чието име е запазено в Муртачка река, приток на река Мътица.
Населението нарича този юрт Старо селище, за отличие от по-новото селище Язмите, изчезнало, над което се издига крепостта Кастич.
Селата:
Пенека е от разрушеното село Апартес.
Ятрос е заселено от Самоковските и Серегенските колибарски селища Едровци, Чавдаровци, войновци. Даже погърченото село Ятрос произлиза от Едровите колиби.
Курудере е имало селища в местностите Маврантелица, Кабакликът, Чеирят, Девет ряки със следи от къщи, чешми, гробища и селска воденица.
Сереген има юртища в местностите Пендополе и Св. Тодор.
Инджекьово, смятано през XIX в. за гръцко, е било основано от българи, преселени от Евренджик, но после погърчени. Много юртища се срещат около село Урумбеглия в местнос-
150
тите Чифлешка ряка, Калеери, Софулар, Хрозумът.
Много са примерите за далечно българско минало на Странджа, но в южните и югозападните поли на планината, в полските части на Лозенградска, Бунархисарска, визенска, Чорленска, Чаталджанска Силиевренска околии, картината е съвършено друга.
Старите юртища намаляват и даже съвсем изчезват около селата Коево, Българско Кадиево, Ениджия. Същото е около селата Чонгара, Колибите и Бунархисарските села, в чисто българските села на Чаталджанска околия:
Тарфа, Деркос, Делиюнус, Тая Кадън, Чанакча, Имрихоркьой, Инджекьой, Орфанли, Кара Халич, Бечик, Пазар Джедит, Таш ъгъл, Бош дере, Капъдък.
Същото явление е и около Селивренските села: Аврен, Курфали, Гелевре, Курлтулмуш, Кюстамур, Кючук сеймен, Биюк Чаушли, Кючук Чаушли, Бейджилар, Биюк Чалтик, Папазли, Султански чифлик, Синекли, с изключение на Кючук Сеймен.
В Чорленско до 1913 г. е имало 20 български селища, около които не се посочват юртища: Даа Еникъой, Дерменкьой, Исакча, Сейменкьой, Чукур, Ченгел, Кючук, Чалтик, Чешмели, Арапли, Селвели, Хаджи Серемет, Паша Лахна, Кара Сенет, Олаанбей, Бели меше и др.
Населението на тези селища нищо не помни за миналото си. Скъсана е историческата връзка между тях и новите селища и никакви спомени за миналото не съществуват. Това говори, че тези селища са от по-нов произход, от кърджалийско време. Те са възникнали върху бейските чифлици или вакъфска земя, затова всички носят турски имена. Този факт не отрича съществуването на български елемент в същите тези места от Средновековието и турското завоевание, особено през XV и XVI в.
Следователно, българската колонизация в Източна Тракия и Южна Странджа през XVIII и XIX в. се явява трета по ред след първата през VI и VII в. и втората от и в края на XV в., до края на XVI в., когато в тези български е имало мир и спокойствие. И ако първото разорение и обезбългаряване е станало през турските нашествия и завоевания (XIV и XV в.), второто е било в края на XV] и през XVII и XVIII в., когато в Турция наново се появяват разбойнически орди на даалии, дишлии, капсъзи, еничери и
151
по-късно, кърджалии, когато централната власт е била безсилна да се справи с упадъка и разложението на държавата.
Ако кърджалийските времена са най-страшния период от епохата на робството за другите български земи, то за Цариградска област и за южните покрайнини на Тракия и Странджа не е било така. Близостта до столицата осигурявала по-спокоен живот, та подгоненото българско население от вътрешността е бягало тук. Новите заселници са били непознати с историческите спомени за своите предци в същите тези земи.
Липсата на историческа памет говори, че обезбългаряването през XVI и XVII в. е било съвършено пълно. Това е обяснимо, като се има предвид масовото обезбългаряване през XIX в., по време на руско-турските войни и окончателното прогонване на всичко българско през 1913 г.
Друго е било положението във вътрешна Странджа. Многобройните юртища говорят за големи вътрешни размествания на населението в по-далечно минало. Те потвърждават, че в известни периоди Странджа е била много гъсто населена от бягащото от полето българско население по време на каталани и диви малоазийски орди и през периода на турските завоевания. По тези юртища може да се съди, че когато е настъпило временно спокойствие, част от странджанското население се е спускало на юг, в плодородните земи и планинските селища са запустявали. Обратното връщане към полето е водело до намаление на населението в планината и запустяване на изоставените села.
Многобройните юртища най-убедително ни говорят за съществуването на старо българско население в тази планина. Всяко селище, всеки юрт крие в себе си една история от далечното минало. Всичките тези селища са преживяли робството и тяхното начало ще трябва да търсим в Средновековието. Ако тези юртове ни говорят за размествания на населението, ще трябва да приемем, че те са били вътрешни, местни, в повечето случаи продиктувани от разнообразни причини. Но компактно старо българско население винаги се е намирало във вътрешна Странджа, която представлява защитена природна крепост между двете вододелни била.
152
Когато е било подгонвано от разбойници, изплашено от епидемии или да
търси по-добри условия за поминък, разместването е ставало във вътрешната
защитена част, защото и от север, и от юг, положението е било винаги несигурно.
ТОПОГРАФСКАТА И ВОДОПИСНАТА НОМЕНКЛАТУРА е
също факт за етнографския характер на Странджа. В проучванията си Георги
Попаянов е стигнал до неопровержими факти за трайното българско присъствие
още от ранното Средновековие. Гръцкото влияние се чувства само по крайбрежието,
а турските наименования, доколкото те са се срещали, са от по-ново време.
От времето на настаняване на мюсюлманското население. На всяка крачка около
българските села, останали след 1913 г. отсам границата и тези, в турска
територия, се срещат топографски наименования като: връх Босна, връх Живак,
Орна поляна, Ограш, Остра чука, Дукова бара, върлото било, Марин преслоп
(седловина), Грънчара, Копрец, Балиево, Керин баир, Осойката, Присойката,
Паприкова нива, Падалото, Средока, Дебела грънка, Капината, Дъбовица, Шумачево,
Рупите, Сгурията, Рудево, Рошковица, Калиново, Драганово, Момиково, Мече
бръдце, Мече поляна, Мече дупка, Голям пазлак, Среден пазлак, Тумбата,
Дупките, Никово, Раево, върлото, Котвина, Сачула, Димковци, Ленището, Уяново,
Бучево, Синьковски дол, Синята язма, Гюрганово, Писменово, Буздогановци,
връх Голеш, Гърницата, връх Лисово, Марини лъки, Марина шума, връх Шило,
връх Дилово, връх Боден камен, връх Буката, връх Бялият камен, Петраново,
Петрова нива, Дренчето, Бабина нива, Балабана, Браяновци, Мучево, Димана,
Шарково, Трънът, Осенов дол, връх Пчелин, Пчели рай, Зелениката, Шапка,
Мичов чукар, Кьоров чукар, Герова чука, Махалата, Недкови падни, Тенкият
рид, Гарваница, Симоновци, Кокаливият въртоп, Мечебиево, Сърнеково, Ругачевци,
Плаши врана, Попоново, Сякан камен, Проваленото дърво, Осиково, Бакарлъка,
Цръквището и много други.
ВОДОПИСНАТА НОМЕНКЛАТУРА е също с преимуществено български наименования. Най-големите реки в тази част на Странджа носят български имена: велека и Резова, както и техните притоци: Суха ряка, Керина ряка, Еленица, Русова, Мързов-
153
ска, Дряновица, Орешка, Завранка, Копанска, Величка (в източниците от Г. Попаянов и Ив. Орманджиев я срещаме като Величка и Велика), Катуница, Стружка,Селеижа, Лопошница, Сурови-ята, Церът, Лиеста, Валевици, Дявол, Цревница, Боевци, Росен, Церовска, Качул, Бяла ряка, Шейтаница, Чурка и др.
Единствените вътрешни градчета Малко Търново и Малък Самоков също носят български имена, както и всички села като: Велика, Керациново, Мъглавит, Паспалово, Мокрушево, Колибите, Камилите, Дерекьово, Блаца, Маджура, Вургари, Мързово, Кладара, Граматиково, Калово, Заберново, Стоилово, Ковчас, Курията, Раклица, Пирог, Крушево и др.
Още по-интересно е, че всички изчезнали села в тази част на Странджа, чиито имена са запазени в народните спомени и предания, са също български: Босна, Сържево, велика, Копан, Сушица, Доброво, Пастелово, Нова Мусколя, Стара Москуля, Дупница, Ново село, Старо Резово, Стара Визица, Стара Блаца.
Всички тези изчезнали села, съществували преди турската колонизация в Странджа, са запазили българските си наименования. Това е най-силно доказателство, че не само в Странджа населението е било българско, но и че е нямало никакви други етнографски примеси.
КОЛИБАРСКИТЕ СЕЛИЩА ИЛИ ЧИФЛИЦИТЕ ОКОЛО СЪБРАНИТЕ СЕЛИЩА са убедително доказателство за етнографския характер на тези селища. Някои, като Малко Търново, Кладара, Ятрос и др., са се създали впоследствие от централните селища, чрез изселването на излишното население, което търсело работна земя в по-далечните околности на селището.
Около Малко Търново в миналото е имало 40 колибарски селища, някои от които след 1913 г. са останали в Турция, а други са напуснати. В случая са важни техните наименования: Бабина нива, Чочовци, Шаренковци, Шивалигово, Делиевци, Кокаларовци, Недковите падини, Морфово, Радославовци, Съботиново, Паприковци, Дихановци, Тенкият рид, Керациново, Дупница, Ангеловци, Чукарът, Гарваница, Симоновци, Куювци, Кокаливия въртоп, Маврова нива, Сминево, Мечкобиево, Сърнево, Ругачево, Попиново, Милановци, Головци, Чуката, Приево, витаново, Сушица, Доброво, Махалата, Сякан камък и др.
154
Около село Кладара имало колиби: Браяново, Марковци, Загорски;
около Граматиково: Юртът, Малка Котвина, Голяма Котвина, Лапчавци, Чифликът, Станковци, Димковци, Нанчовци, Влахово, Недковци, Купловци;
около Мегалово: Църквището, Демиржиевци, Старо Мегалово;
около Камила: Копан, Баюви колиби;
около Цикнихор: Кръстията, Стефаново, Софичка, Маврово, Иконица;
около Карадере: Балиево, Старият чифлик;
около Паспалово: Кандилката, Панъово, Рудево, Кабарич;
около Блаца: Боримечковци, Райков чифлик, Лефтеровци, Дели Николовци, Бербакьовци, Диковци;
около Резово: Жебковци, Пруньовци, Силистар;
около Малък Самоков: Сивриеви, Ливадич, Хрусульовци, Чавдаровци, Едровци, войновци, Петковци, Градювци.
Достатъчна са изброените имена, за да се подчертае колибарският характер на вътрешна Странджа. Но колкото се минава на запад към Лозенградска околия или на юг към Бунархисарска, визинска и Чаталджанска околии, колибите намаляват и изчезват. В изследванията си Георги Попаянов идва до избода, че във вътрешна Странджа колибите са били по-стари от събраните селища, но е имало и колиби, образувани чрез изселване на намножило се население в състава на селищата, за да търси нова работна земя в по-далечни околности на съществуващото селище.
Липсата на колиби в Лозенградско и южна Странджа се обяснява с две причини:
първо, някои от селата имат по-нов произход и са нямали още свръхнаселение,
което да търси нова орна земя и пасища; второ, че селата в краищата на
планината, чиято земя е била по-плодородна, са изхранвали повече население,
без да става нужда да се изселват.
[[ Имената на селищата с броя на семействата ]]
За потвърждение на казаното дотук, ще изброим имената на селищата с броя на семействата (имената на местностите за някои от тях) до 1903 г. извлечени от трудовете на: Орманджиев, Ив.П. „Приноси към историята на въстаническото движение в Тракия (1859-1903)” по революционни райони:
155
Град Малко Търново. Около 940 къщи с 5000 жители българи.
С изключение на чиновници и офицери, други турци в града не е имало.
Местности: Дражова колиба, Градището, Устрака, Мишкова нива, Могилата, Делийово, Чукарката, Дупница, Тевният лъг, Сарпача, Тенкет рът, Дринъовци, Слажник, Новите колиби, Старо селище, Бурилкова воденица, Палениците, Лиса баир, Московци, Изборите, Големият мост, Паприкьовци, Съботиново, Зипка, Селището, Шаренковци, Меча ряка, Боже име, Кирмигьгьото и т.н.
Село Стоилово. 120 само български кьщи; църква „Св. Илия”; начално училище.
Местности: Попиново, Петрова нива, Велички баир, Въпъта, Дядовтодор чукар, Пейов пазлак, Балабана, Старите плевници, Гърницата, Боже име, Свети Костадин и т. н.
Село Гьоктепе. Около 100 къщи, само български. От тях - на две турски семейства чиновници. Църква „Св. Атанас”; първоначално училище.
Местности: Зигарките, Оградите, Средок, Голямата чешма, Куршумовци, величково, величков баир, Пуперка, Дядовопеткова бахча, Ковач, Св. Петка, Поленьята, Корубчето, Лъките, Пападоу, Магарешки баир, Бурилкова воденица, Лозьята, Текето, Янатемата, Скрипката, Белият камень, Малечка, Харманьята, Мускората, Кьорав чекар, Кукурдан, Венчилата, Прясвята, Герова чука, Кушльово, Иванково, Дядовянов дол, Стойкин врис, Голямата поляна, Кикичел, Бакажицки дол, Бакаджик, Бакаджишка чука, Дренчето, Конският врис, Св. Тодор, Тумбата, Лъките на Велека, Старият мост, Сурчовица, Баба Скева, Мелахреново, Челебиювата бахча и т.н.
Село Конак. Около 60 къщи, от тях само една на турски митничар.
Местности: Змеюво бърдо, Змеюва дупка, Живак, Беряка, Бяла ряка, Босна, Св. Илия, Теранична кория и т.н.
Село Заберново. Около 50 къщи български; църква „Св. Лука”; първоначално училище.
156
Местности: Развалената канара, Талиева нива, Кукулут, Боже име, Иванова чука, Дренчето и т.н.
Село Калово. Около 50 къщи; църква „Св. Георги”; начално училище.
Местности: Тумбата, Казан дере и т.н.
Село Сармашик. Около 140 къщи; църква „Св. Димитър”; начално училище.
Местности: Барака, Гръцко гробья, Голям Пазлак, Малък Пазлак, Звъничев пазлак, Мелахреново, Селешка ряка, Чурка, Кобарелова воденица, Диманина поляна, Капината, Бурилото, Св. Пантелей, Св. Илия, Св. Костадин, Св. Петка, Св. Лефтера, Магарешки баир, Река Катун, Калина нива, Горка нива, Лъгът, Селището, въжиево, Големият врис, Малкият врис, Стаматлък, Стоянова чука, Кане, Росенет, Фурка, Васильовци, Янатемата, Юртет, Лозьята, Градините, Чуряшите и т.н.
(Заб. За с. Гьоктепе имената на местностите са допълнени от Цвятко Иванов Мадукаров от с. Звездец. За село Сармашик имената са допълнени от Керка Г. Мутафчиева от София).
Село Мокрешово. Около 80 къщи, само български; църква „Св. Троица”; Начално училище.
Село Кара дере. Около 35 български къщи; църква „Св. Георги”; начално училище.
Село Едига. 87 къщи на екзархисти и 42 на патриаршисти; църква „Св. Георги”; начално училище.
Село Паспалово. 170 български къщи; църква „Св. Богородица”; начално училище.
Местности: Бурилкова воденица, Леденикът, Голяма могила, Малка могила, Тенкет рът, Радославовци и т.н.
Село Керациново. 45 български къщи; църква „Св. Св. Кирил и Методий”; начално училище.
Село Маглаикьово. 90 български къщи; църква „Успение Богородично”; начално училище.
Местности: Чочовски юрт, Тепавичи дол, Остра чука, Сарпачовица, Калъч баир, Криви баир, Пигадата, Чучурика и т.н.
Село Велика. 120 български къщи; църква „Св. Богородица”; начално училище.
Село Камилите. 130 български къщи; църква „Св. Богородица”; начално училище.
157
Местности: Копански дол, Цвятков баир, Хърлевището, връх Циганка, Димиржиювци, Гъркови лешници, Кукувича нива.
Село Цикнихор. 130 български къщи; църква; начално училище.
Местности: река Копан, Калига, Димова чука, река Развала и т.н.
Село Кладара. 80 български къщи; църквата „Св. Пантелеймон”; начално училище.
Местности: Буковци, Букова бърчина, Суровата, Пчели рай, Ликуди, Гумнището, Благата кишелица, Драганово, Сърпиите и т.н.
Село Граматиково. 290 български къщи; църква „Св. 40 мъченици”; начално училище.
Местности: Бучово, Боже име, Тангържиювци, Шоповци, Калето, Гърковци, Рупите, Чучурката, Цървената канара, Зипка, Мералово и т.н.
Село Резово. 100 български къщи; църква „Св. Ив.Кръстител”; начално училище.
Местности: Кукуча, Габров преслоп, Бустанчуто, Лозата, Св. Богородица, Суровята и т.н.
Село Блаца. 80 български къщи; църква „Св. Богородица”; начално училище.
Местности: Драгуле, Меликоп, Свети Дух, Воденичарките, Песачлива поляна, Газарев дол, Букът, Киряков чукар, Св. Троица, Голяма Язма, Стратийов брод, Св. Св. Кирил и Методий и т.н.
Село Маджура. 130 български къщи; църквата „Св. Св. Костадин и Елена”; църква „Св. Иван”; начално училище.
Местности: Лозата, Св. Богородица, Сълъгьова кория, Корфо колиби.
Село Пергополо. 80 български къщи; църквата „Св. Троица”; начално училище.
Село Вургари. 130 къщи; църква „Св. Св. Костадин и Елена''; начално училище.
Местности: Лясков дол, Ватамово, Бучово, Рупите, Студеният врис, Грънчар баир, Длетата поляна, Копрец, Сурале, Гларус баир и т.н. [9]
158
Град Лозенград. 3160 домакинства, от тях 1800 български, 660 турски, 700 гръцки. Църкви „Св. Атанас”, „Св. Никола”, „Св. Спиридон”; начални училища и прогимназия.
Село Раклица. 100 български къщи; църква „Св. Илия”; начално училище.
Местности: Каракая, Камберица, Буджакая, Св.фотида, крепост Хераклия.
Село Каракоч. Около 80 български къщи; църква „Св. Никола”; начално училище.
Местности: Св. Петка, Докузюк, Балаклия, Ташладжа йолма и др.
Село Карахъдър. 95 къщи, от тях 65 български и 30 турски; българска църква и българско училище.
Село Каваклия. 314 български къщи; църква „Св. Св. Костадин и Елена”; начално училище.
Село Енимахле. 150 български къщи; църква „Св. Георги”; начално училище.
Село Чаглаик. 120 къщи български; църква „Св. Илия”; начално училище.
Местности: Ваявиците, Долап дере, Калето, Бялата вода.
Село Карамаслия. 75 български къщи, 40 турски; църква „Св. Димитър”; начално училище.
Село Караалия. 230 български къщи; църква „Св. Св.Костадин и Елена”; начално училище.
Село Докудюк. 96 български къщи; църква „Св. Георги”; начално училище.
Село Ининджия. 300 български къщи; църква „Св. Спас”; начално училище.
Местности: Орлови скали, Дрисливи скали, Диви Никола.
Село Пирок. 170 български къщи; църква; начално училище.
Село Койово. 130 български къщи; църква „Св. Троица”; начално училище.
Село Корията. До 1878 г. 300 български къщи; църква „Св. Никола”; начално училище. През 1903 г. 90 български къщи - всички опожарени.
159
Село Кулата. 120 български къщи; църква „Св. Св. Петър и Павел”; начално училище.
Местности: Бигурът, Малкото езеро, Голямото езеро, Св. Георги, Ябълката, Барата, вълчи дол и т.н.
Село Крушево. 40 български къщи, църква „Св. Св. Кирил и Методий”; начално училище.
Село Кофчаз. 120 български къщи; църква „Св. Тодор Стратилат”; начално училище.
Местности: Каилийца, Голям извор, Манджувица, Кукурдане, Барата, Сушевица, Дандалица, Комитски поляни, Ругачов баир и т.н.
Село Киширлик. 100 български къщи; църква „Св. Богородица”; начално училище.
Село Тастепе. 100 български къщи; църква „Св. Илия”; начално училище.
Село Коджа тарла. 150 български къщи; църква „Св. Илия”; начално училище.
Село Кара хамза. 90 български къщи; църква „Св. Св.Костадин и Елена”; начално училище.
Село Девлетли агач. 50 български къщи; църква „Св. Ив. Златоуст”; начално училище.
Село Долна канара. 36 български къщи; църква „Св. Пантелеймон”; начално училище.
Село Пейчова махала. 60 български къщи, 300 мюсюлмански; църква „Св. Спас”; начално училище.
Село Скопо. 110 български къщи, 50 турски, 140 патриаршески; Църква „Св. Троица”; начално училище.
Село Дерекьово. До 1878 г. 440 български къщи; до 1903 г. - 250 български къщи; църква „Св. Троица”; начално училище.
Местности: Райков чукар, Балабанчето, Калудов чукар, Чочово, Хайдушко кладенче, връх Хайдутина, Суха ръка, Кичиджиево, Коруба, Бяла вода, Хомолова воденица, Ботушът, Марков ботуш, Гузин дол, Кърнева колиба, Мутуглу, Балаклия, Балюва църква, Гьоргов път, Селски лъки, Попова воденица, Пантерова лъжа, Калето, високо бърдо, Ширинето, река велика, река Гюредере, Църквена кория, Нарлиево гумно, Шилово гумно, Марковец, Градището и т.н.
160
Село Курудере. 200 български къщи; църква; начално училище.
СелоУрумбуглия. 150 български къщи; църква; начално училище.
Село Серген. 300 български къщи; църква; начално училище.
Село Едита. 87 български къщи, 42 гръцки; църква; начално училище.
Село Яна. 250 български къщи, от тях 150 екзархисти и 100 патриаршески; църква; начално училище.
Село Колиби(те). 90 български къщи; църквата „Св. Марина”; начално училище.
Село Чонгара. 300 български къщи; църква; начално училище.
Село Сатъкъой. 180 български къщи; църква; начално училище.
Град Бунархисар. 700 български къщи, 300 гръцки и 200 турски; църква „Св. Георги”; прогимназиално и начално училище. [10]
(За основната част от Бунархисарския район проучванията от Орманджиев
са правени преди 1929 г. когато въпросниците му вероятно не са били пълни).
За българския характер на основната част от селищата във вилаетите Одринско, Битолско и Солунско, срещаме в безпристрастната оценка на в. „Куриер д’Ориент” от 1878 г., скрепена със статистически данни от 1873 г. Отпечатана е в обемиста книжка на френски език под заглавие „Етнография на вилаетите Адрианопол, Манастир и Солоники”. Книгата съдържа описание на населението в трите вилаета според регистрите за данък „бедел-и аскерие” (военен данък за немюсюлманското население) обхваща мъжкото население на една голяма част от европейската територия на Османската империя.
Към регистъра са поместени и редица критични статии и материали, които редакцията на вестника е публикувала по повод дискусията за разпространение на гръцкия елемент в европейските владения на Османската империя и по-специално - в българските земи.
Причина за издаване на предметната „Етнография...” е полемиката на редакцията на в. „Куриер д’Ориент” с френския историк и етнограф А. Синве. Неговият труд, „Гърците и Осман-
161
ската империя. Статистически и етнографски проучвания”, с фрапиращи неточности, тенденциозно третиране на фактите и опит да се преувеличи броят на гръцкия елемент, несъмнено е подразнил редакцията и е предизвикал нейния отговор.
В книгата „Етнография...” е поместена статистика на населението за демографско проучване, което е част от етнографията.
Съдържанието и научната стойност на поместените в „Етнография...” данни заслужават най-висока оценка. Известно е, че османските власти в цялата документация и практическа дейност разграничават населението само по религиозен признак - мюсюлмани и гяури. Тук за първи път се дават статистически сведения, категоризирани според етническата принадлежност на населението. Това дава възможност да се очертае точно демографската картина на районите, които тогава и по-късно, та и досега, са предмет на много спорове и фалшификации. Показателно е, че в турския регистър от 1873 г. се среща особена графа „помаци”, отличаваща се от останалото мюсюлманско население: турци, черкези и т.н. А това е вече пряко признание, че тези „помаци” или българи мохамедани, дори в очите на османската администрация са нещо различно от турците.
Впечатляващи са данните на регистъра от 1873 г. Описани са 251, 341 домакинства. Според посоченото мъжко население, най-многобройни са българите - 588 627 души; турците са 170 002, като в това число са включени 1992 черкези, 1670 цигани. Българите мохамедани само в Солунския вилает са 22 573 души. Останалите етнически групи са: гърци 99 980; евреи 50 350; албанци 3 175 и т.н. Както и да се изчислява населението, българите не са били по-малко от два милиона души.
162
НУФУЗИ (мъжко население) НА ОДРИНСКИ ВИЛАЕТ
[[ Санджак Одрин, Каза Одрин, Нахия Юскюдар, Нахия Ада,
Нахия Чоке, Нахия Монастир, Град Адрианопол, Каза Кърк килисе, Каза Чирмен,
Каза Баба ески, Каза Бунар хисар, Каза Хафса, Каза Кьзьл агач (Хатунели),
Каза Узун Кьопрю (Ергене), Каза Мустафа паша, Каза Демотика, Санджак Текирдаг,
Каза Виза, Каза Малгара, Санджак Галиполи, Каза Фереджик, Каза Гюмюрджина
]]
[[ В общия брой на мюсюлманите са включени 6001 албанци,
1492 черкези, 546 татари и 452 цигани. ]]
163
ОБЩА РЕКАПИТУЛАЦИЯ
[[ 1. В общият брой на мюсюлманите са вслючени 1492 черкези,
546 татари и 452 цигани.
2. В това число са включени известен брой албанци. ]]
След тези статистически данни, извлечени от турските регистри, всякакви коментари стават излишни.
Вече близо век Тракия не е на тракийците. Изтръгнаха, прокудиха стотици хиляди българи от домовете, от бащината земя, където почиват костите на предците ни. Изгонили са ги с това, което са могли да пренесат на гръб. А неуспелите да избягат в определения срок от 24 часа са избити. Заличени са завинаги дирите към родните огнища. Оцелелите от куршума и ножа са разпиляни в пределите на България. Усилията да пуснат корен в чужд за тях край остават половинчати. Докрая на живота си те остават БЕЖАНЦИ. Бежанци в новата среда. Бежанци в душите си.
Седем века преди османското иго българите са обитавали тези земи. Те са създавали облик на земите си, земите са създавали облик на обитателите си. Затова всяка нива, всеки рид и дол, всеки извор и река, носят българско име. Със замах е станало там заличаването на българското минало и култура. И въпреки всичко, днешните обитатели на Източна Тракия, потомците на присъдените там българо-мохамедани от Родопа и Пирина, още пазят българските имена на местности, на къщи, на реки и извори. А за потомците на бежанците са останали писмени спомени и следите в народното творчество. В преданията, в песните, родината на праотците е като мечта в Приказките. ТАМ, в родината на бащите, горите са безкрайни, полето е необятно, там, където стадата прииждат като „тевна
164
мъгла”, „буйни коне-вихрогони”, „за день земя обихадат”, текат реки от „златно жито”, „руйно вино”, „бяло мляко”, „мед и масло”. Просторът е напоен от аромата на цъфнали неранзи, на трендафил и лимони. Всичко българско в тия песни и предания е „БЯЛО” и „ХУБАВО”. Бяла е българската вяра, бели са българското четмо и писмо, бял е вятърът на Егея, който гали най-приказната земя на света ИЗТОЧНА ТРАКИЯ.