Обикновени прости селяни с юнашки сърца в положение на самозащита влизат в кървав двубой с угнетителите
Обуздаване на пиян турски стражар
Битият турски кираджия, който псува български деца
Турски мухаджири крадат слама. Бой с тояги в плевника на Безиргянови
Храбрият овчар
Борбата срещу мухаджирите от село Пашаери
Дряновият кривак по-сигурен от пушката и ножа
Кървава саморазправа между българи и турци. Убит турски коруджия. Подвигът на дядо Стойко
Укротяването на таксирдарина (бирника)
Обикновени прости селяни с юнашки сърца в
положение на самозащита влизат в кървав двубой с угнетителите
Филчо войвода бил убит. По време на Освободителната руско-турска война Ениджия дала и други скъпи жертви. Заради големите безпокойства и тревоги, които Филчо войвода им създавал в продължение на цели седем години, турците си отмъщавали на мирното население. Произволията и беззаконията на турските държавни органи и фанатизираното турско население в съседните турски села продължили с не по-малка бруталност и след оттеглянето на руските войски. Но селяните вече се пробуждали и отърсвали от сляпото покорство. Поставени в положение на законна самозащита, смели народни синове се противопоставяли на своите угнетители, като на насилието отговаряли с насилие. И в повечето случаи успявали да обуздаят турските набези.
За положението на българското население в Малкотърновско и Лозенградско след Освободителната война ни дава известна представа тракийският деец Иван Н. Попов, съвременник на тия събития.
177
Ето какво пише той: "Казах ви, че имаше една разлика между селяните в Хасекията и селяните в Лозенградското поле, разлика много проста и очевидна. Ний, които бяхме доле в полето, бяхме удавени в турци, до всяко българско село имаше и турско, ний бяхме угнетени хора и затъпкани в земята. Изключение правеше селото Ениджия, където поддържаха духовете Илия Миндизина, Стоян Алъгоманов и Филчо войвода." [1]
Тук разказвам истински случки на лична саморазправа между български
селяни (ениджийци) и турски бабаити.
Обуздаване на пиян турски стражар
Турски конен стражар пътувал по служба от Одрин за Лозенград. Минавайки през Ениджия, той се отбил в кръчмата на дядо Иван Узунов. Ханджията поел коня и го настанил в обора, като не забравя да му сложи ечемик за сметка на селото. През това време стражарят влязъл в кръчмата, където неколцина селяни седели на пейките и се разговаряли. Станали прави, селяните го поздравили с "добре дошъл", но той не приел поздрава им. Погледнал ги с презрение и спрял до тезгяха. Ханджията се върнал бързо, напълнил шишенце с ракия и му я поднесъл с израза "Буюрун, ефенди! (Заповядай, господине!). Това е от мене." След първото шишенце стражарят поръчал да му налеят второ, трето..., докато добре се напил и започнал да буйства. Започнал да чупи чаши и чинии, да псува селяните и ханджията на майка, на жена.
Без да е предизвикан от никого, той се нахвърлил с камшика върху селяните и започнал да ги бие. Напразно се опитвал ханджията да го укроти, стражарят продължавал да беснее.
Тогава един от селяните незабелязано излязъл от кръчмата и отишъл до
съобщи за случката на гайдаджията Илия (Лилето), който живеел наблизо.
Чичо Илия повикал още двама свои съседи и тримата долетели в кръчмата.
Стражарят се нахвърлил и върху тях с псувни. Замахнал да ги удари, но те
не му дали тая възможност. Сграбчили го и го съборили на земята, налагайки
го здравата с юмруци и ритници. После го вдигнали като труп. Сложили го
на одъра в специалната одая за такива "гости", оставили пушката му до него
и си излезли.
1. Попов, Иван Николов. Лични спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград, с. 60.
178
След няколко часа дълбок сън пияният и добре "обработен" турчин изтрезнял и дошъл на себе си. Станал от одъра и едвам се държал на краката си. С помощта на ханджията и кехаята, които пристигнали след случката, стражарят се домъкнал в кръчмата. Помолил домакина да изчисли всичко, каквото му дължал за изпитата ракия и счупените чаши и чинии. Изплатил се и изпил за сбогом едно шишенце за сметка на ханджията. С помощта на присъстващите гяури се качил на коня си и потеглил за Лозенград.
Турският полицай си заминал, но никой след това не дошъл в Ениджия, за да търси отговорност за нанесения побой на служебно лице.
В Ениджия бяха убедени, че пострадалият жандарин, от страх да не се
изложи на унижение и присмех пред своето началство, не е посмял да сподели
с никого случилото се с него.
Битият турски кираджия, който псува български деца
Група турски керванджии, пренасящи зърнени храни, минавали през Ениджия на път за Бабаески. Край шосето си играели деца от селото. Керванът се бил източил на изток до селската река, а след него един от керванджиите изостанал и бързал да ги застигне. Няколко деца се затичали след колата, застигнали я и се качили върху чувалите с жито. Като забелязал това, кираджията веднага спрял колата и подгонил децата. Хванал едно от тях и започнал да го бие, като го псувал на майка. Изоставено от другарчетата си, които се изплашили и побягнали, детето плачело. В този момент оттам минал Иван Койвалиев, който се прибирал за обед в къщи. Дочул плача на детето и се спрял да види какво става. Разгневен от постъпката на кираджията, той се приближил, нахвърлил се върху побойника и го съборил на земята. Удрял го, ритал го с крака, докато се насити. "Ето това заслужаваш, куче краставо! И друг път да не си посмял да псуваш българска майка и биеш малките деца, че жив няма да останеш!" Това предупреждение отправил дядо Иван към неблагоразумния турски керванджия и тръгнал да си отива.
Засрамен и унизен, турчинът се изправил, поизтърсил си праха от дрехите, качил се на колата и нервно заудрял добитъка, за да ускори хода и настигне кервана.
178
Турски мухаджири крадат слама. Бой с тояги в плевника на Безиргянови
Един зимен ден турски керванджии от съседното село Казълджа Мюселим спрели на селския хан и попитали къде могат да се снабдят със слама за добитъка. Някой ги отпратил към къщата на селския чорбаджия дядо Иван Безиргянов, който имал огромен плевник и никога не оставал без слама. Турските мухаджири му поискали да им даде и да си напълнят по един харар (голям чувал) слама, но се държали нахално и предизвикателно. А дядо Иван си спомнил, че техни мухаджири са идвали и друг път за слама от него, давал им, но те нищо не плащали. За това сега им отказал: "Нямам слама за даване" - казал им той. Но керванджиите, без да обръщат внимание на думите му, се втурнали в плевнята и започнали да пълнят чувалите. В това време единият от синовете на дядо Иван, който бил вкъщи (дядо Иван имал четирима синове), като видял какво става, повикал на помощ десетина младежи от махалата, та да прогонят нахалните турци. Въоръжени с ками и пръти, младежите се втурнали неочаквано в плевнята и се нахвърлили върху смаяните и уплашени турци, като биели безмилостно с тоягите, кой където свари.
Обезумели от страх, керванджиите се разбягали, а в суматохата изоставили чувалите в плевника. Впрегнали колите и веднага потеглили за Лозенград.
Яни Терзидимитров пасял стадото си в местността "Доланица", Ениджийско землище. Забелязал, че наблизо в същото землище пасели добитъка си - волове, крави, биволи и няколко турски младежи. Извикал им на турски език да приберат добитъка си в землището на тяхното село. Турчетата отказали, дори се опитали да го сплашат. Овчарят се приближил, ударил единия няколко плесника и сам разгонил добитъка им в турското землище.
Турските воловарчета тичешком се отправили към селото си Казълджа Мюселим, на около два километра източно от "Доланица", за да се оплачат на бащите си. На местопроизшествието се приближили и други ениджийски овчари, които пасели овците си наблизо. Скоро след това откъм турското село, яхнали на коне, се задали няколко души турски селяни. Заедно с тях дошли и битите воловарчета, които им посочили кой от овчарите ги е бил.
180
С псувни и ругатни единият от турците подкарал коня си към него и замахнал да го удари, но Яни Терзидимитров го изпреварил. Само с един удар на дряновия си кривак съборил турчина и той паднал от коня си в безсъзнание. Оставил жертвата си и подкарал стадото си навътре в Ениджийското землище.
Другарите на турчина не се решили да го преследват, а се заели да свестяват
ударения. Качили го на коня и тихомълком, заедно с добитъка се оттеглили
в своето землище. Останалите ениджийски овчари със стадата си се прибрали
към кошарите.
Борбата срещу мухаджирите от село Пашаери
Шест-седем километра северозападно от Ениджия се намирало мухаджирското турско село Пашаери. Жителите на това село със всички средства се стремели да присвоят част от Ениджийската мерия, която била в съседство с тяхната. Въоръжени с бойни пушки, те често предизвиквали кървави саморазправи с ениджийци. При една от свадите бил убит Георги Кадифенов. Ениджийци обаче не се уплашили и не отстъпили да водят борба. Те успели да се наложат и да запазят законните си права над оспорваната местност.
Ше разкажа за два епизода от тази тежка и неравна борба с един противник,
когото защищаваше самата държавна власт.
Дряновият кривак по-сигурен от пушката и ножа
Алекси Мурджев бе собственик на стадо от около 150 овце. Кошарата му бе в местността "Карансулица", в съседство с оспорваната от пашаерийци местност.
Един ден, като пасял овцете си, Алекси бил нападнат от двама въоръжени мухаджири, яздещи на коне. За да се защити, той ударил силно с кривака си единия от нападателите и го повалил на земята. Другият не посмял да се намеси и защити другаря си, но успял да задигне със себе си ямурлука на овчаря.
Алекси сложил пушката до поваления и ранен турчин и подкарал овцете си към кошарата, затворил ги за нощуване, а той, въоръжен с ловджийска пушка и кривак, бодърствал цяла вечер.
181
През нощта дошли турски мухаджири от Пашаери, вдигнали ранения и го отнесли към селото. Никой не се решил да напада овчаря.
Една седмица по-късно Алекси решил сам да отиде в турското село, за да си вземе ямурлука.
Нарамил кривака, преминал през селото и се явил пред мухтарина на Пашаери, с когото го свързвали приятелски връзки. За да спечели това приятелство, Алекси бил дал за рушвет няколко руна вълна и мех сирене на алчния турски мухтарин.
За да се оправдае пред своите селяни, че все пак държи на закона, мухтаринът
наложил на Алекси Мурджов незначителна глоба, която овчарят заплатил веднага.
Взел си ямурлука, сбогувал се и тръгнал да си отива. С наметнат ямурлук
и с кривак на рамо той минал край селското кафене. Намиращите се там мухаджири
с любопитство наблюдавали безстрашния българин, който спокойно, необезпокояван
от никого, се прибрал в къшлата.
Кървава саморазправа между българи и турци. Убит турски коруджия. Подвигът на дядо Стойко
Част от местността оспорвана от пашаерийци, била обрасла с гора. Докато все пак овчарите срещу рушвет можели да пасат стадата си, то в гористата местност турците не допускали българин да премине.
Двама турски коруджии постоянно сновяли на коне из тая местност и не позволявали на никого от ениджийските селяни да се приближи наоколо с кола и брадва. Много селяни били бити от коруджиите, които конфискували брадвите им и ги изпъждали най-брутално. Това принудило селските първенци да се свикат на съвещание и обмислят какви мерки да вземат против турците от Пашаери, които в стремежа си да заграбят чужда мерия били насърчавани открито от органите на държавната власт.
На съвещанието присъствал дядо Стойко Андреев Шангов, тогава полски пъдарин на селото. Той поискал думата и се изказал ениджийци да поведат по-смело борбата: "Не бива да се оставяме на турците да ни бият и тормозят - казал дядо Стойко. - Тази мерия е наша, тя е част от чифлика, който закупихме от Алексан бей и трябва да си я запазим на всяка цена. На насилието на мухаджирите ще отговорим с насилие. В нашето село от 350 къщи все ще се намерят няколко души да докажат на читаците, че не сме роби и ще съумеем да запазим имота си."
182
Когато му задали въпроса какво да се направи с голи ръце, без оръжие, след като турците са въоръжени до зъби, той извикал: "Ето, аз съм готов с още един другар от селото да отидем за дърва от оспорваната местност. Ще бъдем въоръжени само с брадви и ако турците са явят и предизвикат саморазправа, ще се справим с тях както подобава."
Предложението на дядо Стойко било прието. Със себе си той взел един свой съсед, който познавал като смел човек.
На другия ден рано сутринта двамата потеглили с колите си и на разсъмване пристигнали на уреченото място. Разпрегнали колите, грабнали брадвите и започнали да секат дърва. Ударите на брадвите привлекли вниманието на пашаерийските коруджии, които били някъде наблизо. Яздейки на коне, те бързо се отправили към мястото, откъдето се чували ударите. Забелязали секачите и се приближили на стотина метра до тях. Единият от коруджиите извикал на другаря си с висок глас, за да го чуят и нарушителите: "Слизай от коня и ми отсечи един прът, но гледай да е по-дебел, че тия гяури от дума не разбират." "Бана да кес бир тане" (и на мен отсечи един) - му отвърнал дядо Стойко на чист турски език и в същото време посъветвал другаря си: "Здраво ще се държиш, Атанасе, че ако проявим малодушие тия кучета ще ни изядат."
Коруджиите приближили дърварите и този с "дебелия прът" замахнал да удари дядо Стойко. Последният обаче го изпреварил, ударил го с брадвата и го смъкнал от коня на земята. Притекъл се на помощ и другарят му. Двамата бързо успели да го обезоръжат. Турчинът бил умъртвен. Вторият от коруджиите не се намесил в борбата, а намерил за благоразумно да избяга.
Смелите ениджийци впрегнали веднага колите си и по странични пътища, през ниви и дерета, се добрали до селото невредими. Дърва те не могли да докарат, но доказали на самонадеяните и нахални турски пъдари как българинът умее да брани своя имот от чуждото посегателство.
Турците от Пашаери узнали кой е убиецът на техния коруджия. Те донесли в Лозенград за случилото се. Заведен бил съдебен процес за убийството, но поради липса на доказателства процесът бил прекратен.
Дълго време турците дебнели дядо Стойко, устройвали му засади из Ениджийската мерия, търсели го под дърво и камък, за да го убият. Техните усилия обаче останали напразни.
Дядо Стойко продължил да изпълнява пъдарската си служба и ловко избягвал срещи с дебнещите го врагове. Той взел участие с пушка в ръка при отбраната на Ениджия от
183
аскера и башибозука на Фъндаклъ Султан през 1878 година и починал през
1902 година на 80-годишна възраст.
Укротяването на таксирдарина (бирника)
Един есенен ден от Лозенград в Ениджия пристигнал турски таксирдарин.
Настанили го да нощува в селския хан, а храната му мюдюринът наредил да бъде за сметка на селото, както винаги, когато идвали такива "гости". Кехаята правел поръчката дванадесет часа по-рано, като задължавал селяните да му готвят за утрешния ден.
Таксирдаринът бил опък човек, не правел никакви отсрочки на данъкоплатците, конфискувал и разпродавал домашни вещи и добитък от тия, от които нямало какво да вземе и ги затварял временно в селския хамбар.
Мюдюринът и селските първенци с молби се опитвали да му въздействат да бъде отстъпчив и да не тормози данъкоплатците. Гарантирали за някой от тях, че в определен срок ще се издължи, но всичко било напразно. Таксирдаринът продължавал да тормози селяните, които не били в състояние веднага да се издължат.
Като се убедили, че с добро турският чиновник няма да се оправи, няколко души от селските първенци се събрали в къщата на Христо Чорбаджи, за да обмислят как да обуздаят бирника.
Стоян Костов - Буруджията предложил следния план: Бирникът трябвало да му гостува една вечер. След вечерята, когато турчинът се завръща да нощува в хана, да бъде нападнат от "неизвестни злосторници". Кръв нямало да се пролее, косъм от главата му нямало да падне, селото нямало да пострада. Ако все пак нещо лошо се случи с бирника, Буруджията ще е насреща, готов да понесе наказанието - увещал присъстващите дядо Стоян. Макар и да не разкрил напълно тайната на своя план, предложението му било прието. На следващата вечер таксирдаринът бил поканен на вечеря в дома на Стоян Костов.
Предизвестена своевременно, тета Руска, съпругата на домакина, приготвила кокошка, баница и разни сладкиши, към които турците имали голяма слабост. Постлала гостната одая с нови китени черги и възглавници и зачакала пристигането на "високия гостенин".
Той пристигнал, воден от съпруга й. Тета Руска, нейните три дъщери и невръстният й син го посрещнали прави. Докато
184
чичо Стоян забавлявал гостенина, тета Руска, подпомагана от голямата си дъщеря, сложила голямата синия и върху нея съблазнителните гозби.
Домакинът поздравил турчина с "добре дошъл" и го поканил да яде. Гостенинът и домакинът седели около синията и лакомо се хранели. Жените край тях стояли прави, докато се нахранят двамата. Такъв бил местният обичай. Таксирдаринът ял до насита, пил порядъчно от хубавото вино на домакина и изял няколко паници сютляш, рачели, благи пелтени сюджуии за десерт. Отдръпнал се от софрата и се облегнал на възглавницата, сложена до стената.
На синията сега седнали да се хранят домакинята, дъщерите и сина й. През това време турчинът пъшкал от преяждане, оригвал често с животинско самодоволство и без всякакъв свян "се изпускал" - неща, които селяните считали за най-долна просташка проява, противна на местния морал. За турците, както било известно на по-старите поколения, това било традиция за поздрав от удовлетворение.
Под влияние на виното езикът на гостенина "се развързал" и той отправил неприлични закачки по адрес на тета Руска и дъщерите й. Това било връх на нахалството и домакинът едва се стърпял "да не му даде заслуженото". Чичо Стоян се въздържал и изчакал всичко да стане по предвидения му план.
Къщата на Стоян Костов била в Горната махала. Оттам до селския хан, където трябвало да се прибере да нощува таксирдаринът, имало голямо разстояние. Домакинът изпратил своя гост до главната улица и му пожелал лека нощ. Но вместо да се върне в своя дом, прескочил плетищата на чуждите дворове и се озовал пак на главната улица. Скрил се зад дънера на една вековна черница край пътя и зачакал. Тук на улицата имало голяма локва и минувачите я заобикаляли, минавайки край черницата. Нощта била тъмна и непрогледна, локвата - слабо замръзнала. От север се задал бирникът. Едва подминал черницата, скритият зад дънера й Стоян Костов се нахвърлил върху него, сграбчил го с коравите си ръце и го захвърлил в полузамръзналата локва. След това с бързината на елен той се върнал в своя дом. Буруджията знаел, че турчинът след неприятното произшествие ще се върне пак в неговата къща за съдействие. Затова накарал жена си да постели, да изгаси кандилието и всички си легнали да спят.
Изненадан и страшно изплашен, турчинът не могъл дори да извика за помощ, но от "студения душ" в локвата скоро се окопитил. Изправил се на краката си (локвата не била по-дълбока от половин метър), изцапан и мокър, треперел като
185
лист. В този печален вид не искал да се прибира в хана, а решил да потърси защитата на своя "гостоприемен домакин". Върнал се обратно и зачукал силно на вратата. Чичо Стоян обаче се престорил на заспал и не се обаждал. Чукането станало все по-тревожно. Турчинът викал на име домакина, молейки го да му отвори, че голяма беда го сполетяла: "Стоян чорбаджи, моля ти се, стани и ми отвори вратата, ти си ми баща, ти си ми майка!"
Чичо Стоян станал от леглото. Запалил газеничето и отворил вратата. Видял в тъмнината своя гостенин в окаяно състояние и го попитал какво се е случило с него, кой го е нападнал, къде е станало това. Гневно скърцал със зъби, съжалявайки, че не е бил с него, та да даде заслуженото на бабаитите. Той поканил турчина да влезе вкъщи и се настанили край огъня, който още пламтял в огнището.
Пострадалият гостенин разказал, че когато минавал по пътеката при голямата локва на улицата, след него се спуснал непознат човек, сграбчил го и като вятър го захвърлил в локвата. От пламтящия огън в огнището турчинът се постоплил и успокоил. С помощта на домакините той се поизчистил от калта и изсушил дрехите си.
Било вече късно и чичо Стоян напомнил на турчина, че е време да се прибира в квартирата си, за да нощува. Гостенинът обаче го помолил да го изпрати по пътя до хана, защото иначе от къщата му навън нямал да мръдне. За да покаже, че дълбоко му съчувства и е готов винаги да го защити от "хаирсъзите", чичо Стоян станал, приготвил се за път и му казал на турски да тръгва след него. Буруджията вървял напред, а турчинът - след него. Полунощ вече наближавало и тъмнината била непроницаема, но смелият българин имал силно зрение и като че ли в късните нощни часове се чувствал по-добре и по-сигурно.
Чичо Стоян усилвал хода, а турчинът, за да не изостане, трябвало да подтичва след него.
Стигнали до злополучната локва и се изкачили по пътеката до фаталното място край вековната черница. Водачът на няколко места умишлено се спирал, озъртал се внимателно встрани, сякаш виждал да се мяркат тайнствени сенки и пак продължавал. Треперейки от страх, турчинът търпеливо го следвал по петите.
Пристигнали в селския хан. Турчинът отключил и влязъл с облекчение в стаята. Благодарил най-сърдечно на своя "благодетел" за доброто, което му направил, но го помолил настойчиво да не казва на никого за приключението през тази злокобна нощ.
186
Буруджията обещал да запази всичко в пълна тайна, пожелал му "лека нощ" и си излязъл.
На другия ден цялото село знаело за случката с таксирдарина. По кръчми и кафенета всички от сърце се смеели на находчивостта и майсторски изпълнения план на Стоян Костов.
Турският таксирдарин продължил служебната си работа, но сега бил вече много коректен и внимателен към данъкоплатците. Без ходатайството на мюдюрина и селските първенци давал отсрочка на ония от тях, които нямали възможност в момента да се издължат. "Студеният душ" в локвата до вековната черница му бе подействала благотворно и освежително.