До Балканската война през 1912 година село Ениджия, Лозенградско, е едно от най-големите български села в Източна Тракия. По това време всички български села са разпръснати неравномерно из Тракийското поле - от Странджа планина и Дервентските възвишения до Мраморно море и от Черно море до река Марица. Това е област, известна със своето плодородие, смесени гори и чисти реки. Но българите, живели по тези места, са имали незавидната участ да бъдат в съседство с гръцко и турско население, което векове наред проявявало към тях отношение на недоверие и враждебност. Непосредствената близост на вилаетския град Одрин и столицата на Османска Турция - Истанбул, където многократно са се крояли асимилаторски планове, утежнявали още повече положението на източно-тракийските българи.
Цариградската патриаршия, подпомагана тайно или явно от турската държавна власт, провеждала своята шовинистична пропаганда, имаща за цел пълното асимилиране на българското население. Нейните многобройни агенти - владици, свещеници и учители, осъществявали своята великогръцка пропагандна дейност по всички български покрайнини. С всевъзможни законни и незаконни средства - заблуди, лъжи и клевети, те злепоставяли българите пред турската власт. Особено тенденциозно били преследвани българските учители. Към средата на 19-ти век всички български села останали под духовната власт на Цариградската патриаршия. В училищата учителите били гърци, а на много места и българи, но учели децата на гръцки. В черквите богослужението се извършвало също на гръцки език, който бил неразбираем за местното българско население.
В повечето български села гръцките пропагандатори създали своя гръцка партия "Пандера". В резултат на това населението се разделило на две - българи и гръкомани, които водили тежка борба помежду си. Много от селата, населени от българи отпреди 200 години, по време на Балканската война се смятат за гръцки. Настъплението на гърцизма забавя с 30-40 години духовното пробуждане на източно-тракийските българи от села и градове.
С гордост може да се заяви, че щастливо изключение от тези събития е село Ениджия. Още през 1860 година, то успява да се справи с гръцкото влияние, да отхвърли духовната власт на Патриаршията и същата година да отвори българско училище. Голямо българско училище било открито през 1859 година в село Дерекьой, в подножието на Странджа планина, но за отбелязване е, че за учител в него бил
7
назначен ениджиецът Атанас Апостолов. Според известния български историк Георги Попаянов, през своето учителстване в Дерекьой, в годините от 1859 до 1864, Ат. Апостолов поставил основите на най-добре уреденото училище в този край.
Известни български историци и изследователи говорят за Ениджия от 70-те години на 20-ти век, че е представлявало изключително будно в духовно отношение село. Редица от тях посочват, че родените в Ениджия Илия Миндизина, Стоян Длъгоманов, Филчо войвода и други се записват в историята като безспорни български бунтовнически и духовни водачи. "Бележито българско село, с трудолюбиви и твърди българи" - така нарича село Ениджия и неговите жители писателят Анастас Примовски, ст.н.с. в Института по етнография при БАН.
Историята разказва как през 1860 година, в деня на Възнесение Господне, ениджийци изгонват от селото си Одринския гръцки владика Деспот Кирил (погърчен албанец, известен със своята ненавист към българите), който всячески провеждал ожесточена асимилаторска дейност в този район. От тогава бил изхвърлен и гръцкият език, а богослужението започнало да се води на черковнославянски. В това дръзко действие, на ениджийци помага Филчо войвода, верен народен син, страстен застъпник на българските стремежи за свобода. Примерът на ениджийци е последван и от други български села и градове в този край. Един от тях е и град Ямбол, направил своя избор през 1866 година.
Най-забележителното в историческото развитие на село Ениджия, от 250-годишното му съществуване е, че ениджийци са участвали безкористно и всеотдайно в борбата за съхраняването на българския дух в много български селища и не само в Източна Тракия, но и в освободената от руските войски Източна Румелия, чак до 1912 година. В продължение на половин век, повече от 20 ениджийци - учители, свещеници и други родолюбци, самоотвержено укрепват българщината, упражнявайки доблестно своите професии. Със сигурност тези всеотдайни българи, образовани или не дотам грамотни, са дейци на българското национално Възраждане. Те дават своя скромен принос за пробуждането и духовното развитие на българите в Южна Тракия. Затова, несъмнено, всички те се вписват в Златния фонд на Ениджия като едни от най-достойните нейни синове. С чувство на дълбока благодарност и признателност, ениджийци пазят спомена и за всички онези учители, мъже и жени (техният списък е дълъг), дошли в Ениджия от други
8
близки селища или от вътрешността на България, за да служат със своето родолюбие.
Прочел историята на село Ениджия, разположено в полето на Източна Тракия, читателят ще се запознае не само с това малко късче българска земя, но той ще усети настроенията и стремежите на хората живеещи тук, изпълнили достойно своя дълг към родното Отечество.
За съжаление, обаче тези здравеняци, носещи в сърцата си българския непокорен дух, по-късно са ограбени, измамени и прокудени от родния им край. Паметна ще остане в необичайната им история годината 1913. Ениджийци и техните събратя от Източна и Западна (Беломорска) Тракия трябвало да напуснат насилствено своите родни места. И тогава започва тяхната трагедия на бежанци. През следващите десетина години много от тях се заселват и намират работа в градовете Бургас, Поморие и околните села. С малки изключения те са останали без всякакви средства, с оскъдна покъщнина и отчаяни. Няколко семейства се връщат обратно, към границата, в Свиленград, с надеждата, че ще дойде ден да се завърнат по родните села. Дълбоката носталгия по плодородното поле на Ениджия не им дава покой до последния час на живота им.
И като бежанци в новите условия на България, ениджийци се включват с готовност не само в стопанския, но и в обществения живот на страната. Макар и със скромни средства, много от младите тракийци завършват средно и висше образование. Стават учители, лекари, инженери, адвокати. Пример за това е големият журналист Стоян Шангов, издигнал се до главен редактор на най-популярния за времето си български вестник "Вечерна поща" в София.
Читателят недвусмислено ще изпита вътрешно удовлетворение и гордост,
запознавайки се и с десетките образи на революционни и културни дейци от
Ениджия, проявили се като смели и самоотвержени борци за социален и духовен
напредък. Ще се запомнят и обикновените хора - частици от една борбена
и силна по дух маса, открояваща се със своята скромност, трудолюбие и честност,
дълбоко скътала в душата си незаличимия спомен за родното Ениджия. Селото,
което също е било България, макар и останало вече в миналото!
Златка Симеонова Лазарова, дъщеря на автора