7. Поминък
8. Данъци
Земеделие. Макар да имало благоприятни климатични условия за развитие на земеделието, то не процъфтяло. Почвата била планинска, песъчлива, бедна
24
и без да бъде наторявана не могла да изхрани добър клас. Почти всички ниви в селото били по-рано гори и били наричани от населението „пажарье”.
Ако се основем на протокола на Международната комисия за ликвидиране имотите в Западна Тракия от 15 октомври 1927 г., [32] трябва да приемем, че земята на Сачанли е причислена към една от най-слабите почви в Тракия. Съгласно този протокол работната земя се разделя на 4 категории, на които са дадени съответни оценки: I категория с oценка на декар по 15 драхми, II категория — 8 драхми, III категория — 5 драхми и IV категория — 2 драхми. А нивите в Гюмюрджинското поле били оценени по 200 драхми на декар. Оценката се основава не само на планинския характер на местността, но и на отдалечеността на нивите от селото.
Недостигът на земя накарал много хора от селото да закупуват от другаде ниви. Така Димитър Славков имал ниви в с. Курджали, Андон Иванов Трингов и Вълко Иванов Трингов закупили чифлик в с. Черибашкьой, Гюмюрджинско, Дялко Иванов Трингов закупил ниви в с. Миселимкьсй, Гюмюрджинско и пр.
От житните култури виреели най-много ръжта, по-
Скица 1
Сюргия или лъкушка (брана) за брануване на земята след засяване
на семето.
32. ТНИ — архив за с. Сачанли, протокол за ликвидиране на имотите.
25
малко ечемикът и пшеницата. Просото растяло много добре, а царевицата — доста по-слабо. Хлябът бил предимно ръжен, но голяма част от хората употребявали царевичен хляб. Картофи населението засявало само за собствени нужди. Зеленчукови градини не е имало, по имало градинки с праз, домати, лук и пр.
Само около една четвърт от населението се занимавало със земеделие. Най-бедните работели на агите-чифликчии.
Изораването на земята се извършвало с рало. Почвата бранували със сюргия-лъкушка (скица 1) — направена от клони, закрепени за два дървесни лоста. Друг инвентар за обработване на земята не притежавали. Църквата в селото събирала десятък — годишно около 8000 оки ръж и по 3000 оки пшеница и ечемик. [33] Ако се приеме, че десятъкът е бил изчислен точно, ще излезе, че в селото са се произвеждали около 80 000 оки ръж и по около 30 000 оки пшеница и ечемик или всичко около 110 000 оки зърнени храни. На човек се падали около 100 оки зърно. Разбира се, с него се хранел и работният добитък — муле, магаре, кон и два вола. Останалият добитък бил сред природата, а прасетата се изхранвали с желъд. Така произвежданото зърно изхранвало една трета от населението. Килото жито (4 крини) струвало по 42 гроша (лирата 120 гроша). [34]
Нивите били по на 5, 10, 15, и 20 км от селото, там бил харманът и колибите с отделения за сламата, за хамбара и за живеене. Колибите не се различавали от къщите за живеене в село.
Вършитбата се извършвала на хармана. Ръжта и просото се чукали.
Селяните прекарвали в колибите цялото лято до привършването на работата,
така че се прибирали в селот късно през есента.
Лозарство. Всяко домакинство притежавало по 1-2 дьонюма [35]
лозя, но имало и семейства без лозя. Лозята били на две места — Рушкова
къшла и Райково селище и под селото — Долните лозя в Пазлакът. Сред тях
имало череши, орехи. Маслината не виреела. Гроз-
33. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Митрю Николов Георгиев.
34. В. „Левант таймс”, № 2, VI, 1878.
35. Дьонюм — тур. мярка за повърхнина, равна на 913,3 м2.
26
ето било обикновен местен тип и давало добър плод. От него произвеждали
вино, ракия и петмез. В селото имало един казан за преваряване на ракия,
собственост на Бялю Динков Бижев.
Животновъдство. Условията за развитие на овцевъдството били добри, тъй като селото имало обширни пасища в планината. Землището на Сачанли обхващало площ от 1500 квадратни километра с малки плата и няколко възвишения, като Молласана, Кърговица, Вълски чуки, Кьрлангъч и др. Тези плата били обрасли с широколистни дървета, които не покривали цялата площ. Почти половината от това пространство било заето от обширни пасбища, обрасли с най-различни треви — меки и добри за добитъка — детелина, кепчинова трева, която била много полезна за овцете. [36] В землището на селото имало и други треви, които през пролетта и цялото лято били свежи и сочни, защото имало чести валежи и цялата местност била обилно напоявана от подпочвена вода, особено по високите плата. В цялата околност растяла и многогодишната трева глушина. Населението я събирало за храна на конете, катърите, магаретата и воловете.
Пасбищата към Търмата, Пазлакът, Дунята, Гяур дере, Адата, Кьойери, Кусииов гроб, Селището, Сачанлийския мост били обрасли с вечно зелени растения — пърнар, зеленика, хвойна и малко широколистни дървета. Тук също растял и кепчиновата трева, детелина и един вид памукообразна многогодишна трева, която оставала зелена и сочна през зимата. Растели още бабушка, оленица и пр. В тази част на селската мера не се задържал сняг. Тук били зимните кошари на овчарите. На месец по веднъж те давали кърмило на овцете, съставено от готварска сол и малко брашно. Често в кърмилото стривали и по един прилеп, за да не се плашели овцете нощно време.
През лятото пасищата били достатъчни, но за зимата не достигали и това
принуждавало някои да завеждат стадата си в мерите на Фъндъджак, Дурасанлар,
Алпос, Ючкъзлар и др. Други слизали в Гюмюрджинско, около селата Курджали,
Мюселимкьой, Сир-
36. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Стоян Илиев Камшев.
27
кили, Козлукебир и др. [37] По-едрите собственици откарвали стадата си по брега на морето в мерите на селата Ташлък, Чадърли, Кушланли и плащали по един грош на овца или коза.
През 1910 г. в селото били обявени 60 000 овце и кози, [38] но сачанлийци, както се подчертава по-горе, били по характер скрити хора, та не съобщавали цялата си стока на властта, за да не плащат беглик.
При това положение трябва да приемем свидетелството на всички стари хора, че най-малко още толкова овце и кози не били декларирани. Следователно стоката в с. Сачанли вероятно възлизала на около 100-120 хил. овце и кози. Някои от селските богаташи имали по 2000-3000 овце и кози, например Делиивановци, чийто йоз (незаплодени овце) достигал до 800 броя, а дойните — над 2000. Кошарата им се намирала до в. Шапка, до Голям конак. Парапатевци имали 1500 овце, Богдан Мишков 2000 кози и 400 овце, Челлиевци — 1400 овце и кози, Мехтерев Насташ — 500 овце и 300 кози, Карапетковци — 500 овце, Момчиловци — 500 овце и 500 кози, Камшевци — 1500 овце и 500 кози и др. Всяка къща имала до 10-15 овце и кози за собствени нужди. Такива малки стада наричали „малзарье”.
Сачанлийци имали голям опит при отглеждането на овце и кози. Затова техните овчари били прочути и били наемани от турски чифликсайбим и бейове в Гюмюрджинска околия, а някои отивали и в Ахъчелебийско. Овчарлъкът като професия упражнявали докъм 25-30-годишна възраст, след това се задомявали.
Овчарите се пазарели по за една година — от Димитровден до Димитровден
на следващата година. Спазаряването ставало за пари и овце, или само за
овце. На един овчар, ако имал собствени овце до 100 броя, плащали до 15
сребърни меджидии, което се равнявало на 3 златни турски лири, а ако нямал
свои овце, плащали му 1-2 лири повече. Такъв овчар обикновено не бил желан.
Той трябвало да има и свои овце, защото малсайбипте смятали, че когато
в стадото има и свой овце, ще полага повече грижи за него.
37. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Митрю Николов Георгиев.
28
Овчарите имали право да почиват в точно определено време на годината — на Димитровден (8 ноември) за една седмица, на Коледа (7 януари), за една седмица, на Летен Атанас (15 май) за една седмица. Всичко за година получавали около 20 дни. Това време овчарите използували за годежи и сватби.
Дългогодишният опит научил овчарите да познават донякъде закономерностите по подобряване на породата. Сачанлийци предпочитали черните пред белите овце. В стадото преобладавал бозавият цвят, който също минавал за черен. От такъв цвят били дрехите на мъжете. По качеството на вълната сачанлийските овце се отличавали от овцете на околните села. И млякото било повече. Избирали майки за мляко и вълна и по-малко за месо. През цялото време на годината овцете не се прибирали в кошарите. Те били постоянно на паша. Само по време на дьол (период на агненето) ги вкарвали в постоянните кошари (герми), направени от дъбов материал. Когато овцете се вкарвали под гермите, в тях ставало извънредно топло. В тях се раждали и малките агнета — на сухо и топло. През този сезон овчарите били неотлъчно с овцете. Там, в гермята, или в овчарската колиба, бил и собственикът на стадото, който помагал на овчаря.
Добрите грижи за овцете давали не само подобряване на породното им състояние. Често овцете близнили. Според спомените на много хора процентът на близнилите овце бил доста висок — в някои случаи достигал до 20-30 на сто.
Гермите служели и за зимуване на овцете при студени зими. При меки зими ги вкарвали в летните кошари — голмарите, а в млекодойния сезон там ги дояли. Подборната работа с овцете се извършвала по време на случния сезон. Подбирали също така и кочове с добра и мека вълна с дълги влакна. Случният сезон започвал обикновено на 8 октомври, 30 дни до Димитровден. Димитровден и Гергьовден играели ролята на календарни опорни пунктове, от които започвало броенето на дните през годината за овчарите.
Случният сезон или пущането на кочове и мърленето се подбирал така, че овцете да се агнят, когато останат 58 дни до Гергьовден. Това е вече втората половина на март, когато времето чувствително се затопля. Агнетата
29
бозаели над 40 дни. Всяко агне трябвало да бозае от майка си коластра. По разбиранията на сачанлийци, агне, което не бозае коластра, умира. Затова, ако майката нямала мляко, поддавали го на друга овца, която има коластра. До Гергьовден не се колело агне. На този ден се правел курбан за здравето на овцете. Агнетата бозаели от майките си до втората половина на май. От средата до края на май агнетата се отлъчвали от майките си от сутрин до обед. На обед овцете се дояли. След това малките се пущали да бозаят и да се разхождат.
Агнетата се отбивали като изтекат 30 дни от Гергьовден. Това бил така нареченият прядой. Той се извършвал с подобаваща тържественост. Цяла нощ срещу деня на отбиването на агнетата имало народни веселия. От направените гозби занасяли в село и раздавали за здравето на отбитите агнета и овцете. На прядой се пеела песента „Исоко льо планино”. Характерът на прядоя у сачанлийци се различавал коренно от прядоя в Странджа планина и Източна Тракия. На този ден в Странджа и Източна Тракия мерели млякото на овцете, за да с изчисли по колко продукти да дадат на собственмцит им. [39] При сачанлийци това било ритуал, с който се известявало, че започва млечната стопанска година.
Стриженето на овцете се извършвало тогава, когато се „откърти” старата и поникне новата вълна. Тогава най-лесно се извършвала стрижбата. Това ставало между Гергьовден и Летен Атанас (между 6 и 15 май). Стрижбата на овцете се извършвала, като се събирали обикновено по 20-30 души за едно стадо. В повечето стада стрижбата траяла повече от един ден. Вълната свивали на руна.
Стрижбата на козите извършвали в село, а на по-големите стада — в кошарите
в планината, като ги затваряли през целия ден. При стрижба на козите на
гърб в областта на кръста винаги оставяли по един триъгълник с връх към
главата. След това ги пущали на свобода и стреляли с пушка, за да ги подплашат,
та да се изтърси козината им, да станат по-пъргави и да не ги удря гръмотевица,
защото у сачанлийци съществувало
39. Попаянов, Г., Странджа — етнографски, географски и исторически проучвания, ТНИ, С., 1938, с. 104.
30
поверие, че гръм удря често козите, и когато лятно време започвало да вали, овчарите се отстранявали от козето стадо.
Овцете дояли в летните кошари, където били мандрите (бачиите). Мандрите били устроени на високите планини: Кърлангъч, Скоклеви парчи, в. Шапка, Пущината, Гълеви вартоле, Косево урще. До Петровден (12 юли) овцете се дояли по три пъти на ден, след това — по два пъти до Илинден (2 август) и след това — по едни път. Козите дояли до Димитровден (8 ноември). Бачиите били устройвани на високи места с изобилна паша за овцете и студена вода за млекопреработването. В мандрите млякото се подсирвало в качета с мая. Сиренето и изварата се оцеждали през цедило, а маслото се слагало в мехове, приготвени от неупотребявана здрава кожа. Маята за сирене се приготвяла от агнешки или ярешки стомахчета. Вакарелски погрешно смята, че сачанлийци са употребявали за подсирване на млякото първото мляко, т. е. сярата, коластрата. [40] Това мляко се употребявало за приготвяне на коркмач — известен вид деликатес.
До Петровден от млякото приготвяли сирене, а след това — масло. Млякото, от което приготвяли масло, не било варено. Често към невареното мляко прибавяли и кисело мляко. По този начин получавали по-качествено масло, като подобрявали млечнокиселата ферментация и увеличавали търсенето му на пазара в с. Шапчи и гр. Гюмюрджина. Такива млечнокисели култури поставяли и в сиренето, след като го слагали в меха.
През зимата поддържали млечнокиселата култура, защото обикновено не дояли кравите през този сезон и нямали кисело мляко. Напролет хващали мая от киселия трън (Berberis Vulgaris) и от една влачеща се, с ръбове и малки шипчета, с нежни жълти цветчета трева, която растяла в землището на Сачанли.
Сметаната и подквасеното мляко се биели в бурила, а на бачиите, където млякото било в много по-голямо количество, го биели в селени, големи бурила, които побирали до 100 литра.
Като минел Илинден (2 август), количеството на мля-
40. Вакарелски, Хр., Бит на тракийските и малоазиатски българи, С., 1935, с. 94.
31
кото от овцете намалявало. Тогава започвали да при готвят крокмач. Свареното прясно мляко осолявалн и пълнени в мехове. Крокмач като деликатен приготовлявали и от коластрата на овцете, но него консумирали веднага, а есенния крокмач пазели за зимата. От прясното сирене и масло приготвяли „бял мъж” или „ушмар”.
По груби сметки на овчари от Сачанли (Челлията, Камшу и др.) [41] една овца давала около 2 оки сирене и половин ока масло. Приблизително около 12 000 турски лири влизали в селото само от продажбата на млечни продукти. Сачанлийци продавали около 1500 угоени овце и кози, по половин турска дюкмя [42] едната.
В село Сачанли всеки собственик имал свой белег на добитъка. Като се
роди детето, бащата определял белега на неговите овце. Белязването ставало
по ушите като отрязвали с ножици определена форма от ухото Всяко белязване
е имало свое наименование: зумба — кръгло изрязване на ухото; уйма — полукръгло
изрязване; мандало — изрязване на ухото във форма на мандало; кес — клъцнат
върха на ухото, чалък — клъцват на ухото малко на косо; батма — разцепено
ухо отстрани; ярма — разцепено ухо по средата; кърлангъч — лястовича опашка;
мандало ут батма — комбинация от двата белега.
Скица 2.
Белези на ушите на овцете, козите и говедата.
41. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Стоян Илиев Камшев и Иван Челлиев.
42. Вид турска сребърна монета, равна на една пета от лирата
32
Смятаме, че Вакарелски е допуснал грешка, като съобщава, че белязването на агнетата ставало на Велики четвъртък. [43] Според нас то се извършвало винаги при отбиването на агнетата.
Към оформянето на стадата трябва да споменем и звънците. Те били от
бронз и имали различна големина с форма на полусмачкан пресечен конус.
Други били от мед и при тях се различавали видовете: келечка, келек, тумбелдечка,
тембелек, и баталие. Всеки овчар се стремял така да съгласува звуците на
поставените различни звънци, че да се получи най-доброто съзвучие. Звънците
окачвали с тасма на овните или козлите и по-рядко на овце и кози. Кучето
било спътник на стадото и негов верен страж. Овчарските кучета се славели
със своята привързаност към овчарите. Например, когато умрял Митрю Мехтерев,
кучето му дошло в църквата при опелото. Като го погребали, то не мръднало
от гроба и останало дълго време да го варди.
Говедовъдство. Говедовъдството било доста развито. Имало стопани с по 150-200 глави едър добитък, като Делиивановци. Мнозинството притежавали по 20-30 и повече глави добитък. Общо в селото имало над 2000 говеда, които използували като работен добитък и за месо. Биволи в Сачанли нямало. За превоз говеда не използвали, защото в Сачанли нямало изобщо коли, нито на четири, нито на две колела.
Кравето мляко не се използувало, защото не го смятали за качествено. Кожите на добитъка използували за приготвяне на цървули.
През зимата и лятото животните били на паша в гората. В кошарите се прибирали само при големи зими и при дълбок сняг. Говедата през зимата не хранели с концентриран фураж. Малките телета отглеждали при същите условия. Затова възрастните животни били калени.
Еднокопитни жнвотни не развъждали, купували от полските села, но във
всяка къща имало магаре, муле или кон. Като домашни птици в селото отглеждали
кокошки.
Бубарството почнало да се развива като доходен
43. Вакарелски, Хр., цит съч., с. 34.
33
отрасъл сред сачанлиици по-късно, едва след преселването им в границите
на България, а в селото било слабо застъпено, тъй като черничевите градини
били малко — около 20-30 декара.
Болести по животните. Като добри скотовъдци сачанлийските овчари
имали познания и по заболяванията на животните — шарката по овцете я лекували
чрез присаждане. Познавали шапа при едрите и дребни рогати и двукопитни
животни. Заболелите животни лекували с катран. От протозойните заболявания
им е била известна пироплазмата (карчана), която лекували с жив огън. От
бактериалните заболявания познавали развитието на далака (антракса), устрела
(янъкъра), а от паразитните — метила (келебека). От вирусните добре им
бил известен бесът по кучетата и кучешкият мараз (гана).
Други занятия. В с. Сачанли освен земеделието, животновъдството и свързания с него овчарлък, друг поминък почти нямало. Нямало дори обикновени железари както в полските села, тъй като земеделието било слабо развито. Липсвали също дърводелци и строители на къщи. Къщите им строяли майстори от село Манастир и от Смолянско. В цялото село имало само по един калайджия — Петко калайджията, един шивач — Димитър Стаматев — Терзията и един търговец на добитък — Славчо Кундик, който купувал добитък от селото и го продавал в село Шапчи и гр. Гюмюрджина.
В последните години на миналия век обаче в селото били отворени осем дюкяна-бакалници, собственост на Христо Пазвантов, Вълчо Стамболиев, Андон Иванов Трингов, Вълко Иванов Трингов, Иван Андонов Трингов и др. В тях се продавало сол, сапун, маслини, стафиди, кинкалерия, басми, маниста, украшения и пр. Те били едновременно и кафенета, и кръчми, като всеки неделен ден предлагали месо.
Собствениците на дюкяни били и комисионери на някои от по-големите търговци за събиране на паламуд, масло, сирене, вълна, козина, кожи и пр. Често в селото идвали търговци-евреи и арменци от Гюмюрджина, които обикаляли и събирали гореизброените артикули.
От края на XIX в. и през XX в. до разорителната
34
1913 г. сачанлийци започнали да развиват и някои занаяти и търговия
с някои произведения, специфични за селото и беломорския край. Такива били
производството и търговията с риганово масло, паламуд и по-малко доходното
пчеларство. Те осигурявали добри доходи на някои от родовете.
Производство на риганово масло. Риганът (Origanum Vulgarea) бил култура, която виреела в диво състояние и давала добър приход на сачанлийци. От него приготвяли риганово масло по примитивен начин, както при варенето на ракията в аламбици. Един казан-аламбик, напълнен със 100 оки цвят давал половин ока масло. Варенето продължавало 24 часа и казаните се пълнели 4 пъти в денонощието. Тревата риган се косяла от жени и деца, а преработката започвала на Петровден (12 юли) и завършвала на Богородица (28 август).
Собственици на казани за производство на риганово масло след 1905 г.,
освен братята Вълко и Андон Трингови, били Димитър Славков, Радю Димитров,
Христо Пазвантов, Станко Станков, Иван Андонов Трингов и др. Казаните,
10 на брой, били инсталирани в местностите Карадере и Кислицата, под Бърцето,
Попув вир и др. От казаните се получавали 600 оки масло, което продавали
за 600 златни лири.
Паламуд — (Валонеа). Друг отрасъл, който давал добър доход на
населението в с. Сачанли, бил паламудът. На около 5-7 км южно от селото
имало паламудова гора — около 10 км дълга и 5 км широка. Тя се състояла
от вековни дървета, особен вид дъб (Quercus Aegilops) чиято плодова чашка
се използувала в кожарската индустрия при дъбенето на кожи. С изключение
на с. Хаджилар, Гюмюрджинско в землището на никое друго село нямало такова
растение. Ето защо сачанлийци много се съдили с турското население от с.
Долапчилар, докато делото завършило с присъда в полза на Сачанли. [44]
А това означавало и 8000 гроша печалба за населението. За съжаление през
1923 г. гръцките бежанци от Мала Азия и Източна Тракия изсекли паламудовите
дървета за строителен материал.
44. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Митрю Николов Георгиев.
35
Прекупчиците на паламуда били гърци от Мароня и Гюмюрджина. По-късно
тази търговия преминала в ръцете на местни българи, като Вълко Трингов,
Андон Трингов, Димитър Славков и др.
Пчеларство. Условия за развитието на пчеларството имало, тъй като в околността растели многогодишните треви риган и оленица. Когато през юли и август тази трева започвала да цъфти, безкрайното поле ставало бяло. „А това бе по цялото землище” — отбелязва в спомените си Вълко Андонов Трингов. „Никъде, в никое землище от околните села, такова пасбище за пчели нямаше” — добавя в спомените си Мара Славкова. Освен това растели още много медоносни треви, като бабушка, глушина, трефил и др. При по-рациопално отглеждане на пчелите пчеларството би било добър източник, [45] макар кошерите да били от тръвен тип. От всеки кошер сачанлийци вземали по 30-45 оки мед, а годишно в селото се получавали 45 000 оки. Медът продавали по грош оката.
С пчеларство в селото се занимавал свещ. Илия Ангелов, който имал 300 кошери. Пчелинът му бил в Дунев камен, на юг от селото. Челлиевци имали 200 кошери в Кислицата, а Алекшев Станко имал около 200 кошери в Търмата и др.
Голяма част от жителите на Сачанли били бедни хора и затова били принудени да работят изполица на турските бейове в полските села. Работниците, събирани по 10-12 души, работели безплатно на бея — само за храна през пролетта, лятото и есента. На изполица агата им давал да засадят няколко декара царевица, която обработвали наполовина. Изполичарите получавали труда си не повече от 10-15 кила (по 4 крини) царевица. [46]
В изполичарската работна група вземали и жени и момичета. Работният ден започвал от тъмно и продължавал до тъмно с малка почивка на обяд, за да се нахранят. През целия ден били следени от погледа на агата или негов човек.
Изполичарската работа продължавала и след Ху-
45. ЦДИА, ф. 246, оп. I, а. е. 274, п. 242.
46. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Вълко Андонов Трингов.
36
риета (1908 г.), чак до 1912 г. След тази дата, когато българските войници превзели гр. Гюмюрджина и полето му, четабашиите на една такава група Радю Караджендемов и Радю Ингилизев, които били 12 години яраджии — изполичари на Асанага от с. Буюклукьой, поискали от агата да им изплати всичко, което имали да вземат. Но за отплата Асанага вдигнал пушката си и застрелял Радю Караджендемов. Асанага е бил жив и след изтеглянето на българските войски през 1919 г. от Беломорието.
В с. Сачанли имало малко ловци като Патишът, Ленгерет, Зайчето, Ракшия, Яню Топалов, Карапанът, Васкув Яван, Палдъмът и др. Оръжието им било чакмаклия тюфек. С птичи лов не се занимавали. С капани и примки не си служели.
Рибари също имало малко. Такива били Маврудиев Недю, Карадинков Яван,
Сарчев Вълко, Ръждата, Пиян Петрю и още един-двама. Рибата хващали със
серкме или тровели с билка — млячка.
В старо време с. Сачанли не плащала данъци на султана, защото било обявено от Високата порта за дервентджийско село, което вардело пощата и хазната по пътя от Солун за Одрин. Откога датира тая привилегия не е известно, но се знае, че през 1792 г. със султанска заповед било наредено старите привилегировани селища от Одринския вилает, съгласно съществуващите фермани, да не плащат данъци. [47] По-късно след отпадане на дервентджийската служба селото било обложено с данъци.
Най-големият данък — около 3000 лири — който плащали сачанлийци, бил
бегликът. Той бил тежко бреме за народа — на овца и коза по 6 гроша. Таксилдарите
и бегликчиите стояли по цяла седмица в селото. От Сачанли събирали 10 пъти
повече данъци отколкото от околните села, казва в спомените си Богдан Митков.
През 1899 г. населението не плащало данък авариз (поголовен). Само от три
семейства събирали данък мен-
47. Ихчиев, Д. А. — Периодично списание, кп. 66, с. 710.
37
зил (пощенски). [48]
Селяните плащали и данък в Замяна на военната повинност-джизие. През 1491—1492 г. били събрани 470 акчета (дребни сребърни монети) джизие от 25 домакинства. [49]
В по-ново време, преди 1900 г., селото било натоварено да плаща и подоходен данък върху занаятите (теметюх), за който била определена много голяма сума Но тъй като нямало занаятчии, кметът и старейте решили да изпратят Вълко Иванов Трингов и Онтата в Цариград при Великия везир да молят да се опрости данъкът. [50] Двамата избраници били приети от Великия везир и след като му докладвали, че приходите на селото са изключително от животновъдството, той им издал тескере, с което ги освобождавал от подоходния данък.
Населението било обложено с натурален десятък (мюртезимлък), [51]
който обикновено църквата закупвала от държавата. Църквата наложила и еднократен
годишен данък на производителите на риганово масло — по 1-2 лири турски
на годината. [52]
48. НБКМ—БИА, Ориенталски отдел, Гюмюрджина, ф. 34, папка пореден номер 65.
50. ТНИ — архив за с. Сачанли, спомени на Богдан Мишков.