Пътувания из славянските провинции на Европейска Турция, Д Макензи & А. Ърби

ГЛАВА ШЕСТА

ОТ СОЛУН ДО БИТОЛЯ

Обиколката на страната, за която става дума, включваше посещения на градовете Воден и Битоля и езерната област на Костур [88] и Охрид. След придобития горчив опит бихме посъветвали всички пътешественици, които имат подобни намерения, да вземат кола от Солун до Битоля и след това да се отправят на обиколка към езерата. Тъй като бяхме неблагоразумни и не познавахме страната, действувахме по друг начин и решихме от Солун да отидем само до Воден, а след това направо до Костур и езерата. По-нататък, като разбрахме, че пътят е лош, намислихме да направим цялото пътешествие на коне. За това решение особено ни повлия нашият предишен опит от пътуванията из Турция. Убедихме се, че нито един път не може да бъде изминат с кола без прекалено друсане, превръщащо се в мъчение. Дотогава вече бяхме открили, че нашето байорди е достатъчно, за да се снабдим с коне и пазачи на определена цена. Впрочем конете бяха поносими, а пазачите винаги покорни и учтиви. Но тепърва щяхме да научим, че от големи неудобства трябва да се страхуваш не в най-дивите, а в полуцивилизованите области на Турция. В Босна и Северна Албания европейският пътешественик е преоблечен принц, а англичаните все още са на почит. Близо до морския бряг обаче неофициалният пътешественик обикновено е вземан за търговец на коприна, докато ленивите турски чиновници ви дават ясно да разберете, че „vous n'avez plus lord Stratford". (Всички описани събития в тези пътувания станаха преди назначаването на сегашния посланик лорд Лайънс.) [89]

Така се случи, че посетихме Солун през юни, когато истинските търговци на коприна сновяха из страната, задигаха всички свестни коне и плащаха повече на турските пазачи. С толкова много байорди на главата си пашата забрави за нас. Дори не инструктира охраната ни да се държи прилично и не се постара да ни осигури хубави коне. Като резултат пазачите се показаха, общо-взето, зле настроени и отказваха да се подчиняват на нарежданията ни. Докараните коне бяха толкова жалки, че се наложи да ги върнем и в последния момент да седнем да чакаме за други. Дълго след изгрев слънце не можахме да тръгнем и нека никой не се опитва да язди по слънце през Солунската равнина.

Първата спирка е Енидже Вардар град близо до древната Пела, на около девет часа път от Солун и на толкова от Воден. Целият път дотам минава през равнина, в по-голямата си част пустинна и осеяна тук-таме с и досега загадъчни гробни могили. През нея минава новият „Имперски път" долнопробна работа в най-пълния смисъл на думата. На първо място той е лошо направен и изровен. През лятото е твърд като камък, а през зимата безнадежден. Освен това е направен с измама. Пашата събрал допълнителен данък от местните жители под предлог, че цялата им работа по пътя ще бъде заплатена, но веднъж пипнал парите, той ги прибрал в собствения си джоб и направил пътя с принудителен труд. По този начин много семейства били разорени.

Имперският път пресича река Вардар и поради това сега се строи мост. Като се има пред вид кога е бил започнат, би могло да се очаква отдавна да е завършен. Но това не отговаряло на тайните кроежи на работниците. Те почнали от двата бряга и стигнали почти до средата. След това там, където реката е най-дълбока, спрели и прехвърлили над пропастта дъски, които при нужда могат да се махат. Когато се появи пътник, работниците вдигат дъските и чак след като им се заплати, ги спускат. Най-после пашата сложил край на това изнудване. Въпреки това, когато преминахме моста, той не беше още завършен.

На другия бряг на реката се издига нов голям хан с няколко отделни стаи. Тук се подслонихме за обед. Голямата горещина ни задържа вътре до късно следобед. Дори тогава завиждахме на биволите, които се разхлаждаха в плитчините. Над водата се виждаха само главите и гърбовете им. Допираха муцуните си, само за да усилят чрез общуването си своето блаженство. Тези огромни животни са единствените същества във Вардарската равнина, които не носят белезите на жестокост. Бавни и упорити по нрав, те са твърде силни, за да бъдат малтретирани, и твърде полезни, за да бъдат подценявани. Погледът ви се мести бавно от спокойната гледка и пада върху върволиците коне, пренасящи желязо от Кардиф и памук от Манчестер [90] към вътрешните пазари на страната.

По залез слънце стигнахме до леко издигнатия терен, където е била древната Пела. Голяма цистерна лежи между възвишението и пътя, от другата страна на който има хан, заобиколен с дървета. Дяланите камъни в стените му привлекли вниманието на английския консул в Солун и той получил разрешение за разкопки. Работниците му току-що бяха започнали и ние видяхме в изкопаната от тях дупка груби останки от турска стена. Оставихме конете, спуснахме се в изкопа и си взехме едно чирепче от древна керамика.

От Пела до Енидже Вардар едва ли има повече от два часа път. За там бяхме снабдени с писмо до един от българските първенци. Изпратихме го предварително по едно от заптиетата, като поискахме да ни посрещне извън града и да ни заведе до квартирата ни за нощуване. Тъй като никой не се появи на уреченото място, бяхме принудени да последваме другото заптие до хана, когато изникна неговият другар и хладнокръвно ни съобщи, че е оставил писмото на българина и му е заповядал да ни посрещне. След като мързеливо и неточно ни обясни къде се намира къщата, отново отиде да си почива. Мърморейки сърдито, другарят му ни разкарва навсякъдеиз Енидже Вардар и ние ту се спъвахме по лошо павираните улици, ту се навеждахме под клоните на огромни чинари. Нощта беше паднала и след деветчасова езда в горещината студът пронизваше.

Накрая се добрахме до вратата на един двор, който се оказа нашият бленуван конак. (Турска дума, употребявана на някои места за означаване на жилището на управител или квартира за нощуване. Една от думите, които са навлезли в употреба сред славяните. Дори в Хърватско „копачити" означава „да прекараш нощта".) Стопанинът смутено ни обясни, че ходил да ни посрещне, но сме се разминали, влизайки през другата градска врата. Това той каза на гръцки, но стопанката ни приветствува със славянското „добре дошли". Заведоха ни в стая на горния етаж просторна и цялата покрита с килими. Едната й стена беше цялата в прозорци, повечето без стъкла. Седнахме на миндерлъка и зачакахме багажа си. И тук беше проявено най-голямото неуважение, с което някога сме се сблъсквали в Турция. Нашият главен пазач влезе в стаята, стовари се на другия крайна миндерлъка и изрева: „Вода!". Ние незабавно се изправихме и напуснахме стаята. Когато ни последваха, за да разберат какво не е в ред, без да продумаме, посочихме заптието на миндерлъка.. Той не посмя да остане и стопанинът нерешително го изкара от стаята. По-късно повикахме обратно българина, помолихме го да седне и наредихме на жената да затвори вратата, оставяйки турчина навън в тъмното.

Багажът ни беше объркал пътя. Като че ли изминаха векове, докато дойде, и отново—векове преди леглата ни да бъдат оправени, чаят сварен и пилето и оризът готови. Тъй като бяхме преуморени, сънят не ни освежи. Но най-лошото тепърва ни предстоеше. На следващата сутрин конете не се появиха и ние с тревога гледахме как се изнизват часовете на прохлада, докато пратеник след пратеник отиваше, да ги търси.

После дойде едно от заптиетата да ни съобщи, че преди да продължим, кираджиите искали да им се заплати работата за предния ден. Усещайки, че самото заптие поддържа искането им, незабавно възкликнахме: „Тези кираджии сигурно са турци." Предположението се оказа вярно и сега знаехме какво да очакваме. Изтълкувано, съобщението означаваше, че кираджиите искат да се върнат обратно. „Ако те се върнат обратно отговорихме ние, няма да им платим и пиастър. Заптиетата трябва да отидат веднага с драгоманина при мюдюрина на Енидже Вардар, да му покажат нашите байорди и да поискат коне за замяна." Чули това, кираджиите поискаха само половината от възнаграждението си. Ние настоявахме за подчинение и не приемахме никакви условия. Те ни осведомиха, че един от конете е болен. „Тогава се махайте заедно с конете си! Както казахме, ще си намерим нови." Неведнъж драгоманинът наистина напускаше двора, за да отиде при мюдюрина, и всеки път беше извикван обратно с обещания за послушание. Накрая, след като бяха изчерпани всички обяснения, започнаха да товарят нескопосно багажа, при това не там, където трябваше. Видяхме, че бедният ни драгоманин не можеше да направи нищо без поддръжката на заптието, а тъй като не носеше и европейски дрехи, това още повече намаляваше авторитета му. А слънцето се издигаше все по-високо и по-високо.

Все пак не можехме да си тръгнем, без да разменим няколко думи със стопанина. Когато багажът и турците бяха набързо изпратени, повикахме българина на разговор. Той не ни даде много нови сведения, но потвърди онова, което бяхме чули от най-достоверни източници в Солун.

Енндже Вардар наброява около шест хиляди къщи - половината български, половината турски. Всички мюсюлмани са османлии. Както в околността и тук християните са славяни. Единствените гърци са учителят и владиката. Първенците използуват гръцкия език в търговията, но нито една от жените не го знае. Колкото до католическата пропаганда, двама български свещеници-униати сега служат в една стая, но се строи нова църква. Някога униатите, наброявали петдесет-шестдесет семейства, но сега са не повече от тридесет и пет. Броят им намалял, тъй като ги излъгали, че ще ги освободят от плащане на данъци. Те обаче ще се увеличат отново, ако новата църква стане точно като тези с които са свикнали. „Тогава ще се убедят, че папата не иска да ги направи католици, а само да измести патриарха." Съзнавайки това, гръцкият владика прави всичко възможно, за да попречи на довършването на строежа. Ако това се окаже невъзможно, той се надява да получи нареждане, с което да се забрани на католиците да подражават на православния стил, украса и служба. Някои от българите гледаха на униатите като на измамници, но нашият осведомител явно не беше избистрил мнението си за тях. Той самият не желаеше да прави нещо, което би се сметнало за изоставяне вярата на бащите, но в същото време изпитваше сериозни съмнения дали действително може да се обвини човек за това, че в молитвите си подменя с името на папата, когото не познава, името на патриарха, когото не понася. „Онова, което искаме каза той, е защита и някаква помощ, за да започнем. Не сме достатъчно богати, за да построим второ училище, а след като владиката ни принуждава да издържаме гръцкото, всичко, което искаме сега, е неговият учител да знае български. Ако някоя чужда държава ни защищаваше, можехме да продължим борбата, а ако веднъж бъде отворено училище с български учител, ще пращаме в него децата си. Католиците ни обещават и църковна служба, и преподаване в училище на нашия език, за да се съгласим да се прехвърлим при тях. И въпреки че предпочитаме да получим тези облаги по друг начин, по-добре е така, отколкото въобще да не ги получим."

От Енидже Вардар до Воден имаше около шест часа път. Тръгнахме късно и първата половина от пътуването ни премина както вчера под жаркото слънце. Спряхме в хана на малкото селце Свети Георги, [91] населено с българи, но с гръцко училище. В хана нямаше отделна стая, но беше прекалено горещо, за да останем навън, така че трябваше да обядваме в конюшнята на нещо като площадка, издигната около коловете, подпиращи покрива.

Докато тръгнем отново, слънцето се скри зад облак и последните три часа от ездата се оказаха възхитителни. Стигнахме река Карасмак (древната Лидиас), чиито брегове бяха осеяни от пасещи стада. С преминаването й с всяка стъпка се приближавахме до долината на Воден, където еднообразната безлесна равнина се разтапяше в сянката на планината, в сенчестия листак и буйните потоци. Беше вечер, когато навлязохме в дол-чинката. Славеите пееха любовните си песни в черничевите градини, които опасваха пътя, а лек ветрец полюшваше червените камбанки на цъфналите нарови храсти.

Скоро стигнахме до място, засенчено от могъщи чинари, където се сбираха водите на няколко потока, и спряхме да се полюбуваме на гледката. Намирахме се в подножието на пропаст, където планините внезапно прорязваха от двете страни горната долчинка. Реката се изливаше в пропастта, но не в едно водно огледало, а в пет големи каскади от водопади. Безброй ручейчета проблясваха в зеленината на височината и се състезаваха надолу в долината възхитителна бъркотия от зеленина и пяна. Отгоре на скалата, в началото на водопадите, стоеше Воден, българският „град на водите", някогашният макендонски Едеса. (План на воденскнте водопади има и в книгата на господин Лир, [92] но поляната не е описана. Мястото е хубаво и обрисувано от госпожа Уокър [93] в „През Македония към албанските езера".) Искрящите му минарета се извисяваха, като че ли опръскани от водата.

Във Воден за голям наш късмет ни настаниха в къщата на швейцарски търговец на коприна. Семейството му отсъствуваше, но за разлика от солунските ни домакини беше оставило покъщнината си. Бяха ни посочили управителя на фабриката българин, завършил във Виена, като начетен човек. Освен препоръката от неговия работодател ние му носехме писмо и от един български приятел. Така той ни прие много сърдечно. Скоро седяхме на вечеря в голяма, просторна и удобно мебелирана стая, чийто единствен недостатък беше, че две от стените й бяха остъклени и когато грееше слънце, се превръщаше в парник.

Във Воден, страхувайки се отново от небрежно отношение към заповедите, дадени за нашето пътуване, настоявахме да дойде мюдюринът. Той се появи навреме най-дебелият, най-отпуснатият и най-недодяланият турски чиновник, когото някога сме виждали. Опитахме с него да уредим маршрута до Костур, но се оказа, че имало препятствия. Властта на воденския мюдюрин, като подчинен на солунския паша, се простираше само до Острово, [94] т. е. на три часа път разстояние, а на тази станция нямаше нито чиновници, нито коне. После мюдюринът твърдеше, че пътят между Острово и Костур гъмжи от разбойници и че той не знае, а и никой не може да му каже дали ще намерим нещо подобно на път между Костур и „Св. Наум" [95] на Охридското езеро. И така бяхме принудени да се върнем към плана, който трябваше да възприемем отначало. Решихме да се отправим направо към Битоля. След безкрайни разговори се споразумяхме с някакви български кираджии. Не искахме да имаме повече нищо общо с турски преводачи.

Уреждането на тези въпроси ни отне толкова много време, че останахме във Воден втори ден, за да го разгледаме. Когато жегата премина, нашият услужлив и любезен домакин дойде, за да ни разведе из града. Реката тече покрай улиците и това придава на Воден много своеобразен вид. Само поради разликата между спокойната вода в каналите и буйните планински потоци не може да бъде наречен миниатюрна Венеция. Красивите къщи на по-заможните граждани се издигат направо от водата. Сред тези граждани има много търговци неколцина швейцарци и няколко българи. Долният етаж на къщите е от камък, а горният дървен. Тук е много на мода да се боядисват стените в бяло със сини рамки отстрани. Горичката край реката, над която чинарите хвърлят сянката си, изпълнява ролята на градски салон. Видяхме насядали в кръг мюсюлмани, които водеха сериозен и задълбочен разговор. Нашият домакин ни осведоми, че тук се провеждат много съвети и че сега турците са обезпокоени от изгледите за въвеждане на редовен подоходен данък, защото досега успявали (както ни осведоми консулът в Солун) да плащат един пиастър там, където раята плащала дванайсет. Освен че бяха заети с малка свада с мюдюрина, която за да се удължи, изискваше известна организация, те са заети с консултации относно средствата за обезвреждане на новата система. Тъй като оценката на имота ще се извършва от мюсюлмански представители, къде чрез предпочитание на национална основа, къде чрез подкупи, налице са всички изгледа да се измъкнат както преди. След това ни заведоха да видим скалата, където бяха отрупани материалите за строеж па училище. Брегът, върху който е разположен градът, е толкова стръмен, че е по-лесно камъните да се изтеглят с лебедка до мястото на строежа, отколкото да се докарват по пътя. Оттук гледката е прекрасна, но когато ахнахме при красотата на пейзажа, един българин промърмори: „Да, хубава земя, но е турска. Хубавите ябълки свинете ги ядат." След това ни поканиха в градината на съседната къща, където можехме да седнем и да се наслаждаваме спокойно на гледката. На ръба на скалата беше постлан килим и оттам погледът ни се плъзгаше през червените цветове на наровете надолу към една красива картина, каквато рядко може да се види.

От всички страни на Воден планините се разширяват и спускайки се постепенно, долчинката се снишава към Вардарската равнина. В пурпурната далечина равнината се разтопява в блестящото море, а по-далечния край на залива, там, където земята се издига, светлината пада върху белите стени на Солун. Такава е гледката точно пред нас, но обърнете се наляво и вижте друга картина. Над водопадите и черничевите горички на Воден се издига ниска верига от обрасли с дървета хълмове, над нея по-висока, след това още по-висока, докато всичко завърши в най-високата си точка връх Олимп, чието широко снежно чело сега блести в позлатата на залязващото слънце. В такива картини човек трябва да се взира дълго, докато се запечатат в паметта му всеки цвят, линия и сянка, така че след време сред скучните улици и още по-скучните стени на светските салони само като затвори очи, да си припомни живата картина. Никаква цена не можеше да бъде достатъчно висока, за да отнесем със себе си красотите на Воден, освен тази, която в действителност платихме. Понеже седяхме в градината след залез слънце, ние се разболяхме от треска.

Ако на следващата сутрин, когато навсякъде всичко ни болеше, знаехме какво става с нас, едва ли бихме тръгнали дори след всички тревоги, които кираджиите ни създадоха. ИI без това пристигнаха късно, а и проявиха повече от обичайната българска упоритост, така че за трети път трябваше да яздим на слънце. Едно ново неподчинение на пазачите накара нашия драгоманин да се усъмни, че мюдюринът е спазил обещанието си да им разясни надлежно техните задължения. „Каза ли ви мюдюринът запита той, че тези жени са англичанки и отиват при английския консул?" Мюдюринът нищо не ни каза отвърнаха те, но предполагаме, че са от семейството на някой търговец на коприна, много от които сега пътуват из страната." „Добре каза той, бъдете благоразумни. Те са англичанки и ако не се държите както трябва с тях, ще се оплачат на консула в Битоля."

След това те изпълняваха нарежданията ни и едно от тях отиде напред в Острово, за да поръча нови заптиета. На известно разстояние след Воден природата е все така пленителна. Следвате реката по тучна зелена долчинка, от чийто край започва водопад. Обръщате се назад гледката е изключителна. По пътя се натъкнахме на бариера, при която се събира такса, и видяхме спрени от албанци пътници. За наша изненада, нас не ни спряха, тъй като пазачите съобщиха, че пътуваме с байорди, а таксата се събира само от „бедните". След това в продължение на три часа се спускахме стръмно надолу към езеро Острово. Ако не беше толкова унило, това малко езерце щеше да бъде хубаво. Водите му са накъсани живописно от малко островче с джамия. Има легенда, че тя се е издигала някога в центъра на селото и че водите залели всичко наоколо. Но миналата година настъпила промяна те се отдръпнали и открили ивица пуст бряг на онова място, -където някога всичко било пометено. Село Острово е изключително бедно. Жилищата са в развалини и всичките са от дърво. Ханът, в който спряхме по обед, не е в по-добро състояние. Тъй като и двете страни на езерото са стръмни, заптиетата на тази станция не са конни. Тези, които ни придружаваха, се сменяха на всеки половин час при малките „колиби", които служеха за станции. Само като видиш тези селски караулни помещения, разбираш начина, по който пътят, макар и да гъмжи от албанска полиция, се охранява.

След като се изкачихме по другия бряг на езерото, стигнахме до хана на село Горничево, където трябваше да пренощуваме. Смущението ни беше голямо, когато открихме, че е много лош, и само заради режещия планински студ не предпочетохме да спим в палатката си. Това обаче не се осмелихме да направим и трябваше да се настаним на втория етаж в мъничка стая със стени и под от кал, без стъкла на прозорците и с трудно затваряща се врата. Можете да бъдете сигурни, че ако имахме възможност, щяхме да напуснем това окаяно място веднага още при пукването на зората на следващата сутрин. Но, уви! Това беше невъзможно и ние разбрахме, че единственото спасение е да лежим неподвижно, да пием горещ чай и да поглъщаме лекарства, за да преодолеем временно с хинин пристъпа на треската.

В началото кираджиите бяха нетърпеливи, пазачите непокорни, а селяните, както винаги, когато идваш с турци, заявиха, че нямат нищо за Продан. Нашето упорство победи тяхното, защото бяхме прекалено болни, за да ни изгонят. Пазачите пуснахме да си идат, кираджиите се успокоиха при обещанието да им платим разходите за престоя. Селяните, като видяха, че турците си заминаха и като им се говореше на техния роден език, донесоха мляко, кокошки и фураж за конете. Накрая се договорихме и да им дадем една българска читанка. Но в края на първия ден не се почувствувахме по-добре. После отвращението от смъртта отстъпи пред страха да не умрем наистина, и то в този отвратителен хан. Отправихме записка до консула в Битоля, на когото вече бяхме пратили нашите препоръчителни писма, и го помолихме да бъде така добър и ако му е възможно, да изпрати някаква кола да ни вземе. В Турция са съвсем малко случаите, когато подобна молба може да бъде изпълнена. Може би няма и друго място в света, където такъв прием би очаквал болни пътници като този, с който ни посрещнаха в Битоля. Обичайната умора и изтощение от пътя не можеха и да се сравняват със състоянието ни, в което бяхме в последния си отвратителен приют. Затова след радушното посрещане в Битоля се почувствувахме много по-добре в спокойствието и комфорта на къщата на консула. В тази обстановка здравето и настроението ни бързо се възвърнаха.

[Previous] [Next]
[Back to Main Page]


88. Костур — град в Северна Гърция.

89. Vous n'avez plus lord Stratford — вие вече нямате лорд Стратфорд. Лорд Стратфорд Канинг (1786—1880) — виден британски дипломат и политик. Прекарал като английски посланик в Цариград общо около двадесет и пет години, за последен път през 1842—1858 г. Упражнявал изключително силно влияние върху султаните Махмуд II и Абдул Меджид.

90. Кардиф и Манчестер — градове във Великобритания, важни индустриални центрове.

91. Свети Георги — по това време чисто българско село в Ениджевардарската каза.

92. Едуард Лир — английски писател, художник и пътешественик. През 40-те и 50-те години на XIX в, прави редица пътешествия из Балканския полуостров и средиземноморските острови и издава описания на пътуванията си със скици на природните забележителности.

93. Маргарет Уокър — пътувала из Балканския полуостров след Кримската война. Автор на книгата Through macedonia to the Albanian Lakes. L., 1864.

94. Острово — градче във Воденската каза, сега в Северна Гърция.

95. „Св.Наум" — стар български манастир на брега на Охридското езеро, сега в СР Македония, Югославия.