Тежкото положение на българското население в Източна Тракия през
XIX век преди Освобождението на България
Добре известният на тракийци наш историк Г. Попаянов, позовавайки се на стари писмени източници, ни осведомява за върлуването на много разбойнически банди, които нападали и ограбвали българското население в Странджанско. [1] Между тях посочва и кърджалиите, които нападали даже градовете Виза, Бунархисар, Бабаески и Лозенград, но като по-защитени, не могли да ги опожарят. [2]
За върлуването на кърджалии, даалии, дишлии и други в Ениджия няма запазени никакви спомени. Но това съвсем не значи, че селото е било оставено на спокойствие. Напротив, от данните, които ще преведем по-долу, се вижда, че и неговата съдба е била една и съща със съдбата на българските села от този край.
Освен от корумпираната държавна администрация -жандари, таксирдари и други представители на турската власт, селото е било обект на систематични нападения, обири и убийства от страна на татари, черкези и турски кърсердари.
Дошли от север преди незапомнени години, тридесетина татарски семейства се били заселили южно от селото, непосредствено до българите, и в продължение на много години тормозели и ограбвали българското население. Това виждаме отчасти отразено в народната песен "Църни татари върлуват":
"... Никола майка си послуша,
че стана впрегна биволье
и си за дърва отиде.
На пъте са го срещнали,
двамина църни татари,
те му биволье зимали
и му главата отзели..."
1. Попгеоргиев, Йордан. Кърджалиите и Осман Пазвантоолу, с. 9-10.
2. Попаянов, Георги. Малко Търново и неговата покрайнина, с. 316.
144
При първото идване на русите (1828-1829) татарите напуснали селото и се изселили в Мала Азия. Останал само споменът за техните мръсни дела и буренясалите им мохамедански гробища, запазени чак до Балканската война.
Скоро след бягството на татарите селото започнали да нападат и плячкосват черкези. Качени на своите коне, те препускали и кръстосвали тракийското поле, нападали работещите по нивите си мирни селяни, измъчвали ги за пари и ги убивали, като задигали добитъка им. За техните разбойнически набези и зулумства ни разказват стари хора, съвременници на онова робство време.
Черкези убили дядо Димитър Ходжов, когато заедно с бабата си се връщал в селото от жътва. Черкезите го нападнали неочаквано и той се опитал да стреля срещу тях. Оръжието му направило засечка, разбойниците го смъкнали от коня и го убили пред очите на жена му. След това взели и коня му и бързо се отдалечили по пътя за Одрин.
Друг път черкези нанесли жесток побой на дядо Стойко Шангов, баща на известния софийски журналист в миналото С. С. Шангов. Старецът пазел пчелите си в местността "Коваклъка", в Ениджийското землище. Черкезите пристигнали на коне, изкачили се на близката могила, слезли от конете и устроили хоро, тананикайки някаква българска песен: "Нема, аго, пара, нема, аго, пара!..." Около колибата на пчеларя те забелязали две момичета, дъщерята на дядо Стойко - Анастасия и нейната другарка Митра. Забулени с бели марами (забрадки), те били дошли от село да донесат хляб на стареца. С голяма бързина черкезите възседнали конете и като хала се спуснали към колибата. По указание на стареца момичетата смъкнали от главите си белите забрадки и се укрили в гъстите къпини, недалеч от колибата. Веднага след това долетели и черкезите, погледнали в колибата с надежда, че тук ще намерят укрити момичетата, но като не ги намерили там, започнали да изтезават стареца да им каже къде са се укрили. Дядо Стойко понесъл жестоките изтезания, заблуждавайки нападателите, че девойките са избягали и укрили някъде из гората наоколо. Черкезите оставили пребития старец, качили се на конете и с диви крясъци и псувни се понесли стремително из гористата местност. За няколко минути всичко утихнало наоколо. Чували се само стенанията на пребития дядо Стойко. Момичетата продължавали да стоят скрити в капините, окървавени от бодлите и треперещи от страх.
145
С големи усилия и непоносими болки старецът успял да се изправи на краката си, предпазливо се огледал и ослушал и като се убедил, че разбойниците са напуснали местността, посъветвал момичетата да се върнат обратно в село по тайната горска пътека, където черкезите не смеели да ходят.
При второто идване на русите в Тракия (1878 г.) всички черкези се изселили в Мала Азия.
По време на Кримската война (1854-1856) турските военни власти мобилизирали десетки ениджийци с по-здрави коли и впрегатен добитък да превозват военни припаси чак до черноморското пристанище Варна, откъдето след това военните материали се пренасяли до пристанищата в Южна Русия. По това време пътищата били много лоши и трудно проходими, особено през зимата. А когато превозите се извършвали зимно време при снежни виелици и студ, керванджиите едвам успявали да се домъкнат до пристанището. Връщането било много по-трудно, макар и с празни коли, защото добитъкът бил изгладнял и изтощен. Имало много случаи селяните да изоставят колите и добитъка си и се връщали пешком в селото си.
"През втората половина на XIX век в Лозенградско се подвизавал прочутият главорез Али Пехливан, родом от с. Карахадър, дезертьор от турската армия, а след това обикновен разбойник. Той обирал само богати българи, други е отвличал в горите, не получи ли откуп навреме, съсичал ги по най-зверски начин - обстоятелства, които са предавали един национален колорит на неговата разбойническа дейност и името му се произнасяло с възторг между полудивото турско население. Не остана български учител, свещеник, български първенец, който да не е прекаран през топуза, или да не е осакатен от жестокия карахъдърски варварин.
Молби, оплаквания против него от цели села не помагали. Той си оставаше ненаказан и буйстваше с все по-голяма свирепост." [1]
Пак по същото време, шестдесетте години на миналия век, Ениджия е била арена на братоубийствена борба, борбата против гръкоманите, която по онова време била в своя разгар, а това раздвоявало и отслабвало народните сили.
Ето в такъв именно съдбовен момент от историята на Ениджия се е появил
на сцената и водил юнашка борба против турските поробители легендарният
Филчо войвода.
1. Попов, Иван Николов. Лични
спомени от живота и дейността на Яни Д. Рододарович от Лозенград, с. 61.