Яни Граматиков
Калоян Стойков Шангов
свещеник Юрдан Василев
свещеник Атанас Георгиев Каймеджиев
Димитър Атанасов Гаргов
Църковно училищното ни дело в Източна Тракия е започнало своето
развитие малко по-късно от Средногорието, Мизия, Северна Тракия и други
български покрайнини. Неговото начало в Одринско датира преди 100-110 години,
т.е. към средата на XIX век. Причините са известни. Непосредствената близост
на Цариград и вилаетския град Одрин помагала гръцката пропаганда за асимилация
на българския народ да бъде по-активна и безогледна. С тайното и явно съдействие
на турската власт многобройни агенти на Гръцката патриаршия не са подбирали
средствата - от клеветнически доноси против българските учители и свещеници,
които били преследвани и местени от едно село в друго, изпращани на заточение,
до случаите да бъдат убивани от засада.
Срещу коварните замисли на фанариотите българското население водеше самоотвержена борба и успя да запази своето национално съзнание и единство. Гръцката пропаганда можа само да забави с 10-15 години процеса на националното ни Възраждане, но не и да го спре.
Първото българско училище в Одрин било открито през 1846 година, а пет години по-късно там било открито и второто българско училище (1851 г.). Патриотичният почин на одринските българи бил последван и от останалите градове с компактно българско население, а също и от големите и бедни български села в Източна Тракия.
132
Така откриването на български училища в Одринско продължава неспирно. В Лозенград и с. Дерекьой, Малкотърновско в 1859 година; в Ениджия, Лозенградско и Селиолу, Одринско - 1860 година; в гр. Малко Търново - 1862 година; в гр. Бунархисар - 1865 година; в гр. Узункюпрю и селата Каваклия, Лозенградско и Булгаркьой, Кешанско - 1866 година, в с. Карахадър, Лозенградско - 1870 година.
Ениджия има своя скромен принос и в разрешаването на твърде важния по онова време въпрос за учителските и свещенически кадри.
Достатъчно е да споменем, че още преди Освобождението на България от турско робство именно ениджийци са били първите български учители в Дерекьой (1859 г.), Пирог (1863 г.) и Карадере (1876 г.). Пак преди Освобождението други ениджийски младежи са учителствали в Одрин, Бунархисар, Булгаркьой, Серген.
По-долу предаваме сведения за учители, свещеници и други държавни служители, родени в Ениджия и упражнявали своята професия в други градове и села за времето от 1859 до 1912 година.
1. Атанас, първият български учител в с. Дерекьой, Малкотърновско (1859-1865) и село Карадере, Лозенградско (1865-1866);1332. Иван Михов - учител в с. Дерекьой (1868-1869);
3. Христо Любенов Карамуков - учител в Карадере (1876);
4. Костадин Димов Кърклисийски - учител в с. Пирог, Лозенградско (1863-1865) и в Лозенград;
5. Филчо Стоянов - учител в с. Булгаркьой, Кешанско (към 1871), енорийски свещеник в с. Аокузюк и Текешилар, Бабаескийско, с. Острец, Ловчанско и гр. Панагюрище;
6. Стоян К. Длъгоманов - учител в гр. Одрин (1870-1871), съдия в М. Търново (1878), секретар на административния съвет в Бунархисар (1878) и Лозенград (1878), съдия в Айтос (1879), Копривщица (1880), Карнобат, Ямбол, Нова Загора (1881-1886), Пловдив и Несебър (Месемврия) (1889-1890), София (1893-1895) и нотариус в София (1896-1908);
7. Станой Гаргов - свещеник с. Серген, Бунархисарско;
8. Димитър Вълчев - български учител в Бунархисар (1870-1873) и след това първи български свещеник в този град (1874-1912);
9. Яни Граматиков - учител в с. Чонгара, Бунархисарско;
10. Стоян С. Шангов - учител в Хасковско, журналист в Пловдив и София;11. Калоян Ст. Шангов - учител с. Чонгара и Лозенград;
12. Алекси Стойков Алексиев - учител в Габрово;
13. Майор Иван поп Филипов - офицер на второсрочна служба в българската армия
14. Стоян поп Андреев - учител в с. Докузюк, Бабаескийско и свещеник в гр. Грудово, Бургаски окръг;
15. Христо Трандафилов - учител в с. Коюндере, Лозенградско, свещеник в с. Раклица и Коюндере, същата околия, Сив кладенец, Кърджалийско, Чонгара, Бунархисарско, с. Султанци, Варненско, Дюлово и Българово, Бургаско;
16. Димитър Трандафилов - учител в Каваклия, Лозенградско (1902-1903), в селата Деннииа (1903-1904) и Стефан-Караджово, Ямболски окръг (1904-1906), адвокат в София;
17. Яни Иванов - учител в с. Левка, Свиленградско (1900-1903), с. Серген - Бунархисарско (1908-1909), Булгаркьой, Кешанско (1909-1910) и Лозенград (1922-1924);
18. Стоян Милев - учител в с. Коюндере, Лозенградско и адвокат в гр. Бургас;
19. Стойко Лазаров Шангов - учител в Лозенград (1909-1910);
20. Димитър Атанас Гаргов - учител в с. Карамусли, Бабаескийско, с. Каракоч, Лозенградско и гр. Грудово, Бургаски окръг, ПТТ чиновник в Бургас;
21. Юрдан Василев - свещеник в с. Докузюк, Бабаескийско, гр. Лозенград и с. Тулово, Казанлъшко;
22. Атанас Г. Каймаджиев - свещеник в с. Арпач, Хавсенско (1908-1913) и с. Добриково, Бургаски окръг.
Неговият род произхожда от с. Граматиково, Бургаски окръг и затова носи прякора си Граматиков. В Ениджия се е заселил неговият прадядо в началото на XIX век. Роден е към 1855 година в Ениджия, в семейство на заможни родители. Завършил е началното училище в родното си село и е учил в Одрин и Цариград, както и в Априловската гимназия в Габрово. Негови съученици в гимназията са били бъдещите лидери на Народната партия д-р Данов и Иван Евстатиев Гешев.
134
Освен матерния си български език Яни Граматиков е владеел сносно турски, френски и гръцки.
Изпълнен с идеализъм и горещо желание за работа за пробуждането и просвещението на своя народ, той се посвещава на учителското поприще и учителства цели десет години в гръкоманското село Чонгара, Бунархисарско. Красноречив и даровит оратор, младият учител държи пламенни патриотични речи при църковни и училищни празници, което правело силно впечатление на селяните. Взема активно участие в борбата против гръкоманите и през негово време "гръцката пандора" в селото изгубила половината от своите привърженици, а децата, посещаваши българското училище, съответно се увеличили.
По време на една училищна ваканция, която прекарал в Ениджия, по настояване на родителите си той е трябвало да се прости с учителството. Задомява се и организира свое земеделско стопанство, което се разшири, когато пораснаха тримата му сина и четирите дъщери. Те поеха изцяло работата в стопанството, а Яни Граматиков, един от най-образованите селяни, се отдаде на обществена работа. Избиран бе редовно за ааза и взимаше най-дейно участие във всички просветни и патриотични инициативи в селото.
При образуването на местен революционен комитет в селото (1898 г.) Яни Граматиков не бил включен в състава на ръководното тяло и има отрицателно отношение към неговата дейност, но по-късно и той бе покръстен и спечелен за каузата на освободителното дело. Това стана през пролетта на 1902 година, когато в селото бе дошъл главният ръководител на въстанието М. Герджиков. Той сам отиде в къщата на Яни Чорбаджи да го покани да присъства на събранието, насрочено да се състои през нощта в черквата. Присъствали стотина души селяни. М. Герджиков държал пламенно слово за целите и задачите на организацията, за предстоящата борба за освобождение на Тракия от турско робство и нашият селски чорбаджия и първенец едва сега почувствал и разбрал каква голяма сила представлява революционната организация. Излязъл напред и пръв произнесъл клетвените думи за верност, приближил се и целунал благоговейно Евангелието, кръста и револвера. "Неверният Тома" станал истински верующ.
Яни Стоянов Граматиков прекара последните години от живота си като бежанец в гр. Поморие.
135
Калоян Шангов е по-малък брат на известния софийски журналист в миналото С. С. Шангов, основател и главен редактор на в. "Вечерна поща" (1899-1909).
Роден е през 1869 г. в Ениджия, учил се е в родното си село, в Лозенград и Одрин. Отдава се на учителска професия, учителства една година в Чонгара, Бунархисарско, а след това се премества за учител в Лозенград.
За него Д. Груев от Лозенград, бивш заточеник в "Паяскале", пише следното в своите спомени: "... Аз бях ученик в отделенията, когато вуйчо Ви Калоян беше учител в Лозенград. Това ще да е било към 1887-1888 година. Имах чичо, брат на баща ми, който живееше в махала "Свети Атанас" или както се наричаше още Долната махала, чичо ми се наричаше Вълко Димитров. Той беше природно интелигентен, заможен, честен и уважаван от всички в града. През казаните години вуйчо Ви се любуваше с учителката Цветана и скоро след това се ожени за нея. Като годеници и съпрузи те бяха редовни и скъпи гости на семейството на чичо ми. Ден през ден отиваха вечерно време у чичо ми и те със своята физхармоника ни веселяха до насита, като веселяха и семейството на чичо ми. Моите впечатления бяха, че те двамата, мъж и жена, се обичат много и живееха добре помежду си. Но дали това е била така и след горните години, това не зная. Спомням си добре, че вуйчо Ви Калоян беше човек със среден ръст, слабичък, наведен, русичък, много подвижен, мил и вежлив. Като че ли беше добър черковен певец."
Дали и доколко са достоверни личните спомени на 90-годишния лозенградчанин, не мога да кажа. Но имам основание да приема с известно съмнение тяхната достоверност, поне що се отнася до семейния живот на Калоян Шангов. Съображенията ми са следните: Самият Д. Груев заявява, че не е сигурен дали през всичкото време на своя семеен живот Калоян и Цвета са живеели все така щастливо. По онова време Д. Груев е бил ученик в отделенията и едва ли бихме могли да разчитаме на някаква вярна негова преценка, особено по отношение на семейния живот на неговия учител. Лични спомени за Калоян Шангов е запазила и моята майка, негова по-голяма сестра, родена към 1858 година. И нейните спомени не потвърждават казаното от Д. Груев за семейния живот на младоженците учители. Нешо повече, те са в пълно противоречие с тях. Привеждам тук спомените на майка ми, в истинността на които не мога да се съмнявам.
136
Преди да се ожени за Цветана, Калоян бил сгоден за селска девойка на име Райка. Хубава и работна мома била Райка, но простичка и много срамежлива. Учители и учителки от Лозенград, колеги на Калоян, изявили желание да му отидат някой празничен ден на гости в село и да видят годеницата му. Гостуването направили на Спасовден (Възнесение), храмовия празник на черквата. На този ден ставал и селският панаир, посещаван масово от лозенградчани и от много хора от околните села. В Ениджия отседнали в дома на Калояновите родители. Отишли след това вкупом и в дома на годеницата. Срамежлива по природа, когато видяла толкова много гости и то все учителки и учители, устремили любопитни погледи в нея, Райка се смутила още повече и не могла да ги посрещне "по граждански", което било вече на мода у много семейства в селото. На гостите предложили ядене, какъвто бил обичаят по време на панаира, но те отказали под предлог, че бързат. Предстояло им да ходят и на други места, а привечер същия ден трябвало да се връщат в града. Сбогували се и си излезли. Още на улицата започнали клюките. Колегите и колежките на Калоян започнали да му подмятат, че годеницата му била наистина хубаво момиче, но проста селянка. Не била достойна за един учител в Лозенград. Увещавали го да я напусне, докато е още време и да ожени за учителка. Не бивало с това селско момиче да свърже живота си и цял живот да се срамува пред хората.
Раздялата трябвало да стане още сега, за да бъде по-безболезнена. След женитбата щяло да бъде вече късно. Била намерена и бъдещата годеница - учителката Цветана, колежка на Калоян, която от известно време не била безразлична към него.
Калоян се разколебал. Докато в началото предложението да напусне годеницата си му се виждало безчестна постъпка, то след като поразмислил, дошъл до убеждението, че всъщност такава постъпка не би била толкова непочтена и съветите на колегите си той вече чувствал за разумни и основателни. Една раздяла с Райка - разсъждавал той - сега, докато са още годеници, докато тя е девствена, няма да й причини голямо зло. Ще й излезе късмета, ще се омъжи за друг. Съобщил своето решение на майка си и я помолил да изпрати някоя от нашите роднини у Райкини да й каже това. Майката, бащата и трите му сестри не одобрявали постъпката му, опитали се да го разубедят, но като разбрали, че това е невъзможно, примирили се с положението.
137
За Райка и за родителите й това обаче бил тежък удар. Обляна в сълзи, разголената годеница горко и неутешимо оплаквала участта си. Но времето е, което лекува всичко. Постепенно излекувало сърдечната болка на момичето. Омъжила се за добър момък от селото, но била "краподена" и починала много млада. Оженил се и Калоян. Взел жена от своята професия - учителката Цветана.
По природа Цветана била злонравна и свадлива жена и без повод често се карала с мъжа си, създавала му неприятни семейни сцени. Упреквала го, че не разбира нищо от готварство, че носел продукти, които тя никога не харесвала и не един път пред очите му ги изхвърляла през прозореца навън.
Тих и скромен, безкрайно добър и вежлив, Калоян бил поразен от безразсъдното поведение на младата си жена, но се оказал безсилен да й повлияе с добротата и благородството си. Заболял от опасната болест белодробна туберкулоза и бил принуден да напусне учителството. Прибрал се в село, където майка му и отчасти сестрите му се грижели за него, тъй като те били омъжени, имали деца и по-рядко го посещавали. Страхували се да не пренесат опасната зараза в семействата си. Само кака му Анастасия не се предпазвала и почти всеки ден го посещавала - да го види, да му занесе нещо, да го утеши. Но един ден и тя, възпрепятствана от домакинска работа, не отишла да го види. Когато на другия ден го посетила, той я упрекнал, че бяга от него и се страхува от зараза. Майка ми се извинила, че не е могла да го посети, понеже била заета с неотложна работа в къщи. Уверявала го, че към него изпитва най-чиста сестринска обич, че нищо не е в състояние да я раздели от него. Безнадеждно болен и чувстващ близкия си край, Калоян отговорил, че знае всичко и никого не осъждал, че те имат деца и са длъжни да ги пазят от тази коварна болест. Още не изрекъл думите си, той се закашлял и повърнал кръв. Без да се колебае, майка ми се навежда и близва с езика си от храчката, за да убеди брат си, че не се страхува от болестта. (Майка ми почина през 1939 година на 83-годишна възраст, т. е. цели 45 години след смъртта на туберкулозния си брат.)
Калоян Ст. Шангов почина през 1894 година в родното си село и бил погребан в двора на малката църквичка, където били погребани инициаторите и дарителите за построяването й. На погребението Цветана не била поканена и не присъствала. След като научила за смъртта на мъжа си, тя пристигнала в село с файтон да се поклони на гроба му и го окичила с цветя. Коленичила до пресния гроб, тя дълго ридала, блъскайки главата си в каменния кръст. В дома на опечалените му близки не се явила, качила се на файтона и отпътувала обратно за Лозенград.
138
Погрешно би било да се мисли, че тези действия на учителката са продиктувани от лицемерие, за да докаже пред селяните, че е обичала своя съпруг, след като приживе му бе устройвала скандали, огорчавала го бе, отровила бе живота му. Напротив, тази трогателна сцена пред гроба на починалия й другар може да се тълкува като искрена изповед и изкупление заради голямата й виновност и неразумното й поведение по време на съпружеския им живот с един човек, който толкова много я обичаше. Това са били, може би, риданията на една пробудена съвест, последна жалба на една разкаяна душа.
От майка си зная, че като учител в Лозенград Калоян бил уважаван както от българи, така и от турци. В потвърждение на това майка ми е разказвала между многото други спомени и следния случай от едно нейно посещение в Лозенград на гости у своя брат.
Един петъчен ден отишла на пазара в Лозенград да види брат си, да му занесе нещо за ядене, да почисти квартирата му. Калоян не бил още женен. Когато решила да си отива, Калоян тръгнал с нея да я изпрати чак до Долната махала. Преминавайки през турската махала, те видели насядали на калдаръма край улицата двадесетина души турци, които пушели и разговаряли. Щом ги забелязали, мигом всички станали прави и почтително се поклонили. Разбрала, че турците поздравяват нейния брат. Калоян й обяснил после, че уважението и почитта на турското население той дължи преди всичко на умението му да говори добре турски език. Приятно му било да се спира и разговаря с турци, които мълчаливо го слушали с благоговение. Канели го настоятелно да се отбие с тях в кафенето на чаша кафе и разговор и той не можел да им откаже. Обичал да им прочита по нещо и от вестниците. В Лозенград малцина били турците, които владеели езика и говорели така добре матерния си език, както Калоян го владеел.
Калоян Стойков Шангов оставил прекрасни спомени за своя кратък живот у своите близки роднини. За него си спомнят с искрена почит и уважение и негови съученици в Лозенградското класно училище, колегите му учители в Лозенград и съселяните му - и стари, и млади.
139
Поп Юрдан е роден през 1882 година в с. Ениджия и произхожда от будно и родолюбиво семейство. Още от малък той проявява непреодолимо влечение към училището, но едва е успял да завърши началното училите в родното си село при учителя Георги Аокторов. Баща му бил беден селянин и нямал средства да го прати да се учи в Лозенград, а го оставил в село да му помага в земеделската работа.
Лишен от възможността да продължи образованието си, той се привързва към църквата и става добър черковен певец, а по-късно заминава за Скопие, където завършва с отличие педагогическия курс при Свещеническото училище (1908-1909). Така стремежът му към образование отчасти се осъществява.
На 11 юли 1909 година е ръкоположен за енорийски свещеник в с. Докузюк, Бабаескийско, а след две години е преместен на същата служба в Лозенград при храма "Св. Никола". Там остава на служба до нашествието на турците през 1913 година.
Поп Юрдан не пожела да остане отново под турско робство и не дочакал окупацията на Лозенград от турците, на 7 юли 1913 година, заедно със семейството си напуща града и забягва в България. Установява се на постоянно местожителство в с. Тулово, Казанлъшко. Назначен е в това село за енорийски свещеник, която служба заема до пенсионирането си. Почина на 21 декември 1962 година на 81-годишна възраст.
По време на Комитетската афера в Ениджия, на 20 май 1903 година, двадесетгодишният Юрдан Василев успява да се отскубне от кордона на турския аскер и башибозук, които бяха обсадили селото, укрива се из деретата на селската мерия и една нощ забягва в България. В навечерието на Преображенското въстание идва нелегално в селото и взема активно участие във въстанието като четник в четата на войводата Яни Попов.
Поп Юрдан изучи и двамата си синове, които се посветиха на учителското поприще, младежката мечта на покойния им баща.
140
Свещеник Юрдан Василев, участвал в Преображенското въстание в четата
на войводата Яни Попов - 1903 г.
Презвитера Елена поп Юрданова
141
Свещеник Атанас Георгиев Каймеджиев
Поп Атанас Каймеджиев е роден през 1876 година в Ениджия, където завършва първоначалното си образование. Произхожда от бедно земеделско семейство и до 32-годишната си възраст се занимава със земеделие при баща си. Набожен по природа, Атанас е редовен посетител на черквата. Проявява интерес към черковното пеене, което постепенно усвоява и става добър черковен певец. На 20 май 1903 година е заловен от турците и подложен на изтезание във връзка с Комитетската афера. Заради участие в комитетските работи е осъден на строг тъмничен затвор. През 1904 година с частичната амнистия на турското правителство той е амнистиран, прибира се при семейството си, но от нанесения му побой вече е негоден за физическа работа.
Със съдействието на старите свещеници в селото Атанас заминава за Цариград, приема духовен сан и е ръкоположен за енорийски свещеник в с. Арпач, Хавсенска околия и тук остава на служба до 1913 година.
Като бежанец в България е настанен със семейството си в с. Добриново, Карнобатско. Назначен е за енорийски свещеник в селото и през 1936 година е пенсиониран.
Поп Атанас Каймеджиев почина през 1956 година на 80-годишна възраст.
Димитър Гаргов произхожда от семейство на бедни родители. Баща му беше овчар при турски бейове и при български чорбаджии.
Роден е в Ениджия към 1887 година. Завършва първоначалното училище в родното си село, прогимназия - в Лозенград, след което постъпва ученик в гимназията "Д-р Петър Берон", гр. Одрин, но не можа да я завърши. Баща му не бе в състояние да изплаща определената му такса за пансиона.
Със своето шестокласно образование по онова време Димитър се чувстваше вече способен да се посвети на учителското поприще, което още от малък го привличаше. Назначен е за учител в с. Карамусли, Бабаескийско (1907-1908), а на другата година го преместват в с. Каракоч, Лозенградско. Тук се задомява и остава на служба до 1912 година. При нашествието на турците (1913 г.) се прибира семейно в България и се установява временно в с. Карабунар, сега гр. Грудово. И тук учителства четири години (1913-1917), но
142
животът в това крайгранично село тогава не го задоволява. Привличаше го Бургас, големият черноморски град, където влачеха мизерно съществувание десетки хиляди бежанци от Тракия. Тук бяха и неговите близки роднини - родители, братя и сестри. И през 1918 година се прощава с учителската професия и се заселва в Бургас заедно с многочленното си семейство от жена и седем деца.
Със съдействието на своите хора успява да заеме някаква малка служба в местната ПТТ станция. Тук трябва да отбележим, че истинските причини, които са принудили младия учител да се прости с професията си и да се засели в Бургас, са били от по-друго естество. Д. Гаргов още като ученик бе закърмен с идеите на социализма. В социалистическото учение той бе посветен от съселянина си Иван Стойков Алексиев, който по онова време следваше в Априловската гимназия в гр. Габрово и всяка година през ваканцията, връщайки се в село, донасяше скрити в куфара си десетки книги със социалистическо съдържание, които раздаваше на селските младежи.
В Бургас Д. Гаргов бил вече убеден социалист и първата му работа била да се свърже с организираните работници и да се отдаде в служба на социализма. Приет е за член на партията, която го натоварва с изпълнението на важни партийни задачи, поверява му отговорни постове - групов отговорник на 40 партийни членове (1920-1923), секретар на партийна група и др.
Партията е разтурена от властта и нейните членове са преследвани, арестувани и изтезавани, но Д. Гаргов продължава тайно своята конспиративна дейност. По време на Септемврийското въстание на Гаргов е поверено да съхранява оръжие, което по указание на партията той разпределя на партийни членове. Неговата подмолна дейност е разкрита от властта и от този момент за него настъпват изпитанията. Три пъти е уволняван от служба, но благодарение на застъпничеството на влиятелни хора отново го връщат на работа. Често правят обиски в квартирата му, тормозят семейството му. Арестуват го и подлагат на разпит и изтезания, но той понася мъжествено изтезанията и не издава своите другари.
За конспиративна дейност е осъждан на три години затвор. Излежава наказанието си, но излиза от затвора с разбито здраве.
Димитър Гаргов не доживя да види осъществени идеалите, за които се беше борил и страдал. Той почина през 1930 година на 42-годишна възраст и остави семейството си в крайна нищета. В нищета израснаха и децата му, но те бяха щастливи да видят осъществена мечтата на своя баща.