Местоположение
Река Ениджийска (Текедере)
Име и произход на селото
Възникването на Ениджия (по спомени на стари хора)
До 1913 година, преди обезбългаряването на Източна Тракия от турците, Ениджия беше едно от най-големите и будни български села в тази област. Разположено е на десния бряг на река Ениджийска /Текедере/, десен приток на Ергене, на мястото, където Одринското шосе прекосява реката. Разстоянието до околийския център Лозенград е 15 км, а до вилаетския град Одрин - 45 км. Селото притежаваше обширна мерия [1], която на дължина от изток на запад достигаше до 18 км при 5-6 км широчина и граничеше с мериите на следните десет села:
На изток - с. Карахадър, 200 къщи със смесено население от българи и турци. Селото е само на 2 км от Лозенград и е родно място на войводата Яни Попов и неговия по-малък брат Димитър Попов Николов, известен тракийски деец и публицист, бивш редактор на в. "Тракия". Село Каваклия, 400 къщи, голямо село със здраво и юначно българско население, родно място на писателя Константин Петканов, вдъхновения певец на златната тракийска земя.
На юг - село Докузюк, 96 къщи с чисто българско население, на левия бряг на река Текедере. В землището на селото и около селото се издигат девет могили от тракийско време откъдето произхожда и името на селото. Три-четири километра южно от него е селото Карахалил, 280 къщи огагаузени българи. Селото е дало предани дейци на революционната организация, които взеха активно участие в Преображенското въстание.
На югозапад и запад - село Текешилар, което до Освободителната руско-турска война в 1877–1878 г., бе чисто българско село, но след изтеглянето на руските войски се изсели масово в Плевенско (с. Мъртвица). В селото след това бяха настанени турски мухаджири. Село Казълджа Мюселим, мухаджирско село, основано след Освободителната война от изселници турци от България. Село Акардере, населено с босненски помаци, които по език се разбираха добре с ениджийци. Село Герделия, населено с гърци.
На север - село Пашаери, мухаджирско село, основано след Освобождението
от турски мухаджири. Село Коюнгяур (Коюндере), 200 къщи със смесено население
от българи и турци. Гръцката пропаганда бе успяла да създаде тук здраво
11
гръкоманско гнездо. През 1909 година в селото бе подло убит от гръкоманите младият български учител Димитър Георгиев Касабов от с. Драбишна, Ивайловградско.
Други близки български села бяха Енимахле, Османлия, Селиолу. Макар мериите им да не граничат с Ениджийската, Ениджийци поддържаха тесни връзки с тях в борбата против турското робство и гръцката пропаганда.
Енимахле административно се числеше към Бабаескийска кааза и имаше 150 къщи българи. Селото е родно място на известния тракийски деец в миналото Коста Георгиев. Село Османлия, Хавсенска кааза, с около 80 къщи огагаузено българско население. Ениджийци подкрепяха активно населението на Османлия в борбата му против гърцизма. На около 40 км северозападно от Ениджия се намира старото българско село Селиолу от 160 къщи, което стана известно на нашия народ от Балканската война. Тук българската войска разгроми и обърна в бягство първата турска войскова част, с която се срещна в първите дни на войната.
На 20-30 км северно и северозападно от Ениджия бяха гръцките села Ескиполос
и Петра, известни също от Балканската война. Преди 200-250 години и двете
села се били български, но с течение на времето са асимилирани напълно
от гърците. [1]
Текедере събира водите си от Дервентските възвишения близо до днешната турско-българска граница, тече на юг и преди да достигне Ескиполос, се отклонява слабо на югоизток, заобикаля източно село Петра, преминава край Коюндере и оттук, за да достигне Ениджия, взема посока право на юг. Продължавайки своя път към Ергене, реката оставя край левия си бряг селата Докузюк и Карахалил, прекосява в югозападна посока шосето Одрин - Цариград и се влива в Ергене между Бабаески и Узункюпри.
През горещите летни месеци коритото на реката почти пресъхва с изключение
на няколко дълбоки вира, използвани от населението за водопой на добитъка.
Но при поройни и продължителни дъждове реката е прииждала стихийно, причинявайки
големи пакости на населението, заливала и унищожавала посеви, зеленчукови
градини и други. Най-голямо и неза-
1. Попниколов, Димитър. Одринска Тракия, с. 19
12
помнено е било наводнението през 1890 г. Реката придошла през нощта внезапно и заляла част от селото. Много къщи били срутени и покъщнината отвлечена, имало и издавен добитък. Дървеният мост над реката бил разкъсан и отнесен и всякакво движение по шосето Одрин - Лозенград било спряно.
Няколко години след Руско-турската война (1889-1891 г.) било построено
шосето Малко Търново - Лозенград - Одрин, с каменен мост над реката, и
с това опасността от прекъсване на съобщенията била премахната, а населението
било улеснено при обработването на своите имоти източно от реката.
От няколко поколения насам, за живота на които имаме запазени спомени, селото е било известно с днешното си име Ениджия или Иниджия, както ениджийци са го произнасяли.
Както е известно, малцина от нашите учени-специалисти са правили основни проучвания на българските селища в Южна Тракия.
В една от своите книги Иван Н. Попов, родом от с. Коджатарла, Одринско, бивш софийски съдия и един от основателите на дружество "Тракия" в София, е посветил тридесетина реда за Ениджия. Под забележка към този текст авторът пише, че старото име на селото било Яница. [1] Той обаче не привежда никакви доказателства в подкрепа на своето твърдение. Във връзка с това негово твърдение мога да заявя, че никой от старите ениджийци, родени към средата на XIX в., не знаеше селото да е имало друго име. Ще оставим на специалистите историци и географи да проучат доколко това твърдение на Ив. Н. Попов отговаря на истината, а ние тук за изясняване на интересуващия ни въпрос ще използваме това, което е запазено в паметта на старите хора.
От някогашните стари ениджийци, с които съм разговарял за миналото на родното ни село, заслужават внимание обясненията, които ми е дал за името и произхода на Ениджия дядо Темелко Георгиев Казваков.
Дядо Темелко беше селски ааза, едва завършил първоначално училище. Той
обаче беше човек с буден ум и проявяваше особен интерес към миналото на
родното ни село. И често споделяше с приятели и познати своите познания.
Тук привеждам обясненията на този самобитен историк за името на селото.
1. Попов, Иван Николов. Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград, с. 60
13
Ениджия е побългарено произношение на най-старото име на селото - Ениджаде, което му е било дадено, още когато е възникнало като селище. Преведена на български тази турска дума означава нов път, а това име селото е получило, понеже било основано на новия централен път Лозенград - Одрин. Старият път минал по-северно, непосредствено до подножието на Дервентските възвишения, прекосявал гористи местности близо до непристъпни скривалища на разбойници и хайдути, които често нападали и ограбвали държавната хазна. За избягване на подобни нападения и обири пътят бил преместен 5-6 км на юг, където местността е равна и слабо залесена. Кога е станало това, ние не знаем. Известно е само, че първоначално това е бил обикновен черен път. Шосето Одрин - Лозенград - М. Търново било построено доста по-късно (през 1891 г.) и строежът му продължил две години. [1]
Ние споделяме напълно обяснението на дядо Темелко Казваков и намираме, че то е правдоподобно и близко до историческата истина. В географските карти селото е отбелязано с различни имена - Ениджия, Енидже, Иниджия, Инедже. Всички тези имена са производни от една и съща дума - Ениджаде (нов централен път), първоначалното име на селото. Считаме, че най-правилно е селото да носи името ЕНИДЖИЯ, в което е запазен коренът на побългарената чужда дума Ениджаде.
Липсват ни точни писмени данни и за възникването на Ениджия. А освен
това в съседство с него няма никакви следи на старо селище от средновековен
произход и по тези съображения началото на нашето селище трябва да търсим
в по-ново време. От историята знаем, че при турското нашествие на Балканския
п-в през първата половина на XIV век най-първо е пострадало населението
на Източна Тракия. Тук са нанесени първите удари от азиатския завоевател.
Дивите, османски орди прииждали на вълни от Мала Азия, непрекъснато нападали,
грабели и избивали поголовно населението, което напущало селищата си и
търсело убежище в непристъпните тогава Странджа планина и Дервентски възвишения.
Така в скоро време страната била напълно опустошена и почти обезлюдена.
[2]
След като завладели страната, завоевателите взели мерки да я колонизират
с турци, тюркмени, юрюци, къзълбаши от Мала Азия, което продължило около
2 века. [3]
1. Лични спомени на войводата Димо Николов от времето на ученическия му живот в гимназията "Д-р П. Берон", гр. Одрин.
2. Батаклиев, Иван Атанасов, Ан. Сп. Разбойников и Ив. П. Орманджиев. Тракия. Географически и исторически преглед, с. 121
14
Едва през втората половина на XVI век се раздвижили и българите от Странджа и Дервентските възвишения. Отначало слабо и страхливо, през XVII век разселническото движение на българите значително се засилило, а през XVIII и XIX век то вече е било неудържимо и масово. [1] Обществено-икономическите промени, настъпили в Турция в началото на XVIII век, с превръщането на военно-феодалните владения на спахиите в едри земевладения, улеснили твърде много слизането и заселването на българския елемент в равнината. Беят, чифлик-сайбия, който вече имал право да предава земята на своите синове наследници и даже да я продава на други лица, започнал сам да кани нашите българи да се заселват в чифлика му, първоначално като аргати и овчари, а след това и със стадата и работния добитък (същата книга, с. 127). Така през XVIII век българското население плътно е населявало северния дял на Източна Тракия (с. 130). В същата книга авторът отбелязва, че Булгаркьой е било основано при гр. Кешан в края на XVIII век (с. 123), а Каваклия, на юг от Лозенград, през първата половина на XVIII век от средногорци "клинки" (с. 146). За Ениджия обаче нищо не се споменава.
Едва напоследък ми стана известно съдържанието на един документ на турски език, който носи дата 8 шабан 1088 година, а по европейско летоброене - 6 октомври 1677 година. [2]
В този документ са поместени списъци на 25 каази заедно със селата им от Източна България, в това число и Кърджалийската кааза, от които турските власти събирали ечемик за войската. В документа намираме следните оскъдни данни за някои от Лозенградските села: Ениджия - две ханета, Карахадър - две ханета, Раклица - четири ханета, Каваклия - едно и половина ханета. Според обяснението на турколога Руси Стойков под думата "хане", която на турски означава "къща", трябва да разбираме, че става дума за група от къщи, в нашия случай - десет къщи. Не може да се приеме, че села като Ениджия и Карахадър са имали по две къщи, а Каваклия - само една и половина.
Следователно, въз основа на този турски документ, през месец октомври
1677 година Ениджия е съществувала като село с около 20 къщи. С други думи
възникването на селото е станало към средата на XVII век.
2. Документът се съхранява в Народната библиотека в София. Препис от турколога Руси Стойков.
15
Възникването на Ениджия (по спомени на стари хора)
Преди много години, разказват стари ениджийци, цялото землище на нашето село било владение на турски бей, когото наричали Султан. Кога е било това, никой не помни. Тогава нашата мерия имала обширни гори и пасища. Беят обработвал незначителна част от земята, а останалата стояла пуста, понеже нямало кой да я обработва.
Най-напред беят повикал седемнадесет семейства от по-близките планински български села да се заселят в чифлика като аргати и овчари. След това първоначално ядро с течение на времето продължавали да прииждат на по-малки или по-големи групи и други български заселници, които си построявали колиби до тези на първите и така постепенно тук възникнало и се развивало ново българско селище.
По-късните преселници със съгласието на бея идвали със стадата си и работния добитък. Не е известно как са се спазарявали с бея, но твърде вероятно е срещу наема за пашата на добитъка преселниците да са му давали работна ръка в чифлика.
Наред с мъжа и жената в чифлика на бея били длъжни да работят и децата му, годни за работа. Мъжете орели, сеели и жънели нивите, пренасяли снопите и вършеели. Овчарите пасли многобройните бейски стада. Жените и момите копаели, жънели и помагали при вършитбата. В определени дни те били длъжни да ходят в конака и да го почистват.
Като се сдобил с достатъчно и евтина работна ръка, беят наредил да се изорат нови необработени земи и за едно късо време успял да удвои обработваемата земя, а едновременно с това се умножавали и стадата му.
Така бейският чифлик в Ениджия станал голямо и добре обработено земеделско стопанство и беят забогатял. И въпреки това големи пространства от годна за обработване земя все още стояли свободни. От тази земя беят започнал да продава на българите, заселени в чифлика му. Разумява се, той е вършил това от алчност да трупа пари, но едновременно с това е искал да прикрепи още по-здраво към чифлика си българското население и за дълги години да си осигури работна ръка.
Едно е обаче факт, че пробивът е бил вече направен. Българите получили право да купуват ниви и да стават земеделски стопани собственици.
16
Този процес, купуването на ниви от страна на българите и превръщането им в собственици, се развивал бързо и променил постепенно дълбоко отношенията между бея-господар и работниците му - българи.
Не било нужно дълго време на трудолюбивите българи да удвоят и утроят закупените ниви, заоравайки всяка година все нови и нови необработени земи около закупените. Развъдили си едър и дребен добитък. Обширната паша благоприятствала да умножават и стадата си, някои от които вече съперничели на бейските. Довчерашните овчари и ратаи за някакви 30-40 години успели да създадат добре уредени собствени земеделски стопанства и да навъдят по 100-200 овце.
Всичко обаче не се развивало така гладко и леко. В отношенията между българското население и бея, както споменахме по-горе, настъпила коренна промяна. Докато по-рано българите "доброволно" и безропотно се явявали на работа в чифлика на бея, станали веднъж собственици, те започнали да реагират срещу установените робски отношения. Искали по-добро заплащане на труда, по-голяма свобода и човешки правдини.
Под влияние на синовете си, които лентяйствали и водели разгулен живот, беят отказвал да задоволи справедливите искания на работното население. Напротив, наредено било да се увеличи броят на "назърите" (надзорници), на които освен това било дадено право да налагат сами наказания на непокорните работници, като ги бият публично в обора, на хармана или на полето. Настъпили тежи времена за българското население. Хората на бея, въоръжени до зъби, вилнеели безнаказано. Имало вече случаи турци да посягат открито на честта на българските жени и моми. Всичко това препълнило чашата на търпението. Макар и да не смеели още открито и решително да поведат борба против безправието и терора, по-смелите намирали начини и случай да си отмъщават като се противопоставяли на своите мъчители и отговаряли на насилието с насилие. Турски назърин се нахвърлил върху овчаря Георги Казваков да му нанесе побой. За да се запази, овчарят замахнал с дряновата тояга и го ударил по главата. Турчинът паднал мъртъв на земята. Георги Казваков напуснал Ениджия след това и се заселил в гръцкото село Петра, където се оженил и останал да живее до края на живота си. Тук той не се криел от властта, а и самата власт знаела къде се намира, но по силата на някакъв закон нямала право да го преследва и съди, понеже бил извършил убийство в законна самозащита и успял да избяга в друго село.
17
Този случай не бил единствен, а бил последван и от други, защото вилнеенията на бея и синовете му, на тяхната въоръжена охрана и хората от прислугата му станали постоянно явление. Опитите на турците за гавра с българските жени зачестили. А един ден беят открито поискал за своя харем дъщерята на местния селски първенеи Аимо чорбаджи. Той даже се заканил, че ако не му я предадат доброволно, ще отиде да я вземе насилствено. Тази неокачествима и дръзка закана на турския бей стреснала всички българи. Заплашени били с поругаване най-чистите и свети чувства за всяко българско сърие - семейната чест и бащината вяра.
Нещастията сближавали българското население, мобилизирали го за обща и решителна борба. Селските първенци се събрали на тайно съвещание и избрали най-първите си хора да влязат във връзка и се посъветват с по-будни българи от Лозенград какви мерки да се вземат против злодеянията на бея. Решено било да представят лично на султана в Цариград добре мотивирана жалба (арзавал), в която подробно да се изложат безчинствата и престъпленията на бея. Жалбата им била написана от българина Стоян от Лозенград. На просбописеца селяните представили многобройни данни за извършените престъпления от местния бей, подкрепени с конкретни факти по хронологически ред.
Двама души заминали пеш за Цариград и след като скитали дълго, подпомогнати от местни българи, намерили случай да се срещнат лично със султана и му връчили жалбата. Не минало много време и в Ениджия пристигнал султански пратеник, придружен от въоръжена стража. Същия ден пратеникът наредил да бъдат обезоръжени бея, неговите приближени и охраната му и на площада пред бейските конаци било свикано с глашатай цялото българско население. Тук султанският пратеник устроил нещо като народен съд. На подсъдимата скамейка бил поставен местният дерибей. Пратеникът извадил жалбата и обърнат с лице към насъбралото се множество започнал да я чете с висок глас. Той се спирал след всеки прочетен пасаж с конкретни факти за бейските произволи и запитвал селяните "Вярно ли е това?", на което те му отговаряли едногласно "Вярно е!". С пълно единодушие селяните потвърдили пред пратеника на султана всички тежки обвинения против бея и хората му, както били отбелязали в жалбата. Напълно разобличен, беят не бил в състояние нищо да опровергае и по нареждане на царския пратеник бил изпратен под стража като обикновен престъпник в Цариград.
18
След това султанският пратеник се обърнал към ениджийци с кратко назидателно слово, в което казал приблизително следното: "Негово Величество султанът ме натовари да ви съобщя, че отнема от досегашния бей в селото ви всички права, с които е бил удостоен от него, понеже се е оказал недостоен за тях. Беят ще бъде даден под съд да отговаря за своите престъпления. От днес нататък вие всички сте свободни под закрилата на нашите закони. Цялото землище на Ениджия от днес нататък остава ваша собственост. Такава е волята на нашия велик падишах Н. В. султана и вие трябва да докажете, че сте достойни за неговата милост. Съборете из основи бейските конаии и се отдайте на своя мирен труд, възславяйки волята на падишаха."
Голяма била радостта на ениджийци, които изразили на султанския пълномощник дълбоката си благодарност за оказаната им милост, обещавайки да му останат най-верни поданици. Пратеникът се сбогувал с населението и си заминал за Цариград, изпратен с радостни възгласи от всички.
Още същия ден ениджийци грабнали кирки и лопати и масово се отправили към бейските конаци, разрушили ги до основи, разчистили и изравнили мястото, за да бъдат заличени следите на бейската сатрапия. На същото място в центъра на селото по-късно селяните изградили църквата и училището. Нашият разказ за начина, по който ениджийци се избавили от турския бей в селото им, изглежда като легенда. Обаче като се има предвид, че не се касае за някакво далечно събитие, забулено в мрака на миналото, а за събитие сравнително близко по време на поколението от преди Освобождението ни от турско робство, ние нямаме основание да се съмняваме в неговата достоверност.