ГЛАВА СЕДМА

СТАРАТА БЪЛГАРСКА СТОЛИЦА И СЪВРЕМЕННИЯТ ТУРСКИ ГРАД
 

„В края на Х век Самуил, цар на България, установил в Охрид централната администрация на владенията си. Мястото на града било добре пригодено за бързи комуникации със славянските му поданици в Македония, които давали най-добрите войници за войската му. Ето защо, той прехвърлил в Охрид и българската патриаршия. Градът командува важен участък от Виа Игнация — големия търговски път, който свързвал Адриатическо море както с България, така и със Солун и Цариград и улеснявал Самуил в избора му на място за атаки срещу византийските теми [96] Македония, Елада, Дирахиум и Никополис. Ето защо тук Самуил. установил столицата на българо-славянското царство, което основал."

(Финли. История на Византийската и Гръцката империи, т. I, с. 438.)

„Ако разговаряш с турци, излиза, че никой не разбира нещата по-добре от тях и едва ли някой е годен по-добре да управлява. Ако видиш с очите си действителността им — никой не е по-неспособен да властвува — всичко, което е изродено и се изражда, което'е пагубно и вероломно... На тези, които са бъбрили с елегантния турски представител в хотела над бутилка кларет [97] или приятелски са беседвали с него в застлания с килими кьошк на брега на Босфора, може да се стори трудно да си представят как горящите къщи, изнасилените жени от Дамаск и закланите селяни от Сирия и Ливан могат да бъдат дело на правителство, оглавявано от толкова умни, дружелюбни и на всичкото отгоре толкова учтиви мъже."

(Палгрейв. Централна и Източна Арабия., т. I, с. 290.)

През двете седмици, прекарани в Битоля, силите ни не се възвърнаха достатъчно, за да ни позволят каквато и да е продължителна експедиция. Едно или две пътувания на кон до околните манастири и посещения на училищата в града беше всичко, което успяхме да сторим в прохладните часове на деня. Пропускането на екскурзията до албанските езера се оказа от наша гледна точка наистина разочарование, защото очаквахме с нетърпение дълбоката наслада от красивия пейзаж. От друга страна, тъй като главната ни цел бе да видим най-малко познатите на европейците места на Турция, се утешихме, като разбрахме, че езерата са вече добре описани от господин Лир. Научихме също. че под перото на една културна дама излизало и едно друго описание.

И все пак тези доводи бяха недостатъчни, за да компенсират невъзможността да видим гореспоменатия Охрид — не само необикновено красиво място, но и необикновено интересно за нас като града на „стоте моста" на стара България. Тук към края на Х век българският цар Самуил установил столицата на една наистина страшна монархия като предизвикателство срещу тогавашния византийски император — сам потомък на славянски род. Няма да разказваме историята на тези походи, които накрая спечелили на Василий II зловещото име „българоубиец". Не можем обаче да се въздържим да не разкажем необикновената любовна история, чиято героиня е дъщерята на Самуил, а герой — един от първите сръбски крале. Спираме се на тази легенда, защото тя е свързана със събитие, когато България е в един от периодите си на могъщество и се сблъсква с бавно нарастващата сила на западната си съседка Сърбия. Предметът на спора между тях, а именно притежанието на градовете на Адриатическото крайбрежие, е илюстрация на теза, която по-нататък нееднократно ще споменаваме: че първите кралчета на Южна Сърбия са били владетели и на Северна Албания и че държавата, която включвала Черна гора, се простирала до Алесио и Елбасан. (Първите владетели на Сърбия по-точно се наричали жупани, но хронистът от Диоклеа" говори в хрониката си за тях като за крале (rsges). Доскоро наследственият паша на Шкодра в Албания беше потомък на един клон отстъпници на старите сръбски князе на Зета. [99]) [98]

Цар Самуил решил да разшири държавата си до морето. Започнал с отнемането на Дурацо [100] от византийския гарнизон. Но това не го задоволило и той напреднал към град Дулциньо [101], който принадлежал на младия сръбски крал Владимир. [102] В последвалата война Владимир бил принуден да се оттегли в планините. Там войните му страдали много и затова той решил да спечели мир за народа си, като се предаде на врага. .„Добрият овчар отдава живота си за своите овце" - рекъл кралят и според старата хроника затова наред с други причини е почитан като светец. Самуил отвел пленника си в Преспа — град, недалеч от Охрид, където имало яка крепост и там пазел съкровищата си. По онова време там живеело и семейството му, сред което и дъщеря му Косара — прекрасна девойка, жалостива и набожна.

В тъмницата на благочестивия Владимир се явил .ангел, който го утешил и му обещал скорошно избавление. Друг ангел заповядал на благочестивата Косара, която се молела в двореца, да посети затвора и да покаже смирението си, като измие краката на пленниците. Като вършела доброто си дело, тя съзряла Владимир и била поразена от благородната му осанка, достойнството и спокойствието му. Тя разговаряла с него и била изненадана от мъдростта и набожността му. След това, като разбрала, че е от царски род и изпълнен със съжаление към нещастията си, тя почувствувала как в сърцето й се заражда любов и след като му се поклонила, се сбогувала с него. Решена да освободи благородния пленник, тя побързала към своя баща — царя. Умолявайки го, тя се хвърлила в краката му с думите: „Господарю и татко мой, зная, че както е обичайно за моите години, ми търсиш съпруг. Ето защо, бъди така добър и ми дай твоя пленник — сърбина Владимир. Знай, че ако ме омъжиш за друг, ще умра." Царят, който нежно обичал дъщеря си и знаел, че Владимир е крал, равен на нея, се зарадвал на думите й и решил да изпълни молбата й. Той пратил за Владимир и след като го изкъпали и облекли в царски одежди, бил доведен при царя. Самуил го изгледал благосклонно, прегърнал го и го целунал пред всичките си боляри и го предал на дъщеря си. След като по царски отпразнували сватбата, Самуил възстановил Владимир в кралството му, като му дал освен наследствените земи и Дурацо заедно с околностите. После царят проводил пратеници да кажат на Драгомир — чичо на Владимир, че не трябва повече да се крие в планината, а да се върне във владенията си в Требинье, [103] да свика отново хората си и да засели земите. Което и станало.

След този бегъл поглед към българското минало, ще се върнем към днешното турско настояще, когато Охрид далеч не е толкова важен град като седалището на военния гарнизон — Битоля. Тя е разположена красиво в края на голяма равнина, оградена от величествени планински вериги, сред които снежният гребен на Пелистер се издига на седем хиляди и пестотин фута височина. Освен гръцкото си име „Манастир" градът има и славянско — Битоля, докато турците обединяват и двете, като наричат града Толи манастир.

На разнообразието от названия отговаря и разнообразието на населението — почти толкова голямо, колкото в Солун, но различно по състав. Евреите са твърде много, но не надвишават другите народности. Мохамеданите са османлии, а славяните, малко от които живеят в града, населяват околностите му и целия край наоколо. Гърците, които не живеят нито в града, нито в селата, кроят планове да използуват богатите и лукави цинцари като защитници на интересите и езика им. Историята на така наречения от славянските му съседи народ е много любопитна. Той е част от румъните, които населяват Влашко, Молдавия и част от Трансилвания. Няма съмнение, че някога те са били многобройни в Тесалия и Македония. Сега на юг от Дунав са представени от търговски общини в турските градове, от селяни в Източна Сърбия и от пастири в Пинд [104] и Стара планина. И до днес по-голямата част от тях говорят на свой собствен език, който някои считат за латинизиран варварски диалект, а други — за варваризиран латински диалект. В последните години обаче сред тях се появиха гръцки училища и гърците се изхитриха да ги убедят, че по произход са македонски елини, романизирани по времето на Римската империя. Ето защо на тях им са присърце гръцките амбиции и антипатии и те са на страната на фанариотския владика в неговата решителност да подтиска славяните. Лукавият, досаден и раболепен характер на цинцарите в Турция отнема уважението, което иначе човек изпитва към тяхната проницателност и трудолюбие, докато добрината и честността на угнетените българи печелят съчувствие дори тук, където те не се отличават с особена интелигентност. Състраданието и намерението да ги постави в равни условия с другите народности са накарали съпругата на английския консул да стане приятелка на тези бедни хорица. Докато бяхме в Битоля, тя опитваше да намери учителка, за да открие девическо училище.. По онова време единственото българско училище принадлежеше на униатите и се ръководеше от един свещеник от Бретан, подпомаган от местен учител. (Мисионерът на шотландската мисия при евреите в Битоля сега обучава млади българки за учителки. Две са вече при него, като за издръжката им от Англия плащат по десет лири годишно.)

Говори се, че мюсюлманите в Битоля и околностите й, както и в Охрид, били по-многобройни от християните. Навсякъде, където случаят е такъв, положението на невъоръжената и лишена от граждански права рая е за съжаление. Често се вършат явни убийства, които остават безнаказани. Ще разкажем два случая, които научихме от първа ръка.

Двама съпрузи със своя приятел прекарвали неделята в село, недалеч от Охрид. Като се любували на прекрасната и мирна природа, те си рекли: „Навярно насилието все още не е достигнало дотук." И точно в този момент долу в горичката, сред групата християни, почиващи си на сянка, един паднал мъртъв, а друг — осакатен. Убиецът бил един от мюсюлманските заптиета или член на селската полиция. [105] Той имал зъб на по-възрастния християнин, който станал причина да го смъмрят за едно тежко престъпление. Осъдили го на кратко лишаване от свобода, но след четиридесет дни не само го освободили, но и го възстановили на предишната му служба. И така той бил пуснат в общината, където бил извършил престъплението — възбуден от желанието за мъст и въоръжен. Незабавно се отправил към мястото, където възрастният християнин обядвал със свои приятели, и изпразнил пистолета си в него. Не улучил набелязаната жертва, а един седящ наблизо младеж. Три други заптиета присъствували, но нито едно не се мръднало да спре убиеца. Млад невъоръжен българин, приятел на убития, вдигнал ръка да хване убиеца, но веднага бил повален от удар, който му скъсал една артерия и го осакатил за цял живот. Страхливият убиец запрашил към гората. Едва ли щял да се затрудни много, ако случайно в града не се намирал един европейски консул. Мюдюринът бил мъртво пиян и когато го принудили да се яви, едвам могъл да нареди на останалите заптиета да преследват колегата си. Те отишли точно толкова надалеч,колкото да не могат да ги видят. Въпреки това обаче ги съзрели да водят разговор с убиеца, който след това изчезнал в гората, а заптиетата се върнали, за да докладват, че по-нататъшното дирене е безсмислено.

Наскоро след това станал друг подобен случай. Българин, един от най-преуспяващите в Охрид, отпуснал заем на турчин, който не му го върнал. Накрая българинът упражнил натиск върху мюдюрина да затвори длъжника. След няколко дни обаче той бил освободен, като му определили нов срок за плащане. Обаче опрощението било напразно, тъй като синът на турчина решил, че затварянето на баща му от един рая трябва да бъде кърваво отмъстено. Той издебнал търговеца, когато си почивал следобед под едно дърво, пропълзял до него и изпразнил пушката си в тялото му. След няколко седмици търговецът починал от раните си, а убиецът пак останал на свобода. (След като написахме горното, открихме, че тези и другп някои истории са разказани най-подробно от госпожа Уокър в книгата й „През Македония до албанските езера". Тя също казва:

„Охридските християни се оплакват горчиво от убийствата на техни едноверци, станали в околностите през последните три години. Не по-малко от трийсет живота са били отнети, но нито в един случай убийците не са предадени на съд" (с. 211.). Американски мисионер в Ески Заара ни каза, че близо до този град годишно по седемдесет — сто души били убивани, без да се прави разследване.)

По този начин се вършат убийства всеки ден и ако жертвите са от раята, властите не обръщат никакво внимание. Дори да обърнат, няма никаква надежда убиецът да бъде осъден, тъй като християнинът не може да дава показания по наказателни дела. Може да запитате защо християните не се съпротивяват. На първо място те не са въоръжени като мохамеданите; на второ — нараняването на мюсюлманин от християнин, дори при самоотбрана или при защита на някого, се наказва строго от турските съдилища.

Заслужава да се разкаже за един подобен случай на ужасно правосъдие. Един велик везир, вече покойник, пътувал из провинциите, за да раздава правосъдие и отстранява злоупотребите. По пътя си спрял в Битоля. Там пред съда заварил делото на две момчета — християнин и турчин, които се сбили и наранили взаимно. Християнинът боледувал дълго и тежко, а мюсюлманинът умрял. Тогава великият везир заповядал да екзекутират християнчето. Е, може би не знаете, че в Турция смъртната присъда е рядкост. Ще заповядат да ударят известен брой камшици на осъдения, при половината от които той умира, или ще го затворят в отвратителна дупка, където сигурно ще загине, но не го осъждат на смърт. Смъртната присъда, произнесена над християнина, следователно предизвикала голяма и болезнена сензация. Той нанесъл удара при самоотбрана, когато защищавал приятеля си от преследванията на мюсюлманина. Нещо повече, самият той бил ранен. Смятало се, че осъждането на смърт при всички тези смекчаващи вината обстоятелства, и то от най-висш правителствен служител, е равносилно на декларация, че всеки християнин, който би дръзнал да се защищава срещу ударите на мюсюлманин, ще бъде наказан най-сурово от закона. Ето защо в колата на везира била хвърлена молба за помилване, а консулите се опитали да постигнат преразглеждане на присъдата. Но молбите на християните били нарочно провокирани от везира. Консулският протест не бил зачетен, молещите граждани — наказани. Самият везир (поевропейчен турчин, владеещ почти перфектно френски), въпреки че вече тръгнал от Битоля, отложил заминаването си, за да присъствува на екзекуцията. Той оставил колата си да чака пред вратата, докато християнинът умрял.

Нищо чудно, че българинът смята, че докато турчинът управлява страната съпротивата срещу злоупотребите на властта е напразна. Християните от Сръбското княжество обаче, които вече поне от едно поколение се радват на свободата, посрещат несправедливостта по-различно. Докато бяхме в Битоля, стана едно събитие, което илюстрира по-високия им дух.

Сръбски търговец на вино за нещастие се влюбил и оженил в чужбина. Съпругата му, турска поданичка, не можела да понесе раздялата със семейството си. Ето защо той прекарвал по-голяма част от-времето си близо до Битоля. Предполагало се, че е богат, затова най-високопоставени лица започнали да кроят планове как да измъкнат пари от него. Скалъпили обвинение и намерили някаква отрепка да се закълне, че преди шест месеца при бомбардирането на Белград той и сърбинът се договорили да заграбят заедно някаква плячка и да си я поделят. Сега той претендирал за своя дял. Лъжливото обвинение било прозрачно, но послужило за предлог да тикнат търговеца в затвора. Веднага там му изпратили известие: „Плати само колкото трябва и веднага ще те пуснат." „Не дължа нищо — отговорил той ~ и нищо няма да платя." Аферата стигнала до ушите на консулите, които направили известни постъпки. Страхувайки се да не им избяга, властите предложили на човека да го освободят срещу половината от първоначално предложената сума. Той отказал твърдо както преди. Отново били направени постъпки и в този критичен момент пристигнал специалният „пълномощник" Сюби бей, който трябвало да посети затвора и да разбере от всеки затворник защо е задържан. След като привлякъл вниманието на консулите, случаят със сърбина не можел да бъде сложен под миндера, а устата му не можела лесно да бъде затворена. Направили още един опит с него и му предложили свободата срещу сто пиастра. Чак тогава турците си дали сметка, че имат работа с човек, привикнал да приема само справедливостта. Отговорът бил: „Убийте ме, но няма да платя и пукната пара." При тези обстоятелства не оставало нищо друго освен набързо да претупат осъждането на търговеца и да го освободят под гаранция. Ако се е вслушал в съветите на приятелите си, той е трябвало да измине доста път към Сърбия, преди пълномощникът да е напуснал Битоля.

В последния разказ споменахме за специалния „пълномощник" и затова ще обясним посещението му и функциите му. От време на време и често по искане на някой европейски посланик турското правителство изпраща така наречен „специален пълномощник", за да обикаля провинциите и да изкоренява и наказва местните злоупотреби. Ако са необходими допълнителни данни за корупцията на турските чиновници, резултатите от подобни разследвания на специалния пълномощник ще доставят необходимите доказателства. Докато бяхме в Битоля, ден не минаваше, без да излязат на бял свят примери за лошо управление. Доколкото подочухме, на Сюби бей не му липсвали нито енергия да наказва, нито упоритост да разследва. Но няма полза от съсипването на жалките подчинени, докато пашите и техните секретари се измъкват. Неприятно впечатление направи вестта, че друг специален пълномощник в западните провинции, който се осмелил да арестува един висш чиновник, незабавно бил отзован. Възникнаха опасения, че този случай нито ще влее сила в ръцете, нито ще изостри погледа на Сюби бей.

Един ден в консулството влезе един мюдюрин. Той беше честен, приветлив човек и лицето му грееше от задоволство, докато разправяте как триумфално минала проверката му. С тон на скромно съжаление той добави, че единствен от всички проверени по това време излязъл с чисти ръце. Дори този единствен по рода си мюдюрин не претендираше, че е бил оправдан от нещо повече от обвинения в нечестност и несправедливост. В мюдюрлука му цареше печално безредие, тъй като местните мюсюлмани презираха закона, а албански разбойници изпълваха пътищата. Но това не бе по негова вина и окуражен от одобрението на специалния пълномощник, той дори се осмелил да му го каже, като заявил, че е безсилен да подобри нещата, докато не бъде подпомогнат от по-добри представители на властта от местните заптиета. Разбира се, специалният пълномощник му обещал, че всичко ще бъде направено както желае — редовна войска ще изпълнява заповедите му, а самият той те бъде повишен в каймакамин. „Ако е рекъл господ" — завърши мюдюринът.

За нещастие неговият случай не е изолиращ Да предположим, че на негово място дойде нов турски управител — алчен и жесток. Всички, които го очакват, ще поощряват грабежа му при условие, че делят плячката. Но ако е честен човек, който възнамерява да бъде справедлив и да възстанови реда, той ще открие, че всички традиции на предшествениците му и всички негови служители са против него. Централната власт рядко го поставя в състояние да бъде независим от местните мюсюлмани, които ще го подкрепят само при условие, че търпи режима на корупция. Уви, мохамеданите не са единствените, които преуспяват от злоупотребите и укрепват порочните ръце. Вече споменахме печалния факт, че гръцките владици в Румелия са сред най-заклеймяваните хрантутници на най-заклеймяваните управници. Народностната омраза или алчността за печалба са най-сигурните средства за поддържане всецяло на разположение на мюсюлманите многобройни агенти от раята. Такива християни са от най-лошите представители на своята община и естествено са по-дръзки и по-долни от мохамеданските си колеги. Ето защо пътешествениците, набрали опит преди всичко в официалните кръгове, са склонни да твърдят, и то справедливо, че християните са по-лоши от турците. Но в Турция на тези паразити—християни по-честните им братя гледат с не по-малък ужас от нашия. И действително подобрите горчиво се оплакват, че материалното подтисничество на турската система е по-малко зло, отколкото деморализиращото й въздействие. Само онези измежду раята, които са раболепни и безскрупулни, могат да си пробият път към властта. Законните искания се пренебрегват, прямотата и независимостта на духа се потъпкват. Награждават се користолюбието и предателството. Изметта на обществото се издига до върха.

Описахме случаите, които стигнаха до ушите ни в Битоля, защото смятаме, че тази част от нашите спомени ще се окаже най-интересна за другите. Но по необходимост основният наш интерес беше насочен към събиране на сведения за начините и средствата за пътуване между Македония и южната граница на Сръбското княжество. Поради жалкото състояние, в което се появихме пред нашите любезни домакини, беше ни срам да имкажем, че сме възнамерявали след напускането на Битоля да посетим всички интересни места в един такъв див район, какъвто е Стара Сърбия. От друга страна, не можехме съвсем да се решим да изоставим този лелеян план. Взехме компромисно решение да тръгнем от Битоля направо за Белград, като минем през бойното Косово поле и други подобни известни места по пътя ни. По онова време това ни се струваше най-многото, което можехме да издържим с едва възвърналите ни се сили. Дори намерихме за нужно да се уверим, че пътят може да бъде пропътувай с кола. Най-далечната точка на турска територия щеше да бъде град Нови пазар. [106] Пътят между него и Битоля е една от редовните вътрешнотърговски артерии. Ето защо разчитахме да научим всичко за него в Битоля. Но бяхме разочаровани, тъй като след разпитването на различни хора получихме само противоречиви твърдения и трябваше да прибегнем до чужденците. Консулът и съпругата му ни осведомиха за пътя до Велес, тъй като бяха пътували с кола tant bien que mal [107] дотам. Освен това книгата на Хан свидетелствуваше, че е пътувал с кола между Велес и Прищина, [108] разположен на Косово поле. Какво имаше зад Прищина до сръбската граница, никой не знаеше и човек можеше да допусне, че Нови пазар е на другия край на империята, а не на около седемдесет часа път. Най-накрая един полски офицер на турска служба ни съобщи, като минаваше през Битоля, че яздил през целия път и знае, че по него са прекарвали и оръдия. Тогава някой си спомни, че талигите с харемите на високопоставени служители понякога минавали по този път. С така събраните данни се спазарихме за нещо като покрит фургон, теглен от два яки коня, които при необходимост щяха да бъдат подпомагани от волове. Някакви цинцари-кираджии се заеха с багажа, а консулът разреши на един интелигентен млад албанец, обучаван на негова служба, да ни придружава като гавазин.

[Previous] [Next]
[Back to Main Page]

96. Тема — административно-териториална единица във Византия, област.

97. Кларет — червено вино.

98. Алесио и Елбасан — градове в Албания.

99. Зета — първото държавно обединение на сърбите, образувало през Х—XI в. на територията на сегашна Черна гора и Северна Албания.

100. Дурацо — сега Дурес, град в Албания.

101. Дулциньо — Улцин, град, сега в Черна гора, Югославия.

102. Владимир (около 970—1016) — княз на Зета.

103. Требинье (Требине) — град, сега в СР Босна и Херцеговина, Югославия.

104. Пинд — планина в Северна Гърция.

105. Член на селската полиция — вероятно става дума за селски пъдарин — служба, традиционно заемана само от мюсюлмани.

106. Нови пазар — град, сега в СР Сърбия, Югославия.

107. Tant bien que mal — по-скоро добре, отколкото зле.

108. Прищина — главният град на социалистическа автономна област Косово, Югославия.