Хараламби (Лало) Натов
Филчо Стоянов
Константин Попович (поп Полихронов)
Тодор Найденов
Георги Докторов-Шопа
Стоян поп Андреев
Христо Трандафилов Илиев (поп Христо)
Петър Стоев
Никола Славов Манолов
Никола Лулчев Каблешков
Султана Иванова Сивова
Константин Петканов
Стойко Лазаров Шангов
Безиргяновият род
Яни Иванов Михов
Той е първият български учител в Ениджия. Роден е през 1833 година в Копривщица и произхожда от стар свещенически род. Баща му Найден е бил кираджия, ходил по Цариград, Одрин, Родосто и из селата за жито, с което търгувал. Няколко пъти е бивал обиран и обеднял и затова не могъл да учи сина си Лало, който с отличен успех завършил килийното училите в Копривщица. Майка му Нона, неграмотна, но ученолюбива жена, го дала при тогавашния изповедник в Копривщица, йеромонах от Света гора, да се учи и да му прислужва. Там Лало научил псалтирното пеене.
Вече юноша, Лало се углавил чирак, а по-късно - калфа при прочутите тогава копривщенци майстори-абаджии в Одрин и Цариград. Така научил шивашкия занаят. За да увеличи познанията си, той постъпил като частен ученик при братовчеда си по майка, учител в Одрин още от 1851 година в българското училище в махала "Калето", построено от хаджи Найден Кръстевич.
През 1853 година Лало Натов става помощник чирак на своя учител в посоченото училище. По-късно Лало постъпва като частен ученик при прочутия на времето си учител Костадин, комуто бил помощник учител до края на 1859 година.
За първи път Лало Натов постъпил учител през 1860 година в с. Ениджия, Лозенградско. Как е станало назначаването му в това село научаваме от дописката на в. "Право", брой 43, 1870 година:
"... Жителите на това село се водят инстинктивно наклонни към училище. Само един арнаутин, заселен в селото и чорбаджия, ги бърка и им препятства. Имат си направено особено здание за училище в черковния двор. Преди десет години някое си копривщенче по име Ламбо (Лало), което дирело място за учител, минало през това село и в празника на заранта (Димитровден) казва им слово от Софронието, което носил в торбичката си.
Ениджийци, които до този ден не били чували проповед на български,
възрадвали се и като им паднало на сърце, цанили Лала за учител, който
се преструвал, че отива другаде. Три години им учителствал с цена 3000
гроша годишно и в училището преподавал наустница, псалтир, апостол. Но
в това време ениджийци претърпели доста гонения от гръцките партизани,
задето подкачили да се учат на българско. Но блажен е, който претърпи до
конца.
93
Като останаха непоколебими и непобедени за учението на езика им, техният пример се разпространи наскоро по околността."
Племенникът на Лало дава някои допълнителни подробности за това забележително за ениджийци богослужение на Димитровден 1860 година.
Даскал Лало заел десния клирос. Знаейки отлично гръцки език, когато свещениците, местни жители българи гръкомани, почнали да служат на гръцки, даскал Лало им отговорил на български. След причастието той се качил на амвона и на български започнал проповед. Богомолците, които дотогава не били чували българска проповед, заплакали от почуда и радост. Жените плакали от умиление, шепнейки помежду си: "Откъде ли е това момче? Блажена майката, която го е родила! Най-после и ние бяхме честити да чуем в черква българска реч!"
По заповед на стария свещеник на даскал Лало поднесли нафора на специална табличка като на големей. На даскала намерили квартира при една старица, която го гледала като собствен син.
Даскал Лало бил непримирим противник на гръкоманите в селото. Той обединил родолюбивите селяни около себе си и с пълното съдействие на Филчо войвода, наскоро излязъл в нелегалност, гръкоманите били разгромени. Озлобен от това, гръцкият владика наклеветил даскал Лало пред турската власт като бунител на народа. Арестували го и го изпратили на заточение в Диарбекир. След дълги ходатайства пред Одринския валия, на тамошния българин търговец Георги Карамихалев, той бил освободен.
От Ениджия Лало Натов се преместил в с. Булгаркьой, а на следващата година в с. Дерекьой, М. Търновско. И тук той учителствал три години (1865-1868).
През 1869 година се прибрал в Копривщица, където почивал една година и се задомил. По настояване на християните от голямата българска колония в Одрин, в която имало и много знатни копривщенци, през 1870 година Лало Натов е бил ръкоположен от епископ Доротей за български православен енорийски свещеник при българската църква "Константин и Елена" в квартал "Киришханата".
Заради способностите му и за да има по-голяма тежест, той бил ръкоположен първия ден дякон, втория - свещеник, третия - протойерей и оттогава започнал да се именува протойерей Хараламби Натов на прадядо си свещеник Найден. В Одрин Хараламби Натов прослужил три години и към средата на 1873 година по молба на копривщенеца пловдив-
94
ският митрополит Панарей го назначил за архиерейски наместник в гр. Копривщица. След 32-годишна служба в Копривщица Хараламби Н. Попов бил пенсиониран през 1906 година.
Тук в Копривщица по време на Априлското въстание Хараламби Натов преживя най-тежките изпитания в своя живот.
В началото на 1876 година той получил от Пловдивската митрополия подписани от епископ Гервасий последователно три официални писма, в които епископът изисква от него да му съобщи заподозрените като въстаници копривщенци. Той не му отговорил и изгорил писмата. През време на въстанието, по нареждане на Хафъз паша, били задържани всички първенци в града начело с Хараламби Н. Попов и оковани във вериги и железни халки на шията, ги откарали в Пазарджик. Пашата, който лично водел следствието, го запитал: "Нали ти беше оня поп, който чете голямата книга?" и понеже не получил отговор, наредил да го подложат на изтезания. Държали го в една стая с вода да се свести и пак го подложили на изтезания. Втори път го завели при пашата, който му задал въпроса: "Е, папаз ефенди, ти не изплаши ли се? Пак ли продължаваш да отказваш?" Старият свещеник все мълчал. След двадесет и четири часа го окачили на бесилката, с ниска подпора, но и сега пред лицето на смъртта той не продумал нито дума. Осъдили го на смърт чрез обесване. Откаран бил с двама учители при бесилката. Учителите били обесени пред очите му и тъкмо, когато предстояло и той да бъде окачен на бесилката, в конака се получила от Иариград телеграма, която теллялът разгласявал: "Султан Абдул Хамид е свален и на престола вместо него се възкачил султан Мурад." По този случай била дадена амнистия и смъртната присъда на Хараламби Н. Попов била отменена и той бил освободен.
Къщата си намерил опожарена, а покъщнината била разграбена.
В чест на победоносните руски войски, освободили Копривщица през 1877 година, в църквата "Света Богородица" бил отслужен благодарствен молебен от всички свещеници начело с архиерейския наместник Хараламби Попов. Когато на чист църковнославянски език той запял "Тебе Бога хвалим!" и споменал Александър II, Царя Освободителя, руските офицери се просълзили. В знак на обич и почитание старият генерал му дал три жълтици, които той разпределил между свещениците.
Неговият племенник иконом Тумангелов дава следната характеристика на своя вуйчо Хараламби Натов:
95
"След пенсионирането му старият свещеник прекарва времето си в четене, отглеждане на плодни градини, пчели, крави и др. Кръчмите и кафенетата Хараламби Натов мразеше. Той имаше ръст среден, лице кръгловато, чело високо, очи кестеняви. Носеше се особено чисто и спретнато и въпреки страшните мъки, които е преживял, всекиму предлагаше своята блага усмивка. Въобще от осанката му дишаше благообразие, интелигентност и благородство. Колкото и красив да беше външният му лик, толкова по-красив беше неговият вътрешен образ, образец на силна вяра и чистота, скромност и саможертва.
Вечер по прохлада той често се разхождаше край река Тополка под
върбите срещу къщата му, които той сам бе засадил и живееше с тихата и
продължителна радост след достойно изпълнен обществен и семеен дълг.
Протойерей Хараламби Натов Попов почина на 16 май 1912 г. на 79-годишна възраст.
Хараламби Натов бил заменен с неговия ученик Филчо Стоянов.
Филчо е роден през 1848 година в Ениджия. Баща му дядо Стоян Чекръкчията бил известен с умението си да лекува с голямо майсторство навехнато и счупено, от което произхожда и прякора му. Той имал някакво родство с Филчо войвода. Къщата му беше в съседство с училището и черквата, както и с гористата по онова време "Дядо Стайкова долчина", суха при сушаво време, но при буйни дъждове прииждаше и заливаше десетки къщи в Средната махала.
Филчо войвода е използвал това обстоятелство и често пъти посещавал нощно време дома на своя роднина било да се осведоми за потерите, които турската власт организирала против него, било да лекува пострадали свои четници, какъвто е случаят с Динето, брат на войводата, който в сражение с турски аскер счупил едната си ръка.
Връзките на дядо Стоян с Филчо войвода станали достояние на властта, която след смъртта на войводата го арестува и подлага на изтезания да изкаже и други ятаци на бунтовника. Изпратен заедно с 40 души свои съселяни в Одринския затвор, той починал там от раните си през 1867 година.
96
Поп Филчо Стоянов Чекръкчиев, баща на майор Иван поп Филипов, загинал
геройски в боевете при Чаталджа - 1912 г.
Синът му Филчо се учил в Ениджия при първия български учител в селото Хараламби Натов. Натов преместили в Булгаркьой, а вместо него селяните цанили за учител Филчо с годишна заплата 1500 гроша (в. "Право", бр. 43, 1870 г.).
Трябва да отбележим, че Филчо е бил тогава на 15-16 години, току-що завършил първоначалното училище.
След прекъсване от една година поради болест Филчо учителствал в Ениджия три години (1864-1867) и като наустничар от Ениджия бил преместен за учител в Булгаркьой. Липсват сведения през коя учебна година.
Към 1870 година приема духовен сан и служи по една година като енорийски свещеник последователно в съседните на Ениджия български села Докузюк и Текешилар, след което, повикан от съселяните си, се прибира на служба в Ениджия.
По онова време из българските села върлували черкези. В навечерието на Освободителната руско-турска война голяма изселническа група черкези, на път за Мала Азия, спряла в Ениджия и изтезавала населението за пари. Черкезите се установили на квартира в къщата на кмета и оттам викали селските първенци нощно време и ги подлагали на мъчения.
97
Между изтезаваните и ограбени бил и поп Филчо. Освен парите черкезите му ограбили и всичко по-ценно, което намерили в къщата му.
Поп Филчо посрещнал освободителните руски войски с голяма радост и въодушевление, а след Берлинския конгрес в 1879 година, по силата на който Ениджия и целия Лозенградски санджак били отново присъединени към Турция, той е взел активно участие в протестните акции на българите в Лозенградско. В протеста, който отправили до великите сили против разпокъсването на Сан-Стефанска България, е сложен и неговия подпис като представител на Ениджия.
През месец май 1903 година, във връзка с комитетската афера в Ениджия, поп Филчо едва успял да се измъкне от селото и заедно с други селяни се укривали няколко дни в местността "Язмадере", ениджийско землище и след големи премеждия се прехвърлили в България. В негово отсъствие турците подложили на тормоз семейството му. Нощно време изпъждали жената и децата му в съседните къщи, а те устройвали засади в очакване да се завърне от България и да го заловят.
Като емигрант в България поп Филчо се прибрал в семейството на своя син майстор Иван поп Филипов, който бил на второсрочна военна служба в Панагюрище. С негово съдействие бил назначен енорийски свещеник в местната църква.
В Ениджия се завръща след амнистията през м. април 1904 година.
При насилственото изселване на ениджийци в България през септември 1913
година поп Филчо е изселен със семейството си и се установява в с. Острец,
Ловчанско, където постъпва на служба. Тук прекарва последователно няколко
години от своя живот. Скромният енорийски свещеник, борец против турското
робство, бил вече с разклатено здраве. Тормозът и изтезанията, на които
бе подлаган от турци и черкези, а по-късно и голямата му скръб по героично
загиналия му син в боевете при Чаталджа, сломиха преждевременно неговия
живот и на 18.03.1918 година той склопи очи далеч от родния край.
Константин Попович (поп Полихронов)
Учителят наустничар Филчо Стоянов поради заболяване бил заместен от Константин Попович, родом от Свиленград. Той учителствал в Ениджия само една година (1865-1866),
98
но в педагогическо отношение прави голяма реформа. Вместо наустницата той преподавал българска граматика, земеописание, българска история, катехизис, числителнииа и турски език. ("Одринска Тракия" от Димитър Попниколов, с. 38)
От Ениджия се премества в Лозенград, където е назначен подучител при Тодор Милков и черковен певец, а на следната година е натоварен да обзавежда добре уреденото българско училище в гр. Одрин, махала "Киришханата". От Одрин е преместен в Брацигово, а оттам в Пещера. Тук К. Попович се проявява като активен деец в революционните комитети и под прикритието на черковен певец обикалял околните села по комитетски работи. По негов почин в Брацигово се основава читалише "Трендафил". Вземал е дейно участие и като актьор-любител в първото представление на "Многострадалната Геновева", а също и в пиесата "Невенка и Светослав" от Константин Величков.
След разгрома на Априлското въстание били арестувани десетки брациговци, между които и К. Попович. Оковават ги във вериги и откарват в Одрин. Тук военен съд го осъжда на строг тъмничен затвор. К. Попович е освободен след подписването на Сан Стефанския договор (19.02.1878 г.).
Нечовешките условия в затвора сломяват живота на самоотвержения народен учител и революционен деец, заболява от туберкулоза и скоропостижно починал в дома на родителите си в Свиленград.
За цели четири години (1867-1870) за учебното дело в Ениджия нямаме никакви сведения. Споменава се името на даскал Никола от Златица, който учителствал в Ениджия само една година преди Априлското въстание. Той бил срамежлив и необщителен, затворен в себе си човек. През празнични дни, когато селяните празнували и се веселели на хорото, даскал Никола излизал вън от селото и седнал на някое закрито място, се отдавал на мечтание. Неговото странно поведение привлякло вниманието на турската власт, арестували го и откарали в Одрин. Там бил подложен на разпит и изтезание в продължение на около четиридесет дни, след което го освободили. Завърнал се в Ениджия, но вследствие на изтезанията отслабнал много и не бил в състояние да продължава учителстването. Напуснал Ениджия и се прибрал в родното си село. (Сведенията за даскал Никола от Златица са черпени от дядо Темелко Георгиев Казваков, роден към 1865 г. в Ениджия).
99
През 1871/72 и 1872/73 учебни години в Ениджия учителствал Тодор Найденов, роден през 1851 година в Свиленград. Той завършва класното училище в родния си град, а след това следвал няколко години в гръцко училище в Одрин.
От Ениджия се премества последователно за учител в Булгаркьой, Кешанско (1873-1874), в Одрин в махалата "Киришханата" (1874-1875), Цариград (1876-1877), пак в Одрин в класното училище (1877-1879), в Лозенград (1883-1887), в мъжката гимназия в Пловдив четири години, в първа прогимназия в Пловдив шест години и четири години чиновник в Народната библиотека в Пловдив.
Т. Найденов проявявал интерес и към научни въпроси и по-специално към проучвания за българското население в Серско, Драмско, Кавалско, Съръшабанско, Правище. Починал е през 1932 година в гр. Пловдив.
След Найденов в Ениджия постъпва учител Стоян Костадинов Длъгоманов, родом от същото село и учителствал само една година (1873-1874). (За Стоян К. Длъгоманов е поместен биографичен очерк в отдела "Изселници от Ениджия", дали своя принос за пробуждането на нашия народ и в борбите за освобождение от турско иго". )
През следвашите пет години (1874-1878) за учебното дело в Ениджия отново
липсват сведения. Едва след Руско-турската освободителна война и оттеглянето
на руските войски от Източна Тракия тук идва заедно със семейството си
Георги Докторов-Шопа.
Ние не знаем откъде е дошъл, но ако съдим от прякора, с който са го запомнили старите хора, можем да предполагаме, че произхожда от Софийско.
Знае се, че е учителствал в Ениджия цели седем години (1879-1885). От Ениджия се премества в съседното село Коюндере, Лозенградско, приема духовен сан и е ръкоположен за енорийски свещеник в това село.
Темелко Георгиев Казваков, един от неговите ученици, разказва, че бил много строг човек и налагал тежки наказания на учениците, биел ги, дърпал ги за ушите до болка, скубел косите им, затварял ги в училищната изба и ги държал гладни.
Заместник на Г. Докторов е Стоян поп Андреев.
100
Той учителствал в Ениджия последователно седемнадесет години (1885-1902), след което приема духовен сан. Взема активно участие в революционното движение и заради това бе преследван и изтезаван от турската власт. Излежавал е в затвора присъди.
Роден е през 1869 година в Ениджия. Баща му бил свещеник в същото село около средата на XIX век, гърчеел се и пеел в черква на гръцки език, макар да е бил българин. Стоян завършва началното училище в Ениджия, третокласното училище в Одрин и духовното училище в Самоков. Баща му го е подготвил за свещеник, та да го наследи след смъртта му. Стоян Андреев се отдава на учителското поприше. Като учител, а по-късно и като свещеник, е бил непрекъснато в услуга на революционната организация. В местния революционен комитет членува още от деня на основаването му в 1898 година и е един от неговите най-дейни членове.
"През деня - разказва дъщеря му Роси Владимирова - тате учеше децата в училището, а нощно време бе в служба на организацията. Една вечер пристигна у нас войводата Лазар Маджаров и същата вечер заминаха с татко за с. Енимахле, Бабаескийско. На другия ден, късно през нощта тате се завърна премръзнал от студ. Намерихме го с мама на двора, почти загубил съзнание и едва го спасихме от смърт."
По нареждане на организацията и лично под негово ръководство бил
заловен търговец, евреин по народност, когото освободили след като внесъл
в полза на организацията определения му откуп. Аферата беше разкрита от
турската власт и Стоян поп Андреев попаднал в затвора, където излежал наложеното
му наказание от шест месеца.
Кака Руса, която ни даде данните за дейността на баща си като учител, революционен деец, свещеник, твърди, че участвал и в Преображенското въстание, след разгрома на което се оттеглил в България.
В Ениджия се завърнал през 1906 година и отново се включва в редовете на организацията, която бе възобновила тайно своята дейност. Направил постъпки да бъде назначен за учител, но турската власт отказала да го допусне на учителска служба. Принудил се да отвори собствена бакалница, за да изкарва прехраната на многочленното си семейство.
101
Свещеник Стоян поп Андреев, член на местния революционен комитет
в Ениджия, приел духовен сан по нареждане на организацията
След Хуриета (1808 г.) е назначен учител в с. Докузюк, Бабаескийско, но и тук турската власт продължава да го шпионира и преследва. Всичкото това го принуждава да приеме духовен сан. Това направил със съгласието на организацията. Така, скрит под попското расо, неуморимият борец за свободата на Тракия е вярвал, че ще бъде оставен на спокойствие. Властта обаче добре го е познавала и в негово лице е виждала един опасен враг. Предатели направили донос, че като свещеник той продължава да бъде в услуга на освободителното дело и преследванията не преставали. Въпреки всичко свещеник Стоян поп Андреев, чийто живот често е висял на косъм, доживял да види Освобождението на Ениджия от българската войска на 12.10.1912 година.
Този велик ден, донесъл радост и неописуем възторг на селяните, за поп Стоян бе двойно по-велик и радостен. Пристигането на българската войска го бе спасило от явна смърт, изтръгнало го бе от ръцете на палачите. Ще разкажем за това тежко изпитание на народния учител и духовен пастир.
102
Двадесет и четири часа преди освобождението на Ениджия от българската войска команда от шест души турски войници, водени от офицер, отива в дома на свещеника и се настанява в две от стаите. Офицерът имал нареждане да го убие, но преди да изпълни мисията си, поискал да му сготвят нещо за ядене и разбира се, не какво да е. Домакинът приел любезно неканените гости и сложил да се вари на огъня най-тлъстото пиле на съседа му Кръстю Келешев. Междувременно при поп Стоян тайно се явил турски войник от командата на офицера и поверително го предупредил да избяга незабелязано със семейството си и да се укрие временно в някоя съседска къща до идването на българската войска. Войникът по народност бил грък. "Бягайте по-скоро - казало гърчето на домакина - защото турците ще ядат и пият у вас, а после ще ви убият. Такова нареждане са получили." Предизвестени навреме от благородния войник, поп Стоян и жена му напуснали тайно къщата и се укрили в един плевник. Когато турският офицер разбрал, че комитата в попско расо е успял да избяга и да се укрие, било вече късно. Освободителните български войски били над Ениджия и на мародерите не оставало нищо друго освен да избягат по посока на Бабаески.
След непълни десет месеца, при нашествието на турците в Източна Тракия (08.08.1913 г.), населението на Ениджия, с изключение на тридесетина семейства забегнали в България, бе останало по домовете си. В селото останал и поп Стоян със семейството си. Турците окупират селото и на 8 /21/ юли 1913 година, по указание на мухаджири от съседните турски села, разпоредили да бъдат арестувани двадесет и седем души селяни, които след многократни жестоки изтезания изпращат в Одринския затвор. Заедно с арестуваните бил и поп Стоян. От затвора в Одрин той успял да се свърже със свои познати гърци и с тяхна помощ избягал и бил прехвърлен в България.
Скоро след щастливото му избавление с него се срещнал в гр. Харманли професор Милетич, на когото разказал подробно за своите патила и за трагичната участ на своите съселяни. [1]
Като бежанец в България поп Стоян се установил със семейството си в
Грудово, Бургаски окръг, назначили го в града свещеник, а след това и архиерейски
наместник, на която длъжност бе и пенсиониран. Почина през 1948 година
на 79-годишна възраст.
1. Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 година, с. 57-58.
103
Христо Трендафилов Илиев (поп Христо)
Роден е на 24 юни 1872 г. в Ениджия в земеделско семейство от средна ръка. Първоначално образование получил в родното си село, прогимназиалното (II клас) - в Лозенград и III клас - в гр. Одрин в тъй нареченото Найденово училище. Сам той в спомените си пише, че е държал бележки за своите учители. От тия негови бележки научаваме, че в Ениджия се е учил при Георги Аокторов - Шопа, в Лозенград при директор Тодор Найденов и учители Христо Манивров от Сопот, Георги Паньов и Христо Чернооков от България, Яни Читаков от Лозенград и Иван Тенжеров от Малко Търново (1885-1887). В III-токласно училище в Одрин се учил при директор Иван Найденов и учители Георги Раев, Христо Иванов и Атанас Минжов (1887-1888). Същата година заминава в България да продължи образованието си. В Пловдив държи приемен изпит в гимназията "Александър I", но не бил приет като стипендиант, защото нямал поръчители. Постъпил ученик в аптеката "Ипократис" в Хисар капия, но по време на метежа го изгонили оттам и останал без работа. Работа намира в Генадиевата печатнииа, където отначало го приемат като литограф, а след това и като словослагател.
През 1890 година се завръща в Ениджия и понеже в училището нямало вакантно място, той се принудил да потърси работа в други села. Учителства по една година в Коюндере, Лозенградско (1891-1892) и в с. Докузюк, Бабаескийско (1892-1893). Прибира се в Ениджия и тук учителства четири години (1893-1897). Напуща учителството и заминава за Цариград, където митрополит Григорий го ръкополага за свещеник. Като енорийски свещеник поп Христо служи последователно в селата Раклииа и Коюндере, Лозенградско, Гьонче бунар (сега Сив кладенец), Кърджалийско, Ченгара, Бунархисарско и в Ениджия (1901-1912). При реокупацията на Източна Тракия от турците през 1913 година той е прогонен със семейството си в България. И тук като бежанец продължава свещеническата си служба в с. Султаница, Варненско (шест години), в Дюлево, Бургаско (четири години) и в с. Българово, Бургаско, където е и пенсиониран.
Към биографията на Христо трябва да прибавим и участието му в комитетската работа, поради което е бил преследван от турската власт и принуден да се мести от село на село. През м. август 1903 година бе жестоко бит от арнаутската банда, която турското правителство бе организирало да
104
се бие с комитите в Странджа по време на Преображенското въстание. На път за Лозенград тя премина през Ениджия, плячкоса селото, включително църквата и изтезава населението за пари. Както е известно арнаутските бабаити бяха бити от въстаниците в Странджа и никой не можа да разбере и види кога, по кой път и в какъв хал са се завърнали в Албания.
Свещеник Христо Трандафилов почина на 01.11.1937 г. в с. Българово, Бургаско.
През учебната 1897/1898 година Ениджия има трима учители. Това са Стоян
поп Андреев и Яни Иванов, родом от същото село и Петър Стоев Карастоев,
родом от Свиленград. Сведения за живота и дейността на Яни Иванов като
учител и революционен деец даваме на друго място в очерка под заглавие
"Големият и прогресивен род Безиргянови", а по-долу даваме биографични
данни за учителя Петър Стоев, чието име е свързано с основаването на революционния
комитет в Ениджия и като един от ранните предвестници на социализма в нашия
край.
Той е роден през 1876 година в Свиленград. Баща му дядо Стою Петров е бил заможен на времето си свиленградчанин. Петър завършва с отличие първоначалното училище и прогимназията в родния си град, след което баща му го изпраща да продължи образованието си в педагогическото училище в гр. Кюстендил.
Още като ученик той се увлича в Македоно-Одринското революционно движение, участва редовно в събранията на революционния кръжок и се запознава много добре с идеите на ВМОРО. В Кюстендил той посещава и марксическия кръжок и това го насочва да чете предимно прогресивна социалистическа литература. Оформя се като убеден социалист и се отдава с ентусиазъм в служба на освободителното движение в Тракия. През месец май 1896 година в училището избухва някакъв бунт, в който участва и Петър и поради което, наред с организаторите, изключват и него.
Назначават го учител в Свиленград, а следващата учебна година го преместват в Ениджия. Тук по негов почин е поставено началото на местен революционен комитет (1898 г.), в който освен него влизат и другите двама местни учители. П. Стоев бил секретар на комитета и е проявявал удивителна активност, както в своята учебно-възпитателна работа,
105
така и в комитетските работи. Нещо повече, в същото време той поддържал тайно връзка с малка групичка младежи-социалисти в селото като Иван Ст. Алексиев, Стоян Милев, Димитър Гаргов. След завършване на учебната година П. Стоев напуща Ениджия и се прибира в Свиленград. Той напуща учителството, за да се отдаде изцяло в служба на революционната организация. За организацията, за освободителното дело той е готов да даде всичко, което е по силите му. Обикаля из селата, среща се с местни деятели, урежда възникнали спорове, дава инструкции.
Често посещава и Одрин, за да се срещне с главните ръководители на движението, прави доклади, получава за изпълнение нови задачи. П. Стоев говори добре турски език и това му дава възможност да влиза във връзка с хората от младотурските комитети в Свиленград и Одрин и да се стреми да съгласува с тях своята дейност. На него се дължи образуването на революционен ученически кръжок в Одринската гимназия "Д-р Петър Берон". По този повод четем следното в книгата "Приноси към въстаническото движение в Одринско" от Иван П. Орманжиев.
"...На следващата учебна година идваше от Свиленград учителя П. Стоев, който създаде в Одрин ученически кръжок за революционизиране предимно чрез социалистическа литература. Книжарят Атанас Илиев ни доставяше някои книги от България като използваше познанството си с турците, а други, като "Под игото" например, ги доставяше по канала на революционната организация в Свиленград. В резултат на това революционизиране през 1896-1897 година стана бунт в пансиона срещу трима учители, между които Лазар Димитров" (спомени на Д. Груев, с. 19).
Подривната дейност на П. Спасов не остана скрита от окото на турската
власт. Тя започнала да го следи. Влиятелни турци, приятели на баща му,
го съветват да се откаже от опасната революционна дейност и да си гледа
даскалъка. Той обаче не обръщал внимание на тези съвети. Напуснал даскалъка,
за да продължи с още по-голяма енергия революционната си дейност. Но това
било за кратко време. Издаден от предатели, той бе заловен от органите
на властта в с. Левка, Свиленградско, където бе пристигнал да изпълни възложената
му от организацията задача. С вързани ръце и под охрана на двама конни
жандарми той бил откаран с каруца в Свиленград. По пътя го среща каймакаминът,
който пътувал по служба из околията. Осведомен предварително за случилото
се в Левка, той се обърнал към вързания конспиратор, лежащ в каруцата,
окървавен
106
от оказаната съпротива при залавянето му, със следните думи: "Ти какво си направил бе, даскале? Аз познавам баща ти като честен човек, уважаван от целия град, а ти си тръгнал да правиш комитлък, да рушиш държавата на падишаха. Бива ли да срамиш баща си, бе?"
П. Стоев го изслушал спокойно и на отправените му укорни думи отговорил с достойнство: "Каквото върша, върша го от името на организацията, каймакам ефенди, за доброто на моя народ. Не се отказвам от делата си и съм готов да отговарям пред закона за моята постъпка."
В Свиленград бил подложен на строг разпит. Властта искала да узнае кои са другарите му, с кого от младотурците поддържа връзка и какво го свързва с тях. Въпреки жестоките изтезания П. Стоев не издал никого. От Свиленград бил изпратен в Одрин, където разпитът и изтезанията се повторили, но този корав българин понесъл стоически страданията, без да издаде организационни тайни. Съдът го осъжда на строг доживотен тъмничен затвор и го изпраща да изтърпи наказанието си в зандана Акия, Мала Азия. И тук в затвора П. Стоев намерил верни другари. Свързал се с хора от арменската революционна организация. Чрез тях организацията успяла да организира бягството на няколко души борци за народна свобода, попаднали в този затвор. Това ставало по следния начин.
На затворника поднасят да пие кафе, размесено с упойващо средство, което не представлявало опасност за живота му. След като изпиел кафето, той изпадал в състояние, близко до смърт. Всичко това ставало със знанието и съгласието на лекаря в затвора, арменец по народност и доверено лице на тайната организация, който констатирал "смъртта" и издавал разрешително за погребението на "починалия". През нощта след погребението хора от организацията тайно от властта разравяли пресния гроб и намирали в него погребания жив и здрав, отвеждали го на безопасно място и оттам по тайни канали го изпращали в родината му.
Същият опит бил направен и с Петър Стоев, но за съжаление излязъл несполучлив. Директорът на затвора имал вече сведение за това, което върши тайната организация и наредил погребението този път да се извърши в присъствието на негов представител. Гробът да бъде добре отъпкан, а освен това в продължение на няколко часа около гроба да дежури друго лице, което да не допусне да се повтори измамата. И когато това лице към полунощ се прибрало в затвора, хората на организацията пристигнали и бързо разровили гроба, но с ужас установили, че погребаният бил
107
вече мъртъв вследствие на задушаване. Така мъченически загинал пламенният и самоотвержен борец за свободата на Тракия, човекът който пръв пося семената на социалистическите идеи в Свиленград и бившата му околия.
През учебната 1898/99 година на мястото на П. Стоев, който бил назначен
в Свиленград, идва Васила Вангелова Полизова от същия град, която учителства
само една година. Нейни колеги са били Стоян поп Андреев и Яни Иванов.
Последният е преместен в с. Левка, Свиленградско, а на негово място е назначена
Йорданка Николова Долапчиева (1901-1902), родом от Лозенград и чийто съпруг
Никола Долапчиев бе осъден във връзка с Керимидчиоглувата афера в Лозенград
и изпратен на заточение в Паяскале, Мала Азия.
Той учителства в Ениджия две години (1903-1905). Роден е през 1875 година в с. Попско, Кърджалийски окръг и произхожда от крайно бедно семейство. С издръжката на църковно-училищното настоятелство в с. Попско завършва третокласното училище в Одрин и се отдава на учителското поприще. Освен в Ениджия учителствал е и в селата Сив кладенец и Гугутка, Кърджалийско, както и в родното си село Попско, където бил пенсиониран след 34-годишна учителска служба. Починал е през 1943 година.
През 1905-1906 учебна година учители са Андрей Касидов от с. Каваклия, Лозенградско и Мария Анастасова от Лозенград.
Андрей Димитров Касидов е роден през 1887 г. в с. Каваклия. Първоначалното си образование завършва в родното си село, прогимназия - в Лозенград, а гимназия - в Одрин. На следната 1906-1907 година напуща Ениджия и заминава за България, учителства в с. Вълча долина, Ямболско и тук свършват сведенията ни за него.
През 1906-1907 и 1907-1908 години в селото учителстват Никола Лулчев Каблешков от Одрин и Султана Иванова от Лозенград. За тях ще предадем с някои подробности моменти от живота им като учители и легални дейци на революционната организация в Одринска Тракия.
108
Народните учители винаги са живели с болките и страданията, с малкото радости и вечния стремеж към свободата на нашия народ по време на турското робство. Те са били негови пътеводни звезди. Те учеха младите поколения на четмо и писмо, а на възрастните разкриваха героичното минало на народа, будеха националното съзнание и ги организираха да се борят за свобода и човешки правдини. Народните учители бяха олицетворение на народната съвест и душата на революционното освободително движение на Тракия и обичаха до самопожертвователност своята родина.
Никола Лулчев беше народен учител в най-добрия смисъл на думата. В Одринска Тракия той беше продължител на делото на българските възрожденци. Среден на ръст, той бе по природа тих и скромен, отличен събеседник, приказлив и сладкодумен и с една подкупваша усмивка, която постоянно трептеше на устните му.
Роден е през м. юни 1873 година в гр. Одрин. Баща му Лулчо Тодоров Каблешков, кехая при богати пловдивчани, се е преселил от Копривщица около 1800 година. Ходил е за закупуване на овни за Курбан-байрам във Влашко и Унгария. В последните години на живота си е станал и собственик на стадо овни. Никола Лулчев постъпил навреме на училище, но прекъсвал учението си и бил пращан да пасе овните. Чакал е да се открие по-горен клас в училището и в 1890 година завършва тогава най-високия клас на училището - четвърти, сега осми клас. След това отива в Пловдив и със съдействието на старите чорбаджии на баща му е назначен чиновник в общината. Тук преседява само осем месеца. Любовта му към родния край заговорва и той се връща отново в Одрин и се отдава на учителското поприще, което му позволява да поддържа тайни дейни връзки с революционната организация. Никола Лулчев се включва и заработва с жар в революционното движение, в което бил посветен от учителите Владимир Бояджиев от Охрид и Иван Колев от Неврокоп. В началото членовете на организацията имали номера, а по-късно псевдоними. Той бил N 50, Одрински. По-късно получил псевдонима Петелков. Възлагали са му най-тежки задачи и нямало такава задача, която той да не е изпълнил.
Така при някаква афера той е трябвало сръчно и в срок от няколко часа да предаде писмо на арестувани революционери, за да се определи насоката на техните показания. Той успял да направи това с риск за живота си като вмъкнал писмото, написано на цигарена хартия в масурче от кокоше
109
перо, което пък било пъхнато в устата на риба, вкарана в затвора с рушвет като лекарство за болен.
За установяване на връзка с България на няколко пъти е минавал границата нелегално. Заемал е различни длъжности в разните организации, тъй като той бил изпращан там, където имало караници, търкания, груповщина. Особено се гордеел с това, че спасил седем души от различни места, осъдени на смърт от местните революционни комитети, поемайки върху себе си отговорността за тяхното поправяне. И седемте души се поправили и станали големи активисти.
През 1897/1898 година започнала борбата в Одрин за отделянето на българите от гърците и снабдяването на махалите с български печат. Дотогава махленските печати носели надпис "Рум миллети". Изглежда, че тук се е касаело за борба в отделните махали, тъй като въпросът по принцип е бил решен още през 1872 година при създаването на Българската екзархия. Той бил назначен за ръководител на борбата и след близо десет годишна борба успял да вземе разрешение за снабдяване с български печат на девет махали от квартал "Киришханата". Особено му било драго да разправя това като подчертавал, че в квартал "Каика", където имало много повече българи, успели да вземат едва шест печата, т.е. само за шест махали. Там ръководител на борбата бил учителят Димитър Бъчваров, който в последствие бил наклеветен, че псувал пред свидетели турската вяра и султана. Н. Лулчев се отървал, тъй като бил преместен вън от Одрин благодарение на застъпничеството на някакъв добряк - гръцки чорбаджия.
През 1901-1902 учебна година бил секретар на организацията в Дедеагач. За пръв път през тази година там пристига чета. Пръв влиза в града, преоблечен като селянин и нарамил метла, Христо Караманджуков от Смолян. Той подготвя влизането на останалото ръководство - войвода Вълчо Антонов от Стара Загора и Таню Николов от Хасково. Четата е минала с. М. Дервент, Софийско, Ъхъчелеби, Гюмюрджина, с. Дедеагач. В. Антонов се крил в дома на Н. Лулчев цели пет дни, а на шестия бил направен обиск, но той вече бил преместен в друга квартира. През тази година е бил създаден канал за четите за Дедеагач. За да се продължи канала до Фере, а впоследствие и до Димотика, той е бил преместен през учебната 1902-1903 година в гр. Фере. Със същата цел в 1903-1904 учебна година в Димотика, а през следващата 1904-1905 година в с. Малък Дервент, гнездото на четите. Бил е натоварен от военните аташета при българското представителство в Одрин да събира сведения, за да се направи военна карта на Одринския вилает. Дали му компас
110
и най-важното научили го да ваксинира против едрата шарка. С това той е получил разрешително да се движи навсякъде свободно по селата като ваксинатор. Обиколил и описал околиите Одринска, Ортакьойска (Ивайловградска), Димотишка, Суфлийска, Ференска и Дедеагачка.
Никола Лулчев учителствал и в с. Ениджия през учебните 1906-1907 и 1907-1908 години. В своите спомени той пише, че пръв е основал библиотека в селото и е въвел отчетност в книгите на черковното настоятелство, което дотогава управлявали няколко чорбаджии и много се говорело за кражби. Това проличало само за няколко месеца, през което време касовата наличност значително се увеличила.
Никола Лулчев обичаше бащински учениците си и бе спечелил сърцата им. Обичаше и го уважаваше цялото село заради неговата доброта и отзивчивост.
През 1907 година оттук преминаха за Лозенград освободените заточеници по Керемидчиоглувата афера след шест години гниене в занданите на Паяскале. Н. Лулчев и колежката му Султана Иванова от Лозенград взеха най-дейно участие в посрещането и изпращането им. Тук бяха дошли и близките на амнистираните от Лозенград и при свиждането им се наблюдаваха мили и трогателни сиени. Въпреки работното време, освен учителите и учениците, тук се бяха стекли и много селяни. На гостите по време на краткия им престой бе импровизиран скромен обяд.
В един таен доклад до Екзарх Йосиф в Цариград секретарят на Българското търговско агенство в Одрин - Данаилов, описвайки плачевното състояние на учебното дело в Одринско, критикува остро главните виновници за това - вилаетския инспектор и архимандрит Милетий, който обвинява в бюрократизъм и бездушие. В този доклад между другото се говори и за патилата на народния учител Н. Лулчев, "отлично владееш църковното пеене и ред, извънредно предан на учителската си професия от осем-десет години, съобщителен и верен патриот". Н. Лулчев бил преместен за учител от Димотика в с. Гьокчебунар (с. Сив кладенец), Ивайловградско, въпреки волята на местното българско население и против интересите на учебното дело. Лятната ваканция той прекарвал при семейството си в Одрин с убеждението, че си остава учител в Димотика и едва на 12 септември му предават заповедта за преместването, пазена дотогава в пълна тайна. Лулчев не желае да замине в Гьокчебунар и се мотивира с това, че преди три-четири години е учителствал в с. Драбищина, на 8-10 километра от горното село и турската власт го познава много добре като активен деец на орга-
111
низацията. На вилаетския инспектор той заявява: "Изпратете ме за учител, където и да бъде из вилаета. Готов съм да отида и в най-затънтеното село, но в Гьокчебунар не ме изпращайте, защото в този район турските власти добре ме познават. Няма да ме оставят да учителствам - ще ме изгонят." Инспекторът остава непреклонен и бедният народен учител се принуждава да замине със семейството си от жена и две деца за новото си местоназначение. След 15 дни, по нареждане на турските власти, той е изгонен и откаран под конвой в Одрин. По нареждане на инспектора наново се връща да заеме мястото си, но и този път бива изгонен. На 20.02.1905 г. изпращат за трети път Лулчев в същото село, но още на втория ден от пристигането му Ортакьойският каймакамин заповядва пак да го изгонят, без да обръща внимание на писмото на валията, по простата причина, че той лично няма вяра в учителя. Междувременно каймакаминът арестувал и най-първите селяни по подозрение, че са били съучастници на четите, а на Лулчев казва, че там няма вече кого да учи, защото повечето хора са арестувани. "Причината, задето се лиши от учителя най-доброто ни село през изтеклата година (1904-1905), - се казва в доклада - а заедно с това се лиши от средства за препитание един съзнателен и достоен учител, не е нито турската власт, нито са гърците. Тя е в несъобразителността, в ината и служебното нехайство на училищния инспектор, които безразборно се споделят и от архимандрит Милетий".
Н. Лулчев е арестуван и разкарван по участъците много пъти, но едно по-дълготрайно задържане било, когато с още стотина души одринчани бил изпратен на заточение в Мала Азия при обявяване на Балканската война. Той вярваше в Русия и чакаше освобождението ни от Дядо Иван. Мразеше най-силно гърците и чорбаджиите и смяташе, че те са помежду си в съюз, без да може да си обясни защо. Той казваше, че няма афера, в която да не е замесен и български чорбаджия.
След Балканската война и напускането на Одрин Лулчев е бил черковен певец в Ямбол, а след като стана възможно, отиде пак учител в Софлу. Взема дейно участие в обществения живот чрез дейността си в "Червен кръст", разни благотворителни дружества, организиране на хорове и вечеринки, създаване на самодейни колективи. За тази своя дейност е получил четири ордена за заслуги.
112
101 души българи от Одрин - учители, търговци, занаятчии, интернирани
от турското правителство в Мала Азия в навечерието на Балканската война
- 1912 г. Между тях е и народният учител Никола Лулчев Каблешков от Одрин
След като се убедили, че Западна Тракия ще бъде дадена на Гърция, по-будните българи в Софлу основали Тракийски революционен комитет, подобен на комитетите основани от Мустафа Кемал паша. Основатели били Вангел Георгиев, свещеник Христо Шаламанов, Никола Гавритов, Георги Димитров, Гр. Гьошев. Положили клетва и се целунали по езиците, което означавало някакъв символ - в смисъл да се разкъса езика на този, който проговори и издаде тайната. Веднага се формирали малки отряди, един от които бил изпратен в Гюмюрджина да води преговори с турските ръководители против гръцките домогвания. Турците приели предложението и на 20 май 1920 година се състоял конгресът, в който взели участие както български, така и турски чети.
Лулчев остава за задграничен представител в Ивайловград, откъдето е изпращал нови хора във вътрешността (Турция), а оттам приемал болни и ранени четници. До 1927 година Лулчев си остава учител в Ивайловград, след което се пенсионира и заселва със семейството си в Кърджали при единствения си син Лулчо, агроном. Тук също влиза в обществения живот и впоследствие става служител в местното дружество
113
"Тракия". Старините си прекарва в София, където е починал на 09.11.1949
г. Загубил вече съзнание, последните му думи, отправени към своя син, били:
"Лулчо, внимавайте! Ще хвръкне Тракия! Гръцкият и католишките владици се
споразумели и пренасят в ковчезите на умрелите оръжие..." Никола Лулчев
Каблешков бе силно привързан към революционно-освободителното дело на Тракия
и му служи честно и всеотдайно през целия си съзнателен живот.
Султана Иванова е родена в Лозенград през 1888 година. Дъщеря е на бедни
родители и като такава е следвала и завършила като стипендиантка българската
педагогическа ("Касърова") гимназия в Одрин през 1904. Учителства в Лозенград
(1904-1905), в Енидижия (1906-1908), в с. Яка, Бунархисарско (1908-1909),
в с. Карахадър, Лозенградско (1909-1910) и отново в Лозенград (1910-1913).
При турското нашествие в Източна Тракия през 1913 година избягва в България
и тук продължава учителската си професия в Сливен и околията му - в с.
Тополяне шест години, в с. Младово една година, в с. Калояново девет години
и в град Сливен девет години.
Султана Ив. Косева от Лозенград, завършила Касъровата (българска)
гимназия в Одрин, учителствала в Ениджия две години - 1906/1907 и 1907/1908
114
Учителстването й в Лозенград и околията съвпада по времето на и непосредствено след Преображенското въстание. Както е известно, въстанието бе жестоко потушено, но революционната организация продължаваше да съществува и да подготвя населението за нова борба. Султана Иванова била посветена в революционното дело и му служела честно и всеотдайно като легална деятелка.
В едно писмо моята стара учителка в Ениджия предава накратко своите спомени за онези събития, в които непосредствено е участвала. В Ениджия е имала не един път срещи с революционни дейии, посетили селото. Срешите са ставали по домовете на местните учители Яни Иванов и Стоян поп Андреев, членове на местния революционен комитет. През учебната 1908-1909 година, като учителка в с. Яна, й се паднал жребият да пренесе от Лозенград за четите в Бунархисарско пакет с оръжие. Било по Коледната ваканция. На тръгване за с. Яна тя получава две торбички от митрополията в Лозенград с неизвестно съдържание. Донесъл й ги в къщи прислужникът Михаил Пастърмаджиев. Тогава архиерейски наместник бил Давид Наков. Пътували заедно четири учителки и майка й. За опасното съдържание на пакетите знаели отчасти само тя и другарката й Русия Стоянова от Свиленград.
"Минахме шест турски села и шест пъти ме втресе - разказва учителката - но всичко мина благополучно." Торбичките с оръжието предала на своя колега Петър Антонов от Велес, а той го разпределил на лицата, за които било предназначено. Била в първи клас, когато арестували учителите от Лозенград във връзка с Керемидчиоглувата афера през 1900 г. - Д. Груев, Яни Читаков, Ник. Долапчиев, Иван Каиков, Васил Тошев от Велес, Поп Никола от Карахадър, баща на войводата Яни Попов и др.
С много топли и сърдечни думи разказва старата учителка и за посрещането на заточениците в Ениджия (през 1907 г.), когато се връщали от Паяскале, Анадола, където бяха изтърпели наказанието си в продължение на седем години.
През учебната 1908-1909 година в Ениджия учителствали Стоян Пирински от Малко Търново, Урания Янева и Михаил Пастърмаджиев от Лозенград.
На следната учебна година в селото се открива прогимназия и учителите стават четирима - Константин поп Николов Петканов от с. Каваклия, Васил Тошев от Велес, Ана поп Полихронова от Лозенград и Стоян Христакиев от Ениджия. След завършването на учебната година Стоян Христакиев, който бе завършил Одринската гимназия "Д-р П. Берон", замина за Америка и оттам повече не се обади. Говореше се по-късно, че се заловил на работа като секач на дървен материал, заболял от тропическа треска и починал.
115
Ениджийци бяха щастливи, че бъдещият голям писател и певец на златната тракийска земя след завършването на Одринската гимназия "Д-р П. Берон" е прекарал първата си учебна година в родното им село. К. Петканов е роден през 1891 година в голямото българско село Каваклия, Лозенградско. Той е назначен учител в Малко Търново, но остава там само през първия учебен срок, след което се премества в Ениджия.
Неговият по-голям брат свещеник Д. Попниколов, автор на "Тракийски кумир" и на когото дължа настоящите кратки биографични данни, обяснява преместването с това, че брат му бил буден, буен и горд момък. Спречкал се с един от училищните настоятели, търновски чорбаджия и първенец, който го обидил и той, оскърбен от това отнасяне към него, му заявил, че напуща училището им, което и направил. Срещу Коледа съвсем неочаквано пристигнал в родното си село заявил, че няма да се върне в Малко Търново. Тогава баща му наредил чрез архиерейския наместник в Лозенград, който тогава бил началник на училищата, да бъде преместен в Ениджия.
През 1910-1911 и 1911-1912 учебни години учител ства в Бунархисар, а в края на август 1912 година заминал за София да продължи образованието си. Записва се в историко-филологическия факултет и през Балканската война участва като доброволец в Македоно-Одринското опълчение. Сле войната продължил студентските си занятия, които прекъсна пак поради Първата световна война, в която взел участи като войник, а по-късно и като офицер. На Добруджански фронт бил тежко ранен и преминал в нестроева служба.
През 1918 година се задомил и след демобилизаиият започнал писателската си дейност. Прояви се като дарови белетрист и описа нашата златна Тракия в романите си. По-известни негови произведения са "Златна земя", "Морава звезда кървава", "Странджански хайдути" и др.
Бил е редовен сътрудник в изданията на Тракийски научен институт, в. "Тракия" и "Завет", в които е печата свои разкази и спомени от миналото на Тракия. К. Петканов бе виден деец на Тракийската организация, избиран дълг години в нейното ръководно тяло. Бил е редактор на "Тракия". След 1944 г. той бе директор на културата в НРБ.
В своето литературно творчество и като обществен деец К. Петканов никога не забрави, че е син на поробена Тракия и пред целия си живот работи всеотдайно в зашита на нейната кауза. Константин Петканов почина преждевременно в разцвета на своята творческа дейност на 18.02.1952 година в София.
116
През последните две учебни години до Балканската война в Ениджия са
учителствали Яни Иванов Михов, Стойко Лазаров Шангов и двамата от Ениджия
и Русия Петрова от Лозенград. Това са последните учители от Ениджия, учителствали
в същото това училище, открито през 1860 г. и продължило да функционира
петдесет и две години. При реокупацията на Тракия от турците през 1913
година, заедно с цялото българско население, ениджийци бяха прогонени от
родните им места в България. През тази година завърши и своя живот българското
училище в Ениджия.
Стойко е сестрин син на известния в миналото софийски журналист Стоян Стойков Шангов, основател на всекидневния български печат и редактор на най-популярния на времето си в. "Вечерна поща". И вероятно по негово внушение и желание той е възприел още като юноша да се именува Шангов.
Роден е през 1888 година в Ениджия, в прогресивно земеделско семейство. Родителите му бяха неграмотни, но ученолюбиви селяни и искаха техния син да стане учен човек, учител като вуйчовците си. Стойко оправда надеждите им.
Още като дете той беше буен и палав, но по-късно в училището - най-добрият и примерен ученик, любимец на своите учители. С отличие завършва първоначалното училище в родното си село и прогимназията в Лозенград. Негово съкровено желание бе да продължи образованието си в гимназията "Д-р Петър Берон" в Одрин, но баща му не бе в състояние да заплати определената такса за пансиона и той бе принуден да се прости с тази своя младежка мечта.
През месец май 1903 година, няколко дни преди Комитската афера, баща му беше избягал с много други селяни в България и бе поръчал на жена си да гледа на всяка цена да изпрати Стойко да се учи за поп в Цариград. Четиринадесетгодишният младеж обаче не искаше да стане поп. Упорстваше и казваше на майка си, че не иска да ходи на училище, че ще остане на село да оре нивите на баща си, който може да е убит от турците при бягството. Въпреки неговото упорство, майка му, неграмотна жена, сама се погрижи да го снабди с нужните документи. Приготви му долни дрехи и в началото на септември 1903 година Стойко замина за Цариград. За това е оказал съдействие и селският свещеник Христо Трандафилов, кум на семейството. Стойко бе приет като стипендиант в семинарията против желанието му и затова не остана
117
там. Завърши само трети курс и по покана на вуйчо си напусна семинарията и замина за София и постъпи във Френския колеж на разноски на вуйчо си. Но и тук не му провървя. През 1909 година "Вечерна поща" престана да излиза, Шангов изпадна в материално затруднение и не бе вече в състояние да го издържа. Напуща колежа преждевременно и се завръща в Ениджия с намерение да учителства.
През учебната 1909-1910 година Стойко е учител в Лозенград, махала "Св. Никола", а на следната година се премества в Ениджия, където учителства две години (1910-1911 и 1911-1912). Балканската война го заварва учител в съседното българско село Каваклия, но поради военните действия учебните занятия бяха прекратени и той се завърна в Ениджия.
През лятото на 1913 година поради нашествието на турците Стойко е бежанец
в Поморие. Тук баща му продаде биволицата, единствения добитък, с който
бе избягал от родното си село и му устрои скромна сватба. Задомен вече,
той се заселва в Бургас, където е назначен на работа като чиновник. Прибира
при себе си и по-малкия си брат и го издържа със собствени средства в местната
гимназия.
Стойко Лазаров Шангов, учител, роден през 1888 г. в Ениджия, починал
през 1923 г. в Свиленград. Снимката е направена в Лозенград през 1909 г.
118
Обявява се Европейската война. Стойко е мобилизиран и като адютант на 3-ти Македонски полк взима активно участие във военните действия. Войната завършва катастрофално за България, войската е демобилизирана и Стойко се прибира при семейството си в гр. Софлу, където то се бе заселило. Западна Тракия бе дадена на Гърция и семейството на Стойко напуща "Новите земи" и се заселва в Свиленград през 1919 година. Чиновник е в реквизиционната комисия, а след нейната ликвидация - в околийското управление. Със средства от държавния заем за бежанците си построи къща "маронска" и заживя с четиричленното си семейство, съпровождан от неволите и немотията на бежанския живот. Почина през м. март 1923 година, покосен от коварна болест, придобита през време на войната на Македонския фронт.
По природа Стойко беше веселяк, сладкодумен и общителен. Обичаше живота. В разговори с приятели, познати и непознати той беше приятен и желан събеседник. Духовит и шегобиец, праволинеен и честен в отношенията си с хората, той бе спечелил любовта и уважението на всички, с които общуваше и няма да преувеличим, ако кажем, че той нямаше неприятели. Беше въздържан и внимателен към другите, но ако някой се опита да го обиди, той умееше, както подобава, да защити своята чест и човешкото си достойнство. Характерен в това отношение е следният случай. Като учител в Лозенград Стойко Лазаров Шангов беше не само учител, но и черковен певец. На големия християнски празник Великден той закъснял и не можал да отиде навреме в черквата и да вземе участие в традиционната църковна служба - обиколка на църквата с икони и хоругви. Сутринта, заедно с някои от богомолците, Стойко се отбил в кръчмата на почерпка за "Христос възкресе". На съседната маса седял известен лозенградски чорбаджия. С високомерен тон той се обърнал към учителя с думите: "Даскале, ние ти плащаме не само да учиш децата ни в училище, но и да ни пееш в църквата. Къде си бил снощи? Ти си наш аргатин и не трябва да забравяш това ..." Стойко кипнал от възмущение, грабнал празния стол и се отправил да го стовари върху главата на чорбаджията. Намесата на присъстващите спасила чорбаджията от заслужено възмездие. "Мръсник и подлец е той - разказвал след това обиденият учител на своите приятели. - На такива подлеци като него аз не съм длъжен да давам отчет къде съм бил и какво съм правил. Аз съм народен учител, а не аргатин и не е той човекът, който трябва да ми напомня кои са моите права и задължения."
119
В Лозенград вуйчо му С. С. Шангов изпращаше на негово име голяма връзка вестници "Шангова вечерна поща", които сам той разпространяваше между учители и граждани. В този вестник, както е известно, се публикуваха статии, карикатури и други материали, в които остро се критикуваше турската власт за безправието в Тракия и Македония. Усмиваше се и самия султан с неговия харем. По нареждане на каймакамина вестникът престана да се получава. Началникът на пощата връщаше връзката обратно на редакцията в София, а на Стойко бе внушено да не се опитва по нелегален път да получава и разпространява вестника, защото по отношение на него ще се приложат най-тежките санкции на турския закон.
Както в Лозенград, така и Ениджия Стойко дружеше предимно с младежите. На вечеринки и представления, на седенки, годежи и сватби или на селското хоро той беше организатор и актьор, изпълнител на народни песни, хора и ръченици. В празнични дни хорището бе препълнено открай докрай от селяни, свиреха гайди и кавали, извиваше се кръшно хоро. От уважение към учителя, неоспорван от никого в песни и игри, ергените му отстъпваха хороводното място, нахващаха се след него моми и момци, млади и стари. Събираше се буквално цялото село да се любува на всеобщото народно веселие и всеки се стремеше да вземе участие в него. Стойко беше хубав и строен момък с руса коса и със сини очи. Нямаше девойка от града и селото, която би останала равнодушна към него. Тук се налага веднага да допълним, че ухажваният от женския свят ениджийски младеж нямаше нищо общо с модерните покорители на женските сърца. Девойките харесваха в него веселяка и шегобиеца, подкупващата му откровеност и морална чистота.
Стойко Лазаров нямаше специална подготовка за учител, но той притежаваше за своето време сравнително високо образование. Владееше добре френски език и беше един от най-образованите и културни лица в селото. С учениците се държеше като по-голям другар, като баща и по този начин печелеше детските им сърца. Сладкодумен, сърдечен и приветлив, той преподаваше увлекателно и с вещина и учениците внимателно го слушаха и усвояваха урока в час. А това е всъщност най-важното в учебната работа на един добър учител. Дисциплината, поведението и успехът на учениците му бяха на завидна висота.
Квартирата му в Лозенград бе в гръцката махала "Дере махлеси". След представления и вечеринки или в компания с младежи, провеждани с неговото най-дейно участие, Стойко често се връщаше у дома си сам и в късните часове на нощта.
120
Фанатизирани гръцки младежи няколко пъти са му устройвали засади в тъмни и безлюдни улици с намерение да му нанесат побой. Със своето хладнокръвие и самообладание той ги респектираше, не заобикаляше страхливо по други странични улици, за да избегне срещата, а минаваше край тях и гърчетата, победени от неговата смелост и безстрашие, почтително му даваха път.
Стойко Лазаров Шангов почина едва тридесет и пет годишен в разцвета
на своя живот и остави незабравими спомени в сърцата на близки и познати.
Големият род на Безиргянови е дал на Ениджия добри земеделски стопани, народни учители и предани дейци на ВМОРО. За родоначалник на рода се счита дядо Стоян от Панагюрище, дошъл в Ениджия през първата половина на XIX век заедно със стадото си. Неговият син Михо по онова време бил най-ученият в селото. Ние нямаме сведение къде се е учил, но знаем, че той пръв като черковен певец е изпял "Апостола" на черковнославянски език и това било цяло събитие за ениджийци. Дотогава българи-свещеници от селото извършвали богослужението в черквата на неразбираем за населението гръцки език. Дядо Михо взел активно участие в борбата против гръкоманите в Ениджия. Избран бил и за кмет на селото по време, когато Филчо войвода излязъл в нелегалност през 1859 година.
Дядо Михо Стоянов имал трима синове - Никола, Стоян и Иван, но от тях само Иван получил по-голямо образование. Завършил Априловската гимназия в Габрово и учителствал една година в с. Дерекьой, Малкотърновско (1868-1869). Макар и твърде млад той се проявил с похвална учебно-възпитателна работа, в резултат на което в училището били привлечени рекорден брой ученици. [1]
По съветите на баща си той напуща учителството, прибира се в село и
се оженва за Карамфила Стоян Чорбаджиева от рода на Граматикови. Подпомогнат
от баща си и дядо си Иван Михов открива собствена праматарница и в продължение
на няколко години работата му се разраснала, спечелил и пари. Стоки за
праматарницата доставял от Лозенград, Одрин, та чак и от прочутия панаир
в с. Узунджово, Хасковско.
1. Попаянов, Георги. Малко Търново и неговата покрайнина, с. 271.
121
След Освободителната руско-турска война селото закупило чифлика на Алексан бей и с това удвоило мерията си.
Иван Михов е член на общоселската комисия по закупуването на чифлика и изплащане стойността му на бея собственик. При разпределението на новозакупената земя получил няколко стотин декара ниви. (Вноските, които всеки земеделски стопанин е трябвало да направи за изплашане на чифлика се определяли в зависимост от броя на притежавания добитък.)
Едновременно с търговската работа в праматарницата той се заел да организира голямо земеделско стопанство. Имал шест деца, от които четири сина и две дъщери - Владимир, Стоян, Яни, Георги, Рада и Петкана.
Опрян на синовете, снахите и на дъщерите, докато не са още задомени, Иван Михов бе създал едно от най-големите добре уредени земеделски стопанства в Ениджия с около 1200 декара плодородни ниви, черничеви и зеленчукови градини, 30-40 глави едър добитък и 500 овце. Наричаха го дядо Иван Безиргяна, Иван чорбаджи. В стопанството му кипеше огромна работа. Нивите се обработваха с 4-5 орала и 2-3 дървени плуга (тахталии). С търговията в праматарницата се занимаваше старият и постепенно тя остана на заден план за сметка на земеделието и овцевъдството. Незапомнено дотогава е производството на зърнени храни, а от овчето стадо - на агнета, вълна, мляко, сирене. И все пак излишъкът от него, превърнат в пари, не достигаше, за да покрие огромните разходи за данъци, поддържане постоянни овчари, орачи и наемни работници за жътвената кампания и т.н. Освен това за издръжката на 4-5 семейства в тая своеобразна задруга се изискваха значителни средства. На всичко отгоре трябва да прибавим поддържането на един от синовете в Одринската гимназия. Ако все пак известни средства оставаха, то те бяха предназначени за покупка на ниви, за земеделски инвентар.
Въпреки огромната работа и постоянната заетост с търговска работа в
праматарницата и с наглеждане и съвети в земеделското стопанство Иван Михов
не забравяше и обществените работи. Той повече мълчеше, малко говореше,
но думите му бяха умни и тежки. Най-малкият му син Георги ни осведомява,
че дядо Иван Безиргянов, големият ениджийски чорбаджия, е бил винаги в
услуга на революционната организация още от времето на Средногорското въстание.
Той споменава за една среща на баща му с двама панагюрци, които обикаляли
нелегално българските села в Одринско. Иван Михов бил член на съзаклятническата
група в Ениджия по време на Априлското въстание. [1]
1. Попаянов, Георги. Малко Търново и неговата покрайнина, с. 332.
122
Дядо Иван Безиргянов почина през месец август 1913 година след жесток побой, който му бе нанесен от турски войници. Ето кратко описание на този случай. Група турски войници, по нареждане на своето началство, отиват в дома на дядо Иван и поискват да им даде двадесет тулума (меха) сирене за нуждите на войската.Казали, че ще му дадат разписка, която след няколко дни той можел да осребри в щаба на войсковата част, разположена на палатки извън селото. Вместо двадесет дядо Иван им дал петнадесет тулума и получил разписката. Войниците натоварили тулумите със сирене на волска кола и го отнесли и предали на своя началник.
Една седмица по-късно дядо Иван тръгнал с разписката в ръка да търси домакина на войсковата част, за да си получи парите. Войници го срещнали и му посочили голяма палатка, където работел домакинът. Пристигнал старецът до палатката и поднесъл на един от офицерите разписката с молба да му се изплати сумата. Вместо пари турският военачалник наругал нещастния старей и наредил да го набият "както трябва" и се отдалечил. Нареждането му било изпълнено. Войниците го били безмилостно и след това с ритници го карали да стане и си отиде у дома. Той обаче не бил в състояние да се изправи на краката си, та го качили на кола и в такова състояние го предали на близките му.
Старецът починал скоро след побоя от раните си, а по-голямата му дъщеря Рада Тодорова Трендафилова, която често ходела да го наглежда в дома му, била покрусена от страданията му, заболяла и починала не много след смъртта на баща си.
От синовете на Иван Михов само Яни получил средно образование. Стоян, Владимир и Георги завършили основно образование, останали при баща си и се отдали на земеделска работа в стопанството. Всички били посветени в революционното дело, но по-активно участие в комитетските работи взели Георги и Яни.
Георги се е числил в състава на Смъртната чета и участвал в нейните агитационни обиколки из околните села с войводата Л. Маджаров. Той взел участие с пушка в ръка в Преображенското въстание и бе удостоен с поборническа пенсия.
123
Яни е третият по възраст от синовете на Иван Михов Безиргянов и е роден през 1875 година в Ениджия. Учил се е в българската гимназия "Д-р Петър Берон" в Одрин и учителствал в бунта против някои от учителите (1896-1897) и за което е изключен за една година. Прехвърля се и следва през тази година във Френския колеж, а след това наново се връща в гимназията. Както е известно, този бунт е проява на ученическия кръжок за просвета и революционизиране, който е основан от учителя Петър Стоев от Свиленград. [1]
За пръв път Яни Иванов е назначен учител в родното си село през учебната 1898-1899 година. Същата година тук е основан местен революционен комитет и той е един от неговите основатели.
Името на Яни Иванов често срещаме в спомените на революционни дейци, посетили по организационни работи селото. Тук поместваме спомени само на двама от тях.
Коста Тенишев: "В Ениджия у Калоян Проданов събрахме по-важните хора: Яни Иванов, бай Симеон Георгиев и др., а другата нощ направихме общо събрание в черквата, след което спахме у дядо Иван чорбаджи, баща на учителя Яни Иванов." [2]
Димитър Янев - Попето: "С кон отидох в Ениджия до учителя Яни Иванов, а в Лозенград до Д. Груев, за да получа вестник "Реформи". [3]
Яни Иванов престоя три години учител в Ениджия (1898-1901) и през това
време местният революционен комитет, в чийто състав и той се числеше, извърши
добра и ползотворна работа. От Ениджия е преместен в с. Левка, Свиленградско
(1901-1903). И тук той се включва в редовете на организацията и покрай
учителската си работа участва активно и в комитетските работи. Но тази
негова дейност не остава скрита от окото на турската власт. Тя вече го
следи, по дирите му е. През м. май 1903 година в м. "Левченската река"
Я. Иванов организира среща с представители на организацията от съседните
български села. Участниците в срещата носели със себе си рибарски мрежи,
та в случай на издайничество компанията да се представи като мирни селяни,
дошли да ловят риба. Предател донесъл за мястото на срещата на турската
власт в Свиленград и тя побързала да вземе мерки и залови комитите.
1. Орманджиев, Иван Пандалиев. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско. Кн. IV. с. 19.
124
Откъм Свиленград се задали конни стражари, които "рибарите" отдалеч забелязали. Яни Иванов набързо разкъсал на малки парчета няколко тайни документа, намиращи се у него и успял да ги погълне. Пратениците на каймакамина от Свиленград останали излъгани. Както пристигнали, така се и върнали обратно, като оставили селяните да си ловят риба. (За доносчик се сочи Апостол Маргаритов от с. Левка, стражар при мюдюрета в същото село - по спомени на дядо Никола Варимезов от Свиленград.)
Малко по-късно Яни Иванов бил повикан със специален куриер Щерю Д. Токучев от с. Докузюк, Бабаескийско и участвал в друга тайна среща, организирана в с. Ениджия във връзка с Аферата в това село от 20.05.1903 година. На другия ден той отново се завръща в Левка, за да продължи училищната си работа, (б. а. разстоянието между двете села е 60 км.)
На празника "Св. Троица" в Свиленград ставал голям черковен събор. Придружен от свой приятел Я. Иванов тръгнал пеш за събора. По пътя забелязал, че след него на разстояние се движат двама конни стражари. Те били изпратени от каймакамина да го арестуват. Доближили града, стражарите се изравняват с двамата пътници, обръщат се към учителя Яни Иванов и го подканят да върви пред конете. Стражарите го откарали в затвора.
От този момент за беззаветно предания на организацията деец настъпват най-тежки изпитания. Подлагат го на разпит и искат от него да признае, че е виден деец на ВМОРО, да признае своята подмолна дейност против турската държава и да издаде другарите си. Понеже не признавал нищо, подложили го на тежки изтезания. От Свиленград го изпращат на разследване в Лозенград, оттам в Бабаески, а след това в Одрин. Всички разпити били придружени с използваните от турската власт по онова време инквизиторски средства. От изтезанията изпадали ноктите му, няколко пъти изпадал в безсъзнание. В Одринския затвор го държали цели двадесет дни в карцер. Положението му още повече се влошило. Подложен бил на нови мъки, които продължили до деня, когато военен съд го осъдил на 101 години строг тъмничен затвор.
Арестуването му в Свиленград, разкарването му по затворите в Свиленград, Лозенград, Бабаески и Одрин, инквизициите, на които бил подложен - всичко това се пазело в пълна тайна от неговите джелати. Близките му мислели, че е убит.
125
Група затворници - българи от Източна Тракия, осъдени по комитетски
работи, излежаващи присъдите си в Одринския затвор. Между тях е и Яни Ив.
Михов от Ениджия - първият отдясно, прав
Наказанието си Я. Иванов излежава в Одрин в кауша "Читлаккапу". В същия затвор били и свиленградчаните Мавроди Василев, Спас Добрев, Александър Попов и др., осъдени като него за комитетски работи. Тук изтърпявали наказанието си и много вулгарни престъпници, в болшинството си гърци, съдени за грабеж и други престъпления, начело със своя водач Бекяре. Криминалните затворници тормозели в затвора българите, заплашвали ги с убийство. Българите се оплакали на директора на затвора с писмена молба, поднесена му лично от лозенградчанина Стойко Бойчев "Странджата". Бекяре научил за това оплакване и направил опит да се саморазправи със Странджата. Намерил го заедно с Яни Иванов в бакалницата на затвора, извадил кама и вдигнал да го удари. Но Странджата го изпреварил, хванал му ръката и със съдействието на Яни Иванов гръцкият бабаитин бил повален на земята и обезвреден.
126
По повод на тази дръзка постъпка на Бекяре българите в затвора се разбунтували. Пристигнал Мешут паша да проучи причините за бунта. По негова заповед всички затворници, без българите, били навързани и поставени в лудницата "Енимарет". [1]
През пролетта на 1904 година турското правителство даде частична амнистия на осъдените във връзка с Преображенското въстание. Между амнистираните беше и Яни Иванов, който същата учебна година (1904-1905) бе назначен учител в Ениджия. В селото по онова време имаше гарнизон от 200 души турски войници с двама офицери. Въпреки тяхното присъствие, революционната организация бе възобновила своята конспиративна дейност и Яни Иванов е отново в нея. Като най-предан деятел, използвал своето служебно положение да възобнови връзките си със старите дейци в Лозенград и съседните български села.
Осведомена за миналата му дейност, властта е пак по дирите му. Арестуват го и разкарват пак по полицейските участъци, подлагат го наново на изтезания. Изправят го за втори път пред съда и го осъждат на тримесечен затвор и с лишаване от правото да учителства. Изтърпява наказанието си и се прибира в село при семейството си, останало без средства за препитание. С помощта на баща си открива собствена бакалница, но едновременно с това поддържа връзките си с организацията и продължава да приема в къщата си нелегални дейци. За една такава среща с нелегални, станала в неговия лом, ни разказва в своите спомени Султана Иванова от Лозенград, учителствала в Ениджия през 1907-1908 г. На срещата народната учителка, посветена в делото, заварила войводите Яни Попов и Лазо Лазов, разговарящи по организационни въпроси със своя домакин.
С амнистията през 1908 година по случай Хуриета на Яни Иванов бе възвърнато
правото да учителства. Тъкмо по това време, окуражени от прокламираните
с Хуриета свободи, българите от с. Османлия, околия Хавсенска, решават
да отворят в селото си българско училище и поканват за свой учител Яни
Иванов. В това село гръцката пропаганда бе успяла вече да създаде свое
гръкоманско гнездо. Яни Иванов приема поканата и с група от десетина ениджийци
първенци, начело с Яни Граматиков, заминават за Османлия. Посрещнати радостно
от местното население, те устройват голямо общоселско събрание, на което
говорили Яни Граматиков и Яни Иванов.
1. Орманджиев, Иван Пандалиев. Приноси към историята на въстаническото движение в Одринско. Кн. IV. с. 63.
127
На това събрание било взето единодушно решение да се открие в селото българско училище с учител Яни Иванов. Гръкоманите патриаршисти от селото с бърз куриер осведомяват за станалото своя гръцки владика в Хавса и по негово нареждане в Османлия пристигнал каймакаминът с поръчение да разгони бунтовниците ениджийци и да осуети решението на османлийци да отворят свое българско училище в селото.
Яни Граматиков и Яни Иванов подкарали под стража към Одрин при валията, а придружаващите ги лица заставили веднага да се завърнат в Ениджия. Пред валията двамата ениджийски първенци заявили, че не са отишли в Османлия по свой почин, а след като били поканени от българите в това село, които били решили да си отворят свое българко училище и че това тяхно желание е напълно законно в духа на свободите, провъзгласени с новата конституция на турската държава. Валията ги изслушал внимателно. Казал им, че всичко това, което говорят, било много хубаво, но че те не били постъпили по каналния ред да поискат предварително разрешение от него. Заради това той не може да одобри тяхната постъпка, както и решението на българското население в Османлия. Казал им още, че са свободни да се завърнат в родното си село Ениджия и ги посъветвал да не се отбиват в Османлия със строго предупреждение, че ако не изпълнят това негово нареждане, ще бъдат подведени под съдебна отговорност.
Гръцката духовна власт се наложила и легитимното желание на българите от Османлия да учат децата си на български език било осуетено. И това е станало в медения месец на "възраждащата се" османска държава.
Яни Иванов се завърнал в Ениджия и след това заминал за Лозенград, за да търси вакантно учителско място. Такова се оказало в с. Серген - Бунархисарско, гръкоманско село. Получил заповед и заминал за местоназначението си заедно със семейството си. Враждата между българи и гръкомани в Серген била по онова време много разгорещена. Гръкоманите с продажни души действали с подкупи, отправяли заплахи, явно покровителствани от властта. Те предупредили новия български учител да напусне селото им, заплашвайки го, че ако остане да учителства, никой не може да гарантира живота му.
В съседното гръкоманско село Ятрос те убили от засада българския учител Диков, бивш войвода в Преображенското въстание. Устроили засада и на Я. Иванов в Серген, но той не се уплашил, а продължил да учителства до края на учебната година. На следната 1909-1910 учебна година учителства в Булгаркьой, Кешанско, а през следващите две години 1910-1911 и 1911-1912 отново в Ениджия.
Балканската война в 1912-1913 година го заварва учител в с. Яна, Бунархисарско, но поради военните действия занятията били прекратени и той се завърнал в Ениджия.
Победата на българската армия и разгромът на Европейска Турция от съюзническите войски Я. Иванов посрещнал с голяма радост и въодушевление, но затова пък още по-голямо било разочарованието му от престъпното безумие на българската военщина начело с Фердинанд, което бе причина за Първата национална катастрофа и ново робство за родна Тракия.
На 8 юли 1913 година (стар стил) турската кавалерия навлезе в Ениджия, а няколко дни по-късно пристигна и цял корпус пехота и се установи на палатки вън от селото. Яни Иванов не избяга в България, а остана в селото заедно със семейството си, за да сподели участта на цяла Ениджия. В неговата къща се настаняват на квартира четирима турски офицери. Научили за миналата му революционна дейност, те го поставили под домашен арест, заключен в една от стаите, и го плашат, че е осъден на смърт, а между това се опитват да се гаврят с младата му жена, майка на пет деца. Уведомен за това, той решава да сложи край на живота си, за да не доживее този позор. С големи усилия жена му, която с достойнство бе отблъснала опитите на похитителите, успява да го убеди да се откаже от това намерение, а единият от офицерите, благороден и културен човек, се застъпва за него пред командващия турската войска в селото и спасява по този начин живота и семейството му от постоянен тормоз.
Към края на м. септември 1913 година турската военщина изселва насилствено в България цялото население на Ениджия. Заедно с него е изселен и Яни Иванов със семейството си. Започват неволите на изгнаническия живот, постоянен спътник на семейството му в продължение на ред години. От Бургас, където се бил установил на временно местожителство, той се преселва семейно в Софлу, Западна Тракия. Заема за кратко време малка службица, а след това се премества в гр. Фере, където е назначен за кмет. Уволнен от там, той е принуден да променя често местожителството си в зависимост от кратковременните служби, които е заемал последователно в Пашмакли, Кушукавак и накрая в Свиленград (1920 г). Тук заема и изпълнява последователно службите като делегат за селскостопанско настаняване на бежанците и писар в околийското управление.
Със средства от заема за бежанците той си построява тук малка къщица, в която подслонява семейството си от жена и шест деца - Иван, Димитър, Карамфила, Стоянка, Георги и Владимир. Тежък и безрадостен беше животът му
129
като бежанец. Скитайки се от град на град със скромна заплата, той едва смогва да свърже двата края. Мизерията в семейството му била постоянен спътник. Но където и да беше на служба, Яни Иванов не забравяше родна Тракия и тежката участ на своите прокудени братя. Когато започна организирането на тракийската емиграция, той отдаде всичките си сили на това дело. Организирането на тракийските бежанци в Свиленград и околията до голяма степен се дължеше на неговите неуморни усилия. Нямаше емигрантска акция, в която той да не е участвал и положил грижи за успешното й завършване. Като делегат на Дирекцията за селскостопанско настаняване на бежанците той направи всичко, зависещо от него, за оземляването и окъщяването на бежанците и снабдяването им със земеделски инвентар. По негов почин и настояване тракийци отправяха редица искания пред правителството за премахване на някои неправди, засягащи техните интереси при оземляването и облекчаване на положението.
През 1922 година правителството потърси кандидати за учители за българското училище в Лозенград. Не всеки можеше да се реши да отиде учител в Турция, която всячески се стремеше да закрие това българско училище. Известна бе съдбата на българския учител в Одрин Тодор Минков, родом от Лозенград. Той бе убит от "неизвестни лица" и трупът му бе захвърлен в един кладенец. Яни Иванов не се побоя, получи заповед за назначението си и замина за Лозенград, за да изпълни своя дълг към Родината си, пренебрегвайки всички опасности за личния си живот. Непреодолима сила го влечеше към скъпия роден край, където бе изживял най-пълноценно своята младост в предана служба на поробена Тракия. Той учителства в Лозенград две години (1922-1924) и се завърна в Свиленград, защото освен дълга към Родината той имаше и бащински дълг. Заради общонародното дело беше изоставил семейството си, което се нуждаеше от неговите родителски грижи. Тук бе назначен за възпитател в сиропиталището, на която служба остана до самата си смърт.
Би могло да се помисли, че човекът, който отдаде сили и младост в предана и вярна служба на своя народ, който бе понесъл най-тежки страдания в името на свободата, заслужено би трябвало да се ползва от всенародното признание и уважение. Обаче с нашия неуморим обществен и революционен деец това не се случи. И той имаше свои врагове, които се опитаха да отправят хули и клевети срещу него, да засенчат патриотичното му дело - дело, което никога не биха могли да достигнат, защото за това беше нужно да притежават преди всичко голямо родолюбие, смелост и самопожерт-
130
вователност, каквито у тях липсваха. Впрочем такава е била съдбата на повечето наши дейци в обществено-политическите борби на миналото.
Страшно огорчен от човешкото коварство, той не можа да понесе нанесената му обида и сложи край на живота си на 14.III.1929 година.
Неговата преждевременна смърт бе тежка загуба за тракийската емиграция, за общото тракийско дело. Героичният му живот, който отдаде всецяло в служба на род и родина с рядко себеотрицание и самопожертвователност, е прекрасен пример за подражание на младите тракийски поколения. По природа весел и жизнерадостен, отзивчив към болките на всички онеправдани свои братя, разговорлив и общителен към малки и големи, той бе спечелил сърцата на хората от народа. Яни Иванов бе честен и примерен в своята служба като държавен служител. Обстоятелството, че умря беден и остави на семейството си само една къщичка, построена със средствата на държавния заем за бежанците, говори най-убедително за това.
Към характеристиката на Яни Иванов привеждаме личните спомени на стария тракийски деец Никола Константинов, негов роднина по майчина линия и родом от голямото българко село Каваклия, Лозенградско. Той в миналото е бил директор на държавните данъци, редактор на в. "Тракия", член на Тракийския научен институт, автор на много статии по тракийския въпрос и на няколко книги. Починал през 1961 година в София.
"...Лятно време по жътва и харман, по служба пътувам надолу по Тракията наша. Народът е плъзнал по нивите, вагоните са почти празни. Бях сам в третокласния вагон, не за икономия от цената на билета, а защото винаги предпочитам да бъда при народа, да слушам кой какво казва, кой къде го боли и теготи. Ето, че идва в тоя вагон добре облечен и сравнително млад човек "ала бай Ганю". Почваме разговор откъде е, по каква работа и прочее, та научих каква била болката на тоя инак щастлив българин. Бил търговец на добитък (джелепин предприемач). Доставял впрегателни волове за бежанците. Събирал ги от Балкана. По-преди две доставки минали добре, но един бежански представител се заял, че с него никой не може се разбра и оправи работата си. Ни от добро, ни от зло искал да знае. За името му го попитах аз. Казвал се Яни Иванов от Свиленград. Там хората от славната Мустафа паша (старото име на Свиленград) били добри, умни и разбрани, а тоя проклет бежанец от нищо не иска да разбере. Пари му давам, той не приема. Казвал, че
131
на прокурора ще го прати, опък човек бил, вер селям. ... Пък и разправял, че балканската стока от млади волове не могла да живее в равното поле. На тоя голям пек почвали кръв да пикаят и умират, ... бракували му на търговеца голяма партида, та се чудел какво да прави. На касапите нямало сметка да се дават... Научил търговецът, че на "голтака" децата му в Свиленград хляб нямали да ядат и той баща им седнал "келешлък да продава"... Такава искрена изповед и препоръка рядко се случват." Така завършва разказа си старият тракийски деятел.
От родолюбивата дейност на своя баща се въодушевява и многобройната му челяд от четирима сина и две дъщери, които неотстъпно следват светлия му пример във вярна и предана служба на Отечеството.