3.
- Бежанският въпрос. Министерски постановления
- Категории турски бежанци. Отношение на бълг. правителство към турците, коренни жители, и към мухаджирите
- Проблеми от стопански характер
- Жп линията Дедеагач—Солун и договорът за откупуването й от компанията Jonction Salonique — Constantinople (март 1913)
- Писмо-програма на български икономисти до Ив. Гешов относно развитието на бъдеща България (ноември 1912)
- Църковна и просветна организация
- Oтношението на новата власт към многобройното българомохамеданско население
- Лондонски мирен договор (17 май 1913). Междусъюзническа война. Турските войски навлизат в Тракия след нахлуването на румънската армия в България
* * *
Един от най-сложните проблеми, с който се сблъскаха българските войски в Тракия, беше бежанският въпрос. Броят на бежанците в Тракийското военно губернаторство се изчисляваше на около 75 000 души. От тях не по-малко от 25 000 души бяха турците, които, както вече отбелязахме, при започването на боевете около Одринската крепост, напуснаха своите поселища и избягаха в града. При опразването на селата жителите им ги бяха напуснали в паническо бягство, изоставяйки на произвола на съдбата храни, покъщнина,
32
добитък и земеделския си инвентар. В Одрин това многобройно население, затворено от обсадата на града, беше лишено от най-необходимите средства за препитание и „подхвърляно на дълга и ужасна мизерия”. [64] В същото окаяно положение се намираха и приблизително 20 000 християни (българи и гърци), селата на които бяха унищожени при военните действия от отстъпващите турски войски и башибозук.
По искане на командуващите армиите и по разпореждане от щаба на армията, се пристъпи към евакуация на жителите на българските села, намиращи се в близост до фронтовата линия. За успешното извършване и ръководенето на това изселване бяха командировани лозенградският и малкотърновският околийски началници. Настаняването се извършваше по опразнените турски къщи из Лозенградска, Бабаескийска и Люлебургаска околии. [65] Друга категория бежанци, предимно българи от Източна Тракия, идваха от местата, които се отстъпваха на Турция. Към средата на май 1913 г. техният брой достигна 30 000 души. [66]
Разпръснатото или завръщащото се по местата си българско и турско население се намираше в „мъчно и безизходно положение”. С изгорени къщи и разпилян добитък, без парче хляб, хората рискуваха да „измрат от гладна смърт или да се обърнат в гнезда на разни заразни болести”. [67] Много точна представа за съдбата на населението в Тракия дава една телеграма на околийския началник в Ортакьой (Ивайловград), поради което ще си позволим да цитираме част от нея:
„В Ортакьой има 150 жени, деца и старци от разните християнски села около Одрин, които нямат никакви средства за издръжка. Има турски села от околията ни съвършено разорени, значително число, повечето старци, жени и деца, са се завърнали и нямат абсолютно никакви средства за прехрана, и ако не им се окаже поддръжка сега, рискуват всички да измрат. Такива са повече от 1000 души и постоянно плачат за хляб. . .” [68]
Пожарът на войната се беше стоварил върху обикновените трудови хора и те, независимо от етническата и религиозната им принадлежност,
33
трябваше да понесат върху своите плещи неговите неимоверни тежести.
Грижите на военния губернатор и административните власти за облекчаване положението на бежанците водят началото си от първите дни на съществуванието на губернаторството. Вземаните мерки не изключваха и мюсюлманите, въпреки че войната не беше приключила. Още в една от първите си заповеди ген. Вазов се разпореди, предвид студа и липсата на подслон за много бедни християнски и турски семейства в Лозенград, околийският началник и кметът на града да ги настанят „за презимуване в изоставените турски жилища под условие, че те няма да причиняват никакви повреди на къщите, които ще заемат и ще ги държат в чистота и изправност”. [69] На 26 ноември 1912 г. беше образувана комисия, начело с окръжния управител в Лозенград, която да проучи и обсъди въпроса за настаняването на българските селяни, останали без имоти и без покрив, по изоставените турски села (особено мухаджирските). [70]
Тежко положение се беше създало и в редица градове на губернаторството. В Дедеагач например имаше много семейства на турски офицери, чиновници и служители, мобилизирани в армията. Те, както и част от местното турско население, бяха останали без средства и прехрана. Градският съвет, който почти нямаше доходи, трябваше да изразходва за тяхното препитание ежедневно по 400 лева. [71]
През февруари 1913 г. Министерският съвет прие две постановления, които се отнасяха до бежанците и гладуващото бедно население в новоосвободените земи. С цел да се подпомогнат нуждаещите се, правителството разреши да се вземе от закупчиците на добитъка в тези земи нужното количество храна, със задължение да им се заплати в известен срок по цени, определени от специална комисия. Тези храни трябваше да се предадат на общините, в т. нар. „нови земи” със задължение да внесат стойността им в рамките на три години. Разпределението на припасите между гладуващите ставаше от „особена комисия”, в
34
която вземаха участие и финансовите власти. [72]
На 15 февруари Министерският съвет прие второ постановление, като одобри една наредба на Министерството на финансите, изпратена до военния губернатор в Тракия. То се отнасяше до първото постановление, прието на 6 февруари, като го допълваше и уточняваше. Според него, на бежанците българи, гърци и „други християни” се раздаваше храна по същия начин, както и на „гладующите без гаранцията на общините”. Второто постановление изискваше да се съставя — „точен списък по семейства на всички бежанци, с означение имената, презимената, народността, полът, възрастта, занятието, от де са”. При раздаването на храна се вземаше разписка от главата на семейството, издадена от общината в присъствието на учителя и свещеника. [73]
Отбелязаните две министерски постановления имаха за задача и безспорно улесниха административните и военни власти, в новоосвободените земи в тяхната тежка грижа по прехраната на десетките хиляди бежанци. Във връзка с това бяха отпуснати и допълнителни средства, парични и под формата на хранителни продукти, които облекчиха временно положението на изпадналото в беда население.
Положението с прехраната и настаняването на бежанците се усложни след превземането на Одрин. Заварените тук близо 30 000 бежанци, останаха в града още няколко седмици след 13 март. На 22 април началникът на гарнизона генерал-майор Велчев, заменил на 5 април ген. Вазов, издаде специална заповед, по силата на която бежанците турци, намиращи се в Одринската крепост, трябваше да се изпратят по техните села. За целта се създаде специална комисия под председателството на капитан Камбуров. В нейния състав бяха включени д-р Щърбанов, майор Абдула Тефик, одринският мюфтия Ахмед Нури, чиновникът от Тракийското военно губернаторство Шивачев, членът на общинското управление Г. Фотев и жителят на Одрин Фуад бей. [74] Създаването на такава авторитетна комисия, в която влизаха представители на почти всички административни
35
и военни органи, както от българска, така и от турска страна, сама по себе си говори за острите проблеми, породени от присъствието в града на толкова много бежанци без покрив и препитание. Комисията получи нареждане от 24 април всекидневно да препраща бежанците от „5—10 села, като предварително ги събира на определено място”. [75] Преди заминаването им те се подлагаха на преглед от лекарите на комисията и само здравите получаваха позволение да отпътуват за селата си, а болните от заразни болести се изпращаха на лечение в турските болници. Ген. Велчев заповяда на бедните бежанци да се раздават хранителни припаси и други средства за поддържане и обзавеждане на първо време. За тяхната охрана по пътя и в селата им през първите 10 дни бяха назначени за всяко село по двама войника от 58 пехотен полк. Войниците трябваше да предават бежанците на общинското управление, ако имаше вече създадено или да искат от самите бежанци да си формират такова управление. Заповедта на ген. Велчев завършваше с пожелание към бежанците „да се обзаведат домашно и да разработват своята земя”. [76]
До разпращането на бежанците от Одрин по родните им села за тях се грижеха българските власти, като използуваха за прехраната им складовете, оставени от турските войски, храни отпуснати от тиловото управление на армията и Английската мисия на Балканския комитет. [77] Министерският съвет и Главното тилово управление на армията, отпуснаха на Тракийския военен губернатор за целта 400 000 кг брашно и 150 000 кг сухари, които бяха предназначени за раздаване като първа помощ на бежанците. Взетите мерки в помощ на турските бежанци се налагаха от чисто хуманни съображения. В тежко положение се намираха не само мухаджирите в Одрин, но и в Лозенградски и Гюмюрджински окръзи, където на места хората поради липса на храна ядяха „корени и трева”. [78]
Българското правителство и военноадминистративните власти в Тракия, трябваше да вземат отношение и към съдбата на онези турски бежан-
36
ци, които напуснаха домовете си и се изтеглиха със своите войски. Само от споменатите по-рано 79 села от Лозенградски окръг, три-четвърти от които бяха мухаджирски, забягнаха около 8300 семейства. [79] Предполагаше се, че след сключването на мира с Турция ще искат да се завърнат не по-малко от 50 000 души. [80] Както знаем, огромната част от тях, турското правителство беше настанило в Тракия след Руско-турската война от 1877—1878 г. Тези бежанци били настанявани по различни начини, което ни дава възможност да ги разделим на три категории. Една част от тях, и то най-голямата, турските власти заселват пр българските села, чийто жители са били заставени да напуснат домовете си и да забягнат в България. Настанените там мухаджири, присвоили готови къщи и нивите на българите, без да плащат нито грош на техните собственици. Впоследствие, турското правителство се разпорежда да се издадат крепостни актове, че съответните имоти принадлежат на мухаджирите.
Втора категория турски бежанци били заселени и застроили нови села (с налични или държавни средства) по места, съставляващи частна или обществена собственост на жителите от околните села (предимно български), от чиито ниви и ливади са заграбени. Турското правителство оставило без последствие протестите, а и заведените дела от страна на местното население. Точно обратното, няколко години преди Балканската война то се разпорежда да се издадат крепостни актове за собственост и на тези мухаджири. [81]
Последната, трета категория бежанци, са онези, които били заселвани на държавни места или чифлици, предварително откупени от държавата. Но и тук е имало много случаи, когато мухаджирите са увеличавали нивята и пасищата си със заграбване и присвояване на земи от околните християнски села. [82]
Когато трябваше да определи позицията си към забягналото с турските войски население, българското правителство възприе гледището да допусне завръщането само на „турци, коренни жители на сега напуснати села”. То забрани на своята де-
37
легация в Лондон, да разисква евентуални предложени за възвръщане на мухаджирите. Основният аргумент на българското правителство в случая беше, че мухаджирите са продали „на скъпа цена имотите си в царството”, а след това са били настанени на български земи в Турция „без да плащат за тях”. [83]
Приведените основания не могат да бъдат оспорвани, но биха могли да бъдат допълнени. Тракия се превръщаше в гранична българска провинция. Политически и военни съображения, налагаха възвръщането по родните им огнища на прогонените след 1878 г. българи. А последното, беше трудно съвместимо с установяването отново по тези места на турските мухаджири.
По време на своето съществувание Тракийското военно губернаторство, имаше да разрешава редица сложни проблеми от стопански характер. Почти всички те бяха породени от войната. Както вече отбелязахме, голяма част от турското население побягна заедно с отстъпващите войски и изостави своите къщи, ниви, ливади и онази движима собственост, която не бе успяло да вземе със себе си. Из Тракия скитаха стада от безстопанствени животни. Нормалният обществен живот беше прекъснат и сключването на сделки по законен ред фактически стана невъзможно. С цел да се предпази населението в новоосвободените земи от щети и измами, както и да се предварди разграбването на недвижимите имоти, Министерският съвет предложи на Главното командуване и последното възприе, от датата на окупирането да се забрани сключването на сделки „отнасящи се до недвижими имоти, от какъвто род и да са те”. [84] Сключените такива, след 5 октомври 1912 т. се обявиха за невалидни. Решението беше направено достояние до населението посредством специална прокламация. [85] Взетите мерки изиграха определено положителна роля и запазиха на първо време местното инородно население от спекуланти, които идваха от старите предели на България.
38
Особени грижи полагаше в това отношение ген. Вазов, който системно напомняше в своите заповеди задълженията на всички служители в Тракийското военно губернаторство.
След установяването на българска гражданска власт в новоосвободените земи и възстановяването на реда и спокойствието, там започнаха да се възобновяват постепенно търговската размяна между старите предели на България и тези земи. Населението в Тракия и Македония изпитваше остра нужда от храна и добитък. Тези нужди бяха особено тежки за онези райони, където се водиха най-ожесточените сражения и материалното разорение беше най-голямо. С цел да се облекчи положението на жителите в новоосвободените територии, Министерският съвет прие съответни постановления на 9 и 25 ноември 1912 г., узаконени от XV ОНС на 28 февруари 1913 г. До второ разпореждане тук трябваше да се прилага турският митнически режим по пристанищата на Черно и Бяло море. [86] Внасяните от новоосвободените земи стоки към вътрешността на България се освобождаваха от мито, ако бяха придружени със свидетелство за местопроизхождение, издадено от съответните общински власти (чл. 6). Стоките с произход от България, които се внасяха в новите земи през сухопътните митници, не се облагаха „с износно мито и други берии...” (чл. 7). С мито се облагаха само чуждестранните стоки, които минаваха транзитно през България и бяха предназначени „за внасяне в заети от българските войски турски земи”. Това ставаше в износните български митници, разположени по чертата на старата турско-българска граница, съгласно турския митнически режим в сила по тези земи. [87] (чл. 8). За пристанищата на Черно и Бяло море, законът влезе в сила на 9 ноември 1912 г. и на 26 ноември — за стоките от и за България и новите земи.
Икономическият напредък на новоосвободените земи беше в тясна връзка с използуването на наличната железопътна мрежа. Особено значение имаше жп линията Дедеагач—Солун. Чрез нея и разклоненията й България добиваше удобен достъп до пристанищата на Егейско море. Конце-
39
сията за постройката на тази жп линия била дадена със султански ферман от 8 октомври 1892 г. на компанията Jonction Salonique — Constantinople. Правото за експлоатация на линията, чиято дължина възлизаше на 510 км и 589 м. принадлежеше на Regier Generale des chemans de fer et travaux publiques. Концесионният срок възлизаше на 99 години и трябваше да изтече през 1991 г. Турското правителство гарантираше на компанията един брутен приход от 15 500 франка на километър. За редовното изплащане на тази гаранция то беше заложило прихода от десятъка в 4 санджака (Гюмюрджински, Дедеагачки, Серски и Драмски), както и излишъка от десятъка, събиран в Солунски и Битолски санджаци. [88]
Българското правителство прецени, че е по-износно откупуването на жп линията да стане веднага. В случая то се ръководеше не само от икономически, но и от политически съображения. Откупуването внасяше единство в българския железопътен трафик. България се освобождавашеот бремето на т. нар. километрическа гаранция. Премахваше се опасността от поставянето на страната в икономическа и политическа зависимост. Тези съображения доведоха до преговори Между България и Credit Mobilier Francais в Париж, за откупуване акциите на компанията Jonction Salonique — Constantinople, които завършиха с договор, сключен на 9/22 март 1913 г. По силата на този договор българското правителство поемаше целия актив на компанията, състоящ се в подвижен и неподвижен материал и една налична сума от 2 272 157,20 лева.Общата стойност на жп линиите възлизаше към 31 декември 1912 г. на 149 007 500 лева. [89] На договора не беше съдено да влезе в сила, поради разигралите се драматични събития в Тракия след Междусъюзническата война през лятото на 1913 г.
Предстоеше в новоосвободените земи да бъдат проведени срочни икономически и други преобразувания, които да укрепят българското влияние. Интересно би било да видим как компетентните среди в България виждаха тяхното реализиране. Още на 30 ноември 1912 г., т. е. само 20 дни след
40
формирането на военното губернаторство в Тракия, до председателя на Министерския съвет Ив. Ев. Гешов беше изпратено писмо, съпроводено с „Кратко изложение на мнението, изказано в събранието на настоятелството и други членове на Българското икономическо дружество”. Писмото носеше подписа на големия български учен икономист Кирил Попов. В него се обръщаше внимание на правителството, че във връзка с освобождаването на поробените доскоро български земи е настъпил прелом в стопанския живот на страната, който прелом изисквал „бързо вземане на редица мерки, от целесъобразността на които ще зависи твърде много, за да се заложат здрави и рационални основи за развитието и прогреса на бъдеща България.” Създаденото ново положение изисквало провеждането от страна на българското правителство на „ред крупни стопански и финансови задачи”. [90] В тази връзка, настоятелството на Българското икономическо дружество, подпомагано от управителите на Българската народна банка (БНБ) и Българската земеделска банка (БЗБ), от главните секретари на Министерството на търговията, Министерството на вътрешните работи и народното здраве (МВРНЗ) и др., разработи споменатото по-горе „Кратко изложение”. Какви въпроси бяха разисквани и какви отговори се съдържат в този документ, под който сложиха своите подписи най-отговорните български учени — икономисти и стопански дейци? На първо място, те поставиха въпроса за поземлената собственост в новите земи и по-специално аграрния въпрос. Това не беше случайно и имаше своето обяснение в особения характер на земевладението в бившите турски провинции. Огромната част от земята до Балканската война беше съсредоточена в ръцете на едрите турски бейове и чифликчии, на които, бедното население, предимно българско, беше принудено да работи и се подчинява. Политическото освобождение откри възможност пред безимотните и малоимотните селяни, обработвали до този момент господарските и чифлишките земи, да се снабдят със земя. Съставителите на „Кратко изложение”, издигнаха
41
принципа на „пълна частна и свободна собственост” в противовест на „подчинената и ограничена частна собственост”, каквато беше установена по силата на турските поземлени закони. Какво по-конкретно се предлагаше по този въпрос?
1. Да се обявят за пълнособствени земите от категорията рези мирие, т. е. да се прибавят те към земите мюлк, без да се взема каквото и да е било обезщетение от „настоящите им притежатели”.
2. Вакъфските земи в широкия смисъл да се поемат от държавата и се секуларизират, т. е. да се изведат от тяхната ограничено и посветено положение, за да влезат в „свободното гражданско обращение, като земи, подчинени на пълното право на собственост”. [91]
3. Господарските и чифлишките земи от феодален произход, да се изкупят пряко или косвено от държавата, или да се отчуждят срещу възнаграждение и след това да се предоставят в пълна собственост, срещу дългосрочно изплащане на ония безимотни или слабоимотни земеделски стопани, които до Балканската война са ги работили. Другата възможност беше от същите земи да се образува „специален поземлен фонд за колонизационни цели”.
4. Частните общински земи, незаконно присвоени и раздадени на мухаджири, които са се изселили през войната, да се върнат в пълна собственост на бившите им притежатели и правоимеющи. Като имаме предвид, мащабите на турската колонизация на Тракия след Руско-турската война и масовото бягство на турското население от тази област, не е трудно да си дадем сметка за значението на вложения в този проект смисъл.
5. Земите мирие, които биха останали вакантни (махлю), вследствие неминуемото изселване на част от турското население, ако не се заемат след изтичане на определен срок, да се обявят за държавни и да се употребят за настаняване на бежанци, или пък се раздадат в пълна собственост „препоръчително на местното или на преселено българско население”.
6. Земите, оставени за обща потреба на градовете и селата, да се разграничат от държавните земи и се освободят от всички ограничения, които пречат за тяхното рационално използуване.
7. Държавните зе-
42
ми да се разграничат и запазят от частно присвояване, за да образуват „един голям фонд за колонизационни цели или за целите на модерното държавно стопанство”. [92]
Особено внимание в начертаната програма беше отделено на въпроса за уреждане на отношенията между земевладелците и земеделците в господарските и чифлишките земи. Като земи, раздадени за заслуги и владение на феодални начала, те по принцип можеха да се върнат на държавата срещу обезщетение на господарите и чифликчиите. От друга страна, като земи, разработени в повечето случаи с принудителен труд, отколкото с доброволен, те биха получили по-голяма стопанска и социална стойност, ако се предоставеха в свободна частна собственост на безимотното или малоимотното местно население, което ги беше обработвало. Този принцип неговите автори нарекоха „стопанско-национален” и предложиха да се разпростре и върху вакъфските имоти в широкия смисъл, върху земите на избягалото турско население, останали мюлк, както и върху ония по-обширни и държавни земи, където българското население беше по-рядко, а стопански и национални цели изискват неговото сгъстяване. Преотстъпването можеше да стане по текущи цени, а изплащането да се гарантира с първа ипотека на отстъпените имоти, погасявани в един дълъг срок от време. Ипотеките при това трябваше да се сключват пред някои от националните кредитни институти, които пък трябваше да добият необходимите средства чрез издаване на заложни облигации. [93]
За да може да се реализира в живота начертаната програма, нужно беше да се обявят за недействителни всички сделки за отчуждение, ипотеки и пр., извършени от деня на мобилизацията в Турция до второ разпореждане, т. е. до установяването на всички власти и въвеждане на вътрешен ред и сигурност. Трябваше да бъдат признати за своеволни и неподлежащи на съдебна защита всички фактически завладени частни имоти, изоставени от избягалото турско население или на господарските, чифлишките, вакъфските, общин-
43
ските и държавни имоти. На забягналото турско население можеше да се даде срок, за да възстанови правата си върху частните си имоти, като този срок се счита ог деня на сключването на мира. Не можеше да се мине и без едно всеобщо преброяване на населението и владенията, и на първо място без обстойна анкета върху господарските, чифлишките и мухаджирските земи и т. н. [94]
Съставителите на „Кратко изложение” бяха измежду най-компетентните и влиятелни кръгове на българската буржоазия. Може да се приеме, че предложените от тях идеи в областта на аграрните отношения имаха програмно значение и вероятно, щяха да се превърнат в реална политика на българското правителство. Въпреки някои ограничения в тях, които идваха от самия характер на частната собственост като определяща в стопанския живот на тогавашна България, те бяха широко замислени и можеха да доведат до извършването на аграрен преврат в новоосвободените земи, при който основната част от земята непременно щеше да се окаже в ръцете на местните българи и на установените там; бежанци, прогонени от други краища на българската земя.
На второ място в „Кратко изложение” стоеше преселническият въпрос, който беше в тясна връзка с разгледаните по-горе проблеми. Предвиждаше се значително разместване на населението в новоосвободените земи. Безспорно, в тях щяха да се завърнат, може би не всички, но една значителна част от прогонените от турския терор българи от времето на национално-освободителните борби преди Балканската война. Очакваше се тук да бъдат настанени и българи от онези територии в Македония, които биха останали под властта на Сърбия и Гърция. Вероятно, в новоосвободените земи щяха да потърсят поминък и хора от старите предели на България. Процесите на засилване на българския етнически елемент неминуемо, поради характера на разигралите се събития, щяха да принудят една голяма турска маса, волю-неволю, да емигрира в Мала Азия. Тези движения на населението се преценяваха като „необходими и естествени”, но не биваше да се изоставят „сами
44
на себе си”, а с една планомерна политика те трябваше „да се насочват там, където националните интереси на нова България го изискват”. В тази връзка се предлагаше образуването на един държавен поземлен фонд, поставен в разположение на един особен институт, който да се грижи специално за „колонизационното дело”. Този институт трябваше да има статут на висше държавно полуавтономно учреждение, присъединено към някои от българските държавни банки”. [95] Направените предложения по този въпрос бяха навременни и основателни. В противен случай имаше опасност, както това се получи по-късно, десетки хиляди бежанци дълго време да останат на произвола на съдбата си или да се подпомагат, но стихийно, без предварителна организация и подготовка. Въпросните учени и изтъкнати стопански ръководители бяха видели в неговия зародиш едно явление, което поради настъпилите драматични събития още през следващите години се превърна в истинско бедствие за българската държава.
Поземлените, аграрните и колонизационните въпроси, поради тяхното огромно значение, не биваше да се изоставят „по никой начин”, по мнението на авторите на „Кратко изложение”, в ръцете на частни кредитни учреждения, стоящи извън прекия контрол на държавата. Изкупуването на вакъфските имоти, както и отчуждаването на господарските земи, трябваше да стане от държавата със средства от нейното съкровище. Ето защо преотстъпването на тези имоти срещу дългосрочна ипотека на българското земеделско население можеше да се извърши само от местните национални кредитни учреждения. Така кредитният, въпрос в разглежданото „Кратко изложение” беше тясно обвързан с всички останали проблеми, които трябваше да формират единна и цялостна държавна политика.
Не остана незабелязан и важният въпрос за търговията на България, с оглед на нейното ново географско положение. Очевидно търговският й трафик за в бъдеще щеше да преминава, в основната си част, през егейските пристанища. За Бъл-
45
гария не беше без значение в чии ръце се намира търговията по новото й крайбрежие. Чуждите банки фаворизираха съответния етнически елемент (гръцки, еврейски, арменски и т. н.), какъвто тук имаше в не малко количество. Това влизаше в явно противоречие с интересите на страната. Ето защо, съставителите на „Кратко изложение” предлагаха търговският кредит в новоосвободените земи, а и в цяла България, да се вземе преимуществено от български банки. Но тъй като, поради тяхната финансова слабост, това беше трудно осъществимо, то мощната подкрепа на държавата, евентуално държавните кредитни институти, се явява като неизбежна необходимост. В тази връзка беше направено конкретно предложение. Частните банки да образуват „един синдикат”, който да насочи своите усилия в услуга преди всичко на „търговско-индустриалното съсловие в пристанищните градове на Егейско море” и в по-важните градове във вътрешността на новоосвободените земи. Естествено, в тази връзка беше нужно тук да се основат нови търговеко-индустриални камари, които да подпомагат държавната политика в търговията и икономиката. От друга страна, БНБ, а така също и БЗБ, за да изиграят успешно своята отговорна роля, имаха нужда от значително засилване, като се увеличи, основният им капитал, на „първата до 50 милиона лева, а на втората до 100—150 милиона лева” [96]
Извършеният анализ на стопанското положение в новоосвободените земи и направените предложения от ръководителите на Българското икономическо дружество се отличаваха с отговорно и задълбочено отношение към големите стопански проблеми, пред чието разрешение България беше изправена. Динамичното развитие на събитията, допуснатите груби политически грешки, изправиха страната и народа пред катастрофа. На така цялостно разработената програма не беше съдено да бъде реализирана. Елементи от нея бяха приложени само за онези територии, които и след лървата национална катастрофа останаха в пределите на България.
46
* * *
Една от особено важните задачи на българската администрация в Тракия, беше възстановяването и дейността на църковната и просветна организация, които по тези места се намираха в неразривно единство. Повдигнатият въпрос се усложняваше от съперничеството между мюсюлманската и християнската църкви, което датираше от векове. Българското население бе имало нещастието да попадне едновременно под силните удари на корана и на Гръцката патриаршия в Цариград. Печалните последици се чувствуваха и виждаха навсякъде по обширните тракийски планини и полета. По долното течение на Марица и близо до егейския бряг, гръцката асимилация се чувствуваше осезателно. Гръкоманството сред българите в тези краища беше една от спирачките, допринесли за тяхното по-късно национално пробуждане в сравнение с останалите български земи. [97] Още по-трайни бяха следите, оставени от турската асимилаторска политика. По обширните планински вериги на Родопа имаше стотици българомохамедански села и махали. С тези големи и сложни въпроси се сблъска още през 1870 г. възстановената Българска екзархия. Въпреки безбройните затруднения, създавани както от турското правителство, така и от Патриаршията, българската църква успя и по тези места да възстанови и укрепи своето влиянение сред голяма част от населението. [98] Това намери най-ярко проявление в бързо нарастващия брой на българските църкви и училища. В навечерието на Балканската война българите в Тракия, разполагаха вече със 190 църкви и 136 параклиса и манастири, където сееха национално съзнание 238 свещеници. [99] Броят на училищата през учебната 1911/12 г. достигна 178, между които 161 първоначални, 15 класни и 2 гимназии. Към тях могат да бъдат добавени и 132 забавачници за български деца. Общо в Одринския вилает преди Балканската война българското население имаше 310 учебни заведения с 11 660 деца. [100] Особено място сред тях заемаше мъжката гимназия в Одрин „Д-р П. Бе-
47
рон, където се създаваше елитът на тракийската българска интелигенция и се подготвяха бъдещите ръководители на революционното движение в този край. [101]
Военните действия на тракийския боен театър дадоха отражение и върху състоянието на учебното дело. В Гюмюрджинска околия например, от 21 училища учебната 1912/13 година завършиха успешно само 9, в Ксантийска — 2 от съществуващите 5 и т. н. Сравнително sлабо бяха засегнати училищата в Ахъчелебийско, където до края на май 1913 г. оцеляха 15 от започналите учебната година 22 училища. [102]
Временното закриване на сравнително голям брой училища се дължеше главно на две причини. Някои райони бяха пряко засегнати от войната и естествено условията не позволяваха на децата да посещават учебните занятия. Вторият фактор се отнася до учителството и по-конкретно засяга неговото отношение към войната и настъпилите в Тракия промени. Като истински патриоти, мнозина от учителите не можеха да останат безразлични към освободителната мисия на българската армия. Ето защо, те постъпиха като доброволци в редовете на Македоно-одринското опълчение. След освобождението на Тракия, установилата се тук нова администрация имаше нужда от хора, които да познават местните условия. По тези причини една част от учителите, въпреки и не особено голяма, постъпиха на служба като чиновници.
С освобождението на Тракия възникна с цялата си сложност проблемът за отношението на новата власт към многобройното българомохамеданско население. Още в първите месеци беше поставен остро въпросът за неговото приобщаване към останалите българи. На първо време из българомохамеданските села бяха изпратени свещеници и учители. Веднага след това се пристъпи към откриване на нови училища, което съвсем не беше лека задача. Пръснати на големи пространства, по гори и планини, българомохамеданите трудно се поддаваха на културно въздействие. Обстановката по техните села и животът им бяха, „кол-
48
кото печални, толкова и мизерни.” [103] До войната тук имаше само турски училища. Училищни сгради обаче почти нямаше, а доколкото ги имаше в по-големите села, те не бяха нищо друго „освен плевни, негодни за нищо”. Почти навсякъде, където имаше джамия, до нея се прилепваше и една мъничка сграда за учениците. Тук ходжата ги обучаваше най-примитивно на „четмо и писмо по корана”. [104] В по-централните села обезателно съществуваха малки продълговати помещения, прилични на ханчета, които служеха за медресета — духовни училища. В тях се пълнеха. главите на децата с „познания” от корана, разпалваше се мюсюлманският им фанатизъм. И в това отношение, трябва да се признае, беше направено много.
Почти никоя от училищните сгради, останали от турско време, не отговаряше на предназначението си при новите нужди. Само тук-там някои от тях можеха да се приспособят след евентуален ремонт. Селските общини обаче бяха без никакви приходи и нямаха средства, пък и желание за работа. Онова, което се правеше, съвсем не удовлетворяваше нуждите. За училищни пособия и помагала и дума не можеше да става. В турско време учениците седяха по земята, в най-добрите случаи — на рогозки. Турската власт беше положила големи „грижи”, за да държи помохамеданченото българско население в пълно невежество, далеч от всякаква просвета и култура.
Въпреки че полагаха енергични усилия, до лятото на 1913 г. българските власти успяха да открият само 48 училища в по-големите села. [105] От тях 13 в Гюмюрджинска околия, 17 в Ахъчелебийска, 4 в Кушукавашка, 4 в Даръдеренска, 3 в Ксантийска и т. н. Постигнатото не беше много, като се има предвид, че възвърнатите към християнството села възлизаха на повече от 190.
Най-големи затруднения административните органи срещнаха при набиране на учители за българомохамеданските села. Поради липса на кандидати, в Егридеренска околия не беше открито нито едно ново училище. По тези причини тук бяха командировани, след приключването на учебните занятия, преподаватели от Ахъчелебийско. Ка-
49
то видяха мизерното положение в този изостанал край, част от постъпилите на работа напуснаха преждевременно. Беше направен безуспешен опит за привличане на кадри и от старите предели на България. Проблемът получи частично разрешение едва тогава, когато МНП изпрати по тези места няколко десетки бивши екзархийски учители. [106]
Напредъкът на българското училищно дело в българомохамеданските райони можеше да даде положителен резултат само след сериозна и продължителна работа за подобрение на икономическото и социалното положение на тяхното изостанало население. Нужно беше да се създаде преди всичко поминък на българомохамеданите, като се привлекат за строителство на обществени постройки, пътища и т. н. Властите трябваше да ги подпомогнат, като ги облекчат с някои данъци, като им раздадат семе за посев и с отпускането на кредити. Трудно можеше да се мине, поне на първо време, без да се прилага по отношение на новите български поданици една покровителствена система. Всичко това можеше да даде положителни резултати, ако беше създадена функционална административна система, обслужвана от подготвени и с ясно съзнание за своя дълг чиновници.
* * *
След продължителни преговори, водени в Лондон между балканските съюзници и победена Турция, на 17 май 1913 г. беше подписан мирният договор. Високата порта се отказа от почти всички свои европейски владения. Земите на север и запад от линията Мидия—Енос, предстоеше да бъдат поделени от победителите. Предварително подписаните договори между тях не даваха достатъчно ясен отговор на въпроса за разпределението на освободените територии. Само в българо-сръбския договор Македония беше обект на внимание, но и тук се оставяше една спорна зона, съдбата на която трябваше да се реши след войната с посредничеството на руския император. Сър-
50
бия, чийто войски окупираха по-голямата част от Македония, отказа да се съобразява с поетите договорни ангажименти. Тя пренебрегна и факта, че огромната част от населението в завзетите от нея земи беше българско и желаеше своето обединение със свободна България. За да отстоят своите позиции, сърбите привеждаха поредица от аргументи, най-важните от които се отнасяха до това, че България прекомерно се е разширила, което щяло да наруши равновесието на Балканите. Сърбий не получила очаквания излаз на Адриатическо море, поради образуването на Албанската държава, за което искаше да получи компенсация. Сръбското правителство силно преувеличаваше заслугите на своите войски при обсадата и превземането на Одринската крепост и т. н. Напомняше се, че тези войски са били изпратени, въпреки липсата на подобни клаузи във военната конвенция.
Още по-сложни отношения се създадоха между България и Гърция. В подписания между двете държави съюзен договор не се правеха никакви уточнения за разграничителна линия в Македония и възможната граница. Гръцките управляващи среди, подобно на онези в Сърбия, желаеха да се приложи принципът на окупацията. В изострилия се конфликт между България и нейните съюзници, Черна гора стоеше на страната на Сърбия. Българското правителство пренебрегна позицията на Румъния и неоснователно се надяваше, че ако тя нападне България, ще бъде възпряна от Русия.
Сред правителствените партии възникна криза, която доведе до оставката на Ив. Ев. Гешов и заменянето му със Стоян Данев начело на Министерския съвет. Цар Фердинанд, зад когото стояха и част от висшите военни, не дооцени изолацията на страната и възможностите на армията след продължителната и изтощителна война. Без да преценят реалните шансове на България, монархическият институт и управляващата българска буржоазия, извършиха тежко престъпление към държавата и народа. След като изтеглиха войските от Тракия, те ги съсредоточиха срещу свежи-
51
те сръбски и гръцки армии. На 16 юни 1913 г. беше издадена заповед за настъпление с цел „сплашване” на бившите съюзници. Гърция и Сърбия се възползуваха от случая и обявиха война на България. Постепенно в Междусъюзническата война се намесиха Черна гора и Румъния.
Развитието на събитията се следеше с голямо внимавие от страна на Турция. Въпреки че подписа мирния договор, нейното правителство засили с нови части войските си при Чаталджа и Булаир. Отпочинали, непримирени с понесените поражения, те „грозно дебнеха нашите движения”, както ще пише по-късно ген. Вазов. [107] Турски емисари бродеха из Тракийското губернаторство и подбуждаха населението към смутове. Настъпилото раздвижване принуди българските военни власти да вземат известни мерки, като задържаха някои от по-известните местни първенци. [108]
През юни 1913 г. в Цариград беше изпратен Григор Начович, с цел да търси подобрение на отношенията между България и Турция. Но младотурските ръководители се стремяха да държат ръцете си развързани с оглед противоречията между балканските съюзници. На Начович беше заявено любезно, че за да може да се въдвори трайно приятелство между двете държави, съвместната им граница трябвало да отговаря на нуждите и на двете страни. „Ние ви предложихме граница на запад от Одрин и Марица, а ни изхвърлихте зад Енос—Мидия. Тази грешка трябва да се поправи сега” — заяви на българския представител, великият везир Саид Халим. [109]
Тракия беше оставена незащитена. Дислоцираната тук Десета дивизия, пръсната от Мидия до Енос, представляваше крехко прикритие за един фронт, на който противникът беше струпал цялата си военна мощ. В ръцете на тракийския военен губернатор останаха само „няколко етапни команди, пръснати из цялата област”. [110] Практически неговата власт, както сам признава ген. Вазов, останала „илюзорна”, тъй като Десета пехотна дивизия се подчиняваше на щаба на армията, а към администрацията на областта „жадно протягаше вече ръка министърът на вътрешните работи”. [111]
52
След като изчакаха и вероломното нахлуване в България на румънската армия, турските войски навлязоха в Тракия. На 30 юни те прекосиха линията Мидия—Енос и на 10 юли влязоха в Одрин. Малобройните български войски се изтеглиха към старите предели на България. Административните власти предварително се разбягаха, като захвърлиха ценно имущество и трофеи. [112] Беззащитното българско население беше подложено на поголовно унищожение. Пред редовните турски войски се движеха отреди от освирепели кюрди и араби, които грабеха и палеха имотите на мирното население, избиваха мъже, жени и деца. Изнесените сведения от Карнегиевата анкета, а по-късно и от проф. Милетич, поразяват въображението и на най-хладнокръвния читател. [113] Масовото избиване на мирното българско население в Тракия е една от най-тежките и мрачни страници от преживяната национална катастрофа.
* * *
Осеммесечното съществувание на Тракийското военно губернаторство позволява да се направят някои обобщения, които хвърлят светлина върху характера на самата Балканска война. Създадената военноадминистративна единица възникна в хода на войната и беше ликвидирана малко след нейния край. Съществуващото военно положение се отразяваше върху функционирането на създаденото там управление. Въпреки наложените от войната особености, при администрирането на Тракия изкристализираха някои явления и процеси, които бяха характерни за тогавашна буржоазна България. Безспорно на първо място стоеше възрожденският порив за освобождение на все още поробените българи, останали в пределите на Турция след злополучния за народа ни Берлински договор. Това най-ясно личи при анализа на основните документи, които дадоха облик на създадената военноадминистративна единица в Тракия. Българските войски дойдоха тук като освободители, а не като завоеватели. Те не подложиха на преследване и погром инородното население, как-
53
то правеха в Македония сръбските и гръцките войски, а зачитаха неговото национално чувство, привличаха го и то им сътрудничеше при изграждането на новото общинско самоуправление. Българските войски и администрация бяха задължени да уважават местните традиции и да не накърняват религиозните вярвания на турци, гърци, арменци, евреи и т. н. Техните църкви и училища не само, че не бяха унищожени, но и получиха възможност да функционират нормално. Строго се охраняваха къщите и останалите имоти на забягналото население. Трогателни грижи полагаха българските военноадминистративни власти по отношение на турските бежанци, които подгонени от войната, бяха изоставили родните си домове и скитаха без покрив и препитание. На фона на тежките престъпления, вършени от бягащата турска армия спрямо мирното българско население, изхранването на мухаджирите тогава, когато нямаше достатъчно храна дори и за българските войници, придобива особен смисъл.
Балканската война се води в началото на XX век. Социално-класовите отношения в България, пък и навсякъде на Балканския полуостров, вече имаха своя история. Интересите на управляващата буржоазия и на монархическия институт сложиха свой отпечатък върху нейния освободителен характер. Най-ярко това личи при формирането на, административно-чиновническия апарат в новоосвободените земи. Партизанските и котерийните интереси често вземаха връх над националните и общодържавните. Бившите европейски провинции на Турция, особено Одринският вилает, бяха най-богатите територии на разпадащата се империя. Именно към тях, устремиха алчни погледи най-безскрупулните представители на българската буржоазия. Управляващите политически партии често изпращаха тук като управленчески кадри хора, които търсеха само средство за бързо и леко забогатяване. Те създаваха много проблеми през управлението на Тракийекото военно губернаторство, сееха недоверие и съмнение дори сред българското население.
Има и още един проблем, който заслужава да
54
бъде отбелязан, тъй като почти винаги остава в сянка при изучаването на Балканската война. Близо четири десетилетия в съзнанието на българската общественост беше вкоренявана идеята за освобождението на Македония. Тракия стоеше в забрава. За нея не само малко се говореше, но и почти нищо не се пишеше. Българската общественост, нямаше ясна представа за нейното значение в защита на националните и държавните интереси. И когато тя се оказа в пределите на България, след бляскавите успехи на българските войски и никой не й я оспорваше, това като че остана незабелязано. Всички погледи отново бяха насочени към Македония, по-голямата част от която стенеше под ботушите на окупиралите я сръбски и гръцки войски. Трагичните резултати от това изкристализираха в първата национална катастрофа, при която освен Южна Добруджа и някои от освободените части на Македония беше загубена и Източна Тракия. Българската буржоазия и монархическият институт, като управляващи фактори, показаха своята неспособност и неподготвеност да решават големите национални въпроси, задача отредена им от самата история.